Етикет: ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата

ТОРИ

Лайънъл се приближи към нас с маниакален блясък в погледа и дълги роби, които се вееха зад него.
– Двете ще ни съдействате за нашите планове – изръмжа той.
– Върви на майната си – наплюх го аз, като се напъвах срещу магията, която все още държеше ръцете ми здраво зад гърба.
Юмрукът му се сблъска със страничната част на лицето ми толкова силно, че ме събори направо в тревата. Чу се раздиращо стомаха пукане и бях почти сигурна, че е разбил скулата ми. Кръвта покри езика ми, а в черепа ми отекна агония, различна от всичко, което някога бях изпитвал. Отвъд звъненето в ушите ми осъзнах, че Дарси крещи, а Дариус също започна да крещи.
– Недей повече да я докосваш! – Изръмжа той и аз примижах към него, докато той удряше с юмруци щита, който Лайънъл беше създал, за да го задържи.
Лайънъл се придвижи напред, хвана косата ми с юмрук и ме изправи на колене, така че трябваше да го гледам.
Агонията в бузата ми пулсираше от движението и аз изохках, докато той ме разтърсваше като куче с играчка за дъвчене.
– Нека това да ти бъде предупреждение – изсъска той в лицето ми. – Защото следващия път, когато не ме уважиш по този начин, ще си изкарам гнева върху сестра ти.
Исках да се изплюя в шибаното му лице, но той ме беше заплашил с единственото нещо, което ме интересуваше на този свят.
Веждите ми се свъсиха, докато задържах езика си, а борбата ме напусна за миг.
– Добро момиче – подиграваше се той, пляскайки с ръка по разбитата ми буза с покровителствен жест, който изтръгна от устните ми писък на агония.
Очите на Лайънъл светнаха от възбуда при този звук и аз бях изпълнена с увереност, че той се възползва от това. Беше пълен шибан садист. Това го движеше; власт, господство.
Дариус ръмжеше срещу него като див звяр, докато хвърляше магии по щита, който ни разделяше.
– Остави я! – Поиска Дарси през ридание, докато се опитваше да се добере по-близо, а магията на Лайънъл спираше напредването ѝ, както и тази на Дариус.
– Ще го кажа само веднъж, така че по-добре е двете да слушате добре – мърмореше Лайънъл, отпусна хватката си върху косата ми и отново застана в пълния си ръст пред нас. – И двете ще направите всичко, което се иска от вас тази вечер, без да се оплаквате и толкова бързо, колкото можете да се справите. Няма да се опитвате да бягате или да се съпротивлявате по какъвто и да е начин. Нуждаем се само от едната от вас, за да действа тази магия, така че ако някоя от вас наруши тези условия, няма да се поколебая да убия другата. Разбирате ли?
Погледнах Дарси отчаяно, докато сълзите продължаваха да се стичат по бузите и. Не можех да направя нищо, което да рискува живота ѝ, и знаех, че тя се чувства по същия начин.
– Разбирам – въздъхна Дарси и аз кимнах, несигурна дали изобщо мога да говоря през изгарящото мъчение, което се случваше в лицето ми.
– Добре. Дариус, Ланс, уверете се, че са подготвени в одеждите си. И не забравяйте, че животът на Ксавие зависи и от вашето пълно съдействие. Имам Наследник, повече от готов съм да разменя резервния за сенките, ако това е необходимо.- Лайънъл се отдалечи от нас, бариерите на магията му отпаднаха, така че ръцете ни се освободиха от оковите и щитовете изчезнаха.
Ксавие хлипаше в ръцете на кретенчето, което го задържаше, а страхът ме прониза, докато го гледах. Ако Лайънъл беше готов да убие собственото си дете заради това, тогава знаех, че за нас няма шанс за съжаление.
Дариус ме хвана за ръката и ме издърпа на крака, а очите му бяха обезумели от паника, докато протягаше ръка към разбитата ми буза. Отдалечих се от болката при този малък контакт, а челюстта му се закова здраво от ярост и срам, докато лечебната му магия се размиваше в тялото ми.
– Рокси? – Прошепна Дариус, опитвайки се да хване погледа ми, но аз не го погледнах. Това дори не беше шибаното ми име. – Не знам какво да правя – въздъхна той, като погледна от мен към Орион и обратно.
Чертите на Орион бяха празна маска, докато държеше синята роба на Дарси, а веждите му бяха смръщени, сякаш отчаяно се опитваше да измисли някакъв изход от това, но нямаше нищо.
– Добре ли си? – Попита ме Дариус, стиснал ръката ми, а халата, предназначена за мен, бе стиснал в юмрука си. Протегнах ръка и го взех от него, отвръщайки поглед, докато го обличах.
– Каква е разликата за теб? – Попитах студено. Не можех да повярвам, че наистина съм се оставила да се хвана на глупостите му отново. Всеки път, когато се приближавах само на сантиметър до него, това се блъскаше в лицето ми. Защо бях позволила на Луната да ме привлече към него, след като всичко, което получавах за това, че бях близо до него, беше болка?
Дариус поклати глава и погледна към Орион, но учителят ни все още нямаше какво да каже. Явно сега нямаше да получим помощ от никой от тях. Изглежда те бяха против каквото и да се случваше тук, но не бяха в по-добра позиция да го спрат от нас.
– Ланс? – Дарси издиша разтреперано, като хвана пръстите му между своите.- Какво ще ни накарат да направим?
– Искат от теб да поискаш сенките – издиша той, а тонът му беше болезнен.
Размених поглед с Дарси, но тя явно също нямаше представа какво означава това.
– Така умря сестра ми – добави Орион и устните ми се разтвориха, защото страхът ме обзе, остър и свиреп.
– Време е! – Извика Лайънъл, като ни подкани да се присъединим към него край кратера.
Орион и Дариус изглеждаха така, сякаш се опитваха да измислят причини да ни попречат да отидем при него, но аз бях чула предупреждението на Лайънъл ясно и отчетливо. Нямаше да го карам да чака, докато държи живота на Дарси на косъм.
Взех ръката на сестра ми и тръгнах целенасочено към Властелина на драконите, докато той ни наблюдаваше с поглед на хищник.
Останалите облечени хора, които ни заобикаляха, пееха и тропаха с крака, викайки на език, който никога не бях чувала, но от който ми настръхнаха всички косъмчета по тялото.
Страхът се прокрадна по гръбнака ми, когато достигнахме ръба на кратера и Лайънъл се премести да застане между нас над съединените ни ръце.
Звездният прах в ямата сякаш се извиваше и дишаше с някаква адска магия, която почти усещах на вкус. В отговор на това в гърлото ми се надигна жлъчка, а във вените ми нахлу ужас. Той щеше да ни накара да влезем там в това гнусно творение, разбрах го. И не ми се вярваше, че ще излезем отново навън.
– Каза, че се нуждаете само от една от нас – издишах разтреперано, без да мога да откъсна поглед от ямата, която ни очакваше. – Така че просто ме използвай. Ще направя всичко, което искаш. Всичко. Само не карай и Дарси да го прави – помолих го.
– Не, аз ще го направя – прекъсна ме Дарси решително. – Остави сестра ми да си тръгне и…
– Казах, че можем да го направим с една от вас – прекъсна я Лайънъл със съскане, което ни предупреди да спрем да говорим. – Но магията ще е по-силна с две. Единствената причина, поради която бих избрал една от вас да направи заклинанието, е, че другата е мъртва.
Замълчах, долната ми устна трепереше, докато гледах в очите на сестра си.
– Изправете ръцете си – заповяда той.
Пеенето около нас ставаше все по-силно и по-силно, магията се засилваше към каквото и да е ужасно заключение.
Вдигнах ръката си с дланта нагоре и Дарси ме копира.
Лайънъл извади от гънките на наметалото си блестящ сребърен кинжал и го размаха над протегнатите ни ръце. Той промърмори няколко думи, които не разпознах, и по кожата ми пробяга дрезгав студ.
С един удар на острието си той разряза дланта на Дарси, а след това и моята.
Задъхах се от болката за миг, докато той грабна китките ни и притисна дланите ни една към друга.
– Сега – заповяда той. – Влезте и нахранете сенките.
Ръката на Лайънъл се приземи върху гръбнака ми и аз паднах напред с вик на изненада, стискайки здраво пръстите на Дарси.
Ударих се на колене в дъното на кратера, а блестящият звезден прах ни заобикаляше в черно море.
– Тори? – Издиша панически Дарси и аз погледнах в очите ѝ, докато земята под нас се тресеше.
– Не ме пускай, нали? – Казах, без да знам защо, само че винаги сме били най-силни заедно. Ако щяхме да преживеем това, то щеше да е като един. Тя кимна, а страхът в очите ѝ беше отражение на моя, докато се притискаше плътно към мен.
Някаква ръка кацна на рамото ми и аз погледнах нагоре, за да видя Стела, която стоеше зад мен, а очите ѝ танцуваха от вълнение.
След това Лайънъл ме сграбчи, като постави ръка и на Дарси.
Исках да ги попитам какво правят, но звездният прах се местеше като прилив пред нас. Почти като че ли нещо в него ловуваше за плячката си и аз се страхувах какво ще стане, когато ни намери.
– Уверете се, че и моите синове ще заемат местата си. Този път трябва да сме готови да го хванем – изръмжа Лайънъл и миг по-късно Дариус хвана свободната ми ръка.
Обърнах се, за да го погледна, и за кратка секунда единственото, което исках, беше да се хвърля в ръцете му и да го моля да ме отведе оттук. Но в очите му не открих нищо друго освен стена от студено, твърдо приемане. Челюстта му беше здраво скована, а очите му бяха пълни със съжаление, което той не изказа, преди да се обърне от мен.
В гърдите ми се появи болка, устните ми се разтвориха и изведнъж почувствах, че нещо ми е откраднато. Сякаш трябваше да се бори за мен, вместо да приеме съдбата ми.
Не знаех защо изобщо си помислих, че може да го направи, но фактът, че не го направи, ме разкъса като пропаст и една-единствена сълза се разля по бузата ми.
– Дариус? – Прошепнах, молейки се за нещо, макар да не бях сигурна какво.
Той ме погледна, в очите му се четеше кладенец от болка, но нямаше какво да ми предложи.
– Не плачи- – въздъхна той, избърсвайки сълзата ми, сякаш мислеше, че така ще ме успокои, но аз се отдръпнах от докосването му, болката в мен пламна, когато ме изостави на тази съдба, каквато и да беше тя.
Някой започна да ругае зад мен и аз обърнах глава, когато Орион също беше повлечен надолу в кратера. Вериги от огнена магия бяха увити плътно около гърдите му, притискаха ръцете му и го обездвижваха. Облечените мъже го изправиха на крака и Лайънъл привърза ръката му към тази на Дарси с камшик от магия.
Погледът на Орион падна върху сестра ми и сякаш нещо в него се пречупи.
– Блу… – издиша той, хиляди думи сякаш останаха неизказани, докато тя задържаше погледа му, клатейки глава към него.
– Всичко е наред – промълви тя отново и отново под носа си, дори когато той продължи да се бори, сякаш отчаян да я спаси.
– Силна си, Рокси – каза Дариус с тих глас, привличайки вниманието ми отново към него. – Ти можеш да оцелееш, знам го…
Устните ми се разтвориха, но преди да успея да отговоря, общата ни кръв се разля между пръстите ни и падна в звездния прах пред нас.
Вълна от екстаз премина по гръбнака ми и аз изтръпнах, когато зрението ми се замъгли и загубих представа за света около мен.
През раната на дланта ми се промъкнаха сенки, които пълзяха, плъзгаха се, вплитаха се във вените ми и си проправяха път през тъканта на плътта ми. Продължаваха да вървят, достигайки все по-високо и по-високо, докато се разливаха по душата ми, проправяйки си път в сърцето ми и запълвайки всяка празнота в мен.
Устните ми се разтвориха и можех да усетя вкуса на сенките на вятъра, можех да почувствам как те галят всеки сантиметър от тялото ми, как ме владеят, как ме заливат, как ме завършват.
Ужас, какъвто никога не бях познавала, ме обзе, когато всички най-тъмни части от мен бяха извадени наяве. Всеки страх, всяка омраза, всяко жестоко и извратено нещо, което някога съм направила, изплуваха на бял свят, сякаш не съществуваше нищо друго в мен. Паниката се надигна в мен и почти се загубих от ужас.
Но не бях сама в мрака. Присъствието на Дарси беше силно и постоянно до мен, общата хватка на пръстите ни беше непоклатима, докато сенките се опитваха да ни разделят.
В празнотата започнаха да отекват гласове. Момиче, което ни викаше да се присъединим към него. Мигновена кафява коса, абаносови очи, кръв.
– Ела при мен.
Потърсих я, но тя вече не беше там.
– Намери ме.
Сърцето ми започна да бие по-бавно, тъй като екстазът във вените ми започна да се превръща в болка. Треперех, но и горях, сенките достигаха все по-дълбоко в душата ми, докато се опитваха да претендират за всичко, което бях.
Изведнъж момичето отново застана пред нас.
– Отпуснете се при мен. Присъединете се към сенките…
Пламъците вече бяха по-силни, проправяха си път през душата ми и осъзнавах, че някъде крещя, докато агонията им ме поглъщаше.
Мислех, че не можем да горим, но грешах. Никога не бях изпитвала такава болка. Огнени пропасти прорязваха плътта ми, очертавайки две големи линии по гърба ми, отчаяно търсещи освобождение.
– Мога да те освободя от тази болка.
Тя се протягаше към нас в мрака, очите ѝ бяха пълни със сенки и обещания.
Но аз не можех да я достигна. Дарси все още държеше ръката ми. И аз нямаше да я пусна, както и тя нямаше да ме освободи.
Пламъците бяха изпепеляващи, изпепеляваха плътта ми и пламтяха през мен в безкраен поток от агония. Имах нужда да се освободя. Трябваше да отида в сенките, но това означаваше да пусна Дарси, а аз по-скоро щях да изгоря завинаги, отколкото да направя това.
С вик на чиста агония паднах назад, вместо напред. Дарси ме дърпаше със себе си или може би аз я дърпах. Далеч от сенките, падайки в огъня.
Болката в гърба ми избухна като цунами от чисто облекчение.
Светът гореше и се разпадаше и за миг дори не осъзнах какво се е случило.
Но не бях мъртва.
Летях.
Отблъснах пламъците и се загледах в Дарси в пълен и абсолютен шок, докато възприемах огъня, който обхващаше тялото ѝ. От гърба ѝ се разпериха крила от пламтящи червени пера, които биеха в такт с бавния ритъм на сърцето ми, докато тя се издигаше нагоре.
Косата ѝ представляваше усукана маса от живи пламъци, горящи в най-тъмночервено и оранжево, които се виеха около нея, докато тя биеше с огромните си криле, за да остане да виси до мен. Пламъците облизаха кожата ѝ, като обляха плътта ѝ в пламъци, а очите ѝ в мрак. Приличаше на ангел, паднал в пламъците, безкрайно красива и вечно силна.
– Тори? – Попита тя, а очите ѝ бяха разширени от удивление, което ми подсказваше, че вижда същото чудо като мен.
Бяхме оцелели. И нещо повече, нашите Ордени се бяха появили. А ние изобщо не бяхме дракони. За миг изгубих представа какви сме, но знанието дойде при мен, сякаш е било там през цялото време. Бяхме се преродили от пламъците, изникнали от сенките като…
– Феникси – казах аз, като се взирах в Дарси с пълно и абсолютно очарование.
Преди да успея да възприема нещо повече от това, ме обзе тежест и усетих как сенките отново се приближават.
Изтръгнах вик, когато паднах от небето, вкопчвайки се в сестра си, докато пламъците се отдалечаваха от нас и крилата ни се отдръпваха.
Бяхме хванати в мрежа от въздушна магия, преди да успеем да паднем на земята, и дебела материя се уви около мен, докато някой ме влачеше далеч от сестра ми.
Борех се с тежестта в крайниците си, докато сенките пълзяха под плътта ми, жадувайки да ги овладея.
– Рокси? – Помоли се Дариус, разтърсвайки ме, докато ме притискаше към гърдите си.
Вкопчих се в халата, с която ме беше обвил, докато се опитвах да накарам главата си да спре да се върти.
Лайънъл разговаряше със Стела развълнувано и аз погледнах към него, докато сенките се увиваха около ръцете му.
– Направихме го! – Възкликна той, а очите му светеха от тази нова, тъмна магия. – Получи се!
Навсякъде около нас облечените в дрехи фигури експериментираха със силата, която сенките им даваха, и за момент видях как сенките се навиват и зад очите на Дариус.
– Махни се от мен – изсъсках аз и се изтласках от хватката му, докато се придвижвах към сестра си.
Орион държеше ръката ѝ на бузата си, а главата му безнадеждно наведена, докато си мърмореше. Дарси не го гледаше, очите ѝ бяха насочени към мен.
Дариус ме последва, оставайки близо до мен въпреки предупреждението ми, а аз усетих как пламъците, които живееха в душата ми, се надигат на предизвикателство под кожата ми. Но това не беше всичко, което имаше. Дълбоко в пределите на сърцето си усещах как сенките се спотайват, пускат корени и се превръщат в нещо непознато.
Лайънъл се приближи към нас, а очите му светеха от сила и успех.
– И двамата бяхте част от това – каза той, като думите му бяха предназначени за Дариус и Орион. – Сега и вие държите Петия елемент. Така че няма на кого да го кажете и няма повече шансове да ни се противопоставите. Ти си свързан с нас чрез сенките и те никога няма да те пуснат.
– Ами те? – Попита Дариус, сочейки към мен и Дарси.
Погледът на Лайънъл се пренесе върху нас.
– Те направиха това, което трябваше да направят. Те бяха само съдовете, които насочиха сенките към нас, и дори ни спестиха неприятностите, свързани с това, че трябваше да прикриваме смъртта им. Отведете ги обратно в Академията, вече не са ни нужни тук.
Орион и Дариус си размениха мрачни погледи, но никой от тях не отговори, изглеждаха твърде победени, за да си кажат дори и дума.
Лайънъл щракна с пръсти към Дарси и мен и аз бавно вдигнах очи към него.
– Ще забравите, че някога сте били тук – заповяда той, гласът му беше плътен от принуда, която ме върза в окови, изковани от стомана. – Няма да имате никакъв друг спомен от тази нощ, освен че ще знаете, че ордените ви са се появили. Ще забравите сенките. И ще забравите, че някога сте ме виждали.
Дарси ахна до мен, докато магията се опитваше да влезе в нея, а аз я погледнах отчаяно, докато заповедите му се стягаха и върху мен.
Но преди спомените ми да бъдат променени от неговата Принуда, пламъците затанцуваха пред очите ми като непробиваема бариера. Те горяха срещу силата на магията му, докато Принудата му не се изплъзна на вятъра. Размених поглед с Дарси, който ми подсказваше, че и на нея току-що се е случило същото, но си замълчах.
Лайънъл подхвърли торбичка със звезден прах в скута на Дариус и той я вдигна мълчаливо.
– Заведи ги обратно в Академията – заповяда Лайънъл. – Информирай ме, ако има някаква следа от това, че са си спомнили.
Той се отдалечи, а Дариус издърпа шепа звезден прах в юмрука си.
Той ме погледна в очите точно преди да я хвърли във въздуха.
– Съжалявам – издиша той. И светът се изплъзна, докато падахме в прегръдката на звездите.
Дариус Акрукс съжаляваше? Той не знаеше значението на тази дума. Но след това, което беше направил, рискувайки живота ни, като ни забърка в психотичния ритуал на семейството си, планирах да го накарам да научи значението.
Той съжалява?
Все още не, не съжаляваш.

Назад към част 39

ДАРСИ

Бях засмукана от вихър, заслепена, задушена. Някаква друга магия ме беше обгърнала заедно със звездния прах и за миг изобщо не можех да дишам.
Коленете ми се удариха в меката земя и ръцете ми веднага бяха издърпани зад гърба, а краката ми обездвижени под мен. Вгледах се в непознатия връх на скалата, на който бях коленичила, и в назъбените черни скали, които се издигаха от тъмното море вляво от мен. Под мен се спускаше стар кратер с полепнала по бреговете му трева. В сърцето му имаше почерняло каменно петно, което блестеше като мастило.
Страхът ме връхлетя, когато Орион се сгромоляса в тревата до мен, извивайки се срещу огнените си връзки.
– Не, не, не, не – изръмжа той през зъби. Изви ръцете си толкова силно, че успя да измъкне нещо от джоба си половин секунда преди около нас да се материализират още хора.
– Какво става? – Замолих се, когато Орион се спря на колене, а погледът му беше изпълнен с разпознаване, докато се взираше в полето пред нас. Той не каза нищо и паниката обхвана сърцето ми, докато виещият вятър се носеше между нас. – Ланс!
Тори и Дариус се блъснаха в тревата до мен и аз си поех дъх, обръщайки се към сестра ми с широко отворени очи.
– Добре ли си? – Попитах и тя кимна бързо, макар че в чертите ѝ бяха изписани ярост и страх.
– Майната му! – Дариус се изплю, гледайки покрай мен, за да погледне Орион. – Побързай, Ланс – изсъска той.
– Бързам – изръмжа Орион, веждите му бяха сковани от концентрация и надеждата разцъфна в гърдите ми.
Лайънъл Акрукс се материализира пред нас с мъртви очи, които ни обходиха.
Около кратера от блестящите дълбини на звездния прах се появиха феи в тъмносини одежди. Носеха изпочупени дървени маски, гравирани с гротески лица и кухи очи, които накараха паниката да се разлее в кръвта ми.
Лайънъл се обърна, за да ги поздрави, а Орион и Дариус споделиха поглед, който казваше: Сега.
Орион завъртя нещо в дланта си и между пръстите му потече кръв. Той затвори очи и промърмори под носа си толкова бързо, че не успях да доловя думите. От китките му се разляха черни вени и искра светлина скъса магическите връзки, които го държаха на място. Той скочи на крака, като изхвърли ръка, за да освободи и Дариус от тях, и в същия миг хвърли буря от магия върху Лайънъл.
Надеждата пламна по-ярко в мен, когато Лайънъл се сгромоляса в кратера, улови се с въздух, преди да се удари в центъра, и се извърна с ръмжене към тях. Задъхах се, когато всеки един от последователите му вдигна ръце, но движенията на Дариус и Орион изглеждаха почти репетирани.
Дариус се затича към скалата, а Орион хвърли около нас щит, толкова мощен, че светеше с чиста енергия. Сърцето ми застина, когато върху него се изсипа буен адски огън от околните феи, и аз инстинктивно се превих, дърпайки със сила оковите си.
Хайде, хайде.
Сърцето ми се разтуптя в такт с Дариус, който скочи от скалата и изчезна зад коварния ръб.
О, Боже мой. Той ни изоставя!
Орион пусна едната си ръка и погали бузата ми. Магията му се притисна към кожата ми и аз разбрах, какво иска, без между нас да са минали никакви думи. Мигновено отпуснах стените си, давайки му това, от което се нуждаеше, така че силата ми се вля в него и щитът засия по-горещо. Тори се премести, за да се опита да помогне, като се изправи на колене и притисна ръката си към моята. Нейната магия се вля в мен и аз я предадох на Орион, като веригата ни от сили беше толкова яростна, че ме изгаряше като лава.
Лайънъл пое ръководството на борбата и огънят обгради глобуса, осветявайки цялата му повърхност в пламтящи пламъци
– Свята работа! – Тори изкрещя над шумотевицата.
– Просто се дръж – каза Орион през зъби. – Няма да ги задържим още дълго.
– Какво? – Извиках разтревожено, но той не отговори.
Отвъд кратера пристигнаха още феи и всеки път, когато се появяваше нов, те се включваха в борбата срещу нашия щит. Орион не можеше да отдели нито секунда, за да ни освободи от магическите връзки, в случай че щитът се разклати, но виждах как гледа натам, как веждите му са опънати, докато се опитва да измисли начин да се справи.
– Дариус ще ни даде шанс да избягаме. Ще имаме пет секунди. Аз ще разкъсам връзките ви, след което трябва да ме последвате през скалата.
– Скалата?! – Повторих с ужас.
– Дариус ще ни хване – закле се Орион и ние с Тори кимнахме, без да имаме друг избор, освен да се доверим на Наследника на огъня.
Красивата и ужасяваща драконова форма на Дариус се издигна отвъд скалата, издигна се над главите на облечените в роби феи и отприщи пламък от ярост върху тях. Половината трябваше да спрат и да се предпазят, докато той разкъсваше земята между тях, а огънят му беше толкова силен, че изгори следа върху ретината ми. Другата половина удвои усилията си в блъскането на щита ни, а аз дадох всичко от себе си на Орион, отказвайки да допусна защитата ни да се провали.
До Лайънъл се появиха още две феи и червата ми се разтрепериха, когато ги разпознах. Бяха без маски. Майката на Орион, Стела, беше стиснала здраво ръката на брата на Дариус, Ксавие, който беше блед като лист, а очите му бяха пълни с ужас, докато гледаше Дариус отгоре.
– СТИГА ТОЛКОВА! – Изрева Лайънъл. – Или Ксавие ще умре! – Той изрита коленете на сина си, извади от одеждите си сребърен нож и го опря в гърлото на Ксавие. Болезнена яма изпълни червата ми, когато Дариус издаде рев от болка горе.
Орион поклати глава в ужас, като погледна към Тори и мен на земята. Дариус пусна още един рев и Орион стисна знака на ръката си, магията му отпадна и щитът умря заедно с нея.
– Не! – Помолих го.
– Съжалявам – обърна се той към нас. – Трябва да го направя. Заради него. – Той се изпъна напред, държейки се за ръката, а Дариус се приземи до него с всемогъщ трясък, който предизвика трус чак до костите ми. Той се прехвърли обратно във формата си на фея и Стела му протегна дрехите с триумфална усмивка. Дариус ги нахлузи, преди да се втурне към баща си. – Пусни го или ще те убия.
Лайънъл притискаше острието към гърлото на сина си толкова силно, че почти разкъсваше кожата.
– Безсмислена заплаха – мърмореше Лайънъл. – А сега прави каквото ти казвам, или Ксавие ще умре. Не си мисли, че ще се поколебая дори за миг.
– Тази вечер вече поставих майка ти на мястото ѝ, защото предаде баща ти, Дариус, нека не предизвикваме повече ненужни кръвопролития – каза Стела прекалено сладко.
Дишането ми стана учестено, когато Дариус се отдръпна, а раменете му се разтресоха от ярост.
Стела му се усмихна, като се наведе да погали ръката на Лайънъл.
– Почти е време – прошепна тя развълнувано, правейки жест към луната, която беше на прага на затъмнението, след което очите ѝ се насочиха към Орион. – Този път ще се присъединиш ли към нас доброволно, момченце? Или отново ще се отнасяш към собствената си майка като към мръсотия и ще се преструваш на благороден, докато собствените ти ръце ежедневно плетат тъмна магия?
Ръцете на Орион се свиха в юмруци, сякаш отказваше да приеме този факт, но аз знаех, че е истина, бях го видяла сама.
– Ще направя каквото Лайънъл поиска – изръмжа той и аз се опитах да срещна очите му, за да разбера дали има предвид това.
Моля те, не ни изоставяй.
Знаех, че сме тук по някаква причина, но не можех да разбера каква е тя.
Лайънъл вдигна острието от гърлото на сина си и избута Ксавие към един от маскираните мъже зад него.
– Ако Дариус направи и едно грешно движение, убий Ксавие без колебание.
– Да, командире – чу се грапав глас иззад маската.
Гърлото ми се сви от отвращение. Как можеше Лайънъл да е толкова безчувствен към собствената си плът и кръв?
Дариус се премести до Орион и двамата споделиха поглед, който ме ужаси. Той казваше, че са се отказали. Че се прекланят пред прищевките на Лайънъл, а аз просто не можех да го понеса.
– Преди четири години стояхме точно на това място – заговори Лайънъл на странните си последователи и аз отново се преборих с връзките си, усещайки как Тори прави същото в периферията ми.
– Не успяхме да влезем в Царството на сенките, но този път ще бъде различно. Стела, донеси ми писанията.б- Той и махна да се приближи и тя извади дълъг свитък от вътрешността на одеждите си, преди да му го подаде.
Умът ми се размърда от това, което беше казал. Царството на сенките? Не беше ли казал Орион, че именно оттам идват нимфите?
Лайънъл продължи:
– Смятаме, че преди сме допуснали грешка при превода на Tenebris Scripturas – тъмните писания. Думата „чист“ е взаимозаменяема с много значения в старите езици. Едно от тях… е кралско. – Той се обърна с лице към нас и ледът се впи в самата ми душа.
– Не – изръмжа Орион. – Не можеш да ги докоснеш с пръст, Солария не би го позволила!
– Аз управлявам Солария, Ланс – изплю се Лайънъл срещу него. – Така че си прехапвай езика или ще ти го изтръгна от устата.
Сърцето ми се разтрепери от тона му. Трябваше да се махнем оттук. Но не виждах никакъв начин да го направим. Не можех да се движа, а магията ми беше блокирана. Тори ме погледна отчаяно и аз поклатих глава, за да ѝ кажа, че нямам идеи.
Сребристата лунна светлина, която ни къпеше, изведнъж се разсея и всички вдигнаха очи. Луната беше хвърлила тъмночервена сянка, която зловещо висеше над нас; Лунното затъмнение беше настъпило.
Лайънъл разкъса мантията от гърба си и изръмжа:
– Започвайте! – И всички феи до една вдигнаха ръце към нощното небе, започвайки да пеят на някакъв тъмен език, който не знаех. Дращеше ме в ушите и изкривяваше вътрешностите ми, докато произнасяха някакво мощно заклинание, за което със сигурност знаех, че трябва да е тъмна магия.
Лайънъл се обърна рязко и от плътта му се откъсна огромен дракон, чиито люспи бяха като разтопен нефрит, а очите му – червени като кръв. Той се издигна в небето, размерите му бяха ужасяващи, докато се изкачваше все по-високо и по-високо, започвайки да кръжи под него като гигантска хищна птица.
Песнопенията на феите станаха по-силни, а Орион и Дариус се приближиха към нас, очите им потъмняха от страх.
Рев и огън сякаш разкъсаха небето, а на хоризонта пламтяща светлина ставаше все по-ярка и по-ярка, като че ли създаваше пукнатина в небесната тъкан.
Устните ми се разтвориха от ужас, когато един метеор се разби в атмосферата, а огнено синята му опашка нарисува линия върху обсипаното със звезди платно над нас. Метеорът идваше точно към нас и аз започнах да треперя, движейки се срещу Тори, докато се свивахме от идващата комета.
Тя се сблъска със земята точно в сърцето на кратера пред нас, като се вряза по-дълбоко в земята и накара скалата да се разтресе силно под нас. Лайънъл се издигна към него, докато топлината от удара ни заля, карайки ме да се превивам, докато пръстта и отломките се издигаха във въздуха.
Лайънъл пусна линия от Драконов огън, която се заби в метеорита и скалата пламна с тъмно лилави пламъци. Пред очите ми тя се превърна в течност, разтапяйки се в разтопена ониксова утайка, която бълбукаше и искреше. С увеличаването на интензивността на огъня на Лайънъл течността започна да блести и звездите над нея сякаш за миг засияха по-ярко, което ме накара да примижа срещу сиянието. Задъхах се, когато течността се разпадна и се превърна в огромна купчина звезден прах под въздействието на огромната му сила.
Лайънъл прекрати огъня и изрева триумфално към небето. Най-накрая си поех дъх, когато той се приземи до нас и се преобрази отново във формата си на фея. Стела бързо го покри с мантия, след което се обърна към нас с неистов блясък в очите, които толкова приличаха на тези на Орион, че ме накараха да се изкривя отвътре.
– Звездният прах, направен в нощта на лунното затъмнение, отвежда пътника в Царството на сенките. Чистокръвните могат да преживеят прехода… така че вие сте нашият малък щастлив съд.
– Как можеш да направиш това, след онова което се случи със собствената ти дъщеря? – Орион я заплю и сърцето ми се разтуптя.
– Клара? – Прошепнах и очите на Стела се спряха на моите.
– Не произнасяй името ѝ. – Очите ѝ се изпълниха с болка и тя се хвана за сърцето с едната си ръка, а с другата посочи Орион. – И не смей да ме обвиняваш, момчето ми. Тя сама направи своя избор, искаше да си тръгне. Тя искаше да бъде част от него. За разлика от теб, който ме презира при всяка възможност. Който обърна гръб на собствената си майка.
Орион не каза нищо, челюстта му скърцаше, но в очите му видях скръб, която тежеше хиляди тонове.
– Какво искаш? – Попита Тори Стела.
Стела погледна към Лайънъл и той махна с ръка в знак на съгласие, като изглеждаше нетърпелив да продължим напред.
– Петият елемент – каза Стела със силно отчаяние в очите си. – Елементът на сенките.

