Епилог
Пропадане
Нещата не вървяха точно по план. Хаджари и няколко от хората на баща ми ме отвлякоха от двореца на следващата вечер и ме върнаха обратно в Бхренам, където Кишан ме посрещна с отворени обятия.
– Какво става? – Попитах.
– Рен се оказа труден. Той не сътрудничеше, затова го водят тук. Трябва да го посрещнем в главната зала, когато пристигне. Не е това, което трябваше да се случи, но Рен ни остави без друга възможност. Баща ти казва, че ще трябва да се изправим открито срещу него и че той вярва, че Рен ще бъде по-отстъпчив, ако ни види заедно, като единен фронт. Брат ми технически е затворник на баща ти, но той ме увери, че има намерение да сплаши Рен само колкото да ни даде това, което иска, след което ще подпише ново споразумение за годеж.
– Но…
– А, ето те, скъпа моя. Ако ни извиниш, Кишан, ще придружа дъщеря си до нейната стая, за да си почине и да се преоблече, преди да пристигне брат ти.
– Разбира се – каза Кишан и стисна ръката ми, докато баща ми ме дръпна. Когато пристигнахме в стаята ми, нададох лек вик, когато видях Иша да ме чака. Беше много по-слаба и лицето й изглеждаше уморено, но беше жива и в този момент това беше достатъчно.
Посочвайки леглото, баща ми каза:
– Ще изпълниш ролята си. Очаквам да изглеждаш по най-добрия начин и няма да носиш воал. Искам да разсейваш и двамата братя. Ако имаш късмет, ще оставя един от тях да оживее. Но ако плановете ми се провалят — той пристъпи напред и обхвана лицето ми, принуждавайки ме да го погледна в очите — всеки, когото обичаш, ще пострада. Разбираш ли, Йесубай?
– Да.
– Добре. Ще изпратя Хаджари да те доведе. Приготви се.
Когато вратата се затвори, Иша се втурна напред.
– О, скъпо мое момиче!
– Иша, толкова съм уплашена! Той ще ги убие!
– Не мисли за това. Просто се фокусирай върху едно. Хайде да те облечем.
Два часа по-късно минах през дългата зала със звънчета на кръста и глезените ми. В косата ми бяха вплетени злато и бижута. Никога преди не съм била непокрита, освен в стаята си, и се чувствах гола без воала си, но държах раменете си изправени, а главата ми, високо вдигната. Кишан излезе иззад една колона.
– Йесубай — ахна той. – Изглеждаш… красива си!
– Благодаря. Баща ми избра дрехите ми.
– Може би иска да се оженим веднага.
Усмихнах му се леко.
– Може би.
– Обещавам ти, Йесубай, ще намеря начин да бъдем заедно. Няма нищо, което не бих направил за теб.
Той допря челото си до моето и аз смело обхванах бузата му с длан.
– Знам — прошепнах тихо.
Дори баща ми да позволи на Кишан да оживее, знаех, че е само въпрос на време да го унищожи и да унищожи малкия, крехък проблясък на любов между нас. Когато хванах ръката на Кишан и той ме поведе към тронната зала, знаех, че ще бъде само въпрос на време да научи какво съм направила и ще ме намрази за това. Опитвайки се да спася членовете на семейство Раджарам, в крайна сметка ги приковах към себе си, за да споделят същата съдба.
Нямаше изход. Докато се приближавах към подиума, на който седеше баща ми, имах чувството, че вървя към бесилото. Проблясващата искра на надеждата ме беше заслепила за реалността и сега седях до баща ми. Когато доведоха Дхирен, моето отчаяно положение на практика ме смаза.
Беше жестоко бит, но това не ме изненада. Ако Кишан беше шокиран, той не го показа. Рен е бил разпитван и измъчван от баща ми. Това, че той позволяваше истинската му същност да излезе на повърхността, означаваше, че той наистина не възнамеряваше принцовете да останат живи.
Изпълни ме срам и въпреки че сърцето ми се разби, гледайки как тази трагедия се разиграва пред очите ми, бях безпомощна да направя нещо, за да я спра. Баща ми не можеше да бъде убит. Знаех го и въпреки това се бях залъгвала, че ще намеря начин. Бях глупачка.
През мъгла чух баща ми да казва:
– Може би имаш нужда от демонстрация на моята сила. Йесубай, ела!
– Не! – Дхирен и Кишан извикаха заедно.
Неспособна да направя повече от това да поклатя глава, видях баща ми да събира силата си, за да нанесе удар. Щеше да убие. Трябваше да направя нещо, но всеки инстинкт ми казаваше да стъпвам внимателно. Че баща ми не би простил никаква форма на предателство. Бях замръзнала на място от ужас. Тогава Дхирен каза, че отровата на баща ми е преминала в кръвта ми. Чудех се дали е вярно.
