Категория: Тайната на прокълнатия херцог

***

Три минути по-късно, увита в карирано одеало, седях във всекидневната на непозната за мен къща, с чаша горещ чай в ръце и пред ярко пламтящата камина.
А ленивите минути на очакване се проточиха. Бавни, изпълнени със страх за херцога, изпълнени с тревога. В един момент госпожа Вонгард ми отне чашата с думите: „Ръцете ви треперят, ще я разлеете“. Не възразих и дори не чух какво беше казано, долавяйки всеки звук зад прозореца.
А когато вратата на тавана се хлопна отгоре, сърцето ми спря. Вече не дишах, бях с наострени уши, проследявайки приближаващите се стъпки.
Вратата се отвори.
Конвулсивно хлипане на неописуемо облекчение се изтръгна от мен, без да съм го искала. Забравих за останалите в стаята, забравих, за вървящия след херцога принц, забравих, че негова светлост е полуразсъблечен и толкова мокър, че по загорялото му тяло се стичаха ручейчета дъждовна вода, скочих, като почти се заплетох в одеалото и се втурнах към него. Дезмънд пристъпи към мен и ме вдигна, прегърна ме, дишайки тежко и изглеждаше готов да ме държи в прегръдките си, цяла вечност.
– Така, а ние навярно трябва да тръгваме! Уотс, казаха, че са ви оставили вечеря? – чух гласа на принц Теодор.
– Да, ваше височество. – каза мъжът, който ми беше помогнал да сляза от покрива.
И скоро вратата се затвори, оставяйки ни съвсем сами, но този факт не ме разстрои ни най-малко.
– Ти си цялата мокра. – каза лорд отон Грейд дрезгаво.
– О, това е дреболия, Дезмънд! – прошепнах аз – Просто дреболия.
Но после ми дойде наум едно малко нещо и все още прегръщайки херцога, попитах с недоумение:
– Откъде имаш коса като тази на Негово височество Хенри?
Лорд отон Грейд се усмихна и каза тихо:
– Това също принадлежи към незначителните дреболии…
Спомних си бежовия костюм, който блестеше на светлината на свещите, капките кръв и…
Погледнах учудено към негова светлост и възкликнах шокирано:
– Дезмънд, вие сте остригали принца?
По устните на последния член на военната династия проблесна момчешка усмивка и негова светлост се смили да направи кратко обяснение:
– Обръснахме, да го подстрижем Хенри отказа и прибягна до опит за съпротива.
– О! – издишах аз.
После си спомних за монашеските одежди, които Негово височество Теодор носеше… Спомних си, погледнах съпруга си и… промених решението си да попитам. Негово височество обаче, проявявайки проницателност, се усмихна и каза:
– Бельото ѝ беше черно, а не онзи кошмар, който се опита да облечеш в сватбената ни нощ. Втората се оказа в малиново, а третата ни изплаши, с това, че изобщо не носеше бельо.
Когато осъзнах какво съм чула, попитах отново:
– Вие сте съблекли три сестри от манастира?
– Ангел мой, Тео не се побираше в нито една от пелерините с качулка и се мъчехме да намерим монахиня с подходящ размер.
О, Пресвета! Разбирах, че не е лесно да влезеш в манастира на Дева Есмера, но не осъзнавах колко е трудно. Сякаш прочел мислите ми, негова светлост тихо обясни:
– Имахме основателни опасения, че ако просто се появим, вие, лейди Грейд, ще бъдете изведена през някой от многото тайни проходи. И нямаше да имаме повече възможност да се уверим дали сте на някое конкретно място.
С трепет погледнах отново херцога и се осмелих да попитам:
– И сега вие бяхте сигурни, че аз…
– Ен-Аури.. – лорд отон Грейд леко се усмихна – не знам какво ѝ е повлияло толкова силно, но дамата потърси Ирек и поиска да ме види преди три дни. Трябва да призная, че в началото Ирек не я разпозна заради…
Осъзнах какво беше и сърцето ми изпита топла вълна на благодарност към магьосницата, която се бе опитала да информира негова светлост за местонахождението ми, преди да настъпи нощта, когато трябваше да изпита свойствата на слеза.
– Какво става с нея? – попитах тихо, като наклоних глава и се вгледах в съвършено сините очи на съпруга си.
– В момента, с група магове подчинени на мен, издига гробище. – дойде отговорът.
Очите ми се разшириха от ужас.
Смеейки се тихо, Дезмънд се наведе, нежно докосна устните ми и каза:
– Ен-Аури е добре, ангел мой. Бях прекалено благодарен за помощта ѝ и по-важното, за информацията, че си била посетена от Хенри, за да не помогна. Но цветовете на слеза дамата от този момент нататък винаги носи на гърдите си.
И без да каже нито дума повече, негова светлост внезапно ме вдигна на ръце и ме отнесе от салона, но аз не оказах никаква съпротива, не познавах друг мъж, който да заслужава доверието ми.
Дезмънд ме поведе по коридор в стар стил с червен домашен килим и в малка, уютна спалня, после към едва забележима врата в стената, където ме спусна на крака, преди да я отвори.
Зад вратата се намираше ваната, която вече беше пълна с вода и от нея се издигаше пара.
– Студено ти е Ари, – каза лорд отон Грейд, като ме избута в банята – а след това, което си преживяла, младото ти тяло лесно ще се простуди. Трябва да се стоплиш. Ще те чакам в спалнята.
Във всеки друг момент щях да съм искрено благодарна на негова светлост за тактичността, благородството и маниерите му. Но не и сега. Обърнах се бързо и хванах ръката на Дезмънд, за да отправя едва доловима молба:
– Не ме оставяйте!
Лицето на херцога изведнъж се изкриви в странна гримаса на абсолютна ярост, но в следващия миг той взе треперещата ми длан, поднесе я към устните си, целуна я нежно и отговори:
– Никога, ангел мой. Никога, чуваш ли? – погледът и гласът му отразяваха студена решителност.
Почувствах се засрамена от собствената си невъздържаност и въздъхвайки конвулсивно, се опитах да се съвзема, изправих рамене, изправих се и поемайки дълбоко дъх, казах възможно най-спокойно:
– Простете ми, трябваше да си спомня за присъствието на негово височество в къщата, преди да ви озадача с такава лишена от скромност молба и…
Лорд отон Грейд изведнъж ме привлече към себе си с бързината на силен порив на вятъра, притисна ме в обятията си и като зарови лице в косата ми, изръмжа с приглушен глас:
– Какъв Тео, Ари? Ти нищо не разбираш! Щях да седя пред вратата като куче, докато не излезеш!
И без да ми позволи да се възстановя от шока на тези изпълнени с емоции думи, лорд отон Грейд бързо ме обърна с гръб към него и с бързи, поривисти движения започна да къса, а не да развързва връзките на роклята ми. Треперех единствено от студа и дори не се смутих подобаващо, когато мокрият плат падна в краката ми.
– Забавно е, че бельото ти е прилично. – каза херцогът.
Неволно се усмихнах, макар че нямаше причина да се забавлявам, но… в момента ми беше трудно да разбера чувствата си, защото срамът беше напълно изчезнал.
– Ще свалиш ли останалата част сама? – попита негова светлост с дрезгав глас.
Кимнах, събух мокрите си обувки, отидох до ваната и се огледах объркано.
Лорд отон Грейд стоеше на вратата и ме гледаше, а аз не знаех как да попитам, как да предложа, как да му кажа, че не искам да съм сама, дори във ваната.
– Ще ги убия всичките! – изведнъж каза Дезмънд.
И аз осъзнах колко жалко изглеждам. Обгърнах раменете си с ръце и отметнах глава назад, опитвайки се да сдържа сълзите:
– Отношението ви към мен се е променило значително.
– Току-що сте дошли от манастира и аз се опитвам да защитя чувствата ви! – обясни лорд отон Грейд.
Спомних си за разговорите си с майка Йоланта, особено при пристигането ми и като свалих презрамката на ризата си, казах тихо:
– Не бива. И щеше да е много по-добре, ако бяхте консумирали брака ни още първата нощ.
Дезмънд отново прояви своята проницателност, като попита:
– Майка Йоланта доволна ли беше от запазването на невинността ти?
– Тя беше безкрайно доволна! – потвърдих аз.
Херцогът се усмихна, като погледна оскъдните ми дрехи, след което каза:
– Ари, ти си била подложена на психическа манипулация. От дълго време, целенасочено. Ти не си се предала и в резултат на това в момента не си съвсем в свои води. Това е нормално и няма от какво да се срамуваш. Повярвай ми, аз съм магьосник, виждам колко активно са нахлули в аурата ти. А гневът ти към Майката настоятелка също е съвсем оправдан, нейното съзнание не е възприело случилото се, подсъзнанието е реагирало агресивно, оттам и гневът. Но, повярвай ми, ангел мой – усмихна се Дезмънд – нито гневът, нито яростта, нито страхът за бъдещето са причина да изпълниш съпружеския си дълг. Студено ти е и си изтощена, влез бързо във водата. Искаш ли аз да остана?
Кимнах.
Без повече думи Дезмънд затвори вратата, после събу ботушите си, но не захвърли панталоните си. Приближи се бързо, приклекна, смъкна сивите манастирски чорапи от краката ми, после, без да се опитва да свали ризата ми, ме вдигна на ръце и ме спусна във водата. Седна на ръба на ваната и ме хвана за ръка.
Известно време мълчахме, аз се греех в топлата вода, а негова светлост продължаваше да ме разглежда. После дойде време за въпроси.
– Хенри имаше годежен пръстен в джоба си. Съответно беше сигурен в съгласието ви. Защо?
Стиснах дланта му, после, макар да осъзнавах колко нелепо и глупаво изглежда, я хванах с другата си ръка, въздъхнах конвулсивно и се опитах да говоря възможно най-спокойно:
– Годежът ни трябваше да се състои утре в храма на Трите девици, придружен от такива великолепно изработени постановки като камъка на чистотата, който блести при приближаването ми и сиянието от небето, което осветява нашата двойка. След такова очевидно „благоволение от небето“ старецът Ириней трябваше да благослови брака ни.
– Брак, сключен публично, с одобрението на Пресветата, законен, осветен от чудодейни явления… – замислено каза Дезмънд.
Едно мълчаливо кимване потвърди заключенията му.
Лорд отон Грейд помълча известно време, после попита хрипливо:
– Кога ви е бил свален камъкът?
Инстинктивно сграбчих с ръка мястото, където трябваше да бъде вторият сватбен подарък на херцога и… не открих нищо. Невероятно, но едва сега си спомних за медальона!
– Вие бяхте единствената, която можеше да го свали – каза негова светлост – така че сестрите веднага са започнали умствената работа. Имахте ли главоболие, когато дойдохте в съзнание?
Трудно си спомних, сякаш беше преди години, собственото си събуждане в каретата, после събитията, които го предхождаха… думите на Торий Анелски, излизането ми на двора против заповедта на херцога… моментът, в който ме хванаха… И сега вече знаех, че черните ръкавици са принадлежали на лорд Аури…
– Дезмънд – думите бяха трудни за постигане – а господин Анелски, той…?
– Погребан е зад градското гробище – отвърна доста рязко лорд отон Грейд – и нека не говорим повече за това.
„Зад градското гробище…“ – означава сред скитниците и самоубийците, като недостоен да почива с почтените граждани на града. О, Пресвета! Значи на гроба му няма дори надгробна плоча и роднините не могат да дойдат, и…
– Спестете ми манастирския морал. – поиска гневно Дезмънд.
– Не съм казала и дума. – прошепнах в отговор.
– Това е изписано на цялото ви лице. – усмихна се херцогът. След това продължи с разпита – Когато пристигнахте в столицата, през цялото време ли пребивавахте в манастира на Дева Есмера?
– Да! – изненадана от въпроса, аз погледнах съпруга си.
– Вече знам цялото ви пътуване до столичното пристанище. – обясни лорд отон Грейд.
Въпросът дали е знаел за моето неподчинение в замъка все още висеше във въздуха. Със сигурност, ако управителят е бил убит, херцогът е знаел всичко, но не ми беше казал и дума. И не мисля, че щеше да го направи.
– Гледаш ме с големи, уплашени очи, като баща с пръчка. – каза негова светлост с внезапна усмивка.
Спуснах поглед и усетих как бузите ми порозовяват.
– Няма да ти се карам, – продължи лорд отон Грейд – но вече нямаш моето доверие, Ари.
Достатъчно справедливо… но все още боли.
Негова светлост пусна ръката ми, докосна водата, а после, разтривайки една капка влага между пръстите си, каза отдалеч:
– Веднъж ти казах „Мракът ми забранява да ви обичам, лейди отон Грейд“… Мракът не се оказа толкова милостив.
Очаквах продължение, но херцогът се изправи, после отиде до едно шкафче в ъгъла, отвори го, извади няколко кърпи, дойде при мен и ме попита:
– Затопли ли се?
Кимнах и той ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя. Веднага щом се изправих, ме увиха в една кърпа и Дезмънд ми помогна да изляза от банята. След това ме придружи до спалнята, където извади една топла женска вълнена риза, последвана от няколко рокли.
– Преобличай се, предстои ни дълга нощ. – каза той и изчезна в банята.