Назад към част 38                                                          Напред към част 40

ТОРИ

Легнах по гръб на пясъка и прокарах ръце през него, издълбавайки малки пукнатини по цялата му повърхност, опитвайки се да охладя болката в плътта си. Беше ми горещо. Прекалено горещо. А гърбът ми гореше повече от всичко останало.
Извих се на пясъка, опитвайки се да облекча чувството на нужда в плътта си, защото не знаех от какво имам нужда.
Някой смени музиката и опияняващ ритъм пулсираше по пясъка точно когато над мен падна сянка. Примигнах, опитвайки се да видя кой блокира светлината на огъня.
– Галопиращи горили, това море е хладно като кестен тази вечер – изпъшка Джералдин, поклащайки глава напред-назад като куче и потапяйки ме в ледени капки солена вода.
Аз изпищях, отървах се от нея и се изправих на крака, за да избягам от потопа. Тя се загърна в бельото си и започна да поклаща бедрата си в ритъма на музиката.
– Ела и танцувай, принцесо! – Извика тя развълнувано и вдигна ръце към звездите, докато ритъмът пулсираше все по-силно.
Анджелика и още няколко членове на клуба „Задник“ също се връщаха от къпане в морето и Джералдин привлече всички към себе си като пеперуди към пламък, създавайки дансинг от пясък и лунна светлина.
Телата се поклащаха и извиваха пред светлината на огъня, а аз го наблюдавах с болка в душата, сякаш исках да се впусна направо в пламъците.
Направих крачка напред, накланяйки глава, докато огънят сякаш ми шепнеше, обещавайки ми нещо, което чаках, молейки ме да се приближа малко повече…
Една ръка ме хвана и преди да разбера какво се случва, бях завъртяна в кръг, полата ми се развя около мен за момент, преди да бъда въвлечена в групата танцуващи тела.
Джералдин ме придърпа към себе си, притискайки предната си част към гърба ми, докато ме насърчаваше да започна да се движа в ритъма на танците.
Избяга ми смях, когато се поддадох на исканията ѝ, прокарвайки пръсти през косата си, докато позволявах на луната да ме привлече в своята сила.
Колкото повече се отдавах на танца, толкова по-остра ставаше болката в мен. Тя се нуждаеше от нещо… аз се нуждаех от нещо.
Все повече тела се приближаваха към мен и ръце се допираха до ръцете ми, до врата ми, до бедрата ми. Докосването беше нежно, невинно, но и отчаяно. Сякаш всички се стремяхме към някакво голямо кресчендо, но никой не знаеше какво.
Дишането ми започна да става по-тежко, ръцете ми се движеха по собственото ми тяло и рисуваха огнени линии по кожата ми навсякъде, където се докосваха. Но това не беше достатъчно.
Джералдин започна да се смее, а звукът беше плътен и опияняващ от похотта. Обърнах се, за да я погледна, откривайки ръцете на Макс Ригел около кръста ѝ. Устните ми се разтвориха от изненада, но той сякаш не използваше дарбите си върху нея, ако не друго, изглеждаше по-скоро като да е подвластен на магията ѝ.
Започнаха да се търкат един в друг и аз наполовина се зачудих дали това по някакъв начин не е част от плановете му. Но тази вечер не ми се струваше от онези, в които можеш да се бъркаш. Луната определяше правилата, а не Наследниците, и аз реших да се доверя на преценката ѝ, докато се отдалечавах, за да им дам пространство.
Прехапах устните си, докато се промъквах между тълпата от тела, а очите ми се стрелкаха по познати и непознати лица. Няколко момчета се протегнаха към мен, докато минавах покрай тях, някои момичета също, а в погледите им се четеше предложение, което можех да приема така лесно, както дишането. Но те не бяха това, от което се нуждаех. Нуждаех се от нещо друго, от нещо по-тъмно, по-жестоко, по-горещо…
Търсех, но не знаех какво търся. Само че когато го намеря, този огън в мен може би щеше да бъде задоволен.
Затворих очи, провирайки се между телата и позволявайки на луната да води краката ми, докато музиката биеше в плътта ми като военен барабан. Тя ме освобождаваше, изпращаше ме у дома, водеше ме към…
Очите ми се отвориха и аз поех дълбоко дим от опушения въздух, а по устните ми затанцува привкусът на сол. Бях оставил танцьорите зад гърба си и огънят беше до гърба ми, докато гледах към тъмните скали.
Изпълни ме странно чувство за неотложност и започнах да се отдалечавам от приятелите си. Събух обувките си, усещайки как пясъкът се размества между пръстите ми, докато вървях към водата, следвайки извивката на брега, докато вървях покрай ръба на морето. Вълните се плискаха по краката ми, охлаждайки горещината, която кипеше в мен, но не достатъчно.
Звуците на музиката изчезнаха зад гърба ми, докато не останах сам с шума на морето и песента на луната, която оцвети въздуха с почти осезаемо чувство на очакване.
Скалите се приближаваха към брега, колкото по-далеч вървях, докато накрая един скалист нос се открои във водата и ми препречи пътя, докато вълните се плискаха в него.
По гръбначния ми стълб пробягаха тръпки и ме обзе увереност, че вече не съм сама. Луната беше довела някого при мен или може би тя беше довела мен при него.
Обърнах се бавно и погледнах назад към скалата, докато кожата ми настръхваше от очакване.
Дариус излезе от сенките и аз замрях, гледайки го, докато той се приближаваше към мен.
Вятърът се усили, косата ми се развя около мен от вятъра, изпълнен със звездна светлина, която галеше всеки открит сантиметър от тялото ми. Роклята ми се развяваше по бедрата, а топлината се разнасяше по чувствителната кожа там, сякаш той ме докосваше.
Той спря на около метър от мен, а сребърното сияние на луната подчертаваше всеки остър ъгъл на чертите му. Гърдите му бяха голи, а татуировките му за миг сякаш пулсираха, сякаш съществата, изрисувани върху плътта му, оживяваха в тази вечер.
– Наблюдавах те – каза той бавно.
Сърцето ми биеше малко по-бързо при това признание и аз наклоних глава към него, като при това косата ми се разпиля по рамото и предизвика силни тръни по кожата ми. Дариус наблюдаваше движението, сякаш беше гладен за него, сякаш всичко, което правех сега, беше очарователно за него.
– Защо? – Попитах бавно, като се нуждаех от отговора му, както се нуждаех да си поема дъх.
– Защото това е, което правя – каза той бавно. – Наблюдавам те и жадувам за теб, и ме боли за теб. Това ме измъчва, както аз те измъчвам.
Огънят във вените ми пламна още по-силно при това признание и аз се преместих в пясъка, прехапвайки устна, докато го гледах. Погледът му се задържа върху устата ми и натискът в раменете ми се засили до степен на болка за миг, преди отново да избледнее под плътта ми.
– Тогава защо го правиш? – Попитах. – Защо просто не отвърнеш поглед?
– По-лесно ще ми е да си издълбая очите, отколкото да ги спра да попаднат върху теб.
Стомахът ми се сви и направих половин крачка по-близо до него.
– Така че не спирай – издишах, а сърцето ми се разтуптя безразсъдно в гърдите.
– Не искаш да го правя? – Попита той, а погледът му се впи в моя.
Не бях сигурна какво да отговоря на това. Знаех, че трябваше да искам да отвърне поглед, трябваше да искам да е възможно най-далеч от мен, но независимо какво ми правеше, имах чувството, че все се озовавах тук. Нещо в него ме привличаше отново и отново, сякаш бях жадна за наказанията, които ми налагаше, сякаш всеки удар, който ми нанасяше, беше ласка. Сигурно съм била луда, за да искам да го придърпам по-близо, вместо да го отблъсна, но не можех да продължавам да отричам това, което исках. Дори и да ме проклинаше.
– Искам… – Изрекох, несигурна как да изразя с думи всичко, което исках от него.
Дариус ме гледаше така, сякаш отговорът ми на този въпрос беше единственото нещо, което имаше значение за него в целия свят.
Пуснах погледа му, като се обърнах да погледна над водата към луната, която висеше ниско и дебело в небето. Тя шепнеше тайни на вятъра, подтиквайки сърцето ми да приеме това, от което се нуждае, въпреки че мисълта за него предизвикваше страх и в мен.
Отстъпих крачка назад и Дариус ме последва, а погледът му се спря на моя, когато се преместих отново.
– Кажи ми – помоли той, а стъпките му отразяваха моите, докато не се озовах с гръб към черната стена на скалата. Вече нямаше къде да бягам. И се радвах.
Преглътнах буцата в гърлото си, но не ми бяха останали думи. Можех само да го гледам нагоре в лунната светлина, докато той се приближаваше все повече, а пропастта между нас се стесняваше, докато не усетих празнотата на пространството, което ни разделяше, като голяма пропаст, която трябваше да бъде преодоляна.
Дариус се приближи още повече, дъхът му танцуваше по челюстта ми, топлината на тялото му се преобръщаше по мен и караше пръстите ми да ме болят от копнеж, докато ги държах неподвижно отстрани.
Той се протегна към мен и нежно отметна кичур от косата ми зад ухото. Докоснаха ме само върховете на пръстите му, но пътят, който издълбаха в кожата ми, беше чист грях.
Дъхът отекна в дробовете ми, вкусът на дим и кедър погали езика ми, докато същността му ме обгръщаше.
Дариус се извисяваше над мен, пръстите му се огъваха, за да докоснат гърба на ръката ми с най-малкото докосване, което предизвика фойерверки, избухнали в плътта ми.
Погледнах към него, а бузата ми се допря до грубата му челюст. Погледът ми се спря на неговия. По-малко от нищо не ни делеше един от друг и за миг пред нас се откриха безкрайни възможности.
– Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш за нещата, които съм ти направил? – Дариус дишаше, а върховете на пръстите му се движеха по страната ми и разпалваха огън след себе си.
Почти не се докосвахме и въпреки това тялото ми беше живо от нужда и копнеж. Извих леко гръб, дишането ми се ускори, докато ръката му бавно се премести, за да докосне бузата ми.
Погледнах в тъмните му очи, звукът на вълните, които се разбиваха тежко зад него, и студеният въздух, който обгръщаше и двама ни.
Може би грешах, но в този момент всяка частица от мен копнееше за него, нуждаеше се да бъде всичко, което ми се искаше да бъде.
Устните ми се разтвориха, но не проговорих. Кимнах бавно, като задържах погледа му.
Другата му ръка намери талията ми, а хватката му се затегна, докато ме приближаваше толкова близо, че нищо не разделяше телата ни, освен дрехите ни. Можех да усетя всяка твърда линия на мускулестата му фигура, която се притискаше към извивките на тялото ми.
Вдигнах бавно ръце, исках да го докосна, исках да усетя топлината на плътта му като най-сладка форма на мъчение.
Сърцето ми биеше отчаяна мелодия, която ме тласкаше към него. Луната ни беше тласнала тук и започнах да си мисля, че знае какво прави.
Ръката ми се плъзна по твърдата линия на бицепса му, по широкото му рамо и по тила му, където върховете на пръстите ми се впиха в тъмната му коса.
Приближих устата си към неговата, а брадата му се прокара по устните ми и накара гърба ми да се извие от енергийна тръпка.
Дълбоко ръмжене прозвуча в него, когато ме прикова в погледа си, а клетката на ръцете му се стегна около мен, сякаш се страхуваше, че мога да избягам. Но аз вече не бягах от него. Между нас имаше нещо, което не можеше да бъде отричано повече, и беше време да се изправим срещу него.
Той се приближи, а устните ми се разтвориха в очакване на докосването му.
– Има безброй хора, които биха казали, че не ми е позволено да те искам – въздъхна Дариус. – Но ти ме караш да искам да изгоря целия свят, за да мога да те взема за своя.
– Тогава трябва да го изгорим – съгласих се аз.
Дариус се приближи, устните му се допряха до моите в една лека като перце ласка, която вече беше достатъчна, за да запали огън във вените ми. Хватката ми се затегна в косата му, другата ми ръка се премести върху гърдите му, брадичката ми се наклони и Дариус се приближи надолу…
– Поздравления, Дариус, поне веднъж си успял да направиш нещо полезно – гласът на Лайънъл Акрукс се разби в балона на спокойствието ни като кофа студена вода.
Вълна от магия ме блъсна и аз извиках, защото бях отхвърлена назад, притисната към скалата от толкова огромна сила, че едва успях да си поема дъх, камо ли да направя някаква магия в отговор.
Сърцето ми заби панически в крайниците ми, когато Дариус също бе повален на пясъка от магията на баща си.
– Пусни ме! – Изкрещях, напъвайки се срещу силата, която ме държеше, а очите ми се спряха на Лайънъл, докато се борех да разбера какво, по дяволите, се случва.
– Какво, по дяволите, правиш? – Поиска да се изправи на колене Дариус, след което се размърда, когато магията на баща му го обгърна.
– Точно когато започвам да вярвам, че синът ми е напълно безнадежден, той отрязва Роксания Вега от стадото и ми позволява да я хвана – каза мрачно Лайънъл, а погледът му ме обходи гладно.
– Пусни ни! – Поиска Дариус. – Не можеш просто…
Лайънъл щракна с пръсти и Дариус се сви на две, стиснал гърдите си, докато баща му хващаше въздуха в дробовете му, обездвижвайки го, за да го затвори.
Отворих уста, за да му изкрещя отново, но той също замрази въздуха в дробовете ми с едно движение на пръстите си и нова вълна от ужас ме заля, докато се борех да си поема дъх.
Разтърсих се срещу връзките, които ме държаха, но нямаше смисъл.
Лайънъл ми се усмихна лениво, преди да се обърне и да тръгне обратно по плажа, а с магията си дърпаше и двама ни след себе си, докато вървеше.
Огнени вериги се сключиха около мен и аз се препънах напред, когато той ме дръпна в движение. Чувах Дариус да ме следва, но не можех да обърна глава, за да го погледна.
Заобиколихме скалата и Лайънъл ми даде половин секунда, за да си поема още един дъх, преди отново да заключи дробовете ми.
Запътихме се по скалите и сърцето ми застина, докато паниката ме поглъщаше цялата. Дарси беше заключена в хватката на огромен мъж, чието лице беше забулено в гънките на тъмносиньо наметало. Не можех да чуя нито един звук, който тя издаваше през мехура от заглушаваща магия, който явно беше хвърлен около нея, но виждах, че тя крещи, докато се блъска срещу похитителя си.
Орион беше коленичил на пясъка между още трима от мъжете с качулки, по лицето му се стичаше кръв, а около гърдите му пламтяха огнени вериги, които го държаха.
Паникьосаният поглед на Дарси се спря върху мен, докато ме водеха към нея, а сълзите се плъзгаха по бузите ѝ, докато тя поклащаше глава в яростно отричане на всичко, което се случваше по дяволите.
Лайънъл ме дръпна в заглушаващия балон и хватката му върху въздуха в дробовете ми изчезна, когато виковете на Дарси изпълниха въздуха.
– Какво, по дяволите, искаш от нас? – Изкрещя тя, а яростният ѝ поглед се спря на Лайънъл, докато той вадеше копринена торбичка от джоба си.
– Скоро ще разбереш.
Погледът ми се закова в този на Дарси, докато се борех срещу връзките си, и изведнъж светът около мен изчезна.
Носех се, въртях се, минавах се през звездите, докато се пренасяхме някъде далеч от Академията и приятелите ни, а звездният прах се увиваше около мен като хватка на съдбата.
Не знаех къде, по дяволите, ни води. Но страхът в сърцето ми ме накара да се запитам дали някога ще се върнем.

Назад към част 37                                                        Напред към част 39

