***
Продължавайте?!
За да продължа, наистина мога да използвам нещата, с които исках да започна точно сега: Списъците на най-известните фамилии на Уестърнадан и Историята на Града на драконите от древността до наши дни. Но тъй като нямаше такава възможност, се върнах към това, което беше истинско откровение за мен:
– Лейди Арнел не ви е баба? – попитах, като погледнах възмутено лорд Арнел.
– Не. – усмихна се меко той – Точно както в действителност Белатрикс Арнел не е моя майка.
И докато седях там, напълно шокирана от това, което бях чула, лорд Давернети добави:
– Може би сте се досетили, след като сте се запознали с майка ми. Но вие толкова не искахте да станете моя съпруга, че пренебрегнахте факта, който би трябвало да ви разтревожи.
И аз обърнах шокирания си поглед към Давернети.
Старши следователят се усмихна лъчезарно и каза:
– Между другото, имам лоши новини за вас, Анабел: нашият брак, за мое искрено съжаление, вече не е възможен.
– О, Боже мой, нещо хубаво! – издишах с пълна искреност.
Усмивката на полицая се превърна от лъчезарна в коварна… И разбрах, че няма за какво да се радвам…
И бях права, щом Давернети заговори:
– За драконите от нашето ниво, скъпа Анабел, има едно абсолютно правило: не се женим за тези, които обичаме.
Не откъсвах поглед от лорд Главния следовател в очакване на някакво продължение, а той беше достатъчно любезен действително да продължи:
– Бракът по любов е съюз на сърцата, Анабел. В случаите на бракове между дракони от нашето ниво съюзът е буквален. А когато се роди първородният… оцелява само единият от родителите. Невъзможно е да се предвиди, но с първия плач на бебето смъртта отнася бащата или майката. Моят баща имаше късмет – той падна мъртъв. Бащата на Ейдриън, както и дядо му, имаха по-малко късмет – трябваше да видят смъртта на жената, която обичаха.
Бях потресена до дъното на душата си, но по някаква причина си спомних какво беше казал лорд Арнел: „Мис Вайърти, така или иначе ще се омъжите, а Крисчън е най-добрият избор от всички.“
Тогава си мислех, че това е въпрос на достойнствата и положението на лорд Давернети, но сега …
– Затова ли сте поели такива нетривиални задължения като сватовник, препоръчвайки лорд Главния следовател за мой съпруг? – попитах ядосано, обръщайки се към лорд Арнел.
Красивият дракон, достоен за любов и уважение, се усмихна странно и каза с горчивина, която дори не се опита да скрие:
– Мис Вайърти, дължа ви много. Много. Твърде много, за да не разбера, че няма да приемете извънбрачна връзка… не бихте я приели и преди. Да, в един момент мислех, че бракът с Крисчън е правилното нещо за вас. Но сега ситуацията се е променила напълно.
Арнел не продължи, но Давернети беше повече от готов да запълни паузата:
– Анабел, лошата новина е, че съм се влюбил.
Въпреки състоянието ми, учтивостта и маниерите изискваха някаква реакция, затова заговорих:
– Поздравления, желая ви щастие.
И чак тогава:
– Моите съболезнования на нещастното момиче.
Старши следователят се усмихна, после материализира пред мен призрачно огледало, в което се отразяваше бледата ми кожа с разрошена коса, и саркастично ме осведоми:
– Можете да го предадете лично.
Мрачно погледнах към Давернети, който мълчаливо унищожи огледалото и каза:
– Забележете, че се опитвах да бъда честен.
– О, можех да забележа много неща! – почти изкрещях, но се успокоих, щом сводестите тавани отразиха възклицанието ми.
Да чуеш собствения си вик, отразен с ехо, не е най-приятното усещане на света и затова наистина се успокоих. Притиснах ледените си пръсти към слепоочията си за още няколко секунди, след което спуснах длани и погледнах към двата дракона. Позициите им не се бяха променили – единият седеше, другият стоеше – но по лицата и на двамата се четеше невъзмутимост, а спокойствието на лордовете изглеждаше непробиваемо.
