21 юли 2020 г.
„Не бих го нарекла секси“
ГЛАВА 36
ЕЗМИТА
– Не мога да повярвам, че оставаш тук – каза Роза, докато оправяше дъвките и ментовите бонбони пред касата. – Нима си загубила ума си? Щеше да си свободна!
– Ще получиш стаята ми и след Коледа. Ще си тръгна през януари – казах аз, знаейки единствената причина, поради която тя беше разстроена, че не си тръгвам.
Тя изхърка.
– Твърде дълго – измърмори тя.
Съгласих се, че е твърде дълго. Аз също не исках да бъда в Лоутън, а и в момента кандидатствах в други университети за следващия семестър. Татко беше доволен, че оставам, и се държеше така, сякаш през цялото време е знаел, че ще се оттегля. Родителите ми изобщо не ме познаваха.
– Видя ли горещия пич, който татко нае? – Попита тогава Роза, като веднага смени темата. Тя правеше това често. Бях свикнала да прескача от една тема на друга.
– Не бих го нарекла красавец – промълвих аз. Малекон ми лазеше по нервите. От първата ни среща насам той се беше постарал да ме дразни.
– О, да, той е. Очите му са небесносини. Толкова ясни. – Тя въздъхна, докато го казваше.
Не исках Роза да прави същите грешки като мен. Да се влюбиш в някое момче може да те обърка. Да разруши добре планираните ти планове. Да те накара да се държиш като луда.
– Момчетата са загуба на време – казах аз.
Тя се изправи.
– Е, наистина? Сигурно не си мислила така, когато скачаше от Брет на Аса като волейболна топка.
Намръщих и се.
– Замълчи. Нямаш представа за какво говориш. – Не бях скачала.
Звукът на звънеца привлече вниманието и на двете ни. Талула влезе вътре и когато погледите ни се срещнаха, тя ми махна с ръка. Отвърнах на махането, след което тя се насочи към пътеката с материали за печене. Нищо ново и никакви разговори. Аса сигурно е споменал, че вече не си говорим. Макар че не мисля, че можеш да го наречеш раздяла, тъй като се предполагаше, че е непринудено. От тази дума вкусът в устата ми стана кисел.
– Хей, не мога да намеря ключа за задната врата, където са нещата за ценообразуване. Знае ли някой от вас къде е? – Попита Малекон, като се приближи отзад. Той наистина имаше страхотни очи, но на кого му пукаше. Не и на мен.
– Ще ти покажа. – Усмихна му се Роза и побърза да се приближи.
Завъртях очи и се върнах към мисълта колко неловко щеше да бъде с Талула след няколко минути. Не бях сигурна какво да ѝ кажа. Да я попитам как е? Предполагам, че това изглеждаше нормално. Сякаш бях добре и не ми пукаше за Аса. Което не беше така. Бях приключила с това и с него. Както и да е.
Времето ми да разбера това приключи, когато Талула дойде до плота, носейки сода за хляб, захар и кленов сироп. Тя ги сложи пред мен.
– Здравей, Езмита – каза тя и се усмихна.
– Здравей, как си? – Попитах, като взех содата за хляб, за да сканирам цената. Бях готина. Нищо странно.
– А, добре, предполагам, като се има предвид… – каза тя и се измъкна.
Обмисляйки какво? Трябваше ли да знам какво има предвид? Просто кимнах и продължих да сканирам.
– Това са единадесет долара и петнадесет цента – казах ѝ с усмивка, която изобщо не усещах.
Тя не помръдна, за да вземе парите, а стоеше и ме изучаваше. След това попита:
– Ти не знаеш, нали?
Замислих се за минута и не можах да се сетя за нищо, което би трябвало да знам, затова поклатих глава. Бях изгубен.
– Не мисля, че знам – казах, като си помислих, че може би я разбирам погрешно.
Тя въздъхна и се намръщи.
– Чудех се защо не си се отбила при него – каза тя тогава. – Всички очаквахме, че ще го направиш, но никой не искаше да го спомене на Аса.
