Три
Изчервяване
Следвайки шума на водата, пропълзях безшумно по стълбите. На парапетите имаше пазачи, но те дори не погледнаха към мен. Пясъкът под краката ми и ветрецът върху голата ми кожа ме караха да се чувствам жива. Пулсът ми се ускори, когато се изкачих до нивото на пазачите. С малко проучване открих други стълби не много далеч от мястото, където свършваше първата. Отстрани на стълбището, по стената, се спускаше малък водопад. Знаех, че трябва да идва от висящата градина, затова се изкачих по-високо.
Вече три нива над спалнята, в която бях настанена, спрях на широк балкон и погледнах към окъпания в лунна светлина град. Повечето от лампите бяха угасени за вечерта, но имаше достатъчно светлина от факлите и огньовете около сградите в града, така че тъмните структури отдолу изглеждаха като осветени от светулки. Колкото и красива да беше гледката, търсех нещо друго.
Докато тихо си проправях път по коридора, не открих други стълби. Вместо това имаше няколко врати. Преди да ги отворя, слагах ръката си върху всяка от тях и се заслушвах. Зад първата имаше стълби, водещи надолу. Зад втората имаше стая пълна с различни оръжия — стрели, лъкове, щитове и копия. Третата врата беше най-тежка и се отвори със силно скърцане. Замръзнах, надявайки се никой да не чуе.
Когато не се чуха звуци от тежки ботуши, които се насочваха към мен, се вмъкнах през тъмната врата и открих още едно стълбище, което водеше нагоре. Поколебах се, мислейки си, че може да се изгубя обратно, но желанието ми да видя градината ме дръпна напред и започнах да се изкачвам, докато не излязох в края на един тунел. Лунната светлина и миризмата на вода и зелени живи разстения ме привличаха напред.
Втурнах се напред и пристъпих през отворена арка и се озовах в рая. През деня градините трябва да спират дъха, но през нощта, осветена само от звезди и лунни лъчи, градината беше магическа. Всяка тъмна ниша шепнеше за тайни, чакащи да ги открия.
Носеха се слухове, че кралят е ухажвал покойната си съпруга по тези поддържани пътеки, докато се разхождали сред разстенията. Беше лесно да си представя ухажваща се двойка, скитаща се под дърветата, възползвайки се от омагьосващото прикриване, което предлагаха.
Навлизайки по-навътре в градината, забелязах дебелите каменни стълбове, поддържащи етаж след етаж зеленина, която се издигаше над мен стъпаловидно като театър. Вляво имаше многоетажна тераса, прошарена с нежни малки лозички. Вдясно имаше галерия на живото изкуство с аркирани врати, водещи към други нива.
На всеки етаж имаше статуи, фонтани, кули от висящи растения и дори скулптури, направени от зеленина. Въпреки че нямаше факли, които да осветяват, лунните лъчи проникваха достатъчно добре през листния балдахин, за да мога да забележа почти всеки детайл.
Появи се каменна пътека, която обикаляше цялата градина. Около нея почвата беше наскоро обърната, тъмна и богата на хранителни вещества. Приклекнах и притиснах ръката си в меката пръст. Не можах да докосна каменния под, който да издържаше тежестта, но съдейки по размера на дърветата, най-големите от които имаха стволове по-широки от моя ръст, подът трябва да е доста на дълбоко, може би двадесет фута или повече.
В центъра на градината имаше огромен фонтан с такова великолепие, че прекарах по-повече от час, прокарвайки ръце по изваяните фигури и през водата. От любопитство проследих пътя на потоците. Оказа се, че поредица от акведукти отвежда водата до покрива на цитаделата с помощта на десетки цистерни.
Всички нива бяха построени под лек наклон, което позволяваше на водата да тече надолу, напоявайки цялата градина. Тази вода, която не се използваше в градината, беше пренасочена обратно към реката, разливайки се отстрани на сградата като водопад. Дизайнът беше гениален.
Огромни сенчести дървета се издигаха високо над стените на сградата и това ми даде усещането, че съм на върха на много голяма планина. Разгледах нежните новопоникнали малки растения, мокри от вечерната роса, откъснах малко напъпило цвете и го пъхнах зад ухото си, възхитих се на част от новите насаждения, които градинарят току-що беше засадил.
Топлият нощен ветрец повдигаше листата на дърветата, карайки ги да танцуват и да въздишат като живи. Звукът дразнеше сетивата ми. Вървях през лабиринт на няколко нив, за да изляза в горичка от перфектни поддържани овощни дървета, пълни със зреещи плодове от всякакви видове.
Отвъд това имаше малка вечнозелена поляна — тучната трева беше идеалното място за за пикник. Колко романтично би било да вечеряш там под сянката на някое дърво, с шума на фонтана и гледката към града. Лежах на тревата с ръце зад главата си и се взирах в безбройните съзвездия, изпълващи нощното небе, мислейки си, че ако имах невероятен късмет, може би скоро ще гледам същата гледка от палубата на кораб, отвеждащ мен и Иша към друга земя.
