***
В резултат на това с Хауърд пристигнахме почти едновременно на първия етаж, където стоеше готвач на средна възраст, облечен в бял халат, опръскан с кръв, и сочеше с окървавен секач следите, водещи към покоите ми. Изненадващо, началникът на охраната на замъка, Грейд, ме задържа и погледна въпросително готвача. Мъжът, проследил изразителния поглед, махна с ръка и обясни:
– Нарязвах месо за котлети, преди да започне набегът.
– Разбирам! – издиша Хауърд и погледна към пода.
Следите бяха познати – малки, с нокти и направени от два крайника.
– Да, това е лича! – потвърдих на останалите.
Хауърд се приближи до следите, приклекна, протегна ръка, измери приблизителния размер на отпечатъците и издиша хрипливо:
– Паразит.
Господин Рийвс, който вече беше успял да стигне дотам, тихо спомена за демоните и каза:
– Той не е способен да пътува сам през порталите, така че ен-Аури.
– Няма кой друг. – потвърди началникът на охраната на замъка.
Гръм, който стоеше пред мен, изръмжа тихо. Но дори не направи опит да се приближи до следите.
– Да, приятелю – Хауърд погледна назад към кучето – това е той.
Любопитството ми пламна с нова сила, придвижих се още малко напред и попитах:
– Той?
Мъжете се погледнаха един друг и останаха безмълвни.
Имах достатъчно информация от госпожица Вонгард, за да се досетя:
– Същият лич, който преди много години се е опитал да завладее неговата светлост?
Хауърд рязко извърна глава, като ме погледна напрегнато. Същият поглед, който усетих от страна на Рийвс. И дори Гръм обърна глава и ме погледна.
– Предположение, основано на откъслечна информация. – бях принудена да обясня на присъстващите.
Хауърд се приближи до мен и каза мрачно:
– Да, милейди, съдейки по реакцията на Гръм, това е той – всичко, което е останало от белия маг, убит от негова светлост.
Кимнах и уточних:
– Магът, чийто ученик беше лейди ен-Аури?
– Не преставате да ме учудвате – каза началникът на замъчната охрана, изваждайки от колана си кинжал, който светеше с матова синкава светлина – лейди Грейд, всеки лич е опасен, този е почти неуязвим, ще е по-добре, ако… – каза той.
Хауърд нямаше време да довърши, защото в следващия миг Гръм изръмжа, Рийвс проблясна в тъмносиньо сияние и готвачът изръмжа. Едва успях да сдържа писъка си, когато бързо откъм вратата, която дори не беше открехната, по брашното долетяха стъпките на един лич… Хауърд се обърна и зае бойна стойка, а господин Рийвс хвърли нещо тъмно в привидно празното пространство, което не спря приближаването на лича.
И точно тогава готвачът влезе в схватката!
Докато мъжът продължаваше да крещи истерично, той хвърли по лича чувал с брашно и щом той се раздроби и отбеляза очертанията на звяра, се втурна с умението на месар да разфасова нещастното създание. Наистина го наряза! Сатърът се издигаше и спускаше с невероятна скорост, сякаш готвача раздробяваше зеле или режеше зеленчуци, и под тази феноменална атака от полугърбавото, сякаш покрито с кости и покривало чудовище отпадна… ръка.
Закаченият, безкръвен крайник падна на посипания с брашно под, размърда ноктестите си пръсти и опитвайки се да пародира движенията на паяк, побърза да се върне при господаря си.
Готвачът не се предаде!
Отчаян вик „Хей-я!“ и едно сечащо движение, последвано от още стотина, и накрая на пода, вече без да се мърда, лежаха нарязани като моркови кръгове кости!
И всичките застинахме!
Чудовището, готвачът, Гръм, Хауърд, който едва не изпусна кинжала си от изненада, и дори господин Рийвс, който беше спрял да свети. И изведнъж си помислих, че припадъкът понякога е животоспасяващо нещо…
Но именно писъкът на Олоние промени всичко:
– Имам те!
И още един секач полетя по коридора, проблясвайки в полет! Той прелетя над нас и се заби право в главата на вече ранения лич! Личът изрева! Готвачът се усмихна кръвожадно. Майстор Олоние изкрещя: „Нарежете го!“ и тропането на краката на готвачите сякаш идваха отвсякъде!
И точно тогава лича изрева! Той изрева и без да се опитва да се отърве от секирата, която украсяваше призрачната му глава, се втурна нанякъде, проклинайки всички присъстващи. Уви за него, блестящият секач беше отличен ориентир за търсещите отмъщение подчинени на господин Олоние! И пренебрегвайки страха, опасенията и факта, че са изправени пред сериозен противник, готвачите се втурнаха в кръвожадна тълпа да преследват лича, притискайки ни обратно към стената. Дори Гръм побърза да се измъкне от пътя на кухненския персонал!
Виковете „Нарежете го!“, „Да го нарежем на зеле!“, „Ще си плати за илитийското брашно!“, „Мариновайте създанието!“ се понесоха далеч в дълбините на замъка и едва тогава Хауърд, който ме прикриваше от връхлитащите готвачи, издиша шокирано:
– Те са разкъсали лича…
– Ръката му, сър. – възрази господин Рийвс.
– Личът е условно неуязвимо същество. – каза началникът на охраната на замъка, очевидно като аксиома.
– Условно неуязвим. – казах аз, като наблегнах на думата „условно“.
