ХЕЙЛ
Седях на трибуните, които обграждаха голямото кълбо в Стаята на знанието, и говорех с жена ми за всичко, на което бяхме станали свидетели, докато масите разказваха за всичко, което бяха видели.
След като дъщерите ни бяха хванати в капан в тази пещера, а Клидиний се намираше в света на феите и причиняваше неизвестни разрушения, настроението ми от тяхното възнесение беше заменено от мрачна тежест.
– Защо всеки път, когато дъщерите ми напреднат в живота, бързо се оказват отново в затруднено положение. Проклятието на Вега е разрушено, защо лошият им късмет продължава?
– Можеше да бъде и по-зле – каза Мериса. – Можеше да са мъртви.
– Вярно е – признах аз. Клидиний ги беше оставил живи и ние бяхме предъвквали причините за това.
Дали се е страхувал, че може да бъде победен в борбата срещу тях? Това беше наистина голяма надежда, но все пак възможност. Друга възможност беше, че изобщо не ги е виждал като заплаха, несъществена за плановете му за световно господство. Беше приел тяхната форма и може би беше достатъчно арогантен, за да вярва, че те ще загинат в тази пещера, без да му се налага да си мръдне пръста. Надявах се, че близначките ще намерят начин да се освободят бързо, но засега все още бяха в капан и започнах да се притеснявам, че наистина ще имат проблеми с бягството.
Прокарах длан по лицето си, а стресът ме караше да се чувствам по-стар от всякога в живота си.
Мериса постави ръка на коляното ми и я стисна.
– Това не е краят.
– Не, но е началото на някакъв нов, свеж ад – въздъхнах, ритайки седалката пред себе си.
Седалката се разтресе, след което земята под мен се размърда и аз се намръщих, чудейки се дали не съм го предизвикал. Но тътенът се задълбочи, стените се разтресоха, арките, които се извисяваха над главите ми, започнаха да дрънчат, а звездите издадоха ужасен, многозначителен плач, който можеше да означава само едно.
Викове на тревога се разнесоха из Стаята на знанието и някой посочи тъмния кръг на небето над кълбото.
Двамата с Мериса се изстреляхме от местата си, взирайки се в звездите там, които ставаха все по-ярки, по-горещи, горящи, пламтящи, ослепителни. Тогава сред всички тях една започна да се движи, разкъсвайки пукнатина в небето, която остави след себе си огнена следа.
– Дръжте се за гърдите! – Изкрещя някъде от тълпата Хамиш.
Падащата звезда беше изстреляна далеч оттук, от небето, изцяло извън полезрението ни, а звездите прошепнаха думи, които се носеха из цялата Завеса.
– Нашият род пада. Времето им е свършило. Отдайте почит на падналата звезда.
Нечия ръка се изстреля във въздуха, запаленият задник разпери широко ръката си, после я сви в юмрук и повтори движението отново и отново, докато останалата част от тълпата се присъедини към него. Това беше поздрав към падналата звезда и докато напрежението около мен се увеличаваше, а магията на звездите се отразяваше на кожата ми, аз също вдигнах ръка, за да изразя уважението си.
Дворецът се разтресе силно, а после всичко притихна и се успокои.
– Нека да наблюдаваме къде ще падне – любопитно каза Мериса и ние се спуснахме от трибуните, достигайки до парапета на ръба на голямото кълбо.
Азриел се присъедини към нас и рамото му се допря до моето.
– Къде мислиш, че ще падне? Съмнявам се, че тази е насочена към Солария, след като последната падна там.
– Зависи къде ще падне – каза Мериса и ние погледнахме към вихрената гледка в кълбото, за да намерим отговора, като я помолихме да ни даде знанието, което търсехме.
Показа ни се скалиста планина в пуст пейзаж, в който на километри наоколо нямаше нищо друго освен трева и камъни.
– Това е Солария – казах аз изненадано.
– Може би падащата звезда е благосклонна към тази земя – каза Мериса, заинтригувана.
Небето се озари, когато звездата падна от небето, а огнената следа след нея съобщи на всички феи в радиус от сто мили за нейната гибел. Вятърът, който раздвижваше тревата по склона на планината, замлъкна, сякаш самата природа се бе спряла, за да наблюдава падането на звездата, а в скалите се появи енергия, сякаш в очакване на нейното пристигане.
С удар, който разтърси цялата планина, звездата се заби в лицето ѝ, издълба широка, горяща пукнатина в камъка и изпрати огромни плочи, които се спускаха по стръмните склонове.
Вятърът отново се усили, като ревеше и блъскаше насам-натам с много по-голяма сила, отколкото преди. Бурята се блъскаше в планината, сякаш се опитваше да докосне разтопения камък, който светеше от топлината на удара на звездата, и аз се задъхвах от величието на всичко това. Нажежените скали съскаха, когато въздухът се удари в тях, а камъкът бавно изстиваше, оставяйки зейнала пещера, която изглеждаше наполовина разтопена, застинала във времето.
