Глава 12
Хрипливият шепот на друида прониза гръбнака ми и аз отметнах глава настрани, опитвайки се да ударя лицето му. Той затегна хватката си върху устата и челюстта ми, като засили главата ми обратно в рамото му.
– Знаех, че си чаровна, но да замисляш смъртта ми с келпи? – От дълбокия му глас капеше сарказъм. – А Балигор, ясно си спомням, че само преди няколко часа ти каза, че нямаш представа какво убива феите тук.
Влажно мърморене се разнесе от хлъзгавите феи сред тръстиките.
„Не ми предложи нищо ценно. Но ако ми дадеш хубавицата, ще ти кажа.“
– Коварен, нали? – Промърмори друидът. – Щеше да те убие, щом аз бях мъртъв, нали знаеш.
Сякаш не бях очаквала толкова. Хванах китката му със свободната си ръка и се опитах да изтръгна ръката му от устата си. Пръстите му се впиха болезнено в бузите ми.
Устните му докоснаха ухото ми, шепотът му беше почти беззвучен.
– Продължавай да се бориш и аз ще му позволя да те вземе. Твърде близо си до водата.
Погледът ми се стрелна към тъмната глава на фея. Бяхме само на крачка от тръстиката, макар че можех да се закълна, че съм спряла на десет крачки от езерото.
Феята отвори уста, показвайки редици назъбени зъби, насочени във всички посоки.
– Дори не си и помисляй за това, Балигор – изръмжа друидът и ме придърпа по-силно към гърдите си. – Имам работа с тази.
„Тогава бързо си свърши работата с нея. Гладувам.“
– Кажи ми какво знаеш за смъртта на феите и ще ти дам нещо по-вкусно от слаба вещица.
Балигор изгърмя още един смях.
„Глупав друид. Това, че знаеш за смъртта, няма да те предпази от нея. Твърде много хора знаят името ти.“
Водата изригна, когато феята се изстреля от езерото, огромна маса от водорасли и слуз. Друидът отхвърли и двамата настрани и ние се сгромолясахме на земята, когато ноктестите крака на феята се забиха в земята, където бяхме застанали. То се хвърли към нас, а устата му се разтвори. Нямахме време да помръднем.
Разнесе се злобно ръмжене.
От нищото две рошави кучешки фигури се втурнаха покрай нас и скочиха към гърлото на келпито. То се отдръпна назад, ритайки с предни крака.
Друидът се изтърколи на крака и се насочи към келпито. Когато двете черни кучета се стрелнаха около него, златно сияние освети ръката му. Светлината изпълни ръката му и той я изтръгна. Златен камшик проблесна и пресече лицето на Балигор.
Феята изпищя и се отдръпна назад. Гърлено хъркайки, той избяга в езерото. Кална вълна се плисна по земята, когато съществото изчезна под надигащата се вода. Избутах се мълчаливо на крака, когато на малката поляна настъпи тишина.
Друидът спусна ръката си, златната светлина на магията му угасна – и в момента, в който тя изчезна, аз се приближих до гърба му, отметнах главата му назад за косата и опрях ножа си в оголеното му гърло.
Той замря.
– Изпрати кучетата си в далечната част на поляната – наредих аз, като притиснах гърба му, за да огранича движенията му.
– Наистина? – Промълви той.
– Сега.
Той въздъхна и макар да не каза нищо на глас, двете черни кучета се оттеглиха през поляната, а алените им очи ме гледаха омразно.
– Това необходимо ли е? – Изръмжа той. – Току-що спасих живота ти отново. Ясно е, че не възнамерявам да те нараня.
– Ти каза, че имаш работа с мен.
– Блъфирах, идиотке.
Дръпнах го по-силно за косата.
– Ти ли я уби?
– Кого?
Ритнах задната част на коляното му достатъчно силно, за да подкося крака му. Удряйки го от същата страна, го повалих на земята и скочих върху гърдите му. Той хвана китката ми, когато за втори път насочих ножа си към гърлото му.