Не бях ли заговорничила да открадна от семейство Раджарам? Не бях ли поставила собствените си нужди над техните? Не бях ли скрила оръжия и отрови, предназначени да убият човека, когото бях обикнала? Баща ми не беше усойницата. Аз бях. Аз бях водила тези двама благородни принцове към смъртта им. Сълзи напълниха очите ми, когато разбрах, че няма как да избягам от злото, че Дхирен е прав. Отровата му течеше във вените ми.
Знанието за това каква съм, коя съм, беше отвратително. Не исках повече да бъда дъщеря на Локеш. Исках да бъда някоя добра. Смела и благородна. Някоя, достойна за любовта, която Кишан ми предложи. Жалък хленч заседна в гърлото ми. Ако не направих нищо, те щяха да умрат, но аз и Иша можехме да оживеем. Ако се изправя срещу баща си, той ще ме убие заедно с тях и след това ще отмъсти бавно и мъчително на прислужницата ми.
Баща ми продължи:
– Искаш ли да я чуеш как крещи? Обещавам ви, че го прави доста добре. Предлагам ви избор за последен път. Дай ми твоят част от медальона.
Лъжата промени всичко. През целия си живот съм се страхувал до смърт от баща си и неговата сила. Всеки един момент, в който бях будна, бях живяла в смъртен страх от него. Когато той обяви на принцовете, че е предизвиквал такъв страх в живота на дъщеря си, че да я накара да крещи, разбрах, че той иска точно това, а за никога не съм му го давала. Бях останала мълчалива и незасегната отвън, сякаш баща ми изобщо не беше чудовище, а човек.
Въпреки че той наистина ме беше травмирал до степен да ме сломи, не беше успял. Той никога, нито веднъж през моите шестнадесет години не ме беше карал да крещя. Идеята ми даде сила, каквото не бях изпитвала никога преди.
Локеш — мислено се зарекох никога повече да не го наричам баща — беше допрял ножа си до Дхирен и плетеше заклинание. Видях светлина да избухва около двамата. Преди да успея да помръдна, Кишан скочи. Той се блъсна в баща ми, който използва силата си, за да го отблъсне. Докато измъчваше Кишан, вързаният Дхирен напразно се опитваше да се изправи на крака, забелязах, че Кишан успешно беше изтръгнал ножа от ръката на Локеш.
Писъците на двамата принцове раздвижиха нещо свирепо в мен. Трябваше да се направи нещо. Някой трябваше направи нещо. Тогава се заклех аз да бъда този човек. Противопоставяйки се на всеки инстинкт, който бях изградила през моите шестнайсет години, хванах облегалките на златния стол, на който седях, и се изправих.
Чувствайки се освободна от потисничеството на Локеш, вдигнах ръце, промърморвайки молба към боговете, да ми помогнат да използвам способността си да лекувам и защитавам другите. Подобно на рибата-кои, аз насочих силата, която нося в себе си, към двамата принцове.
Тайното ми желание се изпълни. Всъщност усещах как раните, които баща ми им беше нанесъл, се затварят. Локеш изрева отчаяно, докато аз се размърдах безшумно, ставайки невидима, и грабнах ножа, който Кишан беше пуснал на пода.
Нямах опит в битки като Дешен. Нямах план. Но имах оръжие. Локеш се наведе над Дхирен, завъртя талисмана си и аз замахнах. С всичката сила, която можех да събера, забих ножа дълбоко в гърба на баща ми. Той изпищя от гняв и звукът ми даде миг удовлетворение, но моментът не продължи дълго. Надявах се, че атаката ми ще го разсее достатъчно дълго, за да позволи на братята да се измъкнат, но той изтръгна ножа от гърба си и сви рамене от болката, сякаш беше ужилване от пчела.
Той се насочи към Кишан и след като станах видима, аз се застанах пред него и опрях ръката си в гърдите му, изкрещявайки:
– Не го докосвай!
– Йесубай, не! – каза слабо Кишан, докато се опитваше да ме отмести настрана, но Локеш беше торнадо от ярост. Използваше силата на вятъра. Тя избухна навън от тялото му във всички посоки. Баща ми ме вдигна и ме хварли настрани, за да може да стигне до Кишан.
Когато паднах, вратът ми се удари в подиума и чух пукот. Регистрирах болка, но само за миг, преди да почувствам благословено изтръпване. Дъхът ми спря. Всичко замря около мен и придоби формите сякаш е нещо подобно на сън, докато се спускаше зловеща тишина.
