Категория: За тайните

Глава 33

Стресът на Айви беше спрял благодарение на това, че чукаше Тейт на задната седалка на колата му. А след като пристъпът на паника изчезна, тя имаше на разположение изобилие от емоционално пространство за ярост.
Влезе в чакалнята, стиснала ръце в юмруци, и спря пред стола на Мира.
– Отстъпи.
– Айви, – изсъска майка и. – Съжалявам, Мира. Всички сме малко изнервени.
Бащата вдигна поглед от телефона си, като погледна Айви с гримаса.
– Всичко е наред. – Усмивката на Мира беше толкова фалшива, колкото и преди години. – Разбирам. Но се замислих… на път за тук минах покрай една пекарна на няколко пресечки. Какво ще кажеш да отида и да ни взема нещо прясно?
– Това би било чудесно. – Мама потупа Мира по ръката. Ръката с годежния пръстен. Същият годежен пръстен, който Заин беше подарил на Мира преди години. Защо, по дяволите, тя отново го носеше? Какво, по дяволите, се случваше?
– Дейвид, все още обичаш шоколадови кроасани? – Попита Мира.
Татко я дари с мека усмивка.
– Спомняш си.
– Разбира се. – Мира се изправи, събирайки чантата си. Тя се промуши покрай Айви, после спря до Тейт, който стоеше до Едуин до далечната стена.
– Искаш ли нещо?
– Кафе, – каза той. – Имаш ли нужда от помощ?
Погледът на Айви се замъгли с червено. Тейт се беше усамотил с Мира? Майната му на това.
– Не, имам го. – Мира погледна към Едуин. – Мога ли да ти донеса нещо?
Едуин поклати глава, изражението му беше безизразно. Той също не харесваше Мира, просто не беше толкова откровен с презрението си, колкото Айви.
Тя изчака Мира да излезе от стаята, преди да я последва. Стъпките отекнаха зад нея, но тя не се обърна, за да види кой ги е последвал. Ако беше Едуин, той можеше да я подкрепи. Ако беше Тейт, ами… той щеше да се запознае отблизо с грозните цветове на Айви.
Мира тръгна към асансьорите, като спря пред вратите, където Елора току-що беше изчезнала.
Това не беше правилно. Елора трябваше да е тук, а не Мира. Елора трябваше да е първа на опашката за новини, а не Мира. Елора трябваше да носи неговия пръстен. Не. Мира.
Какво, по дяволите, си е мислел Заин, като е започнал отново с тези глупости? Мира беше токсична като белина.
Айви не можеше да си спомни момент, в който Заин да е довел Мира в дома им за празник, когато двамата да не са се озовали в една стая и да не са се скарали. Мира твърде много приличаше на майка им, грижеше се за външния вид, вместо да бъде честна и истинска.
Веднъж, докато Айви беше в гимназията, Едуин беше попитал Заин какво ще си направи за следващата татуировка. Преди да успее да отговори, Мира го беше засрамила, казвайки, че сега тялото на Заин е неин храм и няма да има повече татуировки.
– Забрави за пекарната – каза Айви, като спря до Мира. – Просто си тръгни.
Бяха с почти еднакъв ръст, така че когато Мира се изправи срещу нея, погледите им се вкопчиха.
– Аз съм тук заради Заин.
– Сигурна ли си, че той те иска?
Тя вдигна лявата си ръка и раздвижи безименния си пръст.
– Какво става, Айви? Притесняваш се за приятелката си? Знам всичко за аферата на Заин с онова малко момиче. Но тя не носи пръстен, нали? Искаш или не, аз съм тук.
– Боже, ти си такава кучка.
– Когато е необходимо. – Мира сви рамене, когато асансьорът изпищя. – Скоро ще се върна.
– Ненавиждам я – изсъска Айви, когато асансьорът отнесе Мира. Тя се завъртя и едва не се сблъска с Тейт. – Откъде изобщо знаеше, че той е тук?
Тейт въздъхна.
– Обадих и се.
– Какво? – Челюстта на Айви се сви.
Той вдигна ръце.
– Тя прекарва време със Заин. Имаше право да знае.
– Като дявол да го вземе.
– Те имат обща история, Айви. Независимо дали ти харесва, или не. В крайна сметка това е изборът на Заин.
– А Заин прави грешен избор. – Тя вдигна ръце във въздуха.
Тейт посегна към нея, докосвайки с пръсти ръката и, докато се опитваше да я придърпа към себе си, но тя се измъкна от хватката му и се втурна в коридора.
– Айви.
Тя го игнорира, ускорявайки крачките си, докато не забеляза вратата на стълбището. Преди Тейт да успее да я спре, тя я отвори и се качи. Нагоре, нагоре, нагоре. Вървеше, докато краката и не се подпалиха и нямаше повече стълби. После се обърна и слезе.
Напусна стълбището на първия етаж и зави наляво, без да се интересува накъде отива. Мина покрай табели, сочещи към спешното отделение, и покрай друга към кафенето. Когато стигна до друго стълбище, тя се качи на третия етаж и тръгна пеша. След това до петия. После до четвъртия. Нагоре и надолу, назад и напред. Вървяла и се губела в лабиринта от коридори и стълбища.
Но нищо в нейното изследване не промени един прост факт.
Айви, по дяволите, мразеше болниците.
Ненавиждаше бежовите стени и лъскавите подове. Мразеше как медицинските сестри винаги ти се усмихват утешително, когато минават, сякаш не бяха сигурни дали ще получиш добри или лоши новини, затова предполагаха най-лошото. Мразеше това, че миризмата на смърт се задържаше под всички разтворители за почистване, които използваха, за да маскират болните и да убият микробите.
Мразеше всеки сантиметър от това място и нямаше как да избяга от него. Не и днес. Не и докато не научат дали Заин ще се оправи.
Стомахът и се свиваше от глад, докато се качи на седмия етаж. Телефонът и избръмча в джоба. Тя пренебрегна и двете и продължи да върви.
Само че обувките, които беше обула вчера, не бяха предназначени за километри. Гърбът им се търкаше в петите ѝ и докато се оттегли в чакалнята, за да се присъедини към семейството си, по кожата и се бяха появили мехури.
– Къде беше? – Челюстта на Едуин се сви, когато тя застана до него.
– Разхождах се. – Стаята беше празна, с изключение на двамата. – Къде са всички?
– Докторът дойде и им каза, че могат да видят Заин.
Сърцето и се разтуптя.
– Той добре ли е?
– Подобрил се е. Значително. Ако продължава така, ще го събудят тази вечер.
– Слава Богу. – Цялото тяло на Айви се отпусна.
– Едуин? – И двамата се обърнаха при гласа на майка си. – Можеш да влезеш.
Той мина покрай нея, наведе се, за да целуне бузата на мама, преди да се отдалечи.
– Как е той? – Попита Айви.
– Изглежда ужасно. Но е по-добре. Не знам. Когато баща ти излезе, можеш да влезеш следваща.
– Къде са Тейт и Мира? – Тя не можа да скрие ръмженето си при името на тази кучка.
– Те си тръгнаха. – Мама въздъхна, отиде до един стол, за да се строполи на седалката. – Къде беше ти?
– Просто се разхождах наоколо. Трябваше да се раздвижа.
Мама стисна върха на носа си.
– Толкова ми е писнало от тази стая. От тази миризма.
– На мен също, – промълви Айви.
– Омръзна ми децата ми да попадат в болница.
Айви се стъписа.
– Като че ли това е по вина на Заин?
– Казах му, че не ми харесва този мотор. – Мама се намръщи.
Боже, майка и. Айви не беше очаквала, че мирът в семейството им ще продължи дълго. Но очакваше да оцелее през този ден. Очевидно не беше така. Нищо в тяхната солидарност нямаше да е трайно. В момента, в който Заин завиеше зад ъгъла, те се връщаха към старите си порядки.
Точно както преди.
– Предполагам, че и аз съм виновна за последния инцидент в болницата, нали?
Мама вдигна поглед, очите и бяха студени. Вече я нямаше жената, която се беше разкъсвала от страх за детето си.
– Чия е вината, ако не твоя?
Айви помръдна. По дяволите. Не биваше да реагира, но беше прекалено сурова. Прекалено уморена. Прекалено разтревожена.
А майка и винаги е била особено жестока, когато са били само двете. Без татко, без Едуин или Заин наблизо, мама размахваше езика си като нож върху гърлото на Айви.
– Е, съжалявам, че децата ти са такова бреме. – Айви се ухили. – Макар че предполагам, че сме те приковали към татко, така че поне имаш парите му.
Мама, по-научена в отклоняването на обиди, дори не мигна.
– И ти си мислиш, че си толкова свободна от неговите вериги, скъпа?
Проклета да е. Айви беше също толкова обвързана с Дейвид Кларънс, колкото и съпругата му. И двете го знаеха. И еднакво го мразеха. Майка и дъщеря, толкова еднакви в обстоятелствата, че на Айви и се искаше да удари юмрук в стената.
Вместо това тя нанесе още един словесен удар на майка си.
– Наличието на нас, децата, не му попречи да изневерява, нали?
– Престани, Айви. – Устата на мама се сплеска. – Днес не е ден да се караме.
Тя отвори уста, готова да възрази, но точно това и правеше. Може би и затова мама беше направила своите коментари.
Толкова си приличаха. Толкова вбесяващи.
Ръката и отново започна да трепери. Не след дълго то отново щеше да погълне тялото и. Айви се нуждаеше от друг отдушник. Сексът с Тейт беше освобождение, но при толкова много сътресения не беше достатъчен.
Мама посегна към чантата си „Шанел“ под седалката и я вдигна в скута си. Разкопча ципа и дрънченето на хапчетата достигна ухото на Айви.
Този звук беше радостен. Ужасяващ.
Ръката на мама увисна над чантата, сякаш току-що бе осъзнала, че Айви седи до нея.
– Продължавай – промълви Айви с едно движение на китката си. – Знаеш, че имаш нужда.
Цяло чудо беше, че не беше пила хапчета от часове.
Но вместо да отвори бутилката, мама затвори ципа на чантата си и я блъсна на стол до себе си, преди да изхвръкне от чакалнята.
Остави Айви сама.
С тази чанта.
Часовникът на стената тиктакаше, докато тя седеше там, а нервите и се късаха с всяко щракване на секундната стрелка. Коленете и започнаха да подскачат. Треперенето се разпространи и върху пръстите и, които се въртяха в скута и.
Айви трябваше да се измъкне от тази болница. Веднага щом видеше Заин, щеше да си тръгне. Щеше да каже на родителите си, че има нужда от почивка. Да се прибере у дома. Да хапне нещо. Да пробяга десет мили на бягащата пътека. Щеше да изчисти тази неспокойна енергия и да диша въздух, който не и напомняше за миналото.
Тогава щеше да се върне освежена и с контрол.
Треперенето само се засилваше.
– Майната му. – Айви сви ръце в юмруци и се изстреля от стола си, като се втурна из чакалнята. Зави зад ъгъла, без да знае накъде върви, и се блъсна в един мъж.
Тейт.
– Леко. – Ръцете му се приближиха до ръцете и, за да я успокоят. – Добре ли си?
– Не, не съм добре. – И, дявол да го вземе, беше и писнало от притесненията. Беше твърде реална. Прекалено искрена. Прекалено състрадателна. Тя не искаше и не заслужаваше това състрадание. Не искаше да и задава въпроси. Да се тревожи за причините, поради които е на път да си изтръгне проклетата коса. Затова днес тя избираше насилието.
– Къде е Мира?
– На долния етаж. Спря в магазина за сувенири, за да купи нещо на майка ти.
– Разбира се, че го е направила, – отвърна Айви.
– Тя се опитва да помогне.
Това беше последната капка. Фактът, че той щеше да защити тази жена. Айви избухна.
– Остави. Вземи Мира със себе си. Никой от вас не принадлежи на това място.
Ръцете му се стовариха върху бедрата.
– Повтори това.
– Напусни.
– Не.
Боже, защо трябваше да бъде толкова упорит? Е, Айви също беше упорита, така че тя тръгна към жлъчката.
– По-рано, в колата ти, беше забавно. Но ако оставаш наоколо с надеждата да се повтори, това няма да се случи.
Ноздрите на Тейт се разшириха.
– Какво, по дяволите, става, Айви?
Тя вдигна рамо, оглеждайки ноктите си, сякаш този разговор я отегчаваше до сълзи. А всъщност болката в гърдите и правеше невъзможно да срещне шоколадовия му поглед. Защото той щеше да прозре глупостите и. Щеше да види, че тя се опитва да го държи на разстояние колкото се може по-силно.
Щеше да види, че се страхува.
Страхуваше се от това, което щеше да се случи, ако му позволи да се грижи за нея. Ако го допусне до себе си.
– Имах нужда от разсейване. – Отне и всички сили, за да запази равномерен тон. Дистанциран. – Ти изпълни задачата си. Да останеш е малко жалко, не мислиш ли?
От дълбочината на гърдите му се чу ръмжене. Той стоеше неподвижен. Погледът му обхождаше лицето и, докато тя продължаваше да изучава ноктите си. След това се наведе близо до нея, наведе се, докато носът му не се допря до нейния.
– Днес. Ще ти дам днес. Но ние не сме приключили. Надали. И ще обсъждаме това. Скоро.
Дъхът и заседна в гърлото, сърцето и заби, докато той се промъкваше покрай нея към чакалнята.
Тя не си позволи да се обърне. Не си позволи да се пречупи. Не си позволи да го моли да я задържи. Вместо това тръгна с треперещи крака към банята, затваряйки се вътре.
Когато застана пред мивката, треперенето отново се настани дълбоко в костите и. Не можеше да диша. Не можеше да вижда ясно. Ръката и бръкна в джоба, пръстите и се размърдаха, докато не извади хапчето, което беше откраднала от чантата на майка си.
Невинно бяло квадратче, което лежеше в дланта и.
Не, Айви.
Беше си обещала в друга баня, че няма да направи това отново. Че няма да се превърне в майка си. Че няма да позволи на нещо толкова малко да се превърне в нейна патерица.
Че Кристофър няма да спечели.
Но Кристофър не беше тук, нали? А днес тя вече беше загубила.
Айви пусна водата и си пожела треперенето да спре.
И се загледа в малкото хапче.
То беше бяло. Но грозните му цветове съвпадаха с нейните собствени.