– Ти ли я уби? – Изкрещях, като изтласках надолу с двете си ръце.
Той хвана другата ми китка, спирайки движението ми, и изкрещя в отговор:
– За кого говориш?
Забих коляното си в слабините му. Очите му се насълзиха от болка, а ножът ми се гмурна към гърлото му. Ругаейки, той натежа с тялото си настрани, изхвърляйки ме. Изтърколих се, преди да успее да ме притисне, и придърпах краката си под себе си, за да скоча.
Извити зъби в тъмна муцуна се забиха в лицето ми. Замръзнах. Черно куче висеше пред мен, а муцуната му бе яростно набраздена. Второто беше зад мен, ако се съди по звука на ръмженето му. Пръстите ми се стегнаха около ножа, но шансовете бяха невъзможни. Те щяха да ме разкъсат на парчета.
Издишвайки грубо дъх, друидът легна по гръб, разперил крака пред себе си, подпирайки се с една ръка.
– За какво, по дяволите, говориш?
Съзнавайки, че ме делят мигове от смъртта, го огледах. Кичури тъмна коса се бяха свлекли на челото му, а потта овлажняваше черната му тениска, залепвайки я за мускулестите му гърди. Около врата му висяха кожени връзки, всяка от които държеше грубо шлифован кристал с различен цвят. Черните ръкавици без пръсти блестяха със стомана по кокалчетата. Алхимичният му колан беше отново на мястото си, зареден с отвари, а големият нож беше пристегнат на бедрото му.
Беше добре въоръжен дори без две кучета пазачи. А аз имах само едно ножче, един липсващ познат и зъл нрав.
Заковах погледа си върху неговия и попитах отново:
– Ти ли я уби?
– Убивам много хора. Ще трябва да бъдеш по-конкретна. – Раздразнението в очите му не отслабна, докато говореше. Той нямаше представа кой е умрял и защо ме интересува.
– Лидерът на моя завет е мъртъв.
Изненада премина през чертите му. Изглеждаше искрено.
– Как?
– Не знам. Намерих я мъртва в дома ѝ снощи. Няма следи от насилие.
– Но все пак ме подозираш? Ако знаех, че ще имаш такава злоба към мен за това, че ти спасих живота, нямаше да си правя труда.
Намръщих се и прибрах ножа си.
– Отзови кучетата си. Няма да те изкормя… засега.
– Те са варги, а не кучета. Вид вълчи феи.
Докато говореше, рошавите кучета се запътиха към него. Приклекнах на петите си, без да искам да се надигна, докато той седеше. Исках да видя добре очите му – яркозелени, но човешки, което означаваше, че тъмната хищна фея не го е обладала точно сега.
– И те ли са твоите познати? – Попитах. – Къде е твоят орел?
– Наблизо. Къде е твоят познат?
– Също наблизо. – Надявах се.
По устните му се появи знайна усмивка.
– Кръстопътят е странно място. Лесно е да се изгубиш или да се разделиш.
– А ти си експерт?
– Дори не и близо, но знам повече от теб, ужасната вещица. Трябва да имаш смъртно желание, за да излезеш тук, особено сега. И не се преструвай, че е защото си мислиш, че съм убил водача на завета ти.
– Точно затова съм тук.
– За да ме обвиниш, че съм убил жена, която никога не съм срещал, камо ли да съм имал възможност да убия, преди дори да знаеш как е умряла? Разбира се. – Той се изправи на крака. – Ще ти покажа пътя обратно. Твоят малък шейпшифтър скоро ще ни намери.
Изстрелях се в пълния си ръст, ръката ми беше стисната около ножчето.
– Нямам нужда от помощта ти.
– Няма да ти помагам. Аз се отървавам от теб. И ще изпратя един варг, за да се увери, че няма да се промъкнеш обратно за нов опит за пробождане.