Назад към част 31

* * *

Принц Хенри ме чакаше в малкия параклис, разположен в самата манастирска сграда на третия етаж. Няколко прозореца, през които можех да видя малко повече небе, отколкото от прозореца на килията си, редици пейки за молитва, олтар с целостенен образ на Пресветата и внушителна двукрила резбована врата от абанос, която чакащата монахиня се опита да затвори, когато пристигнах, оставайки отвън. Не можех да допусна подобно нещо да се случи и затова, хващайки ръката на сестрата, когато тя започна да затваря тежката врата, аз, изумена от широчината на самата ръка, прошепнах набързо:
– Не смейте да ме оставяте насаме с Негово височество!
Монахинята примигна изненадано, после по някаква причина погледна принца и може би щеше да изпълни даденитеѝ указания, но аз бях категорично против.
– Само посмейте да излезете от параклиса! – предупредих тихо, но категорично невястата на Пресветата – Можете да продължите да стоите на вратата, но трябва да присъствате.
Сестрата, за съжаление не знаех името ѝ, поразяваща с размерите си, които бяха пряк показател за невъздържаността ѝ в храненето, поклати глава, от което тъмносивото и наметало се развълнува, и влезе в параклиса. След това вратите бяха заключени от нея, но самата монахиня седна предизвикателно близо до входа, с което показа, че ще остане тук, пазейки честта ми.
Малка, но изключително удовлетворяваща победа.
– Благодаря ви! – казах аз и се обърнах към принца.
Негово височество и аз се вгледахме един в друг за известно време. Не защото по някакъв начин исках да огледам по-добре човека. Не, имаше нещо нередно в целия външен вид на Хенри, а аз не можех да се спра на него. Може би това беше осъдителният поглед в очите му, а може би беше усмивката, внезапно горчива, която играеше на устните му…
Но всички странични мисли се изпариха веднага щом принцът направи крачка към мен.
– Добър вечер, Ваше височество! – направих реверанс, като си спомних за приличието.
И без да чакам отговор, продължих набързо:
– Знам, че чакате отговора ми и затова ви моля да ми дадете възможност да говоря.
Негово височество кимна мълчаливо, после отиде до прозореца, облегна се на перваза и ме погледна със скръстени на гърдите ръце. Струваше ми се, че принцът не очаква нищо добро от този разговор, а това само говореше в полза на неговата проницателност.
Стиснах юмруци, за да спра да търкам нервно ръба на дългите ръкави на роклята на манастирската послушница и се отправих към същия прозорец, но се спрях на няколко крачки от монарха, гледайки фрагмента от бавно потъмняващото небе, в който по някаква причина нямаше звезди. Като се вгледах по-внимателно, разбрах, че се задават облаци и вероятно ще вали. Е, аз бях обикнала дъжда.
Въздъхнах конвулсивно и продължавайки да гледам през прозореца, тихо започнах:
– Ваше височество, искрено ви благодаря за откровеността, загрижеността ви за мен и благородството, което проявихте. – не беше лесно да се говори – Също така съм безкрайно доволна да знам, че такъв прекрасен млад мъж изпитва към мен… – думата „любов“ заседна в гърлото ми и аз продължих алегорично – чувство на дълбока привързаност.
– Ариела! – принц Хенри внезапно ме прекъсна, хрипливо и с нескрит гняв.
– Моля ви, бъдете състрадателен, не ми е лесно! – прекъснах Хенри, прикривайки за миг миглите си. После отново погледнах през прозореца и продължих – Осъзнавам, че се тревожите за мен, че смятате, че съм неразумна и подвластна на емоционалните импулси на младостта. Също така осъзнавам, че лорд отон Грейд не е човек, с когото животът може да бъде лесен и приятен, и че бракът ни е варварски.
Зад прозореца прогърмя гръм и светкавица освети градината за секунда.
Като предупреждение… като намек… като проява на гнева на Пресветата… И аз наистина се уплаших, но нямах намерение да отстъпвам.
И с вдигната брадичка продължих решително:
– И съжалявам, но отговорът ми е „не“, Ваше Височество!
Хенри издиша рязко и се облегна на перваза на прозореца, като ме гледаше втренчено.
– Разбирам, – съсредоточих вниманието си отново върху прозореца и бурята, която се разразяваше зад него – майка Йоланта ме е описала пред вас като най-добрата кандидатка за ролята на бъдеща императрица и вие несъмнено сте разчитали на моята дискретност и съгласие, но аз отказвам да участвам. Може да смятате, че това е блян, глупост, импулс, но това е моето решение, ваше височество. И ще ви бъда искрено благодарна, ако се отнесете към него с уважение и не ми повтаряте перспективите да изгния в някой от скалните манастири, без дори да видя слънце.
По странен начин негово височество изведнъж нададе оглушителен рев, който беше толкова гневен, че гръмотевицата, която гърмеше зад прозореца, дори не го накара да помръдне.
– Моля, контролирайте се! – поисках аз, като неволно направих крачка назад.
Негово височество остана безмълвен. Но когато го погледнах, видях в потъмнелите му очи съжаление, съчувствие и още нещо, което не можех да разтълкувам.
– Моля ви, не ме съжалявайте! – помолих, като направих още една крачка назад – Това е моето решение и аз ще му остана вярна докрай, както съм вярна на обетите си към лорд Грейд. И искрено се надявам, на вашето благородство, ваше височество.
– Благородство в какво? – попита принц Хенри с приглушен глас.
О, Боже мой, той ще откаже ли?! За миг съвсем се уплаших и гласът ми трепереше, когато заговорих:
– Искрено се надявам, че ще бъдете благороден и няма да позволите на майка Йоланта да ме подложи на психическо въздействие.
Принцът стисна очи и изрева от изненада:
– Дявол!
И в този глас, в тази дума имаше такава емоция на ярост и гняв, която не се свързваше с принц Хенри! Но аз познавах друг лорд отлично и това беше характерно за него!
– Не ми говори, – каза монахинята, която седеше до вратата, с неочаквано мъжествен, нисък и подозрително познат глас – след такава обработка щях да се хвърля на врата на брат си с вик „вземи ме“, но момиченцето се държи!!!
Светът се разтърси!
Целият свят, изведнъж, до основите! А зад прозореца удариха няколко мълнии наведнъж и гръмотевици прогърмяха, разтърсвайки стените! Но във втората светлина на ослепителната светкавица на разряда видях нещо, което преди не бях забелязала – криво подстриганата коса на негово височество и малко измачкания бежов искрящ костюм с петна от кръв по маншетите… И ботушите.. едва сега забелязах, че обувките на принца са черни, което толкова не съответстваше на светлия вид на кралското семейство.
– Ах, да, ботушите – каза лорд отон Грейд, като проследи погледа ми с вече до болка познатия си глас – виждаш ли, ангел мой, аз съм с един размер по-голям, така че трябваше да остана в своите.
Запънах се назад и прошепнах невярващо:
– Дезмънд?
И в същия миг бях в плътната прегръдка на херцога, а той изведнъж целуна лицето ми, очите ми, косата ми, а после отново ме стисна и през гърмежа на собственото ми сърце чух тих стон:
– Мрак, Ари, едва не си загубих ума…
Стоях там, вкопчена в херцога, сълзите бодяха очите ми, неспособна да произнеса нито дума, не исках нищо повече, нищо.
– Дез, време е! – каза принц Теодор, който беше облечен като монахиня.
Но продължавайки да ме прегръща силно, негова светлост отговори:
– Отвори прозореца!
Прозорец?! Отдръпнах се от Дезмънд, погледнах уплашено към негово височество, който вече беше отворил крилото, потръпнах, когато въздухът се разтърси от поредния тътен на гръмотевица, погледнах към съпруга си и попитах:
– Ще отлетим ли?
Лорд отон Грейд се усмихна и сякаш не можеше да се сдържи, наведе се към устните ми, целуна ме с едва доловим стон и отговори шепнешком:
– Да, ангел мой, ще отлетим.
– И то много бързо! – каза принц Теодор – Дез, слушай, вдигнаха тревога.
Поглеждайки през прозореца, херцогът свали перуката си, която се разпадна, разкривайки зле прилепналата коса на принц Хенри. След това, прегръщайки ме последователно с дясната и лявата си ръка, сякаш се страхуваше да ме пусне, свали камизолката си и разкъса ризата си с подръпване. Аз, забравила всичко за смущението и срама, обгърнах шията му с ръце и се усмихнах, когато съпругът ми ме взе в прегръдките си.
Едно дръпване и черният маг застана на перваза на отворения прозорец. До него, захвърлил монашеските си одежди, стоеше полуразсъблечен и Негово височество престолонаследникът.
– Вървим рязко нагоре! – заповяда Теодор – Ще бъде трудно, предай ми Ари.
– Ако се осмелят да нападнат. – отвърна лорд отон Грейд студено.
– Йоланта ще направи всичко, в случай че още не си го разбрал. – усмихна се негово височество.
Лорд отон Грейд ме погледна мрачно, след което бързо ме предаде в ръцете на принца, игнорирайки всеки опит за съпротива.
– Първо ти! – прекъсна го херцогът.
Без да бъде сантиментален, принц Теодор пристъпи в празнотата и се издигна нагоре, като издърпа и мен.
Чу се гръмотевичен трясък! А после светкавица образува яркосиня огнена топка и това създание на бурята, внезапно нарушило всички природни закони, се втурна към нас.
– Дръжте се, лейди Грейд! – каза ядосано негово височество, когото не можех да прегърна въпреки страха си да не падна, и се втурнахме през дъжда.
Долу, много по-силно от периодичните гръмотевици на разрастващата се буря, нещо гърмеше и се взривяваше и това ме караше да настръхвам всеки път, страхувайки се за Дезмънд, когото не можех да видя, колкото и да се опитвах.
– Престани да се въртиш, опитвайки се да видиш нещо, Ариела! – изкрещя ми принцът – Дез има за какво да се бори и може да се справи с това.
И тогава осъзнах това, което вече бях започнала да предполагам – там долу се водеше битка.
– Моля ви, без истерии, без сълзи, без искания да се върнете за любимия си.. за този, без когото не можете да си представите живота! – поиска хладнокръвно, но ехидно негово височество.
Престанах да се моля, което правех почти несъзнателно, отворих очи и шокирано погледнах принца.
– Какво точно ви изненада в това, което казах? Фактът, че няма да се върна при дявола, или думите за огромната ви любов към съпруга ви?
Поривът на вятъра едва не ни отнесе, а дъждът, който се чуваше около нас, така или иначе щеше да ми попречи да се чуя, затова останах безмълвна. Принцът се усмихна и продължи:
– Хайде сега, лейди отон Грейд, никаква клетва не би ви позволила да издържите и да не се откъснете от всички перспективи, които монахините гарантираха в случай на неподчинение. На всичкото отгоре Дез има гаден нрав, който само една любяща, много любяща жена би търпяла. Но мисля, че ще ти дам един съвет – в никакъв случай не се изповядвай пред Дезмънд. Знаеш, че опитите да го накараш да ти отвърне с взаимност са страхотен тоник, така че не му позволявай да се отпусне.
И едва промълвил дума, принц Теодор се спусна надолу. Мъчех се да не изкрещя, стисках и притисках очите си, но скоро последва трясък, когато магът се приземи, последван от гласа му:
– Помогнете на лейди Грейд!
Непознат, по-млад мъж ме взе от негово височество, изправи ме на крака, подхвана ме и ме отведе от покрива. Когато погледнах назад, в светкавицата видях принца, който отново се издигаше нагоре, с разперени ръце и лице в дъжда.
Чувство на дълбока благодарност към негово височество изпълни сърцето ми с увереност, че такъв човек не може да бъде тиранин, който започва войни по прищявка.
– Елате лейди Грейд, – каза същият този мъж на години, държейки ме – мокра сте, а в къщата има огън.
– Благодаря ви! – промълвих аз, трепереща от вятъра, но не направих опит да сляза от покрива в тъмнината на прозореца.
– Хайде, – каза мъжът по-настойчиво – негова светлост няма да е доволен от вашата простуда, а ако останете тук, със сигурност ще се простудите.
Ефективен аргумент. Но по-ефикасното беше, че ми попречи да остана там, където бях, като ме дръпна надолу.
Слязох по хлъзгавия покрив, после се покатерих на перваза на прозореца и скочих надолу след моя придружител. Таванът, а това със сигурност беше таван, беше прашен и мръсен. Но щом преминахме стаята под покрива, се озовахме в ярко осветен коридор, а там ме чакаха две прислужници и…
– О, лейди Грейд! – госпожа Вонгард се втурна към мен и ме прегърна силно, въпреки мократа рокля и капките вода, които капеха от косата ми – Той ви е намерил….. богове…. той ви е намерил! Колко се притеснявахме!
Но като се съвзе, икономката веднага се отдръпна и заповяда:
– Вана за нейна светлост! Детето е измръзнало до кости!
Но аз дори не можех да мисля за баня, а пристъпих напред и хванах госпожа Вонгард за ръката, но да говоря… Не успях да говоря от първия опит, но накрая все пак проговорих:
– Не, моля ви, аз… аз ще изчакам негова светлост и…
– Вие сте цялата мокра! – икономката размаха ръцете си.
– Ще изчакам негова светлост. – казах по-твърдо, а после добавих умолително – Моля!
Икономката, която ме погледна странно, кимна бавно.

