***
В този момент господин Анелски спря да се усмихва. За него беше твърде очевидно какво се случва – имаше празно място до кмета, който седеше пред бюрото ми, докато аз изпращах управителя в задната част на кабинета. Но с това всичко започна.
– Виждам – погледнах папката, с която беше дошъл управителя – че сте подготвили много документи за разглеждане от мен.
По лицето на господин Анелски се забелязваше бледност, но той отговори твърдо:
– Боя се, че се нуждая от одобрението на Негова светлост.
Въпреки това.
С очарователна усмивка аз казах твърдо:
– В родовия брак съпрузите имат равни имуществени права. Документите.
Управителят не помръдна.
Не се учудих.
– Уилард.
Камериерът се приближи мълчаливо до господин Анелски, изтръгна папката от вкаменените му ръце и ми я подаде с най-щастлива усмивка. Благодарих му с кимване и отново се обърнах към управителя:
– Седнете. И да – отворих най-горното чекмедже на бюрото и извадих купчина документи – имате един час, за да опишете собствеността си. За съжаление негова светлост няма много време за подробни разпити, но когато се върне, ще ви зададе само един въпрос: „Написаното истина ли е?“ А аз не ви съветвам да лъжете, да криете или да изопачавате истината, знаете за жестокостта на херцога, нали?
Анелски знаеше. Всички знаеха. Господин Уилард се изправи, сякаш бе видял негова светлост, господин Норган се намръщи, господин Рийвс, който бе приседнал на перваза на прозореца, се изправи мигновено. Той се запъти блед и скован към масата, разкопча камизолата си, разхлаби възела на вратовръзката си, седна и започна да пише.
Отново се обърнах към кмета, но не казах нито дума, докато господин Норган се изправи и мълчаливо протегна ръка. Аз се изправих и стиснах ръката му.
– Ще се върна утре, – усмихна се чиновникът – за да ви донеса всичко, което поискахте, както и някои документи, по които ще ми трябва вашето мнение, лейди Грейд. И аз съм щастлив да се срещна и да работя с вас.
Беше голямо усилие да сдържа триумфалната си усмивка, когато господин Норган си тръгна. Искаше ми се да запея, да направя няколко танцови стъпки и да се завъртя в кабинета, но… но статутът на херцогиня отон Грейд ме задължаваше, така че безшумно и с помощта на покривалото под бюрото, краката ми танцуваха и аз се бях съсредоточила върху папката, донесена от Анелски, когато чух тих глас от Уилард:
– Аз бих ви помолил да отделите внимание на господин Атмар.
Вдигнах глава, леко се намръщих и уточних:
– Имам ли честта да познавам уважаемия господин?
– Директорът на сиропиталището. – обясни камериерът.
Кимнах и се зачудих защо Уилард е помолил за него. Но щом в коридора се появи един изключително възрастен мъж, който едва движеше краката си, всички въпроси бяха преустановени.
– Господин Ангъс Атмар! – обяви шумно камериерът, докато помагаше на посетителя да влезе.
Това не беше задължение на Уилард, а на лакеите.
Господин Атмар принадлежеше към хората от една отминала епоха и затова, щом се приближи, целуна протегнатата ми ръка и каза със старчески глас:
– Очарован съм, лейди отон Грейд.
Разговорът с директора на сиропиталището беше кратък – господин Атмар не беше на възраст, за да предприеме пътуване нагоре по планината до херцогския замък и разбрах, че негова светлост сам е слизал в сиропиталището. Сега обаче нещата изискваха незабавното внимание на херцога, а самият херцог отсъстваше почти постоянно от година и половина. Особено се зарадвах, че директорът дойде да ме види, защото предишния ден из града се беше разнесла новината, че вече има херцогиня отон Грейд, а както е известно, всички въпроси, свързани с благотворителността, са прерогатив на една дама.
По отношение на възрастта и здравето на господин Атмар, след като изслушах молбите и прегледах документите, дадох разрешение за построяване на нова училищна сграда, за наемане на допълнителни учители по шест предмета и обещах да посетя приюта лично или придружена от негова светлост възможно най-скоро. Разделихме се изключително доволни един от друг.
Нямах възможност да се срещна със собствениците на корабостроителницата, защото веднага щом Уилард изпроводи господин Атмар, Хауърд влезе в офиса.
Той погледна към господин Анелски, който седеше отпуснат на далечната маса, а после се приближи до мен, наведе се, като опря ръце на плота на масата, и ми зададе неочакван въпрос:
– Дали негова светлост е изолирал място лично за вас?
Въпреки изненадата, след известно объркване отговорих:
– Да, спалнята.
Следващият въпрос не го разбрах:
– Каква степен на защита?
Махнах изразително с ръце и добавих:
– Хауърд, аз не съм магьосник и обучението ми не включваше магия по никакъв начин.
Началникът на охраната затвори очи и сведе глава, очевидно опитвайки се да се справи с емоциите си. Той издиша рязко, после ме погледна отново и каза:
– Не знам колко честен мога да бъда с вас, милейди.
Какво се случва?!
– Можете да бъдете много откровен, Хауърд. – отвърнах аз с ледено спокойствие.
Началникът на замъчната охрана седна на стола, който преди това заемаха моите посетители, приближи се, потърка уморено лицето си и малко прегърбен, каза:
– Лорд отон Грейд беше предвидил трудности от страна на духовниците и ми беше дал инструкции в случай, че се появят такива. Но нямаше как да очакваме, че лейди ен-Аури ще се появи в портала само половин час след преместването на негова светлост. И, за съжаление, това не е единствената неприятна изненада.