Стиснах зъби толкова силно, че челюстта ме заболя.
– Като стана дума за това… – Той се приближи към мен и аз се защитих. Той протегна облечената си в ръкавица ръка. – Дай ми този нож.
Вгледах се в предмишницата му. От вътрешната страна на китката до лакътя му се простираха груби розови белези, сякаш бе заграбен от остри като бръснач нокти. Те прорязваха тъмна татуировка, която не можех да различа под всички поражения.
Той размаха пръсти в очакване и аз се съсредоточих отново.
– А?
– Няма да ходя никъде с теб, докато си въоръжена. Дай ми ножа си.
– Майната ти.
– Харизмата струи от всяка твоя пора – отбеляза сухо той. – Дай ми го, или ще ти го отнема.
Бях силна – за жена, но общата му мускулна маса все още превишаваше моята с опасна разлика. Плюс двете кучета пазачи. Изръмжах под носа си и ударих ножа си в дланта му.
Той го прибра в джоба си.
– Ще те претърся за скрити оръжия.
– Като дявол да го вземе.
– Отново, можеш да ми съдействаш или да го направим по трудния начин.
Какъв избор имах? Вдигнах ръцете си право встрани и вдигнах брадичка, като се загледах с всеки грам от отвращението си. Пристъпвайки по-близо, той прокара големите си ръце по страните ми до талията, след това до малкия ми гръб и над задните джобове. Зъбите ми се сгърчиха.
Приклекна, прокара ръце по всеки крак, пъхна пръсти във върховете на туристическите ми обувки, после се изправи в цял ръст. Извих врат назад. С ръст метър и осемдесет и четири, той имаше повече от двадесет сантиметра над мен и това не ми хареса.
Погледът му падна и се спря на гърдите ми.
– Ти от онези жени ли си, които крият неща в деколтето си?
Притиснах ръце към гърдите си, като ги притиснах грубо през горнището.
– Изглеждат ли достатъчно големи, за да скриеш в тях оръжие?
– Не. – Той повдигна вежда. – Но съм сигурен, че са много хубави.
– Сигурна съм, че и малкият ти член е много хубав.
– Убийствена и нечистоплътна. Ти си съблазън в движение, скъпа.
Изръмжах, като се изправих на пръсти, за да се озова в лицето му. Той се взираше в мен, устните му се извиваха с хладно забавление, а очите му се впиваха в моите.
– Имаш ли име? – Попита той.
– Не и за теб.
– Тогава „Скъпа“.
– Сейбър – изплюх аз.
Веждите му леко се повдигнаха.
– Подходящо.
– Вече знам името ти – изхилих се аз. – Закария.
– Зак. Никой не ме нарича Закария.
– В полицията го правят.
Един мускул в челюстта му потрепна. Погледнах го. Той се намръщи.
Осъзнах, че стоим на сантиметри един от друг, лицата ни са неприлично близо и погледите ни са втренчени един в друг, паднах на петите си и отстъпих назад.
Той ми хвърли кратък, оценяващ поглед, след което се обърна.
– Натам. Ще се видим по-късно, Балигор.
Последното изречение, което той насочи към езерото, звучеше по-скоро като заплаха, отколкото като сбогуване. Тръстиките зашумяха в отговор, но тъмна, слузеста глава не се появи.
Последвах друида далеч от водата, като се държах на няколко крачки зад него, а ръката ми се отваряше и затваряше, докато исках да намеря ножа си. Щеше ли да ми го върне? И какво да правя по-нататък? Да се прибера направо вкъщи, вероятно в чакащите ръце на полицията, не влизаше в плана ми. Не че имах кой знае какъв план.
Не виждах и не усещах Рикр, но знаех, че е наблизо. Дебнеше в сенките или се криеше по дърветата като хитър ловец на засади, какъвто си беше.
Зак – друидът – ми махна с ръка.
– Побързай. Тук е лесно да се разделиш.
