Бонус глава
Гледната точка на Ювакши
Произход
Треперещото момиче стегна шала през раменете си, сякаш по този начин щеше да се предпази, но натрупаната тъкан беше крехка броня и в сърцето си тя знаеше, че никога повече няма да се почувства в безопасност, дори и да беше облечена, от главата до петите, в най-здравата стомана. Седемнадесетгодишната стоеше в спалнята на военачалника и размишляваше какво я е довело до тази съдба.
Слугата на баща й безцеремонно я беше оставил на прага на кралския военачалник, мъж, за когото дори най-могъщите приятели на баща й се осмеляваха да шепнат само зад гърба му. Знаеше, че баща й, търговец по професия, наскоро се свърза с нови и влиятелни приятели. Как иначе беше станал толкова успешен? Но тя нямаше представа, че връзките му са стигнали толкова високо.
Те винаги са живели добре, но Ювакши беше най-голямото от седемте деца и с толкова много усти за хранене, тя бе очаквала, че родителите й ще я омъжат в много млада възраст. Въпреки това се надяваше, че мъжът, на когото ще я дадат, поне ще е по-близо до нейната възраст, някой от младите мъже в града, които бяха проявили интерес.
Имаше доста задължения, а любимото забавление на Ювакши, докато работеше с майка си или правеше инвентар в магазина, беше да мечтае какъв би бил животът й, ако я омъжат за един от тях. Разбира се, тя си имаше любими, повечето от които с красиво тяло или богат портфейл, или, ако имаше късмет, и двете. А баща й беше умен мъж, който държеше красивата си дъщеря пред очите на всички, които учавстваха в бизнеса му, така че тя имаше много възможности да обмисля кой може да бъде част от нейното бъдеще.
Всички, които поглеждали към Ювакши, се съгласявали, че тя е рядка красавица, която всеки млад мъж би се гордял да вземе за жена. Дори и да не беше толкова красива, синовете от по-бедни семейства щяха да я посещават често, надявайки се да привлекат вниманието ѝ и да спечелят не само ръката ѝ, но и дял в бизнеса на търговеца. Всяко от тези момчета, дори дебело с румен тен, чийто дъх миришеше на лук, щеше да бъде по-добър вариант от сегашния.
Ювакши очакваше, че когато напусне дома си, поне ще бъде в почтен съюз с мъж, който ще я вземе за своя съпруга. Дори и в най-страшните си представи тя не очакваше баща й да я използва по такъв срамен начин. Да я даде на онзи, който възнамерява да открадне бъдещето, за което е мечтала. Нищо не може да бъде по-лошо.
Когато баща й обяви намеренията си, майката на Ювакши не можеше да направи нищо, за да го спре. Никакви сълзи не промениха решението му.
– Сделката си е сделка – беше казал той, вдигайки ръка във въздуха, за да спре дискусията, преди внезапно да си тръгне, след като даде загадъчните инструкции да подготви дъщеря си за нейното заминаване.
Когато младото момиче беше изведено навън само с двете си най-хубави рокли в една малка чанта, майка й скърши ръце и тихо промърмори на съпруга си мрачни неща, които Ювакши не искаше да чуе, но дори тя можеше да види страха в очите на баща си, докато майка й го молеше да обмисли алтернатива или поне първо да преговаря за възможността за официален брак.
Без дори да се сбогува, баща й хвана разплаканата си жена и я притисна към гърдите си, кимайки рязко на слугата, който изведе момичето. Стъпките й бяха бавни, докато следваше мъжа, който си проправи път през оживените магазини и стигна до главния път. Тя беше изненадана, когато бизнес частта на града отстъпи място на домовете, които бяха по-заможни, а след това отминаха резиденциите на различни дипломати и политици. Все пак човекът продължи.
Ювакши започна да се чуди. Може би майка й е сгрешила. Може би баща й все пак беше избрал добро бъдеще за нея. Може би някой приятен мъж бе зърнал красивото й лице и я бе избрал измежду хиляди за съпруга. Момичето прехапа устни. Дори човекът да беше по-възрастен, можеше да не е толкова зле.
