Едно
Воал
Седях пред огледалото, докато Иша разресваше косата ми с плавни движения и докосваше с пръсти листенцата на жълтите цветя, които току-що бях втъкла в нея. Баща ми се беше върнал от успешна кампания, която откри нови възможности за придобиване на богатство. Не че народът, или кралят някога, щяха да видят златна монета, тлъста овца или дори малко скъпоценна тъкан. Не. Единствените, които щяха да се възползват от това, бяха близките му поддръжници – хора, почти толкова подли, измамни и корумпирани, колкото и той.
Разбира се, никой всъщност не можеше да се доближи до това, което той вършеше. Всъщност, ако трябваше да събера на едно място всичките лоши неща, които тези хора са извършили, и ги сравня със злодействията, извършвани от баща ми, нямаше дори да го приближат. Отдавна бях спряла да броя хората, които той беше убил по насилствения начин. Ако не беше Иша, щях тихо да изчезна още преди години.
За съжаление, магията, която бях успяла да усъвършенствам, действаше само върху мен, с изключение на малкото изцеление, което успях да осигуря на Иша през годините – умение, което внимателно пазихме в тайна. И двете знаехме на каква опасност щяхме да се изложим, ако баща ми някога разбере, че притежавам дори капка от магията, която той притежава. Така че гледахме и чакахме, но никога не е имало момент, в който да не сме заобиколени от пазачи, намяше момент, в който тези пазачи да не ни наблюдаваха внимателно. Всички знаеха какво ще им се случи, ако провалят баща ми. Докато обстоятелствата не се променят, ние оставахме в капан.
Винаги бях внимателна, винаги бдителна, но още повече сега, когато той се върна. Беше шестнадесетият ми рожден ден и кралят, който беше толкова добър човек, колкото баща ми лош, поиска да присъствам на едно тържество. Той организираше голямо парти и въпреки че бях благодарна за неговото внимание, стомахът ми се свиваше от нерви.
Когато празненствата бяха обявени, вътрешно се свих, знаейки, че това ще изисква от мен да се движа под ръка с баща си, нещо, което мразех, но всъщност беше и по-лошо, беше позиция, която по своята същност е много опасна. Все пак да отбележа деня на моето раждане, като присъствам на пищно събитие в двореца, беше специално и много рядко събитие, което донякъде очаквах с нетърпение. Особено защото си мислех, че може да имам възможност да видя известната градина на краля.
Иша обяви, че косата ми е готова. Тя изкусно я беше подредила така, че по-голямата част от нея се спускаше надолу по гърба ми, но беше закачила няколко кичури на темето ми и беше закрепила малки бижута между тях. Облечена в разкошни, но подчертано скромни копринени дрехи, такива каквито баща ми бе позволил, се обърнах към Иша да ме огледа.
Тя изцъка с език.
– Винаги си била красиво дете, моя малка Йесубай, но се превръщаш в спираща дъха млада жена.
Взех прозрачния воал от ръцете й, увих го около гърба си, поставих го внимателно върху косата си и й отправих лека тъжна усмивка.
– Знаеш ли колко много ми се иска да имам по-обикновен вид. Красотата служи само за привличане на повече внимание.
Докато закрепваше воала на място, Иша възрази:
– Може би твоята красота спира ръката му по-често, отколкото е би искал.
– Може би. – Поправих долната част на прозрачния златист воал върху лицето си, усетих издайническото боцкане в стомаха си, което означаваше, че някой с голяма сила е наблизо, и казах: – Той идва. Скрий се в килера.
– Да, господарке. – Иша обхвана бузата ми с меката си набръчкана ръка. – Дано бъдеш в безопасност тази вечер.
Потупах я по ръката.
– Ти също.
Иша се обърна бързо, взе четката със себе си и закуцука. За едра жена с болен крак тя се движеше безшумно, умение, което и двете бяхме усвоили поради необходимост. Въпреки че слушах внимателно, дори аз не можах да усетя нейното присъствие. От гардероба тя щеше да може да чуе разговора между мен и баща ми, но имаше строги инструкции от мен да не се намесва, каквото и да се случи.