Не бяхме единствените шокирани от случващото се – четирима стражи, чийто блед вид все още се забелязваше отдалеч, се затичаха по коридора, а първият от тях спря и докладва:
– Господин Хауърд, господарю, прислужниците и готвачите убиват лича, господарю… – Въпросът в сините очи на местния елитиец беше: „Какво да се прави?“
Вторият от бегачите добави:
– Личът се опита да отговори с магия, но те сложиха кофа върху главата му… с мръсна вода. А сега… го бият.
Кинжалът беше изпуснат от началника на крепостната стража. Но той го вдигна в полет, изправи се рязко и като заповяда „Пазете херцогинята“, се втурна под звуците на неравната борба на разгневените готвачи и прислужници с нещастния лич. Аз, водена единствено от любопитство, се втурнах след него.
Но спрях малко ограничавайки скоростта, което принуди стражите след мен да направят заобиколна маневра, за да не ме съборят.
– Господин Рийвс, – обърнах се и погледнах замислено дрънчащите парчета кост – защо личът е условно неуязвимо същество?
– Способността да се регенерира. – каза пазачът.
Това е всичко.
– Знаете ли, че регенеративните свойства обикновено са крайно увредени, например при изгаряне? – казах, продължавайки да се взирам в костите.
Намекът ми беше разбран. Господин Рийвс и други двама пазачи се върнаха при костите, извадиха от коланите си торбички, изсипаха тютюна директно на пода и внимателно събраха останките от крайника. След това Рийвс ги предаде на един от подчинените си, нареди да бъдат изгорени и се насочи към мен.
Не се нуждаех от друг стимул да действам – на практика тичах по коридора. Също и нагоре по стълбите, въпреки присъствието на почти всички слуги в залата, където се извършваше невероятният побой над чудовището! Биеха го с метли и мопове, биеха го с парцали за под и прахочистачки и го довършваха с тигани и секачи. Слугите не мълчаха по време на клането на врага и се чуваха викове, подмятания и проклятия, които не можеха да бъдат надвити от гласа на Хауърд, но бяха надвити от рева на могъщото магическо същество, което сякаш идваше от подземния свят.
Вече бях почти стигнала до края на коридора, когато, отхвърлил оковите на материалното си тяло, лича се освободи!
Смъртните нямат място по пътя на магията – осъзнах, когато призрачната черна сянка нарасна два пъти повече от средния човешки ръст.
– Махайте се! – изкрещя Хауърд.
Но всички вече бяха разбрали, че игрите са приключили и с ноктеста ръка чудовището нанесе удар! Кръвта бликна, а един от готвачите, сякаш изумен от случилото се, погледна собствения си стомах, после вдигна глава, погледна лича… и бавно, като в кошмар, падна на колене, а след това се свлече на изцапания с брашно под…
Тишината в залата бе прорязана от отчаян женски писък.
И той сякаш даде сили на чудовището! Замах на втората призрачна лапа – удар! Нечия ръка се търкулна по пода с отвратителен звук! Кръв! Кръв по стените, по тавана, кръв по стълбите, на които стоях, застинала от ужас!
А слугите се втурнаха нанякъде, повалиха стражата, която се опитваше да нахлуе в залата, блъснаха Хауърд, който тъчеше заклинание, в стената, повалиха нещастния лакей, който беше загубил ръката си!
– Лейди Грейд, да вървим. – Господин Рийвс докосна рамото ми, сякаш се опитваше да ме извади от ступора.
Твърде късно!
Онова чудовище е дошло за мен! И без да поглежда към онези, които се опитваха да избягат в ужас, чудовището вдигна призрачната си глава и ми се усмихна хищно.
О, Благословени, защити…
Личът удари секунда преди Хауърд да влезе в схватката. Той удари с двата си бързо увеличаващи се призрачни крайника, но аз останах изправена. Погледнах надолу, докато кръвта се стичаше по краката ми, мокреше обувките и подгъва на роклята ми. Не моята. На тримата стражи, които трябваше да защитават херцогиня Грейд.
Не помръднах. По бузите ми се стичаха само сълзи. Не от страх, не, това бяха сълзи за онези, които току-що бяха загинали… И когато огромният призрачен звяр, който беше отблъснал магията на Хауърд като досадна муха, полетя към мен, аз го посрещнах с вдигната брадичка, без да отстъпя и крачка назад.
Личът беше страховит, но дори и сега в призрачните му очертания се виждаха чертите на някогашно човешко лице. Високо чело, присвити очи, голям, месест нос, тънки устни, масивна брадичка. Магът е бил грозен, когато е бил жив. Изключително грозен.
И гласа на лича съответстваше на външния му вид:
– Малка, горда лейди Грейд, – каза той със скърцащ, отвратителен фалцет – отвратителна малка монахиня…..
Въпреки ужаса, който сякаш поглъщаше цялото ми същество, тихо, но гневно го прекъснах:
– Аз не съм монахиня.
– М-м-м-монахиня. – лича се засмя противно – Грейд отдавна щеше да е вдигнал проклятието, ако не беше една хитра нишка, вплетена в него – за да го развали, се изискваше гадината да се влюби в монахиня… хихи. Аз съм гений, нали?
И отново триумфалният, тих, полубезумен кикот на отдавна умрял маг, не само от ума си. И кикотът се засилваше, а звукът му раздираше ушите.
– Ти си луд! – казах хладнокръвно аз.
Смехът спря.
Назад към част 23 Напред към част 25