СЕТ

Кайли се притисна към мен, докато аз лежах на пясъка. Моята група се забавляваше на двайсетина метра, а Кайли изглеждаше нетърпелива да започне партито. Но тя не искаше да го направи тук. Не и с публика. Може би затова все още не бях предложил.
Устата ѝ се спусна по голите ми гърди и тя дръпна колана ми, за да го разкопчае. Със силата на пълната луна, която пулсираше във вените ми, и лунното затъмнение, което се приближаваше все повече, бях сведен до най-основните си инстинкти. Проблемът беше, че те не ме подтикваха да преследвам Кайли. Снощи се бях закачил с нея, опитвайки се да изкарам от главата си един определен човек. Но не успях. И това ме разяждаше отвътре.
– Хайде, Сети – подкани ме Кайли. – Да отидем някъде насаме. – Ръката ѝ се търкаше по чатала ми и Сети Джуниър направи истинско усилие заради нея.
Зениците ѝ бяха пълни, точно както на всички останали на плажа. Луната ме подтикваше и макар че тя не беше първият ми избор тази вечер, щеше да бъде достатъчно приличен втори. Позволих ѝ да ме издърпа на крака и да ме поведе далеч от заливчето, като пристъпих зад един висок камък, когато бяхме достатъчно далеч от партито, за да се чувства удобно.
Тя свали горнището си с кикот и също толкова бързо разкопча сутиена си. Погледнах я гладно, придърпах я по-близо за кръста и стиснах цицата ѝ. Навън беше студено, така че хвърлих балон от затоплен въздух около нас и ситните тръпки се разляха по плътта ѝ.
Тя извади от джоба си пакетче брокат „Пегас“ и аз се усмихнах, когато тя го изсипа в дланта си и плъзна ръка надолу под полата си. Да, тази глупост не вършеше работа. Но някак си ми харесваше тръпчивото усещане, което ми даваше, и начинът, по който правеше члена ми да изглежда така, сякаш съм чукал дъга след това. Единственият проблем беше, че тази вечер не ми се искаше да имам дъга. Всъщност имах предвид само един цвят. Синьо.
Кайли свали бикините си, остави полата си на място и започна да танцува за мен. Това беше забавно, така че се облегнах на камъка и отпих от бирата си, като се съсредоточих върху това да ми стане.
Хайде, направи го за Луната, Сет Джуниър. Забрави за мацката Вега. Тя е толкова далеч от менюто, че дори я няма на таблото със специалитети.
Кайли се взираше в небето, вдигайки ръце, докато люлееше бедрата си в мелодия, намираща се единствено в главата ѝ. Хванах ръката ѝ, придърпах я към себе си и затворих очи. Устните ѝ срещнаха моите и аз я целунах жестоко.
– Да се престорим, че си моята Омега – мърморех аз. Определено не защото исках да се преструвам, че тя е моята истинска Омега.
– Добре – каза тя развълнувано.
– Обърни се – заповядах и тя го направи.
Държах очите си затворени, докато прокарвах уста по рамото ѝ, отмествайки косата ѝ настрани и представяйки си, че тя принадлежи на Дарси.
– Мълчи – казах и Кайли кимна, докато се впивах във врата ѝ.
Започна да ми става твърд и въздъхнах. Най-накрая.
Бутнах я на колене, спуснах се и я взех грубо отзад, очите ми се затвориха, докато се концентрирах. Тя започна да вика, когато се тласнах в нея, а аз повдигнах едното си рамо, за да го притисна към дясното си ухо.
– О, Се-ти, Сети, бебе, обичам те.
Замълчи, замълчи, замълчи.
Вкопчих пръстите си в бедрата ѝ.
– Тихо, Омега – изръмжах, но тя не го направи и усетих как твърдостта ми потъва като знаме по стълба.
– Обичам те – отново изпъшка тя.
Да, ерекцията ми официално е мъртва. Почивай, приятелю.
– Е… Сети? – Изпищя тя, когато спрях, а между нас мина ужасно дълъг момент, в който тя осъзна какво се е случило. – Добре ли си?
– Добре съм – отвърнах аз, станах от коленете си и си вдигнах панталоните. Шибаните близначки Вега. Какво ставаше с тях? Сякаш бяха изпратени от самите звезди, за да се гаврят с мен и приятелите ми. Откакто се появиха, се сблъскахме с повече проблеми, отколкото през целия си живот. Сега моят пенис дори не можеше да се справи. Моят проклет член!
Къде изобщо беше Дарси в момента, а? Не я бях виждал с приятелите ѝ през по-голямата част от вечерта.
Обзалагам се, че е тръгнала да се чука с момчето, с което се вижда тайно. Е. Майната му. Това е.
Ако Кейлъб можеше да преследва Тори колкото си иска, аз щях да преследвам Дарси тази вечер. Плановете ни все още си стояха. Щях да я прогоня за този трик с бълхите. Но тази вечер луната здраво контролираше либидото ми и всяка емоция, която бях изпитвал към това момиче, откакто беше пристигнала в „Зодиак“, се надигаше в мен, готова да избухне.
Само за тази вечер щях да я накарам да види колко добре можем да се чувстваме един друг. Щях да я спечеля и тя щеше да бъде притисната под мен още преди да е започнало лунното затъмнение. Въздъхнах, като си помислих за това, а адреналинът рикошираше в тялото ми. Цялата тази синя коса се увиваше около юмрука ми, докато карах тялото ѝ да се прекланя пред моето. Да.
– Свършихме, Кайли – казах аз. – Беше забавно. Наистина. – Подхвърлих и блузата, а тя ме зяпна, когато блузата се удари в гърдите й и падна на пясъка в краката и.
– Какво? – Изпъшка тя.
– Извинявай, бебе. Това се изчерпа. Ти си сладка мацка, но аз от месеци чукам глутницата си. Съжалявам, че си мислеше, че сме изключителни. Но ние никога не сме били.
Тя взе блузата си от земята, навлече я и се втурна към мен. Косата ѝ се разпиля на спирали от гневни змии, кожата ѝ стана зелена, а зъбите ѝ се изостриха до остриета. Човече, веднъж наистина ми се беше сторило горещо. Но вече не.
– Ти не искаш да кажеш това! – Изкрещя тя.
– Искам – въздъхнах и прокарах ръка по лицето си. – И бебе?
– Какво? – Изръмжа тя.
– Блясъкът на Пегас не убива спермата на върколака. – Повдигнах невинно рамене. – Чувства се доста добре. За момчетата. Искам да кажа, не знам какво е за теб, но… – Отново сви рамене и ръката ѝ се блъсна в бузата ми със силата на въздушната магия зад нея. Позволих ѝ да го направи, защото, ами, тя ми го дължеше. Бях ѝ изневерявал наистина шибано дълго време. Смятах обаче, че тя знае това. Не съм го пазил в тайна. Изгарянето в бузата ми отшумя и аз си придадох извинително изражение.
– Сет Капела, ти си задник – изръмжа тя, а очите ѝ плувнаха в сълзи. Всяка змия на главата ѝ оголваше кътниците си към мен и аз се чудех дали няма да ме нападне отново.
– Знам – измърморих аз.
Тя ме блъсна в гърдите, след което обви с нокти шията ми, а долната ѝ устна трепереше.
– Ти обаче ме обичаше някога, нали? Можеш да го направиш отново.
Наистина се замислих дали да не я излъжа. Направих го преди. Но вече не исках да прецаквам Кайли Мейджър – или всъщност да я лъжа. Тя заслужаваше нещо по-добро. Поклатих глава и се наведох, за да я погаля по бузата в знак на извинение, но тя ме отблъсна.
Устните ѝ се стегнаха за секунда, докато ме оглеждаше.
– Дарси Вега не те иска, знаеш това, нали? – Тя тръгна, а аз изчаках да си тръгне и изпих последната си бира, преди да хвърля бутилката към стената от скали, така че да се разбие на хиляди парчета.
Кучка.
Заключих челюстта си, връщайки се по плажа на лов за момичето, което ме беше докарало до лудост тази вечер. Щях да докажа на Кайли, че греши и на себе си, че съм прав. Дарси ме искаше, просто и беше трудно да си го признае, защото и беше трудно да погледне отвъд това, което и бях направил. Но някога ме беше харесвала. Когато за пръв път дойде в „Зодиак“, аз я бях съблазнил. Защо трябваше да прецакам това? Трикът с косата така или иначе не беше проработил. Досега можеше да е моя и нямаше да се чувствам така, сякаш сърцето ми постоянно се опитва да се удари смъртоносно в ребрата всеки път, когато я видя.
Защо е толкова трудно да бъдеш лош, когато става дума за нея?
Попитах всеки член на моята глутница – които бяха прекалено лунни, за да ми се сърдят тази вечер – дали са я виждали, докато накрая Франк не посочи пътеката, която водеше обратно към кампуса.
– Мисля, че я видях да върви натам. – Той хвана ръката ми, преди да успея да тръгна, и пръстите му се спуснаха по гърдите ми. – Забрави за момичето Вега, ела да се позабавляваш. Можем да оставим проблемите си настрана за тази вечер… Алфа. – Гласът му беше изпълнен с похот и на практика можех да видя луната в очите му, докато ме гледаше. Представях си, че тази вечер съм начело на лунните списъци на много хора, но това не ме интересуваше. Дори и да се чувствах еуфорично, че отново ме наричат Алфа. Погледнах покрай него към оргията, която моята глутница безсрамно си устройваше пред очите на цялото парти.
Вероятно ще ги спечеля обратно, ако остана. Но… Дарси.
Освободих се от хватката на Франк и взех бутилка ром, като се отправих нанякъде, без да кажа нито дума.
– Ще бъдем тук, когато тя те отхвърли, Алфа! – Обади се Франк, викайки ми, докато си тръгвах, но аз отказах да погледна назад.
Може би този път тя няма да го направи.
Тръгнах нагоре по пътеката, като тичах чак до Въздушната територия и гледах хоризонта. Погледнах към Въздушната кула, като очите ми пътуваха нагоре към стаята ѝ на единайсетия етаж, където светеше. Прехапах вътрешната страна на бузата си, знаейки, че тя е там горе и се чука с някакъв друндьо.
Изпъшках, разхождайки се напред-назад на върха на хълма. В крайна сметка тя трябваше да се върне по този път, ако искаше отново да се присъедини към партито, затова се спуснах на пътеката и се облегнах на пясъчния бряг от едната ѝ страна. Тогава ще видя кой е онзи споменатият друндьо.
Отворих рома и отпих дълга глътка, докато чаках.
Когато тя се върне на плажа, ще я накарам да види, че който и да е този празноглавец, той няма да я задоволи така, както аз мога.
Отпих още една дълга глътка.
Обзалагам се, че името му е Броуди или нещо също толкова неубедително. Ебати Броуди.
Забелязах Дариус в дъното на пътеката, който редуваше отпиване от бутилка бира с разхождане. Той продължаваше да поглежда към плажа, след което отново се върна към пиенето и краченето. Беше твърде далеч, за да му извикам, а и честно казано, изглеждаше така, сякаш си прави лично парти на съжаление. Ако се съберяхме в екип, това щеше да е най-жалкото лунно парти, което някога бяхме организирали.
Отиди да си легнеш, човече.
В крайна сметка той отново тръгна надолу по плажа и аз се намръщих, чудейки се дали да тръгна след него. Но Луната ме насърчаваше да си седя там, докато момичето, което желаех, дойде при мен. Така че точно това щях да направя.
Бях изпил три четвърти от бутилката, докато Дарси пристигне. Чух я да се смее и не бях сигурен дали съм си го въобразил, или не. Опитах се да се изправя, но бях пиян, по дяволите. Пропълзях напред, измъквайки главата си от пътеката. Тя беше в ръцете на някакъв мускулест мъж, устата му беше до врата ѝ, а очите ѝ плуваха в удоволствие, докато драпаше по раменете му. Мислеха си, че са сами. Но не бяха шибано сами.
– Броуди – изръмжах аз и се изправих на крака, готов да го нокаутирам. Момчето се отдръпна крачка назад и погледът ми се удвои за секунда.
Какво? Главата ми се завъртя, докато се взирах в момчето, което стоеше там. Трябва да съм сериозно пиян.
– Орион? – Замълчах.
Той погледна към Дарси, после към мен.
– Благодаря за питието – стрелна я той и аз се намръщих.
О, да… вампир.
– Ти не си Броуди. – Махнах на Орион настрана. – Върни се в пещерата си.
– Ти си пиян, Капела – каза той предупредително. – Върни се в Къщата си.
Запътих се към тях и открих, че Дарси ме гледа с нещо, което можеше да бъде загриженост. А може би просто се надявах.
– Ти не си ми шеф, копеле. – Избутах Орион настрани, само че не го направих. Защото ръката му се блъсна в гърдите ми и аз се препънах към ръба на скалата.
– Видя ли това? – Извиках към Дарси. – Той се опита да ме хвърли от шибаната скала.
– Сет – каза Дарси внимателно. – Може би трябва да си легнеш. – Тя посегна към мен, а аз хванах ръката ѝ, поднесох я към бузата си и ѝ се усмихнах.
– Но ще дойдеш с мен, нали, бейби?
Орион ме бутна по задник толкова силно, че небето се завъртя. Той се наведе над мен с оголени зъби.
– Махай се от тук или ще започна да вземам точките на Въздух.
Хвърлих въздух към него, но той го блокира и го хвърли обратно към мен. Изръмжах от ярост и се изтласках на колене, докато той изпаряваше заклинанието.
– Трябва да поговоря с нея. Изпи си кръвта, а сега се махай.
Очите на Орион се изостриха като ножове.
– Няма да отида никъде.
Изхлипах.
– О не, отиваш? Е, ще взема Дарси с мен. Тя е моята Омега. Имам нужда да си поговоря с нея като с вълк, сър.
Орион се постави между нас и Дарси хвана ръката му, навеждайки се около него. Погледнах между двамата с намръщен поглед, чувствайки, че пропускам нещо тук.
Орион я избута настрани и тя се спъна назад.
– Отидете на плажа, мис Вега.
– Не – почакай – помолих аз. По дяволите, какъв беше този умолителен тон, който току-що бях използвал? Това не звучеше като мен. Въпреки това продължаваше да се лее.
– Поговори с мен пет минути, Дарси. Това е всичко. Няма да те докосна.
Орион понечи да възрази, но Дарси се намеси.
– Продължавай, но можеш да го кажеш и пред професор Орион.
Въздъхнах тежко.
– Добре. Но се отдръпни.- Посочих към него и ръцете му се свиха в юмруци. Той не помръдна.
Дарси го погледна окуражително и той изръмжа, докато се отдалечаваше на няколко метра, за да ни даде малко пространство. Знаех, че ще ни чуе с шибаните си уши на прилеп, но както и да е. Той беше просто някакъв съсухрен учител, който един ден щеше да се поклони в краката ми.
Отдръпнах рамене назад, лунната светлина пулсираше по гърба ми.
– Разделих се с Кайли – казах ѝ, като вдигнах брадичката си с обнадеждаваща усмивка.
– О, вярно – каза тя, сгъвайки ръце, без да има почти никаква реакция на това.
Какво беше това?
– Луната те тласка към хората, които най-много искаш. Знам, че е шибано, защото утре отново ще бъда твой враг, бейби, но и ти трябва да го чувстваш. Луната те кара да се разгорещяваш за мен, нали?
Орион се измести в периферията ми, но аз го игнорирах. Не правех нищо лошо. Ако искаше, можеше да стои там като извратено дърво и да подслушва учениците си, нямаше значение за мен. Можеше да стои там, докато чукам Дарси и през следващата седмица, ако искаше. Не е мой проблем.
Очите на Дарси се разшириха и аз се вгледах в разширените и зеници с дълбока, изгаряща страст в сърцевината ми. Да, тя беше толкова влюбена в мен точно сега.
– Не знам как да се изразя по-ясно пред теб, Сет. Не се интересувам. Луната не ме кара да се доближавам до теб.
Орион изпусна дъх на смях и от гърлото ми се изтръгна хъркане. Отхвърлянето премина през мен като каскада, докато възприемах твърдата стена в очите ѝ. Онази, която твърдо ми казваше „не“.
– Лъжеш – изплюх аз и тя вдигна ръце, за да се защити. Не че щях да направя каквото и да било. Не и тази вечер. Освен да я обладая. Да я чукам много силно. Аз бях Сет Капела. Как смееше да ме прави на глупак?
– Знам какво си направила – казах аз с убийствен тон.
Очите ѝ трепнаха за миг.
– Не знам какво имаш предвид.
Пристъпих напред, усещайки как Орион се движи в периферията ми. Погледнах към него с насмешка.
– Защо не се върнете на шибаната си работа, сър?
Той сви рамене към мен и аз се зачудих колко ли неприятности ще си навлека, ако започна да го блъскам.
Приближих се до Дарси и усетих как щитът ѝ се притиска към кожата ми. Сложих длани върху него и прокарах език по въздушния купол.
– Това е последният път, в който ме отхвърляш, Омега. – Обърнах се и тръгнах, връщайки се към плажа, за да намеря някой, с когото да се напия. Кейлъб сетих се аз изхлипах към небето, искайки майка му да не го беше накарала да се прибере у дома за Затъмнението.
Тръгнах по пътеката, опитвайки се да отклоня мислите си от Орион и Дарси на хълма. Но това беше дяволски невъзможно. Нещо продължаваше да кръжи в ума ми и не бях сигурен дали е предизвикано от рома, или не.
Ако я е ухапал… къде беше кръвта?

Назад към част 36                                                                     Напред към част 38

ДАРСИ

Седях на пясъка до Тори с бира в ръка, заобиколена от клуба на „ВСО“ пред пламтящ огън. София и Тайлър се целуваха, сякаш нямаше утре, и едва си поемаха дъх. Доколкото знаех, Диего не беше слязъл тук тази вечер и ми стана някак тъжно, че пропуска забавлението. Надявах се, че скоро ще успеем да оправим отношенията си, но все още ми беше доста трудно да преодолея думите му. Особено като се има предвид, че той дори не се беше извинил.
Забелязах Макс, кацнал на една скала като мускулеста мъжка версия на „Малката русалка“ по-нататък по плажа, заобиколен от момичета. Тъмносините му люспи бяха на показ, подчертаваха всяка твърда част от тялото му и блестяха от морските пръски. Всеки път, когато казваше нещо, момичетата около него се кикотеха, а той прокарваше ръце по тях, за да се наслади на щастието им. От него се излъчваше странно бръмчене и когато хвърляше око на някое момиче от другия край на плажа, те ставаха и се присъединяваха към нарастващия му харем.
– Той примамва ли ги? – Попитах Тори, побутвайки я, а тя погледна към него с намръщен поглед.
– Изглежда така. Нека не му хващаме окото. Не искам да бъда негова плячка тази вечер.
Обърнахме се и аз отпих още една глътка от бирата си, усмихвайки се на лика на пълната луна над нас. Сиянието ѝ сякаш си проправяше път под кожата ми и право във вените ми. Всеки път, когато я погледнех прекалено дълго, дивият звяр, който живееше в мен, свиваше крайниците си, сякаш беше на лов. А този, когото търсеше, безспорно беше Орион.
– Проклета луна – промълвих аз, отпивайки от бирата си.
– А? Каза Дракон? – Тори се обърна към мен, веждите ѝ стигаха до линията на косата, а в очите ѝ блестеше надежда.
– Не, Тори. – Потупах я по ръката, знаейки, че в момента преминава през подобен на моя ад. Дори и човекът, когото тя желаеше, да искаше да ни унищожи, Луната искаше това, което искаше, така че какво можеше наистина да направи, освен да го изчака?
Въздъхнах вътрешно. Нямаше как Орион да се присъедини към нас тази вечер, а аз не можех точно да се разхождам в парцела на учителите, обладана заради луната – макар че част от мен наистина ужасно го обмисляше. О, здравейте, директор Нова, просто търся професор Орион, защото ако не го прецакам шест пъти до неделя, Луната ще се разплаче.
Дариус се появи на плажа, очите му паднаха върху нас и устните му потрепнаха. Намръщих се през рамо към него, когато той погледна Тори. Тя все още не го беше забелязала и се чудех дали да и го посоча, преди да е изпълнил това обещание в очите си и да дойде.
Той стоеше там толкова дълго, че беше някак неловко. Голямата му реч от тази сутрин прозвуча в главата ми и по гърба ми пламна гневна топлина, която сякаш се разпространи по кожата ми. Мигнах и той тръгна, да се разхожда по плажа като си взе бира от щайгата в основата на скалата на Макс.
Умът ми се върна към Орион и аз поклатих глава пред огромното сребристо същество над нас в небето. Дай ми почивка, господин Луна. Не мога да го имам тази вечер.
Някой пусна реге музика от високоговорител и бавният, подвижен ритъм ме заля. Бяха ни казали, че цялото парти е затворено в заглушителен балон, създаден от самите наследници, за да не могат учителите лесно да ни открият. Въпреки че си представях, че ако искат, няма да им се наложи да търсят толкова усилено.
Джералдин се изправи на крака, смъкна горнището си и разкри големия си бюст.
– Кой е готов да се потапя, приятели? – Тя свали останалата част от дрехите си и аз се засмях, когато още от ВСО скочиха. Анджелика свали развълнувано роклята си, преди да се втурне във водата ръка за ръка с Джъстин, а голите им задници ме накараха да се разсмея още повече.
Джералдин сложи ръце на хълбоците си, докато ни гледаше с блясък в очите. Трябваше да се възхищавам на увереността ѝ и в интерес на истината, тялото ѝ беше толкова във форма, че не можех да я виня.
– Отивам в дивите и мокри води! – Тя се запъти, но дълбоко бръмчене изпълни въздуха и тя рязко обърна глава към Макс. Погледнах в неговата посока, открих, че очите му капят по Джералдин, неговата сила на сирена я подтикваше да отиде в харема му.
Тя започна да се движи натам и аз скочих, за да хвана ръката ѝ, но тя раздвижи пясъка под краката ми, за да ме накара да седна обратно на задника си.
– Джералдин! – Тори извика след нея с тревога.
Тя се придвижи до ръба на скалата му и той махна с ръка, за да накара момичетата около него да се разотидат, примамвайки я.
– Здравей, Грус – мърмореше той.
– О, мои солени морски краставици, ти си доста добро парче, нали?- Изцепи се тя и аз отново се изправих, движейки се напред заедно с Тори, готова да я измъкна от него.
– Да, бейби. Искаш ли да видиш морската ми краставица насаме?- Предложи Макс.
Преди да стигнем до нея, Джералдин се обърна към морето.
– Всъщност, можеш да си запазиш мазните делфински ластари за себе си, Макс Ригел.- Тя се втурна в морето, а той шокирано се загледа след нея.
– Тя развали чара му – казах аз със смях и с Тори се оттеглихме в нашата група.
– Тя е толкова лоша.- Тори падна обратно на пясъка и аз се преместих до нея.
Атласът ми забръмча в чантата и аз го извадих, докато Тори се впусна в разговор с Тайлър и София, които най-накрая се разделиха. Прехапах долната си устна, когато разбрах от кого е, и бързо погледнах съобщението.

Ланс:
Трябва да се видим. Въздушната кула. Десет минути.

Да, да, да!
По дяволите, как ще се измъкна? Мразя да лъжа Тор, по дяволите.
– Мисля, че ще отида да си прибера чантата в стаята. Вещите ми се разпиляват – казах на Тори, знаейки, че това е гадно извинение, но тя беше малко под пийнала, така че може би щеше да проработи. Освен това всичките ми мечти току-що се бяха сбъднали, така че майната му.
– Разбира се. Иди и почукай на Диего, докато си в там – каза тя. – Той трябва да си оправи нещата и да се извини. Няма смисъл да изпуска тази вечер, само защото е мрънкач.
– Да, ще се опитам. – Изправих се на крака с прилив на вълнение, тръгнах нагоре по плажа и изчистих пясъка от полата си, докато вървях. Когато излязох от топлия мехур, който ВСО беше хвърлил, за да запази топлината на огъня, се разтреперих от зимния въздух.
Забързах към пътеката, която водеше нагоре от заливчето, а крачката ми се ускори, когато лунната светлина се впи в кожата ми. Чувствах, че летя високо, неудържимо. И знаех точно какво искам. Беше висок, брадясал и имаше лош характер, когато го провокираха. Ако не го видех, луната определено щеше да ме накара да побеснея. Бях неин роб и по дяволите, ако ми пукаше.
Въздушната територия беше мъртвешки тиха, докато се насочвах през голата равнина към Въздушната кула. Топлина заля вените ми, докато се придвижвах към входа, оглеждайки се за Орион с адреналин в кръвта. Когато той не се появи, му изпратих съобщение.

Дарси:
Къде си???

Той отговори бързо.

Ланс:
Поларис гледа през прозореца като убиец с брадва.
План Б: Ела в Плачещата гора.

Дарси:
Кой сега прилича на убиец с брадва?

Ланс:
Никога не бих те убил с брадва.
Ще използвам зъбите си.

Захилих се и ускорих темпото си до бягане, докато се насочвах към гората, а лунната светлина проблясваше от пътеката и изпращаше в кръвта ми трепетна енергия.
Затичах се по пътеката, промъквайки се между съчките, като за първи път не се страхувах да дойда тук в тъмното. Тази вечер бях непобедима.
Забавих темпото си, когато сенките се спуснаха над мен, преминавайки от оранжевото сияние на един стълб към следващия.
Когато навлязох в един дълъг участък от тъмнината, сърцето ми заби по-бързо и аз се спрях, като усещането за бодване по тила ми подсказа, че не съм сама.
Горещи ръце хванаха ръцете ми и ме притиснаха към най-близкото дърво с лице напред, като ускориха пулса ми до небето. Бузата ми се притисна към кората, а ароматът на Орион ме обгърна. Дори не обръщах внимание на болките в ръцете ми, а усмивката се отскубна от устата ми.
– Ти си в беда, мис Вега – каза той в ухото ми. – Излязла си след полицейския час.
– Учителят ми каза да го направя – казах задъхано, наслаждавайки се на играта.
– Винаги ли правиш това, което ти е казано? – Той прокара кътниците си по шията ми и цялото ми тяло се сви.
– Не… ще ме накажеш ли? – Вдъхнах опасния въздух, излъчван от него, обърнах глава, за да се опитам да уловя устата му с моята, но той ме избегна.
Ръката му се притисна здраво към долната част на бедрото ми и топлината на кожата му прогони студа, впивайки се в плътта ми.
– Искаш ли да бъдеш наказана?
По дяволите, да, искам.
Кимнах, сърцето ми биеше като крилата на колибри, докато чаках, дали ще се осмели да го направя.
Той вдигна ръката си и я удари по задната част на бедрото ми, като ме накара да изтръпна. Той наистина го направи!
Едва успях да се съвзема, преди да го направи отново, този път по-високо, като повдигна полата ми. Между бедрата ми пламна топлина и от мен се изтръгна хлипане на удоволствие. Той или беше хвърлил балон за заглушаване около нас, или бяхме поели адски голям риск, защото между пляскането на ръката му и моите викове беше съвсем очевидно какво се случва, ако някой беше достатъчно близо, за да чуе. Бях толкова опиянена от поривите на настъпващото затъмнение, че дори не ми пукаше, просто го исках. И ръцете му. И неговия…
Дланта му се допря до дупето ми и аз изстенах, като хванах врата му, привлякох го надолу и обърнах глава, за да намеря устните му. Преди да успея, той ме обърна, придърпа ме плътно в обятията си и вкара езика си в устата ми. Всеки сантиметър от тялото ми оживя от тази целувка. Почти можех да усетя вкуса на лунната светлина, която движеше инстинктите ми тази вечер, горяща в мен като сребърен пламък, който никога не можеше да угасне.
Той прекъсна отчаяната целувка много преди да съм готова да го направя, бутна главата ми настрани и вместо това впи кътниците си в гърлото ми. Острата болка отстъпи място на удоволствието и животинското в мен взе изцяло връх. Той ме притисна на място към дървото, а аз задрасках с нокти гърба му, като по гръбнака и лопатките ми се разнесе парещо усещане.
Имах нужда от нещо конкретно. Но не можех да кажа какво.
Орион беше бесен, докато ме хапеше, и знаех, че се опитва да се сдържи, а силата на Затъмнението висеше над него и изкарваше на преден план глада на формата на Ордена. Той се нуждаеше от това точно както аз се нуждаех от… от какво?
Свих врат, разочарована, докато свивах рамене, и ме болеше за някакво освобождаване, което не разбирах.
– Много си неспокойна – каза Орион, когато се отдръпна и ми се усмихна.
– Знам – изпъшках, като прокарах ръка в косата си. – Просто чувствам, че имам нужда от нещо. Като… като… – Поклатих глава, мъчейки се да довърша изречението.
– Секс? – Попита той с надежда и аз се засмях. – Мислиш ли, че можем да се промъкнем в стаята ти? Мисля, че искам да те накажа още малко.
– Ланс – захилих се аз. – Не става дума за това. Искам да кажа, добре, че е малко и това. Но е и нещо друго. Раменете ме сърбят и… не знам.
Той се намръщи и най-сетне ме взе на сериозно.
– Обърни се.
Повдигнах вежди към него.
– Пак ли ще ме напляскаш?
Той се засмя мрачно.
– Не точно сега. – Хвана ме за раменете и ме обърна на другата страна. След това вдигна ризата ми, като нежно прокара палци по лопатките ми, предизвиквайки божествена тръпка в мен.
– Ооо, това е толкова хубаво.
Той го направи отново със смях и аз се извих в ръцете му, отчаяна за още.
– Криле – обяви той. – Ще имаш крила. Дариус реагира по същия начин, когато… – Той не довърши изречението.
– Галиш лопатките му? – Довърших вместо него, като избухнах в смях.
Той въздъхна, освобождавайки ризата ми.
– Връзката, която имаме с него, ни кара да правим странни неща понякога, ясно?
– Разкажи ми повече за това. – Обърнах се с лице към него и видях, че искаше да го направи, но тогава защитата му се повиши и той смени темата.
– Казах ти, че ще бъдеш Дракон. Затъмнението прави нуждите на формите на нашия Орден по-бързи. Като например точно сега, когато искам да те ухапя и… да те ловя. Макар че всъщност никога не бих направил второто нещо. – Той се намръщи мрачно. – Родителите ми донякъде обичаха да ловуват плячката си, но това не е шега. Феи са били убивани, играейки си с тази част от природата на вампира.
Майната му. Бележка към себе си: кажи на Тори да спре да прави това с Кейлъб.
– Да се придържаме към ухапването… може би искаш да ме ухапеш някъде другаде тази вечер? – Поставих ръката си на гърдите му, като завързах пръстите си в ризата му, а той кимна развълнувано. – Ще отвлека вниманието на Диего на горния етаж, докато ти се промъкнеш в стаята ми.
Очите му блеснаха гладно и той се наведе към ухото ми с игрива усмивка.
– Ще прекарвам езика си по лопатките ти, докато не издържиш.
Захилих се и се отдръпнах от него на пътеката.
– Надявам се, че не си правил това на Дариус.
Той се засмя.
– Можеш ли да побързаш? Вече си губя ума по теб.
Обърнах се, сърцето ми се издигна в гърдите, като започнах да тичам обратно към Въздушната кула с вълнение, което избухна в мен като фойерверк.
Някой ден скоро ще имам проклети крила!