Назад към част 30                                                      Напред към част 32

* * *

Майка Йоланта ме прие в собствения си кабинет, познат във всяка подробност. Майката настоятелка седеше на дивана до прозореца и щом влязох, посочи мястото до себе си. Не ми оставаше нищо друго, освен да се приближа и да седна до нея.
– Дете мое, – майка Йоланта се протегна и сложи ръка върху треперещата ми длан, стискайки я силно – разбираш ли, Ари, никога не бих те дала на изрод от династията Грейд.
Началото на разговора не беше окуражаващо.
Продължението беше също толкова мрачно.
– Веднъж, шофирайки покрай селцето Колсуол, видях малко момиченце със смешни къдрици което, притиснало до гърдите си най-уродливото куче на света, командваше банда селски деца с искане да „разкопаят мястото“, защото това момиче „със собствените си уши и Бусик ще потвърди“ чуло мяукането на изхвърлено коте.
Дори и да се опитвах да си спомня, не можех да върна този епизод от детството си, но майката настоятелка продължи:
– Още тогава видях у теб това, което рядко съм виждала у малките госпожици – способността да привличаш сърцата. Рядко срещано умение, дете мое. И си спомних за мястото и за момичето, което, въпреки че беше започнало да вали, не се успокои, докато не намери котето. Няколко години по-късно ти се появи на прага на лицея на Дева Есмера, вярвайки, че това е чиста случайност.
– Не е имало случайност? – попитах риторично.
– Не! – майката погали премръзналата ми ръка – Нито ти, нито десетки други момичета сте попаднали тук случайно – вие бяхте избрани лично от мен и от тези, на които имах доверие. И ти беше отгледана и възпитана така, както беше необходимо, Ариела. А аз наблюдавах и те подбирах за ролите, които бяха необходими. И с течение на времето стана съвсем ясно, че ти, моето дете, ще бъдеш идеалната императрица – символ на нежност, воля, интелигентност, милосърдие. Такава императрица като теб, напълно лишена от снобизъм и суета, ще бъде обичана от целия народ и съответно част от любовта ще се прехвърли върху съпруга ѝ.
– Страхувам се, че това е твърде утопично предположение. – отбелязах аз.
– Така ли е? – настоятелката се усмихна – Ари, познавам много двойки, при които лудориите на мъжа се толерират единствено от уважение към съпругата му. Разбираш ли защо никога не бих те дала на Грейд?
Спомних си за цялата тази гадост, която столичните вестници пишеха за херцога, за клюките, които дори ние, учениците от лицея, горещо обсъждахме по нощите и за онези ужасни слухове за смъртта на многобройните му булки… Да, щастливият брак на лорд Грейд с мен, безпомощното улично момиче от обедняло семейство, ще разсее целия образ на ужасното чудовище, което толкова дълго и систематично създаваше църквата. Освен това аз, правилно възпитана, със сигурност ще бъда добре дошла в двора, а висшето общество ще бъде принудено да приеме черния магьосник, защото сам Дезмънд няма да бъде поканен на светско събитие в нито една почтена къща.
– Не и не, – каза майка Йоланта с невероятно благосклонна усмивка – ти си твърде добра за него, дете мое и беше твърде глупаво от страна на нещастника да сключи родов брак.
В това майката несъмнено е била права, бракът е бил фаталната грешка на херцог отон Грейд. Грешка, която го направи зависим от продължителността на живота ми. И сега монахините ще направят всичко възможно, за да се уверят, че живея много, много, много дълго, защото докато съм жива, негова светлост няма да може да се ожени повторно, така че няма да може да има законни наследници. И рано или късно Църквата ще получи това, което иска – мините в Истаркан. Това е неприятна ситуация.
Слънцето се беше издигнало достатъчно високо, така че сега грееше в кабинета на абатисата, осветявайки бюрото ѝ и дневника с имената на момичетата, нов, а не този, който негова светлост беше откраднал. Това сякаш ме отрезви, накара ме да погледна на ситуацията по друг начин – нов дневник, нови най-добри ученички, нови интриги…
Като стана дума за интриги:
– Майко Йоланта – прекъснах я аз – моля ви, простете недоумението ми, но все пак не мога да разбера причината за вашата откровеност.
Майката настоятелка стана, отиде до прозореца, известно време се взираше в пейзажа, а после каза студено:
– Не искам да ти влияя психически, дете мое. Ти си разумно момиче и сама знаеш много добре, че си отказала на Негово височество въз основа на емоциите и непримиримостта на младостта. Безкрайно съжалявам, че в упоритостта си не искаш да осъзнаеш, че всички обети, които си дала на Грейд, са били дадени под натиск. Нещо повече, лорд отон Грейд е необуздан в гнева и агресията си, той е жесток, безсрамен, развратен и, повярвай ми, никога няма да ти бъде верен. Това ли е съдбата, която заслужаваш, Ари? – игуменката се обърна наполовина и ме погледна взискателно – Или наистина вярваш, че можеш да превъзпиташ един пълнолетен черен маг? – усмивка и тихото – Помисли и за това, че като си излязла в двора на замъка, си нарушила пряка заповед на херцога и че той никога няма да ти прости.
Отклонявайки поглед, отчаяно се опитах да запазя лицето си, да не издавам емоциите си, но…
– И ти си напълно наясно с това, дете мое! – засмя се майка Йоланта.
А после, връщайки се на дивана, седна до мен и продължи сърдечно:
– Бракът с мъж като лорд отон Грейд е наказание, Ари, и съм сигурна, че не се съмняваш в това нито за миг. Недоверието и постоянният контрол, защото той ще подлага на съмнение всяка твоя дума, ревността и съпътстващите я скандали, а херцогът е жесток човек и ти също го знаеш, нетърпимостта към всичко и особено изискването му да му се подчиняваш дори в най-малките неща… Това не е живот, Ариела, това е буре с барут с бавно тлеещ фитил…
Искаше ми се да се възмутя, да се ядосам, да кажа нещо в защита на негова светлост, но ужасът на всичко беше, че в момента майка Йоланта беше права и го знаеше много добре. Нещо повече, тя знаеше, че и аз съм наясно с това. Повече от наясно.
– Ти се закле, Ари – майката настоятелка сложи ръка на раменете ми – но искаше ли да дадеш този обет, дете мое? Желаеше ли този брак? Не, Ариела. Дори баща ти, който беше на ръба на разрухата, беше готов на всичко, за да държи някоя от дъщерите си далеч от Грейд. А ако знаеше как е страдал лорд Уотърби, когато са те взели с измама?! Измамен и още по-лошо, повлиян с магия, за да подпише брачния договор.
И отново истината, във всяка дума, във всяка фраза. Сълзите, замъглили очите ми, бавно паднаха от миглите ми…
– А Хенри те обича – продължи майка Йоланта с майчинска нежност в гласа си – и той е като теб – има благородство, чест, достойнство, състрадание и чистота, а не мрака на безсрамното разточителство. Той е възпитан, дискретен и никога няма да си позволи да опетни доброто име на съпругата си, като се свърже с любовници.
Споменът за трите жени в рокли с волани, които чакаха лорд Грейд, предизвика тръпка на отвращение по гръбнака ми.
– Помисли си дете мое, – майката ме погали по косата – помисли си за жестокостта на херцога, за лекотата, с която убива, за безпощадността, с която заповядва унищожение, за страха, който внушава… А принц Теодор не е по-добър, така че достоен ли е той да ръководи империята, Ари? А какво ще стане, ако черният принц получи власт и започне завоевателни войни? Колко кръв ще се пролее? Колко градове ще бъдат разрушени и колко деца ще бъдат разделени от родителите си? И така, има ли право църквата да стои отстрани, докато един тиранин се готви да стане император?
Игуменката говореше тихо и прочувствено, а аз си спомних за събитията на „Ревящия“, за убитите моряци, за убития заклинател… За кръвта по ръцете на херцог Грейд… За трупа, който беше влачен така безчувствено…
– Когато станеш императрица, ще можеш да направиш толкова много хубави неща момичето ми, – гласът на майка Йоланта изведнъж се изпълни със сила и гордост – всичко за което си мечтала. Ще отвориш сиропиталище за изоставени животни, ще надзираваш сиропиталища за деца, болници, приюти за милосърдие. Ще донесеш щастие на хората Ариела, ще им дадеш светлината на надеждата и вярата в доброто. Само си представи на колко хора в неравностойно положение ще помогнеш, дете мое, за колко деца ще отвориш нов път… А училищата в селата? Спомни си колко ти беше жал за твоите другарчета в игрите когато разбра, че всичко, което им предстои в живота, е тежък труд… Трябва да станеш императрица, Ариела, трябва да станеш императрица, защото никой друг не може да направи толкова много добро за бедните.
Майката се изправи и ми протегна ръка. Усмихвайки се, аз поставих пръстите си в нейните и я последвах.
– Върви моето момиче, – прегърна ме тя и ме целуна по челото – върви и мисли дори не за себе си и за обетите си, а за тези, на които само ти можеш да помогнеш.
Излязох от кабинета на майка Йоланта с усмивка на уста, представяйки си плана за приют за животни, който би изглеждал чудесно в столичния парк. Вървях нататък, без да забелязвам монахинята, която ме следваше и си мислех за сираците и онеправданите. Минах покрай градината, преминах през една скучна сива галерия, в която прозорците бяха с размерите на остриета на мечове, изкачих се по стълбище, което приличаше по-скоро на таен проход, влязох в килията си, затворих вратите.
И спрях да се усмихвам!
Милост? Грижа за ближния? Добри дела? След всичко, което бях научила за работата на Светата църква?!
Но се страхувах да се изкажа против това.
Преминах бавно през стаята, отидох до прозореца, с труд отворих крилата и вдишах дълбоко, с цялата си гръд, въздуха изпълнен с аромата на градината. Килията ми се намираше на първия етаж и оттук имах отлична гледка към манастирската градина, сякаш засенчена от високата крепостна стена, отделяща манастира от Лицея на Дева Есмера, и от втората стена, обграждаща целия манастирски комплекс. И нямаше никаква надежда да се измъкна оттук.
Можех да приема предложението на Негово височество и да се опитам да избягам в Храма на трите девици, но… гордостта и честта ми, както и разумът ми, бяха против подобна стъпка – майка Йоланта беше умна, много умна, и опитът да разкъсам мрежата на конспирацията, която беше плела толкова години, нямаше да доведе до нищо.
С тежка въздишка погледнах към синьото, безкрайно синьо небе, изпитвайки отчаяние, безнадеждност и съмнение. Да, колкото и да ми е болно да призная, речта на майка Йоланта породи съмнения в душата ми… Тя беше казала твърде много истина, пряка и недвусмислена. И нищо не можех да направя, за да оправдая лорд Грейд. Нищо.

* * *

Трите дни се сляха в един безкрайно дълъг, сиво мрачен и отчайващ кошмар. Уви, ситуацията и обстоятелствата оправдаваха отчайващото настроение и безнадеждността, които ме бяха обзели. Не ми беше позволено да взема нито една книга от библиотеката на манастира с мотива, че е необходимо да медитирам и през тези дни препрочитах молитвеника неведнъж и дори повече от два пъти. Прочетох всички молитви подред, после отзад напред, после всяка дума от края и отново целия молитвеник. В края на третия ден, когато слънцето бавно потъваше зад сивата манастирска стена, бях готова да се съглася на всичко, за да сложа край на това мрачно манастирско съществуване.
А появата на сестра Емерда, която ми съобщи за пристигането на негово височество, беше посрещната с искрена радост.

Назад към част 29                                                         Напред към част 31