Назад към част 32                                                                   Напред към част 34

Глава 32

Елора се взираше в себе си, в огледалото в банята на болницата, призрак в отражението. Тъмнокафявите и очи бяха загубили блясъка си. Кожата и имаше сив оттенък. Устните и бяха странна, бледа смесица от розово, синьо и лилаво.
С помощта на пръстите си тя разресваше косата си, като я прибираше зад ушите си и спускаше двойни кичури отпред. Изми ръцете си, като и се искаше водата да е по-топла. После въздъхна и се оттегли в коридора.
По-рано беше заспала в празната чакалня и когато затвори очи, си пожела, когато ги отвори, този кошмар да е отминал. Вместо това, когато се събуди, я посрещна миризмата на болницата – стерилна и пластмасова.
Елора се разтрепери, докато се промъкваше по пода. Пръстите на краката и бяха изтръпнали в обувките. В бързината да напусне имението вчера сутринта, след като Едуин я бе вдигнал от пода на банята, тя не бе помислила да си обуе чорапи. Суитшъртът, който носеше, беше твърде тънък, а клинът и не предлагаше никаква изолация. В чакалнята, където беше подремнала за кратко, беше по-топло, но тя не искаше да се отдалечава твърде много от Кларънс.
Затова се върна в чакалнята, където беше седяла снощи, където се беше затворила психически и емоционално след катастрофата на Заин. Стъпките и бяха тежки, но тя се принуди да вдигне крака, да върви мълчаливо, обратно към стола до хладния прозорец.
Едуин, който седеше до Елена с поглед, вперен в телефона си, вдигна очи, когато тя влезе. За щастие Дейвид беше отишъл някъде другаде.
Родителите на Заин не бяха поздравили Елора нито веднъж. Не че тя беше очаквала усмивка или поздрав. Те бяха в собствените си глави, както и тя, и любезностите бяха излишни. В края на краищата, тя също не се беше обърнала към тях. Може и да беше приятелка и съквартирантка на Айви, но беше и Малдонадо.
Тези засукани малки дела бяха обвити в нейното име. Лицето и им напомняше за греховете им.
Едуин дойде да седне до нея, като се наведе близо до нея, за да запази гласа си тих.
– Искаш ли малко кафе?
– Не, благодаря. – Прекалено многото кафе я беше накарало да се разтрепери и да я заболи стомахът. – Къде е Айви?
– Мисля, че имаше нужда да подиша малко въздух. Да бъде тук, в болницата…
– Спомени. – Кошмари.
– Да. – Едуин обгърна раменете и с ръка. – Добре ли си?
Тя потъна в утехата, която той и предлагаше. Утеха, която толкова приличаше на тази на Заин, че щеше да се разплаче, ако бяха останали сълзи.
– Докторът върна ли се?
– Още не. – Едуин беше дошъл да я намери в другата чакалня, за да и предаде последните новини от лекаря. Състоянието на Заин беше стабилно. Трябваше му време.
Елора се нуждаеше от Заин.
Затова тя щеше да изчака. Щеше да се задържи в покрайнините на тази чакалня, вкопчена в надеждата.
– Може би ще се разходя по-късно. Искаш ли да дойдеш? – Попита Едуин.
– Разбира се.
– Студено ти е.
Замръзна. Беше се заклещила в стаята на Заин и чуваше пронизителните аларми на мониторите му.
– Малко.
– Не мисля, че ще чуем нещо за известно време. Можеш да закараш колата ми до имението. Да се преоблечеш. Накарай Франсис да ти направи нещо горещо. Върни се след час-два.
– Всичко е наред. – Телефонът на Елора беше в джоба ѝ и ако станеше много лошо, щеше да се обади на Джеф и да го помоли да и донесе половер и вълнени чорапи. Но тя нямаше да напусне тази болница. Още не.
– В кафенето имаше бананов хляб. Ще ни донеса малко.
Преди Елора да успее да му каже, че няма как да се нахрани, в чакалнята влетя една жена.
Не, не просто жена.
Блондинката.
Блондинката на Заин.
– Елена. – Гласът на жената се пропука, докато се втурваше към майката на Заин.
Едуин се скова.
– По дяволите.
– О, Мира. – Елена стана от мястото си, ръцете и се разтвориха, когато двете на практика се сгромолясаха в прегръдка.
Мира.
Жълтата бележка.
Подът се беше отворил и тя падаше свободно в безкрайна черна дупка. Кошмарът и се бе превърнал във филм на ужасите. Мразеше филмите на ужасите, но беше заседнала на този стол, на първия ред на това, което щеше да завърши само със смърт. Някой сигурно беше залепил очите и с тиксо, защото не можеше да отвърне поглед.
Беше красива, Мира на Заин.
Когато Елора я видя в клуб 27, тя беше облечена за вечерно излизане. Грим. Прическа. Обувки. Но днес тя не беше облечена толкова различно от Елора – в чифт черен клин и огромна зелена блуза. Гримът и беше семпъл. Класически. Имаше хубави сини очи и високи скули.
Елора приличаше на дете, но Мира беше жена. Тя притежаваше тази грация, уравновесеност и елегантност, които бяха осезаеми.
Заин също имаше осезаемо присъствие.
– Има ли новини? – Попита Мира, като развърза ръцете си от Елена.
– Той е стабилен. Не можем да направим нищо друго, освен да чакаме.
Мира затвори очи и взе ръцете на Елена в своите.
– Не мога да повярвам, че това се случва.
– Съжалявам, трябваше да ти се обадя. Миналата нощ беше като в мъгла и…
– Не се извинявай. – Мира и се усмихна тъжно. – Сега съм тук. Какво мога да направя?
– Ще поискам да го видя след малко. Ще дойдеш с мен.
– Ще ми хареса. Благодаря ти. – По бузата на Мира потече сълза и тя подсмръкна, отмахвайки капката. Флоресцентните лампи блестяха от пръстена, който носеше на лявата си ръка.
Годежен пръстен.
Дори от другия край на стаята Елора успя да различи цвета на централния камък. Беше канарски диамант, поне три карата, ограден от два бели диаманта върху златна лента.
– Носиш си пръстена. – Елена се задъха, ръката и се приближи до сърцето и, докато подаряваше на Мира разтреперана усмивка. След това сълзите започнаха да се стичат по бузите и, докато тя придърпваше Мира в нова прегръдка. – Винаги съм се надявала, че вие двамата ще намерите отново пътя си заедно.
Гърдите на Елора се пропукаха, назъбена пукнатина, която оголи душата и. Обвързан. Заин беше сгоден. Тя седеше в тази чакалня и го обичаше от студеното място, когато той се женеше за Мира.
– Говорихме си – каза Мира. – Нещо като разпалване на нещата. Предполагам, че… това се е случило отдавна.
Елена кимна.
– Той ще бъде толкова щастлив да те види, когато се събуди.
– Мира? – Дейвид влезе в чакалнята, право към жените.
– Здравей. – Тя му се усмихна тъжно, когато той дойде при нея, придърпвайки я в силна прегръдка.
– Благодаря ти, че дойде, скъпа.
– Няма къде другаде да бъда, – прошепна Мира.
За Мира Дейвид предложи прегръдка.
За Елора, ами… може би тя наистина се беше превърнала в призрак. Призракът на майка и.
Ебаси, това боли.
Беше прекалено сурова, за да поддържа стената, която да блокира болката. Между Заин и Дейвид и този диамант и се искаше да крещи.
Сякаш чуваше тихата и сърдечна болка, Едуин се стегна около раменете и.
– Съжалявам.
Айви избра този момент, за да се върне, като се втурна в чакалнята с Тейт по петите. В момента, в който забеляза Мира, тя спря, а лицето и се стесни в поглед, който Елора беше виждала хиляди пъти.
– Какво правиш тук?
Мира се измъкна от прегръдката на Дейвид и размаха пръст на Айви.
– Здравей, Айви.
– Защо си тук? – Айви скръсти ръце.
– Здравей, Тейт, – каза Мира, като пренебрегна въпроса на Айви.
– Здравей, Мира. – Той дойде да застане до Айви, а ръката му отиде на рамото и, сякаш я държеше на място.
Айви му хвърли поглед, след което отново се съсредоточи върху Мира с присвити устни.
Но Мира изглеждаше неподатлива. Тя предложи на Айви още една мила усмивка, след което дръпна Елена към един чифт столове. Двете, седнали заедно, приличаха на скърбящи майка и дъщеря.
Не, снаха.
Елора усети ужилването на сълзите. Носът и гореше, а гърлото и се свиваше.
Тя не беше нужна тук. Не беше добре дошла тук.
Заин беше взел решението си. Беше дал на Мира пръстен. И когато се събудеше, лицето на Елора нямаше да е това, което търсеше в тълпата.
Тя се изправи, коленете и се разклатиха, докато се плъзгаше покрай стената. Докато вървеше, всеки поглед беше вперен в нея, погледите им се впиваха в кожата и, но тя запази раменете си изправени, гръбнака си твърд, докато не стигна до асансьорите.
– Чакай, – извика Айви и изтича по коридора, за да я настигне.
Елора натисна бутона за спускане.
– Къде отиваш? – Айви се спря на заден ход до Елора.
– Вкъщи.
– Но Заин…
– Заин е ангажиран.
– Не, беше. Отдавна скъса с Мира.
Елора проследи цялата си история със Заин и нито веднъж той не беше споменавал, че е сгоден.
Беше попитала Заин дали блондинката познава семейството му. Очевидно това не се ограничаваше само до родителите му. Айви познаваше и Мира. Може би ако Елора не беше запазила в тайна връзката си със Заин, Айви щеше да разкаже на Елора повече за предишните си приятелки. Може би и самият Заин щеше да и разкаже.
Сега това нямаше значение. Те бяха приключили от седмици.
Беше време сърцето на Елора да се съобрази с реалността.
– Изглежда, че отново са заедно. – Елора отново натисна бутона на асансьора, като си пожела той да побърза, по дяволите, и да я спаси от тази кула на ужасите.
– Не си тръгвай.
Елора преглътна изгарянето в гърлото си. Нямаше да плаче пред семейство Кларънс, включително Айви.
– Всичко е наред.
Това винаги е бил резултатът. Това винаги е била последната глава.
Заин с жена, която подхожда на живота му. Жена, която можеше да цени и която нямаше връзка със семейството му. Жена, която носеше жълти диаманти, защото те бяха весели, ярки и жизнерадостни.
Жена, която той можеше да обича и която можеше да му отвърне.
Звънът на асансьора заля тялото на Елора с облекчение. В момента, в който вратите се отвориха, тя влезе вътре и натисна бутона за фоайето.
– Съжалявам. – Съжалението замъгли погледа на Айви.
– Не му казвай, че съм била тук – каза Елора.
Айви поклати глава.
– Защо?
Вратите започнаха да се затварят.
– Не му казвай, че съм била тук, – повтори тя.
После остана сама.
После се остави да рухне.

Назад към част 31                                                                     Напред към част 33

Глава 31

Касия спря на стълбището в библиотеката. Над входа за третия етаж беше изписано името на Бриджит. Сатенените, сребърни букви се сливаха прекрасно с робинзово-синята боя на стените.
– Наблюдателна, Каси – промълви тя със смях. Седмици наред се беше изкачвала по тези стълби и нито веднъж не беше забелязала името.
Така или иначе не би имало смисъл за нея, не и преди Едуин.
Стигна до стълбищната площадка и измъкна телефона си от джоба на палтото, набирайки текст, докато вървеше към обичайния си тих ъгъл до автомата за напитки. Тяхното обичайно кътче.

Как си?

Вчера сутринта, след като Едуин се беше облякъл набързо и се втурна от спалнята и, обяснявайки, че Заин е претърпял инцидент с мотоциклет, Касия не беше сигурна какво да прави.
Ако Едуин беше нейно гадже, може би щеше да отиде в болницата, за да му прави компания. Да долива кафета и да предлага прегръдки. Но те бяха . . .
– Нещо – прошепна тя.
Те бяха нещо. Просто все още нямаше име за това нещо.
Взираше се в екрана, прелиствайки текстовете, които му беше изпратила снощи.

Добре ли си?
Как е Заин?
Мога ли да помогна с нещо?

Повечето от отговорите му бяха кратки. Беше и изпратил кратко съобщение, че Заин е в критично състояние, но това беше около полунощ и оттогава тя не беше чувала нищо. Касия не очакваше дълъг разговор, но искаше да знае, че е там.
Сърцето и подскочи, когато на екрана се появиха три точки.

Добре съм. Докторът току-що ни даде актуална информация. Състоянието на Заин е стабилно. Наблюдават го отблизо, но той изглеждаше по-обнадежден, предполагам. Не знам. Може би просто съм обнадежден.

Пръстите и прелитаха по екрана, докато набираше отговор.

Сигурна съм, че той ще се оправи

Тя го изтри. Написа отново.

Стабилно е добре

Това също беше изтрито. Какво, по дяволите, знаеше тя за медицинската терминология?

