Банус глава
Рен
Целият ход на живота ми се промени в деня, в който родителите ми ме посетиха и майка ми попита дали съм готов да се сгодя. Бракът беше нещо, което не беше в челните редици на приоритетите ми, но се съгласих да го обмисля, тъй като щеше да доведе до мир и беше очевидно, че тя харесва момичето. Знаех, че майка ми няма да избере, която и да е, да заеме нейното място на трона. Жената, която ще бъде моя съпруга, трябваше да е специална.
Не бях разочарован. Въпреки че… в началото се чувствах така.
Стоейки в хладните сенки на едно от нашите стопанства, високо над малкия, но проспериращ град долу, наблюдавах пристигането на бъдещата ми съпруга. Керванът пристигна по-рано, отколкото очаквах и когато видях каретата да минава през портите и под декоративната арка, бях изненадан да видя, че ръцете ми треперят. Това, че едно момиче, което още не бях срещнал, може да ме накара да се разтреперя като новобранец в първата му битка, ме изпълни със странна комбинация от наслада и страдание.
Сърцето ми се ускори и във вените ми премина силно вълнение. С удоволствие открих, че нямам търпение да се срещна с булката си. Да науча всичко за нея би било едно добро разсейване от постоянните сражения, които измъчваха ума ми. Каква ли е тя?
Исках да знам какво харесва и какво не. Исках да запомня начина, по който се движат ръцете й и аромата на косата й. Може би ще имам достатъчно време с нея, за да открия едно от любимите й ястия. Копнеех да я чуя как се смее и се чудех какво би си помислила за един бъдещ владетел, който обича да пише поезия.
Когато тя се приближи, мислите ми се объркаха. Майка беше споменала, че годежът, ако се съглася с него, трябва да се случи по-скоро, отколкото по-късно, намеквайки за идеята, че момичето е в по-голяма безопасност с нас, отколкото със собственото си семейство. Намръщих се. Наранявана ли е? Малтретирана? Ръцете ми се свиха в юмруци при идеята, че някой й е причинил зло. Ако установя, че случаят е такъв, ще унищожа всеки, който е отговорен. Това, че вече се чувствах неин защитник, беше добър знак.
Войниците начело на кервана обикаляха около каретата, когато спря пред домът, превърнал се във временния ми щаб. Поставих ръцете си върху издълбания парапет, наведох се и извиках на войниците на Кадам, като ги попитах дали е имало някакви инциденти по време на пътуването. Те отговориха, че пътуването е било толкова лесно, колкото да се хлъзнеш в гореща вана, нещо, което според най-възрастния войник и лидер, човек, който почти е готов да се пенсионира от армията, очакваше с нетърпение.
Когато им казах, че ги очаква храна, почивка и удобно място, където да измият праха от пътя, завесите се развяха и аз видях отдръпването на една деликатна ръка, изчезваща в тъмното вътрешно пространство на каретата. Ругаейки се, че не стоях до вратата, за да я посрещна, аз се завъртях и изтичах надолу по стълбите възможно най-бързо, стрелнах се към каретата точно когато един от войниците протегна ръката си, за да й помогне.
Прокарах нервна ръка през косата си, залепих нещо, надявах се да е очарователна усмивка на лицето си и я изчаках да се обърне към мен. Тя беше с две глави по-ниска от мен и беше толкова обвита в плат, че нямах представа за нейното тяло и лице. Като видях, че тя носи воали от сапфирено синьо, любимия ми цвят, приех това за добър знак и казах:
– Поздрави, прекрасна Йесубай. За мен е чест да се запознаем.
Наведох глава, докато усетих, че се е обърнала към мен и след това вдигнах погледа си, за да срещна нейния. Това бяха най-удивителните очи, които някога бях виждал – стряскащ нюанс на лавандула, толкова ярък, че ми напомниха за една от любимите розово-лилави рози на майка ми. Въпреки че воалът покриваше лицето й, той беше достатъчно прозрачен, за да мога да видя извивката на бузата й, щедрата й уста и нахалната й брадичка.
