* * *
Кабинетът на Негова светлост беше внушителен, мрачен, с два високи прозореца почти през цялата стена и аскетично обзавеждане, състоящо се от черно бюро, два стола за посетители, рафт не с книги, както можеше да се очаква на такова място, а с папки, документи и купчини служебни договори. Посещавах кабинета за втори път, за първи път влязох в него по време на обиколката на замъка, като само бях надникнала във владенията на негова светлост, а сега се чувствах пълноправна господарка на мястото. И в тази връзка, сядайки на един висок и доста твърд стол до масата, отворих едно от горните чекмеджета на бюрото, извадих купчина чиста бяла хартия и комплект за писане, в който вниманието привличаха както мастилницата, така и посребрената черна писалка.
Госпожа Вонгард влезе.
Под взискателния ми поглед тя сведе глава и смутено промълви:
– Това няма да се повтори, лейди отон Грейд.
– Разбира се, че не. – потвърдих хладнокръвно аз – Защото веднага ще извикате всички прекалено любопитни прислужници и ще им съобщите, че ще им удържите три процента от месечните заплати. И също така ще ги информирате, че в случай на повторение на подобни злополуки глобата ще бъде десет процента.
Икономката ме погледна недоверчиво, но когато срещна твърдия ми поглед, тя се поклони в реверанс и каза
– Да, милейди.
Уилард се появи на вратата, но не посмя да влезе, не искаше да пречи на разговора.
– Въпрос – върнах се към текущата работа – сервиран ли е чай на посетителите на негова светлост?
– Не, милейди. – изправи се госпожа Вонгард.
– Това трябва да се поправи, защото в приличните къщи е прието да се сервира чай на гостите. Поръчайте го.
Един реверанс и икономката побърза да излезе. Зарадвах се, че Уилард, с необходимия за камериерите такт, не влезе, докато не го повиках. Веднага щом влезе в кабинета, му наредих:
– Извикайте кмета.
След като се поклони, камериерът излезе и скоро се върна, придружен от висок, здрав мъж на преклонна възраст, със строго, изсушено от вятъра и втвърдено от годините на живота лице. Кметът на Илгран беше облечен в тъмносив костюм от качествен, но груб плат, с папка с документи в дясната ръка и обикновена черна шапка в лявата, и само белите маншети и яка показваха, че явен привърженик на Алдинския свод се е облякъл, за да се срещне с господаря на земята. Погледът на мъжа веднага ми хареса – прям, открит, честен, но не ми хареса фактът, че като прям и очевидно много строг човек кметът не скриваше очевидното си недоволство от вида ми. Очевидно очакваха среща с негова светлост.
В същия миг, когато синеокият родом от древния Елетар, както и почти всички останали тук, влезе в кабинета, на вратата се появиха трима високи, яки млади мъже. Бърз, строг поклон и двама останаха да стоят там, засрамвайки лакеите, които сега също се опитваха да държат гърбовете си изправени, докато третият влезе, заобиколи бюрото ми, спря зад стола ми и каза сухо:
– Господин Хауърд е принуден да се забави още малко, милейди. За времето на неговото отсъствие сигурността ви е поверена на мен.
Донякъде изненадана от това развитие на събитията, аз си позволих да се зачудя:
– Няма ли кой друг да придружи лейди ен-Аури от замъка?
Явно бившият военен изкриви буза, опитвайки се да сдържи някоя ругатня, но после каза сухо:
– Лейди ен-Аури предизвика някои неприятни изненади и за мое искрено съжаление, за да се разреши ситуацията е необходимо нивото на магията на господин Хауърд.
– Ето как… – казах аз, донякъде объркана.
– Няма причина за безпокойство. – моментално ме увери пазачът.
– Безпокойство? – запитах го – Това не е въпрос на безпокойство, господин… – повдигнах въпросително вежда.
– Рийвс.
Усмихнах се, кимнах и продължих:
– Не е повод за безпокойство, господин Рийвс, просто лично на мен би ми било много интересно да разбера как нивото на магията на лейди ен-Аури се е повишило толкова бързо.