Той беше споменал това и преди. Огледах сенчестите дървета и завесите от цъфтящи лиани, търсейки вероятно място, на което да…
Той посегна назад и ме хвана за китката. Дръпнах ръката си, когато той отново ме дръпна напред.
– Забрави за това. – Той ме дръпна на своя страна. – Тук се крият и по-зли феи от келпи. Наистина ли имаш желание да умреш?
Подсмръкнах.
– От мястото, където стоя, започва да изглежда така. Разговаряше с келпи, сякаш е беззъб хобит, и едва помръдваше, когато моите варги бяха в лицето ти.
– Още при първата ни среща ти казах, че не се плаша лесно.
– Има тънка граница между смелостта и глупостта. Биеш се като притиснат в ъгъла рис, но това не те прави равностоен на мечка гризли.
– Ти ли си мечката гризли в тази аналогия?
– Казвам, че не си толкова силна, колкото си мислиш.
– Откъде да знаеш?
Той извърна зелените си очи към мъгливия горски свод.
– Някой казвал ли ти е, че си прекалено бодлива?
– Мислех, че съм очарователна, според теб.
– По твоя си специален начин – отвърна той, а сарказмът се завърна с пълна сила. – Заплашваш ли, че ще изкормиш всеки, когото срещнеш?
– Само хората, които наистина харесвам.
Той се засмя кратко и аз захапах бузата си, като потиснах желанието си да изстрелям още една бойна забележка. Обикновено не бях разговорлива… макар че предполагах, че това не е кой знае какъв разговор.
Дърпайки ме за китката, той заобиколи една рушаща се колона.
– Има ли някаква конкретна причина, поради която искаш да ми прережеш гърлото толкова силно?
– Наистина ли трябва да питаш? Видях списъка с наградите ти.
– Това е всичко? Значи хобитата ти включват доброволчество в спасителна служба за животни, чиракуване в ковачница и кръвожадно отмъстително правосъдие?
Това беше твърде близо до истината, макар че не бих нарекла „хоби“ натрапчивите си действия на отмъщение.
– Или търсиш самата награда? – Замисли се той. – Тези студени милиони изкушават много митици.
– Не ми пука за парите. Ти си похитител и убиец.
– Слуховете за моята дейност, свързана с отвличания, са силно преувеличени.
– Нека да предположа. Ти също не си отговорен за десетки убийства.
– Не водя сметка, но тази част вероятно е точна.
Веждите ми се смръщиха. Защо би отрекъл едното, но не и другото?
Хватката му върху ръката ми се затегна и той ме дръпна към себе си. Блъснах се в твърдите му гърди, докато той ме гледаше със студени очи, а странното сумрачно сияние на ефирната гора подчертаваше ъглите на лицето му.
– Ти дойде след мен по някаква причина. – Дълбокият му глас, груб и заплашителен, премина в тръпка по гръбнака ми. – Кажи ми какво наистина искаш.
Прехапах долната си устна, докато болката не прободе сетивата ми.
– Още не съм решила.
– Какво?
– Обмислям няколко варианта.
Заплашителната му аура избледня в объркване. Взирах се в него, зъбите ми тревожеха долната ми устна – и той удари свободната си ръка в моята, спирайки ме да не плъзна пръстите си в джоба му в търсене на ножа.
Той издърпа ръката ми от панталоните си, като сега държеше и двете ми китки – и устата му се промени в унищожителна, полураздразнена усмивка.
– Ти си нещо друго, Сейбър.
Странно, безтегловно свиване в долната част на корема ми ме хвана неподготвена. Озъбих се срещу него.
Той ме избута пред себе си, като държеше ръка на рамото ми, за да не избягам, и аз въздъхнах безмълвно с облекчение, че лицето му е извън полезрението ми и не може да продължава да ми бърка в главата.
Защото той наистина ми бъркаше в главата, а аз не разбирах защо.
Назад към част 12 Напред към част 14