Въпреки факта, че знаех, че е прекалено нахално, не можах да се сдържа и взех ръката й в моята, притискайки устни към тънките й пръсти.
– Много се радвам, че дойде – казах топло, когато очите ми отново уловиха нейните.
– Аз също се радвам, че съм тук – отговори тя с мек, но прекалено учтив тон.
Имах прекалено богат опит в дипломацията, за да позволя на лицето ми да се изпише притеснението ми заради невнимателната ми грешка, съчетано с нейния студен поздрав, стиснах леко пръстите й, пуснах ръката й, и се отдръпнах няколко крачки. Бях действал прекалено нетърпеливо и очевидно я бях изплашил. Може би тя не искаше този брак толкова, колкото аз.
Също така вероятно идеята да бъде близо до мъж я тревожи. Бях достатъчно добър в разчитането на езика на тялото, за да знам, че тя ме смята за съвършено непознат и човек, на когото все още не вярва, но бях решен да направя всичко по силите си, за да й покажа, че съм достоен за нейното доверие. И по някакъв начин щях да се компенсирам, че подходих към нея все едно съм необучено, буйно кученце.
– Бихте ли предпочели първо да си починете? Ако предпочитате да вечеряте сама, мога да ви донеса храна – предложих аз, докато вървяхме.
Тя обмисли думите ми за момент и след това отговори:
– Не. Мисля, че предпочитам да не съм сама.
Кимнах леко с глава, за да потвърдя думите й, исе замислих не само какво каза, но и как го беше казала. Не каза, че не иска да яде с мен, но смяташе, че това е нейно задължение. Последното нещо, което исках, беше да принудя жена да стане моя съпруга, жена, която смята брака с мен за задължение. Исках любов. Може би това нямаше да проработи.
– Тогава ще хапнем след час.
Тя кимна и аз дадох знак на жените, които бях наел, да се погрижат за нуждите й по време на престоя й. Те се втурнаха напред и я отведоха до стаята й, за да се погрижат за нейния комфорт. Въздишайки тежко, разочарованието тежеше върху мен, но отказвайки да му позволя да потуши надеждата, която бях изпитвал по-рано, реших да дам на себбе си и на нея малко време и се срещнах с войниците на Кадам, докато чаках завръщането й.
Вечерята беше тиха, като аз говорех през по-голямата част, а тя отговаряше с кратки думи и едва забележимо кимане. Разочарованието ми нарасна. Не беше това, което исках. В момичето, с което си представях да прекарам остатъка от живота си, щеше да има повече огън, повече страст, повече… смелост. Исках някой, който да отстоява себе си. Всъщност всяка би се уплашила просто, защото бях мъж и наследник на трона.
След вечеря се разхождах по покрива, чудейки се какво да правя. Да я върна обратно ли? Да кажа на майка ми, че е сбъркала в избора си? Вярно беше, че беше прекрасна и говореше добре, но това не беше достатъчно. Грешно ли беше да искаш повече?
Луната внезапно излезе от облаците и забелязах Йесубай на балкона долу. Носеше бяла рокля с камбанки. Сияещото й лице беше без воали, а тъмната й коса висеше свободно, като краищата й почти докосваха земята. Кичури се развяха от ветреца. Отново бях поразен от нейната красота. Докато стоях там и я гледах, видях как тя вдигна ръка към бузата си и я плъзга. Тя правеше това отново и отново и въпреки че не чувах звук, знаех, че плаче.
Толкова ли беше ужасна идеята да се омъжи за мен? Чувстваше ли се в капан? Може би си мислеше, че ще я отхвърлим, ако тя не се съгласи на сватбата. Може би би предпочела да направи нещо различно с живота си. Тя трябваше да знае, че ще я защитим независимо от това. Бях изненадан, че майка ми още не и беше обяснила това.
Тръгнах надолу по стълбите и излязох на нейния балкон.