Дръж се здраво

Изтрий. Изтрий. Изтрий. Всичко, което пишеше, изглеждаше повърхностно. Касия беше преживяла само една спешна ситуация и когато бяха прибрали тялото на баща и, не беше в болницата.
Беше в моргата.
Накрая попадна на съобщение, което не мразеше.

Много съжалявам. Аз също се надявам.

Тя натисна бутона „Изпрати“ на отговора си, след което бързо набра друго.

Знам, че ти се случват много неща. Ако текстовете ми те притесняват, просто ми кажи да спра.

Отговорът на Едуин беше мигновен.

Не спирай

– Добре. – Тя се усмихна тъжно на екрана и отиде до масата, като постави телефона си на повърхността, докато се измъкваше от палтото си, за да седне.
Ученето вчера беше безполезно. Мисълта и беше насочена към Едуин, а не към икономиката. На всеки пет минути беше влизала в интернет, за да търси новини за инцидента със Заин. До късно снощи нямаше такива.
Но тя не можеше да пропусне още един ден за учене, така че беше тук, в библиотеката. Само ако не беше записала толкова много уроци в графика си. Касия искаше да може да си вземе цял уикенд почивка, без да изостава. В началото претоварването с работа беше необходимо. Само че сега имаше Едуин и тяхното… нещо.
– Мислех, че те видях да идваш тук.
Касия се завъртя на седалката си.
– О, Боже мой, Майкъл. Вдигни шум. Предупреди едно момиче.
– Съжалявам. – Той се ухили и вдигна ръце. С онази уверена самоувереност заобиколи масата и зае другия стол. Столът на Едуин.
Тя сдържа намръщената си физиономия.
– Какво работиш днес?
– Тази изследователска работа за 410. А ти?
– Същото. – Тя разкопча раницата си и извади лаптопа си. – Още дори не съм я започнала.
– Искаш ли да поработим заедно? Току-що дойдох. Вещите ми са зад ъгъла.
Тя сви рамене.
– Разбира се.
Това не беше групова задача, а и нейната тема беше съвсем различна от неговата, но някой, който да я държи отговорна, да не и позволява да проверява телефона си на всеки няколко минути, можеше да и помогне. Затова беше дошла в библиотеката в неделя сутрин, вместо да работи в спалнята си. С надеждата да намери поне частица фокус.
– Хубаво. – Майкъл се изправи. – Ще се върна.
Работиха тихо в продължение на час, преди Майкъл да изстене и да затвори капака на лаптопа си.
– Мразя този клас.
– Но толкова ли е лош, колкото здравната икономика? – Захили се Касия.
– Хм. – Майкъл потупа брадичката си. – Равен е.
Професорът им по Здравна икономика беше скучен и всяка едночасова лекция му се струваше като цял ден. Освен това задачите бяха елементарни. Скучни. Теорията и беше, че професорът им иска да имат занимания заради хабенето на хартия, вместо да изразходват някаква критична мисъл.
Касия бутна собствения си лаптоп настрани и посегна към телефона си с надеждата да види нещо от Едуин. Но екранът беше празен, затова тя му изпрати бърза бележка.

Мисля за теб. Имаш ли нужда от нещо?

Колко време щеше да чака в болницата? Беше ли гладен? Трябваше ли да му занесе храна или прилично кафе?
– Какво ще правиш тази вечер? – Попита Майкъл.
– Не много. – Тя върна телефона си на масата. – Защо? Среща ли се учебната група?
– Чак утре. Не си се присъединявал към нас напоследък.
– Бях малко претоварена, така че може да се каже, че страдам в самота. – Това бяха пълни глупости. Беше пропуснала учебната група, за да може да се надпреварва със задачите си и да прекарва по няколко часа всяка вечер с Едуин.
Погледът на Майкъл се стесни върху лицето и, сякаш можеше да види лъжата и. В изражението му проблясна раздразнение, но то изчезна също толкова бързо, а чаровната му усмивка си остана на мястото.
– Е, какво ще кажеш да си вземеш една вечер почивка от страданията и да отидеш на вечеря с мен?
– О, ами… – По дяволите. Не бяха ли твърдо в платоничната зона на съучениците си? – Като среща?
– Да. – Той се усмихна. – Защо не?
Телефонът и иззвъня, а вибрацията привлече вниманието и. И на Майкъл.

Добре съм. Обади се по-късно

Касия махна известието за текст на Едуин, но не и преди Майкъл да види името на екрана.
– Ах. – Майкъл кимна. – Търсиш Кларънс.
Тя взе телефона си и го постави в скута си, извън полезрението на околните.
– Ние просто… – Нещо.
– Виж, Касия. – Майкъл опря ръце на масата. – Ние сме приятели.
Бяха ли приятели? Тя вече не беше сигурна какво е приятел, но ако трябваше да сложи етикет на Майкъл, вероятно приятелят беше правилен.
– Така че приятел на приятел – каза той, – бъди внимателна. Едуин е известен с това, че сдъвква жените и ги изплюва.
Чакай. Какво? Тя седна по-изправена.
– А?
– Дълго време се срещаше с братовчедка ми. Взе и девствеността. Обеща, че ще бъде единственият и. Тя щеше да се омъжи за него. Тя го обичаше. Това, което направи с нея – Майкъл поклати глава – я сломи. Отне и години да се възстанови.
Това трябваше да е бившата на Едуин, жената, която Бриджит беше презирала. Братовчедката на Майкъл беше бившата на Едуин. Всеки ли познаваше всекиго тук?
– Какво имаш предвид под „това, което и направи“? – Попита Касия. Начинът, по който Майкъл говореше, беше такъв, сякаш за краха на тази връзка беше виновен единствено Едуин.
– Той и изневери толкова много пъти, че тя започна да си прави ежеседмични тестове за венерически болести. Използваше я, когато му беше удобно. После, след като няколко години бяха в Астън, той реши, че може да се справи по-добре. Захвърли я настрана.
Не. Това изобщо не приличаше на Едуин. Да, той и беше казал, че е бил различен. Че връзката му с бившата му е била токсична. Но отровата е текла и в двете посоки.
– Той ти каза за нея, нали? – Попита Майкъл. – Вероятно е казал, че и тя е изневерявала. Че е лъжкиня и кучка.
– Той не… не я е наричал кучка, – промълви тя.
Майкъл се подигра.
– Просто внимавай, става ли? Не бих искал да те видя съсипана като нея.
– Ние не сме… това е нищо.
– Той се е вкопчил в теб.
О, как Касия мразеше този израз. Вкопчил. Джош го използваше постоянно на шега. Вкопчил се е в теб и никога няма да те пусне.
Проклетият лъжец. Неговите куки бяха хвърлени в съвсем друго езеро.
– Оценявам предупреждението – отсече тя и приближи лаптопа си. Последното нещо, което искаше да направи, беше да се потопи отново в хартията си, но това беше нейната маса. Масата на Едуин. И тя нямаше намерение да си тръгва.
– Ти си луда.
– Аз съм… – Въздъхна Касия. Да, беше ядосана. Но не можеше да стовари цялото си разочарование върху него.
Защото беше ядосана и на себе си. Заради съмненията, които разцъфтяваха в съзнанието и. Повече от всичко и се искаше да може да каже на Майкъл как точно греши, но истината беше, че не можеше. Не познаваше Едуин достатъчно дълго. А и бяха провели само един разговор за бившата му.
Колкото и да и се искаше да го защити, тя просто нямаше достатъчно амуниции.
– Не говоря само от името на братовчедка си – каза Майкъл. – Имам собствен опит със семейство Кларънс.
– Имаш предвид Айви.
– Да. – Той кимна. – За никого не е тайна, че от години сме в контакт и не сме се виждали. Всеки път, когато си мислех, че сме заедно, научавах обратното. Тя си взема каквото иска. Използва хората, докато не се насити. Тогава ти си нищо. Хората са излишни.
– Едуин и Айви са различни хора. – Аргументът прозвуча солидно в ушите и, но в увереността и се появи пукнатина. Надяваше се, че Майкъл няма да забележи това.
– Може би, – каза той. – Може би не. Познавам ги и двамата от много, много време.
– Може би. – Тя махна с ръка от темата, като се настани с ръце върху клавиатурата.
– Не се опитвам да бъда задник. Просто съм честен.
– Знам. – Тя набра една дума. Изтри я. Написа друга. Проклетия. Сега Майкъл беше развалил и нейния фокус. Тя прерови раницата си за четвъртинка и намери една на дъното на най-малкия си джоб. После се изправи и се запъти към автомата.
Кутиите на Майк и Айк бяха изчезнали.
Устните и се свиха, докато въвеждаше кода за Starbursts.
Зад нея Майкъл събираше нещата си.
– Ще си тръгна – каза той.
Слава Богу.
– Добре.
– Не звучи толкова облекчено. – Ухили се Майкъл. – Просто се опитвах да помогна.
– Да. – По дяволите. – Съжалявам. Просто не очаквах, че това ще бъде днешният ни разговор.
– Просто помисли за предупреждението ми, става ли? Айви си играе с хората. Брат и също.
Тя кимна.
– Достатъчно справедливо.
– Успех в работата ти. Ще се видим утре в клас?
– Ще дойда. – Тя се усмихна и му махна с ръка, докато той минаваше покрай нея и изчезваше зад ъгъла. След това тялото и се отпусна и се облегна на автомата за напитки.
Защо Майкъл я беше предупредил за Едуин, ако това не беше вярно? Дали това беше просто ревност? Може би Майкъл е знаел, че тя ще му откаже среща, и това е бил неговият начин да се отклони. Или може би е бил искрен.
В съзнанието и изплува друго предупреждение – предупреждение, което беше чула преди години в една пиянска нощ на братско парти, когато едно момче и беше казало да внимава. Този Джош не беше такъв, какъвто изглеждаше.
Тогава Касия не се беше вслушала.
И това и е струвало всичко.
Беше и струвало живота.
Може би трябва да послуша Майкъл. Може би трябваше да забави това нещо с Едуин. Но защо? Само че този път всичко беше различно.
Касия нямаше какво да губи. Дори сърцето си.
Беше го загубила в Хюз.

Назад към част 30                                                                            Напред към част 32