Е, вероятно и двамата имаха някаква причина за спокойствието си, която не ми беше известна, но въз основа на това, което знаех, аз бях свършила цялата работа за тях!
Трансформацията и на двамата завърших аз.
Причината за елиминирането на херцог Карио беше предоставена от мен.
Също така аз осигурих причината да се отървем от императора и неговата свита.
А писмото на лейди Арнел, което позволи на Давернети да обвини самата лейди Арнел, също беше написано от мен.
– Моите аплодисменти, господа! – казах аз, като отчаяно се опитвах да не възнаградя и двамата с дузина проклятия.
– Нашите искрени благодарности, Анабел! – отвърна подигравателно Давернети.
– Нека само да минем без благодарност! – поисках аз.
И тъй като бях преминала към изисквания, добавих:
– Да, лорд Арнел, прав сте, доста неща съм разбрала сама. Все пак искам да чуя истината. Тук и сега. Наистина я заслужавам!
Драконите се погледнаха един друг.
Давернети заговори пръв:
– Очаквахме пристигането на магьосник в Уестърнадан. Беше в нощта, която лейди Елизабет Карио-Енсан така ултимативно поиска… Вече ви разказах за положението, в което се намирахме, и за причината, поради която се съгласихме на условията. И да, въпреки очевидната любов на лейди Елизабет, ние очаквахме уловка. Това беше причината да ви задържат на митницата, вие бяхте магьосник, а слугите ви – не.
Толкова прости думи, само „вас ви задържаха на митницата“, каква дреболия… Зад тази дреболия се криеха часове на нервно чакане, опити да докажа нещо на инспекторите от Рейнхол, чувство на безпомощност и да, когато камериерката ми Маргарет не беше допусната в града, аз бях съвсем сама. За пръв път в живота си абсолютно сама. Трябваше сама да си намеря такси, опитвайки се да избера едно повече или по-малко заслужаващо доверие лице от няколко дузини толкова мрачни, че се страхувах дори да говоря с кочияшите. А фактът, че бях маг, не улесняваше намирането на такси…
Но да си призная честно, и аз си мислех, че е дреболия да стоиш над тялото на умиращо момиче.
– И така, – мисля си, че мразех тази дума… и тези дракони – вие сте очаквали магьосник! – заключих уморено – Но ако сте очаквали магьосник, защо трябваше да прекарам повече от два часа до тялото на мъртвото момиче?!
– Защото цялата полиция ме търсеше. – отвърна оглушително лорд Арнел.
Когато го погледнах, драконът отвърна поглед. Е, можех само да му съчувствам – в продължение на четири години той сам се подозираше във всички убийства. И вече не се учудвах, че беше толкова груб, когато нахлу в къщата ми онази ужасна сутрин.
– Само да ви напомня, – каза лорд Давернети – не знаех кого ще намеря, а и имах представа за силата на Ейдриън, така че едно момиче над мъртвото тяло или едно чудовище с впечатляваща сила… Както можете да си представите, намирането на Ейдриън беше приоритет.
Разбрах, че драконите винаги са били приоритет в Уестърнадан.
– И тогава – продължи лорд Давернети – вие изведнъж, вместо да се криете в къщата си, започнахте собствено разследване и… ни накарахте да погледнем на случая от друг ъгъл, Анабел. В резултат на това разкрихме мрежа за трафик на деца, конспирация и дори успяхме да хванем уайверна. Но досега най-голямото ви постижение беше, че помогнахте на Ейдриън и на мен с трансформацията. В крайна сметка Стантън не е изживял живота си напразно.
О, да!
Явно според драконите всеки е изживял живота си по някаква причина, ако този живот е бил полезен на драконите! Ако някога съм била непоносимо изпълнена с омраза, то това беше сега!