– Йесубай? – Тя се завъртя, за да ме погледне тревожно. Вдигнах ръка. – Съжалявам, ако съм те уплашил. Бях на покрива и чух плача ти. – Не беше вярно. Тя изобщо не беше вдигнала шум, но не можах да се сетя какво друго да кажа. – Ще ми кажеш ли какво не е наред? – Попитах.
Лавандуловите й очи блестяха на лунната светлина и тя приличаше на нервен горски дух, готов всеки момент да прескочи балкона и да отлети.
– Н… нищо – отговори тя накрая. Бях сигурен, че е разстроена, че бях станал свидетел на нейните сълзи.
Направих крачка по-близо.
– Обещавам ти. Нямам никакво желание да те видя наранена или нещастна. Ако идеята да станеш моя съпруга те разстройва, това е лесно поправимо.
Паникьосаното изражение на лицето й ме обърка.
– Не! – заяви тя. – Не мога да ти позволя да ме отпратиш.
– Не това имам предвид. – Потърках челюстта си, докато я изучавах, чудейки се защо винаги казвам грешни неща. Не беше характерно за мен. Опитах отново. – Имах предвид само, че ако нямаш желание да се омъжваш, няма да те принуждавам. Нищо не е финализирано. Ти имаш свободата да избереш.
– Свободна! – Тя въздъхна кратко с полусмях, след което замръзна и вдигна очи към моите, преди да ми обърне гръб. – Де да бях – завърши тя.
– Можеш да бъдеш – казах аз, докато скъсявах разстоянието помежду ни. – Бракът с мен не е единственият начин да се отървеш от онези, които са те наранили.
Тя се стегна.
– Какво имаш предвид? – Попита тя.
– Искам да кажа… – Усетих, че тя не иска да я докосвам, така че, без да знам какво да правя с ръцете си, скръстих ги неловко на гърдите си. – Искам да кажа, че нашето семейство ще те защити независимо от това.
– А кой ще защити вас? – Думите й бяха толкова меки, че едва успях да ги разбера, но когато го направих, ме изпълни разбиране. Тя беше ужасена. И не от мен.
– Йесубай, няма да те оставя да пострадаш.
Тогава тя се обърна и ме погледна открито. Без колебание. Без резерви. Нищо скрито. Сякаш прозорец към душата й се отвори и аз видях човека, който беше. Човекът, който искаше да бъде. Тя имаше ядро от сила, но беше заровено толкова дълбоко в нея, че се чудех дали изобщо знаеше, че е там. Не знаех дали някога ще мога да преодолея разстоянието и да отлепя слоевете, зад които тя се криеше. Дори и да беше възможно, щеше да отнеме време и много търпение, но усетих, че резултатът ще си заслужава.
Тихо попитах:
– Какво искаш, Йесубай?
Тя отговори колебливо, сбърчила чело, сякаш не разбираше въпроса.
– Искам… – тя направи пауза – искам да бъда с някой, който ме обича. Искам да живея със семейството ти. Искам да се чувствам в безопасност.
Тогава се усмихнах и подадох отворената си длан. Тя постави много по-малката си в моята и въпреки че пръстите й трепереха, тя не протестира, когато поставих другата си ръка отгоре и леко я стиснах.
– Обещавам ти. Ще ти дам всички тези неща, ако… ако това е, което искаш, Йесубай.
Тя погледна ръцете ни и после нагоре към мен, търсейки лицето ми за момент, преди най-накрая да каже:
– Да.
Това беше повратната точка за мен. Бях видял човека, който искаше да бъде. Човекът на силата и огъня, който живееше зад воалите. Просто ще са необходими много доброта и търпение, за да се покаже. Реших, че мога да изчакам. Можех да чакам тя да се научи да ме обича. Можем да отложим годежа или дори да го удължим, годежът може да продължи с години. Бях уверен, че с времето ще се опознаем и че има шанс да бъдем щастливи.
Когато предложих да отложим годежа на следващия ден, тя възрази, като каза, че трябва да подпишем документите, преди да се върне. Отне ми няколко часа да я занимавам с внимателно формулирани въпроси, преди тя да признае, че баща й е този, който е настоявал за брака. Тя абсолютно вярваше, че ако си тръгне без съгласието ми за годеж, той ще и причини големи страдания.