Глава 30

Айви се събуди с трясък. Столът, на който беше заспала, беше толкова неудобен, че левият и крак беше изтръпнал. Ръката на баща и беше около раменете ѝ и той отпусна хватката си, когато тя седна изправена.
Събитията от снощи се върнаха в съзнанието и. Болницата. Стаята на Заин. Писъкът на монитора, когато сърцето му спря да бие.
Разтърсващият вик на Елора.
Заин е припаднал два пъти през нощта. Веднъж, докато Айви е стояла с Едуин в интензивното отделение. И още веднъж, докато тя беше в чакалнята, облегнала се на страната на баща си, точно както беше сега. Лекарите бяха съживили Заин и двата пъти, но ужасът от това, че е била на метри от него, докато брат и е стоял на прага на смъртта, беше нещо, което Айви нямаше да забрави скоро.
– Върна ли се лекарят? – Попита тя и погледна към баща си. Днес той изглеждаше по-възрастен. Мършав. Съкрушен.
– Преди около трийсет минути. – Кимна баща и. – Заин е стабилен. Наблюдават го отблизо.
В гласа му нямаше надежда. Или докторът не му беше дал никаква. Или подготвяше себе си и дъщеря си за най-лошото.
Не. Айви нямаше да се остави да падне в този капан.
– Той ще се оправи.
Баща и се усмихна победоносно.
Тя вдигна брадичката си.
– Той ще се оправи.
Очите му станаха стъклени, когато се наведе напред, опрял лакти до коленете, и отпусна лице в ръцете си. Когато раменете му започнаха да се тресат, Айви го обгърна с ръце, прегърна го, като на воля пускаше собствените си сълзи.
Не плачи. Не плачи.
Тя не беше силната в семейство Кларънс. Това беше ролята на татко. На Заин. На Едуин.
Но тя държеше баща си здраво, сякаш насилваше силата от собствените си мускули в неговите. Ако това беше всичко, което можеше да направи днес, да гарантира, че баща и няма да рухне, тогава щеше да го направи. Затова затвори очи и го държеше яростно, докато треперенето в тялото му не спря и той не подсмръкна, сядайки изправен.
– Съжалявам. – Той прочисти гърлото си и избърса бузите си.
Никога, нито веднъж, Айви не беше виждала баща си да плаче.
– Всичко е наред, татко.
Той прибра кичур коса зад ухото ѝ и прокара палец по челюстта и. Кожата и беше зърнеста от солта на засъхналите и сълзи.
– Ще трябва да направим няколко телефонни разговора днес. Трябва да се обадя на баба ти и дядо ти и да им дам актуална информация. Свържи се с мениджъра му в „Измяна“. Приятелите му.
Тейт.
По дяволите. Трябваше да се обади на Тейт.
Вчерашният ден беше преминал в такова паническо размиване, че само шепа хора бяха уведомени за инцидента. Може би Едуин се е обадил на хората. Айви не беше сигурна. Не беше докосвала телефона си, откакто майка и се беше обадила вчера сутринта.
– Ще помогна, – каза тя. Не че имаше представа какво да каже. Айви искаше да съобщи добри новини, само че нямаше добри новини, които да съобщи. И все пак. Но Заин щеше да се оправи и тогава тя щеше да има своите добри новини. – Вероятно трябва да изчакаме още малко. Докато се събуди.
Отново се появи пораженческата усмивка на татко.
– Добре.
Вълна от раздразнение премина през тялото на Айви. Защо той вече се беше отказал от Заин? Той беше млад. Беше силен. Щеше да премине през това. Преди да успее да се разкрещи на баща си, тя откъсна очи и огледа чакалнята. Тя беше празна.
– Къде са мама и Едуин?
Къде беше Елора?
– Излязоха на разходка, след като докторът дойде. Ти спеше и те не искаха да те будят.
Изтощението – физическо и психическо – бе принудило тялото и да се изключи.
Дрямката и не можеше да е продължила повече от час, но въпреки това се чувстваше нервна, сякаш беше спала с дни. Адреналинът и страхът бяха нейното гориво в момента. Изправи се, направи три крачки, после се обърна и се върна по краткия път.
През нощта стените на чакалнята се бяха приближили, пространството беше по-малко, отколкото преди. През прозорците се процеждаше слънчева светлина, жълтото сияние на утрото беше твърде весело.
Прекалено познато.
Зора и страх. Те се въртяха във въздуха, връщайки я в друга болница в друга сутрин, не толкова различна от тази.
По раменете и премина хлад, който я накара да потрепери. Айви обгърна с ръце кръста си и се заразхожда. Три крачки. Завой. Три стъпки. Завой.
Това беше нещо, което би трябвало да подразни баща и. Свирене. Безпокойство. Когато беше дете, той я ругаеше, че подскача с колене под масата за вечеря. Но той не откъсваше очи от прозорците в празен поглед.
Някакво гърло се размърда и тя се извърна, когато Едуин и майка им влязоха в чакалнята. По някое време мама беше оправила косата си и сега тя беше сплетена на русо въженце над рамото и. Но лицето и все още беше бледо. Очите и бяха също толкова призрачни, колкото и тези на татко.
– Здравей. – Едуин се приближи до Айви и я придърпа към себе си. През последните двайсет и четири часа я беше прегръщал повече пъти, отколкото през последните двайсет и четири месеца. – Има ли новини?
Айви поклати глава и се облегна на него. Те се облегнаха един на друг. Така беше през целия им живот.
– Нищо.
Мама отиде да седне до татко, заемайки мястото, което Айви беше освободила. Той се обърна към нея, притисна я до себе си и я целуна по слепоочието.
Беше странно да ги видиш как се държат един за друг. Айви не можа да се сдържи и се загледа. Последният път, когато ги беше видяла заедно, изглеждащи като влюбена семейна двойка, беше преди години.
В друга болница, в друга сутрин, не толкова различна от тази.
Тръпката се върна.
– Добре ли си? – Попита Едуин.
– Не. – Тя преглътна тежко, за да прогони миналото. Днес нямаше време да го преживява отново. Нямаше и сили. – Къде е Елора?
Едуин посочи към коридора.
– В края на коридора има друга чакалня. Отишла е да си легне.
– Сама? – Айви се стъписа. Елора не биваше да е сама, не и днес.
– Току-що я проверих. Тя е заспала.
– Не можем да я оставим сама.
Едуин въздъхна.
– Изглежда, че съм пропуснал нещо, а? Елора и Заин?
– Да. – Тя сниши гласа си, за да не го чуят родителите им. Каквото и да се случваше с Елора и Заин, не беше нейно изявление. Единственото, което я интересуваше в момента, беше, че той ще бъде тук, за да се ориентира по този път. Че ще бъде тук, за да обича Елора, както тя обича него.
Ехото от онзи плач в интензивното отделение заседна в главата на Айви.
Никога не беше чувала такава агония, както когато Елора плачеше в стаята на Заин. Най-добрата и приятелка имаше талант да крие емоциите и чувствата си, но снощи стените и се бяха срутили. Може би се бяха разделили, но това не можеше да е краят.
Елора заслужаваше Заин. А той заслужаваше нея. Затова трябваше да се събуди. Трябваше да се разберат и да спрат да крият връзката си от света.
– Той ще се оправи – каза Айви, повече на себе си, отколкото на Едуин.
– Той ще се оправи. – Едуин я притисна по-силно. – Добре ли си? Да бъдеш тук?
В болницата.
Разбира се, че щеше да забележи.
– Опитвам се да не мисля за това – прошепна тя. – Кажи ми нещо. Каквото и да е.
Той кимна към столовете до прозореца. Те се размърдаха заедно, далеч от ушите на родителите си, които все още се държаха един за друг, със затворени очи и стиснати ръце.
– Какво беше последното нещо, което каза на Заин?
Тя помръдна. Това не беше отвличане на вниманието. Това просто я водеше по пътя, по който вървеше баща и.
– Не знам, – изсумтя тя. – Наистина не искам да мисля по този начин.
Едуин се намръщи и прокара ръка по лицето си. Брадата му се одраска в дланта, докато очите му останаха фокусирани през стъклото на прозореца. – Той се опита да ми се обади миналата седмица. Бях в библиотеката в кампуса и не отговорих.
Едуин вероятно беше седял в онзи тих ъгъл на третия етаж на библиотеката до автомата за четвъртинки. Неговия автомат за стотинки. Персоналът винаги се грижеше да е зареден с любимите му бонбони – за които той плащаше заедно със стипендията, за да ги компенсира за работата.
Това беше снизхождение от страна на кампуса, защото името Кларънс се ползваше с голяма популярност в Астън, особено в библиотеката.
През първата година от обучението им дядо им беше дарил десет милиона долара на Астън на името на Бриджит, като поиска те да бъдат използвани за обновяване на библиотеката. Бриджит обичаше книгите, а дядо обичаше Бриджит.
Чудесно. Обичам. Красивата Бриджит.
Тя не споделяше името им, нито кръвта им, но беше светлото петно в семейство Кларънс. Нищо не беше същото, откакто тя почина. В сърцето на Айви зееше дупка. И в това на Едуин. А дядо им се беше превърнал в нещастно копеле.
Елтън Кларънс имаше всички пари на света, но беше безпомощен, когато тя се разболя. Всички те бяха безпомощни, принудени да гледат как ракът открадва светлината на Бриджит.
Едуин отиде на третия етаж на библиотеката, за да си спомни за Бриджит. Не Айви. Тя отиваше там само ако се налагаше за урока. Най-често тя събираше книгите си от частната колекция на историческия отдел. Именно там, потънала в страниците на един изтъркан текст, Айви си спомни за Бриджит. Бабата на сърцето и. Човекът, който я беше научил на радостта от бягството от реалността, като се потопи в някоя история.
Бриджит беше и човекът, който стоеше силно по време на последната сбирка на семейство Кларънс в болничната чакалня. Бриджит нито веднъж не бе загубила надежда, докато лекарите не бяха обявили смъртта.
– Иска ми се Бриджит да беше тук – прошепна Айви.
– И на мен. – Гласът на Едуин беше дрезгав.
– Мразя да съм тук. – Брадичката и започна да трепери. – Твърде познато е.
Едуин посегна към ръката ѝ и я задържа здраво.
– Знам.
Мускулите и започнаха да треперят. Треперенето започна от върховете на пръстите ѝ и се изкачи по ръцете и, след което се спусна по гръбнака и се настани в краката и.
Отвън тя стоеше напълно неподвижна. Ръката и не помръдваше в хватката на Едуин. Но костите и трепереха. Треперенето се настани под кожата и, пълзейки като насекомо, което се движе по вените и.
Айви изтръгна ръката си от хватката на Едуин, искаше да се махне от тази чакалня. Завъртя се, готова да бяга нанякъде, но после замръзна. Д-р Чен влезе в стаята.
Мама и татко се изстреляха от местата си, все още стиснали ръце, когато лекарят кимна за поздрав.
– Как е той? – Попита татко.
– Стабилно, – каза д-р Чен. – Нямам какво друго да съобщя, освен че е стабилен. А точно сега това е добра новина. Ще му дадем още време, а след това ще направим повторна оценка следобед. Но сме на прав път. От снощи състоянието му се е подобрило значително. Тялото му е силно. Просто трябва да му дадем шанс да се излекува.
Въздухът се изтръгна от дробовете на Едуин. Раменете на татко се отпуснаха далеч от ушите му, а напрежението в лицето на мама спадна.
Това беше облекчение. Тогава защо Айви все още се тресеше?
– Благодаря ви, д-р Чен. – Татко стисна ръката на хирурга.
В момента, в който лекарят излезе от чакалнята, мама изрови телефона си от джоба.
– Трябва да кажем на хората какво се случва. Родителите ми чакат актуална информация. Твоите също.
Татко постави ръката си върху нейната.
– Аз ще го направя. Ти трябва да си починеш. Аз мога да остана тук, а ти трябва да отидеш да си…
– Не, Дейвид. Не мога да се прибера у дома. – Тя поклати глава. – Няма да се прибера у дома.
– Добре. – Той я целуна по челото. – И двамата ще останем.
– Ще донеса кафе. – Тонът на Едуин подсказваше, че и той ще остане.
Айви би трябвало да иска да остане. Да бъде близо до семейството си, докато чакат. Само че нервната енергия бълбукаше свободно. Разтърсването я освобождаваше. Искаше и се да напусне тази чакалня и никога да не се обръща назад.
Бягай. Да бяга. Бягай.
Това звучеше в съзнанието и с всеки гръмотевичен удар на сърцето.
Какво, по дяволите, не е наред с нея? Снощи не се беше чувствала така. Защо сега?
Може би тежестта на всичко това беше станала твърде голяма. Инцидентът със Заин. Болницата.
Почти беше загубила брат си в катастрофа.
Това беше съвсем различно от Кристофър.
И твърде сходно.
– Аз, хм… – Пулсът на Айви се учести. Главата и започна да се върти. Стените продължаваха да се приближават все повече и повече, за да я задържат в това пространство. – Трябва да се разходя или нещо такова.
– Да отидем в кафенето – предложи Едуин с тъжна усмивка. Можеше ли да види, че в нея назрява паника? Можеше ли и той да усети треперенето сега?
– Въздух. – Тя вдиша през ноздрите си. – Имам нужда от въздух. Елора. Ще…
– Ще я проверя.
Без да каже нито дума повече, Айви излетя от стаята. Тя тръгна по коридора, тичайки на всеки три крачки, като не изпускаше от очи асансьора напред. Беше почти стигнала дотам, само още няколко крачки и можеше да избяга, когато един звън изпълни въздуха и вратите на асансьора се отвориха.
Тейт излезе.
Сърцето на Айви се разтуптя. Коленете и се подкосиха.
– Уау. – Той я хвана, преди да падне, и я придърпа към гърдите си. – Заин ли е?
Тя поклати глава, а върховете на пръстите и се впиха в ръцете му, докато се притискаше към него.
– Не. Той е стабилен.
– Благодаря, дяволе. – Той я държеше по-силно, а устните му бяха върху косата и. – Дойдох веднага щом чух.
– Как? – Айви засмука аромата му, молейки се този пикантен аромат да накара треперенето да спре. Това не се случи.
– Едуин. Писа ми преди около трийсет минути. – Тейт хвана брадичката и, изучавайки лицето и. – Трепериш.
Тя кимна.
– Не мога да спра.
– Хайде. – Той посегна зад гърба си и натисна бутона за асансьора. Вратите се отвориха мигновено и той я издърпа вътре, без да отпуска ръката си.
Тя не трябваше да му казва от какво има нужда. Той я заведе на първия етаж и през изхода с двойна врата, като я въведе в хладната сутрин, където студеният въздух изгаряше ноздрите и.
Свежият въздух трябваше да подейства. Треперенето трябваше да спре. Но тя все още излизаше от кожата си.
Преди години един терапевт и беше казал да внимава за пристъпи на паника. Дали тези бяха такава?
– Не мога… – Тя поклати глава, изтласка се от хватката на Тейт и забърза надолу по тротоара.
Чувстваше се замаяна. Чувстваше се пияна. Една медицинска сестра, облечена в бебешкосини престилки, мина покрай нея и я погледна оценяващо, но Айви продължи да върви, докато стигна до пешеходна пътека.
Преди да успее да стъпи на пътя, ръката на Тейт я стисна и я дръпна наляво. Дългите му крачки я принудиха да тича, но в костите и имаше достатъчно тревога, за да пробяга маратон.
Тейт не каза нито дума, докато я водеше към своя Land Rover на паркинга за посетители. Той изрови ключовете от джоба на дънките си и натисна ключалките, като отвори задната врата.
Айви влезе вътре и се плъзна по кожените седалки.
Той седна до нея, като ги затвори вътре. След това сложи ръка на тила ѝ и натисна главата и между коленете.
– Дишай.
Въздухът изгаряше, докато тя го вкарваше в дробовете си, разширявайки ги до краен предел. Задържа го, като броеше секундите. Когато достигна петнайсет, го изпусна набързо.
– Отново – нареди Тейт.
Този път тя преброи до двадесет.
На третия дъх, когато стигна до двадесет и три, главата и започна да се прояснява. Въртенето спря.
Но треперенето. Това проклето треперене.
Тя протегна треперещите си ръце. В чакалнята беше успяла да се сдържи. Сега то беше избягало и тя не беше сигурна как да го вкара обратно в бутилката.
– Мразя болниците, – прошепна тя. – Как ще се върна там?
– Ще дойда с теб. – Ръката на Тейт я галеше нагоре-надолу по гръбнака, докато тя се взираше в ръцете си.
Тя ги стисна в юмруци. Отпусна ги. Отново ги стисна в юмрук. Те все още трепереха.
– Говори с мен.
Как щеше да обясни това? Това не беше просто страх за живота на брат и. Това бяха спомените. Беше онази проклета чакалня. Беше преживяването на опустошението, когато лекарят бе излязъл с лоши, а не с добри новини.
Вчера Айви беше преодоляла това, но днес нямаше как да пренебрегне миналото. Имаше нужда от разсейване. Разсейване.
В колата се разнесе одеколонът на Тейт. Със затъмнените прозорци те бяха прибрани в безопасен пашкул. Затова тя взе едната си трепереща ръка и я постави на бедрото му.
В момента, в който дланта и докосна дънките му, треперенето спря. През тялото и премина облекчение.
Тейт се напрегна, докато тя плъзгаше ръката си към ципа му.
– Айви…
– Не ми казвай „не“. Накарай ме да забравя. – Тя се обърна с лице към него. – Моля те.
Между веждите му се образува бръчка.
– Моля те, – помоли отново тя. Щеше да застане на колене, ако се наложеше.
Той изръмжа.
– Не исках това да се случи по този начин.
Преди да успее да го помоли отново, устата му се заби в нейната, преглъщайки задъхано.
Айви очакваше „не“, така че и трябваше част от секундата, за да осъзнае, че това е „да“, което искаше от седмици.
Тя се отвори за него, а езикът му се плъзна бавно по нейния. След това той го допря до устните и, преди да ги заплете, грубо и твърдо. Той се втурна там, където други мъже можеха да започнат меко. Вкусът му беше като на сън, сладък и гладък с нотка на мента.
Боже, този мъж можеше да целува. Айви остана без кости срещу него, потънала във вкуса и докосването му.
Той засмука долната и устна и треперенето на ръцете и вече беше история. Светът извън колата изчезна. Единственото, което имаше значение, беше жаждата, която се извиваше в долната част на корема и.
Зъбите им се сблъскаха. Ръцете и се движеха по гърдите му, сякаш се опитваше да докосне всичко, преди магията да се развали.
Докосна нарастващата му издутина, усещайки твърдостта му под дънките. В тялото и се разрази желание, по-силно от всяко друго, което бе изпитвала досега. Сърцевината и се сви. Още.
Тейт изстена и откъсна устните си от нея. Красивите му черти бяха помрачени от бръчка, но в тъмните му очи не се криеше чистата похот.
Накарай ме да забравя.
Думите прозвучаха толкова силно в главата на Айви, че можеше да се закълне, че и Тейт ги е чул.
Нямаше нищо грациозно в начина, по който се съблякоха от дрехите си. Ръцете се разпиляваха между небрежните целувки. Спешността замъгли въздуха, полепнал по прозорците. Нямаше време за съблазняване. Нямаше място за прелюдия.
Тейт я хвана за бедрата, повдигна и завъртя Айви, за да я настани в голия си скут. Коленете и се вкопчиха в седалките, ръцете и намериха гърдите му, а пръстите и се плъзнаха по тъмните косми. Дъхът им се смесваше.
Ръката му я стисна за врата и я придърпа към себе си, за да я целуне. Пенисът му, покрит с презерватив, пулсираше между тях. Докато устните му се движеха по нейните, ръката на врата и държеше устата и притисната към неговата, докато другата му ръка хващаше ствола му, прокарвайки върха му през цепнатината и.
Напоена. Беше мокра за този мъж.
Той дръпна по-силно шията ѝ и Айви се спусна върху члена му. Очите и се отвориха при разтягането, а размерът му открадна дъха и.
Очите на Тейт се отвориха и намериха нейните, а устата им все още беше прилепнала. Ръката му стигна до бедрото и, стискайки плътта и толкова здраво, сякаш искаше да татуира отпечатъците си върху кожата и. Утре щеше да има синини.
Тя нямаше търпение да ги види в огледалото.
Айви се наслаждаваше на убождането и се надигаше, за да го блъсне отново. Гърбът и се изви. Устните и се откъснаха от неговите, когато вълна от екстаз се разнесе по гръбнака и. Стонът и изпълни колата.
– Майната му, бейби – изсъска Тейт, стискайки гърдите и в ръцете си. Той завъртя зърната и веднъж, като ги стисна силно, което накара удоволствието и да се покачи до небето. След това устните му бяха там, засмуквайки я в устата си.
Пръстите и се вплетоха в косата му, докато тя се движеше и го яздеше с безсмилостни движения. Преследваше собственото си освобождаване. Миризмата на секс изпълни въздуха, смесвайки се с опияняващия му аромат. Звукът от удряне на кожата се смесваше със звука от задъханото дишане, докато се люлееха заедно.
Един стон, който се разнесе дълбоко от широките гърди на Тейт, я накара да се движи по-бързо.
Искаше и се да затвори очи, да изчезне в усещането да чука Тейт, но вместо това запомни тялото му.
Коремните му мускули бяха наедрели. Гърдите му бяха силни, а ръцете му – мускулести. По-късно, когато бяха в леглото и тя щеше да имаше място за изследване, да докосне всеки връх. Всяка вдлъбнатина. Всеки сантиметър от кожата му. Засега се съсредоточи върху изрязаната му челюст, върху стискането, което се получаваше всеки път, когато ги събираше.
Все по-силно и по-силно той се впиваше в нея, докато тя се спускаше към него. Отново и отново, докато кожата и не бе покрита с пот. Върховете на пръстите на Айви се впиха в гърдите му, а ноктите и оставиха червени следи. Виждайки тези драскотини, тя стигна до ръба.
Тогава пръстът му стигна до клитора ѝ и го завъртя.
Тя беше готова.
– Тейт – извика тя, когато се детонира, напускайки този свят и отивайки в небесата. Цялото и същество пулсираше, докато вълна след вълна се разбиваше оргазмът и. Кръвта забушува в ушите и. Сърцето и сякаш щеше да изскочи от гърдите.
– Ебаси, това е хубаво. – Тейт изстена, преди да отметне глава назад, а очите му се затвориха, докато се губеше в собственото си освобождаване.
Слаба и насилена, тя се отпусна срещу него, а носът и се зарови в извивката на врата му. Гърдите им се надигнаха, когато мъглата от оргазмите им се разсея. Искаше и се да се вкопчи под кожата му, да изчезне в силното му тяло, където беше в безопасност. Да се престори, че реалността не ги чака навън.
Те останаха свързани, притиснати един към друг, докато накрая ръката му не се плъзна нагоре-надолу по гръбнака и.
– Сега можеш да ми кажеш какво беше това.
– За да ме накараш да забравя.
– Какво забрави?
Забрави друга болница, в друга сутрин, не толкова различна от тази.
– Всичко, – прошепна тя.