***

През устните ми премина горчива насмешка – да, те вече бяха помислили за всичко.
– Ще бъдем сгодени от самия свят старец Ириней – продължи негово височество – в присъствието на петхилядна тълпа енориаши. След това от небето ще засияе светлина и това ще бъде чудото, което ще „убеди“ служителите на Пресветата, че сме истинска, предназначена за него двойка. Сватбата няма да се отлага. Ще дадем обетите си един на друг и от този момент ти ще бъдеш моя съпруга.
Не можех да не възразя тихо:
– Аз вече съм омъжена.
– Не приравнявай един древен варварски обичай със светото тайнство на църквата! – каза принцът, а после продължи – Раждането на мой наследник от теб, ще укрепи положението ми, ще ме издигне над бездетния и нелюбим сред народа Теодор, а империята ще приеме благосклонно указа за промяна на реда на наследяване. Това вече е решено и планирано, лейди Уотърби. И аз съм съвсем откровен с вас, защото разчитам на вашата преценка и вярвам, че бихте предпочели съдбата на императрица пред тази на монахиня, затворена в каменна торба. Разбира се, вие трябва да решите. Изказах се против плана на майка Йоланта, който предполага психическо въздействие върху теб, защото искам сама да дадеш съгласието си, без принуда.
След като каза всичко, което възнамеряваше, негово височество замълча, оставяйки ме да потъна в нерадостен размисъл, за да мога да осъзная обречеността на положението си. Всъщност нямах избор. Дезмънд беше казал, че майка Йоланта е маг, емпатичен маг, който може да влияе на съзнанието. Съответно, ако искаше, Майката настоятелка можеше да ме принуди. А най-разумното нещо, което можех да направя в момента, беше да дам съгласието си, а след това да извървя целия път и да се съглася на целия фарс и брак с негово височество. Най-мъдрото. Но срещу всички аргументи на разума се разбунтуваха честта, достойнството, гордостта, благородството и верността към принципите. Вече съм дала брачните си клетви. Дори и да беше насилствено, дори и да нямах избор на Ревящия, дори и баща ми да беше измамен и подписът му върху брачния договор да беше поставен под магическо влияние, но…
Но си струва да затворя очи и да видя бавносиния поглед на последния член на династията Грейд и да чуя неговото тихо:
„Пази се, ангел мой.“
И всички аргументи на разума са разбити!
Като се изправих, въздъхнах конвулсивно, погледнах с копнеж към синьото небе и осъзнах, че на първо място не можех да предам себе си. Не можех да стана съпруга на негово височество, като престъпя собственото си достойнство, лишавайки се от чест и гордост. Дори сега осъзнавам, че щях да взема друго и правилно решение, ако бях по-възрастна, но младостта е безразсъдно време да следваш повелите на сърцето!
– Много съжалявам, Ваше Височество – станах, оправих полата си и едва тогава погледнах принца – искрено съжалявам, че настояхте за моята кандидатура и загубихте толкова време в очакване да се върна в столицата. Съжалявам, но отговорът ми е „не“.
Негово височество бавно се изправи. Той бавно се приближи и застана пред мен на неприемливо близко разстояние, след което каза тихо:
– Не искате ли да изпитате радостите на майчинството, лейди Уотърби? Или да се насладите на светлината на слънцето, на цъфтежа на дърветата, на пеенето на птиците? – гласът му стана съблазнителен – Ще бъдете затворена в един от многото скални манастири, които нямат прозорци, камо ли растения. И цялата ви младост, красота и изключителна привлекателност ще избледнеят, бавно и неизбежно.
Но щом се опитах да отговоря, той ме прекъсна по същия неблагоприличен начин:
– Не отговаряйте, не отговаряйте. В момента говори вашата гордост, лейди Уотърби, а това е много лош съветник. Е – изправи се той – ще съобщя на майка Йоланта, че вие, като отлична дама, не посмяхте да се съгласите веднага и поискахте три дни за размисъл.
Без да коментирам, аз се поклоних и казах:
– Всичко най-добро, Ваше височество! – и отстъпих назад, преди Хенри да хване китката ми.
А имаше опит. Ето защо не заобиколих принца, а се оттеглих в градината, после се обърнах и забързах, като оставих главната пътека и направих обувките си грозни от пръстта.
Само заради това избегнах срещата с една висока старица, обезобразена от белег по лицето. Не желаейки да виждам никого в момента, а най-малко готова да разменям учтиви фрази с когото и да било, спрях зад високите храсти на зюмбюла, взирайки се безучастно в старицата.
Безразличието ми се изпари веднага щом тя обърна глава и слънчевата светлина падна върху черната ѝ обица – черен магьосник! И с много по-голямо внимание се вгледах внимателно в изключително възрастната дама, само за да сдържа писъка си, когато дойде моментът на разпознаването – лейди ен-Аури! Това беше лейди ен-Аури! Какво беше станало с нея!
С нарастващо чувство на ужас погледнах към дамата, която вървеше трудно по пътеката на манастирската градина и чиято старост и немощ сякаш се подчертаваха от цъфналите и пълни с живот растения. И скоро забелязах една монахиня, която бързаше към жената, спря на пет крачки от тежко дишащата дама и каза:
– Много съжалявам, лейди ен-Аури, но майка Йоланта няма да може да ви приеме.
И старата жена се прегърби, сякаш тежестта на старостта се стовари върху нея сега, точно в този момент.
– Не-не – каза тя с писклив глас – не, не може да ми откаже! Тази стара кучка…
– Ще ви придружа до изхода! – учтиво, но твърдо я прекъсна монахинята, приближавайки се.
– Не смей! – хриплив опит за вик – Не смей да постъпваш така с мен! Имахме договор! Аз…
Старицата се закашля.
А монахинята, като я остави да си възвърне дъха, каза подигравателно:
– Вие го нарушихте два пъти, лейди ен-Аури, първия път, когато решихте да се опитате да придобиете власт като чирак на бял магьосник, напълно пренебрегвайки договореностите, които бяхте сключили с Ордена и втория път, когато ревността и злобата ви едва не доведоха до смъртта на лейди Уотърби.
Дишайки тежко, старицата се изправи трудно, погледна монахинята и изсъска:
– Платих скъпо за грешката си, твърде скъпо. Нямате ли състрадание?! Къде е прочутото ви милосърдие?!
Монахинята се усмихна широко и изразително, което накара лейди ен-Аури да побелее от безсилна ярост. И можеше да не се каже нищо повече, но сестрата все пак проговори:
– Трябваше да помислите за милост и състрадание към себе си, когато, водена от ревност и гняв, дадохте на лича част от собствената си сила, надявайки се да видите трупа на тази, за която се бяхте съгласили да участвате в отвличането в замяна на връщането на част от силата, взета от баща ви. Ние спазихме нашата част от сделката, лейди ен-Аури, а вашето семейство за пореден път се опита да измами Светата църква. Пресветата вижда всичко. И Пресветата не съжалява за нищожества, които не могат да осъзнаят, че същности като бившите магьосници, които са възкръснали от мъртвите, са като диви вълци – и ако вълк попадне в овчарник, ще избие всяка овца до последната. Разбирате ли какво имам предвид?
Старицата замълча.
– Съветвам ви да помислите за вечното, лейди ен-Аури! – гласът на монахинята беше явно подигравателен – Очистете душата си с молитви, намерете място в гробището, решете за ковчега, в който ще почиват тленните ви останки.
Лицето на магьосницата бе изкривено от гримаса на ужас и презрение едновременно, а дамата каза хрипливо:
– Разбирате ли, че ми остава само един ден, за да мисля за вечните неща, и с настъпването на нощта лича ще ми отнеме и последните трохи от живота… – в гласа ѝ прозвуча обреченост.
– Затова нямате време за губене. – жестоката усмивка на сестрата толкова не съответстваше на кроткия образ на монахинята.
– Мръсници.. – изсъска лейди ен-Аури – последните ми думи ще бъдат проклятие върху главите ви.
– Хайде, ще ви придружа. – отвърна монахинята с усмивка.
– Аз ще си тръгна сама. – просъска дамата.
И с усилие изправи рамене и се обърна, за да си тръгне, запазвайки последните остатъци от гордост.
Монахинята стоеше спокойно със скръстени на гърдите си ръце и наблюдаваше как магьосницата влачи крака. Едва дишах, когато осъзнах, че този ден наистина е последният в живота на лейди ен-Аури и че чудовището, което така пресметливо се бе опитало да ме убие, ще се появи през нощта… И въпреки гнева си към дъщерята на лорд Аури, ми беше невероятно жал за нея, защото аз, за разлика от монахинята, чието сърце беше по-студено от камък, бях възпитана на принципите на милосърдието и прошката. Не можех да стоя настрана от мъката на другите.
Предпазливо се отдръпнах от храста, спомних си как пътеката криволичеше през градината и побързах да пресрещна лейди ен-Аури на черешовата алея, която благодарение на криволиченето беше скрита от очите на сестрите, охраняващи портата.
Стигнах там преди дамата и трябваше да почакам, като се оглеждах нервно и се надявах разговорът ни да не бъде прекъснат. Лейди ен-Аури не ме забеляза веднага, а и зрението ѝ изглежда значително я беше подкопало, защото едва когато се приближих на две крачки, магьосницата издиша:
– Лейди Грейд?
Уви, нямаше време за размяна на любезности. Пристъпвайки към нещастницата, аз тихо казах:
– Слез. Когато падне нощта, разпръсни около себе си цветове от слез или ги постави в кръг и лича не ще може да се приближи.
В далечината сестра Марта извика: „Лейди Уотърби!“
И аз набързо се оттеглих в храстите, за да не разбере никой, че е проведен разговор, но противно на всякаква логика лейди ен-Аури тръгна след мен, принуждавайки ме да спра. А магьосницата, гледайки ме с просълзени старчески очи, ме попита недоверчиво:
– Лейди Грейд, вие… опитвате се да ми помогнете ли?!
Тя го каза така, сякаш не можеше да повярва на думите си. Горката жена.
– Не се опитвам, – огледах нервно градината – искрено искам да ви помогна. И разберете, слеза наистина може да ви спаси.
Поклащайки глава, сякаш отричаше самата ситуация, с писклив глас лейди ен-Аури, усмихвайки се горчиво, каза:
– Ти си тази, която не разбира, Ариела. Не разбираш цялата ситуация – аз заведох лича в родовия замък на Грейд.
Тя произнесе фразата така, сякаш се мъчеше да го признае. Усмихнах се, пристъпих към магьосницата, взех ръцете ѝ, стиснах сухите ѝ, състарени длани и отговорих:
– Знам!
Дамата изтръгна дланите си от ръцете ми, отстъпи назад и изсъска:
– Аз бях тази, която доведе лича в Орлово гнездо, все още не разбирам как си оцеляла! Прелъстих един моряк на Ревящия и махнах амулета, който позволи на лича да обладае нещастника… Аз… – тя се измъкна и продължи с по-тих глас – и баща ми е участвал в отвличането ви, лейди отон Грейд. А вие…
Аз свих рамене и казах:
– Вие се чудехте как съм оцеляла. Бях защитена от лейди Уинслоу, лейди ен-Аури, която остави цвете от слез в спалнята ми, за да отблъсне лича. Приемете съвета ми и ще бъдете спасена.
Тя стоеше и ме гледаше шокирана. После издиша с дрезгав шепот:
– Дезмънд те търси.
Опитах се да сдържа сълзите си. Кимнах, за да покажа, че съм чула, но не можех да кажа нищо в отговор. Нищо!! Лейди ен-Аури не се нуждаеше от думи, тя разбираше:
– Държат те тук против волята ти.
Без да коментирам, аз прошепнах набързо:
– Моля, отидете си. Страхувам се, че ако сестрите разберат, че сме разговаряли, вие… – съжалих, че го казвам – няма да бъдете допусната да излезете от манастира.
Не произнесох думата „жива“, но тя увисна във въздуха.
– Разбирам! – каза лейди ен-Аури.
– Грижете се за себе си. – прошепнах аз, обърнах се и побързах да си тръгна. Първо вървях, после почти тичах до другия край на градината.
След още две алеи потънах изтощена на една пейка под могъщ дъб, който даваше сянка, която можеше да ме скрие от невнимателни очи. Но в манастира няма невнимателни очи. Сестра Верисия ме намери само след няколко минути, докато седях, прегърнала раменете си и се взирах обречено в кълна на един жълъд, който беше поникнал от нищото. Монахинята се приближи, смачка кълна, стъпи върху него, смачка го умишлено, после се обърна към мен:
– Майка Йоланта ви очаква, лейди Уотърби.
– Лейди отон Грейд. – поправих я уморено.
– Елате, лейди Уотърби! – в непреклоноста аз значително отстъпвах пред монахините.

Назад към част 28                                                           Напред към част 30