По някаква причина отново погледнах към лорд Арнел, а той ми отвърна с явно нежелание. Не знам дали трябва да се ядосвам на лорд Давернети, но някак си най-много ме болеше именно от лорд Арнел. И именно погледът към него ме накара да осъзная, че не искам да знам нищо повече, просто абсолютно нищо. Има неща, които ми е толкова омръзнало да знам… Не мога да понеса да знам!
– Ами – изправих се отново – сега мога да умра. Аз също съм живяла живота си по някаква причина, нали? Бях толкова полезна и за двама ви. И с тази радостна нотка ще ви напусна.
Исках да се прибера вкъщи, в моята къща, исках топлия чай на мисис Макстън и грижите на моето семейство, и по абсолютно никакъв начин, по никакъв начин, никога през живота си не исках да видя друг дракон!
Но както може да се очаква, този разговор още не беше приключил.
– Анабел…
Давернети погледна мълчаливия си роднина, но той остана безмълвен и така старши следователят пое диалога.
– Виждате ли, скъпа Анабел – полицаят вече гледаше само към мен – сред документите, иззети по време на бягството на лейди Арнел, има цялата кореспонденция с трафикантите на деца и дори адресите – ще ги покрием. Всъщност сега разбираш причините, поради които накарахме лейди баба Арнел да се превърне в беглец. Едната уайверна е в затвора, а другата ще направи всичко, за да я спаси, така че това е свършен факт. И да, права сте, вие сте наистина безценна за нас, ето защо ще обсъдим с вас въпрос, който изисква… определено решение.
– И какъв е този въпрос? – попитах аз, едва сдържайки възмущението си.
Лорд Давернети се канеше да заговори, но в този момент лорд Арнел стана и каза тихо:
– Няма смисъл да го задаваш, Крисчън.
Е, след тези думи ми стана безумно любопитно какво щеше да попита Давернети! Но самият той, изгубил интерес към мен, попита своя роднина, без да крие гнева си:
– И защо е така?
Лорд Арнел се приближи до мен, вдигна палтото ми от пода, изтърси го, загърна палтото около раменете ми, усмихна се уморено и като ме погледна в очите, отговори колкото може по-тихо:
– Защото мис Вайърти в този момент няма да се съгласи нито с вашето, нито с моето предложение.
И докато Давернети мрачно мълчеше, аз не по-малко мрачно уточних:
– В този момент?!
– Да, – потвърди спокойно лорд Арнел – в този момент.
В тъмните очи на дракона видях увереността, че го очаква още един миг, в който със сигурност ще кажа „да“.
И може би никога не съм била толкова разгневена.
О, бях бясна! В яростна, зле контролирана, повече от оправдана ярост! „В момента?“ Един по-малко сдържан човек в тази ситуация вероятно щеше да удари поне един дракон в лицето. А по-сдържаният би произнесъл тирада, достойна да бъде включена в наръчник по най-хубава ругатня.
Но аз бях магьосник. Магьосник, който твърде добре знаеше какво представляват драконите!
Те не знаеха с какво си имат работа.
– Лорд Арнел – казах аз, като се опитвах да сдържа справедливия си гняв – погледнете ме. Погледнете ме внимателно.
Драконът вече наблюдаваше повече от внимателно. Но аз наистина исках да запомни този момент. Този момент. Защото не ми оставаха повече съмнения! Никакви съмнения, никакво съжаление, никаква нерешителност!
И като погледнах дракона, протегнах длан към стелата, докоснах пръстите си, усетих леко изтръпване на магия и нежно, едва доловимо, неусетно нахлух в аурата на двамата дракони. И все пак и двамата го усетиха, напрежението се разля във въздуха с усещането за предстояща гръмотевична буря. Но драконите напразно очакваха бурята, гръмотевиците и светкавиците. Нямаше да я има. Нямаше буря, нямаше пороен дъжд, нямаше торнадо. Какъв е смисълът да се пилее магия за мощни заклинания, след като дори „Уиоларе ет франгере морсу“ не подейства на тези двамата!
