* * *
Когато слязох долу, залата дори беше започнала да се почиства от прислужниците, а лакеи и стражи слагаха ранените на носилки и ги носеха към отворените врати, водещи към подземието. Онези, които бяха леко ранени, бяха съпроводени до изхода, а отвън чух:
– Лекарите пристигнаха.
Не стоях настрана, а се втурнах да помогна на ранените – образованието ми в лицея ми позволяваше да оказвам първа помощ и така, като взех от госпожа Вонгард кошница с бинтове, спирт и лечебни мехлеми, отидох при седящата до стената девойка, която ту се гърчеше от болка, ту се усмихваше широко, притискайки ранената си ръка. Между другото, всички бяха в щастливо настроение и веднага щом се появих, ги чух да казват „Лейди Грейд, видяхте ли хвърлянето на Орсон?“ и „Лейди Грейд, как го прогонихме!“.
С дискретна усмивка и кимване към слугите коленичих до прислужницата, разрязах ръкава, прегледах дълбоката рана, сякаш беше направена с нож, обработих раната, после я превързах здраво, така че да не се налага зашиване.
– О, колко бързо се справихте. – изненада се жената.
– Научили са ме да правя това. – отвърнах с усмивка и станах, за да премина към следващия ранен.
Но едва успях да превържа ръката на ранения лакей, когато чух яростен вик в залата:
– Ариела!
Завърших набързо превръзката на ръката на ранения и едва имах време да го направя, преди херцогът да се приближи, да ме хване за китката и да ме издърпа на крака, въпреки че тъкмо връзвах превръзката.
Обърнах се обратно към последния член на династията Грейд и бях поразена от това колко тиха е залата, въпреки присъствието на повече от петдесет души.
– Лейди отон Грейд, – очите му сякаш потъмняха – помолих ви да ме изчакате в спалнята ми. Тогава защо, по дяволите, пренебрегнахте заповедта ми и се появихте тук…?
Не го оставих да довърши. Въпреки заплашителния глас и сърдития поглед, ясно разбирах главното, херцогът се страхуваше. За мен. А фактът, че ме принуди да си тръгна, говореше само едно – не искаше да виждам кръвта, раните и всичко, което духът на някогашния могъщ магьосник беше оставил след себе си. И тъй като вече бях добре запозната с характера на лорд Грейд и с прекомерното му изискване за безусловно подчинение, направих това, което би направила една любяща съпруга.
Пристъпих към него и докоснах дланта си до гърдите му, усещайки как сърцето му бие учестено под черната копринена риза, погледнах в също толкова черните му очи и казах тихо:
– Дезмънд, наистина ли смятате, че там ще ми е по-добре, отколкото тук?
Лорд отон Грейд затвори очи за миг, а после, сякаш напълно забравил за присъстващите, обхвана лицето ми с длани, наведе се почти до устните ми и без да се опитва да ме целуне тихо, отговори:
– Ангел мой, проблемът е, че аз бих се чувствал по-добре, ако можех да съм сигурен, че си в безопасност. Заради мен, разбираш ли?
Сякаш чувах всяка негова дума със сърцето си, но наблюдавах очаровано как черното, което преди малко бе заляло очите на херцога, бавно избледнява, оставяйки синьото на древния елетар, докато не изчезна напълно, сякаш привлечено от зеницата.
– Ти чу ли ме? – каза негова светлост, забелязвайки липсата на изражение у мен.
– Да! – издишах аз, едва чуто. А после, опасявайки се, че Дезмънд ще си тръгне, попитах набързо – Как разбрахте, че в замъка има лич?
Херцогът издиша рязко, после внезапно ме стисна в силна прегръдка, целуна косата ми – толкова ясно усещах докосването и поясни:
– Това е родов портал на Грейд, усещам кога се използва. Нивото на магията и намерението също. Има ли още въпроси?
Сега, с буза, притисната към гърдите му, не само усещах, но и чувах сърцебиенето на негова светлост и това беше невероятно успокояващо, но не ме разсейваше от разговора:
– Ризата ви все още е влажна. – отбелязах, като погалих плата с дланта си.
Усмихвайки се, Дезмънд отговори:
– Янир е страхотен в управлението на флагмански кораб, но абсолютно ужасен в управлението на лодка. Разбихме се в рифа.