Мъжът се намръщи.
Говорехме шепнешком, така че думите ни да не могат да бъдат чути от Уилард и кмета. Камериерът обаче не прекъсна разговора, изчака, докато го погледна, и тогава ме представи:
– Господин Томас Норган, глава на град Илгран.
– Лейди отон Грейд. – кметът се поклони с достойнство.
С най-учтива и благосклонна усмивка аз се изправих и протегнах ръка. Не за целувка – доколкото знаех, поддръжниците на Алдинския свод се придържаха към равенството в ранга – а за да демонстрирам лоялността си. Донякъде шокиран от жеста, кметът се приближи и стисна дланта ми, като не скри очевидната си изненада.
– Приятно ми е да се запозная с вас, господин Норган. – казах аз и отдръпнах ръката си – Моля ви, седнете.
Не само управителят беше изненадан от постъпката ми, а и Уилард не можа да скрие учудването си. Но той се поклони и излезе от кабинета. Щом излезе от стаята, в коридора се разнесе кълбо дим. Беше мой ред да се зачудя, макар че имах кого да попитам. Не беше нужно да питам и като улови изненадания ми поглед, господин Рийвс обясни:
– Магически звуков навес, лейди отон Грейд, негова светлост изолира кабинета за важни разговори. Кметът Норган е сред важните лица.
С кимване се обърнах обратно към кмета, показвайки, че съм готова да слушам внимателно. Господин Норган се поколеба за миг, не знаеше откъде да започне и явно изпитвайки съмнения дали да започне, зададе неочакван въпрос:
– Господин Анелски няма ли да присъства по време на разговора?
Усмихвайки се, стегнато обясних:
– В момента господин Анелски е лишен от моето доверие.
Хъмкайки одобрително, кметът отново се напрегна и уточни:
– Знае ли негова светлост за отношението ви към управителя?
Въпросът беше доста нелюбезен, но аз отговорих честно:
– Моят лорд и съпруг напълно споделя моите възгледи, както и аз съответно споделям и се придържам към неговите възгледи.
Мъжът ме погледна внимателно право в очите, като леко примижа, после кимна и развърза папката.
– В горските земи на херцогството са заловени девет души. – докладът от задържането лежеше на масата пред мен – Тъй като това са личните имоти на негова… ваша светлост – усмихна се извинително за уточнението – присъдата изисква вашия подпис, лейди отон Грейд.
О, боже!
Последното нещо, което бих искала да направя, е да издам присъда!
Но скривайки и най-малкото изражение на недоволство, взех доклада и го прочетох бързо, но внимателно. Съжалих, че съм го прочела бързо, още щом го дочетох, когато вдигнах поглед и забелязах скептичния поглед на кмета. Вероятно той си помисли, че не съм навлязла в подробности, след като съм прегледала протокола. Но го очакваше разочарование.
– Сред осъдените има четири момчета под четиринайсет години, това е възрастта, на която не може да се съди. – казах аз.
Господин Норган възрази с намръщена физиономия:
– В Елетар човек се смята за пълнолетен от единадесетгодишна възраст.
– Елетар трябва да се подчинява на законите на Империята. – напомних му хладнокръвно аз – Проведете образователен разговор, но десет пръчки на площада са неприемливи.
Взех едно перо, потопих го в мастило и без да се смущавам, направих промените директно в доклада за ареста. След това продължих:
– Наказанията от този вид озлобяват и нищо повече, би било желателно да се преразгледа системата на ударите с пръчка, така почитана от поддръжниците на Андалския свод.
Като стисна зъби, кметът произнесе:
– Момчетата са изкопавали ценни дървета, за да ги продават на кея!
Забележително е, че това не се споменава в доклада. Само репликата „щети на стойност пет аура“.
– Колко дървета са били изкопани? – попитах.
– Десет. – сухо отговори кметът.
Десет дървета на цената на пет цели златни монети?! Изкуших се да разгледам дърветата, но сега не беше моментът да питам. Имаше обаче един въпрос, който имах право да задам:
– Тези дървета размножават ли се с фиданки или със семена?