Назад към част 35                                                        Напред към част 37

ДАРИУС

Стигнах до общата стая, преди да спра да вървя. Атласът ми изгаряше дупка в джоба, но в този момент, ако погледнех снимката, която ми беше изпратила, още веднъж, щях да се самозапаля.
Придвижих се до най-голямата камина в стаята и опрях гръб на стената до нея, като се дръпнах за врата на тениската си, която изведнъж ми се стори по-тясна, отколкото преди.
Погледът ми беше вперен в подножието на стълбите, които водеха към общежитията. В очакване. Не че щях да го призная на някого, освен на себе си. Но нямах друга причина да стоя тук. Вече закъснявах за срещата с Ланс. Определено чаках.
Някой слезе по стълбите и мускулите ми се стегнаха в очакване за миг, но се притиснах назад към стената, когато разпознах Маргьорит.
Трябва да си тръгна.
Пръстите ми се огънаха от желанието да извадя отново атласа си. Можех поне да измисля някакъв отговор, който да ѝ изпратя. Такъв, който да не включва появата ми на вратата ѝ, какво очаквах… какво точно? Да е забравила изведнъж, че ме мрази? Или може би да я попитам към кого я тласка луната тази вечер. Защото още преди изгревът на слънцето тази сутрин знаех точно накъде ще ме тласне. Просто не можех да разбера дали и тя ще попадне под нейното очарование за мен.
Скръстих ръце, когато желанието да извадя атласа от джоба си ме завладя отново.
– Изглеждаш толкова самотен тук, Дари – мърмореше Маргьорит, докато вървеше право към мен.
Мразех да ме нарича така. А косата ѝ отново имаше нужда от боядисване. Нищо в това, което ми представяше, не ѝ вършеше работа.
Прехвърлих очи по нейния път веднъж, след което погледнах обратно към стълбите.
– Готова съм да се забавлявам с теб, капитане – опита се тя, като протегна пръст по средата на корема ми, докато стигна до колана ми.
Улових ръката ѝ в хватката си и я отблъснах.
– Коя част от свършено не схващаш? – Попитах, като все още не я поглеждах.
– Помниш ли последното затъмнение? – Издиша тя, навеждайки се по-близо до мен въпреки аурата на прецакания, която определено излъчвах.
– Не особено – отвърнах аз.
– Хайде, това беше първият път, когато се целунахме – настоя тя. – Беше толкова горещо.
– Ебаси колко момичета съм целунал онази вечер – отвърнах пренебрежително. – Не се смятай за голяма късметлийка. – Сигурно беше кофти да го кажа, но беше вярно. Затъмнението винаги изкарва желанията на хората на преден план и имах склонност около мен да кръжат повече от няколко момичета по всяко време. Те винаги се стремяха към мен, щом луната изгрееше. И в миналото бях казал „да“ на повече от няколко от тях. Но не и тази вечер. Тази вечер бях вперил поглед само в едно момиче и шегата на всичко това беше, че знаех, че тя няма да ме погледне. Или поне го знаех, докато тя не ми изпрати снимката.
– Ще ти позволя да направиш с мен всичко, което пожелаеш – предложи Маргьорит, като понижи гласа си по начин, който предполагах, че смята за съблазнителен, но излезе отчаян, което никак не беше привлекателно.
Тя се наведе напред, сякаш искаше да ме целуне, а аз вдигнах ръка, поставих я върху лицето ѝ и я притиснах, така че тя падна назад във фотьойла до огъня.
– Престани да се излагаш – измърморих, докато се оттласквах от стената.
Рокси Вега току-що беше влязла в стаята.
Изглеждаше… дори не знаех какво да правя с нея, облечена като чудовищна кралица на бала, но ми харесваше. Искаше ми се да изтръгна цветята от косата ѝ и да изцапам бялата ѝ рокля в калта.
Погледът ѝ намери моя и тя прехапа долната си устна по начин, който ме накара да се втвърдя само като я гледах.
Държеше ръката на сестра си, а Гуендалина я дърпаше като кученце на каишка. Двете прекосиха бързо стаята, явно не планираха да спират по никаква причина.
Гледах ги, докато минаваха, разкъсван между това да се приближа до нея и да не го направя. Луната все още не беше изгряла напълно, така че все още имах някакъв контрол. Не много, но все пак имах. Не че някога съм имал много контрол около нея.
Стиснах здраво юмрук и ги изчаках да си тръгнат.
Трябваше да видя Ланс. Не можех да се разсейвам с едно момиче. Дори и то да е „МОМИЧЕТО.“
Те стигнаха до вратата и Рокси ме погледна през рамо. Почти отидох при нея и я попитах защо ми е изпратила тази снимка. Почти я извиках по име. Почти…
Сестра ѝ я дръпна за ръката и те си тръгнаха.
Изпуснах дъха, който бях задържал, и прокарах длан по лицето си.
Ако се доближа до това момиче, когато луната е нагоре, няма да има кой да ме спре. Щях да моля на колене за миг от времето ѝ, а тя вероятно щеше да се смее в шибаното ми лице.
Трябваше да я попитам защо я е изпратила.
Майната му.
Замислих се дали да не я последвам, но закъснявах. Ланс винаги закъсняваше, но все пак… сигурно щеше да е навреме в собствената си къща.
Завъртях се рязко и тръгнах да излизам от Дом Огън, като наполовина обмислях да се преместя, за да стигна по-бързо. Но беше доста трудно да прикриеш голям задник на златен дракон, който се спуска към Астероид Плейс. Много по-лесно беше да се промъкна там във формата си на фея.
Тръгнах по пътеката колкото се може по-бързо, без да тичам, и скоро се поддадох на изкушението да погледна отново атласа си.
Отворих съобщенията си и разгледах снимката, която ми беше изпратила. Ако не беше последвало съобщението за несъответстващите ѝ обувки, съмнявах се, че изобщо щях да видя мръсните черни ботуши за дъжд, които беше сложила.
Главата ѝ беше наклонена настрани, полу усмивка повдигаше пълните ѝ устни, сякаш знаеше, че си играе с мен.
Едва ли това беше първата снимка, която някое момиче ми изпращаше по бельо, но в нея имаше нещо, което не можех да разбера.
Трябваше да е съвсем просто. Момичето изпраща полуголи снимки – не толкова фин намек, че иска да ми влезе в гащите. Но Рокси не беше отворена книга. Тя не ми беше предложила тази снимка, а аз я бях предизвикал да ми покаже с какво е облечена. И тя не мигна. Защото тя никога не го правеше. Мръсните обувки бяха нейният начин да ме отблъсне и да каже, че това не е секси. Макар че се беше провалила ужасно, ако това е било намерението ѝ. Никога досега не се бях взирал толкова силно в снимка. За какво беше тази усмивка? Защо е изпратила това? Какъв ли щеше да е вкусът ѝ? Майната му. Ако ме е искала да ме закачи, тя ме имаше. Просто не знаех дали ме иска.
Стигнах до портите пред „Астероид Плейс“, където живееха преподавателите, и набих кода, който Ланс ми беше изпратил. Влязох вътре, като избрах непряк маршрут през вилите, разположени в комплекса, за да не минавам покрай плувния басейн, откъдето се чуваше шум от гласове и плискане. Предположих, че това означава, че преподавателите вече са започнали да празнуват затъмнението.
Стигнах до задната част на къщата на Ланс и бутнах вратата на терасата, като влязох вътре. Усетих момента, в който пристъпих през заглушаващия балон, как магията му се плъзна по кожата ми като ласка.
– Ланс? – Извиках, оглеждайки откритото пространство, но от него нямаше и следа.
Напрегнах уши и чух, че душът тече, така че се насочих да взема една от бирите му, докато чакам. Проверих часовника. Закъснявах с двайсет минути, което означаваше, че той е закъснял още повече. Задник.
Трябваше да отида след Рокси.
Ударих с ръка по крака си и изпих бирата, а Атласа беше здраво в джоба. Слънцето залязваше бързо и усещах как луната ме подтиква да се движа. Тя искаше да я намеря.
Затворих очи, като останах неподвижен само със силата на волята си.
Когато не можех да издържам повече, се насочих към друга бира.
Ланс не бързаше да си вземе душ.
Звукът от плискане и висок смях достигна до ушите ми отвън и аз прекосих стаята, като отметнах завесата в предната част на къщата, за да мога да погледна към басейна.
Намръщих се, защото веднага видях прекалено много гола кожа и цял куп учителски цици. Изглеждаше така, сякаш преподавателите се готвеха за шибана оргия. Половината от тях вече бяха голи или носеха прашки и спийди, което би трябвало да е незаконно. Имаше причина повечето от тях да останат покрити с блейзъри от туид и аз със сигурност адски много исках да остана в малкия си балон в главата, където никой от тях никога не ги сваля.
– Кой иска да накара хеликоптера ми да излети? – Обади се гръмко професор Уошър, докато балансираше в края на дъската за гмуркане, изпъвайки бедрата си така, че членът му се въртеше в кръг.
Пуснах завесата с гримаса, като ми се искаше да мога да изгоря образите от съзнанието си.
– Наслаждаваш се на гледката? – Попита Ланс, смеейки се, когато влезе в стаята с чифт дънки, а голите му гърди бяха все още влажни от душа.
– От това съм белязан за цял живот – изстенах с отвращение.
– Ами аз получих шибана покана за това малко парче ад, така че как мислиш, че се чувствам? – Пошегува се Ланс, като се придвижи напред, за да ме прегърне.
През тази седмица не бяхме имали много време насаме и това винаги правеше връзката ни малко по-силна, когато се събирахме отново. Знакът за Везни върху кожата ми ме сърбеше цял ден, молейки ме да го намеря.
Обгърнах го плътно с ръце, като си поех дъх, облегнах глава на рамото му и просто стоях там, прегръщайки го за няколко мига. Бяхме надхвърлили момента, в който се съмнявахме в начина, по който това шибано нещо ни караше да се чувстваме един към друг след всичките тези години, и просто се радвах, че никога не беше стигало по-далеч от случайни гушкания.
Опитах се да се отдръпна, но Ланс не ме пусна, а кътниците му се забиха в шията ми, докато от него се изтръгна тихо ръмжене.
– За бога, Ланс – промълвих аз, като се напъвах срещу него. – Ако ме ухапеш на Затъмнението, сигурно ще започнеш да се опитваш да ми смучеш пениса веднага след това. – Тази връзка между нас правеше всякакви лудости и начинът, по който се привличахме, когато той ме ухапеше, беше толкова силен в нормален ден, че се бяхме зарекли да не го правим от страх как може да ескалира. Сега той пиеше кръвта ми само ако нямахме друга възможност, а това, че той стана жертва на кръвожадност заради луната, не се смяташе за достатъчно добра причина за мен.
Той въздъхна драматично, като отпусна хватката си, докато се бореше с инстинктите на Ордена.
– Вероятно си прав – съгласи се той. – И ще бъда толкова добър в това, че ще се влюбиш в мен до сутринта.
Засмях се, когато той най-накрая успя да отдръпне кътниците си от плътта ми.
Брадата на Ланс ме гъделичкаше по шията и аз се отдръпнах, отблъсквайки го игриво от себе си, сякаш току-що не се бях впил право в проклетата му кожа. Той миришеше на канела. И по дяволите, но аз обичах тази миризма.
– Те на сигурно място ли са? – Попита сериозно той, като се пресегна да си налее бърбън, докато аз потънах обратно на дивана и допих бирата си.
– Ксавие току-що ми изпрати съобщение – потвърдих аз. – Той и майка ми щяха да използват звезден прах, за да пътуват до света на смъртните. Няма да се върнат преди утре, когато луната ще изчезне и той ще може да е сигурен, че отново е в безопасност от баща ни.
– Добре – каза Ланс, усмивка се отскубна от устните му, докато ми подхвърляше нова бира. – Чувствам се доста шибано, когато побеждавам този задник в собствената му игра. А и вече е твърде късно да си намери заместник, преди да е излязла луната.
– Да – съгласих се аз. – Изглежда, че го чака нощ на разочарование и самота.
– Да го победим в собствената му игра – каза Ланс и протегна питието си към мен, за да мога да чукна бутилката си до него.
– За да го победим изобщо – изръмжах аз.
– Скоро – съгласи се мрачно Ланс и аз кимнах.
Отпих дълбоко и се облегнах назад на меките възглавници, чувствайки се като цар на проклетия свят поне веднъж. Да надхитриш баща ми беше толкова хубаво, че исках да се наслаждавам на това усещане завинаги.
– И така, къде се провежда тайното парти „Затъмнение“ тази вечер? – Попита Ланс.
Усмихнах му се и свих невинно рамене.
– Какво парти?
– Очакваш да повярвам, че група тийнейджъри ще пренебрегнат възможността да отпразнуват края на Адската седмица и ще останат по стаите си в единствената нощ, в която получават свободен пропуск да чукат когото си поискат? Пфф.
Усмихнах се на идеята да се чукам с когото ми хареса и Ланс се наведе по-близо до мен, когато забеляза това.
– Тогава ще ми кажеш ли на кого си хвърлила око? – Попита той.
– Това е ужасна идея на толкова много нива – казах аз, без да съм сигурна дали трябва да му кажа или не. Той знаеше колко е важно да свалим Вега, така че когато заема мястото на баща ми в Небесния съвет, той все още да е достатъчно силен, за да се изправи пред проблема с нимфите, без да се колебае. Не можехме да рискуваме да нарушим равновесието, което завръщането им можеше да внесе. Но Вега като Вега беше достатъчно прост проблем, за да намерим решението му. Самите момичета бяха съвсем различна ситуация.
– Кажи ми. Аз съм беден старец, на когото е съдено да се затвори на това място или да бъде насилван от Уошър на партито с басейна от ада. Трябва да знам, че хората все още се забавляват някъде на този свят – помоли той.
Усмихнах му се, след което извадих атласа си от джоба, разглеждайки за хиляден път снимката, която Рокси ми беше изпратила.
– Ако едно момиче ти изпрати снимка по бельо, значи иска да те прецака, нали? – Попитах, мръщейки се на себе си, че изобщо задавам този въпрос, но някак си не изглеждаше толкова просто.
– Като цяло бих казал, че това е доста ясен индикатор – пошегува се той.
– Дори когато това момиче те мрази толкова силно, колкото е възможно в човешки план?
Ланс се поколеба, погледът му падна върху Атласа в ръката ми, въпреки че го държах така, че да не може да види снимката. Не бях сигурен защо, но наистина не исках да започна да я показвам на някой друг. Тя ми го беше изпратила. Тя беше моя.
– Дали това момиче случайно не се среща с някой от приятелите ти? – Попита той бавно.
Цъкнах пренебрежително с езика си.
– Кейлъб има различно момиче всяка втора седмица. Тя не е негова приятелка, а и преди е имал общо момиче със Сет, така че…
– Значи не мислиш, че ще му пука?
Кейлъб вече ми беше изпратил няколко съобщения, в които ме предупреждаваше да не се приближавам до Рокси тази вечер, а аз с удоволствие го примамих, като му отговорих със съобщение, в което просто казвах, че това не зависи от мен, а от Луната. Беше заплашил, че ще се измъкне от имението на родителите си и ще се върне в училище, но аз знаех, че това са глупости. Нямаше как да се върне, което означаваше, че няма да ми се изпречи на пътя, но това все още не означаваше, че тя ще иска мен вместо него.
– О, ще му пука. Просто не би могъл да каже много по въпроса. Освен това, както казах, тя ясно показа, че не е негова. Това е неин избор. – А аз искам тя да бъде моя.
– И ти мислиш, че тя може да избере теб? – Ланс попита бавно, повдигайки вежди.
– В момента звучиш скептично, Ланс – отвърнах аз. – Не се опитвам да се преструвам, че тя не ме мрази. Просто се чудя дали омразата е единственото нещо, което изпитва към мен.
– Ами… има само един начин да разберем, нали? – Той се усмихна многозначително и пресуши питието си.
– А ако тя ми каже да се махам? – Попитах.
– Тогава за пръв път в живота си ще опиташ горчивия вкус на отхвърлянето – закани се той. – Това ще е добре за теб.
Въздъхнах и поставих бутилката си на масата, докато се изправях.
Свих рамене, докато Драконът се раздвижваше под плътта ми. Навън вече беше тъмно, луната беше изгряла докрай и трябваше да изхвърля част от енергията, която луната вкарваше в мен, преди да ме подлуди.
– Къде е Ланс? – Гласът на директор Нова дойде отвън. – Той трябва да е тук за това, имам нужда от него…
– Ще го намеря, мое пуканче – отговори мигновено професор Уошър. – Вероятно е просто малко срамежлив. Трябва да бъдем нежни с него!
– О, по дяволите, трябва да ме спасиш – помоли Ланс и погледна към предната част на къщата, където несъмнено използваше вампирския си слух, за да слуша как Уошър се приближава към входната врата.
Аз изхвръкнах от смях.
– Трябва да обещаеш, че няма да се държиш като учител с пищови и да развалиш партито – предупредих аз.
– Кълна се в живота си, само ме изкарай оттук – каза той и аз се усмихнах, докато го водех към задната част на къщата.
Ланс се отдръпна от мен и се върна още преди да съм стигнала до задната врата с тениска и маратонки, а аз излязох навън точно когато Уошър позвъни на вратата.
Ланс заключи задната врата и ние се измъкнахме през хижите, докато звуците от партито край басейна не останаха зад гърба ни и не се измъкнахме от Астероид Плейс.
Аз поведох към Въздушната територия, като с прекъсвания се оплаквах от Рокси Вега, докато се опитвах да не психирам, за да я проследя.
Всяка моя крачка ме приближаваше към нея, усещах го. Но и не можех да се движа прекалено бързо. Знаех, че шансовете ми с нея са в най-добрия случай нищожни, така че трябваше да играя точно както трябва, ако исках тя да ми даде време.
Насочихме се към върха на скалите над заливчето и аз седнах в дългата трева до приятеля ми, докато гледахме надолу към огньовете, горяха по целия плаж.
Не ми отне много време да забележа Рокси. Бялата ѝ рокля се открояваше на пясъка, а смехът ѝ се носеше до мен от вятъра, сякаш този специфичен звук беше избран специално за мен.
Наведох се напред, като се местех напред-назад, докато я гледах, чудейки се дали има смисъл от това. Дали изобщо щях да сляза там? Чувствах как всеки нерв в тялото ми крещи да последвам зова на луната и да отида при нея, но какво, ако тя просто ме отблъсне? През цялото време, докато се колебаех между това да го направя и да не го направя, все още имаше шанс и знаех, че се колебая в „какво, ако“.
– Просто си тръгни – изръмжа Ланс накрая.- Кажи и как се чувстваш. Изложи всичко наяве и разбери дали и тя го чувства. Няма да се отървеш от тази потребност, като седиш до мен и мачкаш тревата.
Засмях се на това и се обърнах да го погледна.
– Мислиш ли, че тя изобщо ще ме изслуша? – Попитах.
– Мисля, че трябва да разбереш. От един час сме заедно, а ти прекара петдесет и девет от тези минути в разговори за нея. Не мога да издържа повече. Остави този старец да седи на скалата и отиди да си вземеш момичето.
Изправих се на крака, свих рамене, сякаш така или иначе не ме интересуваше много, но начинът, по който той току-що я нарече мое момиче, накара Дракона да мърка под кожата ми.
– Добре, но ако се издъни в лицето ми, тогава ще бъде твоя вина, ако се окажем на лъжичка тази вечер – предупредих го.
– Изсмучи го, лютичко, тя е просто момиче. – Ланс ми се усмихна и аз му обърнах гръб.
Тя обаче не беше просто момиче. Не и за мен. Тя беше единственото момиче, което не трябваше да искам, което не можех да имам, от което не се нуждаех. И все пак исках. И всичко в живота ми можеше да се повреди толкова силно от тази нужда, че до този момент се борех със зъби и нокти.
Но очевидно бях на път да позволя на Луната да ме извика за глупостите ми. Защото дълбоко в себе си знаех, че всеки път, когато я бутах, всеки път, когато я наранявах, всеки път, когато ми се смееше и се изправяше, тя разбиваше решимостта ми още малко, разрушаваше стените ми още малко. И макар да знаех, че всички неща, които и бях направил, само я отблъскваха от мен, всеки път ме привличаше малко по-близо.
Бях я тласнал към омразата ѝ, защото един миг на нейното презрение означаваше за мен повече от това, което ми струваше. Приемах вниманието ѝ по какъвто и начин да го получавах, защото през цялото време, докато беше върху мен, то ме запалваше и ме караше да горя. А аз исках да горя с нея повече, отколкото мисля, че някога съм искал каквото и да било в живота си.
Тръгнах надолу по пътеката към плажа с едно единствено нещо в главата си и с решимостта да го постигна, ако имаше и най-малкия шанс да успея.
Рокси Вега, ще те направя моя.

Назад към част 34                                                                Напред към част 36

ТОРИ

На вниманието на всички ученици, следното е известие за безопасност и ви съветваме да се отнасяте сериозно към цялата информация в това известие.
Тази вечер е Лунното затъмнение.
Всички феи ще бъдат поразени от поривите на Луната и ще се ръководят от най-низшите си инстинкти и най-истинските желания на сърцата и плътта си.
В тази връзка преподавателите направиха следните препоръки:

1. Останете сами в стаите си през цялата вечер със заключена врата.
2. Изключете атласите си, за да избегнете изкушението да изпращате провокативни съобщения на съучениците си чрез социалните мрежи.
3. Вземете една или две приспивателни, за да се опитате да заобиколите нощта, без да се поддадете на поривите.
4. Уверете се, че сте направили месечните си контрацептивни заклинания, така че когато правилата 1-3 не сработят, да не идвате да плачете в преподавателския състав за неочаквана бременност.
Моля, опитайте се да останете в безопасност и се насладете на вечерта.
– Директор Нова.

Прочетох съобщението за втори път и не можех да не се усмихна. За всеки случай това беше предупреждение, което казваше, че по всяка вероятност много хора ще правят секс тази вечер, така че не забравяйте да използвате контрацептиви. Останалото беше просто глупост и тя го знаеше.
Сред лудостта на адската седмица бях чула немалко развълнувани шепоти за лунното затъмнение и за нещата, които хората правят по време на него.
Дори мисълта за тази вечер ме разгорещи, а още не беше дошло време за вечеря.
Прехапах устни, докато пусках атласа си, чудейки се какво ще правя тази вечер след празничната ни вечеря. Кейлъб се беше върнал при семейството си за празнуването на Затъмнението след Рекънинг, но установих, че се радвам. След забавлението, което изживяхме снощи, нямах търпение да прекарам повече време с него. Но след това той отново започна да ме заплашва с другите наследници след „Рекънинга“ и аз осъзнах, че наистина не ми е приятно цялото му поведение на Джекил и Хайд.
Когато се върнеше от посещението при семейството си, планирах да създам някои нови правила, по които да играем, и ако не му харесат, може би просто ще трябва да го освободя. Което беше адски жалко, защото той беше наистина секси. Но нямах намерение да му позволявам да се възползва и от двете възможности. Искаше ме или искаше да се отърве от мен и щеше да реши кое от двете.
Фактът, че нямаше да е наоколо тази вечер, ме накара да се замисля дали Луната нямаше да започне да ме подтиква към някой друг или всичко това беше просто куп глупости и оправдание за феите да се закачат с когото им харесва. Идеята, че едно затъмнение може да има толкова голямо влияние върху нас, ми се струваше почти смешна, но предположих, че щом факултетът е сметнал за нужно да изпрати предупреждение, значи е имал някакво основание.
Благодарение на безумно неудобния час по сексуално възпитание на Орион знаех как се прави контрацептивно заклинание, а последното, което бях направила, все още беше в сила. Така че ако се случеше да се озова в леглото на някого, тогава поне нямаше да се притеснявам за това.
Обърнах се, за да разгледам последните си покупки онлайн, опитвайки се да избера тоалет за празничната ни вечеря в „Кълбото“, точно когато атласът ми отново изписука.
Погледнах надолу към автора на съобщението и сърцето ми направи някакво неловко салто, като за миг се озова в гърлото ми, преди да падне долу в стомаха ми.

Дариус Акрукс – 1 ново съобщение.

Устните ми се разтвориха и аз леко поклатих глава, опитвайки се да се отърся от треперещото чувство в стомаха си, докато го вдигах и отварях съобщението.

Дариус:
Всички членове на Дом Огън са поканени на лунното парти във Въздушния залив тази вечер при залез слънце. Елате готови да се забавлявате така, сякаш къщата ви гори и някой е откраднал всичките ви дрехи. Ще стане мръсно и всички вие ще се появите, за да представите най-горещата Къща в кампуса. Присъствието не е задължително. Покажете се или се изнасяйте.
– Вашият скромен капитан на дома.

Изпуснах дъх, отказвайки да призная, че една малка част от мен беше разочарована да открие, че това послание не е лично. Все пак не исках той да ми изпраща съобщения. Ако го правеше, просто щях да го изтрия. И вероятно да го блокирам.
Пуснах Атласа си обратно на леглото и излязох от дрехите си, като се готвех да започна да пробвам тоалети за тази вечер.
Кожата ми беше гореща и аз се проветрих с ръка, прекосявайки стаята по черното си бельо, докато се движех, за да отворя прозореца.
Небето беше оцветено в оранжево, тъй като слънцето започна да залязва, и аз спрях за момент, като се възхищавах на гледката и се наслаждавах на хладния бриз, който танцуваше по тялото ми.
Докато гледах към небето, погледът ми попадна на бледо, бяло кълбо, което висеше ниско на хоризонта. Луната вече беше изгряла.
По гърба ми преминаха тръпки, докато я гледах дълго, а всеки сантиметър от кожата ми започна да оживява, сякаш електрически ток танцуваше по нервните ми окончания.
Прехапах устна и се отвърнах от гледката, грабнах атласа обратно в ръцете си и набрах съобщение.

Тори:
Благодаря за поканата, но не съм сигурна, че имам нещо подходящо за обличане. Какъв е дрескодът?

Щом натиснах бутона „Изпрати“, стомахът ми се сви и се опитах да го разсея отново. Чуках по екрана и удрях ръцете си в него отново и отново, докато се опитвах да измисля начин това съобщение да не е било изпратено току-що.
В долната част на екрана проблесна известие и сърцето ми се сви неудобно.

Дариус Акрукс пише.

Не, не, не, не, не! Какво съм направила??

Дариус:
Сигурен съм, че ще изглеждаш достатъчно добре във всичко, което облечеш. Просто се появи, както си.

Погледнах надолу към себе си в бельото си и се засмях. Това със сигурност щеше да помогне на репутацията ми на сексуален наркоман, нали?

Тори:
Не, мисля, че това би било крайно неподходящо.

Дариус:
Защо?

Как четири малки буквички могат да накарат сърцето ми да забие така? Прочетох съобщението му четири пъти, което беше прекалено за отговор с една дума, но не знаех как да му отговоря. Просто продължих да мигам към него, докато той не изпрати друго съобщение.

Дариус:
Изпрати ми снимка и ще ти дам честно мнение.

Ако преди си мислех, че сърцето ми се е разтуптяло, то това беше нищо пред това, което правеше сега. Разбира се, че нямаше да му изпратя снимка. Стоях по бельо, а не в някакъв ужасен костюм, както той си мислеше. Освен ако той не си е мислил, че съм. Може би е знаел точно какво нося. Но как би могъл? И защо изобщо обмислях да му изпратя снимка, след като очевидно нямах намерение да го направя?

Дариус:
Предизвиквам те…

Майната му.
Придвижих се до огледалото, което висеше до вратата ми, и спрях, когато забелязах, че очите ми изглеждат някак странно. Наведох се малко по-близо, разглеждайки зениците си, които бяха широки и разширени като на аниме герой. За миг се намръщих на странния вид на очите си, преди първоначалната ми задача да привлече вниманието ми. Нахлузих чифт тежки ботуши, по които все още имаше кал от времето, когато ги бях носил навън в дъжда, и усмивка дръпна устните ми.
Поех си дълбоко дъх, вдигнах атласа си нагоре и направих снимката.
По кожата ми настръхна топлина, докато си играех с идеята да натисна бутона за изпращане или изтриване. Наистина нямах намерение да пращам на Дариус Акрукс снимка, на която съм по бельо.
Дали?
Погнусих се от идеята, преместих палеца си, за да натисна „изтрий“, и вместо това натиснах „изпрати“.
Червата ми се свиха, очите ми се разшириха и аз бързо изпълних останалата част от неясния план, който имах, когато обмислях тази скандална идея. Майната му на това, че знаех какво ме връхлита тази вечер.