Назад към част 29                                                                              Напред към част 31

Глава 29

Елора се наведе над тоалетната, докато закуската и беше отмита.
Тя не беше бременна. В кофата за боклук имаше три отрицателни теста за бременност, за да го докаже.
Не, тя беше с болно сърце.
Така можеше да се обясни постоянното киселинно състояние на стомаха и през последните две седмици. От момента, в който излезе от сградата на Заин, тялото и отхвърляше храната, сякаш я наказваше за лошото решение.
– Уф. – Тя избърса устата си и се насили да се изправи, като се запъти към мивката, за да си измие зъбите. Отново.
Тъкмо изплакваше пастата от устните си, когато звукът от отварянето на вратата на спалнята и се понесе към банята.
– Елора!
– Чукай, Айви. – Днес нямаше сили за приятелката си.
– Елора!
В гласа на Айви се долавяше паника, която накара Елора да се изправи. Тя се втурна към вратата и я дръпна, точно когато Айви се канеше да почука. Ръката на приятелката и спря във въздуха.
Лицето на Айви беше бледо. Сълзи размазваха спиралата по бузите и.
– Какво става? – Попита Елора, докато в стомаха и се зараждаше чувство на потиснатост. Имаше само няколко причини Айви да плаче. Имаше само няколко души, за които Айви би плакала.
Или нещо се беше случило с Франсис, Джеф или Едуин. Или нещо се беше случило със Заин.
От очите на Айви потекоха още сълзи, докато тя притискаше устата си с ръка, за да заглуши риданието си.
– Кажи ми. – Елора хвана Айви за рамото и я разтърси силно.
Айви пусна ръката си, освобождавайки се от още едно ридание, след което съобщи новината, която спря света да се върти.
– Заин. Той е претърпял инцидент с мотоциклета.