Ако беше отстъпчив, можеше дори да обмисли и брак, ако тя се отнасяше деликатно към него. Най-малкото си мислеше, че няма да е гладна. Едва когато беше отведена до почти непроницаемите порти на военната крепост на краля, тя започна наистина да разбира какво се случва.
– Ще бъда съпруга на войник ли? — попита тя мъжа, който вървеше до нея.
Той се засмя.
– Не. Баща ти не би те предал на такъв.
Тя примигна и се поколеба, преди да каже:
– Кралят?
Човекът направо се разсмя на това.
– Мислиш ли, че си достатъчно красива, за да го накараш да забрави съпругата си, която е обичал?
Ювакши не беше сигурна как да отговори на този въпрос. Да каже това, което наистина си мислеше, би било самохвалство и все пак ако имаше нещо, в което беше уверена, това беше външният си вид. Оказа се, че няма нужда да търси отговори, защото в този момент тежките порти се отвориха и мъжът, който я придружаваше кимна бързо, преди да се завърти и да се върне по пътя, по който бяха дошли.
Заобиколена от кралската стража, Ювакши никога не се бе чувствала толкова сама. Тя помоли един от тях да и каже кой е мъжа, за когото е предназначена, но те не само не й отговориха, но дори не погледнаха към нея. Те бяха каменни и безчувствени като статуи. Неконтролиран страх я завладя, който предизвика стичащи се сълзи. Тежките врати се отключваха с тракащи звуци, които й звучаха като звук от затваряне на затворническа килия и дори крачката й се стана бавна и тромава, сякаш глезените й бяха оковани и приковани към тежка топка.
Жена със строго лице я посрещна на върха на вита стълба. Тъй като е толкова близо до двореца и размерът на дома е по-голям от всичко, което някога бе виждала, Ювакши си помисли, че интериорът трябва да е бил разкошен и грандиозен, но вместо това коридорите бяха объркващи и тъмни. Липсваха прозорци, а тези, които видя, бяха покрити с дебели железни решетки.
Таваните бяха ниски и имаше толкова много завои, че се чувстваше като заклещена в градински лабиринт, където растенията растяха около нея, опитвайки се да заличат пътеката и да задушат онези, които се осмеляват да пресекат границите им. Жената, изпратена да я води, притежаваше топлината на вещица.
Тя заведе Ювакши до стая, която беше, ако не разкошна, то поне по-добра от коридорите, през които беше минала. Бързо стана ясно, че това не е мястото, в което ще живее, тъй като чантата й беше незабавно взета и тънка бяла рокля беше поставена на леглото. Жената си тръгна с предупреждение, че господарят й ще се върне след час и ако е умна, ще се опита да му угоди.
За последен път Ювакши попита:
– Кой е той? Вашият господар?
Проблясъкът на съжаление, който момичето видя в очите на жената, трябва да беше трик на светлината, тъй като не се задържа твърде дълго, за да и предложи някаква утеха. Поне отговори на въпроса.
– Името му е Локеш – каза тя, преди да излезе от стаята и да заключи вратата след себе си.
– Локеш? — прошепна Ювакши. Със сигурност жената е сбъркала. Пазарът гъмжеше от слухове за военачалника, който служи на краля. Зверствата, за които се твърди, че е извършил, варират от предателство до избиването на невинни. Накои казваха, че е придобил сила, като е сключил договор с демон, но повечето от тях казваха, че той е демонът. Как е възможно? Как можа баща й да я даде на такъв мъж?
Сега поне страхът в очите на баща й имаше смисъл. Ако някой се беше пазарил с демон, това бяха нейните роднини. И тя щеше да страда за това. Инстинктивно знаейки, че би било по-мъдро от нейна страна да използва силните си страни с цел да спечели доброта, която мъжът притежаваше в сърцето на своя демон, Ювакши внимателно се облече с роклята, която й беше оставена, и с пръсти разреса тъмните си коси, издърпвайки грижливо сплетени плитки, докато косата не се спусна на дълги вълни по гърба.