И аз разбрах това, което херцогът пропусна – той е трябвало да плува. Трябвало е да плува сам, за да стигне до самата пещера, в която се намира портала. И може би трябваше да си мълча, но след разговора с бавачката, след нападението и битката всичките ми усещания сякаш бяха в смут и затова проговорих:
– Но аз не бях в опасност…
Лорд отон Грейд нежно се отдръпна, хвана брадичката ми, принуждавайки ме да наклоня главата си назад и да го погледна, а после каза:
– Магически не, но страхът убива, Ари. Помниш ли колко много хора стояха зад теб?
Като погледнах въпросително съпруга си, аз отговорих:
– Трима.
– Един. – каза херцогът – Рийвс. Ехан и Тайго се опитваха да те заобиколят и да застанат пред теб и бяха отрязани от лича, докато стражите се втурнаха от двете страни, за да те прикрият. Сега си спомни колко кръв се проля?
Изтръпнах при спомена и при онова ужасно усещане за топла, лепкава кръв, която обля обувките ми…
– Това не е било кръв? – попитах с уплашен шепот.
– Беше, – потвърди хладнокръвно лорд отон Грейд – но не само на Рийвс, лича я беше събрал от всички рани, които беше нанесъл точно с тази цел. И за предците, цяло чудо е, че си останала там, където си била, не си се уплашила и не си избягала. Защото една погрешна крачка, а в състояние на паника такава крачка е неизбежна и подхлъзвайки се върху кръвта, щеше да си счупиш врата, падайки по стълбите.
Поразиха ме не думите на херцога, нито дори перспективата да бъда убита, порази ме цинизмът на чудовището, което открито плашеше, очаквайки предсказаните от него действия.
– Отиди в спалнята – повтори тихо негова светлост – останали са ми двама тежко ранени, всички са оцелели. С леките рани ще се справят лечителите, а най-доброто, което можеш да направиш сега, е да ме изчакаш, Ари. Да чакаш на безопасно място.
– Така че, вие да не се разсейвате от мисли, че трябва да пазите съпругата си? – усмихнах се.
– Съвсем правилно. – отвърна Дезмънд със същата усмивка.
С кимване се отдръпнах от херцога, подадох кошницата с превръзки на госпожа Вонгард, която се появи по знак на негова светлост и се канех да си тръгна, придружена с поглед от лорд Грейд, който изглежда възнамеряваше да ме изчака да си тръгна, когато Уилард изтича от входа на подземието и каза:
– Започна агонията на Донсън.
Хвърляйки поглед към мен, херцогът напомни: „В спалнята, сега“ и побърза да влезе в подземието, като се огледа още веднъж на вратата. Не просто погледна назад, спря се и ме погледна, стоейки шокиран, гневно-въпросително.
Въздъхнах тежко и тръгнах към стълбите, а едва тогава Дезмънд излезе от залата, бързайки да спаси готвача, очевидно, но за съжаление не можах да запомня всички имена. Не ми оставаше нищо друго, освен да се запътя вяло към безопасността. Бях на път да изпълня заповедта на съпруга си, когато чух глас откъм вратата:
– Лейди Грейд, какво да правим с ранените, които не са в замъка?
Обърнах се към входа на замъка и видях объркания управител.
– Не искам да безпокоя негова светлост, – каза господин Анелски – ако не е много трудно… – и докато стоях колебливо, гледайки към вратите, водещи към подземията, той добави – За съжаление главния коняр, когото сте назначили, изобщо не ми се подчинява и отказва да осигури две каруци за транспортирането на ранените.
О, Благословени!
– Извикайте го при мен, господин Анелски. – помолих раздразнено аз и като вдигнах полите си, побързах да изляза на двора.
За съжаление се чувствах отговорна за неотстъпчивостта на човека, когото бях назначила. И нито за миг, нито за един миг, дори едно съмнение не се прокрадна в съзнанието ми, дори за един миг не се почувствах застрашена! Аз бързо излязох от замъка, излязох на двора, огледах се недоумяващо, забелязах стражите и конярите, които лежаха на каменните плочи, вдигнах въпросително поглед към господин Анелски и…
И се задавих с вик, когато някой властно закри устата ми с длан, покрита с черна ръкавица, а с другата ръка поднесе към носа ми бяла, миришеща на спирт носна кърпичка…
Тъмнината, която ме обзе по някаква причина, ми напомни за черните очи на лорд Грейд…
Назад към част 25 Напред към част 27