Звездната светлина проблясваше отвътре, пулсиращата сребриста същност на това свято същество изпращаше вълни от енергия във въздуха около него. Очаквах със затаен дъх то да освободи енергията си в света, подхранвайки стихийната сила, която живееше в кръвта на феите. Това беше най-истинският ни дар от звездите, смъртта им беше дар за силата на нашия вид. Това беше закон, стар като времето, и Клидиний го нарушаваше, което беше предизвикало такъв хаос в нашето кралство толкова дълго време. Твърде дълго.
По-надолу по склона на планината се появи проблясък на светлина и червата ми се свиха, когато Лайънъл, неговата кралица на сенките, Тарикс и Вард се появиха на звездния прах, следвани бързо от кохортата му от свързани дракони.
– При слънцето, какво правят тук? – Изсъска Мериса.
– Сигурно са били достатъчно близо, за да видят как пада – казах аз. – Може би Лайънъл иска да стане свидетел на Donum Magicae.
Все пак това беше едно от най-редките събития, на които някога е ставал свидетел нашият вид. А Лайънъл имаше склонност да желае всичко рядко. Макар че аз го презирах за тази привилегия.
Той поне не изглеждаше в никак добро състояние. Изящните му дрехи бяха разхвърляни, сякаш не ги беше сменял от ден или повече, а в изражението му имаше стегнатост, която ми подсказваше за стреса, на който е подложен. Чудех се дали изобщо вече знае за възкачването на дъщерите ни.
С една мисъл голямото кълбо ни показа Лайънъл и слугите му отблизо, а Лавиния се приближи до него и хвана ръката му.
– Мога да го направя, татко. Само ми дай шанс.
Лайънъл се намръщи, погледна от нея към Тарикс, после към драконите на гърба си, сякаш правеше мислена равносметка на своите пазители. Те все още бяха мощна банда задници, но сега бяха на заден план, а намекът за тревога в очите на Лайънъл ми подсказа, че е отчаян.
– Не бива да умираш – изсъска Лайънъл, а Лавиния изръмжа и се приближи, за да го целуне.
Когато тя отново се отдръпна, разбрах, че той е казал думите не от сантимент към чудовището, а от нуждата си от нея. Не можеше да рискува да загуби един от намаляващите си съюзници. Особено не толкова свиреп като нея.
– Ела с мен, татко. – Лавиния тръгна по животинска пътека, която водеше нагоре в планината, и босите ѝ пръсти се забиха в пръстта.
– Заради любовта на Луната, ще спре ли тя някога да го нарича така? – Ядоса се Мериса.
– Умът ѝ отдавна се е пропукал – каза Азриел. – Тя е само фрагменти от миналото, които се придържат към една разбита душа.
Не споменах факта, че Лавиния вероятно е претендирала за термина татко от времето, когато се е съединила с душата на Клара. Горкият Азриел нямаше нужда от напомняне за увлечението на дъщеря му по Лайънъл. Поне това вече беше отминало, а знаех, че има достатъчно съжаления, за да и стигнат за цяла вечност на това място, когато ставаше дума за онзи дракон.
– Не, ще изчакам… – Започна Лайънъл, но сенките на Лавиния го сграбчиха и го повлякоха след нея нагоре по пътеката.
Вард се втурна след тях, но Тарикс се изпречи на пътя му – зверското същество навлажняваше устните си от глад. Вард се запъна назад с промърморване от страх, втурна се в масата на драконовите сменници и всички зачакаха господаря си да се върне.
Гледката през голямото кълбо се движеше след Лайънъл и Лавиния, като ни отвеждаше със себе си в дълбоката пещера, където се намираше блестящата звезда, на път да освободи силата си.
– Какво планира Лавиния? – Промърморих, разтревожен.
– Какво може да направи тя? – Каза Азриел.
– Със сигурност нищо – отвърна Мериса, но в гласа ѝ се долавяше нотка на съмнение, която задълбочи притесненията ми.
Лавиния придърпа Лайънъл към себе си, камшикът от сенки около кръста му го освободи и той се изправи, когато погледът му падна върху звездата.
– Небесните небеса горе – въздъхна той. – Това наистина е нещо… – Приближи се към нея, протегнал ръка с арогантността на фея, на която никога не е било отказвано нищо в живота. Желанието в очите му беше ясно, в него се надигаше притежанието на дракон.
Лавиния удари ръката му надолу, задържайки го назад.
– Това е опасно, кралю мой. Не трябва да я докосваме. Във всеки случай не и с ръце.