Искайки да изследвам повече, напуснах поляната и продължих. Изглеждаше, че цветята изникват от всяко свободно парче земя. Откъснах един невен и го хвърлих в потока вода, като се смеех тихо, докато го гледах. Малкото цвете танцуваше и се поклащаше, докато стигна до края на градината, където се претърколи през стената и изчезна.
Тази част от градината беше на нивото на оградната стена и имах ясна гледка към бойниците на цитаделата и войниците, които стояха на стража. Без да искам да си тръгвам, но знаейки, че трябва да се върна в леглото си, бавно огледах нивата, поемайки всяка гледка, аромат и звук. Нямах желание да си тръгна, спрях отново до централния фонтан и открих водно растение, което не бях виждала досега.
Приличаше на лотосов цвят, но вместо обичайния розов или бял цвят, цветето имаше лавандулови нюанси. Това беше най-прекрасното нещо, което съм виждала. Изкушена бях да го изтръгна от водата, но знаех, че ако баща ми го намери в стаята ми, ще разбере какво съм правила и вместо това го разгледах от всички ъгли, запомняйки го.
Бях толкова съсредоточена да стигна до стаята си, че не чух стъпките, докато приближаващият човек не беше почти точно зад мен. Замръзнах и погледнах надолу към ръката си, изпускайки лека въздишка на облекчение, виждайки че още съм невидима. Все пак човекът се приближи и спря преди да се блъсне в мен. Прехапах устни, направих предпазлива крачка и трепнах, когато кракът ми ритна малко камъче.
Бързо вдигайки очи, установих, че се взирам в златните очи на мъжа, когото бях забелязала по-рано на партито, този, който изглеждаше незаинтересован от съобщението на краля относно предложението за брак с мен. Очите му се присвиха, когато погледна надолу към мястото, където се беше търкулнал малкият камък, и след това огледа дърветата около нас. След малко изпусна лека въздишка и постави двете си ръце на ръба на фонтана.
Той се взря във водата, сякаш се опитваше да предскаже бъдещето си и изглежда не харесваше това, което видя. Тогава забеляза лилавото цвете, което наскоро бях изпуснала, взе го в ръцете си и го поднесе към лицето си. Вдиша дълбоко и въздъхна. Аромата на мъжа, който стоеше до мен, беше по-опияняващ от този на цветето. За разлика от другите мъже, които миришиха на алкохола, който бяха пили, или на чесъна, който бяха яли, този мъж миришеше на мускусно сандалово дърво и аромат на сладка трева, затоплена от слънцето.
Удовлетворен, той нежно пусна водното цвете обратно във фонтана, където то се завъртя в ленив кръг, преди да изплува обратно. Сякаш имаше нещо магнетично в този мъж, което привличаше цветето отново към него. Изведнъж осъзнах, че и аз бях опасно близо до това да го докосна.
Като се облегнах назад под неудобен ъгъл, за да не ме усети, се чудех колко дълго ще стои в моето лично пространство. Когато той не помръдна, аз започнах да го изучавам почти по същия начин, както направих и с градината. Фактът, че той беше красив, беше очевиден, но аз съм била сред красиви мъже и преди и това не ми е правило впечатление. Красивият мъж може да бъде също толкова жесток, колкото и грозният. Имах твърде много неприятни преживявания с такива мъже, за да се доверя просто на външния му вид.
Това, че беше син на император, означаваше, че е могъщ, но не демонстрираше силата си толкова очевиден начин, колкото баща ми. Този факт ме накара да го харесвам повече. Дрехите му бяха добре изработени, но липсваха типичните украшения, които заявяваха на всички, че е богат човек. Тялото му беше на воин, а не на крал, което вероятно означаваше, че баща му все още е жив и, нещо повече, това означаваше, че е смел – човек, който стоеше до войниците си, а не зад тях.
Чертите му не бяха типични за мъжете, които бях срещала преди. Формата на лицето и устата му изглеждаха някак различни, а златните му очи, с малки ивици ръжда с цвета на къна, бяха толкова необичайни, че бяха забележителни. Беше екзотичен и рядък като цветето, на което току-що попаднах — омагьосващо, завладяващо противоречие на мъж.
Той беше войник и все пак изглеждаше, че цени красивите неща. Наследник на голяма империя и въпреки това тук беше сам, без бодигард или антураж. Никой не се хвърляше в краката му или покланяше. Той беше титулуван, привлекателен принц, който на пръв поглед не се интересуваше от партита, дипломация или подходящи жени. И там, където повечето мъже биха наказали и ударили някой за небрежност и невнимание, той не само не го направи, но и помогна на слугата – жест, който малцината, които познавах, биха направили, особено към човек, когото смятаха за по-нископоставен от тях.
Докато го гледах как мърда с пръсти над езерото, се усмихнах и трябваше да се сдържа да не се засмея на гладните малки рибки, които вдигаха глави над водата. Бяха гладни и търсеха храна, която мислеха, че той може да им осигури.
– Съжалявам. Не съм ви донесъл храна – каза той. — Ако знаех, че сте тук, щях да донеса.