* * *

Маргаритките все още цъфтяха на гроба на Бусик, но върху тях имаше плевели. Седнах внимателно, за да не изцапам сивото си наметало и започнах да изтръгвам плевелите, обмисляйки съдбата си. Бяха минали два дни от завръщането ми в манастира на Дева Есмера. Два дни, изпълнени докрай с лъжи, преструвки и опити за манипулация! А мъченията не спираха:
– Много се гордея с теб, моето момиче. – майка Йоланта седеше на една пейка, в сянката на дървото, под което беше погребан Бусик – Да успееш да държиш на разстояние един прочут сластолюбец и безсрамник е подвиг, дете мое!
Първото нещо, с което се занима майка Йоланта, беше да разбере дали съм успяла да запазя невинността си. Не, това по никакъв начин не засягаше плановете ѝ, но по някаква причина доставяше огромно удоволствие на настоятелката.
– Всъщност ти винаги си ми била любимка, Ариела. – продължи тя.
Освен че се гордееше с моята съпротива срещу чара на проклетия херцог, който, както тя се опитваше да ме убеди, със сигурност съществуваше, ми каза също, че бракът ми с лорд Грейд по никакъв начин не е валиден. И като доказателство за това ми беше показан указ на краля, който обявяваше, че единствената законна форма на брак е църковният. Декретът е отпреди двадесет дни, така че е подписан след отвличането ми.
Уморено поправих:
– Лейди отон Грейд.
Какъвто и да е новият декрет на императора, той беше обнародван, след като негова светлост и аз сключихме родовия си брак, което е свидетелство за законността на нашия съюз, както неведнъж съм казвала на майката настоятелка.
– Ари, ти си благородно дете, но не бъди упорита. – строго ме прекъсна майка Йоланта.
Информацията, че бракът ми не е бил консумиран, убеди майката настоятелка, че не изпитвам никакви чувства или привързаност към съпруга си, а възмущението ми от обръщението „лейди Уотърби“ беше приписано от сестрите на прекомерно благородство, прекомерна отговорност и неразумна вярност към обет, даден под натиск. Да споря и да доказвам нещо? Не бих се осмелила, особено сега, когато толкова много стана известно за църквата, за методите ѝ на борба за надмощие в съзнанието на паството и за мръсните ѝ игри. Освен това фактите около брака не бяха в полза на лорд Грейд.
– Имате посетител. – внезапно каза майка Йоланта.
Вдигнах глава и учудено погледнах майката настоятелка. Посетител? Беше ми забранено да пиша на роднините си, беше ми забранено да напускам втората порта и ми беше забранено дори да общувам с момичетата от лицея, така че откъде се появи гост!
В следващия миг сърцето ми се разтуптя три пъти по-бързо, едва проблясващо предложение – Дезмънд! Трудно ми беше да повярвам, защото вече се бях досетила каква сделка ще му предложи майка Йоланта, а и все пак знаех, че негова светлост никога няма да се откаже от мините в Истаркан. И така, нямаше никаква надежда, но… Но сърцето ми биеше по-бързо и надеждата… Надеждата беше мъничка и трептеше като светлинка, но я имаше.
Но следващите думи на майка Йоланта не оставиха и следа от надеждите ми.
– Негово височество беше изключително загрижен за теб, Ари. Той организира спасителна мисия и пристигна в крепостта „Орлово гнездо“ само с няколко дни закъснение. Уви, по това време ти вече беше в лапите на врага в центъра на неговата гнусна армада.
Наведох глава и отчаяно погледнах надгробната плоча на гроба на Бусик, опитвайки се да сдържа сълзите си. В този момент осъзнах, че майката не се е отказала от бъдещето, което преди това беше подготвила за мен. Не беше променила плановете си и на йота. Нещо повече, ако се омъжа за Негово височество, децата на Дезмънд от други бракове в Елетар щяха да се смятат за незаконни и църквата лесно щеше да оспори претенциите им за наследството на Грейд. Така че на практика отвличането ми от господин Ирек играе в полза на духовниците. Боже мой, колко отвратително!
– Майко Йоланта – гласът ми трепереше и аз говорех, докато продължавах да изтръгвам от земята стръкове плевели – двойния брак е грях, с който никога няма да се съглася.
Абатисата се усмихна. В тази усмивка имаше неприкрито снизхождение към мен, нещастницата, и леко прикрито превъзходство, и увереност в това, срещу което аз лично щях да се боря до последно.
– Всичко е в ръцете на Пресветата, Ари.. – каза майка Йоланта – всичко е в ръцете на Пресветата…
И тя стана от пейката, поздравявайки госта, чиито стъпки вече бях чула. А моето възпитание не ми позволяваше да пренебрегвам повече царската особа. Сваляйки изцапаните си с пръст ръкавици, аз се изправих, обърнах се и се поклоних в реверанс.
– Майко Йоланта, скъпа лейди Уотърби, – поздрави ни Негово височество принц Хенри – за мен е искрено удоволствие да ви видя в добро здраве и безопасност.
– О, ние също безкрайно се радваме да ви видим, ваше височество. – отвърна майката настоятелка.
Настъпи пауза, която изискваше реплика от моя страна.
Изправих се и погледнах Негово височество. Принцът стоеше на няколко крачки от мен, облечен в светъл костюм от най-качествена материя. Стойката му беше уверена, лицето му – невъзмутимо, сините му очи – директни и очакващи, русата му коса – на опашка, а само един кичур от нея се развяваше от вятъра в дясната част на лицето му. Като цяло негово височество правеше впечатление на самоуверен, силен, смел, позитивен и борбен млад мъж. Сравнявайки го с престолонаследника Теодор, не можех да не призная, че Хенри е много по-подходящ за ролята на държавен глава и бях сигурна, че хората биха били по-склонни да гледат монетите с неговия образ, без да се плашат от жестокото изражение на лицето на истинския престолонаследник.
– Добър ден, Ваше Височество. – казах, като разбрах, че паузата се е проточила.
Нито дума за емоциите ми от срещата. Очите на Хенри леко се стесниха, майка Йоланта ме погледна гневно, а после, в явна отплата за моето непокорство, каза:
– Ужасно съжалявам, деца мои, но трябва да ви оставя – работа. Лейди Уотърби, надявам се, че ще бъдете достатъчно възпитана, за да не оставяте нашия гост сам.
Остави ме насаме с мъж?! Бузите ми пламнаха от оправдано възмущение, но майката напълно игнорира гнева ми. Тя протегна ръка, за да я целуне принца и без да се обръща, ни остави.
С безсилен гняв бях принудена да гледам как, подчинявайки се на движението ѝ, някои от сестрите, работещи в манастирската градина, изоставят задълженията си и дори просто хвърлят инструментите си на земята, набързо напускат района. Това е немислимо! Това е…
– Не мисля, че сте щастлива да ме видите, лейди Уотърби! – каза негово височество с внезапно прозрение.
– Лейди отон Грейд! – поправих сухо – Ваше височество, съжалявам, но се опасявам, че майка Йоланта ви е информирала погрешно. Вече не съм лицейно момиче, което може да си позволи толкова грубо нарушение на благоприличието, като да говори с мъж насаме, дори в осветената от слънцето манастирска градина. А като херцогиня Грейд не мога да позволя името ми да бъде компрометирано. Надявам се, че ще ме разберете и няма да ме съдите. Всичко най-добро, Ваше Височество.
Бърз, плитък реверанс и без да откъсвам поглед от земята, се опитах да напусна принца.
Опитах се…
Щом направих една крачка, китката ми беше стисната от силните, студени пръсти на негово височество и в следващия миг, използвайки предимството на силата и пълната липса на възпитание, принц Хенри ме обърна и ме придърпа към себе си.
– Какво си мислите, че правите?! – изкрещях възмутено, без да знам.
Отговорът ме шокира.
Негово височество, изобщо не смутен от собствените си действия, подхвана с пръсти един кичур от косата ми, поднесе го към лицето си и вдиша с удоволствие, а после, като погледна в изплашените ми очи, много меко, но в тази мекота имаше отчетливо усещане за стомана, каза:
– Скъпа лейди Уотърби, за съжаление вече веднъж ви загубих и изобщо не възнамерявам да ви загубя отново. Съжалявам, че ви поставям ултиматум, но трябва да ви кажа, че можете да напуснете градината само ако приемете моето предложение и по никакъв друг начин.
Дланите ми се притиснаха към гърдите на принца и се опитах да се освободя, но получих обратен резултат, негово височество стисна по-силно.
– Смея да твърдя, че се държите неподходящо за човек с кралска кръв! – възкликнах.
В следващия момент принцът се отдръпна, а после много тихо каза:
– Не аз, а вие, лейди Уотърби, сте била дезинформирана от майка Йоланта и сега не осъзнавате очевидното – аз съм единственото ви спасение. Единственото. А вие бяхте доведена в столицата само защото отказах дори да се запозная с други кандидатки за ролята на императрица, пазейки в сърцето си образа на весела, трогателно срамежлива любителка на манастирските кайсии. И ако проявите твърдост и вярност към обетите, които сте дали против собствената си воля, утре ще ви отведат в някой от отдалечените скални манастири, където и самата Пресвета няма да може да ви намери.
Негово височество говореше убедително. Много убедително. И нещо повече, знаех, че е вярно. Ако майка Йоланта се откажеше от мен, то щеше да е само в замяна на мините в Истаркан, а тя можеше да поиска по-висока цена, на която лорд отон Грейд никога нямаше да се съгласи. Бях свършена.
Препънах се назад, само за да бъда задържана за лакътя от негово височество. Едва чуто благодарих, отидох до пейката, на която неотдавна бе седяла майка Йоланта и изтощено потънах на студения мрамор.
Принц Хенри седна мълчаливо до мен. Известно време мълча, очевидно позволявайки ми да осъзная сериозността на ситуацията, след което се върна към темата:
– Трябва да приемете предложението ми днес, за да съм сигурен в безопасността ви. Четири дни по-късно годежът ни ще се състои в Храма на трите девици, където „случайно“ ще минеш през камъка на чистотата. Предполагам, че няма смисъл да ви казвам, че той ще заблести при приближаването ви, разкривайки пред всички присъстващи чистотата и невинността на бъдещата императрица.

Назад към част 27                                                          Напред към част 29

* * *

Свещите пукаха тихо, усещаше се мирис на тамян, а колелата на вероятно карета скърцаха. Трудно беше да се разбере през непрестанния шум в ушите ми…
– Сега всичко ще бъде наред, сега всичко ще бъде прекрасно, благодаря на Пресветата – увещаваше някой с тих женски глас.
Топлият компрес беше свален от челото ми, заменен със студен, а после друга сестра на милосърдието каза тихо, но взискателно:
– Време е да се опомните, лейди Уотърби.
Клепачите ми се сториха оловни, но аз с труд отворих очи и погледнах нагоре, за да видя дървения таван над мен, който наистина беше този на карета. Карета, която, ако се съди по люлеенето и скърцането на пружините, ме откарваше от замъка Грейд!
– Добро момиче, добро момиче – каза сестрата – а сега трябва да станете и да изпиете отварата си, лейди Уотърби.
Очите ми се затвориха от само себе си, а през напуканите ми, пресъхнали устни се изтръгна отчаян стон.
– Не, не, повече никакъв сън. – гласът беше мек, сякаш говореше на дете, но в него имаше твърдост, която ми подсказваше, че нито ще заспя, нито ще откажа отварата – Ставайте, лейди Уотърби, трябва да сте силна.
Бях права – твърдо и пренебрегвайки опита ми да изглеждам още по-безсъзнателна, сестрите ме вдигнаха и възползвайки се от приемуществото на силите, ми изляха отварата. Беше освежаваща ментова отвара и още от първата глътка стана ясно, че убийството ми не влиза в плановете на светата църква.
– Това е достатъчно. – каза по-възрастната монахиня и прибра чашата – Сега е по-добре да си легнете отново, лейди Уотърби.
Сестрите ме положиха отново и започнаха да четат Светото писание на светлината на трептящите свещи. Оставиха ме бавно да се опомня, докато осъзнавах ужасната реалност на случилото се. Нямаше съмнение, че съм била отвлечена. Спомних си двора на замъка Грейд, хората, които бяха паднали върху каменните плочи… в очите ми се появиха сълзи. И тогава се сетих за молбата на Дезмънд. Молба, която не изпълних. И ето го трагичният резултат! И някак си дори не се замислих за собствената си съдба, наистина, с цялото си сърце се тревожех за херцога и осъзнавах какъв удар би било за него моето изчезване.
За миг ми хрумна отчаяна мисъл за бягство, но като се заслушах, разбрах, че каретата е придружена от не по-малко от двадесет конници. Така че нямаше никаква надежда. Никаква надежда.
– Молитвата ще премахне ужаса, дете мое. – каза по-възрастната монахиня – Молитва и сън.
За сън и дума не можеше да става – измъчваха ме съжаление, гняв към самата мен, отчаяние и мисли за Дезмънд. И затова посрещнах зората седнала, взирайки се безнадеждно през малкото прозорче на каретата в бавно посивяващото небе. Сестрите също бяха будни, погълнати от молитвите си, но в същото време наблюдавайки ме зорко.
Час по-късно градът се появи в далечината и един от конниците съобщи:
– Приближаваме Джен.
Джен! Като прикрих очите си за момент, изстенах мислено, тъй като ме отвеждаха не в столицата, а в обратна посока, в едно от най-големите речни пристанища на Империята. Добър ход, наистина отличен! Лорд отон Грейд ще ме преследва по пътя на запад, докато мен са ме отвели на изток! И не се знае къде ще завърши пътуването ми – в столицата или в някой от многобройните скални манастири, където може да се скрие всичко!
Най-лошите ми предположения не се оправдаха – в Джен ни чакаше кораб, който след седем дни плаване пристигна в морското пристанище Берн. Под прикритието на нощта ме прехвърлиха на друг кораб и така плаването започна през нощта.
Двайсет дни по-късно, изпълнена с отчаяние и тъжните молитви на сестрите, чух камбанен звън, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго – Етан, столичното пристанище. Корабът се приближи до кея и пусна швартовете си. Седейки до затворения прозорец срещу сестра Дела, слушах отчаяно, учудена, че монахините не направиха никакъв опит да опаковат багажа си.
И тогава ушите ми чуха бързото почукване на малки, остри токчета и сърцето ми се сви. Знаех кой влиза в каютата, преди вратата да се отвори и майка Йоланта да възкликне:
– Ари, момичето ми, колко се притеснявах!

Назад към част 26                                                            Напред към част 28