Гърлото ми се стегна, планът ѝ беше ясен, когато тя вдигна длани и сенките се плъзнаха от нея, четири пипала мрак се плъзнаха внимателно към звездата.
Небесното създание бръмчеше с нарастваща сила, бръмченето и дрезгавината му говореха за това колко много магия се върти около двамата от тази звезда.
Сенките на Лавиния се плъзнаха по-близо, надвесени над блестящата повърхност на звездата, а гигантското същество пулсираше и бръмчеше по-бързо, спешно подготвяйки се да освободи силата си, преди сенките да успеят да го докоснат.
Звездите започнаха да шепнат около нас, прилив на трескави, страховити гласове, които ми казваха, че тази хитрост на Лавиния все пак не е толкова глупава, и загриженост обхвана и мен.
Със сблъсък на сили сенките се хвърлиха към звездата, грабнаха я и се разляха по блестящата ѝ повърхност като мастило, разлято по камък.
Звездата изкрещя, а звукът бе висок вик за помощ, който накара звездите над нея да изпищят от ужас.
– Не! – Извика Мериса, ръката ѝ докосна кълбото, а в очите ѝ проблеснаха проблясъци на неизживяно бъдеще.
Звездите бяха диви и яростни, законите им отново бяха осуетени и това, изглежда, беше последната капка, тъй като в центъра на голямата сфера се появи гигантска пукнатина. От нея се изстреляха кристални парчета и душите в стаята се разпръснаха с викове на ужас.
Азриъл ме дръпна за рамото, а аз хванах ръката на Мериса и я повлякох със себе си.
– Не искат да гледаме повече – изсъска Азриел, но очите ми останаха приковани към сцената пред мен, сигурен, че звездата всеки момент ще се освободи.
Лавиния се приближи до нея, силата и се изливаше на тълпи, сенките и задушаваха звездата и задържаха цялата и сила в сърцевината и.
– Усещам я – изрече Лавиния и изстена, когато сенчестите намотки от сила, които се простираха между нея и звездата, се озариха от проблясъци светлина и се върнаха в тялото ѝ. – Чувствам всичко това.
Отвратителна усмивка повдигна устните на Лайънъл, докато помещението около нас се разтресе силно, арките над главите ни се пропукаха, а близо до нас се сгромоляса парче скала. Звездите крещяха по-силно, искайки да си тръгнем, и аз позволих на Азриел да ме издърпа, теглейки Мериса след нас.
Пръстите ми се стегнаха върху ръката на съпругата ми, а ужасите, които съзрях в очите ѝ, ми казаха всичко, което трябваше да знам за това, което тя бе успяла да види в бъдещето. Тя изглеждаше безнадеждна, опустошена, а сърцето ми се разкъса, сигурно, че съдбата отново се е обърнала срещу децата ни.
– Какво можем да направим? – Помолих я, но тя поклати глава, с широки и пълни с безкрайна скръб очи.
– Нищо, Аве. Нищо, освен да гледаме и да се молим.
___________________________
ЗАБЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Ето ни на прага на смъртта и последната книга от поредицата „Зодиакална Академия“, която ще излезе съвсем скоро. Това беше едно адско пътуване за нас, нашата малка зараждаща се идея за поредица за академия, чието действие се развива в свят, изпълнен с целия хаос на зодиака, премина през единадесет от звездните знаци и виси на прага на номер дванадесет.
Хареса ли ви тази малка авантюра в отвъдното? Беше ли преминаването през Завесата толкова травматично, колкото да се държиш за живота с върха на пръстите си, както правят много от нашите герои ден след ден? Бих казала, че не. В общи линии мисля, че смъртта имаше доста сладък вкус в сравнение с живота в Солария, а това може би означава, че онези прецакани звезди трябва да се замислят за поведението си.
(Каролина и аз не поемаме никаква отговорност за действията на звездите, така че не търсете тук отговорите си на тази дребна гадост).
И така, ние стоим тук, в очакване на края, и тъй като може би знам едно-две неща за пълния с травми, предизвикващ тревога, изпълнен с обрати хаос, който предстои, ви поздравявам за смелостта, с която заставате на фронтовата линия и молите звездите да бъдат милостиви в този последен момент.
Ще бъдат ли?
Ами… вероятно не.
Благодаря на всички вас, че се впуснахте в отвъдното заедно с Дариус и всички онези, които се изгубиха по пътя, благодаря ви, че прочетохте думите ни и че поехте болката с пердаха на Пегас, увит в изработена от хартия панделка, която просто отчаяно иска да поиска сълзите ви.
Ние много обичаме и ценим всички вас, създателите на мечти, и затова на раздяла ще ви направя този подарък – намек за събитията в книга 9 на „Зодиакална академия“:
Пазете се от думите на страницата, защото мракът следва читателите, които танцуват по линиите на мастилото им.
Обичам ви, XOX