Вероятността той да ме нарани, преди да се срещнем с краля, така или иначе беше минимална и дори да го направи, аз можех да се излекувам, докато способността ми да излекувам всяко нараняване, което тя би получила, беше ограничена. Само ако можех да практикувам магията си по-открито, може би щях да постигна ново ниво на сила, достатъчно за да бъда от истинска помощ.
Стягайки се, сведох очи точно в момента, в който вратата се отвори. Баща ми влезе в стаята със своя помощник Хаджари, мъж, колкото злобен, толкова и грозен. Стоейки вкоренена на място, овладях трепването, когато Хаджари затвори вратата след себе си и усетих бученето на енергия в тялото си.
– А къде е твоята мързелива бавачка? – попита баща ми. – Тя има лошия навик да те оставя твърде дълго сама.
– Никога не съм истински сама, татко – казах тихо и усетих неговото раздразнение. Бях небрежна в коментара си. Миришеше на дързост. Бързо добавих: – Освен това в къщата на моя уважаван баща не живее никой, който би се осмелил да се доближи до мен със злонамерени намерения. Вашето мощно влияние се усеща дори от разстояние.
След като ме проучваше известно време, той реши да остави коментара ми без последствия.
– Така трябва и да бъде – нетърпеливо каза той.
– Може би беше прибързано от моя страна – казах бързо – но изпратих Иша да си легне рано. Тя не се чувства добре, а аз не исках да присъствам на партито със запушен и неприятно червен нос.
Той изсумтя, но веднага загуби интерес към Иша. Баща ми от всичко най-много осъждаше слабостта и не обичаше да я вижда у другите. Откакто го познавах, той никога не се разболяваше, но всеки войник, който само се закашляше в близост до него, веднага биваше отпращан далеч от присъствието му. Неприязънта му към болестите работеше в моя полза, но знаех, че е прекалено интелигентен, за да използвам отново този конкретен трик.
Заобикаляйки ме, той прецени външния ми вид и въпреки че ръцете ми се стиснаха, когато видях злобната усмивка на Хаджари, показваща почернелите му и счупени зъби — нещо, което той се осмеляваше да прави само зад гърба на баща ми — бързо разтворих пръсти и пригладих полите си. Не би било добре да покажа на баща си, че изпитвам страх или съм нервна. Не обичаше нищо повече от това да предизвиква такива емоции у другите. Дори лицето на Хаджари стана безстрастно, когато баща ми се обърна.
– Предполагам, че си облечена подходящо — каза баща ми. – Въпреки че знаеш, че предпочитам лавандула пред това злато. Подчертава очите ти. – Той хвана брадичката ми и аз послушно вдигнах погледа си, за да срещна неговия.
– Ще запомня това за следващото тържество, на което ще присъстваме – промърморих скромно, но с достатъчно смелост, за да не се задейства инстинктът му да използва слабостта. И двамата знаехме, че друга кралска покана няма да има.
Баща ми беше като хищен звяр. Ако някой е достатъчно смел, за да се изправи срещу него, той се възхищаваше на това, но ако смяташе, че човекът е твърде слаб, просто го унищожаваше. Най-добрият начин да не попаднеш между челюстите му, беше да не оставяш следи, да се движиш през пространството като дух.
Когато бях на десет открих, че имам способността да изчезвам. В началото дори не знаех какво, се е случило. Тропането на ботуши пред вратата ми ме беше уплашило и бях замръзнала на място. Иша влезе бързо в стаята ми, мина покрай мен и оправи и без това безупречната ми стая. Баща ми предпочиташе вещите, както и хората му – за него хората бяха вещи – да са на мястото си, ако иска да ги намери.
Предпазните мерки на Иша бяха ненужни. Вратата така и не се отвори. Когато надникна навън, тя поговори за кратко с пазача и след това затвори вратата.
Тогава започна да ме вика.
– Бай? Йесубай? Къде си? Вече можеш да излезеш. Баща ти го няма. Беше просто смяна на караула.
– Аз… аз тук съм – прошепнах тихо.
– Бай? Къде си? Не мога да те видя.
– Иша? – Притеснена, пристъпих напред, като поставих ръка върху рамото й. Тя изписка панически и прокара ръце по ръцете и лицето ми.
– Това трябва да е магия – каза тя. – Станала си невидима. Можеш ли да се върнеш обратно?
