* * *
Майка Йоланта ме прие в собствения си кабинет, познат във всяка подробност. Майката настоятелка седеше на дивана до прозореца и щом влязох, посочи мястото до себе си. Не ми оставаше нищо друго, освен да се приближа и да седна до нея.
– Дете мое, – майка Йоланта се протегна и сложи ръка върху треперещата ми длан, стискайки я силно – разбираш ли, Ари, никога не бих те дала на изрод от династията Грейд.
Началото на разговора не беше окуражаващо.
Продължението беше също толкова мрачно.
– Веднъж, шофирайки покрай селцето Колсуол, видях малко момиченце със смешни къдрици което, притиснало до гърдите си най-уродливото куче на света, командваше банда селски деца с искане да „разкопаят мястото“, защото това момиче „със собствените си уши и Бусик ще потвърди“ чуло мяукането на изхвърлено коте.
Дори и да се опитвах да си спомня, не можех да върна този епизод от детството си, но майката настоятелка продължи:
– Още тогава видях у теб това, което рядко съм виждала у малките госпожици – способността да привличаш сърцата. Рядко срещано умение, дете мое. И си спомних за мястото и за момичето, което, въпреки че беше започнало да вали, не се успокои, докато не намери котето. Няколко години по-късно ти се появи на прага на лицея на Дева Есмера, вярвайки, че това е чиста случайност.
– Не е имало случайност? – попитах риторично.
– Не! – майката погали премръзналата ми ръка – Нито ти, нито десетки други момичета сте попаднали тук случайно – вие бяхте избрани лично от мен и от тези, на които имах доверие. И ти беше отгледана и възпитана така, както беше необходимо, Ариела. А аз наблюдавах и те подбирах за ролите, които бяха необходими. И с течение на времето стана съвсем ясно, че ти, моето дете, ще бъдеш идеалната императрица – символ на нежност, воля, интелигентност, милосърдие. Такава императрица като теб, напълно лишена от снобизъм и суета, ще бъде обичана от целия народ и съответно част от любовта ще се прехвърли върху съпруга ѝ.
– Страхувам се, че това е твърде утопично предположение. – отбелязах аз.
– Така ли е? – настоятелката се усмихна – Ари, познавам много двойки, при които лудориите на мъжа се толерират единствено от уважение към съпругата му. Разбираш ли защо никога не бих те дала на Грейд?
Спомних си за цялата тази гадост, която столичните вестници пишеха за херцога, за клюките, които дори ние, учениците от лицея, горещо обсъждахме по нощите и за онези ужасни слухове за смъртта на многобройните му булки… Да, щастливият брак на лорд Грейд с мен, безпомощното улично момиче от обедняло семейство, ще разсее целия образ на ужасното чудовище, което толкова дълго и систематично създаваше църквата. Освен това аз, правилно възпитана, със сигурност ще бъда добре дошла в двора, а висшето общество ще бъде принудено да приеме черния магьосник, защото сам Дезмънд няма да бъде поканен на светско събитие в нито една почтена къща.
– Не и не, – каза майка Йоланта с невероятно благосклонна усмивка – ти си твърде добра за него, дете мое и беше твърде глупаво от страна на нещастника да сключи родов брак.
В това майката несъмнено е била права, бракът е бил фаталната грешка на херцог отон Грейд. Грешка, която го направи зависим от продължителността на живота ми. И сега монахините ще направят всичко възможно, за да се уверят, че живея много, много, много дълго, защото докато съм жива, негова светлост няма да може да се ожени повторно, така че няма да може да има законни наследници. И рано или късно Църквата ще получи това, което иска – мините в Истаркан. Това е неприятна ситуация.
Слънцето се беше издигнало достатъчно високо, така че сега грееше в кабинета на абатисата, осветявайки бюрото ѝ и дневника с имената на момичетата, нов, а не този, който негова светлост беше откраднал. Това сякаш ме отрезви, накара ме да погледна на ситуацията по друг начин – нов дневник, нови най-добри ученички, нови интриги…
Като стана дума за интриги:
– Майко Йоланта – прекъснах я аз – моля ви, простете недоумението ми, но все пак не мога да разбера причината за вашата откровеност.