Тори:
Виждаш ли? Обувките ми не си подхождат, изглеждам нелепо…

Сърцето ми биеше несигурна мелодия в гърдите ми, докато се опитвах да разбера защо, по дяволите, току-що бях направила това. Не че имаше значение. Той така или иначе постоянно ме виждаше в този миниатюрен бански в класа по водни стихии. А и беше изгорил всичките ми дрехи, така че вече беше видял всичко, което можеше да се види от тялото ми. Не беше голяма работа.
Думите, които Дариус Акрукс изписва, седяха в долната част на екрана ми вече твърде дълго. Или се готвеше да ми изпрати есемес, или беше написал наполовина отговора и беше забравил за него, или се затрудняваше да реши какво точно да ми отговори.
Защо, по дяволите, му бях писала отново?
Можех ли да обвиня луната? Сигурна съм, че ми се искаше да го направя. Сърцето ми биеше прекалено бързо. Прекалено бързо.
На вратата ми се почука и сърцето едва не изскочи от гърдите ми.
Устните ми се разтвориха. Погледнах към Атласа си, който все още нямаше отговор, и се приближих несигурно към вратата.
Исках да попитам кой е там, но не успях да прокарам думи през устните си.
Бавно завъртях дръжката на вратата и я дръпнах на една пукнатина.
– Какво правиш, гладиш ли или нещо подобно? – Пошегува се Дарси, докато се пъхаше вътре, а аз се разсмях и бързо затворих вратата след нея.
Тя вече беше облечена в сива пола и симпатичен топ, синята ѝ коса беше разпусната и се къдреше около раменете ѝ.
Погледът ѝ се плъзна към мръсните ботуши, които бях съчетал с бельото си, и веждите ѝ се смръщиха.
– Какво носиш, Тор? – Попита тя на шега.
– Ъм… – Дори не бях сигурен как да обясня факта, че явно съм имала психически срив, затова вместо това изритах ботушите си до вратата и се върнах към разглеждането на гардероба си.
– Господи! Предлагаш секс на Дариус Акрукс ли? – Изсумтя Дарси и аз се обърнах, за да я видя как държи атласа ми, който твърде късно осъзнах, че съм оставила отворен на леглото със съобщенията точно там, за да ги види.
– Боже, не! – Изригнах. – Как ли не! Аз просто… му изпратих една снимка, която беше шега, изобщо не беше сексуална!
– Бельото ти е прозрачно – посочи тя и аз погледнах надолу, поклащайки глава, но всъщност беше нещо като прозрачно.
– Аз… ще обвиня луната – казах, защото сериозно нямах друго оправдание, а и ми беше наистина адски горещо отново и виждах проклетата луна през отворения прозорец, сякаш ми се смееше. Посочих я, за да подчертая тезата си, и Дарси се засмя.
– Добре, ама луната може да иска да се покриеш, преди да излезем? – Предложи тя.
Усмихнах се на подигравателния ѝ тон и посочих множеството нови дрехи, между които все още не бях избрала.
– Не мога да избера, така се стигна дотам, че поисках помощта на Дариус.
– И той предложи тези ботуши?
– Не ги е предложил. – Прехапах устните си. – По дяволите, по-добре да ме държиш далеч от него тази вечер, ако само един поглед на луната е достатъчен, за да започна да му изпращам полуголи снимки – пошегувах се, но донякъде го имах предвид. И се надявах, че няма да го направи и все пак ще се сблъскам с него. По дяволите.
– Кейлъб губи блясъка си толкова скоро? – Подигра се Дарси, докато започваше да преглежда възможностите ми.
– Да. Ама не… толкова се забавлявахме снощи на панаира, а после и в стаята му… – Усмихнах ѝ се, докато тя поклащаше глава в присмехулно отвращение. – Но след това тази сутрин стана: „Ти е по-добре да се пазиш, идвам за теб, като пълен тъпанар…“
– Дариус също беше доста гаден в тази заплаха – отбеляза Дарси.
– Да, знам. Но той не се преструва на нещо друго. Както е с Кейлъб, той е все едно, да бъдем просто ние и да запазим нещата с враждата отделно. Но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, разбираш ли? Защото в един момент се смея до уши с него и спя в леглото му, а в следващия той ми казва, че ще ни изхвърли от училището и ще ни накара и двете да кървим. А аз просто искам да му ударя едно силно кроше в шибаното лице.
– И аз го чувствам – съгласи се Дарси. – Определено трябва да го удариш. – Тя хвана една рокля от купчината и я протегна към мен. Беше бяла с бледолилави цветчета по нея, горната част беше прилепнала, а полата се разкрояваше. Бях я купила с мисъл за Дарси и двете го знаехме.
– Луната иска да я облечеш тази вечер – каза Дарси. – Ако изглеждаш невинна, тя смята, че и ти можеш да се държиш така.
Усмихнах ѝ се, когато тя ми подхвърли роклята и аз я облякох. Тя обгръщаше фигурата ми и стигаше до коленете.
– Сериозно ли да съм облечена в това? – Попитах развеселено. Беше сладка, а не бях сигурна, че мога да се справя със сладкото.
– Да – съгласи се тя и ме бутна на стола до бюрото, като започна да се занимава с косата ми. – И така, стигнахме до това, че искаш да удариш Кейлъб по лицето и някак си да обясниш защо изпращаш мръсни снимки на Дариус, защото все още не мога да разбера с какво той е по-различен…
– Точно така. Да. Ами той е различен, защото не се преструва на нищо друго освен на задник – казах аз, прехапвайки устните си, докато позволявах на ума си да блуждае в посока на Дариус.
– А задниците са секси. – Можех да усетя как Дарси върти очи, без да се налага да го виждам. Да, да, пеех стара песен. И двете го знаехме. Бях като наркоманка и можеше да се насоча към рецидив, ако тази луна си проправи път.
– Сексът с омраза е горещ – казах аз и Дарси се стъписа.
– Виждам накъде отива това – заяви тя.
– Не разбираш. Не е така. Просто казвам…
Дарси се засмя и аз се присъединих към нея.
– Това е луната – добавих аз.
– Разбира се, че е – съгласи се тя. – Е, направих каквото можах, за да те накарам да изглеждаш невинна. Да се надяваме, че ще успееш да го изиграеш.
Тя спря да си играе с косата ми и аз се изправих, за да се погледна в огледалото, усмихвайки се на свободните къдрици, които ми беше дала, за да допълнят красивата рокля.
Нахлузих към нея чифт бели маратонки, защото отивахме на плажа и токчетата щяха да ме накарат да изглеждам просто като газела на трески, която се разхожда по пясъка.
– Луната има ли предвид някого за теб? – Попитах, оглеждайки сестра ми с лукава усмивка. Тя не се беше обвързвала с никого от цялата тази глупост със Сет, който и подстрига косата, и се притеснявах, че отново премисля цялото това доверие към мъжете.
– О… ами… – Бузите ѝ леко се зачервиха и тя отвори уста, сякаш искаше да каже нещо.
– О, Боже мой! Напълно ме шашна, кой е той? – Попитах.
Тя се поколеба и в последвалата тишина атласът ми изписука. Дарси скочи върху него, а аз прехапах устни, като се опитвах да не се надявам да е Дариус и не успявах.
– Това е просто Джералдин – каза тя и в гърдите ми падна леко чувство на потъване. – Тя проверява колко време ще се забавим.
– Кажи и петнайсет минути – казах аз. – И така, кой е щастливецът…?
Дарси се засмя пренебрежително.
– Никой конкретен, но знаеш ли, луната ме кара да мисля, че може би просто ще запазя възможностите си отворени.
Намръщих се, докато тя избягваше погледа ми, но ако искаше да запази влюбването си в тайна, нямаше да я притискам.
– Добре – въздъхнах. – Но ако си легнеш, очаквам всички подробности утре.
Тя изхърка развеселено и издаде неангажиращ звук.
– О, хайде, нека да прекалим – каза Дарси развълнувано, сменяйки темата. Тя се премести до мен и завъртя кичур от косата ми между пръстите си, като се намръщи съсредоточено, докато от дланта ѝ израсна малка лиана, която се уви около нея. По дължината ѝ се появиха малки люлякови цветчета и аз се усмихнах широко на проявата ѝ на магия, докато прибираше края ѝ зад ухото ми.
– Виж се, Дарси. Всеки би си помислил, че си пълноправен ученик в най-доброто магическо училище в Солария – направих комплимент.
– Това е точно така – съгласи се тя.
На вратата ми отново се почука. По-силно от това на Дарси.
Разширих очите си към нея и устата ѝ се отвори.
Тя измърмори кой е?, а аз свих рамене, защото нямах представа. След това тя изрече „Дариус?“ и очите ми се разшириха като чинии.
Вдигнах Атласа си, като видях, че той все още не е отговорил на безсрамната ми полугола снимка, преди да се измъкна към вратата с Дарси до мен.
Дланите ми бяха хлъзгави, когато посегнах към дръжката на вратата, но заковах поглед, че не ми пука, право на лицето си. Бях изпратила проклетата снимка, така че трябваше да изтърпя.
Отворих вратата и езикът ми залепна в устата, когато открих Дариус, облегнат на рамката на вратата.
Погледът му бавно се плъзна по роклята ми и топлината пропълзя по кожата ми навсякъде, където погледнеше.
– Значи си решила проблема си? – Попита той небрежно.
– Ъм… Реших да избера други обувки…
Моля те, земя, погълни ме сега. Или него. Или сестра ми, която стои точно зад тази врата.
– Мисля, че предпочитам другия вариант – каза той, като се приближи малко до мен.
– Ами аз мисля, че Тори изглежда много добре в тази рокля – каза Дарси и дръпна вратата докрай, така че да се разкрие до мен.
Дариус се отдръпна почти незабележимо, но всичко в позата му сякаш се промени.
– Нима не изглежда добре? – Настоя Дарси.
– Свята работа, Дарси. Никой не иска да изглежда добре – промълвих аз.
– Хубавите момичета го правят – изсъска тя в отговор остро.
Дариус се засмя и звукът се търкулна право по гръбнака и в душата ми.
– Рокси не е хубаво момиче – каза той, вперил поглед в моя, а зениците му бяха по-големи от обикновено в безкрайно тъмните му очи. – Без значение колко красива изглежда в тази рокля.
Той се обърна и се отдалечи от нас, преди да успея да изрека отговор.
Провиснах до рамката на вратата и се обърнах към Дарси с повдигнати вежди.
– Как направи така, че „хубава“ да звучи мръсно? – Попитах с груб глас.
– Не го е направил, Тор – каза Дарси с въздишка, докато аз се връщах вътре, за да си взема нещата. – Всичко това беше в главата ти.
– Но дали беше така? – Попитах, като – се усмихнах.
– За съжаление… не, не беше.
Прехапах устните си, за да не се усмихна отново. Нямах никакво намерение да се доближавам до Дариус Акрукс тази вечер.
Вероятно.
Може би.
Шестдесет и три процента.
По дяволите.

Назад към част 33                                                               Напред към част 35

ДАРСИ

Ланс:
Ще се постарая да си заслужава, ако преминеш през „Рекънинг“ днес.
#мотивация #послеклас

Дарси:
Не мога да повярвам, че току-що ме хаштагна!

Ланс:
Не мога да повярвам, че не си в леглото ми в момента.
#нашата мис праскова

Дарси:
Също така не мога да повярвам, че току-що призна, че искаш да мина „Разплатата“.

Ланс:
Сложно е.

Разбрахте правилно.
Изпуснах смях, прибрах Атласа в чантата си, докато се отправях към вратата. Рекънингът се провеждаше на Поляната на Войната на разсъмване и както обикновено нямах представа какво да очаквам. Единственото, което ме радваше, беше, че след тази сутрин всичко щеше да приключи. И макар да бях адски нервна, бяхме се справили добре в изпитанията и трябваше само да се надявам, че ще успеем в това последно предизвикателство.
Независимо какво щеше да се случи, знаех, че Тори и аз сме една до друга. И това беше достатъчно. Бяхме преживели толкова много заедно през живота си, но откакто пристигнахме в „Зодиак“, връзката ни стана още по-силна. Щяхме да преживеем бурите на съдбата си заедно, ръка за ръка. И никой никога не би могъл да ни отнеме това.
Забелязах Диего по-надолу по стълбището и в гърлото ми избухна буца, защото в мен отново се отвори гняв. Ако исках да получа информация за чичо му, щеше да ми се наложи да го преглътна, но точно в този момент това не изглеждаше възможно. Просто бях прекалено ядосана, а днешният ден беше прекалено важен, за да хабя енергията си за него.
Той хвърли поглед през рамо, намръщи се, когато ме забеляза, после ускори крачка. Поклатих глава към него, като си промърморих под носа. „Глупак.“
Последвах другите първокурсници навън, където все още беше тъмно, и някой се втурна покрай мен, като едва не ме събори на земята.
Кайли сякаш вървеше по въздуха, докато бързаше пред мен, а Джилиан тичаше след нея.
– Цяла нощ? – Казваше ѝ Джилиан.
– Да, дори не съм имала време да измия блясъка от себе си. Той все още беше навсякъде по мен тази сутрин. Каза, че не може да ми се насити – каза Кайли, като преметна косата си през рамо, докато се отдалечаваха.
Уф. Едно предположение с кого се е чукала.
Вървях зад гърба на въздушните първокурсници, увивайки палтото си по-плътно около себе си, когато вятърът се усили. Минахме през Плачещата гора и Тори привлече погледа ми до София и Тайлър. Тя ми махна с ръка и аз ускорих крачка, като погледнах към Диего, който бързо се отдалечаваше от нас.
– Как мина панаирът? – Попита ме Тори, сякаш имаше да ми каже хиляди неща. Попаднахме в дискусия за Кейлъб и наследниците и аз се ужасих от това, което Кейлъб беше направил с нея на върха на някаква планина. Но тя сякаш смяташе, че той се е поправил. Не бях напълно удовлетворена от това, но Тори явно беше решила да продължи да се среща с него. Разказах ѝ за случилото се между мен и Диего – като пропуснах останалата част от нощта ми с Орион – и тя прокле името му, поглеждайки го през ливадата.
Много исках да ѝ кажа истината за Орион и се чудех дали просто да не го направя. Тя нямаше да каже на никого. Но дори и да го обмислях, остра щипка в стомаха ми напомни, че ако тя знае за нас, може да си навлече неприятности, че ми прикрива задника.
Не, ние с Орион трябваше да разберем какво, по дяволите, всъщност щяхме да направим с това ненаситно нещо, в което се бяхме оплели. Дотогава това трябваше да остане между нас. А вероятно и след това.
Професор Зенит и директор Нова се появиха в дълги тъмносини роби, движейки се пред нас със сериозни изражения. Край игрището имаше трибуни, пълни със зрители. Те бяха пълни с обичайната тълпа от наследници и техния фен клуб и Джералдин и ВСО, плюс цяла плеяда от родители, гледащи с надежда.
Нова вдигна брадичката си, като ни огледа отляво надясно.
– Днес ще бъдат решени вашите съдби. На всеки от вас е дадена оценка между едно и десет въз основа на представянето ви в изпитанията, които предприехте тази седмица. Ще получите тези оценки… сега. – Тя махна с ръка и числата се появиха над главите на всички ни в блестящи сини искри.
Погледнах нагоре, открих деветка над главата си и изпищях от радост, когато забелязах същото над главата на Тори. Джералдин направо полудя, като изкрещя имената ни и по бузите ѝ се търкулнаха истински сълзи. ВСО се присъединиха, заглушавайки подвикванията, идващи от приятелите на наследниците. Самите наследници се бяха сгушили един в друг, очите им бяха потъмнели, докато между тях се разнасяха мърморения.
Погледнах с надежда към останалите първокурсници около мен, като открих София с петица и Тайлър със седмица. Диего имаше блестяща тройка над главата си, раменете му бяха прегърбени, сякаш искаше да се свие от нея. Въпреки гнева си към него, не можех да не почувствам малък пристъп на разочарование от негово име. Не че исках той да загуби мястото си в Академията, но определено трябваше да получа извинение, ако някога отново щяхме да се видим очи в очи.
Нова плесна с ръце, за да привлече вниманието ни.
– Без значение колко нисък или висок е вашият резултат, все пак може да се провалите или да преминете крайната оценка в зависимост от това колко добре сте се справили с този тест. Рекънинг ще прецени колко силни са наистина волята и сърцето ви. Доколко заслужавате мястото си в тази елитна академия. След това всеки от вас ще получи окончателна оценка, която ще реши дали ще останете в „Зодиак“ или не. Ако сборът ви е по-малък от дванадесет, ще загубите мястото си още този ден.
Нервите ми затанцуваха, когато Нова ни нареди да създадем кръг на полето, както в нощта на Пробуждането.
Застанах между София и Тори, пръстите ни бяха преплетени и здраво заключени.
– Успех – казах под носа си, докато Зенит и Нова поемаха към центъра на полето, а София и Тори го промърмориха в отговор.
Зенит вдигна ръка към блестящото нощно небе, което беше на прага на зората, и затвори очи за дълъг миг. Тишината се разстилаше по поляната; дори тълпата беше мълчалива и аз се зачудих дали този път им е било казано да бъдат такива.
– Погледнете към звездите, първокурсници! Време е за вашия Рекънинг! – Каза Зенит драматично и аз вдигнах глава с дълбоко вдишване, поемайки обширните точки светлина над себе си.
– Optio vobis faciam! – Зенит извика и аз усетих гласа ѝ чак до дъното на душата си. Звездите сякаш се усукваха, въртяха се и се въртяха, докато не попаднаха във вихър, неспособна да помръдна, тъй като ме приковаваха в мощната си аура.
Тежест падна върху мен като напора на водопад и мракът се спусна, отнасяйки всичко и всички със себе си.
Усещане за витаене изпълни тялото ми и имах чувството, че съм увиснала в бездна от нищото на милиони мили във всяка посока.
– Ало? – Извиках, паниката стискаше сърцето ми и крадеше дъха ми.
– Ало? Ало? Здравей? – Гласът ми отекна стотици пъти, наслагвайки се и сливайки се, докато не ме заболяха ушите.
Абсолютната тишина отново ме притисна и аз увиснах в нея, като компания ми правеше само пронизителният пулс на сърцето ми. Привлякох огън към върховете на пръстите си и той пламна по-ярко, отколкото някога бях виждала, трептящ от сила в електриково синьо и пламтящо алено.
До ушите ми достигна шепот, който изпрати струйка страх в гърдите ми. Не бях сигурна дали идва от вътрешността на главата ми, или от бездната, която ме заобикаляше. Нещо ми подсказваше, че идва от самите звезди, някак си нито женски, нито мъжки, те просто бяха такива.
– Близначка от въздух, огън, вода, земя, дъщеря на крал, душа близнак и фея, родена от пепел и огън… време е да се изправиш пред Рекънинг.
Чернотата сякаш се отлепи като страница на книга и аз се озовах на тъмна крайградска улица пред горяща къща. Пламъците се издигаха във въздуха и сякаш облизваха самото небе. Разтревожена тълпа се беше събрала на пътя до два огромни пожарни автомобила.
Исках да се приближа, инстинктите ми ме теглеха към тази къща. Само една мисъл ме пренесе в предната част на тълпата и сърцето ми се сви, докато един пожарникар крещеше заповеди към екипа си, клатейки глава, сякаш вече беше загубил надежда. Страхът се заби в гърдите ми, когато осъзнах на какво ставам свидетел.
Примигнах и вече се бе разсъмнало. Тълпата се беше разпръснала и беше останал само един пожарен автомобил. Пламъците бяха превърнали къщата в почерняла обвивка. В периферията ми се появи сянка и аз се обърнах, за да видя висока фигура, която стоеше в края на улицата с наведена глава и забулено тяло. В дланта им блестеше блестяща светлина и бях сигурна, че това е звезден прах. Махна с ръка и магията го погълна.
Долових бебешки плач, после още един и сърцето ми замря.
– Господине! – Мъжки глас привлече вниманието ми обратно към къщата и от отломките излезе пожарникар със сноп одеяла в ръце. – Близначките са оцелели! Измъкнах ги от пепелта.
Сърцето ми биеше все по-силно и по-силно, защото най-накрая разбрах защо не бяхме умрели тази нощ. Бяхме неподатливи на огън. Колкото и невъзможно да изглеждаше, сега това беше ясно като бял ден.
Но коя беше онази фея, която стоеше на ъгъла и гледаше? Ужасът в стомаха ми подсказваше, че това не означава нищо добро. Никой не трябваше да знае за нас. Ние бяхме сменени. Така че как можеше някой да е там, за да стане свидетел на тази нощ?
Родната ми майка? Баща ми? Кой друг е знаел? Те са умрели преди или след тази нощ?
– Близначке – шепотът отново изпълни главата ми. – Дървата горят най-горещо в сърцето на огъня. Колкото повече трудности срещаш, толкова по-силна ставаш.
Видението избледня и аз се озовах в един офис. Тори и аз седяхме на пода заедно, бяхме на пет, абсолютен образ една на друга. Но аз имах гипс на ръката си, която беше покрита с драскулки, а Тори имаше хартиена гривна с верижка на същата ръка.
– Не се получава – говореше приемната ми майка, госпожа Феърчайлд, на една жена от другата страна на бюрото, а гласът ѝ беше приглушен. – Те са невъзможни.
Сега този спомен ми се струваше още по-ярък, сякаш го бях заключила, погребала толкова дълбоко, че почти бях забравила, че се е случил. Младите аз и сестра ми вдигнахме очи, чувайки какво казва тя.
– Тори чупи всяка играчка или игра, която ѝ дам, а Дарси винаги има драскотини и синини, сякаш се опитва да се нарани. Миналата седмица те се измъкнаха от моята градина в тази на съседката и се качиха в къщичката на сина ѝ на дървото. Цяло чудо е, че Дарси не се е самоубила, когато е паднала. Просто вече нямам нерви за това.
– Може би бихте могли да опитате… – започна администраторът.
– Свърших с опитите – каза тя, изправи се и се пресегна да целуне всяка от главите ни, преди да излезе през вратата.
Усетих как пукнатината в сърцето ми, която госпожа Феърчайлд беше причинила преди всички тези години, отново ме разкъса за миг. Объркването, усещането, че Тори се е свила около мен, несигурността къде ще отидем по-нататък.
Видението се смени отново и имах ужасното усещане, че звездите са на път да ме провлачат през всеки болезнен момент от живота ми. Но следващото нещо, на което станах свидетел, беше размазана картина, в която двете с Тори стояхме пред десет различни училища, като всеки ден отбелязвахме първия във всяко от тях. Във всяко видение бяхме по-възрастни. Но докато те напредваха, забелязах, че с времето изглеждахме по-силни, очите ни се втвърдяваха, стойката ни се изправяше. Звездите не се опитваха да ме наранят, осъзнах аз. Те ми показваха как сме били създадени. Как след всяко отхвърляне и нараняване сме вдигали брадичките си малко по-високо, как сме изграждали бронята си малко по-дебела.
Въздухът се изпълни с шум. Всички обиди, които някога съм получавал в живота си и които са се запечатали в мен. Нанесени ми от безименни злобни момичета в училище, учители, приемни родители, приятели. Думи, които бяха оставили белег в сърцето ми.
Неумела. Нежелана. Странна. Заблудена. Твърде тиха. Твърде счупена. Твърде бедна.
Болката от всичко това се натрупваше в гърдите ми като вода в язовир. Отдръпнах се от нея, когато тъмнината ме погълна отново, закривайки очите ми.
– Престани – изръмжах, принуждавайки виденията да се отдръпнат и звездите да се заслушат.
Когато отворих очи, се озовах с лице към Тори. Усмихнах се с облекчение, придвижвайки се напред, за да я докосна, но образът ѝ се развълнува и промени, като вместо това се превъплъти в Сет.
Свих се назад, но изражението му беше по-меко, отколкото в реалния живот, по-топло.
Звездите отново ми прошепнаха, предизвиквайки лек трепет в мен.
– Противниците те заобикалят, Близначке. Но знаеш ли кои са истинските ти врагове?
Сет се превърна в Макс, после в Кейлъб, после в Дариус. Всеки път, когато видението се сменяше, израженията им ставаха по-плашещи, в очите им се четеше обещание за болка. Дариус се превърна в София, после в Диего, Джералдин, Тайлър, Кайли, Нова, Анджелика, Уошър, Маргарита, сто лица, които познавах от коридорите на „Зодиак“, всяко от тях изглеждаше по-злобно от предишното, очите им бяха пълни с омраза. След това се появиха съветниците, като завършиха с Лайънъл, който приличаше на самия дявол, а очите му бяха две пропасти от адски огън. Лицето му се превърна в лицето на Орион и гърлото ми се стегна, когато от него се излъчи студена вълна от омраза.
– Мракът ражда мрак – прошепнаха звездите, докато продължавах да го гледам, а към фигурата му сякаш бе полепнала плътна сянка. – Какво прави една фея, когато е с гръб към стената, Близначке?
Езикът ми натежа, докато обмислях отговора на този въпрос.
– Тя се бие – издишах аз.
– А какво прави една фея със сърцето си?
Преглътнах, когато Орион се придвижи напред, протягайки ръка към мен почти любовно, но после в ръката му се появи кинжал. Същият, който беше взел в пещерата онзи ден. Той хвана ръката ми, държейки я над китката ми, а аз изохках, опитвайки се да се освободя от него.
– Тя го пази – отвърнах аз, издърпвайки ръката си от него, а формата му се разпадна като песъчинки на вятъра, оставяйки ме отново в пълен мрак.
– А какво ще направи една фея, за да си извоюва полагащото и се място в Солария?
Отговорът се плъзна по езика ми с лекота, както дишането. Това беше инстинкт. Нещо, което знаех за феите през цялото време, но не бях успяла да призная истински. Затова Наследниците ни нараниха, затова Орион им помогна, затова Лайънъл контролираше всички тях.
– Всичко.
Тъмнината се отдръпна като прилив и нощното небе отново ме озари. Над главата ми блестеше блестящо число двадесет и аз примигнах тежко, докато се отърсвах от потискащото усещане на мрака, който ме беше завладял.
Обърнах се към Тори до мен, чиито очи бяха широко отворени, докато тя също гледаше към блестящото число двадесет над главата си. Навсякъде около нас над учениците, обикалящи полето, се появяваха все повече и повече цифри, но нито една не беше толкова висока, колкото нашата.
До мен София имаше блестяща петнайсетка, а аз бързо погледнах към Диего, тихо облекчен, че току-що е минал с дванайсет. Кайли имаше ярки осемнайсет, а Тайлър – също.
Ужасен плач долови ухото ми и забелязах едно момиче, което падна на колене, като започна да плаче, а номерът ѝ единадесет означаваше, че е загубила мястото си в „Зодиак“. Не бяха минали почти трийсет и смесица от сълзи и гняв се разнесе около нас, когато всички разчупиха кръга.
Нова извика:
– Рекънинг приключи! Онези от вас, които са получили по-малко от дванадесет точки, са освободени. – Тя направи жест към Плачещата гора. – Моля, съберете нещата си и се приберете у дома преди обяд.
Тъга ме изпълни, докато гледах как отчаяните ученици се отправят към семействата си в края на полето, падайки в прегръдките на родителите си. София изпищя, преди да претича през полето, за да прегърне семейството си, а останалата част от тълпата направи същото.
Обърнах се към Тори и се усмихнах, а в очите ми се появиха сълзи.
– Видя ли пожара?
Тя кимна, примигвайки от сълзите си.
– Видях всичко. И мисля, че сега разбирам защо трябваше да преминем през всичко това.
Придърпах я в прегръдка, докато една сълза се търкулна по бузата ми.
– И аз.
– Видя ли феята, след като къщата ни изгоря? – Прошепна тя в ухото ми и аз кимнах срещу рамото ѝ.
– Какво според теб означава това?
Тя остана мълчалива за момент.
– Не знам. Но имам чувството, че не е нищо добро.
– Поздравления – тъмният глас на Макс ме накара да се отдръпна от Тори и открих, че четиримата наследници са подредени пред нас. Страхът ме пресрещна, но нямаше да им позволя да съсипят този момент за нас.
– Благодаря – каза Тори. – Тук сте, за да ни дадете топли прегръдки ли?
Дариус изсумтя.
– Тук сме, за да ви предадем съобщение.
Стиснах зъби и се загледах в него.
– Защо имам чувството, че съм чувала това послание и преди?
Макс пристъпи напред, а от него се излъчваше аура на спокойствие, от която сърцебиенето ми се забави с частица.
– Не възнамеряваме да ви оставим да завършите, малки Вега.
Сет се ухили и прокара ръка по ръката на Макс.
– Ще ви боли.
– Може би ще искате да се махнете сега, докато все още можете – каза Кейлъб и Тори му стисна устни.
– Доказахте се, че сте феи. Не възнамеряваме да подценяваме този факт – изръмжа Дариус. – Така че се наслаждавайте на лунното затъмнение тази вечер. Това ще бъде последната нощ на мир между нас. Но всяка нощ след това… когато слагате красивите си главички на възглавниците, искам да помните, че идваме за вас. В мъртвата нощ, на разсъмване или при падането на здрача. Няма да знаете кога и как, но това, което ще знаете, е, че ние идваме. За. Вас.
Той се обърна и тръгна, а един по един другите наследници го последваха, оставяйки ме да треперя от глава до пети.
Думите отекваха в съзнанието ми, запечатани върху мен от гласовете на звездите.
Какво ще направи една фея, за да извоюва полагащото и се място в Солария?
Всичко.