Веселието ми беше заменено от нещо друго, нещо топло, чувство, което не можех да опиша. Топлина обагри бузите ми и аз мълчаливо притиснах ръце към тях. Изумена, осъзнах, че се изчервявам само от присъствието му. Пулсът ми се ускори, докато се взирах в лицето му жадно като рибките от езерото. Всъщност не можех да отместя поглед от него, докато не забелязах сбърчените му вежди, когато той погледна към мен.
– Какво е това? – попита той. – Какво ефирно създание сте открили?
Погледнах надолу към рибите и с ужас затворих уста, когато разбрах, че те са се отказали от красивия младеж и са се насочили към мен. Бяха прозрели през заклинанието, което ме правеше невидима за другите. Докато широките им устни се отваряха и затваряха и те се приближаваха към мен, той направи крачка в моята посока. Точно в този момент един мъж извика.
– Ето къде сте. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
Младият принц се изправи; цялото му тяло се вдърви, когато се обърна. Заобикаляйки фонтана, новодошлият закрачи уверено към него, сложил на лицето си маска на любезност и по-млада версия на себе си, която баща ми обикновено предпочиташе, когато се срещаше с много по-млади от него.
Всъщност аз бях единственият човек, който виждаше баща ми такъв, какъвто беше в действителност – скелет на човек, който беше толкова изгнил отвън, колкото и отвътре. Зачудих се какво би могъл да иска от този млад мъж? Въпреки че всеки мой инстинкт ми подсказваше да избягам възможно най-бързо, друга част от мен искаше да остана, искаше да застана между красивия непознат и баща ми и да го защитя, както защитих Иша.
Младият мъж отговори.
– Вашата… настоятелна покана не ми позволи да откажа.
– И защо бихте отказали? Уверявам ви, че този разговор е жизненоважен за бъдещето и на двете ни кралства. – Баща ми се усмихна по очарователен начин, който ме прикова на мястото, където стоях. – Може би ще ми позволите да се представя. – Той се поклони и протегна ръка в знак на добра воля. – Казвам се Локеш.
Младият мъж не обърна внимание на подадената ръка.
– Знам кой сте.
– Ах, виждам, че репутацията ми ме е изпреварила.
– Наистина е така. Макар че се надявах слуховета за вас да са преувеличени, впечатлението ми е, че не е така.
Баща ми изцъка с език.
– Със сигурност войн като теб знае, че понякога една наистина шокираща репутация често може да облагодетелства притежателя си точно толкова, ако не и повече, колкото и един добре изработен меч?
Скръстил ръце на мускулестите си гърди, непознатият отговори:
– Да. И също така знам, че типът мъж, който желае такава репутация, независимо дали е вярна или не, е човек, когото не бих имал зад гърба си.
Локеш се засмя в отговор. Никога преди не го бях чувала да се смее, дори и закачливо, и доколкото разбирах, реакцията му беше искрена. По някаква причина отговорът на непознатия зарадва баща ми. Нервното чувство, което имах относно безопасността на младежа, се засили.
– Колко умно. Но не бих очаквал по-малко от един Раджарам.
Очите на младия мъж се присвиха.
– Чувствам, че съм тук напразно. Бяхме информирани, че тази среща ще бъде по отношение на преговорите по договора. Вместо това се оказвам гост на женско градинско парти, където съм принуден да гледам как надути пауни се разхождат в цялото си великолепие, ласкаят се, преструват се и се хилят, поздравявайки се един друг за количеството злато, което съхраняват в хазната си. Часът става все по-късен и тъй като възнамерявам да си тръгна с изгрева на слънцето, бих предпочел да се оттегля в стаята си за няколкото часа, които остават. Ако желаете да обсъдите неотдавнашната схватка, тогава бих ви предложил да започвате. Ако не, ще си тръгна.
Очите на Локеш блеснаха.
– Кишан. Мога ли да ви наричам така? – Баща ми не изчака одобрение, а продължи. – Мога да ви уверя, че неотдавнашните – той направи пауза – малки сблъсъци между нашите войски, колкото и тривиални да са, бяха темата, заради която поисках тази среща. Фактът, че нашите две царства се противопоставят, ме наранява и смятам, че трябва да се опитам да ви убедя, че по никакъв начин не съм бил подбудител на такива коварни действия.
Непознатият не каза нищо, но юмруците му се свиха и мускулите на ръцете му се стегнаха. Той очевидно не вярваше на лъжите, които се изливат от устата на баща ми, поне не напълно. Не бях сигурна какво е правил Локеш във всичките си тайни кампании, но сега ми стана ясно, че има злонамерени цели по отношение на този млад мъж и семейството му. Страхът, който изпитвах за него, почти ме задави. Тялото ми се разтресе и дишането ми стана накъсано.
– Не, Кишан. Моята цел тази вечер е да сложа край на всяко противоборство и да изградя мост между нас.
– И как предлагаш да направим това? – попита непознатият.
Правейки крачка напред и вдигайки ръка все едно се моли, но за мен беше очевидно заплашителен, той каза:
– Като създадем съюз между нашите семейства.
Назад към част 3 Напред към част 5