***

Коленете на Елора я заболяха.
След като Айви и беше казала за катастрофата на Заин, тя се беше свлякла на пода и беше ударила коленете си в плочките.
Едва Айви и бе съобщила новината, Едуин се втурна през спалнята и, паникьосан и търсещ сестра си.
Едуин беше този, който вдигна Елора на крака. След това ги откара в болницата, където седяха в студената чакалня в продължение на седем часа.
Елора беше избрала стол в най-отдалечения ъгъл на стаята, притиснат до прозореца. През стъклото се процеждаше студен въздух, а навън беше настъпила нощ благодарение на кратките ноемврийски дни. Уличните лампи осветяваха паркинга. В далечината се чуваше вой на сирена на линейка, чийто тембър се променяше с приближаването и към спешното отделение.
Тя не можеше да спре да трепери. Зъбите и тракаха. Краката и отскачаха от пода, което засилваше болката в коленете. Това, от което се нуждаеше, беше да се изправи и да се разходи, но правеше всичко възможно да се слее със стените.
За да остане незабелязана, докато семейство Кларънс се събираше в противоположния край на чакалнята.
Едуин беше прибрал Айви под мишницата си. Близнаците се бяха облегнали един на друг, откакто бяха пристигнали тази сутрин. Майката на Заин беше толкова разстроена и разчорлена, че Елора едва я позна в началото.
Русата коса на Елена беше на възел, който се беше разхлабил и сега висеше накриво. Ако си беше сложила грим тази сутрин, той беше изплакан. А вместо изгладените панталони, кашмирените пуловери и перлените огърлици, които Елора я беше виждала да носи винаги, когато Елена се измъкваше от кабинета на баща и след чукане, тя беше с чифт свободни кремави панталони и подходящ топ. На ръкава и имаше петно от кафе, когато Едуин и беше донесъл чаша по-рано и ръцете на Хелена толкова силно бяха треперели, че го беше разляла върху себе си.
След това беше Дейвид.
Елора не го беше виждала, откакто беше разбрала за бащинството на Лукас.
Там, където съпругата му беше съсипана, Дейвид изглеждаше така, сякаш просто е имал дълъг ден в офиса. Вратовръзката му беше разхлабена, така че висеше небрежно около врата му. Горното копче на бялата му риза беше разкопчано, а ръкавите бяха навити до предмишниците. Сакото му беше преметнато през тапицираната облегалка на стола. Но иначе приличаше на по-възрастна версия на Заин, без татуировките.
Очевидно Елора и майка и имаха един вкус за мъже.
Емоциите се бореха в нея, докато го гледаше. Не си вярваше, че може да говори.
Ако отвореше уста, или щеше да започне да ридае истерично, или истината щеше да изригне навън. Затова Елора седеше на стола си с надеждата, че студът ще я накара да изтръпне. Това все още не се беше случило. Но бяха минали само седем часа.
Седем часа.
Откакто бяха пристигнали, Заин беше в операционната. Това добър знак ли беше? Или беше лош? Малко след като пристигнаха тази сутрин, един полицай дойде да се срещне с Дейвид и Елена. Елора безсрамно подслушваше, когато полицаят споделяше подробности за инцидента със Заин.
Той беше излязъл с мотоциклета си на разходка. Сигурно е имал нужда да прочисти главата си. Може би снощи в клуба е било тежко. А може би е искал да се възползва от добрите пътища, преди да натрупа сняг и моторът му да бъде заключен до пролетта.
Каквато и да беше причината, Заин беше на около десет пресечки от квартала си, когато една кола е минала на червено и се е блъснала в мотоциклета.
Шофьорът на колата беше съвсем малко дете. Тийнейджър, който е закъснял за смяната си да мие чинии в близката закусвалня. Той се е отървал без драскотина.
Междувременно Заин се бореше за живота си.
Треперенето в ръцете на Елора беше толкова забележимо, че тя ги прибра под бедрата си. После затвори очи и се помоли.
Моля те, не го вземай.
Последният път, когато Елора беше ходила на църква, беше на миналогодишната служба на Бъдни вечер. Оттогава не се беше молила. Но тази вечер тя се помоли. Молеше се. Молеше за живота на Заин.
Защото този свят – нейният свят – щеше да е тъмен без неговата светлина.
– Здравей.
Очите на Елора се отвориха при гласа на Айви. Една сълза се спусна по бузата ѝ и тя я избърса.
Айви и се усмихна тъжно и се настани на седалката до Елора. После приятелката и я хвана за ръка и я стисна здраво, докато седяха в мълчание.
Часовникът на стената тиктакаше твърде силно. Всеки път, когато някой минаваше покрай чакалнята, Елора сядаше по-изправена, надявайки се да е новина. Но мина още един час.
Осем часа.
Нищо добро не се случваше, ако някой беше в операционната в продължение на осем часа.
Моля. Моля. Моля.
Той имаше още толкова много да даде. Толкова много искаше да направи с живота си.
Заин не беше изкачвал планината Килиманджаро. Току-що си беше купил къща в Мауи, но откакто я ремонтираха, не беше останал там нито веднъж.
Искаше да си направи още няколко татуировки. Все още не беше решил какво да си направи, но вече беше избрал местата. Стъпалото му. Долната част на дясната му предмишница. И нещо малко върху сърцето му.
Не се беше оженил за любовта на живота си.
Не беше направил красиви бебета.
Очите на Елора се наляха. Нямаше как да спре сълзите, затова прекара следващия час в улавянето им и в молитви.
Моля те, не го взимай.
– Господин и госпожа Кларънс. – Едно гърло се прочисти. – Аз съм д-р Чен.
Айви се изстреля от мястото си и побърза да се присъедини към родителите си, когато в чакалнята влезе мъж, облечен в тъмносиня престилка и подходяща шапка.
Елора се надигна от мястото си, а дъхът и заседна в гърлото, защото не искаше да пропусне нито една дума.
– Заин е жив – каза докторът.
Елора извика и зарови лице в ръцете си.
Дейвид обгърна с ръка съпругата си, придърпвайки я към себе си.
– Можем ли да го видим?
– За кратко. Той е в критично състояние. Тялото му е претърпяло изключителна травма, така че не сме излезли от положението. Но той е носил каската си и това вероятно е спасило живота му.
Бил е с каската си. Заин мразеше каската си, но днес я беше сложил. Точно както по време на пътуването им преди седмици.
Лекарят продължи да изброява различните наранявания на Заин, описвайки часовете, които са прекарали в операционната. Елора слушаше, но единственото, което чу, беше, че е жив.
И че е носил каската си.
От очите и се изляха часове на ужас и тревога. Едно хлипане си проби път свободно и преди следващият вик да прекъсне лекаря, тя се измъкна от чакалнята.
Мускулите я боляха. Тялото и беше сковано, но тя вървеше все по-бързо и по-бързо, докато не видя табела за дамска тоалетна. Тя бутна вратата, светлината се включи от движението и тя се втурна в първата кабинка.
После позволи на емоциите си да се освободят от веригите.
Зарови лице в ръцете си и изкрещя. Изкрещя толкова силно и толкова сърцераздирателно, че шумът се отрази от облицованите с плочки стени. Гръдният и кош я болеше, а гърлото и беше настръхнало, когато най-накрая се съвзе, за да се изправи.
Елора издуха носа си с евтина тоалетна хартия и наплиска лицето си с вода, като рискува да се погледне в огледалото. Изглеждаше точно толкова нещастна, колкото се чувстваше. Риданията бяха спрели, но сълзите нямаше как да се пресекат, затова тя сви евтината тоалетна хартия и я пъхна в джоба си.
Когато се върна, в чакалнята бяха само Едуин и Айви.
– Мама и татко отидоха да видят Заин – каза Айви. – Ние ще влезем после.
– Добре. – Елора посочи към коридора. – Мисля, че ще си тръгна.
Айви се подигра.
– Не, ти ще се видиш със Заин.
– Аз просто… – Тя преглътна буцата в гърлото си. – Просто исках да знам, че той е добре.
Айви скръсти ръце на гърдите си.
– Можеш да видиш сама.
– Аз не съм семейство.
– Искаш ли да го видиш или не?
Елора искаше да го види, макар и само за миг.
– Да.
– Тогава млъкни. – Айви хвана Елора за ръка и я издърпа към коридора, точно когато Елена и Дейвид излязоха от една двойна врата.
Дейвид беше притиснал съпругата си до себе си, държеше я близо до себе си и шепнеше нещо в ухото и, докато вървяха.
Елена кимна на това, което той каза, и обгърна кръста му с ръце.
Едуин застана до Елора.
– Как е? – Попита той родителите си.
– Той не изглежда добре. Приготви се за това – каза Дейвид. В очите на Дейвид имаше натрапчив поглед, който тя беше пропуснала по-рано. Той се грижеше за децата си, а тази вечер едва не бе загубил едно от тях.
Сърцето на Елора се сви.
Той не знаеше за Лукас, нали? Дейвид сигурно не знаеше, че има още едно дете. Майка и сигурно беше измайсторила впечатляваща лъжа пред всички мъже в живота си.
– Можем ли всички да влезем да го видим? – Попита Айви.
Дейвид кимна.
– Само за няколко минути. Предпочитат по един човек, но сестрите ще направят изключение.
За Дейвид Кларънс щяха да направят изключение от всяка болнична политика. След като спаси живота на най-големия му син, тази болница със сигурност щеше да получи значително дарение, когато прахът се уталожи.
Едуин поведе пътя към двойната врата. Натисна голям бутон на стената и когато тя се отвори с бръмчене, отиде до бюрото в интензивното отделение, като се наведе да говори със сестрата.
Тя кимна, като им махна да я последват.
Стаите имаха стъклени панели вместо стени, за да ги отделят от коридора. Повечето бяха със спуснати бели завеси, които даваха на пациентите уединение, но от отворените врати се разнасяха звуковите сигнали и звъненето на различни машини. Стерилният аромат изгори носа на Елора.
Айви посегна към ръката на Елора. Те се притискаха една към друга с всяка крачка.
Медицинската сестра надникна в една стая, като отдръпна завесата.
– Само няколко минути, ясно?
– Благодаря ви. – Едуин и кимна, след което се промъкна покрай паравана.
Айви пусна ръката на Елора, за да последва брат си.
Искаше да им даде момент насаме, затова краката на Елора останаха залепени за стерилния бял под. Сърцето и биеше толкова силно, че усещаше пулса в пръстите си. Когато Айви изпусна дъх, Елора стисна ръцете си толкова силно, че ноктите и оставиха полумесеци в дланите и.
Тя преброи дишането си, като ги вдишваше и издишваше, докато накрая завесата се раздвижи и Едуин и Айви излязоха.
Айви се беше вкопчила в страната на брат си, подобно на Елена с Дейвид.
Елора забърза покрай тях, скривайки се зад завесата, и собственото и задъхване изпълни въздуха.
Заин лежеше проснат на леглото, а торсът му беше покрит с превръзки. От гърдите му излизаше тръба. Друга беше в устата му. И двете му ръце бяха покрити с бинтове. Долната му половина беше покрита с бяло одеяло, с изключение на единия крак, който висеше окачен на поредица от кабели.
И лицето му.
Елора поднесе ръка към устата си, брадичката и трепереше.
Очите и носът му бяха подути. Устните му бяха подпухнали и остъргани.
Когато се приближи, се забелязаха шевовете и следите от операции. Уврежданията на органите му бяха това, което едва не го беше убило.
Мониторът срещу нея изпищя, а линиите на екрана се издигаха и спускаха с пулса на сърцето му.
Елора се съсредоточи върху пръстите на лявата му ръка. Кокалчетата му бяха одраскани, но не изглеждаха счупени. Внимателно докосна ръката му и в момента, в който усети кожата му, сълзите отново започнаха да текат.
Ръката му беше твърде студена.
– Обичам те. – Гласът и се пречупи. – Винаги ще те обичам.
Тя наполовина очакваше Заин да отвори очи и да я погледне така, сякаш го е знаел от самото начало. Че никога не е успяла да скрие любовта си толкова добре, колкото се е опитвала.
Вместо това сърдечният му монитор се размърда.

Назад към част 28                                                                                 Напред към част 30