Знаех, че баща й е умен и коварное проправил пътя си към кралство, но сега също знаех, че той е този, който тероризира дъщеря си. Това знание изгаряше в мен, особено като знаех, че нямаше как незабавно да се справя с него така, както заслужаваше. Трябваше да действам внимателно.
Важното беше Йесубай да бъде в безопасност и извън обсега му. Прибързаното отмъщение или действията ми срещу този, който я е наранил, може да подкопае всичко, което се опитвахме да постигнем. Локеш щеше най-малкото да прекрати годежа и след това да използва извинението, че сме обидили него и семейството му, за да изсипе най-кръвопролитната война върху главите ни. Трябваше да мисля като дипломата, за който бях обучаван, и да обуздая огъня в сърцето на воина, докато настъпи подходящият момент.
Въпреки политическите предимства, които нашият съюз щеше да донесе, не исках Йесубай да си помисли, че го желая просто за да сключа мир между нашите кралства или дори да я защитя, въпреки че и двете причини бяха основателни. Казах й, че очаквам с нетърпение да бъда неин съпруг и обещах, че ще направя всичко възможно, за да бъда добър. Преди всичко исках тя да бъде щастлива. Когато казах това, тя сякаш ми повярва и се отпусна малко повече.
Прекарахме няколко дни заедно и бях щастлив, че тя искаше да бъде до мен, докато посещавах войските и се срещах с градските лидери. Тя остана забулена във воали и беше тиха и неподвижна като статуя, но можех да видя светлите й очи да ме наблюдават, докато говорех, и изглеждаше бдителна и заинтересована от всичко, което виждаше и преживяваше.
Надеждата отново цъфна в мен и си помислих, че може би не всичко е загубено. На няколко пъти я улавях да се взира в мен, по-специално в откритата гола кожа на горната част на гърдите и гърлото ми, и се чудех дали това означава, че може да е толкова привлечена от мен, колкото и аз от нея.
Открих, че се усмихвам по-често. Дори бях написал стихотворение не за моето тайнствено момиче-мечта, а за истинското момиче с дълга черна коса и блестящо лице, което стоеше на лунната светлина на балкона със сребърни сълзи, стичащи се по бузите й. Въпреки че никога не я чух да се смее или не открих любимата й храна, тя ме удостои с красива усмивка или две и се смятах за късметлия.
Преди да си тръгне, се почувствах уверен, че ще бъдем добра двойка и когато я попитах още веднъж дали е сигурна, тя отговори:
– Да стана Раджарам е всичко, което мога да пожелая. – По нейно настояване документите бяха изпратени и официализирахме годежа. Знаех, че майка ми ще бъде доволна и аз също. Беше трудно да я видя как си тръгва. Едва имахме време да започнем дългия процес на опознаване.
Знаех, че трябва да се движа внимателно и бавно с нея, така че докоснах устните си за кратко до опакото на ръката й, копнеейки за деня, когато тя ще се почувства достатъчно удобно, за да позволи да я държа в ръцете си.
Докато гледах как керванът тръгва, обмислях новото си положение. Щяхме да сме разделени много по-дълго, отколкото исках. Ако има нещо, което бях научил за Йесубай през краткото време, което бяхме прекарали заедно, то беше, че тя се нуждаеше от постоянна грижа, подобно на колеблива кобила, и се притеснявах, че незначителните стъпки напред, които направихме, ще бъдат напразни ако сме разделени твърде дълго. Би било твърде лесно да оставим крехката връзка, която бяхме започнали, да се върне към студената дистанция от първата среща.
Тогава реших да й пиша. Всеки ден при нужда. Ако не можех да бъда с нея лично, щях да разголя душата си пред нея на листа. Тогава, може би, когато се срещнем отново, ще почувстваме, че разстоянието между сърцата ни не е толкова трудно за преодоляване в крайна сметка.