Тя изглади въображаемите бръчки от роклята и пристъпи към слънчевата светлина, обръщайки тялото си така, че слънчевите лъчи да се отразяват върху лицето й и да осветяват очите й. Поради нейната нервност, чакането и се стори мъчително, но беше по-кратко, отколкото би искала. С тежък трясък вратата се отвори и обектът на нейния страх стоеше неподвижен и се взираше в нея.
Ювакши не каза нито дума, но се изправи в целия си ръст, наведе рамене и отвори широко очи, преди да сведе скромно миглите си.
– Милорд — каза тя тихо и наведе глава за кратко.
Локеш смело пристъпи напред, хвана грубо брадичката й и повдигна лицето й, за да може да я погледне. Очите му се присвиха и ноздрите му се разшириха.
– Как се казваш? — попита той и горещ дъх облиза пламналите й бузи.
– Ювакши — каза тя. – Дъщеря на…
Той стисна челюстта й, прекъсвайки думите й.
– Не ме интересува чия дъщеря си. – Горещият му поглед се спусна надолу по тялото й и се върна към лицето й. – Достатъчно красива си, предполагам.
– Благодаря…
– Не говори. – Ювакши мъдро задържа езика си.
Тогава Локеш се обърна и започна да сваля наметалото си. След това той седна и ядосано я покани да му помогне с ботушите. Тя го направи, но когато се помъчи да ги свали, той я избута настрани. Тя падна върху една маса и я събори, натъртвайки бедрото си при падането. Ръката му едва я беше докоснала, но тласъкът беше толкова силен, че тя не успя да запази равновесие.
В този момент Ювакши знаеше със сигурност две неща. Първо, мъжът, на когото беше дадена, беше по-страшен, по-могъщ, отколкото слуховете разпространяваха, и второ, той беше мъж с буен нрав, който не таеше мекота в сърцето си. Да му угоди щеше да бъде единственият начин да оцелее, така че тя превърна оцеляването в цел на живота си.
Не си правеше никакви илюзии за мястото си в живота му. Когато не беше необходима, тя ставаше възможно най-малка и незабележима, но в момента, в който той имаше нужда от нея, тя идваше при него и му даваше всичко, което искаше. Не след дълго предишният й живот изглеждаше като сън. Имало ли е някога хора, които са я обичали? Някой, който искаше да я направи щастлива? Изглеждаше невъзможно.
Целият й свят сега беше този мъж и болката, която витаеше около него като черен облак. НВищо не показваше кога ще удари мълнията или колко тежко и болезнено ще бъде наказанието. Ако имаше модел, тя щеше да го открие. Беше добра в това. Добра в усещането кога някой е готов да купи или просто се скита из пазара, търсейки да открадне ябълка или се опитва да направи по-добра сделка.
Този човек нямаше как да разбере. Той беше непостоянен. Ядосан на света. И все пак в него имаше една непълнота. Той беше… някак разпокъсан. Имаше нещо, което искаше и го искаше отчаяно, но колкото и да беше внимателна, той никога не каза какво е.
Когато разбра, че е бременна, тя се поколеба дали да му съобщи новината. От една страна, той можеше да се почувства така, сякаш вече не му е нужна и ще я убие. От друга страна, той можеше просто да я изхвърли от дома си. Възможно е майка й да я приеме, но е малко вероятно. Тя беше опетнена и с дете.
Имаше места, където такива жени можеха да отидат, но животът на опетнена жена и нейното дете нямаше да бъде щастлив. Все пак оцеляването навън можеше да е по-лесно от живота с Локеш. Тя се тревожеше за своите възможности, без да намери изход, който да е добър за нея и бебето й, когато господарят й се върна у дома. След като му помогна с ботушите и му подаде студена напитка от стомната с вода, тя реши просто да му каже.
Когато взе празната чаша и се обърна, поставяйки я на масата, тя каза:
– Бременна съм.