Глава 28

– Това е еротика – каза Едуин. – Какво мислиш за играта с дупето?
– Край. – Касия се протегна към книгата в ръката му, но той се отдръпна, като я държеше отстрани на леглото и ѝ попречи да я открадне.
През двете седмици, откакто му беше казала, че жената, която обожаваше, неговата Бриджит, е любимата и авторка, Едуин беше прекарал много време в леглото и. Тя се съпротивляваше да му даде своите книги, не беше сигурна как ще реагира на скандалните, еротични сцени в творбите на Бриджит. Но тази сутрин, след като той дойде преди разсъмване, за да се промъкне в стаята ѝ и да и причини оргазъм, тя беше безпомощна да се противопостави, когато той поиска да прочете книга.
– Еднакво съм унизен и впечатлен, че Бриджит е написала това.
Касия се захили и се наведе над голото му рамо, за да открадне изпокъсаната книжка от ръката му. След това се увери, че всички страници са гладки, преди да я върне на нощното си шкафче.
– Не мога да повярвам, че не си знаел.
– Че моята псевдобаба пишеше долнопробни романтични романи? Аз също не мога да повярвам. Тя е имала съвсем различен живот. – Той се отпусна във възглавниците и се загледа в тавана на Касия. След това се разсмя. – Много се опитвам да не си представям как Бриджит и дядо ми използват анални вибратори.
Касия избухна в смях, като захлупи устата си с ръка.
– Съжалявам.
– Добре за нея, знаеш ли? – Едуин се ухили. – Тя никога не е имала работа и винаги съм предполагал, че е защото той е плащал за живота и. Но тя е имала цялата тази кариера. И то успешна.
– Много успешна.
Бриджит всъщност беше Лорел Люис, автор на бестселъри с над трийсет романа.
И любимка на Касия.
Нямаше много неща, които Касия беше донесла тук от живота си в Хюз. Но трите и любими книжки, чиито ъгли бяха вдлъбнати от това колко пъти беше препрочитала историите, бяха внимателно опаковани в куфара.
Не беше имала време да ги прочете, откакто беше започнала училище в Астън, но през ваканцията щеше да поправи това. Може би те ще придобият съвсем ново значение, след като знаеше, че жената, която ги е написала, е била толкова прекрасна за Едуин.
А може би сърцето на Бриджит винаги бе прозирало в книгите ѝ и това бе част от причината Касия да ги обича.
Отчасти и затова, когато се нуждаеше от нов цвят на косата си, беше избрала коралов.
Защото на снимката на задната корица на книгите и Лорел Люис беше с коралова коса.
Едуин се обърна настрани и се подпря на лакът. Белият чаршаф, който покриваше долната му половина, се плъзна по-близо до пъпа му, разкривайки очертанията на коремната му преса.
Тази сутрин тя бе проследила с език линиите на тазобедрените му кости.
– Мислиш ли, че знае? – Попита Едуин. – Дядо ми?
– Не знам. Можеш да го попиташ.
Той въздъхна и поклати глава.
– Ако не го е знаел, значи тя го е крила от него по някаква причина. Няма да развалям тайната и.
Касия се обърна по корем, притискайки възглавницата към голите си гърди.
Пръстите на Едуин я галеха нагоре-надолу по гръбнака, изписвайки букви и невидими шарки по кожата и.
Две седмици и те бяха намерили ново занимание, освен да учат заедно в библиотеката. Изглеждаше също толкова обсебен от тялото и, колкото и тя от неговото.
– Какво трябва да правиш днес? – Попита той.
– Уча. – Краят на семестъра бързо наближаваше и количеството работа, с която трябваше да се справи през уикенда, беше обезсърчаващо. Само че не можеше да се насили да напусне това легло. – Говорил ли си с Айви?
– Още не.
Това обясняваше защо Айви не беше нахлула в стаята ѝ и не беше поискала да напусне имението незабавно. Имаше голяма вероятност да не е научила за Касия и Едуин. Все още.
– Защо? – Попита тя. Той беше толкова категоричен, че това не е тайна.
– Харесва ми нашият балон.
– И тя ще го спука?
– Може би.
Касия сдъвка долната си устна. Нейната идея беше да запазят това в тайна, но усещаше чувство за предстояща гибел и колкото по-дълго мълчаха, толкова по-лоша щеше да бъде реакцията, когато истината се разкриеше.
Някой – вероятно няколко членове на семейство Кларънс – щеше да се възпротиви на това богатият, красив, владеещ целия свят Едуин да се забърка с бедната прехвърлена студентка, която се надяваше да преживее последния семестър с по-малко от хиляда и шестстотин долара и осемдесет и два цента.
– Паркира ли отвън?
Той поклати глава.
– Ходих пеша.
– Чакай. – Касия вдигна глава от възглавницата. – Можеш ли да ходиш пеша? Колко далеч е до дома ти?
– Около четири пресечки.
– Това е всичко? Четири блока? Къде живееш? – И защо не бяха прекарвали нощите си в неговата спалня вместо в нейната, където злата Айви не беше под един покрив?
– Купих си жилище в първи курс. Не исках да живея в общежитията и нямах желание да се присъединявам към братство.
– Слава Богу, – промълви тя.
– Не си фен на братствата?
– Не особено.
– Защо?
– Дълга история.
В един миг тя се озова по гръб, а над нея се извисяваше Едуин.
– Ами ако искам дългата история?
Ако останеше наоколо, може би той щеше да е човекът, който да я чуе пръв. Но тя не можеше да даде на Едуин истините си, не и сега. Първо трябваше да осмисли всичко сама. Трябваше да се излекува достатъчно, за да преживее отново миналото, да го изследва. Да го разглоби и да види къде е сгрешила.
Да види къде всички те са сгрешили.
– Защо ще купуваш нещо, когато можеш да живееш в това имение?
Той завиртя очи към тавана.
– Тя сменя темата.
Касия се усмихна и взе лицето му в ръцете си, за да върне вниманието му обратно.
– Да, така е. Но ти все пак трябва да ми отговориш. Защо не живееш тук?
Имаше поне два други спални апартамента, които не се използваха, може би повече, макар че тя не беше прекарала достатъчно време в проучване, за да знае със сигурност. Тя се придържаше към своето крило на къщата и не се отклоняваше далеч от обичайния си път.
– Искаш ли да се преместя? – Едуин се наведе, за да я целуне по устните. – А аз си мислех, че искаш да не бързаш.
Бавно? Откакто бяха започнали да правят секс, нищо в това не беше бавно. Всеки ден приличаше на бързане да отиде на урок и да навакса с ученето, за да има време с Едуин след тъмно.
– Но за да отговоря на въпроса ти… – Той се отдалечи от нея и се обърна настрани, като пръстите му отново рисуваха по кожата и, този път над гърдите.
Едуин я беше научил на привлекателността на разговора с възглавници. Никога не беше я докосвал толкова силно, сякаш не можеше да държи ръцете си далеч от нея. Повечето момчета, с които беше била, бяха излизали от леглото и след като бяха правили секс. Що се отнася до Джош, тя трябваше да види това като червен флаг.
Дали беше пропуснала някакви червени знамена с Едуин?
Касия отхвърли тези притеснения настрана. Те щяха да бъдат там след няколко часа, когато той си тръгне.
– Това имение винаги е било на Айви – каза той. – След като баба ми се изнесе, тя дойде тук, за да избегне дядо ми и Бриджит. Не се задържа дълго. Беше твърде близо до Астън и навсякъде в района се подвизаваха млади хора.
– Тези ужасни млади хора. – Тя извърна очи. Колкото повече Едуин говореше за баба си, толкова повече Касия не харесваше тази жена.
– Тя се премести в едно от другите им имения и подари имението на баща ми. Когато бях дете, родителите ми не се разбираха добре – което всъщност не беше по-различно от всяка друга година. Но когато бях в трети клас, татко направи нещо, което накара мама да изпадне в ярост. Тя се премести тук и взе със себе си мен и Айви.
– Вие сте живяли тук?
Той кимна.
– Това беше моята спалня.
Очите на Касия се разшириха.
– Тази стая? Моята стая?
– Първо беше моята стая. – Едуин се усмихна. – Айви остана в същата стая, в която е и сега. Мама имаше апартамент на първия етаж.
– Хм. – Тя се отпусна във възглавницата си и се загледа в тавана, представяйки си младия Едуин сам в тази голяма стая. – Колко време останахте?
– Една година. Татко убеди мама да се върне у дома. Или може би я заплаши, че ще се разведе, ако не го направи. Не знам. Отдавна, много отдавна се научих да не задавам въпроси за брака на родителите ми.
Касия също не беше задавала въпроси за любовния живот на баща си, не защото се страхуваше от отговорите, а защото предполагаше, че той не съществува. Майка и беше разбила сърцето му и го беше оставила с дъщеря, която да отгледа. Беше предположила, че тя е била целият свят на баща и.
Наистина трябваше да задава въпроси.
Сега вече беше твърде късно.
– Тази година, която прекарахме тук, Айви я обичаше. Мисля, че най-много и харесваше да е далеч от баща ни.
– Те не се разбират? – Попита Касия.
– Татко е… взискателен. Обича парите толкова, колкото и контрола – каза Едуин. – Той иска Айви да бъде такава, каквато не е. Хвърля и в лицето грешките и това, което смята за нейни недостатъци.
Ирония на съдбата, защото впечатлението на Касия за Айви не беше съвсем различно.
– Той хвърля моркови, на които знае, че тя не може да устои, за да я манипулира, – казва Едуин. – Например искаше да работи като стажант в компанията му, за да се запознае с нея. Каза и, че ако го направи за шест месеца, ще и подари имението, след като се дипломира. Ще видим дали наистина ще го направи. Не вярвам много.
– Значи имението всъщност не е нейно?
– Не юридически. Но всяко лято тя молеше родителите ни да и позволят да дойде и да остане тук. То се превърна в нейно убежище. И по време на гимназията никога не е стоял въпросът къде ще живее, когато дойде в Астън. Това имение е нейно.
– Но ако го иска, трябва да играе играта на баща ти.
Едуин докосна върха на носа и.
– Точно така.
В сърцето на Касия се прокрадна нотка на съчувствие към Айви. Което беше нелепо, като се има предвид малкото им срещи. Но Айви беше оставила Касия сама в продължение на месеци. Те съжителстваха като съквартирантки и нищо повече.
Да се надяваме, че щом Айви разбере, че Едуин прекарва нощите си в леглото на Касия, това няма да се промени.
– Това не отговаря на въпроса ми, – каза Касия. – Можеше и ти да живееш тук.
– Не. – Едуин поклати глава. – Исках да имам собствено пространство.
– Какво е твоето жилище?
Той се наведе по-близо, прокарвайки уста върху ухото и.
– Днес си пълна с въпроси. Сега е мой ред да задам някои.
Касия се опита да скрие напрежението, което скова гръбнака и.
– Добре, – изрече тя.
– Какво искаш да правиш след Астън? – Той се отдалечи с усмивка на лицето си. Явно все пак не беше скрила това напрежение и той я беше пощадил.
– Да си намеря работа.
– Каква работа?
Тя вдигна рамо.
– Всичко в областта на икономиката. Занимавам се с това заради заплатата за няколко години. Вече започнах да търся.
– О, да? Къде?
– В Лондон. Или Мелбърн.
Веждите му се повдигнаха.
– Наистина?
Идеята да бъде на един океан разстояние от миналото си беше твърде примамлива.
– А ти?
– Добър опит, Касия. – Той се претърколи, притискайки я отново. Начинът, по който този мъж се движеше в леглото, беше толкова бърз и сигурен, че тя винаги се изненадваше.
– Вече нямаш право да задаваш въпроси. Била ли си някога в Лондон или Мелбърн?
– Не. – Подобно пътуване е извън сегашния ми ценови диапазон.
– Тогава аз ще те заведа. – Пътуването през целия свят беше нищо за Едуин. – Ще се качим в моя самолет и ще хвърлим монета, за да видим къде ще отидем.
Друг мъж също и беше обещал да я води на вихрени ваканции.
Спирачките изпищяха в съзнанието и.
Касия се изви, за да се измъкне изпод Едуин, и скочи от леглото. Тя побърза да грабне пижамата си от пода и да я нахлузи.
– Какво? – Челото му се набръчка. – Какво става?
– Не можем… Не мога да говоря за пътувания заедно. – Тя отметна косата от лицето си, след което се запъти към банята за връзка за коса. Когато се върна в стаята, Едуин седеше на ръба на леглото, а голите му крака бяха преметнати отстрани.
– Касия…
Тя вдигна ръка.
– Мисля, че трябва да си тръгнеш.
– Изхвърляш ме вече? – Той изпъшка. – Имаш ли това, което ти трябваше от мен тази сутрин?
Тя скръсти ръце на гърдите си.
– Сякаш не си получил същото.
Едуин се изправи и закрачи по пътя и, а голото му тяло беше смъртоносно оръжие. Беше невъзможно да не забележи как пенисът му се люлееше между краката.
– Това е всичко? Споменавам, че правя нещо, което не е чукане или учене, и ти ме изгонваш?
Касия преглътна. Онази сила, която беше усетила преди седмици на закуска, онази, която я караше да трепери, се излъчваше от гърдите му.
– Не мога…
– Какво? Не можеш да помислиш да излезеш от собствената си проклета глава?
– Не мога. – Едуин се приближи още повече, тялото му се извисяваше над нея, докато хващаше брадичката и, преди тя да успее да се измъкне.
– Можеш да обвиняваш за това семейството ми, че не вярваш на сестра ми и каквито и да е други глупости, в които си позволяваш да вярваш, но когато изляза от тази врата, всичко е за твоя сметка.
– Недей. – Не бъди толкова прав. Тя стисна очи, или за да изключи думите му, или своите собствени.
– Ебаси, но ти си разочароваща. – Звукът от скърцането на зъбите му я удари в ушите миг преди устата му да се спусне върху нейната в твърда целувка със затворени устни.
Не би трябвало да и харесва грубото му докосване, но тя се изправи на пръсти, жадувайки за още.
Вместо това той я пусна, за да се отдалечи. Очите му бяха буря от похот и гняв и в този момент тя знаеше, че той ще си тръгне.
Тя се беше превърнала в драмата, за която се беше заклел че не иска.
– Доверих се на някого и той ме съкруши.
– Това вече го разбрах.
Тя преглътна трудно.
– Не мога да направя същата грешка.
– И аз съм грешка.
– Не, аз… може би.
Ноздрите на Едуин се разшириха.
– Искам да кажа не. – Тя подхвърли ръцете си във въздуха. – Не знам. Не знам какво да мисля или как да се чувствам по този въпрос.
– Ти просто знаеш как да бягаш, когато се изплашиш. – Челюстта му се стисна, докато и даваше профила си, загледан през прозореца. Прощалният му удар я накара да се свие на кълбо и да заплаче.
Да, тя знаеше как да бяга. И знаеше как да отблъсква.
От месеци отблъскваше хората. Можеше да обвини за това новия си телефон, но част от причината никой от приятелите и от Хюз да не се обади беше, че тя ги беше изхвърлила от живота си много преди да смени номера си. Веднага щом слуховете започнаха да се носят, тя беше изключила всички.
– Ще ти задам въпроси. – Едуин отново се изправи пред нея и решителността на лицето му накара дъха и да застине. – Ще проверя границите на всеки от вас. Не знаеш как да мислиш или да се чувстваш по този въпрос? Ще го направя кристално ясно. Ще натискам, ще се боря и ще изтръгна на свобода тези истини, които пазиш.
– Едуин…
– Но ти трябва да решиш. Искаш ли ме? Или търсиш някого, когото да чукаш, докато завършиш училище? Защото аз с удоволствие ще те чукам, Ред. Но моят член е всичко, което ще получиш. Така че какво ще бъде, Касия?
Изричането на името и, интензивността на изражението му… това не беше Едуин, който играеше игри. Тя също не искаше да го прави.
– Теб.
Облекчението проряза напрежението в стаята. Разочарованието по лицето на Едуин се стопи, когато той си пое дълго дъх. После протегна ръка и я придърпа към гърдите си.
Тя се срина в него, вдишвайки аромата на кожата му. Сапун, пот и Едуин.
Може би това беше още една грешка. Може би щеше да съжалява за това след час. Но Касия не искаше повърхностен секс.
– Така и не отговори на въпроса ми – промърмори той в косата и.
– Какъв въпрос? – Каквото и да зададеше, тя щеше да отговори. Поне щеше да опита.
– Какво мислиш за играта с дупето?
Тя се засмя и го притисна по-силно.
– Нямам опит.
Едуин закачи пръст под брадичката и, повдигайки лицето и от гърдите си. След това се наведе, като прокара език по долната и устна. Свободната му ръка се уви около талията ѝ и се плъзна под панталоните на пижамата. Дланта му се плъзна по извивката на дупето и, преди пръстите му да се спуснат по-надолу, плъзгайки се през цепнатината и.
Дъхът на Касия секна, когато той вкара пръст вътре и погали вътрешните и стени.
Пенисът му потрепна между тях, възбудата му се втвърди срещу корема и.
– Намокрила си се за мен, нали, красавице?
– Да, – прошепна тя, протягайки ръка между тях към члена му. Тъкмо го беше обвила в юмрука си, когато пръстите му отново се заиграха с нея, потъвайки навътре и навън, разнасяйки влагата през гънките и.
Искаше го в устата си, но преди да успее да падне на колене, пръстът му се издигна, притискайки задния и вход. Касия изтръпна.
Нима тя искаше това? В тялото и се разнесе тръпка, точно като първата им вечер преди две седмици, когато бяха наблюдавали как онази друга двойка прави секс пред „Измяната“.
– Някой ден. Скоро. – Той натисна пръста си по-дълбоко, мускулите и се стегнаха срещу навлизането, после се отпусна и завихри соковете и през пукнатината. – Тази идея ти харесва, нали?
– Аз… – Тя не можеше да се насили да каже „да“, затова кимна.
– Мръсно момиче – промърмори той срещу врата и, докато пръстът му се плъзгаше по клитора и. – Ще ми позволиш ли да те развратя, Ред?
– Да. – Тя се изви в докосването му и раздвижи бедрата си срещу ръката му.
– Сваляй си… – Преди да успее да довърши, телефонът му иззвъня във въздуха.
– Майната му. Игнорирай го.
Касия го стисна по-силно, галейки го, докато той я опипваше. Само че телефонът продължаваше да звъни и в момента, в който спираше, започваше отново.
Едуин изруга и се втурна към нощното шкафче, като стисна носа си, докато отговаряше.
– Сега не е подходящ момент. Ще се обадя… на какво? Не мога да те разбера.
Цветът от лицето му се изчерпа.
– Намали темпото, мамо. Повтори това. Какво стана със Заин?