* * *

Когато слязох долу, залата дори беше започнала да се почиства от прислужниците, а лакеи и стражи слагаха ранените на носилки и ги носеха към отворените врати, водещи към подземието. Онези, които бяха леко ранени, бяха съпроводени до изхода, а отвън чух:
– Лекарите пристигнаха.
Не стоях настрана, а се втурнах да помогна на ранените – образованието ми в лицея ми позволяваше да оказвам първа помощ и така, като взех от госпожа Вонгард кошница с бинтове, спирт и лечебни мехлеми, отидох при седящата до стената девойка, която ту се гърчеше от болка, ту се усмихваше широко, притискайки ранената си ръка. Между другото, всички бяха в щастливо настроение и веднага щом се появих, ги чух да казват „Лейди Грейд, видяхте ли хвърлянето на Орсон?“ и „Лейди Грейд, как го прогонихме!“.
С дискретна усмивка и кимване към слугите коленичих до прислужницата, разрязах ръкава, прегледах дълбоката рана, сякаш беше направена с нож, обработих раната, после я превързах здраво, така че да не се налага зашиване.
– О, колко бързо се справихте. – изненада се жената.
– Научили са ме да правя това. – отвърнах с усмивка и станах, за да премина към следващия ранен.
Но едва успях да превържа ръката на ранения лакей, когато чух яростен вик в залата:
– Ариела!
Завърших набързо превръзката на ръката на ранения и едва имах време да го направя, преди херцогът да се приближи, да ме хване за китката и да ме издърпа на крака, въпреки че тъкмо връзвах превръзката.
Обърнах се обратно към последния член на династията Грейд и бях поразена от това колко тиха е залата, въпреки присъствието на повече от петдесет души.
– Лейди отон Грейд, – очите му сякаш потъмняха – помолих ви да ме изчакате в спалнята ми. Тогава защо, по дяволите, пренебрегнахте заповедта ми и се появихте тук…?
Не го оставих да довърши. Въпреки заплашителния глас и сърдития поглед, ясно разбирах главното, херцогът се страхуваше. За мен. А фактът, че ме принуди да си тръгна, говореше само едно – не искаше да виждам кръвта, раните и всичко, което духът на някогашния могъщ магьосник беше оставил след себе си. И тъй като вече бях добре запозната с характера на лорд Грейд и с прекомерното му изискване за безусловно подчинение, направих това, което би направила една любяща съпруга.
Пристъпих към него и докоснах дланта си до гърдите му, усещайки как сърцето му бие учестено под черната копринена риза, погледнах в също толкова черните му очи и казах тихо:
– Дезмънд, наистина ли смятате, че там ще ми е по-добре, отколкото тук?
Лорд отон Грейд затвори очи за миг, а после, сякаш напълно забравил за присъстващите, обхвана лицето ми с длани, наведе се почти до устните ми и без да се опитва да ме целуне тихо, отговори:
– Ангел мой, проблемът е, че аз бих се чувствал по-добре, ако можех да съм сигурен, че си в безопасност. Заради мен, разбираш ли?
Сякаш чувах всяка негова дума със сърцето си, но наблюдавах очаровано как черното, което преди малко бе заляло очите на херцога, бавно избледнява, оставяйки синьото на древния елетар, докато не изчезна напълно, сякаш привлечено от зеницата.
– Ти чу ли ме? – каза негова светлост, забелязвайки липсата на изражение у мен.
– Да! – издишах аз, едва чуто. А после, опасявайки се, че Дезмънд ще си тръгне, попитах набързо – Как разбрахте, че в замъка има лич?
Херцогът издиша рязко, после внезапно ме стисна в силна прегръдка, целуна косата ми – толкова ясно усещах докосването и поясни:
– Това е родов портал на Грейд, усещам кога се използва. Нивото на магията и намерението също. Има ли още въпроси?
Сега, с буза, притисната към гърдите му, не само усещах, но и чувах сърцебиенето на негова светлост и това беше невероятно успокояващо, но не ме разсейваше от разговора:
– Ризата ви все още е влажна. – отбелязах, като погалих плата с дланта си.
Усмихвайки се, Дезмънд отговори:
– Янир е страхотен в управлението на флагмански кораб, но абсолютно ужасен в управлението на лодка. Разбихме се в рифа.
И аз разбрах това, което херцогът пропусна – той е трябвало да плува. Трябвало е да плува сам, за да стигне до самата пещера, в която се намира портала. И може би трябваше да си мълча, но след разговора с бавачката, след нападението и битката всичките ми усещания сякаш бяха в смут и затова проговорих:
– Но аз не бях в опасност…
Лорд отон Грейд нежно се отдръпна, хвана брадичката ми, принуждавайки ме да наклоня главата си назад и да го погледна, а после каза:
– Магически не, но страхът убива, Ари. Помниш ли колко много хора стояха зад теб?
Като погледнах въпросително съпруга си, аз отговорих:
– Трима.
– Един. – каза херцогът – Рийвс. Ехан и Тайго се опитваха да те заобиколят и да застанат пред теб и бяха отрязани от лича, докато стражите се втурнаха от двете страни, за да те прикрият. Сега си спомни колко кръв се проля?
Изтръпнах при спомена и при онова ужасно усещане за топла, лепкава кръв, която обля обувките ми…
– Това не е било кръв? – попитах с уплашен шепот.
– Беше, – потвърди хладнокръвно лорд отон Грейд – но не само на Рийвс, лича я беше събрал от всички рани, които беше нанесъл точно с тази цел. И за предците, цяло чудо е, че си останала там, където си била, не си се уплашила и не си избягала. Защото една погрешна крачка, а в състояние на паника такава крачка е неизбежна и подхлъзвайки се върху кръвта, щеше да си счупиш врата, падайки по стълбите.
Поразиха ме не думите на херцога, нито дори перспективата да бъда убита, порази ме цинизмът на чудовището, което открито плашеше, очаквайки предсказаните от него действия.
– Отиди в спалнята – повтори тихо негова светлост – останали са ми двама тежко ранени, всички са оцелели. С леките рани ще се справят лечителите, а най-доброто, което можеш да направиш сега, е да ме изчакаш, Ари. Да чакаш на безопасно място.
– Така че, вие да не се разсейвате от мисли, че трябва да пазите съпругата си? – усмихнах се.
– Съвсем правилно. – отвърна Дезмънд със същата усмивка.
С кимване се отдръпнах от херцога, подадох кошницата с превръзки на госпожа Вонгард, която се появи по знак на негова светлост и се канех да си тръгна, придружена с поглед от лорд Грейд, който изглежда възнамеряваше да ме изчака да си тръгна, когато Уилард изтича от входа на подземието и каза:
– Започна агонията на Донсън.
Хвърляйки поглед към мен, херцогът напомни: „В спалнята, сега“ и побърза да влезе в подземието, като се огледа още веднъж на вратата. Не просто погледна назад, спря се и ме погледна, стоейки шокиран, гневно-въпросително.
Въздъхнах тежко и тръгнах към стълбите, а едва тогава Дезмънд излезе от залата, бързайки да спаси готвача, очевидно, но за съжаление не можах да запомня всички имена. Не ми оставаше нищо друго, освен да се запътя вяло към безопасността. Бях на път да изпълня заповедта на съпруга си, когато чух глас откъм вратата:
– Лейди Грейд, какво да правим с ранените, които не са в замъка?
Обърнах се към входа на замъка и видях объркания управител.
– Не искам да безпокоя негова светлост, – каза господин Анелски – ако не е много трудно… – и докато стоях колебливо, гледайки към вратите, водещи към подземията, той добави – За съжаление главния коняр, когото сте назначили, изобщо не ми се подчинява и отказва да осигури две каруци за транспортирането на ранените.
О, Благословени!
– Извикайте го при мен, господин Анелски. – помолих раздразнено аз и като вдигнах полите си, побързах да изляза на двора.
За съжаление се чувствах отговорна за неотстъпчивостта на човека, когото бях назначила. И нито за миг, нито за един миг, дори едно съмнение не се прокрадна в съзнанието ми, дори за един миг не се почувствах застрашена! Аз бързо излязох от замъка, излязох на двора, огледах се недоумяващо, забелязах стражите и конярите, които лежаха на каменните плочи, вдигнах въпросително поглед към господин Анелски и…
И се задавих с вик, когато някой властно закри устата ми с длан, покрита с черна ръкавица, а с другата ръка поднесе към носа ми бяла, миришеща на спирт носна кърпичка…
Тъмнината, която ме обзе по някаква причина, ми напомни за черните очи на лорд Грейд…

Назад към част 25                                                         Напред към част 27

***

Фанатичната светлина на лудостта изчезна от очите на призрака. И внезапно влезлият в съзнание лич каза гневно:
– Без теб беше добре. А когато се появихте, отначало беше добре, Дезмънд се пречупваше, аз получавах енергия. Само още малко, малко, само малко, един агресивен изблик… но не, монахинята вземаше надмощие!
– Не знам какво имаш предвид. – гласът ми сякаш беше лишен от емоции.
Гласът, но не и аз – страхът, чувството, че съм на ръба на пропаст, гневът, усещането за мокри обувки и ужасното осъзнаване – това не беше вода, а кръвта на тези, които току-що ми бяха говорили, които ме защитаваха.
– За какво? – намеси се лича, като отново побесня – За това как малката монахиня укроти последния член на проклетото семейство Грейд… Дресира го!
– Грешите! – възмущението ми беше оправдано – Нямам никакво влияние върху негова светлост, нито пък можех, ако исках. Аз..
В залата се чу тих звън!
Херцогът!
И в същия миг зад гърба ми се измъкна едно гонче, без да ръмжи или лае, и без да каже нито дума. Гръм, колкото и да е изненадващо, стискаше за гърлото призрака! А отдолу, изкачвайки се към лича от коридора, се блъсна в чудовището Ураган.
И нито звук! Само чудовището се гърчеше и се опитваше да се освободи, а кучетата го разкъсваха с ноктите си.
Аз не крещях. Не можех. Цялото ми същество се гърчеше от леден ужас и единственият вик, който се изтръгна от гърлото ми, беше, когато вратите на подземието се отвориха и на прага се появи мокър лорд отон Грейд, чиято ръка вече беше вдигната за удар.
Херцогът не остана безучастен – един магически удар и нещо огнено полетя в лича, но огънят беше напълно черен на цвят. И съвсем последователно Гръм и Ураган освободиха жертвата си миг преди чудовището да бъде обхванато от пламъци.
Всичко свърши за броени секунди.
Черна пепел падна на изцапания с брашно и кръв под – всичко, което беше останало от лича. Двете гончета се втурнаха към лорда, оставяйки кървави следи след себе си. Хауърд се мъчеше да се надигне от пода, като стискаше раната в гърдите си. Бавно започнаха да се надигат и останалите стражи, чиито дрехи също бяха разкъсани от ноктите на лича… Кога го направи? Кога?
А лорд отон Грейд не откъсваше поглед от мен. Гледаше ме, втренчил поглед в мен, с израз на загриженост, която беше откровено тревожна.
– Всичко е наред… – гласът ми беше труден за разпознаване – аз съм…
Не можах да довърша, гърлото ми се сви от спазъм.
Лорд отон Грейд протегна ръце, докосна и двете хрътки, прошепна нещо, а после бързо, без да поглежда никого, се приближи към мен. Пресече залата, изтича по стъпалата, приближи се до мен, стъпвайки уверено и решително дори по кръвта, която покриваше стъпалата, докосна нежно ръката ми, стисна пръстите ми. После притисна дланта си към бузата ми и попита тихо:
– Кажи ми, че не си ранена.
Когато пристъпих към негова светлост, едва не се подхлъзнах, но, подкрепена от херцога, скрих лицето си на гърдите му, опитвайки се с всички сили да сдържа риданията си. Едва чуто отговорих:
– Нито една драскотина.
Успокояващо галейки гърба ми, лорд отон Грейд попита:
– Прие ли кметът?
Удивена от въпроса, аз се отдръпнах от съпруга си и отговорих:
– Д-да…
– С директора на сиропиталището? – последва друг въпрос, сякаш нищо не се беше случило.
Отдръпвайки се още малко, го погледнах учудено.
– И?! – студено поиска отговор последният член на династията Грейд.
– Също. – отговорих на негова светлост, като се съвзех.
– Собствениците на корабостроителницата? – още един въпрос, зададен с тон, който изискваше отговор.
– Не!!! – възкликнах аз, без да крия раздразнението си.
– Разочарован съм. – каза лорд отон Грейд – Отидете в покоите си, лейди Грейд, и се почистете. А аз изисквам пълен и подробен отчет за работата ви.
Останах без думи.
И за няколко мига се взирах в негова светлост с изумление, но после…
– Лорд отон Грейд, а вас не ви ли смущава заобикалящата ви среда? – язвителният въпрос не изразяваше цялото ми възмущение.
– Не. – беше съвършено спокойният отговор – Вървете, ваша светлост.
И освен това, като ме хвана под лакътя, лорд отон Грейд, почти без да ми позволи да погледна към ранения зад мен, и престъпвайки няколко стъпала наведнъж, ме поведе към края на стълбите, избута ме във вратата и изсъска:
– След като се преоблечеш, ще ме очакваш в спалнята ми. Моята!
Вратата се затръшна зад мен. И двете масивни крила.
А аз трябваше да преглътна възмущението си и да тръгна, но като гледах кървавото петно, което се разпространяваше от подгъва ми по килима, замръзнах във времето и не направих нито крачка.
Нямаше да съжалявам за това, защото само след няколко минути, когато негова светлост очевидно ме изчакваше да се отдалеча, за да не чувам думите му иззад затворената врата, в залата се раздаде:
– Кой е организирал нападението на лича?
Отговорът последва веднага:
– Майстор Олоние, милорд. – отвърна сухо Хауърд.
Гласът му отекна в цялата зала и аз също го чух.
И аз се стъписах, щом прозвучаха думите на херцога:
– Олоние, ти си спасил всички жители на замъка. Благодарността ми ще бъде съизмерима с подвига ти. – а после гневно – Уилард, лечители. Хауърд, извикай стражите от втората и третата стена на замъка, организирай помощ за ранените. Тежките отнесете в лабораторията. Сега!
Лорд Дезмънд отон Грейд …. и това е всичко, което може да се каже.
Поклатих уморено глава, вдигнах подгъва на окървавената си пола и като се възползвах от факта, че в галерията нямаше никой, се втурнах към стаите си. Когато стигнах там, започнах да се събличам във всекидневната, като първо свалих обувките си, а след това разкопчах роклята си. Но едва бях влязла в спалнята, за да премина през нея към гардероба, когато спрях в шок!
Пред вратата беше подредена редица ярко оцветени свежо отрязани цветове от слез!
Бавно се отдръпнах, спрях на вратата и се огледах – навсякъде имаше цветя от слез! На прозорците, в редица на перваза на прозореца и до вратата към покоите на херцога.
Дали това беше опит да ме сплашат? Някак си се появи съмнение. Съмнения, които се оправдаваха от факта, че ако целта беше да ме уплаши, в стаята щеше да има само едно цвете, а ако бяха няколко, едва ли някой неизвестен щеше да ги подреди по такъв начин, сякаш искаше да предпази пространството от нахлуване.
Внимателно стъпвайки върху редицата цветя, влязох в спалнята и продължих, събличайки се, да размишлявам върху самите цветя, но сега от диаметрално различна гледна точка. Слезът е цветето на смъртта, но откога?
Събувайки чорапите си, които бяха пропити с чужда кръв до глезените, си спомних, че някога слеза е било цветето, символизиращо слънцето… Да, в някои древни култури слеза е бил подаряван като сватбен подарък на младоженците, като късче слънчева светлина, която ще сгрее любовта им, а след това, и аз не знам какви са причините, слеза е станал символ на смъртта и това цвете сега се засажда на гробовете.
Вратата изведнъж се отвори, без да се почука, и бавачката на херцога надникна развълнувано в спалнята ми. Старицата бързо разгледа редиците цветя, после ме погледна, пребледня и възкликна:
– Ари, дете, ранена ли си?
В този момент си спомних, че Древният Елетар винаги е бил слънчева страна. И ако не се лъжа, именно тук слеза е толкова разпространен! И… и именно тук някога е започнало разпространението на Мъртвата чума, когато мъртвите са се надигали от гробовете си и само слънчевата светлина е можела да ги спре. Слънчева светлина! А нищо не символизира топлината на слънцето така, както слез! Ето защо са го засаждали на гробовете!
– Госпожо Тортън! – възкликнах аз, скочих от леглото и продължих – Госпожо Тортън, вие бяхте тази, която поставяше тук цветовете на слез!
Старата жена се стресна от вика ми, после се втурна в спалнята ми с бързина, каквато не бях очаквала от човек на нейната възраст, затвори вратата и заговори разкаяно:
– И така лейди Грейд, дойде тази нещастница и тя винаги е проблемна, а знаете, че не съм магьосница, но мога да усещам нещата, така че смъртта я преследва, лейди Грейд.
Паднах обратно на леглото и се загледах шокирано в бавачката на херцога. Имаше два въпроса, които ме интересуваха най-много:
– В „Орлово гнездо“ дъщеря ви донесе ли цвете от слез в стаята ми?
– Николет? – попита отново госпожа Тортън. И тук тя поклати отрицателно глава и отвърна – Не, Николет, тя не усеща смъртта, но госпожа Уинслоу я усеща и тя винаги е усещала смъртта и присъствието на магьосници. Ето защо настоях Дез да я вземе със себе си, когато отиде на новото си работно място. Така беше по-добре и за госпожа Уинслоу, защото беше по-близо до сина си, а той беше на кораба на негова светлост.
И не ми се наложи да задавам втория въпрос – аз знаех кой е сложил цветето слез в каютата ми.
– Единственото, което не мога да разбера е защо след това цветята бяха прибрани… – казах замислено, изпитвайки непреодолимо желание да сваля втория кървав чорап.
– Защо трябваше да ги отнемат? – бавачката плесна с ръце – Всяко цвете носи топлината на слънцето, но щом се сблъска с тъмнината, изчезва. То изсъхва като капка вода на вятъра. Но то изпълнява и своята цел – прогонва тъмнината. Макар и за кратко, но я прогонва.
Така че никой не е взел цветята!
Но ако на кораба е имало лич, то в Орлово гнездо…
Спомних си за един забележителен разговор между негова светлост и моята камериерка:
„В замъка има маг.“
Въпросът на госпожа Камийра:
„Да проверя ли заклинанията за охрана?“ и заповедта на херцога „В покоите на лейди Уотърби“. Добре, така че моето истерично и сълзливо представление, подготвено за този, който донесе цветето слез, отиде при неизвестен маг… Лейди ен-Аури? Вероятно. В края на краищата именно тя реши, че съм толкова изплашена от този добре познат символ на смъртта и затова призракът, който се появи пред прозореца на херцогския салон, ми показа на отворената длан слез…
– Невероятно, – промълвих шокирано – наистина невероятно… И наистина повярвах, че цветята на слеза са опит да ме уплашат.
– Не, не, Ари, детенце, никога не бих го направила! – възкликна бавачката.
Усмихнах се на госпожа Тортън и казах с искрено чувство:
– От все сърце ви благодаря за загрижеността!
Веднага след като го казах, си спомних, че лича наистина е бил на път към покоите ми, но ги е напуснал въпреки засадата, която го е очаквала, защото навсякъде е имало цветя от слез! А ако ги нямаше и аз бях отишла в покоите си, без да подозирам, щях ли да остана сама с чудовището?!
– О, госпожо Тортън! – за миг загубих дъх.
– Ари, дете мое, защо си толкова бледа? – старата жена се разтревожи, дойде при мен и ме хвана за треперещата ръка – Дезмънд се увери, че лича не те е докоснал, а ти носиш медальона!
Искрено се съмнявах, че щях да си го спомня, когато се сблъсках с призрачно, отдавна умряло чудовище.
– Да, но – бавачката седна на ръба на леглото и продължи – това знание не спаси последната булка, макар че и защитата беше по-слаба. Бедното момиче се уплаши, избърза, избяга от крепостта и се втурна към духовниците за помощ. Тогава те я отровили, за да хвърлят сянка върху почтеното име на Грейд.
За няколко секунди болезнено осъзнах случилото се, после се изправих решително и казах:
– Искрено ви благодаря, госпожо Тортън. Бих искала да продължим този разговор по-късно, но сега трябва да побързаме и да помогнем на ранените.
– Ранените? – бавачката беше изненадана.
А аз трябваше да докладвам:
– Личът нападна в залата. Много ранени. Можете да видите кръвта.
Госпожа Тортън, примигвайки сляпо, извади пенсне от торбичката на колана си, сложи го на дясното си око, погледна към чорапа, който все още беше върху мен, после към подгъва на роклята ми, скочи и възкликна:
– Как можа да стане така?!
И след това, без да се сбогува, тя напусна спалнята ми, докосвайки едно от цветята. Това я накара да спре и, мърморейки, старицата се наведе, върна цветето на мястото му и едва тогава се втурна да си ходи.
Не се забавих, съблякох се и изплакнах краката си, измивайки кървавите петна, после се преоблякох с цялата възможна бързина и забързах по коридора, заглаждайки косата си, докато вървях.