– Не знам – отвърнах, а паниката цъфтеше в гърдите ми.
– Опитай се да изчистиш ума си. Мисли за нещо друго.
– Като например?
Иша погледна кутиите с цветя, които току-що бяха донесени от пазара, за да ги подредя — единственото удоволствие, което баща ми ми позволяваше. Докато докосвах всяка прекрасна пъпка, си представях как расте на слънце, докато протяга листата си към небето, въпреки че знаех, че повечето цветя тук бяха култивирани. Наблюдаването на цветовете, които бавно изсъхват с течение на времето, ми се струваше странно подходящо и изключително пророческо.
Чудех се, дори като дете, кога собственият ми цъфтеж ще избледнее и аз също ще изчезна в нищото, където няма да имам храна и никога няма да усещам слънцето на лицето си. Дори ако имах свободата сама да се скитам из пазарите, да избягам за кратко от затвора, в който живеех, това би било отсрочка, която бих оценила.
– Изброй всяко цвете, за което се сетиш – каза Иша, прекъсвайки мислите ми.
– Ще опитам. – Намокрих устните си, започнах. – Жасмин, лотос, невен, слънчоглед…
– Ето. Започва да работи. Виждам те, но светлината преминава през теб, както би минала през блуждаещ дух.
– Магнолия, далия, орхидея, хризантема…
– Още малко.
– Лили, рододендрон, амарант, клематис, калиандра.
– Готово. Виждам те. Как се чувстваш?
– Чувствам се добре. Не усетих, че използвам магия.
– Ще тренираме, докато баща ти го няма. Трябва да се научиш да контролираш това, Бай.
И тренирахме. До времето, когато се върна, твърде кратки четири месеца по-късно, способността да се правя невидима ставаше лесно, но колкото и да се опитвахме, не можах да прехвърля или споделя дарбата с Иша. Щастието ни от новия ми талант скоро се превърна в примирение, тъй като аз отказах да я изоставя, въпреки че тя пропиля много часове и още повече сълзи в опити да ме убеди да избягам без нея. В крайна сметка решихме да не рискуваме.
През следващите няколко години имаше само няколко редки случая, когато използвах новооткритата си способност. Едното беше да избягам от нападенията на малцината от хората на баща ми, които се осмелиха да рискуват да предизвикат гнева му. Дори като младо момиче бях обект на техните подигравки, когато баща ми не беше около мен. Предупредиха ме, че ако му кажа какво правят, ще причинат нещо ужасно на Иша. С наближаването на женствеността ми заплахите им ставаха по-чести и търсеха възможности да ме хванат сама.
Когато един успя, избягах в съседната стая и си пожелах да изчезна. Въпреки че подозираше, че съм го измамила по някакъв начин, той не посмя да каже на баща ми, тъй като тогава трябваше да обясни причината, поради която изобщо е бил в стаята ми.
Използвах силата си няколко пъти след това, за да шпионирам пазачите или да открадна малки сладкиши, за да дам на Иша като подарък, но тя почувства, че рискът е твърде голям и за да бъде щастлива, спрях да използвам способността си, освен ако не беше абсолютно необходимо. Благодарение на бдителността на Иша и моите дарби, успях да избягам от всичко, което би ми навредило, с изключение на баща ми. Опасността, ако той открие способностите ми, беше неоспорима, така че мълчаливо понасях злобата му.
Въпреки че не бих искала нищо повече в момента, докато баща ми ме обикаляше, освен да изчезна, аз му се усмихнах и засилих решимостта си. Минахме през вратата и надолу по широкия коридор, Хаджари ни следваше мълчаливо, което означаваше, че той трябваше да действа като моя лична охрана за вечерта.
Качих се в разкошната карета, дадена ни от краля, и позволих на духа на празника да се завихри около мен. Имаше искра на вълнение, която ободри сетивата ми и въпреки че бях с баща си, възможността да видя отвъд стените на моето жилищно пространство беше толкова рядка, че реших да се насладя и да поема всяка гледка и звук. Преди да успея да се спра, се усмихнах. Баща ми забеляза.
– Приличаш на майка си, когато се срещнахме за първи път.
Усмивката напусна лицето ми и аз я замених с неутрално изражение, преди да позволя на завесата да се затвори и да се обърнах към него.