Да, бях напълно изгубена. Нямах никаква представа за какво говори тя. Ако не беше фактът, че я харесвах и не исках да бъда груба, щях да ѝ кажа, че не искам да говоря или да чувам новини за Аса. Бях приключила с това.
– Майката на Аса почина от Ковида – каза тя, а гласът ѝ се сниши, сякаш някой можеше да я чуе.
– Какво? – Попитах в пълен шок. От всички неща, които бях готова да чуя, това не беше едно от тях.
Тя кимна.
– Той разбра, че е била приета в болницата преди няколко дни. След това му се обадиха вчера посред нощ… Мислех – предполагам, че предположих, че ще ти се обади, но той е бил на лошо място в емоционално отношение.
Майка му е починала. Не я е виждал и не е разговарял с нея, откакто се е върнал в Лоутън. О, Боже, как трябва да се чувства.
– Аз не… той не… ми каза, но разбирам защо. Сигурно е съкрушен. Не са си говорили от толкова дълго време. – Не можех да си представя какво е изпитвал. Емоционалните ми сътресения сега изглеждаха толкова повърхностни. Да, правихме секс, но след това майка му се е разболяла от Ковид и е починала. Не можех да знам, че това е причината за мълчанието му, но все още се чувствах виновна за всички неща, които бях казала. Не бях казала тези неща в лицето му, но ги бях почувствала.
Но не и сега. Просто ме заболя от мъка по него.
– Какво мога да направя? – Попитах я, опитвайки се да измисля нещо, което да направя. Можех да помоля майка ми да направи канелени рулца и да ги занеса там. Изглеждаше толкова глупаво и южняшко, но нямах никаква представа.
Тя ме дари с мека усмивка.
– Обади му се или отиди да го видиш. Това е всичко, което всеки от нас може да направи.
Кимнах и преминах през движенията, за да взема плащането и да опаковам стоките ѝ. Тя взе чантата и ми благодари, а единственото, което можах да направя, беше да кимна отново.
Когато тя си тръгна, аз се отправих към задната част, за да намеря мама. Тя беше заета с почистването на фризера, когато влязох в кухнята.
– Защо не си отпред? Роза там ли е? – Попита тя, като се намръщи.
Приближих се до нея и я прегърнах силно. По-силно, отколкото беше необходимо, но тя беше тук, за да ме лае и да ми се кара. Беше тук, за да ми се сърди за глупостите, които върша, и беше тук, за да не ме разбира изобщо. Тя беше тук, за да ме обича безусловно. Майка ми беше жива.
Ръцете ѝ най-накрая ме обгърнаха в прегръдка.
– Какво не е наред с теб? – Попита ме тя.
Вдишах аромата ѝ и си позволих да се насладя на сигурността на ръцете ѝ. Когато се отдръпнах, усетих как сълзите щипят очите ми.
– Обичам те. Знаеш това, нали? – Казах.
Тя погледна загрижено и кимна бавно, сякаш това беше хитър въпрос.
– Защо се държиш толкова глупаво, момиче? – Попита ме тогава тя.
Усмихнах се, като си помислих колко груба беше тази дребна жена и ужасяваща, когато искаше да бъде. След това веднага си спомних, че Аса е загубил майка си, и гърдите ми отново се свиха.
– Мамо, майката на Аса е починала вчера от Ковида – казах ѝ аз.
Очите ѝ се разшириха.
– Какво? Не бях чула.
– Знам. Аз също.
Тя огледа кухнята, после посочи вратата.
– Иди и кажи на Роза да работи отпред. Аз ще направя тамале и канелени рулца. Ти ще ги занесеш на семейството му. Иди да се измиеш. Изглеждаш разхвърляна.
Кимнах и тръгнах да излизам, после отидох да я прегърна още веднъж. Тя ме потупа по гърба, после се отдръпна.
– Върви, имаме работа за вършене. Горкото дете – каза тя, поклати глава и се отправи към хладилника за консумативи.