Назад към част 32                                                         Напред към част 34

КЕЙЛЪБ

Насочвах колата си по пътя, като с половин око гледах Тори на седалката до мен, която оправяше проклетото си червило, сякаш не бяхме имали най-безумния спор в живота ми край една планина. Никога ли нещо не е смущавало това момиче? Или наистина беше преживяла толкова много гадости в живота си, че това, което току-що се беше случило между нас, дори не беше голяма работа за нея?
Не знаех. И не можех да го разбера. Тя беше затворена книга и това ме вбесяваше. Обикновено момичетата ме преследваха, но с нея имах чувството, че през половината време дори не се интересува. Което нямаше никакъв смисъл, защото аз бях адски забавен, а сексът беше шибано умопомрачителен, така че какво друго изобщо искаше?
Прозорецът ѝ беше отворен, а тя все още не беше сложила предпазния си колан. Какво имаше против предпазните колани? Кълна се, че това момиче имаше повече загадки в предпочитанията си за пътуване, отколкото аз за целия си живот.
Завихме към панаира и тротоарите бавно се напълниха с хора. Натиснах бутона до мен, за да затворя прозореца ѝ, и тя хвърли поглед в моя посока с ъгълчето на очите си, а пръстите ѝ се свиха, сякаш искаше да натисне бутона, за да го пусне отново веднага. Но ако не искаше лицето ѝ да се появи в утрешния брой на „Небесни времена“, затова беше по-добре да се скрие зад затъмнените прозорци.
Карах надясно покрай знака за забранени превозни средства и продължих да се движа отвъд тълпите от хора, които влизаха пеша в панаира, докато не завих надясно покрай портите, където вече бяха паркирани колите на другите наследници. Един охранител погледна колата ми с неодобрение, устните му се сключиха в тънка линия, но не направи опит да дойде и да ми каже да я преместя. Ако искаше да го направя, щеше да трябва да ме накара, а той знаеше, че не е достатъчно силен, за да го направи.
– Пълно разкритие, пресата ще разпознае колата ми. Искаш ли да позираш за снимки, или ще ме оставиш да те отнеса по дяволите от тях? – Попитах, обръщайки се към Тори, докато изключвах двигателя.
Тя погледна през затъмненото стъкло и аз проследих погледа ѝ. Със сигурност забелязах няколко папараци с фотоапарати, които вече гледаха колата с надежда.
– Ами тъй като пресата изглежда смята, че съм пристрастена към секса, може да не изглежда добре за теб да те видят с мен – коментира тя. – Ще си помислят, че си последното ми завоевание.
– Аз съм – казах с усмивка, която предизвика смеха и. – Означава ли това, че приемаш предложението ми за разходка?
– Предполагам, че да. – Тори ме погледна, погледът ѝ се спусна към гърдите ми, докато стискаше устни.
Аз също погледнах надолу и се проклех, когато забелязах петната от кръв по бялата ми тениска. Момичето ме беше ударило наистина адски силно с този клон. Беше доста горещо.
– Изглежда, че си изцапан – подигра се тя. Ръцете ѝ разсеяно прокараха пръсти по врата ѝ, където я бях ухапал, изпращайки взрив от енергия право през тялото към члена ми.
Прочистих гърлото си и погледнах към задната част на колата, сякаш можех да намеря нещо в малкото пространство между седалките, за да се преоблека. Забелязах якето си „Питбол“ и го взех в хватката си, като го нахлузих и закопчах ципа, за да прикрия петната от кръв. Намерих и нейния атлас там долу и ѝ го върнах, без да споменавам цялата история с това, че съм го грабнал като психопат от по-рано.
Тъмното кожено яке беше със сребърни ивици, а името ми беше щамповано на гърба му с блестящи сребърни букви. Едва ли беше незабележимо, но така или иначе винаги ме разпознаваха, където и да отидех, така че нямаше голямо значение.
– Приличаш на статист от „Грейз“ – каза Тори и ми се усмихна.
– Имаш нещо против да си моята Санди? – Попитах, разкопчавайки колана си, докато се навеждах над нея, за да отворя вратата.
Тя избухна в смях, когато закачих ръцете си около кръста ѝ, без да ми даде отговор. Но бях сигурен, че това подсмърчане означаваше, че тя не ме смята за Дани. Честно казано. Той никога не е отвличал Санди и не е източвал кръвта ѝ в планината като сериен убиец. Или, разбира се, Санди никога не би могла да се справи с типа мъж, който прави това, така че предположих, че Тори също не е много като Санди. Освен дрехите кожено яке и тесни дънки, жалко, че и те не бяха кожени…
Вратата се отвори и аз изскочих от колата с ръцете на Тори около врата ми и топлото ѝ тяло върху гърдите ми.
Използвах вампирската си скорост, за да се изстрелям право през портите, като хвърлих няколко аура към павилиона, за да покрием входната си такса, преди папараците да успеят да ни снимат. Впуснах се в тълпата, препускайки между продавачите и атракциите, докато не забелязах Сет, Дариус и Макс да се движат към атракцията.
Спрях на няколко метра от тях и им извиках, за да им кажа, че съм тук.
Тори се измъкна от ръцете ми, хвърли един-единствен поглед към момчетата и им обърна гръб, преди да тръгне.
И тримата се напрегнаха и ме погледнаха с въпроси в очите, на които щяха да имат нужда от отговор, преди да мога да прекарам вечерта с Тори.
Вдигнах пръст към момчетата и се хвърлих след Тори, хванах я за ръката и я дръпнах да спре. Погледът ми се спря на устните ѝ, които тя беше боядисала в кървавочервено, и трябваше да устоя на желанието да я целуна.
– Трябва да поговоря с другите наследници за секунда, ще ме изчакаш ли?
– Разбира се – отвърна тя сладко. Прекалено сладко. – Само ще разгледам някои от щандовете.
За момент сведох поглед към нея, но не можах да разбера мислите ѝ, затова натиснах целувка по бузата ѝ, преди да се върна при другите наследници.
– Хубава работа, Кал, изглежда наистина си я изплашил в планината – каза саркастично Макс, когато спрях пред тях.
Знаех, че това ще се случи, когато се отказах от плана да я изплаша с признание и да я оставя сама в планината. Това не беше част от плановете, които си бяхме съставили за след „Разплатата“, но бях толкова ядосан от глупостите на „Пегасекс“, че настоях да прекратя отношенията си с нея и исках и тя да знае точно защо. Другите наследници не бяха изтъкнали кой знае какви аргументи срещу това, а Дариус беше напълно съгласен. Което не беше изненада, защото той беше дал да се разбере, че това, че съм се свързал с Тори, го е вбесило като нещо хронично и очевидно се беше зарадвал, че смятам да прекратя връзката си. Само че сега не беше така. И само един поглед към лицето му ми даде да разбера, че не е никак щастлив от това.
Такъв беше планът ми до момента, в който я качих там и я погледнах в очите. Мислех, че ще се сгромоляса, когато я натисна. Мислех, че ще се разплаче, ще моли или… нещо друго. Но тя просто ме погледна в лицето и излъга. Дори не си направи труда да излъже добре. Знаеше, че съм я хванал, и просто си го призна. Отблъскваше ме и ме караше да направя нещо по въпроса или да го пусна. И беше толкова шибано горещо, че бях избрал вариант Б. Не знаех какво има в Тори Вега, но бързо се пристрастявах към нея.
– Да, ама… – Погледнах към Тори, докато тя започна да говори с някакво момиче, което продаваше искрящи балони с формата на различни форми на Ордена.
– Заведох я там и направих каквото казах, но…
– Но след това тя започна да ти смуче пениса, нали? – Попита Сет с усмивка.
Дариус му изръмжа и аз се засмях.
– Не. Тя не искаше да си признае – казах аз. – И си помислих да я оставя там горе в тъмното, но просто не исках да го направя. Трябва да сме сигурни, че няма да претендират за трона си, но не е нужно да бъдем пълни задници в процеса. И ако забравя факта, че тя е Вега, тогава нямам причина да не продължавам да я виждам – казах, знаейки, че думите ще ме прокълнат, но майната му, това беше истината.
– Но тя е Вега – изригна Дариус, сякаш това беше единственото нещо, което изобщо имаше значение. И може би беше. Или може би трябваше да бъде.
– Да. А аз съм от Алтаир. И не правя това, което ми казва някой, така че можеш да си спестиш лекцията – изръмжах в отговор аз.
– Сигурен ли си, че знаеш в какво се забъркваш с нея? – Попита Макс, като се приближи до мен. – Това вече не е просто похот, което изпитваш.
Дариус отново изръмжа и Макс прехвърли вниманието си към него, а веждите му се сключиха рязко.
– Това момиче е проблемно – каза мрачно Макс, а очите му шареха между мен и Дариус, докато се хранеше с емоциите, кипящи около нас.
– Пф, може би харесвам проблемите. Това не означава, че ще забравя какво е важно за нас. Или Солария – казах твърдо и Макс кимна, отпускайки се, когато разчете емоциите ми и по този въпрос.
– Така че продължавай да я чукаш, ако това искаш – каза Сет с вдигане на рамене, прокарвайки ръка през дългата си коса. – Стига това да не промени нищо друго.
Дариус изглеждаше така, сякаш упорито се бореше да не добави нищо по темата, и аз реших да не го подмамвам. Ако искаше да стреля по Тори, тогава не аз стоях на пътя му, той беше този, който я накара да го намрази така, както го мразеше. А ако имаше някаква друга причина да се противопостави на това, което бях решил да направя, тогава зависеше от него дали ще ми го каже, или не.
– Няма да стане – отвърнах твърдо. – Разплатата така или иначе е утре, има вероятност тя да не успее да се справи. Дори и да го направи, имаме по-добри планове да поставим Вега на мястото им, отколкото аз да и разбивам сърцето.
Сет изхърка развеселено.
– Не мисля, че някога е имало голяма опасност да успееш да го направиш – каза той, кимвайки към нещо над рамото ми.
Тори току-що беше пристъпила напред, за да и дойде реда на кабината за целувки на Сирена. Момчето, което я придърпа в прегръдките си, не носеше риза и беше с телосложение на танк. Започна да ѝ говори нещо, което я накара да се засмее достатъчно силно, за да го чуем. Тя все още не го беше целунала и аз също нямах намерение да позволя това да се случи.
– Още ли не може да се пребори с примамката на сирената? – Изригнах, докато се приближавах към нея с останалите наследници. Под кожата ми се плъзна раздразнение, че тя дори не се е научила да поддържа елементарен психически щит като този.
– Той не използва примамка върху нея – небрежно каза Макс и аз се обърнах към него с намръщена физиономия.
– Какво имаш предвид? – Попитах.
– Искам да кажа, че твоята малка Вега е избрала да отиде там, без да му се налага да използва каквато и да е сила върху нея – каза Макс с усмивка. – Може би е по-вероятно тя да разбие сърцето ти, отколкото обратното.
Изругах го, като се стрелнах напред, за да попреча на този сиренски задник да я докосне, но Дариус беше стигнал пръв.
– Отдръпни се – изръмжа той на глупака от кабинката за целувки и Сиренът моментално направи каквото му беше казано, като се отдалечи от Тори, сякаш беше заразна.
Дариус хвана ръката на Тори и я издърпа от щанда, докато тя се опитваше да изтръгне пръстите му от себе си. Той я премести да застане пред него и тя агресивно отблъсна ръката му от себе си.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – Изплю се тя и го загледа с толкова много злоба в погледа си, че спрях напредването си към тях.
– Спирам те да не се опозориш и утре да се окажеш във всички вестници в историята за това как трябва да плащаш за целувки, както и че имаш сексуална зависимост – отвърна той язвително. – Няма за какво.
– Исках да го попитам за коя благотворителна кауза събира пари кабинката за целувки – отвърна тя моментално. – А не да плащам за шибана целувка. За разлика от теб, аз не си плащам просто така, живеейки от кредитната карта на татко. Но пък имам стипендия, която е глупаво щедра, и шибана съвест и се опитвах да направя нещо достойно. За което, предполагам, ти не би могъл да знаеш и пукната пара.
Дариус хвърли поглед през рамо към табелата, която съобщаваше, че кабинката за целувки събира средства за благотворителност, и аз се преместих неудобно, когато също я прочетох. Сиропиталище „Липсваща луна“.
Тори и сестра ѝ бяха двойни сираци и въпреки че никога не бях получавал подробности от нея за детството им, знаех, че не всичко е било слънце и рози.
Когато се обърнахме обратно към Тори, тя вече си беше тръгнала.
– Хубава работа, човече – изръмжах на Дариус, докато се промъквах покрай него, за да я догоня.
– И ти щеше да удариш този задник – извика той след мен, но аз го игнорирах. Отчасти защото напоследък ме вбесяваше. Но най-вече защото беше прав и просто имах късмет, че Дариус беше стигнал пръв.
Измъкнах атласа си от джоба, докато я следвах, и изпратих бърз имейл на семейния адвокат, като я накарах да направи дарение за сиропиталището „Липсваща луна“ от доверителния ми фонд и я помолих да ми изпрати потвърждение възможно най-скоро.
Настигнах Тори, когато тя се приближи до щанда за куки и я обърнах с лице към мен.
– Знаеш ли, ти също имаш някои наистина досадни приятели – казах, преди тя да успее да каже нещо.
– Така ли? – попита тя, въртейки очи. – Обзалагам се, че дори не можеш да назовеш нито един от моите приятели.
– Дарси – казах бързо и устните ѝ се размърдаха от забавление.
– Посочи още пет и ще те освободя от отговорност за асоциациите ти на задник.
– Хайде, и двамата знаем, че нямаш още пет приятели. Не си чак толкова симпатична – подиграх се аз и в отговор получих пълна усмивка за това.
– Тогава трима и можеш да посочиш наградата си – предложи тя.
– Грус – казах веднага, като се усмихнах широко.
– Ще искам пълно име за наградата.
– Джералдин Грус – казах аз ентусиазирано. Дори не можех да твърдя, че наистина не харесвам това момиче, тя беше проклета машина на питболското игрище и поне беше последователна в убежденията си. Тя беше отворена книга. Разбира се, беше настроена на страница, която не ми харесваше много, но поне знаех, че не е коварен задник като много от феите, които познавах. С нея знаеше точно къде се намираш, без да се налага да го отгатваш.
– Това е едно – призна Тори.
– И, еррр… – Прокарах ръка през косата си, но открих, че къдриците са залепнали от засъхващата кръв. Пуснах ръката си раздразнено, надявайки се, че не се забелязва. Бях избърсала кръвта от лицето си в колата, но тя нямаше да излезе от косата ми без душ. – Знаеш ли… малката с хубавото дупе и пикси подстригана. Искам да кажа, че се казва… Соранж?
– Съвсем не – засмя се Тори и аз разбрах, че отново я имам.
Изтласках предимството си и хванах ръката ѝ, като увих пръстите си между нейните, докато я дърпах в крачка. Усещах как момчетата ни гледат, но сега не можех да се занимавам с тях. Бях се прицелил в Тори Вега тази вечер и нямаше да я оставя да ми се изплъзне.
– Добре, това са двама – казах аз, като пренебрегнах извъртането на очи, което получих за това, че считам Соранж за победа. – И… момчето с шапката.
Тори се разсмя с пълно гърло на това и аз се обърнах към нея, улавяйки устните ѝ с моите, преди тя да успее да ме спре.
Тя не се съпротивляваше много, устните ѝ се приляха към моите, докато се поддаваше на топлината между нас, а аз я притиснах с гръб към стойката за куки. Устните ѝ се разтвориха за мен и аз обгърнах с ръце талията ѝ под коженото яке, а меката кожа на корема ѝ се стопли върху дланите ми.
Едно момче ни псуваше, когато го побутнах и случайно изгуби патицата си, която крякаше гневно, когато заклинанието я освободи и тя се разлетя.
Тори ме притисна назад и аз въздъхнах драматично, когато тя се отдалечи от мен, но ми позволи да я хвана отново за ръка, докато пристъпвах до нея.
Погледнах през рамо и открих, че Дариус ни се мръщи – нямаше изненада – Макс беше скръстил ръце, докато ни гледаше, а Сет имитираше, че ме удря с камшик. Дори не бях сигурна, че мога да го отрека точно в този момент. Тори Вега влизаше под кожата ми и не бях сигурен, че мога да направя много, за да го спра. Повдигнах рамене на останалите наследници, сякаш не ми пукаше какво мислят, което така или иначе в повечето случаи беше вярно, и издърпах Тори далеч от тях в тълпата.
– И така, какво ще получа за награда? – Попитах небрежно, докато оглеждах ярко оцветените щандове и продавачите, предлагащи всякакви странни и прекрасни неща.
Тори попиваше всичко с широко отворени очи, а по устните ѝ играеше усмивка, която всъщност я правеше да изглежда невинна.
– Току-що получи наградата си – каза тя пренебрежително.
– Ти и без това щеше да ми позволиш да те целуна! – Протестирах.
– Малко вероятно – закани се тя.
Очите ѝ попаднаха на човек, който продаваше ярко оцветени пръчици захарен памук, и аз я дръпнах към него съзнателно. Поръчах ѝ една и подхвърлих на момчето двайсет, когато той поиска две аури, като отново отвлякох Тори, без да си правя труда да изчакам рестото.
Тори повдигна вежди към мен, докато отхапваше от захарения си памук, което се променяше от розово през синьо до люляково, докато го държеше.
– Защо го направи? – Попита ме тя, хвърляйки поглед назад към продавача, който се усмихваше, сякаш този бакшиш току-що е направил деня му по-добър.
Аз свих рамене.
– Тези пари не означават нищо за мен, те го правят щастлив. Защо не?
– И? – Настояваше тя, а очите ѝ ме издирваха, сякаш за нея бях адски лесен за разчитане.
Въздъхнах.
– А и не вреди на репутацията ми хората да ме мислят за щедър. Когато един ден седя в Небесния съвет и направя някакъв избор, от който приятелите на онзи човек са ядосани, той ще каже: „Срещнах Кейлъб Алтаир веднъж, беше адски приличен – даде ми осемнайсет долара бакшиш за някакъв захарен памук.
– Ето го – каза тя с доволна усмивка и отхапа още една хапка.
– Все пак е хубаво да го направиш – възразих аз. – Да оставим настрана скритите мотиви.
– Разбира се – съгласи се тя, сякаш не беше съгласна, а може би беше, не можех да разбера, по дяволите, и вече си тръгваше отново.
Атласът ми изпищя в джоба и аз го извадих, усмихвайки се на имейла от семейния адвокат.
– Мислех да компенсирам цялата тази история с кабинката за целувки там – казах, като и подадох имейла, за да го погледне.
Тя повдигна вежда, докато го четеше.
– Дарил си десет хиляди аури на сиропиталището? – Попита тя и устните ѝ се разтвориха от изненада.
Усмивка се закачи на устните ми в очакване на това, което щеше да направи след това, но вместо прегръдка, сълзи от радост и целувки, които несъмнено щяха да доведат до това да я върна отново в леглото си тази вечер, тя ми се намръщи.
– Защо? – Попита тя предпазливо. – Какво точно искаш от мен?
– Аз… – Прокарах ръка в косата си, несигурен как това сякаш имаше обратен ефект на това, което исках. – Мислех, че това ще те направи щастлива.
Тори ме погледна за дълъг миг, въртейки захарния памук между пръстите си.
– Знаеш ли какво харесвам в теб, Кейлъб? – Попита тя, сякаш ми задаваше задача по математика.
– Всичко? – Предложих.
Тори извъртя очи.
– Харесва ми, когато не се стараеш толкова много. Не е нужно да правиш големи жестове или да ми купуваш бонбони. Не съм ти приятелка и не искам да бъда.
Ауч.
– Така че защо просто не запазиш глупостите за някое мило момиче, което има нужда от сърца и цветя, защото това не съм аз. Не се впечатлявам от подобни глупости.
– И от какво се впечатляваш? – Попитах, като исках да знам повече, отколкото ми се искаше да призная.
– Просто искам някой, който да накара сърцето ми да бие по-бързо – каза тя с тих глас, който ме накара да се приближа до нея, докато гледах в тъмните ѝ очи. – Да ме предизвиква, да ме кара да се смея и да се противопоставям на глупостите му. Искам да бъда принудена да изляза от зоната си на комфорт и искам да се чувствам развълнувана, въодушевена, уплашена. Но не само защото си задник. Защото искам да се чувствам жива.
– Значи не е много? – Потвърдих подигравателно. Това момиче щеше да е смъртта ми. Не можех да устоя на този блясък в очите ѝ или на предизвикателството в тона ѝ и бях сигурен, че тя го знае.
– Не, не много. – Тя се усмихна, докато довършваше захарния си памук, и освободи пламък от огнена магия в дланта си, за да унищожи дървената пръчка, около която беше увит.
– Ебаси мамата хайде, тогава. – Грабнах ръката ѝ и този път не се опитах да я задържа все така сладко и невинно, а просто я повлякох през тълпата зад мен.
Панаирът на приказките беше един и същ всяка година и вече знаех къде се намират най-добрите му части. Провирахме се между безброй хора и аз повлякох Тори напред, когато тя забеляза Джералдин Грус и нейните идиоти от „Задник“. Тя им помаха, но не се опита много да се измъкне от мен, а аз се усмихнах на себе си, знаейки, че отново имам вниманието ѝ.
Една сянка се изпречи на пътя ми и аз се намръщих, когато самият Хетбой насочи погледа си към моята половинка.
– Добре ли си, чика? – Попита той, като хвана другата ръка на Тори, така че тя да спре да говори с него.
– Да – каза тя весело. – Кейлъб просто ме развежда из панаира. Къде е Дарси?
Погледът на Момчето с шапката леко потъмня и той сви рамене.
– Тя ме отблъсна. Оказа се, че нашата среща не е имала толкова голямо значение за нея, колкото за мен.
– Като стана дума за срещи – прекъснах го шумно. – Всъщност ние бяхме…
– Какво стана? – Попита го Тори, прекъсвайки ме, а раздразнението ми нарасна с още една степен, тъй като тя избра да обърне внимание на този неудачник вместо на мен.
– Наистина си прекарвахме добре, дори се целунахме и после…
– Ти какво? – Тори се задъха.
Изръмжах, докато той продължаваше да доминира над вниманието ѝ, и вдигнах китката ѝ към устните си, като притиснах целувка към кожата ѝ. Сърцето ѝ биеше малко по-силно и аз се усмихнах, като се приближих, целувайки вместо това врата ѝ.
– Да, тя… – Шапката спря, когато обвих ръце около кръста на Тори, а тя положи половинчати усилия да ме отблъсне. – Можем ли да отидем някъде да поговорим насаме?
– О, хм. Аз и Кейлъб бяхме малко…
– Моля те, чика – помоли той и аз се преместих зад Тори, придърпвайки тялото ѝ назад, за да се притисне към моето, докато държах ръцете си около нея.
– Мисля, че тя е направила своя избор – изръмжах аз и му се озъбих. – Тори не иска да прекара вечерта си с теб повече, отколкото сестра ѝ.
– Кейлъб – изсъска тя, но аз прокарах пръсти по страните ѝ и лек смях се изтръгна и от нея.
– Забрави за това. Eres una puta como tu hermana.(Ти си курва също като сестра си.) – Той се обърна и започна да се отдалечава, но аз му размахах пръсти, като накарах земята да потрепери под краката му така, че той едва не падна.
Тори си пое дъх от изненада, но аз я игнорирах.
– Почти съм сигурен, че току-що нарече моята приятелка курва – изръмжах аз.
Той отново ни огледа, лицето му пребледня, но не отрече.
Тори погледна така наречения си приятел за един дълъг момент, след което просто поклати глава.
– Просто искам да се насладя на панаира – каза тя и ме погледна. – Остави го.
Момчето с шапката погледна между нас двамата, като в погледа му плуваше гняв, но силата му беше толкова ниска, че дори не си струваше времето ми.
– Чу я. Махай се – изръмжах аз.
Той се отдалечи от нас, а аз се усмихнах, като се опитах да я целуна отново, но тя ме отблъсна.
– Ти си такова копеле – каза тя с половин уста.
– Не е ли това причината да ме харесваш? – Предизвиках я.
– Не. Харесвам те, защото си наполовина приличен в леглото.
При този коментар устните ми се разтеглиха от гадна усмивка.
– Тази вечер ще поработя, за да те убедя в другата половина. – Обещах, като отново я хванах за ръката, за да се върнем към срещата си.
– Едва ли – промърмори Тори, но ме остави да я повлека напред с усмивка, която играеше по устните ѝ.
Стигнахме до голямата, тъмна кула в центъра на панаира и Тори наклони глава назад, гледайки надписа над входа, който гласеше „Къщата на ужасите“.
Очите ѝ светнаха от интерес и аз ѝ се усмихнах, докато се насочвах към опашката. Тори забави ход, когато стигнахме до края ѝ, но аз я дръпнах за ръката, за да я накарам да продължи. Бях Небесен наследник, не се редях на опашки.
Тори ме погледна, че съм право имащ козел, и аз се усмихнах, за да и дам да разбере, че съм съгласен.
Стигнахме до началото на опашката, без никой да посмее да се оплаче, и аз извадих от джоба си няколко бележки с аура, като ги натиснах в ръката на човека, който я управляваше.
– Увери се, че ще получим пълното изживяване – казах му под нос, а той се усмихна многозначително и хвърли поглед към Тори.
Тя обаче обръщаше повече внимание на големия изкуствен паяк, който висеше над входа, отколкото на нас, така че не бях сигурен дали ме е чула. Така или иначе, ако тя искаше да се почувства жива, щях да ѝ го осигуря.
Човекът ми подаде четири гривни и аз нахлузих две на китките си, преди да се обърна и да направя същото с Тори.
– За какво е това? – Попита тя, оглеждайки сребърните гривни.
– Те ти пречат да правиш магии, в случай че се паникьосаш – казах аз. – Там може да стане доста напрегнато и те не искат някой случайно да подпали мястото.
– Значи просто се оставяме уязвими? – Попита тя бавно.
– Едва ли – подиграх се аз. – Гривните се свалят. Те не са белезници на FIB, а просто резервен вариант в случай на паника. Но ако се страхуваш…
Тори изправи гръбнака си при тази инсинуация и поклати глава, като накара високата си конска опашка да се люлее напред-назад.
– Почти съм сигурна, че ти си този, който се държи за ръката ми, сякаш небето може да се срути, ако ме пуснеш – контрира тя.
– Да видим дали от другата страна все още ще се чувстваш толкова смела – подразних я аз.
Вратата се отвори за нас и ние влязохме вътре, вървейки по скърцащите дъски на пода, като освободих хватката си върху ръката на Тори и я пуснах да върви пред мен.
Тя не се поколеба и аз проследих силуета ѝ в затъмненото пространство, докато от скритите някъде високоговорители звучеше страховита музика. Устоях на желанието да изостря зрението си с вампирските си дарби, оставяйки тъмнината да ме притисне, за да мога да се насладя на Къщата на ужасите по същия начин като нея.
Докато се движехме по дългия коридор, нещо се допря до глезена ми и аз едва не изтръпнах.
Тори се задъха, като остана на няколко крачки пред мен, след което се препъна с крачка назад и се блъсна в гърдите ми.
– Има нещо тук – издиша тя и сърдечният ѝ ритъм се ускори малко, точно когато друго малко тяло се прехвърли върху маратонката ми.
Предложих само мрачен смях, като я побутнах, за да се раздвижи отново. Стаята за призоваване винаги ме караше да настръхвам, но нямах намерение да го показвам. Исках да видя как ще се справи, когато разбере, че сме заобиколени от плъхове.
Тори се отправи навътре в тъмното пространство, като сега темпото ѝ беше по-бавно, тъй като се опитваше да разбере какво се случва, а аз я последвах на няколко крачки след нея.
От дясната ни страна се чу високо писукане и тя се спря. Вече наближаваше центъра на стаята и всеки момент…
Тори пристъпи напред и панелът под краката ѝ се обърна, разкривайки бледото сияние на огромен кристал за призоваване. В мига, в който той се показа, плъховете побесняха, заливайки го отвсякъде, прескачайки краката ни, блъскайки се в нас, спускайки се от тръбите и гредите, които се простираха по тавана.
Тори изкрещя и започна да тича, хвърляйки се към вратата, която се отвори пред нас, позволявайки на червената светлина да нахлуе в стаята.
Тръгнах след нея, трепнах, когато един плъх падна на рамото ми, и го изхвърлих, докато тичахме към осветената в червено стая.
– Това истински плъхове ли бяха? – Попита Тори, като замахна с ръка към тялото си, сякаш те все още можеха да пълзят по нея.
Засмях се, докато тя потръпваше от отвращение.
– Да, призовават ги там, чувал съм обаче, че са хубави, чисти плъхове – не са носители на чума.
Тя ме зяпна, сякаш бях луд, но преди да успее да каже нещо друго, вратата на стаята с плъховете се затвори и подът под краката ни започна да трепери.
Пламъци се появиха до нас и Тори се обърна към тях с изненада. Още огън лижеше по тавана, после вляво от нас, но тази стая сякаш не предлагаше никакъв страх за нея и тя само оглеждаше магията с любопитство. След като видях представянето ѝ в Огненото изпитание, не бях толкова изненадан, че не се страхува от пламъците, но когато тя пристъпи към тях с протегната ръка, бързо се стрелнах напред, за да я спра.
– Какво правиш? – Поисках да я задържа, докато пръстите ѝ танцуваха близо до пламъците. По време на изпитанието всички ги бяхме виждали да преминават през огъня като през нищо, но предполагах, че това се дължи повече на магията им, отколкото на това, че са огнеупорни. Хората не бяха просто имунизирани срещу изгаряне.
– Искам да знам дали ще се изгоря с блокирана магия – каза тя и ме погледна с танцуващи в очите ѝ пламъци.
– Не мисля, че това е добро…
Тори се изтръгна от хватката ми и заби юмрука си право в пламъците. След половин миг от устните ѝ се отрони смях и тя ме погледна развълнувано.
– Може би ще бъда още по-голям дракон от Дариус и ще мога да го надвия със зъби и нокти – пошегува се тя.
Не можех да не се разсмея на тази идея. Дариус вече беше изравнил размерите на баща си във формата на Дракон, а те бяха най-големите от техния вид, регистрирани през века. Ако тя и сестра ѝ наистина бяха по-големи от Акруксите, не ми се струваше, че това щеше да им се отрази много добре. Вероятно и за тях нямаше да е наистина добър външен вид, особено след като Лайънъл размахваше орденската си форма, сякаш това го правеше кралски особа от собствения му вид. Представях си, че репутацията му може да понесе удар, ако двете Вега се окажат по-големи зверове от тях. Това би засилило и техните претенции за трона. За всички нас ще е по-добре, ако се появят като общ Орден, за предпочитане нещо незастрашаващо. Но всичко, което знаех за Тори Вега и сестра ѝ, ме караше да мисля, че това е безсмислена надежда.
Тя отдръпна ръката си от пламъците, докато все повече и повече огньове оживяваха около нас. Пътят нататък водеше по вито стълбище в далечния край на стаята и Тори се затича бързо по него. Чувах как сърцето ѝ се разтуптява от вълнението на това място и се усмихнах на себе си, знаейки, че съм успял да ѝ дам поне едно от нещата, които беше поискала.
На следващия етаж страховитата музика беше по-силна и когато вратата се затвори зад нас, подът започна да се клати.
Тори хвана ръката ми, пръстите ѝ се свиха около бицепса ми и накараха топлината да се разнесе по тялото ми в отговор.
Светлините угаснаха и страшен глас започна да пее детско стихче.
Тори освободи хватката си от мен и тръгна напред, като държеше ръцете си малко встрани, за да балансира, докато подът продължаваше да се измества.
Един панел се отвори вляво от нас и Тори се стресна, когато една жена, облечена като прислужница, се наведе и хвърли към нас порив на въздушна магия, като изкрещя заплашително.
Бяхме блъснати назад към отсрещната стена, която мигновено се завъртя, хвърляйки ни в тъмно пространство. Тори отново ме хвана за ръката, когато почти падна, и аз се усмихнах, когато тя не ме пусна.
Друг панел се плъзна и прислужницата се появи отново, като ни удари с въздушна магия, докато крещеше проклятия по наш адрес.
Бяхме изблъскани на пътя на човек, облечен като слуга, който хвърли още магия върху нас, изхвърляйки ни през друга скрита врата. После още една.
Тори издаваше лек писък на изненада всеки път, когато някой от тях се появяваше отново, и се смееше неистово, докато се поклащахме напред-назад, и затягаше хватката си за ръката ми, за да не ме изгуби.
Аз я държах здраво, като също се смеех, докато си позволявах да забравя всичко за Ордена и претенциите и, за моето наследство и за Солария като цяло. За малко нямаше да се тревожа за нищо от това. Бях я помолил след нападението на нимфите да постави граница между личните и политическите ни отношения и щях да се придържам към думата си. Когато бях с нея по този начин, нямаше да мисля за никакви други неща, а просто щях да остана в момента.
Последната врата ни блъсна толкова силно, че паднахме на земята, удряйки се в меките постелки, които бяха там точно по тази причина.
Тори падна върху мен и се засмя, наведе се и притисна устните си към моите твърде кратко. Опитах се да я хвана за ръката, докато се отдръпваше от мен, но тя танцуваше встрани, прескачайки напред, докато започваше да изкачва следващото стълбище.
Някъде над нас се чу рев и Тори спря за половин секунда, преди да побърза да продължи.
Тръгнах след нея, исках да я целуна, но тя стигна до горната стая, преди да успея.
Отнякъде в тъмното се чуваше постоянно капене, капене, капене и аз се поколебах, чудейки се дали тя наистина иска да се изправи пред водния ужас, или просто трябва да я пренеса с моята вампирска скорост.
Но останах с впечатлението, че Тори Вега искаше да я държат за ръка, за да я преведат през нещо. Всеки ден тя доказваше, че е фея през цялото време, и бях почти сигурен, че ще се справи с това предизвикателство, както с всичко останало.
Звучаха тихи пръски, когато излязохме в стаята над тънката локва вода, която покриваше пода.
– Кейлъб? – Тори издиша в тъмното и аз се преместих по-близо до нея.
– Да?
– Тези маратонки са нови, не искам да ги…
Подът се свлече под нас, преди тя да успее да довърши мисълта си, и върху нас се изсипа поток от вода. Тори изкрещя, докато се спускаше по пързалката, а аз се засмях, като гласът ми отекна около нас, докато се изстрелвахме надолу толкова бързо, че имах чувството, че съм оставил стомаха си в стаята горе.
В дъното се плъзнахме в тъмна стая и Тори се изправи на крака, като ми подаде ръка, за да ме издърпа нагоре, точно когато от сенките излязоха три момчета в черни наметала с вдигнати качулки.
Те вдигнаха длани към нас, пеейки с дълбоки гласове, докато напредваха, и Тори отново изкрещя, като се отдръпна и ме повлече със себе си. Сърцето ѝ туптеше, а очите ѝ горяха от вълнение, докато се оставяше да изпадне в страха на мястото.
Тя ме дръпна за ръката и ме поведе към асансьора, който стоеше отворен в далечната част на стаята, докато момчетата с наметала извличаха с магията си цялата вода от дрехите и косите ни.
Веднага щом го направиха, те се втурнаха към нас и Тори изкрещя, докато ме влачеше към асансьора, удряйки отново и отново с палец по единствения бутон в слабо осветения куб.
Вратите се плъзнаха точно преди да стигнат до него и тя се отпусна назад към стената, когато асансьорът започна да се издига, прехапвайки устни от забавление.
Хванах я за кръста и я придърпах по-близо до себе си, точно когато светлините над главите затрептяха. Ръцете ѝ се вкопчиха в материята на якето ми, когато асансьорът спря и светлините угаснаха.
Мина половин удар на сърцето, преди всичко да се сгромоляса към земята твърде бързо, а тя изкрещя, като се вкопчи в мен за живота си.
Затегнах хватката си, а адреналинът се вдигаше в крайниците ми, докато падахме. Асансьорът забави ход, преди да се удари в земята, и Тори се засмя нервно, когато светлините отново светнаха и той започна да се изкачва.
– Забавляваш ли се? – Попитах я, докато тя притискаше лице към гърдите ми.
– Да, по дяволите, но това място е лудо.
Вратите зад нас се отвориха отново, когато стигнахме последния етаж, и тя се откъсна от ръцете ми, като погледна към коридора, който се простираше далеч от нас.
Тори ме погледна колебливо за момент, преди да се отдалечи.
Пристъпих в крачка до нея, докато тя се оглеждаше напред-назад, опитвайки се да разбере какво ще се случи по-нататък.
По гръбнака ми плъзна тръпка на очакване, когато чух как скритата врата зад нас се отвори с лекота, но Тори не я забеляза.
Преборих се с желанието да погледна назад, когато в пространството зад нас навлязоха два големи чифта крака.
Направихме още няколко крачки, преди да се чуе тихо ръмжене и Тори се извърна, за да погледне двата мантийника зад гърба ни.
– Свята работа – издъхна тя, а очите ѝ се разшириха при вида на зверовете, които приличаха на лъвове с гигантски кожени крила и скорпионски жила вместо опашки.
Мантикорите нададоха огромен рев и скочиха срещу нас. Тори изкрещя, грабна ръката ми и започна да бяга, а ние се втурнахме далеч от тях по коридора към отвора в далечния му край, който показваше осеяното със звезди небе навън.
Две групи огромни лапи се втурнаха след нас, докато тичахме толкова бързо, колкото тя можеше да върви, и аз погледнах назад през рамо, точно когато първият мантикор се нахвърли.
Зъбите му се впиха в коженото яке на Тори и тя изпищя, когато той я вдигна от земята, излетя и се стрелна от отвора пред нас. Половин секунда по-късно вторият Мантикор ме хвана и аз изохках възбудено, докато ме вдигаше от краката ми и се изстрелвахме от сградата нагоре към небето.
За миг зърнах Тори, докато звярът летеше все по-високо и по-високо, а после изведнъж ме пусна.
Изкрещях, докато падах, а писъците на Тори се чуваха някъде наблизо, докато тя също падаше към земята.
Вятърът ме връхлетя, стомахът ми се сви, а земята се приближаваше все повече.
В последната секунда въздушна възглавница ме обгърна и ме прибра в себе си, преди да успея да се ударя в бетона и да се пръсна.
Висяхме за миг, а сърцата ни се разтуптяваха, докато се гледахме и се усмихвахме като деца.
Магията ни освободи, обърна ни така, че краката ни се удариха в земята, а Тори скочи върху мен секунда по-късно.
Засмях се, когато я хванах, а тя обви ръце и крака около мен и ме целуна толкова силно, че беше почти наказващо. Ръцете ѝ се сплетоха в косата ми, а глезените ѝ бяха здраво заключени зад гърба ми, докато езикът ѝ се допираше до моя по начин, който ме накара да се втвърдя почти мигновено.
– Ебаси, Тори, не мога да ти се наситя – промърморих срещу устните ѝ, а тя се засмя точно когато я запратих обратно към стената на Къщата на ужасите.
Ръцете ми се преместиха под якето ѝ, като се плъзгаха по перфектните ѝ цици върху материята на малкия топ, докато ме болеше да го скъсам от нея точно там.
– А, господин Акрукс? – Чу се нервен глас до нас и аз се отдръпнах от Тори с раздразнено ръмжене.
Човекът, който стопанисваше къщата на ужасите, се стресна от изражението ми, но въпреки това продължи напред.
– Просто следващите участници в Дома на ужасите всеки момент ще паднат точно върху главите ви, ако не освободите района – каза той тревожно, поглеждайки към небето.
Тори се засмя, като откопча краката си от кръста ми и ме дръпна от стената, въпреки че имах огромното желание да му заповядам да затвори цялата атракция, докато не приключим тук.
Тя свали ограничаващите магията гривни от китките си и ги хвърли в кофата до входа, а аз последвах примера ѝ, докато ме измъкваше от атракцията и ме връщаше обратно в хаоса на панаира.
– Какво искаш да правиш сега? – Попитах я, когато тя ме погледна със светнали очи, с разтуптяно сърце и зачервени бузи.
Надявах се наполовина да каже, че просто иска да си тръгне и да се върне в стаята ми или може би дори да намери някое тихо кътче тук, за да си побъбри с мен, но, разбира се, не го направи.
– Всичко – отвърна тя с усмивка. – Искам да направя всичко.
– Ще направя всичко, което те прави щастлива – отговорих аз и прехвърлих ръка през раменете ѝ, докато я водех към следващото пътуване. И най-странното беше, че бях почти сигурен, че това е истината.