– Беше красива – казах безразлично. Това не беше въпрос или покана за започване на диалог, а плоско твърдение, което знаех, че е вярно. Отдавна бях открила, че е по-лесно и по-безопасно само да отговарям, когато се очаква, и дори тогава да казвам възможно най-малко. Освен това се бях научила да не казвам лъжи, които баща ми лесно можеше да разкрие.
– Да. Беше – отговори той. – Но – той се наведе напред — вече я няма.
Разбрах посланието му. Очакваше тази вечер мъжете да се прехласват по мен, а моите действия щяха да бъдат внимателно наблюдавани.
– Разбирам, татко – казах аз и сведох очи, като сключих ръце в скута си.
След този разговор той ме игнорира и започна да разговаря с Хаджари, който седеше твърде близо. През многото си слоеве коприна усещах бедрото му притиснато към моето и от време на време той нарочно местеше крака си към мен, побутвайки ме. Опитвайки се да не му обръщам внимание, се приближих до прозореца и хвърлях кратки погледи към минаващия покрай нас град.
Целият град беше осветен и когато конете завиха зад ъгъла, се появи дворецът. Построен на върха на хълм, което му даваше красива панорамна гледка към околния град. Отвъд сградите имаше гори, широко езеро и хълмове, които предлагаха защита от враговете на нашия крал. Великолепната цитадела беше изградена изцяло от мрамор и гранит и с нейните различни кули, куполи и балкони имаше много места, които да бъдат разгледани. За съжаление никога нямаше да имам тази възможност.
Продължихме към първия от трите сводести портала, всеки кръстен на мраморни пазители, които стояха от двете страни в основата на всяка арка. Първият беше Ванар Пол с две големи статуи на маймуни. След това дойде Багх Пол, или Портата на тигрите близнаци. Потръпнах, когато видях ужасяващия набор от тигри пазители с оголени зъби и нокти.
Последна беше Хатхи Пол, или Портата на слона, със слон в реален размер, стоящ в двата края, с вдигнати хоботи и големи бивни, стърчащи напред. Макар че нямаше никакви признаци за това, знаех, че широкият парцел от другата страна на тази порта се използваше за боеве със слонове – нова и ужасяваща практика, която баща ми беше въвел. Той твърдеше, че боевете се използват, за да се прецени кои слонове са най-силни, най-мощни, а победителите се използват във военните му кампании.
Знаех, че той насърчава теци боеве не за отпадане на слабите, въпреки че това със сигурност се случваше, а за да раздвижи кръвта на мъжете. На животните се даваше опиум, който ги правеше по-жестоки от нормалното. Битките със слонове привличаха най-кръвожадните мъже, жестоки воини без състрадание, които търсеха печалба от войната и болката на другите. Накратко, това беше начин баща ми да наеме типа мъже, с които искаше да се обгради.
Но за партито следите от битките и кръвта бяха премахнати. Дворецът блестеше от хиляди лампи и цветните рокли на стотици жени, които, носейки искрящи бижута, красяха пътеките, сякаш бяха живи цветя, поклащащи се сред пейзажа.
Вътре искрящата светлина се отразяваше в стенописите, цветното стъкло, мрамора и огледалата. Фантастични стенописи изобразяваха великите победи на крале, които са управлявали отдавна. Всяка стая, всеки коридор, всяка открита тераса беше шедьовър на архитектурата и всеки ъгъл беше пълен с богатствата на кралството – скъпоценни вази, събрани от екзотични места, изкуство, направено по поръчка от майстори, и скулптури, толкова красиви, че исках да прокарам върховете на пръстите си по тях.
Въпреки разкоша на интериора на двореца, имаше едно нещо, което исках да видя повече от всичко — прочутата градина на най-горния двор. Знаех, че баща ми не би желал да посети такова място. Там нямаше придворни, нямаше дипломати, нямаше политически интриги, но си помислих, че може би, ако успея само да зърна легендарната градина, тогава ще запомня гледката й и ще размишлявам върху нея през дългите си и самотни години.
За съжаление се задържах твърде дълго до мраморна статуя на богинята Дурга и баща ми рязко дръпна ръката ми и стисна китката ми, докато кръвта запулсира горещо в ръката ми. Придвижихме се мълчаливо напред, докато не се натъкнахме на двойка, с която баща ми искаше да говори.