Примигвайки и гледайки ме подозрително, господин Норган отговори:
– От семена. Те имат много ниска успеваемост на покълване.
– Чудесно, – усмихнах се на кмета – изпратете всички деца при главния лесничей и ги накарайте да отгледат по три дървета за наказание.
Господин Норган се усмихна, после кимна, а след това се ухили изненадващо:
– Истински женски подход.
Усмихвайки се, аз се върнах към протокола. Останалите бяха обвинени в едно доста тежко за миналия век нарушение – ловуване в херцогските гори. Сега не видях никакво особено нарушение – няколко заека, лисица и рис.
– Една глоба. – казах аз – В края на краищата те бяха нанесли щети на земите на негова светлост и трябва да си платят за това. А и петнайсет удара с пръчка на площада в празничен ден не е наказание, което ще допринесе за благосъстоянието на херцогството. Съгласен ли сте с мен?
Кметът се замисли за малко, после каза:
– Напълно.
Добавих редовете за глобата към протокола и ги предадох на господин Норган. Той мълчаливо ми подаде цялото досие, с което беше дошъл. Явно започваха да ми се доверяват. Лицето ми остана безизразно, но под масата краката ми в меки сатенени домашни обувки потропнаха радостно няколко пъти, а после се настаниха под диплите на полата ми.
Между другото, първият прилив на радост скоро премина бързо, заменен от съсредоточаване върху рутинната работа. Както се оказа, Илгран беше изцяло подчинен на херцог Грейд, освен това събраните данъци отиваха в хазната на херцогството, а не се изпращаха в хазната на империята. Съответно градската каса също беше под пълния контрол на негова светлост, а кметът не можеше да си позволи нито един по-голям разход без одобрението на Грейд. Оставих разсъжденията си за привилегиите и фактическата автономия на херцогството за по-късно, като се съсредоточих върху текущите проблеми. Така че сметката за ремонт на два градски моста получи пълното ми одобрение, но проектът за наемане на двама таксиджии за градската управа – не.
– Трябва ми пълен списък на активите на кметството. – казах, без да поглеждам към господин Норган.
След още известно време поисках списък на сградите, поддържани от града, особено датите на построяване, тъй като някои от оценките за ремонти ми се сториха прекалено високи. Не ми хареса и подписът под оценките – господин Анелски. И не е изненадващо, че резултатът от прегледа на документацията стана естествен въпрос:
– И откога знаете за присвояването? – насочих взискателен поглед към господин Норган.
Кметът не отвърна поглед и отговори честно:
– Негова светлост сметна забележките ми за някои прекомерни разходи на управителя за маловажни.
Не, от една страна, разбирах отношението на херцога към парите – състоянието на Грейд беше почти неизчислимо, но от друга….
– Уилард! – извиках на камериера и щом той дойде, наредих – Изпратете някой да доведе господин Анелски. Веднага.
С усмивка камериерът се поклони:
– За мен ще бъде чест да изпълня заповедта ви лично, милейди.
Когато си тръгна, господин Норган ме погледна замислено, след което зададе неочакван въпрос:
– Какво ще правите?
Усмихнах се. Кметът продължи:
– Арест? Не се обиждайте, вече съм обмислял този вариант. Претърсване на имението му в града? Той е прехвърлил по-голямата част от собствеността си на името на най-близките си роднини. Уволнение? Смятам, че господин Анелски може да живее без заплата, има значителна банкова сметка в столицата. Не, лейди Грейд, наистина не виждам какво ще направите. Ако беше лорд Грейд, той е магьосник, лесно може да се справи с човек, но вие…
Господин Норган не довърши, защото в кабинета вече влизаше усмихнатият господин Анелски, воден от Уилард.
– Ваша светлост, днес сте още по-красива! – възкликна управителя от прага.
– Благодаря ви, много сте любезен. – отвърнах учтиво аз,после посочих една маса до стената, с един стол до нея, и казах – Моля, седнете.
Назад към част 21 Напред към част 23