Видях, че Кишан се изправя на крака, но изглеждаше замръзнал и се зачудих дали това се дължи на нещо, което Локеш беше направил. Тогава чух звъна на камбаните и пред мен се появи красива жена. Тя оглед в кървавата сцена на предателство, в която бях учавствала, и коленичи до мен. Очите й бяха мили, когато хвана ръката ми.
– Здравей, Йесубай – каза тя. – Винаги съм искала да се запозная с теб.
Беше облечена в искряща рокля и очите й бяха зелени като гъста гора. Тя носеше златна гривна на ръката си във формата на змия. След като прекара бавно ръката си по врата ми, тя каза:
– Можеш да говориш, ако искаш.
– Коя… коя си ти? Какво се случва?
– Аз съм богинята Дурга.
– Богиня? – Сълзи напълниха очите ми. На молитвите ми боговете наистина бяха отговорили. – Значи си тук, за да ни спасиш?
Тя тъжно поклати глава.
– Не. Не това е причината да дойда.
– Не разбирам. Тогава защо си тук?
– Както казах, исках да се запозная с теб.
– Защо?
– Исках да разбера коя си. Тя погледна към мъжете, замръзнали на място, и каза тихо: – По-конкретно, исках да знам дали го обичаш.
– Кого да обичам?
– Кишан.
Може би бях ударила главата си прекалено силно и бях в нещо като буден сън, но видението на красивата богиня ми се стори твърде реално. И имаше нещо в нея, което ме караше да искам да призная истината.
– Да – отговорих тихо. – Обичам го. Съжалявам за случилото се с Дхирен. Той е добър човек. Той не заслужава да бъде измъчван по този начин. Ако можех да върна времето назад и да действам по различен, бих го сторила.
Богинята ме изгледа и после кимна.
– Вярвам ти.
– Те не заслужават съдбата им да бъде обвързана с моята.
– Не искам да се тревожиш за съдбата им, Йесубай.
– Но Локеш…
Тя докосна ръката си до бузата ми, наведе се и прошепна:
– Баща ти ще бъде победен, но това няма да се случи сега.
– Ще доживея ли да го видя?
Тя направи пауза, обмисли въпроса и след това каза, сякаш против себе си:
– Не мога да видя в бъдещето, но ще ти кажа следното. – Хвана ръката ми и имаше един момент, в който се зачудих защо не усещам допира. – Няма да преживееш този ден. При падането си си счупи врата.
– Но мога да се излекувам.
Тя поклати глава.
– Дарът на защита и изцеление, който даде на братята, дойде с голяма цена. Защитавайки двамата, силата в теб беше изразходвана. Ти стана обикновена смъртна.
Сълзи напълниха очите ми. Тя изчака търпеливо до мен, докато мога да говоря отново.
– Успях ли да се докажа?
– Няма какво да ми доказваш, Йесубай.
– Може би не, но Кишан ми каза, че дар ще бъде даден дори на най-низшите същества, които боговете сметнат за достойни.
Богинята се поколеба, след което кимна леко.
– Какъв дар искаш?
– Ще… ще се погрижиш ли за него?
Сериозно, с нотка на облекчение, тя кимна.
– Да. Ще бдя и над двамата принцове. Това ти го обещавам.
– Можеш ли също да спасиш Иша?
– Коя е Иша?
– Тя е моя слугиня. Локеш ще отмъсти и на нея.
Богинята вдигна поглед, взирайки се в нещо извън обхвата на зрението ми, и след това кимна.
– Да. Ще й предложа убежище.
– Тогава жертвата си е струвала.
– Да. Почивай сега. Много си смела.
В ярък изблик на светлина богинята изчезна и отново открих, че не мога да дишам. Кишан ме взе в прегръдките си, долепи устни до слепоочието ми и замоли:
– Дайита, любов моя. Не ме оставяй.
Думите му бяха нещо, което не бях напълно сигурна, че заслужавам, но все пак сърцето ми се изпълни с благодарност за това.
Последното съжаление, което завладя ума ми, когато бях изтръгната от смъртния живот, не беше за Иша или Дхирен, за изправянето срещу баща ми или дори за изоставянето на Кишан. Уверенията на богинята ми дадоха известна утеха по отношение на всички тях.
Не, нещото, което оплаквах най-много, докато лежах, беше, че когато Кишан най-накрая притисна устните си към моите, нещо, за което копнеех, откакто бях с него градината на краля, не го усетих. Смъртта ме лиши от възможността да изпитам изтънчения вкус на устните му, но поне той беше последното нещо, което видях преди да напусна света.
Назад към част 7 Напред към част 9