Майката настоятелка стана, отиде до прозореца, известно време се взираше в пейзажа, а после каза студено:
– Не искам да ти влияя психически, дете мое. Ти си разумно момиче и сама знаеш много добре, че си отказала на Негово височество въз основа на емоциите и непримиримостта на младостта. Безкрайно съжалявам, че в упоритостта си не искаш да осъзнаеш, че всички обети, които си дала на Грейд, са били дадени под натиск. Нещо повече, лорд отон Грейд е необуздан в гнева и агресията си, той е жесток, безсрамен, развратен и, повярвай ми, никога няма да ти бъде верен. Това ли е съдбата, която заслужаваш, Ари? – игуменката се обърна наполовина и ме погледна взискателно – Или наистина вярваш, че можеш да превъзпиташ един пълнолетен черен маг? – усмивка и тихото – Помисли и за това, че като си излязла в двора на замъка, си нарушила пряка заповед на херцога и че той никога няма да ти прости.
Отклонявайки поглед, отчаяно се опитах да запазя лицето си, да не издавам емоциите си, но…
– И ти си напълно наясно с това, дете мое! – засмя се майка Йоланта.
А после, връщайки се на дивана, седна до мен и продължи сърдечно:
– Бракът с мъж като лорд отон Грейд е наказание, Ари, и съм сигурна, че не се съмняваш в това нито за миг. Недоверието и постоянният контрол, защото той ще подлага на съмнение всяка твоя дума, ревността и съпътстващите я скандали, а херцогът е жесток човек и ти също го знаеш, нетърпимостта към всичко и особено изискването му да му се подчиняваш дори в най-малките неща… Това не е живот, Ариела, това е буре с барут с бавно тлеещ фитил…
Искаше ми се да се възмутя, да се ядосам, да кажа нещо в защита на негова светлост, но ужасът на всичко беше, че в момента майка Йоланта беше права и го знаеше много добре. Нещо повече, тя знаеше, че и аз съм наясно с това. Повече от наясно.
– Ти се закле, Ари – майката настоятелка сложи ръка на раменете ми – но искаше ли да дадеш този обет, дете мое? Желаеше ли този брак? Не, Ариела. Дори баща ти, който беше на ръба на разрухата, беше готов на всичко, за да държи някоя от дъщерите си далеч от Грейд. А ако знаеше как е страдал лорд Уотърби, когато са те взели с измама?! Измамен и още по-лошо, повлиян с магия, за да подпише брачния договор.
И отново истината, във всяка дума, във всяка фраза. Сълзите, замъглили очите ми, бавно паднаха от миглите ми…
– А Хенри те обича – продължи майка Йоланта с майчинска нежност в гласа си – и той е като теб – има благородство, чест, достойнство, състрадание и чистота, а не мрака на безсрамното разточителство. Той е възпитан, дискретен и никога няма да си позволи да опетни доброто име на съпругата си, като се свърже с любовници.
Споменът за трите жени в рокли с волани, които чакаха лорд Грейд, предизвика тръпка на отвращение по гръбнака ми.
– Помисли си дете мое, – майката ме погали по косата – помисли си за жестокостта на херцога, за лекотата, с която убива, за безпощадността, с която заповядва унищожение, за страха, който внушава… А принц Теодор не е по-добър, така че достоен ли е той да ръководи империята, Ари? А какво ще стане, ако черният принц получи власт и започне завоевателни войни? Колко кръв ще се пролее? Колко градове ще бъдат разрушени и колко деца ще бъдат разделени от родителите си? И така, има ли право църквата да стои отстрани, докато един тиранин се готви да стане император?