Назад към част 24                                                        Напред към част 26

***

В резултат на това с Хауърд пристигнахме почти едновременно на първия етаж, където стоеше готвач на средна възраст, облечен в бял халат, опръскан с кръв, и сочеше с окървавен секач следите, водещи към покоите ми. Изненадващо, началникът на охраната на замъка, Грейд, ме задържа и погледна въпросително готвача. Мъжът, проследил изразителния поглед, махна с ръка и обясни:
– Нарязвах месо за котлети, преди да започне набегът.
– Разбирам! – издиша Хауърд и погледна към пода.
Следите бяха познати – малки, с нокти и направени от два крайника.
– Да, това е лича! – потвърдих на останалите.
Хауърд се приближи до следите, приклекна, протегна ръка, измери приблизителния размер на отпечатъците и издиша хрипливо:
– Паразит.
Господин Рийвс, който вече беше успял да стигне дотам, тихо спомена за демоните и каза:
– Той не е способен да пътува сам през порталите, така че ен-Аури.
– Няма кой друг. – потвърди началникът на охраната на замъка.
Гръм, който стоеше пред мен, изръмжа тихо. Но дори не направи опит да се приближи до следите.
– Да, приятелю – Хауърд погледна назад към кучето – това е той.
Любопитството ми пламна с нова сила, придвижих се още малко напред и попитах:
– Той?
Мъжете се погледнаха един друг и останаха безмълвни.
Имах достатъчно информация от госпожица Вонгард, за да се досетя:
– Същият лич, който преди много години се е опитал да завладее неговата светлост?
Хауърд рязко извърна глава, като ме погледна напрегнато. Същият поглед, който усетих от страна на Рийвс. И дори Гръм обърна глава и ме погледна.
– Предположение, основано на откъслечна информация. – бях принудена да обясня на присъстващите.
Хауърд се приближи до мен и каза мрачно:
– Да, милейди, съдейки по реакцията на Гръм, това е той – всичко, което е останало от белия маг, убит от негова светлост.
Кимнах и уточних:
– Магът, чийто ученик беше лейди ен-Аури?
– Не преставате да ме учудвате – каза началникът на замъчната охрана, изваждайки от колана си кинжал, който светеше с матова синкава светлина – лейди Грейд, всеки лич е опасен, този е почти неуязвим, ще е по-добре, ако… – каза той.
Хауърд нямаше време да довърши, защото в следващия миг Гръм изръмжа, Рийвс проблясна в тъмносиньо сияние и готвачът изръмжа. Едва успях да сдържа писъка си, когато бързо откъм вратата, която дори не беше открехната, по брашното долетяха стъпките на един лич… Хауърд се обърна и зае бойна стойка, а господин Рийвс хвърли нещо тъмно в привидно празното пространство, което не спря приближаването на лича.
И точно тогава готвачът влезе в схватката!
Докато мъжът продължаваше да крещи истерично, той хвърли по лича чувал с брашно и щом той се раздроби и отбеляза очертанията на звяра, се втурна с умението на месар да разфасова нещастното създание. Наистина го наряза! Сатърът се издигаше и спускаше с невероятна скорост, сякаш готвача раздробяваше зеле или режеше зеленчуци, и под тази феноменална атака от полугърбавото, сякаш покрито с кости и покривало чудовище отпадна… ръка.
Закаченият, безкръвен крайник падна на посипания с брашно под, размърда ноктестите си пръсти и опитвайки се да пародира движенията на паяк, побърза да се върне при господаря си.
Готвачът не се предаде!
Отчаян вик „Хей-я!“ и едно сечащо движение, последвано от още стотина, и накрая на пода, вече без да се мърда, лежаха нарязани като моркови кръгове кости!
И всичките застинахме!
Чудовището, готвачът, Гръм, Хауърд, който едва не изпусна кинжала си от изненада, и дори господин Рийвс, който беше спрял да свети. И изведнъж си помислих, че припадъкът понякога е животоспасяващо нещо…
Но именно писъкът на Олоние промени всичко:
– Имам те!
И още един секач полетя по коридора, проблясвайки в полет! Той прелетя над нас и се заби право в главата на вече ранения лич! Личът изрева! Готвачът се усмихна кръвожадно. Майстор Олоние изкрещя: „Нарежете го!“ и тропането на краката на готвачите сякаш идваха отвсякъде!
И точно тогава лича изрева! Той изрева и без да се опитва да се отърве от секирата, която украсяваше призрачната му глава, се втурна нанякъде, проклинайки всички присъстващи. Уви за него, блестящият секач беше отличен ориентир за търсещите отмъщение подчинени на господин Олоние! И пренебрегвайки страха, опасенията и факта, че са изправени пред сериозен противник, готвачите се втурнаха в кръвожадна тълпа да преследват лича, притискайки ни обратно към стената. Дори Гръм побърза да се измъкне от пътя на кухненския персонал!
Виковете „Нарежете го!“, „Да го нарежем на зеле!“, „Ще си плати за илитийското брашно!“, „Мариновайте създанието!“ се понесоха далеч в дълбините на замъка и едва тогава Хауърд, който ме прикриваше от връхлитащите готвачи, издиша шокирано:
– Те са разкъсали лича…
– Ръката му, сър. – възрази господин Рийвс.
– Личът е условно неуязвимо същество. – каза началникът на охраната на замъка, очевидно като аксиома.
– Условно неуязвим. – казах аз, като наблегнах на думата „условно“.
Не бяхме единствените шокирани от случващото се – четирима стражи, чийто блед вид все още се забелязваше отдалеч, се затичаха по коридора, а първият от тях спря и докладва:
– Господин Хауърд, господарю, прислужниците и готвачите убиват лича, господарю… – Въпросът в сините очи на местния елитиец беше: „Какво да се прави?“
Вторият от бегачите добави:
– Личът се опита да отговори с магия, но те сложиха кофа върху главата му… с мръсна вода. А сега… го бият.
Кинжалът беше изпуснат от началника на крепостната стража. Но той го вдигна в полет, изправи се рязко и като заповяда „Пазете херцогинята“, се втурна под звуците на неравната борба на разгневените готвачи и прислужници с нещастния лич. Аз, водена единствено от любопитство, се втурнах след него.
Но спрях малко ограничавайки скоростта, което принуди стражите след мен да направят заобиколна маневра, за да не ме съборят.
– Господин Рийвс, – обърнах се и погледнах замислено дрънчащите парчета кост – защо личът е условно неуязвимо същество?
– Способността да се регенерира. – каза пазачът.
Това е всичко.
– Знаете ли, че регенеративните свойства обикновено са крайно увредени, например при изгаряне? – казах, продължавайки да се взирам в костите.
Намекът ми беше разбран. Господин Рийвс и други двама пазачи се върнаха при костите, извадиха от коланите си торбички, изсипаха тютюна директно на пода и внимателно събраха останките от крайника. След това Рийвс ги предаде на един от подчинените си, нареди да бъдат изгорени и се насочи към мен.
Не се нуждаех от друг стимул да действам – на практика тичах по коридора. Също и нагоре по стълбите, въпреки присъствието на почти всички слуги в залата, където се извършваше невероятният побой над чудовището! Биеха го с метли и мопове, биеха го с парцали за под и прахочистачки и го довършваха с тигани и секачи. Слугите не мълчаха по време на клането на врага и се чуваха викове, подмятания и проклятия, които не можеха да бъдат надвити от гласа на Хауърд, но бяха надвити от рева на могъщото магическо същество, което сякаш идваше от подземния свят.
Вече бях почти стигнала до края на коридора, когато, отхвърлил оковите на материалното си тяло, лича се освободи!
Смъртните нямат място по пътя на магията – осъзнах, когато призрачната черна сянка нарасна два пъти повече от средния човешки ръст.
– Махайте се! – изкрещя Хауърд.
Но всички вече бяха разбрали, че игрите са приключили и с ноктеста ръка чудовището нанесе удар! Кръвта бликна, а един от готвачите, сякаш изумен от случилото се, погледна собствения си стомах, после вдигна глава, погледна лича… и бавно, като в кошмар, падна на колене, а след това се свлече на изцапания с брашно под…
Тишината в залата бе прорязана от отчаян женски писък.
И той сякаш даде сили на чудовището! Замах на втората призрачна лапа – удар! Нечия ръка се търкулна по пода с отвратителен звук! Кръв! Кръв по стените, по тавана, кръв по стълбите, на които стоях, застинала от ужас!
А слугите се втурнаха нанякъде, повалиха стражата, която се опитваше да нахлуе в залата, блъснаха Хауърд, който тъчеше заклинание, в стената, повалиха нещастния лакей, който беше загубил ръката си!
– Лейди Грейд, да вървим. – Господин Рийвс докосна рамото ми, сякаш се опитваше да ме извади от ступора.
Твърде късно!
Онова чудовище е дошло за мен! И без да поглежда към онези, които се опитваха да избягат в ужас, чудовището вдигна призрачната си глава и ми се усмихна хищно.
О, Благословени, защити…
Личът удари секунда преди Хауърд да влезе в схватката. Той удари с двата си бързо увеличаващи се призрачни крайника, но аз останах изправена. Погледнах надолу, докато кръвта се стичаше по краката ми, мокреше обувките и подгъва на роклята ми. Не моята. На тримата стражи, които трябваше да защитават херцогиня Грейд.
Не помръднах. По бузите ми се стичаха само сълзи. Не от страх, не, това бяха сълзи за онези, които току-що бяха загинали… И когато огромният призрачен звяр, който беше отблъснал магията на Хауърд като досадна муха, полетя към мен, аз го посрещнах с вдигната брадичка, без да отстъпя и крачка назад.
Личът беше страховит, но дори и сега в призрачните му очертания се виждаха чертите на някогашно човешко лице. Високо чело, присвити очи, голям, месест нос, тънки устни, масивна брадичка. Магът е бил грозен, когато е бил жив. Изключително грозен.
И гласа на лича съответстваше на външния му вид:
– Малка, горда лейди Грейд, – каза той със скърцащ, отвратителен фалцет – отвратителна малка монахиня…..
Въпреки ужаса, който сякаш поглъщаше цялото ми същество, тихо, но гневно го прекъснах:
– Аз не съм монахиня.
– М-м-м-монахиня. – лича се засмя противно – Грейд отдавна щеше да е вдигнал проклятието, ако не беше една хитра нишка, вплетена в него – за да го развали, се изискваше гадината да се влюби в монахиня… хихи. Аз съм гений, нали?
И отново триумфалният, тих, полубезумен кикот на отдавна умрял маг, не само от ума си. И кикотът се засилваше, а звукът му раздираше ушите.
– Ти си луд! – казах хладнокръвно аз.
Смехът спря.