– Видяхте ли ме? – попитах с горчива усмивка.
– Анабел – каза тихо лорд Арнел – вие сте красива, възхитителна и очарователна и е безсмислено да използвате магия срещу мен.
О, колко грешите, лорд губернаторе на Уестърнадан. Колко много грешите!
И като погледнах в тъмните нечовешки очи на лорд Арнел, казах тихо:
– Лорд Давернети е прав, този въпрос наистина трябва да бъде решен тук и сега. И също така сте напълно прав, лорд Арнел, аз наистина след време ще отговоря със съгласие. Със сигурност ще се съглася. Гарантирано ще се съглася! Само не и на вас двамата!
Тъмните очи на дракона сякаш потъмняха още повече и той искаше да каже нещо, но аз го изпреварих, шепнейки:
– Никога повече няма да ме видите. Никога. „Заслепяване!“
Заклинание, което нито един от драконите не почувства като трик. И двамата го знаеха, обикновено битово заклинание, произнесено от доста посредствен маг – едва ли е предизвиквало безпокойство…
Така че не се изненадах да чуя:
– Анабел, това е детинско. – каза Давернети.
– Продължавам и ще продължа да ви виждам отлично. – уверено от лорд Арнел.
Аз се усмихнах.
Секунда… втора… трета….
Драконът пред мен сви очи, пренастройвайки зеницата си, довеждайки я почти до тясна вертикална лента, отново се разшири, без да осъзнава какво се случва.
Аз обаче разбирах.
Виждах как напрежението обзема лорд Арнел, как увереността изчезва от погледа му, усещах трескавия опит да унищожи заклинанието ми и нарасналото напрежение, когато драконът разбра, че то не работи. Не се получи. Цялата му сила и мощ, цялото му знание, всичките му способности… безполезни!
– Анабел – каза лорд Давернети раздразнено – какво става?
– Справедливост. – отвърнах любезно – Триумф на правосъдието. Насладете се.
Наистина, отмъщението е ястие, което трябва да се сервира студено.
Погледнах лорд Арнел за последен път. Вертикалната зеница на дракона се стесняваше и разширяваше, достигайки почти закръглена форма. Драконите имат прекрасно зрение. Дори бих казал отлично. Могат да виждат дори в тъмното, трансформирайки зениците си и приспособявайки се към светлината… Но сега всички опити да фокусират погледа си върху мен се проваляха и с всеки изминал миг силуетът ми ставаше все по-неясен за двамата дракони. Все по-малко и по-малко ясен. Все повече и повече се размиваше.
– Това е всичко. – тихият ми глас не отекна в сводовете на пещерата.
Но в тишината в моето сърце решението беше ясно.
И като се обърнах, се насочих към изхода.
– Мис Вайърти, облечете си палтото, почти сме на върха на планината, а навън е студено. – поиска лорд Арнел.
Е, това е разумно.
Върнах се, взех палтото, облякох го отново и излязох от криптата, като използвах изхода, към който служителите на драконовите правоохранителни органи, макар че какви правоохранителни органи може да има при драконите, бяха отвели лейди Арнел.
И замръзнах, докато се изкачвах по стълбите.
Професор Наруа стоеше там и разговаряше страстно с няколко униформени дракона.
Колко горчиво ми стана.
И аз трябваше да го осъзная по-рано, когато Давернети описваше състоянието на нещата, откривайки, че внезапно е разбрал всичко, което аз и моите домашни бяхме открили. Или пък когато онези двама дракони изведнъж започнаха значително да се тревожат за безопасността на мисис Макстън. Трябваше да го осъзная тогава! Трябваше да повярвам на най-лошите си предположения тогава, а не сега, когато бойният маг значително пребледня под укорителния ми и горчив поглед.
– Как можахте? – прошепнах тихо.
– Мис Вайърти, аз… – Наруа преглътна конвулсивно – Мис Вайърти, аз не предадох всичко, аз…
– Вие сте уволнен.
И се страхувам, че това е краят на силите ми.