Той замълча и след кратък размисъл аз попитах:
– Опасявате ли се, че освен лейди ен-Аури в замъка е пристигнал и някой друг?
Хауърд вдигна глава и ме погледна изненадано.
– Това би било логично – отговорих на мълчаливия му въпрос – все пак, доколкото разбирам, нивото на магията на лейди ен-Аури не ѝ позволява да използва портали.
– Напълно вярно. – потвърди Хауърд глухо.
Позволих си да разсъждавам:
– Лорд Аури?
– Под моето ниво.
– Тогава не е! – казах аз, разбирайки правилно ситуацията.
Нямаше страх. Никакъв. Напротив, имаше някакво вълнение, интрига. Е, често ни казваха, че младостта е безразсъдна. Освен това си спомних какво бях чула тази сутрин: В случай на климатични катаклизми лейди отон Грейд трябва да бъде съпроводена до лабораторията и заключена в изолирана стая.
– Хауърд, – усмихнах се на началника на замъчната охрана – щеше ли да ме придружиш до мазето и да ме заключиш там, докато негова светлост пристигне, ако не се страхуваше от съучастника на лейди ен-Аури?
Мъжът кимна, после добави глухо:
– Изобщо не мога да разбера как е успяла да отвори портала на предците, той е нагласен за негова светлост и негово височество, това е всичко.
Да, нещата стават все по-любопитни.
– Къде е лейди ен-Аури? – попитах аз.
– На път е към дома на баща си. – отвърна Хауърд през зъби.
После изведнъж призна:
– Претърсихме мазетата, но или съществото… извинете – „човекът“ използва талисмани за невидимост, или…
Спомних си за събитията на кораба, за странните следи, които бяха толкова видими върху тънкия слой прах и идеята дойде внезапно.
– Брашно! – обявих триумфално.
– Какво? – изобщо нищо не разбра Хауърд.
– Разпръснете брашното на пода, лича има много странна особена следа, не може да се сбърка с човешка.
За около секунда началникът на крепостната охрана ме погледна като луда, но после изражението му коренно се промени! Хауърд скочи, опита се да каже нещо, махна с ръка и се изниза на почти бяг.
О, колко трудно ми беше да не се втурна след него, защото изкушението да участвам в залавянето на неканения гост или поне в поръсването на залата, коридорите и подземията с брашно беше толкова силно, че едва не скочих, но… Но статутът ми на херцогиня на Грейд, уви, ме задължаваше, така че се върнах към разглеждането на папката, която бях взела от управителя.
Уви, дори не успях да я прочета, още повече че само след минута готвачът изпищя:
– Какво, за Бога, правите! Лейди Грейд!
И това беше така, сега вече имах основателна причина да се включа в акцията! Скочих, събрах набързо всички документи, отворих едно чекмедже на бюрото, сложих всичко там, затворих го и го заключих, и, нареждайки: „Ураган, охранявай господин Анелски“ аз се втурнах към възмутения господин Олоние, който вече бързаше към мен.
– Лейди Грейд – започна главният готвач – лейди Грейд, Хауърд си е изгубил ума! Моето брашно, лейди Грейд, моето брашно е от най-високо качество! Нишестето ми! Захар за глазура!
Готвачът не просто се възмущаваше – цветът на лицето на господин Олоние можеше да съперничи на топлината на фурната и той размахваше изцапаните си с тесто ръце, от които частици от бъдещото ястие се разнасяха по полирания под и все повече потъмняваха лицата на няколкото прислужници, които търкаха централното стълбище.
– Лейди Грейд! – майстор Олоние замълча за миг, погледна ме внимателно, когато излязох от кабинета на негова светлост и отбеляза с усмивка – Лейди Грейд, синьото много ви отива, а чудесните ви очи са още по-красиви на фона на него.
– Благодаря ви, много сте любезен. – неволно се усмихнах и погалих Гръм, който беше спрял до мен.
Готвачът кимна, но после лицето му отново почерня и майсторът извика:
– Лейди Грейд, моята кухня!
– И моят замък! – повторих леко интонацията му – Но какво да се прави, господин майстор Олоние, и на война, като на война, намирането и откриването на врага е първият приоритет.
Готвачът отвори уста и я затвори. После присви очи и попита:
– На територията на замъка враг ли има?
– Смятаме, че има. – не излъгах аз – Предполагаме също, че врагът е невидим, а Хауърд е решил да използва такъв неочакван тактически ход като разпръскването на брашно, за да го открие. Виждате ли, лича има отличителни нечовешки следи.
Очите на готвача се присвиха по-силно, превръщайки се в два тесни процепа, и тогава майстор Олоние с протяжен, много нелюбезен глас каза:
– Враг, значи… ами, ще му покажа как се опустошава кухнята ми!
Уви, точно в този момент нито аз, нито Хауърд, нито който и да било друг можеше да предположи колко опасен и коварен е безобидният на пръв поглед майстор Олоние. Нито пък мистериозният лич го знаеше! След няколко минути целият кухненски персонал се втурна из замъка със секачи и чували с брашно на коланите си, търсейки нещастния лич, а подчинените на Хауърд не им отстъпваха нито по фанатизъм, нито по възбуда. Не повече от четвърт час по-късно един от готвачите извика:
– Лейди Грейд, следи!
Аз и моите спътници, господин Рийвс и Гръм, се втурнахме нагоре по стълбите към мястото, откъдето идваше гласът. Зад нас се чу гневният вик на Хауърд:
– Къде отивате без мен?
Началникът на охраната на замъка ни изпревари по стълбите, което ме принуди да вдигна полата си и да ускоря. А аз винаги бях бърза.