Игуменката говореше тихо и прочувствено, а аз си спомних за събитията на „Ревящия“, за убитите моряци, за убития заклинател… За кръвта по ръцете на херцог Грейд… За трупа, който беше влачен така безчувствено…
– Когато станеш императрица, ще можеш да направиш толкова много хубави неща момичето ми, – гласът на майка Йоланта изведнъж се изпълни със сила и гордост – всичко за което си мечтала. Ще отвориш сиропиталище за изоставени животни, ще надзираваш сиропиталища за деца, болници, приюти за милосърдие. Ще донесеш щастие на хората Ариела, ще им дадеш светлината на надеждата и вярата в доброто. Само си представи на колко хора в неравностойно положение ще помогнеш, дете мое, за колко деца ще отвориш нов път… А училищата в селата? Спомни си колко ти беше жал за твоите другарчета в игрите когато разбра, че всичко, което им предстои в живота, е тежък труд… Трябва да станеш императрица, Ариела, трябва да станеш императрица, защото никой друг не може да направи толкова много добро за бедните.
Майката се изправи и ми протегна ръка. Усмихвайки се, аз поставих пръстите си в нейните и я последвах.
– Върви моето момиче, – прегърна ме тя и ме целуна по челото – върви и мисли дори не за себе си и за обетите си, а за тези, на които само ти можеш да помогнеш.
Излязох от кабинета на майка Йоланта с усмивка на уста, представяйки си плана за приют за животни, който би изглеждал чудесно в столичния парк. Вървях нататък, без да забелязвам монахинята, която ме следваше и си мислех за сираците и онеправданите. Минах покрай градината, преминах през една скучна сива галерия, в която прозорците бяха с размерите на остриета на мечове, изкачих се по стълбище, което приличаше по-скоро на таен проход, влязох в килията си, затворих вратите.
И спрях да се усмихвам!
Милост? Грижа за ближния? Добри дела? След всичко, което бях научила за работата на Светата църква?!
Но се страхувах да се изкажа против това.
Преминах бавно през стаята, отидох до прозореца, с труд отворих крилата и вдишах дълбоко, с цялата си гръд, въздуха изпълнен с аромата на градината. Килията ми се намираше на първия етаж и оттук имах отлична гледка към манастирската градина, сякаш засенчена от високата крепостна стена, отделяща манастира от Лицея на Дева Есмера, и от втората стена, обграждаща целия манастирски комплекс. И нямаше никаква надежда да се измъкна оттук.
Можех да приема предложението на Негово височество и да се опитам да избягам в Храма на трите девици, но… гордостта и честта ми, както и разумът ми, бяха против подобна стъпка – майка Йоланта беше умна, много умна, и опитът да разкъсам мрежата на конспирацията, която беше плела толкова години, нямаше да доведе до нищо.
С тежка въздишка погледнах към синьото, безкрайно синьо небе, изпитвайки отчаяние, безнадеждност и съмнение. Да, колкото и да ми е болно да призная, речта на майка Йоланта породи съмнения в душата ми… Тя беше казала твърде много истина, пряка и недвусмислена. И нищо не можех да направя, за да оправдая лорд Грейд. Нищо.
* * *
Трите дни се сляха в един безкрайно дълъг, сиво мрачен и отчайващ кошмар. Уви, ситуацията и обстоятелствата оправдаваха отчайващото настроение и безнадеждността, които ме бяха обзели. Не ми беше позволено да взема нито една книга от библиотеката на манастира с мотива, че е необходимо да медитирам и през тези дни препрочитах молитвеника неведнъж и дори повече от два пъти. Прочетох всички молитви подред, после отзад напред, после всяка дума от края и отново целия молитвеник. В края на третия ден, когато слънцето бавно потъваше зад сивата манастирска стена, бях готова да се съглася на всичко, за да сложа край на това мрачно манастирско съществуване.
А появата на сестра Емерда, която ми съобщи за пристигането на негово височество, беше посрещната с искрена радост.
Назад към част 29 Напред към част 31