Назад към част 23                                                           Напред към част 25

***

В този момент господин Анелски спря да се усмихва. За него беше твърде очевидно какво се случва – имаше празно място до кмета, който седеше пред бюрото ми, докато аз изпращах управителя в задната част на кабинета. Но с това всичко започна.
– Виждам – погледнах папката, с която беше дошъл управителя – че сте подготвили много документи за разглеждане от мен.
По лицето на господин Анелски се забелязваше бледност, но той отговори твърдо:
– Боя се, че се нуждая от одобрението на Негова светлост.
Въпреки това.
С очарователна усмивка аз казах твърдо:
– В родовия брак съпрузите имат равни имуществени права. Документите.
Управителят не помръдна.
Не се учудих.
– Уилард.
Камериерът се приближи мълчаливо до господин Анелски, изтръгна папката от вкаменените му ръце и ми я подаде с най-щастлива усмивка. Благодарих му с кимване и отново се обърнах към управителя:
– Седнете. И да – отворих най-горното чекмедже на бюрото и извадих купчина документи – имате един час, за да опишете собствеността си. За съжаление негова светлост няма много време за подробни разпити, но когато се върне, ще ви зададе само един въпрос: „Написаното истина ли е?“ А аз не ви съветвам да лъжете, да криете или да изопачавате истината, знаете за жестокостта на херцога, нали?
Анелски знаеше. Всички знаеха. Господин Уилард се изправи, сякаш бе видял негова светлост, господин Норган се намръщи, господин Рийвс, който бе приседнал на перваза на прозореца, се изправи мигновено. Той се запъти блед и скован към масата, разкопча камизолата си, разхлаби възела на вратовръзката си, седна и започна да пише.
Отново се обърнах към кмета, но не казах нито дума, докато господин Норган се изправи и мълчаливо протегна ръка. Аз се изправих и стиснах ръката му.
– Ще се върна утре, – усмихна се чиновникът – за да ви донеса всичко, което поискахте, както и някои документи, по които ще ми трябва вашето мнение, лейди Грейд. И аз съм щастлив да се срещна и да работя с вас.
Беше голямо усилие да сдържа триумфалната си усмивка, когато господин Норган си тръгна. Искаше ми се да запея, да направя няколко танцови стъпки и да се завъртя в кабинета, но… но статутът на херцогиня отон Грейд ме задължаваше, така че безшумно и с помощта на покривалото под бюрото, краката ми танцуваха и аз се бях съсредоточила върху папката, донесена от Анелски, когато чух тих глас от Уилард:
– Аз бих ви помолил да отделите внимание на господин Атмар.
Вдигнах глава, леко се намръщих и уточних:
– Имам ли честта да познавам уважаемия господин?
– Директорът на сиропиталището. – обясни камериерът.
Кимнах и се зачудих защо Уилард е помолил за него. Но щом в коридора се появи един изключително възрастен мъж, който едва движеше краката си, всички въпроси бяха преустановени.
– Господин Ангъс Атмар! – обяви шумно камериерът, докато помагаше на посетителя да влезе.
Това не беше задължение на Уилард, а на лакеите.
Господин Атмар принадлежеше към хората от една отминала епоха и затова, щом се приближи, целуна протегнатата ми ръка и каза със старчески глас:
– Очарован съм, лейди отон Грейд.
Разговорът с директора на сиропиталището беше кратък – господин Атмар не беше на възраст, за да предприеме пътуване нагоре по планината до херцогския замък и разбрах, че негова светлост сам е слизал в сиропиталището. Сега обаче нещата изискваха незабавното внимание на херцога, а самият херцог отсъстваше почти постоянно от година и половина. Особено се зарадвах, че директорът дойде да ме види, защото предишния ден из града се беше разнесла новината, че вече има херцогиня отон Грейд, а както е известно, всички въпроси, свързани с благотворителността, са прерогатив на една дама.
По отношение на възрастта и здравето на господин Атмар, след като изслушах молбите и прегледах документите, дадох разрешение за построяване на нова училищна сграда, за наемане на допълнителни учители по шест предмета и обещах да посетя приюта лично или придружена от негова светлост възможно най-скоро. Разделихме се изключително доволни един от друг.
Нямах възможност да се срещна със собствениците на корабостроителницата, защото веднага щом Уилард изпроводи господин Атмар, Хауърд влезе в офиса.
Той погледна към господин Анелски, който седеше отпуснат на далечната маса, а после се приближи до мен, наведе се, като опря ръце на плота на масата, и ми зададе неочакван въпрос:
– Дали негова светлост е изолирал място лично за вас?
Въпреки изненадата, след известно объркване отговорих:
– Да, спалнята.
Следващият въпрос не го разбрах:
– Каква степен на защита?
Махнах изразително с ръце и добавих:
– Хауърд, аз не съм магьосник и обучението ми не включваше магия по никакъв начин.
Началникът на охраната затвори очи и сведе глава, очевидно опитвайки се да се справи с емоциите си. Той издиша рязко, после ме погледна отново и каза:
– Не знам колко честен мога да бъда с вас, милейди.
Какво се случва?!
– Можете да бъдете много откровен, Хауърд. – отвърнах аз с ледено спокойствие.
Началникът на замъчната охрана седна на стола, който преди това заемаха моите посетители, приближи се, потърка уморено лицето си и малко прегърбен, каза:
– Лорд отон Грейд беше предвидил трудности от страна на духовниците и ми беше дал инструкции в случай, че се появят такива. Но нямаше как да очакваме, че лейди ен-Аури ще се появи в портала само половин час след преместването на негова светлост. И, за съжаление, това не е единствената неприятна изненада.
Той замълча и след кратък размисъл аз попитах:
– Опасявате ли се, че освен лейди ен-Аури в замъка е пристигнал и някой друг?
Хауърд вдигна глава и ме погледна изненадано.
– Това би било логично – отговорих на мълчаливия му въпрос – все пак, доколкото разбирам, нивото на магията на лейди ен-Аури не ѝ позволява да използва портали.
– Напълно вярно. – потвърди Хауърд глухо.
Позволих си да разсъждавам:
– Лорд Аури?
– Под моето ниво.
– Тогава не е! – казах аз, разбирайки правилно ситуацията.
Нямаше страх. Никакъв. Напротив, имаше някакво вълнение, интрига. Е, често ни казваха, че младостта е безразсъдна. Освен това си спомних какво бях чула тази сутрин: В случай на климатични катаклизми лейди отон Грейд трябва да бъде съпроводена до лабораторията и заключена в изолирана стая.
– Хауърд, – усмихнах се на началника на замъчната охрана – щеше ли да ме придружиш до мазето и да ме заключиш там, докато негова светлост пристигне, ако не се страхуваше от съучастника на лейди ен-Аури?
Мъжът кимна, после добави глухо:
– Изобщо не мога да разбера как е успяла да отвори портала на предците, той е нагласен за негова светлост и негово височество, това е всичко.
Да, нещата стават все по-любопитни.
– Къде е лейди ен-Аури? – попитах аз.
– На път е към дома на баща си. – отвърна Хауърд през зъби.
После изведнъж призна:
– Претърсихме мазетата, но или съществото… извинете – „човекът“ използва талисмани за невидимост, или…
Спомних си за събитията на кораба, за странните следи, които бяха толкова видими върху тънкия слой прах и идеята дойде внезапно.
– Брашно! – обявих триумфално.
– Какво? – изобщо нищо не разбра Хауърд.
– Разпръснете брашното на пода, лича има много странна особена следа, не може да се сбърка с човешка.
За около секунда началникът на крепостната охрана ме погледна като луда, но после изражението му коренно се промени! Хауърд скочи, опита се да каже нещо, махна с ръка и се изниза на почти бяг.
О, колко трудно ми беше да не се втурна след него, защото изкушението да участвам в залавянето на неканения гост или поне в поръсването на залата, коридорите и подземията с брашно беше толкова силно, че едва не скочих, но… Но статутът ми на херцогиня на Грейд, уви, ме задължаваше, така че се върнах към разглеждането на папката, която бях взела от управителя.
Уви, дори не успях да я прочета, още повече че само след минута готвачът изпищя:
– Какво, за Бога, правите! Лейди Грейд!
И това беше така, сега вече имах основателна причина да се включа в акцията! Скочих, събрах набързо всички документи, отворих едно чекмедже на бюрото, сложих всичко там, затворих го и го заключих, и, нареждайки: „Ураган, охранявай господин Анелски“ аз се втурнах към възмутения господин Олоние, който вече бързаше към мен.
– Лейди Грейд – започна главният готвач – лейди Грейд, Хауърд си е изгубил ума! Моето брашно, лейди Грейд, моето брашно е от най-високо качество! Нишестето ми! Захар за глазура!
Готвачът не просто се възмущаваше – цветът на лицето на господин Олоние можеше да съперничи на топлината на фурната и той размахваше изцапаните си с тесто ръце, от които частици от бъдещото ястие се разнасяха по полирания под и все повече потъмняваха лицата на няколкото прислужници, които търкаха централното стълбище.
– Лейди Грейд! – майстор Олоние замълча за миг, погледна ме внимателно, когато излязох от кабинета на негова светлост и отбеляза с усмивка – Лейди Грейд, синьото много ви отива, а чудесните ви очи са още по-красиви на фона на него.
– Благодаря ви, много сте любезен. – неволно се усмихнах и погалих Гръм, който беше спрял до мен.
Готвачът кимна, но после лицето му отново почерня и майсторът извика:
– Лейди Грейд, моята кухня!
– И моят замък! – повторих леко интонацията му – Но какво да се прави, господин майстор Олоние, и на война, като на война, намирането и откриването на врага е първият приоритет.
Готвачът отвори уста и я затвори. После присви очи и попита:
– На територията на замъка враг ли има?
– Смятаме, че има. – не излъгах аз – Предполагаме също, че врагът е невидим, а Хауърд е решил да използва такъв неочакван тактически ход като разпръскването на брашно, за да го открие. Виждате ли, лича има отличителни нечовешки следи.
Очите на готвача се присвиха по-силно, превръщайки се в два тесни процепа, и тогава майстор Олоние с протяжен, много нелюбезен глас каза:
– Враг, значи… ами, ще му покажа как се опустошава кухнята ми!
Уви, точно в този момент нито аз, нито Хауърд, нито който и да било друг можеше да предположи колко опасен и коварен е безобидният на пръв поглед майстор Олоние. Нито пък мистериозният лич го знаеше! След няколко минути целият кухненски персонал се втурна из замъка със секачи и чували с брашно на коланите си, търсейки нещастния лич, а подчинените на Хауърд не им отстъпваха нито по фанатизъм, нито по възбуда. Не повече от четвърт час по-късно един от готвачите извика:
– Лейди Грейд, следи!
Аз и моите спътници, господин Рийвс и Гръм, се втурнахме нагоре по стълбите към мястото, откъдето идваше гласът. Зад нас се чу гневният вик на Хауърд:
– Къде отивате без мен?
Началникът на охраната на замъка ни изпревари по стълбите, което ме принуди да вдигна полата си и да ускоря. А аз винаги бях бърза.

Назад към част 22                                                  Напред към част 24