Назад към част 31                                                       Напред към част 33

ДАРСИ

Седях с недокоснат вегетариански бургер в чинията си, докато Диего ядеше собствения си хамбургер.
– Добре ли си? – Попита той, докато си похапваше месо.
Бяхме под една беседка, която гледаше към ледената пързалка, и аз се бях взирала в двойките, които я обикаляха, от цели десет минути. Може би повече.
– Да – казах аз и се обърнах към него. – Съжалявам, че просто… – Не бях сигурна как да довърша изречението. Току-що видях учителя, когото прецаках, да се целува с друга жена и сега сърцето ме боли.
– Може просто да се приберем вкъщи, ако искаш? – Попита той.
Очите ми отново се насочиха към ледената пързалка и забелязах Тайлър да върти София за ръка. Диего проследи погледа ми и аз проверих да видя реакцията му, но изражението му не издаваше нищо.
– Диего, направих нещо лошо – казах аз, а вината ме изяждаше.
– Какво? – Попита той, като ме погледна намръщено.
– Аз… – Погледнах надолу към бургера си. – Помогнах на Тайлър да се събере със София.
Не можах да се накарам да го погледна, тъй като между нас се разстилаше мълчание.
Диего положи ръка върху моята и аз погледнах изненадано, а наситено сините му очи накараха сърцето ми да се свие.
– Защото чувстваш тази връзка между нас?
– Какво? – Задъхах се. – Не… съжалявам. Искам да кажа, че ти си страхотен приятел, Диего.
– О.
– Съжалявам за София – повторих аз.
– Ами тя изглежда щастлива – въздъхна той. – И си права, не сме били изключителни. Не съм сигурен, че тя все пак искаше да бъдем. Може би е по-добре да сме приятели.
– Като нас? – Попитах с надежда и той се усмихна.
– Да, чика. – Той се изправи. – Какво ще кажете да се завъртим на Виенското колело с малко гореща сметана?
– Това звучи като рай. – Изправих се и го последвах от беседката.
Скоро се наредихме на опашката за Виенското колело и аз се загледах в големите бели колички, които бавно се въртяха над нас, дояждайки горещия фъдж, който бяхме купили по пътя към него. Когато стигнахме в началото на опашката, излязохме на металната платформа и аз се качих във вагона, докато една двойка го освобождаваше.
Диего се запъти да ме последва, но една сянка го блъсна и аз изтръпнах от ужас, когато Орион го повали на задника му и се качи на мястото си до мен.
– Имам нужда от моя Източник – изръмжа той на Диего, докато се качваше.
– Ей – не! – Изкрещях, а яростта ме разкъсваше. Скочих, за да се измъкна, но Орион хвана задната част на роклята ми и ме дръпна надолу на мястото ми. Закрепи ме на място с едната си ръка и впи кътниците си в гърлото ми.
Кратък писък се изтръгна от гърдите ми, звукът беше пронизителен и се разнесе право из панаира. Не беше по-силно, отколкото го правеше обикновено, но се чувствах като пълно предателство да го направи с мен сега.
Човекът, който обслужваше колелото, си подсвиркваше, докато небрежно заключваше портата, и ние се придвижихме нагоре с все по-нарастващо темпо.
– Махни се от мен! – Бутнах Орион, опитвайки се да накарам магията си да проработи, но той я държеше здраво в хватката си.
Орион изсумтя, издърпвайки зъбите си, но не махна ръката си, където беше заключена около кръста ми. Премести лицето си в моето, зъбите му се оголиха, карайки истински страх да нахлуе във вените ми. В този момент той беше диво животно и бягството от него беше невъзможно. Бяхме заклещени заедно през следващите двайсет минути и със сигурност знаех, че той е направил това нарочно. Той махна с ръка, за да хвърли балон от тишина около нас, и гняв прониза гърдите ми.
– Това стигна достатъчно далеч – изръмжа той, а свирепостта в тона му накара сърцето ми да забие извън ритъм. – Доведе го тук, за да ме ядосаш.
Устата ми се отвори, докато през мен преминаваше неверие.
– Ти ме помоли да говоря с него. И не сте тук сам, професоре – избухнах аз.
– Ланс – изиска той решително.
– Не – изсъсках аз, опитвайки се да изтръгна пръстите му от роклята си. – Няма да те наричам така, защото вече нямаме нищо общо. Не се чукам с заети момчета. Ако Фран не ти дава това, от което се нуждаеш в спалнята, то аз със сигурност няма да го направя.
Очите му заблестяха и тъмна усмивка дръпна устата му.
– Тя не ми е приятелка.
– Точно така. Затова ли нахлу с езика си в гърлото ѝ по-рано? Защото не ти е приятелка?
– Ти си лицемерка – отбеляза той и усмивката му драматично изчезна. Той прокара палеца си по устата ми, избърсвайки я силно, а аз се извих, за да се опитам да го спра, но бях напълно притисната в ъгъла.
– Какво, по дяволите, правиш? – Бутнах ръцете му, но той ме игнорира, държейки ме на място, докато натискаше коляното си в бедрото ми.
– Опитвам се да махна слюнката на Диего Поларис от моето момиче – изръмжа той.
Това изречение направи толкова много неща с мен, че беше нереално. Гняв, ярост, възторг от последната част. След това и объркване в последната част, защото за кой ли път аз бях неговото момиче? От флирт, през чукане, сякаш се обичахме, до разкъсване на гърлата си в рамките на няколко дни. Връзката ни беше приключила още преди да е започнала, а аз бях останала след торнадо и не знаех как да подредя живота си отново.
Притиснах ръка към гърдите му, имах нужда от място за дишане, но той не ми го даваше. Ароматът му се смеси с розовия парфюм на Фран и яростта се надигна в мен още по-остро.
– Диего ме целуна. Бях изненадана. Но ти я целуна, защото искаше да го направиш.
Не плачи, Дарси Вега. Не плачи, по дяволите.
Устните му се притиснаха в плътна линия и между нас зашумя опасна енергия.
– Ти знаеш защо го направих.
– Недей да го правиш. Винаги го обръщаш обратно на мен, очаквайки да прочета проклетите ти мисли – изръмжах, опитвайки се да го отблъсна, но ако не друго, той се премести по-близо. Ръката му кацна на бедрото ми и аз я избутах. – И не прави това.
– Защо?
– Защото приключихме – казах задъхано. – Това беше за една нощ, нека продължим живота си.
– Чувстваш ли, че сме приключили с теб? – Попита той с баритонов глас, който накара вътрешностите ми да се свият като горяща хартия. Той вдигна ръка, за да излекува следата от ухапване, която пулсираше на врата ми, и нежното му докосване предизвика вкусна тръпка по гръбнака ми. Презирах се за това колко добре се чувствах и бързо преглътнах емоцията.
Честният отговор? По дяволите, нямаше как това да е свършено. Все още бях толкова ядосана, но имаше част от мен, която не можеше да се откъсне от Орион. Той беше влязъл в кръвта ми като отрова. Или може би по-скоро като захар. Трудно беше да се разбере кое точно. И в двата случая вероятно беше вреден за здравето ми.
Той изчака отговора ми, а сърцето ми заби хаотично, като на практика ме задушаваше.
– Не мога да повярвам, че я целуна – изсъсках аз, а онези коварни сълзи заплашваха да се освободят.
Вече бяхме почти на върха на Виенското колело и можех да видя панаира отсреща. Беше красив, море от светлини, които постоянно трептяха и танцуваха. Смехът, който се носеше отдолу, говореше за това колко много се забавляват всички тук и аз толкова много исках да бъда една от тях, вместо да се чувствам така.
– Доведе Диего тук на среща, за да ме нараниш – каза Орион и тонът на гласа му говореше, че наистина е наранен. Замислих се дали това е вярно. Може би беше.
– Ти ме помоли да говоря с него.
– Знаеш, че нямах предвид да го водиш на шибана среща – изръмжа той, а в очите му се отвориха две пропасти от магма.
Погледнах встрани, а той хвана брадичката ми и ме привлече обратно, за да го погледна в очите.
– Когато те видях да напускаш кампуса с него, се обадих на Франческа.
Сърцето ми се разтуптя болезнено силно, изпълнено с болка, с отчаяна нужда да повярвам, че това е просто някаква глупава игра, в която и двамата сме се впуснали.
– За да си отмъстиш? – Потвърдих.
Той кимна.
– Най-голямата шибана грешка в живота ми. Предпочитам да кървя, отколкото да почувствам това, което направих, когато видях устата му върху твоята.
– Значи си я целунал, за да ми отмъстиш? – Захапах го, опитвайки се мислено да изтрия образа на ръцете му по нея по този начин.
– Да – каза той, отдръпвайки се малко, а веждите му бяха смръщени.
Между нас настъпи мълчание.
– Ще те попитам отново. Свършихме ли, Блу? – Той стисна ръката ми толкова силно, че почти ме заболя. Вървяхме по границата на болката и не знаех дали да бъда с него или да не бъда с него ще ме боли повече.
Бавно поклатих глава и позата му се отпусна, сякаш му бях казала, че светът няма да свърши.
– Но може би трябва да сме. Част от мен не иска това да се случи, но ти ме нарани.
– Първо ти ме нарани. – Челюстта му се стегна и аз му поклатих глава.
– Това, което направих, не беше на същото ниво. – Погледнах настрани. Откога изобщо бяхме някаква изключителна двойка? Наистина ли имах право да му казвам да не се вижда с други жени, когато бяхме прекарали една нощ заедно? Може би нямах. Но, по дяволите, може би исках да го направя.
Той въздъхна, протегна ръка, за да погали бузата ми, но аз я отблъснах. В очите му проблясваше отчаяние.
– Съжалявам, добре? Не трябваше да я целувам.
Искреността на думите му ме накара почти да се предам. Може би можех да преодолея нещата с Фран, но не и това, което се беше случило с Тори. Целият този спор беше излязъл извън контрол. И в основата му беше онова, което той беше направил в онази пещера на плажа.
Кимнах твърдо.
– Ако искаш да ме нараниш занапред, използвай ръцете си – каза той с мрачен поглед. – Мисля, че физическата болка би била за предпочитане.
– Е, няма да спра да искам да те наранявам, докато не се извиниш за случилото се с Дариус и Тори – казах аз. – Никога не си се извинил и това ме сломява най-много. Не ти пука за това, което си направил.
Сълзите изгориха очите ми, но аз ги отблъснах, проклинайки се, когато бях сигурна, че ги е видял.
– Имаш нужда от извинение, Блу? Добре. Ще ти дам най-доброто, което мога да измисля. – Той целуна ъгълчето на устата ми и то пламна от обещания, преди да се изправи, да се покатери върху портата и да скочи.
– О, по дяволите – изпъшках, залитнах напред и го забелязах да се приземява на земята долу с помощта на въздушната си магия. Той се отправи към тълпата, сякаш току-що не беше излязъл като екшън манекен от петдесетметрово метално колело, а аз се загледах след него, чувствайки се така, сякаш стоях в средата на природно бедствие.
Когато колелото най-сетне се спусна, открих, че Диего ме чака с намръщено лице.
– Този вампир е голямо парче говно – измърмори той. – Добре ли си?
– Добре съм. И той не е парче гадно – казах инстинктивно.
Той изви вежди към мен.
– О, моля те, кажи ми, че не си се влюбила в него по някакъв жалък начин, Дарси. Това би било трагично.
Под кожата ми нахлу топлина. Пулсът ми се ускори, а в гърдите ми се разгоря огън. Прехапах езика си почти толкова силно, че да пусна кръв.
Просто кажи „не“. Кажи му, че не искаш.
Защо ми беше толкова трудно да изтръгна думите? Това беше просто една проста лъжа. Но начинът, по който Диего говореше за него, накара тигрицата да седне вътре в мен и да оближе устни. Исках да го унищожа за това, че говори за Орион по този начин. Може и да му бях ядосана, но Диего нямаше право да говори за него по този начин. За секунда сякаш нямах контрол над себе си. Сякаш в мен наистина живееше звяр.
Успях да овладея гнева си достатъчно, за да говоря рационално.
– Знам, че не го харесваш, Диего, но…
– Няма „но“ – прекъсна ме той и очите му блеснаха. – Аз не просто не го харесвам. Аз го презирам. Пожелавам му чумава смърт. Всъщност бих искал той да не беше оцелял в битката на стадиона за „Питбол“.
Зашлевих го толкова силно, че бях зашеметена като него, когато отдръпнах ръката си. Отпечатъкът от дланта ми остана да пламти на бузата му, а той ме гледаше с убийствен блясък в очите. Той пристъпи напред и аз се спънах една крачка назад, преди да си спомня, че съм десет пъти по-силен от него. Но за половин секунда не се почувствах така, силата сякаш се излъчваше от него.
– Мислех, че си различна – каза той бавно. – Но ти си точно като сестра си курва, копнееща за гадняри, които се отнасят с теб като с мръсотия и които те поглеждат само защото би паднала на колене за тях, когато им хареса. Es patético.(Това е жалко) – Той ми обърна гръб и се отдалечи в тълпата, като изглеждаше, че потъпква сърцето ми, докато си тръгваше.
Долната ми устна трепереше от ярост и ми трябваше дълъг момент, за да се съвзема. Как се осмели да ми каже това?
Извадих „Атласа“, отчаяно исках да съобщя на Тори, за да я намеря, но се поколебах. Вероятно тя си прекарваше добре с Кейлъб и не исках да и развалям това. Поне един от нас трябва да се наслади на панаира.
Гърлото ми се сви, докато вървях безсмислено през тълпата, като си помислих, че вероятно трябва просто да хвана автобуса обратно към Зодиак.
– Хубаво момиче – запя една жена и аз я забелязах пред Огледалната къща, чиито оранжеви стени бяха високи и със странна форма на прозорците. – Влез вътре и разбери коя си в действителност – каза тя примамливо. Носеше само искрящо розово горнище и малки къси панталонки, воал покриваше устата ѝ, а очите ѝ бяха изрисувани със сложен грим. От вътрешността на къщата се носеше ефирна мелодия и тя поклащаше бедрата си в такт с нея, приканвайки ме да вляза.
– Колко? – Попитах, като си помислих, защо не? Можех да се опитам да се отърся от гадната буря, която беше тази нощ.
– За теб? Две аури – каза тя и протегна ръка.
Измъкнах няколко монети от чантата си, подадох ги и тя махна с пръст към сребърната завеса, която покриваше вратата, като я отдръпна с порив на въздух.
Влязох вътре и когато завесата падна зад мен, звукът от панаира беше напълно заглушен. Тази странна музика се носеше около мен, докато се движех по тъмния коридор, осветен от червени светлини. В далечния му край имаше голямо огледало със светеща синя рамка. Над него в сребристо блестеше една дума. Минало.
Докато се приближавах, сърцето ми заби по-силно. Бях себе си преди да дойда в Зодиак, стоях в кухнята на приемния ни баща. Пийт седеше на масата и изтриваше скреч карта, като яростно триеше сребърното покритие. Аз стоях пред кафемашината и нетърпеливо чаках да свърши да налива, за да мога да си тръгна. Спомних си този ден и почти исках да си тръгна преди следващите думи на Пийт. Не можех да си ги спомня точно, само трайното ужилване, което бяха предизвикали.
– Шибана загуба. Отново. Предполагам, че ще остана с теб и сестра ти още известно време.
С нас. Намръщих се горчиво. Никога не сме били търпяни никъде, но това беше болката от миналото ми. Вече не живеех там. И това ми се струваше по-ясно от всякога сега, когато се взирах в момичето от този спомен, стиснало плота с безнадеждно изражение. Аз вече не бях тя. Имах надежда. Имах хора, които ме искаха, и аз исках да си ги върна.
Завих в следващия коридор и образът изчезна. Изкачих се по рампа, стените сякаш се завъртяха около мен в тунел, а сините светлини мигаха, докато се насочвах към следващата врата.
Влязох в друг коридор, минавайки покрай дълга редица огледала на стената. Над тях имаше надпис: „Кой искаш да бъдеш?
Всяко огледало ме показваше като нещо различно. Все още бях себе си, но дрехите, косата и гримът ми се променяха, когато минавах покрай всяко от тях. Смях се изтръгна от гърлото ми, когато спрях пред едно от тях, показващо ме като клоун. В следващото се завъртях във въздуха и се превърнах в красив бял грифон. В други бях с червена коса, черна, сребърна. Бях стриптизьорка, която се люлееше на стълб, после воин с меч. Накрая застанах пред последното огледало и над него светна думата „настояще“. Бях просто себе си. И това ме устройваше.
Преминах през друга завеса и се озовах в стая от огледално стъкло. Стените, подът, таванът – всичко беше идеално полирано и ме отразяваше безкрайно във всички посоки. Прекосих я набързо, промъкнах се в следващата стая и открих, че ме чака едно последно огледало. Коридорът беше осветен със слабо синьо осветление, а огледалото в края му изглеждаше напълно празно.
Приближих се до него, като гледах думата „бъдеще“ над него.
Намръщих се, когато в долната и част избухнаха пламъци, плетеница от син и червен огън. Осъзнах, че огледалото изобщо не е празно. То изобразяваше нощното небе и в центъра му имаше сенчеста луна, която сякаш гореше като въглени. В съзнанието ми изплуваха думите от картата на Дявола, която Аструм ни беше изпратил.