Той най-накрая пусна китката ми и аз разтрих ръката с възможно най-незабележимото движение, докато усещането се върна към пръстите ми. Отсрочката ми обаче беше кратка и скоро влязохме в приемната на краля — широка зала, покрита с толкова много фенери и толкова много зеленина, че се почувствах като в горичка под стотици звезди.
Баща ми ме водеше от човек на човек и не можех да не забележа, че почти всеки мъж, който се приближаваше, сякаш ме оценяваше. Един дори беше достатъчно смел да посегне към булото ми. Веднага ръката му се отмести и той започна да се задушава. От устата му започна да излиза течност, толкова много, че беше неестествено. Той бързо избяга и не бях сигурня дали мъжът е оцелял.
– Ела, Йесубай – нареди баща ми, като ме хвана здраво за ръката. – Трябва да говоря с краля, за да разбера защо присъствието ти предизвиква такъв… непоискан интерес.
Докато чакахме реда си да говорим с краля, нетърпението на баща ми остави синини по и без това наранената ми ръка, макар че външно той изглеждаше невъзмутим. Локеш се взираше невъзмутимо в златния трон на краля и когато някой се обръщаше към него, очите му бяха почтителни, но пресметливото изражение се връщаше, когато хората поглеждаха настрани.
Най-накрая дойде и нашият ред да се приближим. Старият крал ми се усмихна любезно и плесна с ръце от наслада.
– Локеш, героят от войната! Как е нашата армия? — попита кралят с изражение, което ясно показваше, че се интересува повече от празненството, отколкото от отговора на баща ми.
Покланяйки се сковано, баща ми отговори тихо:
– Нашите врагове се свиват пред силата на твоя трон, Велики кралю.
– Много добре — пренебрежително каза кралят. – Предполагам, че се чудите защо организирах този фестивал и специално помолих дъщеря ви да присъства.
– Любопитен съм – отговори Локеш.
– Ах, мой гениален приятелю, възхитен съм. Ако наистина съм запазил тази тайна от теб и всички твои дворцови шпиони, тогава с радост ще си припиша заслугата за постигането на нещо, което повечето смъртни хора не могат — да излъжа майстора на хитростта. Щастлив беше денят, когато ти дойде в моето кралство, Локеш.
– Чувствам се точно по същия начин, кралю мой.
– Да.
– Сега може би ще споделите тайната си.
Кралят се засмя.
– Да, моята тайна. – Кралят потупа баща ми по рамото, жест, който знаех, че баща ми мрази. – Приятелю, ти знаеш, че нямам оцелели собствени деца и че ти си следващият естествен лидер в кралството.
Баща ми се усмихна — мазна, змийска усмивка, която ме изплаши до дъното на душата ми. Очевидно това нямаше същия ефект върху лековерния крал. Човекът, седнал на трона, имаше пред себе си чакал, маскиран като вярно куче. Беше само въпрос на време новият му любимец да се обърне и да го изяде.
– Ласкаете ме — каза Локеш.
– Въобще не. Всяка похвала, е заслужена. И така, аз внимателно проучвах твоите дейности и набези в други кралства.
– О? – Каза баща ми.
– Да. Започнах да оценявам усилията ти да разшириш границите на нашето кралство чрез дипломация, преговори или — той се наведе напред и понижи глас — сплашване.
По-скоро заговори, конфронтация и терор, помислих си.
Кралят продължи:
– Така че аз реших да направя собствена сделка.
Малки ударни вълни от болка преминаха по ръката ми, която баща ми държеше. Буквално можех да усетя как гневът пулсира под върховете на пръстите му.
– Какво сте направили? – Баща ми успя да изкриви думите така, че да прозвучат безгрижно, въпреки че усещах истинската заплаха зад тях. Кралят, разбира се, не му обръщаше внимание.
Радостно той обяви:
– Поканих някои от най-могъщите мъже от околните кралства тук с обещанието, че един от тях – кралят повдигна вежди и бързо раздвижи очи насам-натам – този, който предложи най-добрата сделка, ще вземе дъщеря ти, прекрасната Йесубай, за съпруга.
Назад към част 1 Напред към част 3