Тя стоеше с гръб към него, страхът от реакцията му я сковаваше. Когато той не каза нищо, тя колебливо се обърна. На лицето му имаше израз на… не радост или щастие, а… удовлетворение.
– Сигурна ли си? – попита той накрая.
– Да – отговори Ювакши. – Вярвам, че съм в третият месец.
– Дете. – Той се замисли, докато я разглеждаше за кратко и след това излезе от спалнята.
Локеш не се върна цяла вечер. На следващия ден той намери Ювакши и й каза да се подготви. Беше организирал сватба за тях следващата седмица. Ювакши не знаеше какво да мисли, но реакцията му на нейната новина беше много по-добра, отколкото можеше да се надява. Тя се утешаваше с мисълта, че ако трябваше да се омъжи за демон, поне детето й щеше да се роди с чест.
Така изглежда мислише и Локеш. Той често споменаваше, че синът му ще бъде роден законно. Изглеждаше му важно по някаква причина и Ювакши се надяваше, че ако не изпитва любов към нея, тогава поне може да омекне малко към детето си. И той омекна… донякъде.
След сватбата, малка церемония, на която родителите й пожелаха щастие, но старателно избягваха да я гледат в очите, Ювакши получи по-удобна стая, повече прислужници и, което беше още по-хубаво, Локеш прекарваше по-голямата част от времето си с нея, говорейки за бебето и нейния комфорт, консултация с акушерки и спечелване на дори повече престиж и контрол в кралството, отколкото досега. Той каза, че иска да изгради наследство, което да предаде на сина си.
Въпреки че Локеш непрекъснато говореше за син, Ювакши пренебрегна мъчителните съмнения, които имаше относно това какво ще се случи, ако се роди дъщеря. Тя се надяваше, че той ще обикне дъщеря си, въпреки че това изглеждаше нереалистично оптимистично, като се има предвид характера му. Със сигурност боговете са забелязали тихото й страдание и биха я благоволили с момче.
За съжаление не не беше така.
Когато започна да ражда, Ювакши се наслаждаваше на болката. Това не беше нищо в сравнение с побоищата, които Локеш и беше нанасял, преди да обяви бременността си. Тя знаеше, че като му даде този скъп подарък, ще осигури място за себе си и детето. Може би в края на краищата тя ще успее. Щеше да се опита дори повече да му угаждада бъде това това, което той искаше.
Акушерката каза, че никога не е виждала толкова лесно раждане. Когато един слуга избърса челото й и й даде да пие вода, Ювакши помисли, че боговете наистина са я благословили. Тя чу вика и видя акушерката да увива вързопа в одеяло. Всичко, което Ювакши можеше да почувства, беше облекчение и удовлетворение, че даде на съпруга си това, което той толкова отчаяно желаеше.
Слугите се суетяха наоколо след раждането и новата майка се унесе в сън с усмивка, сладкото, съкрушено отражение на красивото и щастливо момиче, което някога е била. Колко тъжно беше, това, което предизвикваше тази усмивка, малкото момиченце, което лежеше в люлката до нея, щеше да бъде последното чувство на щастие в краткия живот на Ювакши.
Прелестното момиче, само на осемнадесет години, с дълга тъмна коса и блестящи виолетови очи, съпругата на чудовище, се събуди от сън, за да открие съпруга си да се носи над нея, а лицето му беше мораво от ярост. Докато той обгръщаше ръцете си около нея, стискайки гърлото й и крадейки дъха от тялото й, тя остана жива само толкова дълго, колкото да чуе от заплашителните думи, които той изплю в лицето й, че е родила момиченце.
В краткия, преходен миг между живота и смъртта Ювакши се вкопчи в една мисъл. Тя не беше за това, което ѝ беше откраднато, нито за родителите и, нито за съпруга ѝ убиец, който я насилваше, нито за болката в дробовете ѝ. В тези безценни и твърде кратки секунди Ювакши мислеше за единственото нещо в живота си, което ѝ даваше истинско щастие – любовта, която изпитваше към малката си, скъпоценна дъщеря..
И беше доволна.
Назад към част 8 Напред към част 10