Отговорът на въпроса ви ще бъде разкрит по време на лунното затъмнение.

Имах хиляди въпроси, но се надявах, че един от най-важните ще излезе наяве утре.
Огледалото изведнъж се превърна във врата и светлината стана по-ярка. Завъртях дръжката и се озовах отново навън, а свежият въздух духаше по бузите ми.
Усмихнах се на жената, която обслужваше атракцията, и тя ми махна малко сковано, докато си тръгвах. Странно.
Поколебах се, докато вървях, чувствайки се по-добре след разсейването и реших да остана още малко. Кой казва, че не мога да се забавлявам сама?
Взех си горещо какао от един бар и се потопих в атмосферата, разглеждайки щандовете, пълни с дрънкулки и кристали. Онзи кретен Диего. Как можа да каже това за мен и сестра ми?
Атласът ми изписука и аз го извадих, като се надявах Тори да иска да се срещнем, но съобщението беше от Орион.

Ланс:
Готов съм да поднеса извиненията си.
Ела в цирковата шатра след пет минути.

Избутах Атласа си с намръщена физиономия и намерих табела, сочеща към палатката. Чудех се дали да отида, но бях прекалено любопитна, за да не го направя.
Последвах знаците, криволичейки през лабиринта от пътеки към цирковата шатра. Тя се извисяваше на ръба на панаира – огромен лилаво-червен купол с мигащи светлини по покрива. Навън се бяха събрали огнедишащи, които изстрелваха към небето пъстри пламъци.
Последвах опашката вътре и открих пръстен от сцени, които обикаляха вътрешността. На всяка от тях имаше странни номера – от акробати, които се увиваха в истински възли, до илюзионисти и красиви танцьорки, които прескачаха през огнени пръстени, създадени от самите тях.
В задната част на шатрата се събираше тълпа и аз се намръщих, докато се насочвах натам, търсейки Орион. Промъкнах се през тълпата от тела и открих сцена с два огромни метални стола един до друг с белезници на ръцете и краката.
Над сцената висеше табела с надпис „Изтръпналият човек“, а под нея имаше блестяща корона, окачена в стъклена кутия.
На сцената изскочи мъж в дълго черно палто, а под него само лъскави сини къси панталони, който въртеше бастун.
– Добре дошли в Цирк дьо Сол-Фей! Аз съм вашият домакин, Ръсти Стар. Съберете се наоколо, зад кулисите имаме смел участник, който иска да се изправи срещу Изтръпналият човек! – Извика той и тълпата се развълнува. При тези негови думи на сцената излезе огромен мъж с размерите на малък слон, с голи гърди и огромен корем, надвиснал над колана му. Очите му бяха кухи, а лицето – безизразно, докато заемаше място на металния стол вляво.
На сцената изскочи красива жена в инкрустирани със скъпоценни камъни бикини с огромно розово перо, което се подаваше от задната част на долнището ѝ. Тя привърза мъжа към стола с белезници, като с плавни движения фиксира китките и глезените му на място.
– Моля, приветствайте с добре дошъл нашия безстрашен състезател Ланс Орион! – Ръсти направи жест с бастуна си към другата страна на сцената и устата ми се отвори, когато Орион излезе на платформата без риза и с усмивка на лицето.
Той зае място на останалия стол и момичето го закова на място с лукава усмивка. Той претърси тълпата, погледът му се спря на моя и сякаш се отпусна въпреки настоящата си ситуация. Погледнах го въпросително, но той само се усмихна по-широко, когато момичето се отдръпна и се придвижи между тях до мястото, където от сцената стърчеше огромен червен лост.
– Ако нашият състезател успее да надделее над Изтръпналия човек в тази опасна игра, той ще спечели невероятната ни награда. Короната на славата! – Ръсти посочи към стъклената кутия горе и тя светна в дъжд от златни искри. – Изтръпналият човек има праг на болка, по-висок от всеки, който някога е стъпвал на тази сцена. Никой досега не е печелил короната, така че дали последният ни участник ще бъде по-различен?
Праг на болка?? Погледнах към Орион, поклатих глава и попитах:
– Какво, по дяволите, правиш? – с очи.
– Готова ли си, Даймънд? – Попита Ръсти асистентката си и тя кимна, като хвана лоста. Той се обърна обратно към нас с маниакален блясък в погледа си. – Всеки стол е свързан към увеличаващ се поток от електричество. Който пръв спре тока, ще загуби играта.
Чакайте – какво???
– Достатъчно е да вдигнеш ръка и токовите удари ще спрат – каза Ръсти и въздухът се изпълни със смях, докато Орион напрягаше мускулите си срещу задържащите го белезници.
Расти се ухили.
– Добре, можете само да кажете думите, г-н Орион.
– Предполагаш, че ще се откажа пръв – каза Орион с мрачна усмивка.
От тълпата се разнесе ооо.
– Недей – промълвих му, поклащайки глава, но той ме игнорира, настанявайки се на стола си, сякаш му предстоеше спа процедура.
– Имаме един много уверен състезател, дами и господа. Да видим колко дълго ще му стигне увереността – каза Ръсти със злобна усмивка, като направи жест към Даймънд. – Дръпни лоста!
Тя го дръпна назад и сърцето ми се разтуптя. Орион изсумтя, ръцете му се свиха в юмруци, докато звукът от пукане и пращене на енергия изпълни въздуха заедно с гръмотевичната музика.
Изтръпналия се усмихна широко, без да реагира на електричеството.
– По-високо! – Заповяда Ръсти и Даймънд дръпна лоста още по-назад.
Челюстта на Орион се стегна, а очите му говореха за болка, но той не изкрещя.
Това е лудост!
– По-високо! – Извика отново Ръсти и Орион най-сетне отпусна гърлото си от болка, но все пак не се пречупи. Гледаше право в мен, докато мускулите му се втвърдяваха и раменете му започваха да треперят.
– Доказа правотата си! – Изкрещях, но той не се отзова.
Изтръпналия човек остана да седи там, без дори да трепне от болка по лицето. Орион, по дяволите, щеше да умре от чиста проба упоритост.
– Те дори не закачат изтръпналия човек. Всичко това е измама – каза някой зад мен и сърцето ми се разтуптя в гърдите.
– По-високо! – Заповяда Расти.
Орион изрева от болка и ме обзе паника, докато се въртях, за да погледна човека, който беше говорил зад мен. Няколко от облечените в бикини момичета се бяха събрали там, за да гледат. Което означаваше, че работят тук, което означаваше също, че са знаели, че изтръпналото момче не е закачено.
– По-високо!
– Не! – Изкрещях, обръщайки се обратно към сцената. По ръцете на Орион проблясваха вени, а гърдите му блестяха от пот. Изтръпналия го погледна с намръщен поглед, сякаш никога не беше виждал някой да стига толкова далеч в играта. В сърцето си знаех, че Орион няма да спре. Затова трябваше да направя нещо.
Пробих си път през тълпата, промъкнах се покрай задната част на сцената в сенките и се насочих през една завеса. Там нямаше никой, така че бързо се затърсих щепсел, който да издърпам, за да мога да спра тази лудост.
Намерих това, което търсех, и издишах въздух, когато забелязах щепсела за стола, който не беше закачен.
Изтръпнал човек, друг път.
В момент на лудост го включих. От сцената се чу рев на болка и аз изскочих обратно иззад завесата, бързайки към тълпата.
– СТОП, СТОП! – Извика Човекът с изтръпналата глава и Ръсти го огледа с тревога.
– Даймънд! – Изпъшка той и натисна лоста, за да изключи електричеството. Орион пое глътка въздух, свлече се напред, а ръцете му се свиха силно в юмруци.
Даймънд побърза да развърже Изтръпналия и той се измъкна от сцената покрай нея, като трепереше. Тя тръгна да помага на Орион, а аз се огледах, отчаяно исках да отида при него, но знаех, че не мога, когато цяла тълпа хора ме гледа.
– Нашият първи победител, дами и господа! – Ръсти се съвзе от очевидния си шок и във въздуха се разнесоха аплодисменти.
Орион се изправи на крака, вдигна ръка, за да се излекува, а аз се отпуснах, когато болката в позата му отшумя.
Ръсти хвърли магия върху стъклената кутия, за да я свали, отвори я с неохотно изражение и я подаде на Орион.
– Честито – каза той през усмивка, която беше толкова очевидно фалшива, че ме накара да се засмея хълцайки.
Орион се усмихна и я взе.
– А аз си мислех, че това нещо е подправено.
– Никога – каза Ръсти и прочисти гърлото си.
Орион слезе от сцената, а аз се прехвърлих през тълпата, за да се опитам да го намеря. В шатрата влезе редица от учители и аз спрях, обръщайки се в обратна посока, а сърцето ми трепереше тревожно.
Атласът ми изписука и аз го извадих.

Ланс:
Искаш ли да те закарам до вкъщи?

Сърцето ми биеше трескаво, когато Уошър мина покрай мен, правейки крачка към група изпълнители по бикини.
Написах бърз отговор и се намръщих, когато ръката на Уошър кацна върху голия гръб на една от тях.
Бягайте за живота си, момичета.

Дарси:
Ти луд ли си???

Ланс:
Да. По теб 😉
Ела с мен.

Потупах нетърпеливо с крак, ядосана, но и отчаяна, че искам да го видя.

Дарси:
Добре, къде да отида?

Ланс:
Зад палатката има ограда, която граничи с пътя.
Изчакай от другата ѝ страна.

Излязох от палатката, като дъвчех долната си устна, докато обикалях отзад, откривайки висока дървена ограда в края на полето. По този път не светеха никакви светлини и бях сигурен, че съм в безопасност, за да не ме видят.
Погледнах нагоре към върха и изтласках въздуха от дланите си, задвижвайки се над него. Приземих се на улицата от другата страна, като се спънах само леко и се усмихнах колко добре съм се справила.
Улицата беше тиха, а отсрещната страна на пътя водеше към гъста гора. Не се виждаха улични лампи и дъхът ми се замъгли пред мен като призрак на лунна светлина.
Минаха няколко минути, преди да светнат фаровете и до мен да се появи един фантастичен червен Ферарипул. Прозорците бяха затъмнени, но беше съвсем очевидно кой е собственик на тази кола. Прозорецът на пътника се плъзна надолу и Орион се наведе да ме погледне.
Ударих страничната вратата, гневът ми се изля навън.
– Как можа да го направиш? Едва не ми докара инфаркт.
– Ако трябва да съм честен, аз едва не си докарах инфаркт, Блу, така че можем ли да се споразумеем, че сме наравно?
Поклатих глава, ядосвайки се на тези проклети сълзи, които продължаваха да ме спохождат тази вечер. Ритнах предното колело и веждите му се събраха.
– Можеш ли да спреш да нападаш колата ми? На нея не ѝ харесва.
Подсмъркнах, обърнах му гръб и се загледах в луната. Сълзите я размазаха в размито бяло кълбо от вата и аз дръпнах ръкава си, за да ги избърша. Сянка изпълни погледа ми, когато Орион се изпречи пред мен, с напрегнато изражение на лицето.
– Не исках да те разстройвам – каза той, звучейки изгубено. – Не се извинявам много често. Това не е нещо много характерно за фея. Не го ли направих правилно?
Ударих го по гърдите, когато се разля още една сълза. Той я улови на ръба на брадичката ми и я избърса с палеца си.
– Можеше просто да кажеш думите – прошепнах с още едно подсмърчане, а той ми се усмихна обнадеждено, приближавайки се до личното ми пространство.
– Съжалявам. – Той притисна ръцете си от двете ми страни на колата и дишането ми застина.
– Миришеш като нея – промърморих аз.
– Тогава ме накарай да мириша като теб – заповяда той и аз хванах реверите му, като го придърпах надолу, за да срещна устата си. Целувката ни имаше вкус на сълзи и отчаяние. Болката между нас се разми по средата, а след това избледня, сякаш дъждът беше дошъл да я отмие. Прошката никога не е била лесна, но възелът в мен най-накрая се развърза и аз отново можех да дишам.
– Хайде – каза той и се отдръпна. – Тази вечер все още може да бъде спасена.
– Иска ми се да останем заедно в увеселителния парк. – Намръщих се.
– Ами… чух, че в спалнята ми се е появил друг увеселителен парк за през нощта – закани се той.
От гърлото ми се откъсна смях и Орион се усмихна, като бутна кичур коса зад ухото ми.
– Ако искаш да се върнеш и да намериш приятелите си, разбирам. – Той стисна ръката ми и аз преплетох пръстите си с неговите.
– Хм, ами доста ми харесва звученето на този друг увеселителен парк. Има ли увеселително влакче?
– Не, но има пързалка? – Предложи той.
Засмях се, когато Орион дръпна вратата и аз паднах на седалката. Вдигнах прозореца, когато той затвори вратата и се изстреля на шофьорското място със скорост.
Между нас настъпи тишина.
Тежкият удар на сърцето ми беше почти достатъчно силен, за да го чуя аз, камо ли той със свръхзвуковите си уши. Намокрих устата си, докато той потегляше по пътя, борейки се с емоциите си.
– Къде е Фран? – попитах леко.
Той се ухили.
– Знаеш ли, тя наистина ще те убие, ако чуе, че я наричаш така.
Повдигнах рамене. Тя може да опита.
– Извикаха я на работа. Явно е имало наблюдение на нимфа в източната част на Тукана. Анонимният обаждащ се е бил много настоятелен – каза той, накланяйки невинно глава, а устата ми се отвори.
– Не си го направил?
– Направих го. – Той се засмя весело. – Къде е Поларис? – Попита той, гласът му спадна, като едва прикриваше горчивината в тона си.
– Скарахме се – казах лаконично, а при спомена за това ножът се завъртя в корема ми.
– За какво? – Попита той, посегна към мен и постави ръка на коляното ми. Дори през чорапогащника си усетих пламтящата топлина на кожата му и тялото ми реагира с прилив на адреналин.
– За теб – признах аз.
Той ме погледна загрижено.
– Той не знае нищо, нали?
– Разбира се, че не, той просто си мисли, че съм влюбена в теб и че съм жалка за това. И очевидно съм курва.
Хватката му се затегна върху коляното ми и под кожата ми прехвърчаха искри.
– Майната му на това момче, ще го разкъсам на парчета следващия път, когато го видя – изръмжа той.
– Може и да се присъединя към теб. – Поставих ръката си върху неговата и той обгърна дланта си около моята.
– Замръзваш. – Той пусна вълна от топъл въздух, която ме връхлетя и ми напомни за онази вечер, когато се бях появила мокра в дома му.
Орион зави по един тъмен път, където дърветата се бяха наклонили над главите ни, създавайки дълъг тунел, който изглеждаше като километри.
– Значи вече си ми простила? – Попита той със забавление в гласа си.
– Технически погледнато, ти дължеше извинение на сестра ми – отбелязах аз, а той ме погледна недоверчиво.
Засмях се.
– Знаеш, че онова изтръпнало момче не беше закачено към електрическата мрежа, нали? Е, не беше, докато аз самата не го включих.
– Какво? – Изпъшка той.
– Да. – Стиснах пръстите му.
Орион спря встрани от пътя и веждите ми се вдигнаха, когато той ме издърпа напред и притисна устните си към моите. Бях полузадушена от предпазния колан и той бързо го освободи, а сърдечният ми ритъм се покачи, когато езикът му се вмъкна в устата ми. С прилив на възбуда се покатерих в скута му, разпънах се на коленете и впих ръце в косата, докато поглъщах целувката му. Ръцете се плъзнаха под роклята ми и аз го подтикнах, като повдигнах бедрата си, изгубила представа колко много го искам.
Дълбоко ръмжене излезе от гърлото му, когато откри, че пътят му е преграден от чорапогащника. Той разкъса дупка в него между бедрата ми и аз си поех дъх от изненада.
– Орион! – Засмях се, но смехът ми се превърна в стон, когато той намери пътя през чорапогащника ми и пъхна пръстите си в мен. – Дължиш ми нов чифт – казах задъхано.
– Ще ти купя цял нов гардероб, ако още веднъж издадеш този звук.
– Какъв звук? – Изпсувах и той помпаше пръстите си по-силно, като изтръгна от устните ми жаден стон.
– Този – измърмори той и премести свободната си ръка между нас, за да разкопчае дънките си.
Извих се нагоре, за да му дам място, и главата ми се удари в покрива. И двамата се засмяхме и той махна ръката си от чорапогащника ми, като издърпа роклята ми през главата.
– Да се отървем от това. – Той разкъса чорапогащника ми наполовина и аз изтръпнах, когато го отлепи от краката ми.
– Хей, какво ще кажеш да разкъсаме някои от дрехите ти? – Дръпнах ризата му и той хвана китките ми с палава усмивка.
Очите му пропътуваха почти голото ми тяло и дантеленото червено бельо, което носех, докато смучеше долната си устна.
– Това ми липсваше. – Той целуна ключицата ми и под устните му се появиха тръпки. – И това. – Той нави кичур от косата ми около пръста си и доближи и него до устните си. – И тези. – Той стисна гърдите ми и аз се захилих. – Хм… все пак нещо ти липсва.
– Какво? – Намръщих се.
Той посегна зад седалката си и извади короната, която беше спечелил на панаира, като я постави на главата ми. Усмихнах се толкова широко, че ме заболяха бузите.
– По-добре – каза той, очите му се замъглиха, докато опираше ръце на бедрата ми и ме привличаше по-близо.
– Ако тръгнеш да поставяш корони на главата ми, ще си имаш неприятности – подразних го аз и устата му се изкриви.
– Е, нека тогава не казваме на никого – каза той и се наведе да целуне врата ми.
Започнах да разкопчавам ризата му, жадувайки за усещането на плътта му срещу моята. Движенията ни ставаха все по-безумни, целувките му се превръщаха в ухапвания, пръстите му щипеха, докато аз драпах по гърдите му, за да разкопчая копчетата, и накрая избутах ризата върху атлетичните му рамене.
Той дръпна сутиена ми надолу, за да освободи дясната ми гърда, а устата му обгърна втвърденото ми зърно и изпрати удоволствие, което ме разтърси. В стомаха ми се образува тясно кълбо от нужда и аз завъртях бедрата си над разкрача му, а възбудата му изпъкна върху бикините ми. Той изстена признателно и засмука по-силно чувствителната ми плът.
Повдигнах се на колене, за да го освободя от панталоните му, и задникът ми се удари във волана, като задейства клаксона.
Изхвръкнах от смях и Орион отново ме дръпна напред за бедрата, за да спре шума.
– Това е много по-трудно, отколкото очаквах – пошегувах се аз, а той ми се усмихна дяволито.
– Но определено си заслужава. – Той се освободи от боксерките си, избута бикините ми настрани и цялото забавление отпадна, докато насочваше бедрата ми напред.
Облегнах челото си на неговото и вдишах, докато се впиваше в мен. Той изсвири между зъбите си, когато се спуснах върху него, стенейки, докато ме изпълваше сантиметър по сантиметър.
Започнах да го яздя, а той преследваше устата ми с целувки, докато аз се въртях в скута му, наслаждавайки се на невероятните усещания, които тялото му ми доставяше. Пръстите му се вкопчиха в бедрата ми, като ме притискаха надолу към него в един великолепен ритъм. Извих врат, опряла ръце на раменете му, докато вземах от плътта му това, от което толкова отчаяно се нуждаех.
– Не се карай повече с мен – поиска той, а зъбите му се забиха в ухото ми.
– Не ми давай повод за това. – Забих нокти в раменете му, което го накара да изстене и да се забие по-силно между краката ми. Едното ми коляно се удари в спирачката за паркиране, а другото се блъсна във вратата, но не ме интересуваха синините. Бих приела всички тях като заплащане за това блаженство.
Бедрата ми се ускориха, за да посрещнат неговите, и ние попаднахме в потна, задъхана плетеница от крайници и безсмислени целувки. Той обви едната си ръка в косата ми и я дръпна достатъчно силно, за да ме заболи.
– Това е за Поларис – изръмжа той, докато аз изкрещях.
Одрасках го с ноктите си по гърдите му толкова силно, че му пуснах кръв.
– Това е за Фран.
Той погледна надолу с изненада, после пусна задъхан смях.
– Харесва ми, че си ядосана.
– Нека обаче не си създаваме навик от това – изпъшках аз.
– Договорено – изстена той, докато отново се втренчваше в мен.
Притиснах едната си ръка към прозореца, гръбнакът ми се изправи, докато между бедрата ми се надигаше неотложен натиск. Ръката на Орион се движеше по извивката на гръбнака ми, преди да ме притисне към себе си и да ме довърши. Удоволствието премина през мен като взривяваща се дъга и аз се вкопчих в него, докато той се забиваше все по-силно и по-бързо в мен, намирайки собственото си освобождение, хъркайки името ми в гърлото си.
Краката ми трепереха, докато се спусках от високото си ниво, и се свлякох върху него, докато губех цялата енергия в тялото си. Облегнах глава на рамото му, а дъхът ни гореше и оставяше мъгла по прозорците около нас.
Той прокара пръсти нагоре-надолу по голите ми бедра, кожата ми беше прекалено чувствителна към него. Надигна брадичката ми нагоре, целуна ме толкова сладко, че сякаш покри устните ми със захар. Ръката ми се облегна на гърдите му, където сърцето му биеше като крилата на мощна птица, и аз се усмихнах при усещането, че този внушителен мъж се бори за дъх заради мен.
Слязох от него на моята седалка, като намерих короната в подножието, където по някое време беше паднала. И двамата се обличахме мълчаливо, но все си улавяхме погледа и си разменяхме усмивки.
Когато бях прилична – като изключим липсата на чорапогащник – Орион запали отново двигателя и тръгна по пътя.
– И така, получи ли някаква информация от Поларис по време на срещата си? – Попита той.
– Никога няма да забравиш това, нали? – Подиграх се.
– Просто ме е яд, че можеш да излизаш на публични места с него, а не с мен.
– Ами така е – въздъхнах и се обърнах, за да погледна през изпотения прозорец до мен. Нарисувах на него намръщена физиономия и написах над нея „Орион“.
Той погледна и се усмихна.
– На това ли ти приличам?
– Не съвсем. – Добавих сърдити вежди и кътници, като се обърнах, за да му се усмихна нахално.
Той се засмя и аз се усмихнах доволно.
– Диего не каза много за чичо си, само че е задник. И че майка му и баща му понякога отиват с него, за да му помагат в „работата“. – Повдигнах рамене. – Това полезно ли е?
Орион остана мълчалив за момент.
– Да, дава ми още няколко феи, които да разгледам. Колкото и да ми е болно да го кажа, ще съм ти благодарен, ако продължиш да прекарваш време с него. Да видим какво още ще каже за тях. Но никакви срещи.
– Е, това ще е доста трудно, тъй като съм му много ядосана и предполагам, че и той ми е ядосан.
– За какво ти е ядосан?
– Ударих го – разкрих аз.
– Добре – изръмжа той. – Но той заслужава повече от това, че те нарече курва.
– Всъщност… зашлевих му шамар, преди да каже това. – Извих пръсти в полата си, докато в мен гореше гняв от спомена.
– Защо? – Попита Орион.
– Каза, че му се иска да си умрял, когато нимфите нападнаха – изтръгнах, а гърлото ми се сви.
Орион стисна здраво волана.
– Ще го убия.
– Не можеш. Той ще разбере, че съм ти казала. А и аз не отрекох точно, че имам нещо към теб, ако тръгнеш след него, той може да разбере, че има нещо между нас.
– Какво нещо имаш към мен? – Той ме стрелна с палав поглед.
– Ще прозвучи налудничаво – казах бавно.
– Харесва ми лудостта. Не разбра ли, когато се опитах да се сготвя сам по-рано?
– Обещай, че няма да се смееш? – Попитах, а по бузите ми нахлу топлина.
– На звездите.
Кимнах и погледнах през прозореца, за да не видя реакцията му, когато му го кажа.
– Когато бяхме в битката и ти беше на път да умреш, се почувствах принудена да те спася. Сякаш… ако не го направех, част от мен също щеше да умре. И оттогава насам тази част от мен става все по-силна, сякаш се е превърнала в осезаемо нещо, което живее в мен. Никога преди не съм била ревнив човек, но когато те видя с Франческа, сякаш се превръщам в животно, което няма нищо друго освен първични инстинкти. – Бузите ми пламнаха още по-горещо и не смеех да погледна към лицето на Орион, несигурна защо точно сега разкривах душата си пред него. Рядко се доверявах на някого дотолкова, че да му излея сърцето си, но винаги съм искала да го направя с него. – Казах ти, че е лудост.
Той хвана ръката ми, промуши пръстите си между моите и притисна устата си към кокалчетата на пръстите ми. Погледнах го и сърцето ми се разтуптя, когато открих само щастие в очите му. Тогава той каза шест думи, които накараха сърцето ми да заблести като луната.
– Добре, защото и аз го чувствам.

Назад към част 30                                                             Напред към част 32