Назад към част 27                                                                          Напред към част 29

Глава 27

Носенето на яркочервено червило на неделна закуска беше малко смело, но Касия все пак нанесе цвета. Ако Едуин не се появи, щеше да и трябва някаква смелост, за да седи там и да се храни сама.
Щеше да се насили да остане и да изяде прочутия хаш на кафенето, просто за да ядоса мъжа, който не си беше направил труда да остане наоколо, след като я беше прецакал снощи.
След като благодари.
Боже, какво, по дяволите, си беше помислила?
В джоба на тогата му имаше презерватив. Едуин е очаквал, че тя ще бъде сигурна. Ами ако тя му беше отказала? Щеше ли да го използва с друга жена? Щеше ли да спи в леглото на някоя друга жена?
Ревността и унижението се плъзнаха под кожата и, което я затрудни да се погледне в огледалото.
Касия не беше момиче за една нощ. Случайният секс я караше да се чувства хлъзгава, а душът, който беше взела тази сутрин, не беше отмил срама от чувството, че е използвана.
– Такъв идиот – промълви тя.
Дали всичко това е било лъжа? Целувката. Хвърлянето на монетата. Часовете, прекарани в библиотеката.
По дяволите.
– Защо му се доверих?
Не беше ли научила урока си преди месеци?
Тя стисна юмруци и се изправи. Избягването на отражението и беше невъзможно и днес, въпреки кораловата коса, тя приличаше на Каси Нилсън. Глупава и доверчива.
Но този път нямаше да се затвори в стаята си със срама като верен спътник. Не, щеше да влезе в това кафене с присвити рамене и да се престори, че ако – когато – Едуин не я чака, всичко е наред. По-добре от добре, нали? Беше си спечелила фантастичен оргазъм.
Преди да си изпусне нервите, тя излезе от банята и взе чантата си от леглото.
Чаршафите вече бяха свалени. Първото нещо, което направи тази сутрин, след като се облече, беше да ги закара долу в пералнята. Сега се спря, за да ги прехвърли от пералнята в сушилнята, после излезе навън и отключи хондата си.
На всяко кръгово тя се замисляше дали да не се върне. С всеки изминат километър тази идея и се струваше все по-голяма грешка. Щеше да стигне до кафенето и страховете и щяха да се сбъднат. Едуин я беше изиграл.
Кога щеше да спре да се влюбва в тези игри?
Сърцето и отскачаше като топче за пинг-понг срещу ребрата ѝ и докато се намести на мястото за паркиране пред кафенето, и се прииска да повърне. Нямаше как да яде каквото и да било. Въпреки това тя се изтласка от колата и с треперещи крака се отправи към ресторанта.
След като си пое дълго дъх, дръпна вратата и насочи поглед към обичайната маса.
Тя беше празна.
– Разбира се, че е празна – издекламира тя, а надеждите и се разбиха на пух и прах. – Такава глупчка.
– Говориш със себе си, Ред?
Касия се завъртя и въздухът изхвърча от дробовете и. Едуин стоеше зад нея на тротоара.
Качулката на суитчъра му беше вдигната над косата му, предпазвайки ушите му от студа във въздуха. Бузите му бяха зачервени, а очите му бяха по-сини под утринното слънце.
Едуин направи крачка, поемайки тежестта на отворената врата от ръката и. След това сложи ръка на малкия и гръб и я подкани да влезе вътре. В момента, в който вратата се затвори зад тях, той се приближи.
– Здравей.
– Ти си тръгна, копеле – изръмжа тя.
Веждите му се събраха.
– Колко оргазма трябва да достави един мъж, за да си заслужи поздрав?
– Не получаваш поздрав, защото не си казал довиждане. – Цяла сутрин емоциите и се въртяха на рулетка и очевидно, когато се сблъска с Едуин, топчето се беше спряло на яростта.
Той се намръщи, хвана я за ръка и ги заведе до масата им, където свали качулката си, а тя свали палтото си, преди да заеме мястото си. Когато сервитьорката дойде, той и се усмихна учтиво, докато поръчваше обичайните им кафета.
– Добре. – Едуин се облегна на лактите си на масата. – Защо си ядосана?
– Защото си тръгна – изсъска тя.
– Да, но ти казах, че ще се срещнем на закуска. – Той посочи към масата. – Ето.
– Наистина ли? – Тя поклати глава настрани. – И отговорих ли?
– Ти изхъмка.
В размитите краища на паметта си тя си спомни, че той каза нещо в ухото и, докато тя се унасяше в сън. След благодарностите.
– О.
– Ох. – Той поклати глава. – Тя казва „о“.
– Ами… ти си тръгна.
– Ти също така и не ме помоли да остана.
– Би ли останал?
Едуин кимна.
– Да.
Касия въздъхна.
– Можем ли да започнем отначало?
– Моля.
– Здравей.
Очите на Едуин омекнаха, докато протягаше ръка през масата, за да покрие нейната.
– Здравей.
– Помислих си, че може би са ме изиграл – призна тя.
– Все още ми нямаш доверие. – Това не беше въпрос, а констатация. – Ще ми се довериш. В крайна сметка.
– Да се доверяваш на хората е начинът да ти разбият сърцето.
– Грешиш. – Поклати глава Едуин. – Доверявайки се на хората, поправяш разбитото си сърце.
Ако Касия не беше седнала, можеше да падне на пода.
Може би той беше прав.
Може би в крайна сметка и тя щеше да повярва в това.
Показалецът му рисуваше кръгове по гърба на ръката и.
– Исках да остана снощи, но си тръгнах заради Айви.
Касия се скова при името на сестра му.
– Обичам сестра си, – каза той. – Но тя е сложна.
– Това означава, че няма да и хареса, че ти и аз сме… – Заедно. Бяха ли заедно? Или просто спяха заедно? – Каквото и да е, ние сме. Тя няма да го хареса.
– Първо, ние не сме „каквото и да е“. Второ, не, няма да и хареса. Така че вместо тя да разбере, защото колата ми е паркирана в алеята и ти крещиш името ми, докато пенисът ми е заровен в теб, реших, че ще е най-добре да си тръгна, преди тя да се събуди тази сутрин.
– Ех. – Сервитьорката застана до масата им с две кафета. – Искаш ли да поръчаш или…
– Две хашишчета, – каза Едуин. – Един портокалов сок. Един ябълков сок. Благодаря.
Касия се изчерви, докато сервитьорката се отдалечаваше.
– О, Боже мой.
Едуин само се усмихна.
– Това ще и даде повод да клюкарства в кухнята.
Тя зарови лице в ръцете си, но Едуин се протегна, за да я дръпне за китката.
– Слушай, това ще е по-лесно, ако кажа на Айви, че сме заедно, – каза той. – Тя не се справя добре с изненадите.
Заедно. Той не я беше изоставил. Не я беше използвал. Презервативът, който имаше в джоба си, беше предназначен за нея.
Но що се отнася до обозначаването на тази връзка…
– Трябва да останем каквото и да е, – каза тя.
Едуин тъкмо беше вдигнал кафето си и чашата спря във въздуха.
– Какво?
– Нас. – Тя направи жест между двамата. – Имам нужда това да остане каквото и да било. И ми е нужно нашето нещо да остане между нас.
Той постави чашата си.
– Защо?
– Доверие. – Имаше по-дълго, мръсно обяснение, което вероятно щеше да е по-добро. Но Касия не беше в състояние да го предложи. Защото това означаваше да разкаже историята си, да разкрие тайните си.
Той я изучаваше, докато отново вдигаше чашата си и отпиваше от нея. Когато я остави, изражението му беше като от гранит.
– Не.
– Н-не?
– Не. – Едуин я изгледа с поглед, който я накара да се размърда на мястото си. През цялото време, откакто бяха заедно, той винаги е бил непринуден. Спокоен. За първи път излъчваше сурова сила.
Беше притеснително, но и еротично.
– Няма да бъда тайна, – каза той. – Няма да играя игри. Няма да се чукам. Нямам желание да бъда какъвто и да е. Нямаме нужда от етикет, но съм сигурен, че няма да се преструвам, че не означаваш нищо. Ясно?
– Е… – Тя преглътна. Беше чела книги с алфа-мъже. Сега споделяше храна с един от тях. Пулсът и се ускори, а между краката и се изви вълна от желание. Кой беше този Едуин и дали беше готов да я чука по-късно?
Той се наведе напред, а очите му се втренчиха в нея.
– Да или не, Касия.
– Да. – Шепотът се изплъзна от устните и, преди мозъкът и да го е формирал.
– Добре. – Той се облегна назад в стола си, а интензивността му изчезна като кълбо дим от вятъра. – Искаш ли да отидем на вечеря тази вечер? Или имаш нужда да учиш?
– Да уча. – Тя вдигна пръст. – Чакай. А какво ще кажеш за Айви?
Той вдигна рамо.
– Ще и кажа.
– Какво ще и кажеш?
По меките му устни се появи усмивка.
– Че ние сме нещо.
– Умник. – Тя измъкна пакетче подсладител от държача му и го хвърли в главата му.
Той го хвана във въздуха и го прибра.
– Такова насилие.
– Не ми харесва сестра ти. Не искам тя да се гаври с мен…
– Защото аз спя с теб.
Тя кимна.
– Точно така.
Едуин прокара ръка през косата си.
– Ходих с едно момиче в продължение на шест години.
– О, хм… добре. – Не беше това, което очакваше да каже. Шест години? Това беше три пъти повече от връзката и с Джош. – Това е много време.
– Започнахме да се срещаме в първи курс в гимназията. Разделяхме се толкова често, колкото и се събирахме отново. Тя беше точно като Айви. Изпитваше удоволствие от драмата. Може би и аз. Тя отиде в Харвард, а аз в Астън. Изневерявахме си един на друг. Карахме се през цялото време. Наранявахме се взаимно. Умишлено.
Касия можеше да разкаже за една прецакана връзка, макар че никога не беше наранявала Джош умишлено. Това беше неговият специалитет.
– Съжалявам.
– Имахме връзката, която имат родителите ми. – Едуин я дари с тъжна усмивка. – Тя беше токсична. И когато най-накрая я прекратих завинаги, си обещах, че няма да тръгна отново по този път. Няма да се погледна в огледалото, когато съм на петдесет, и да видя баща си да се взира в него.
Това не е първият път, в който Едуин споменава за проблеми с баща си. Тя се радваше, че не е единственият човек на тази маса, който има проблеми с родителите си.
– Ти не приличаш на никоя жена, която съм срещал – каза той. – Не ти пука нито за парите ми, нито за фамилията ми.
– Харесвам те въпреки фамилията ти.
– Вярно. – Той се усмихна. – Не е нужно да бързам да изляза оттук и да съобщя на сестра ми, че имаме нещо общо. Но няма да го скрия. Не искай от мен да те крия. В живота ми има много малко истински и нормални неща. Не ми кради нито едно от тях.
За пореден път столът и попречи да падне на пода.
– Дори не мога да споря с това.
– Не, не можеш. – Едуин се засмя и звукът накара повечето – не всички – от притесненията и да отшумят.
– Айви ме плаши – призна тя.
– Това е нейната игра.
– Защо? Защо тя е такава, а ти си… ами… ти? Как се оказа, че си толкова различен? – Той беше приземен. Самоуверен, но не нахален. Истински. Мил.
– Кой казва, че съм различен от Айви? – Попита той.
Тя извъртя очи.
– Не е смешно.
Едуин се пресегна и изрови телефона си от джоба. Прелисти екрана, но запази за себе си каквото имаше на него.
– Когато Айви и аз бяхме по-малки, прекарвахме понеделнишките следобеди в къщата на баба ми и дядо ми на гости на баба ми.
– Бяхте ли близки?
Едуин се изсмя.
– Тя е мизерна кучка.
– О. – Касия се дръпна.
– Госпожа Кларънс. Така ни кара да я наричаме. Тя е страничен продукт от лош брак с дядо ми, който е хладнокръвно копеле. Първата му любов са парите. Втората му любов е любовницата му Бриджит, която той премести в къщата им за гости, когато бях на седем години.
Челюстта на Касия падна.
– До баба ти?
Той кимна.
– Да.
– Уау. Това е студено.
Едуин се ухили.
– Баба се изнесе скоро след това, но Бриджит остана. Тя така и не се изнесе от къщата за гости, нито пък заживя с дядо ми. Най-вече защото баба ми и дядо ми така и не се разведоха.
– Наистина? Дори след като той и изневери?
– Госпожа Кларънс харесва начина си на живот, а той е финансиран от дядо ми. Освен това тя не е лишена от своите любовници.
– Хм. – Богатите хора бяха странни.
– Дори след като баба се изнесе, ежеседмичните ни посещения не спряха. Не съм сигурен защо, но продължавахме да ходим. Но всеки понеделник след училище бавачката ни караше до имението на дядо и тъй като той никога не си беше вкъщи, прекарвахме следобедите с Бриджит. В крайна сметка Айви спря, когато пораснахме, но не и аз. Дори да имах само час или два, понеделнишките ми следобеди бяха за Бриджит.
В изражението му имаше мекота, когато произнесе името и. И болка. Касия знаеше накъде отива това, без да се налага да го казва.
– Ти я обичаше.
– Бриджит беше като теб. Истинска. Нормална. Тя правеше на мен и Айви сандвичи с препечено сирене и доматена супа от кутия. Изпращаше ни вкъщи с бонбони, натъпкани в раниците ни. И ни прегръщаше. През цялото време ни прегръщаше.
Касия постави ръката си на масата, с длан нагоре, готова за неговата, когато той имаше нужда от нейната.
– Тя беше като дъга. За повечето хора тя вероятно щеше да бъде просто една прекрасна дама. Но когато си заобиколен от грозни хора, красивите души блестят малко по-ярко. Бившата ми, Боже, Бриджит я мразеше. Мислеше, че е змия. Денят, в който се разделихме завинаги, беше денят, в който Бриджит умря.
Сърцето на Касия се разтуптя.
– Съжалявам.
– Тя не беше съвършена. Беше любовница на богат мъж, но го обичаше. Приемаше го такъв, какъвто е, дори ако това означаваше да не се ожени, защото и той нямаше да се разведе с баба ми.
– Защо?
Едуин сви рамене.
– Парите. Затруднения. Ако Бриджит беше настояла, може би той щеше да се стреми към развод. Но Бриджит не го е направила и той е имал всичко, което е искал, така че защо да се бори?
Касия не можеше да си представи, че споделя сърцето на един мъж.
– Как е умряла?
– Рак на гърдата. – Той изучаваше телефона си. – Някога бях като Айви. Тайните и игрите. Такива неща вбесяваха Бриджит. И ако тя бди над мен, искам да се гордее с мен.
– Би била горда. – Касия го дари с мека усмивка, докато той и подаваше телефона си. На екрана се виждаше жена с весела коралова коса, чийто цвят беше почти идентичен с този на Касия.
– Това беше твоята коса, – каза Едуин. – Когато те видях онзи ден при фонтана за пиене, дойдох да застана зад теб, защото косата ти ми напомни за тази на Бриджит.
Касия не можа да отговори. Очите и бяха залепени за снимката.
Бриджит беше красива. Кафявите и очи искряха, а усмивката и беше обрамчена от бръчките на смеха.
Не. Това не можеше да е тя. Какви бяха шансовете?
– Какво? – Попита Едуин.
Касия поклати глава.
– Аз… я познавам.

Назад към част 26                                                                        Напред към част 28

Глава 26

– Той посещава майка си, – каза Сал на Айви.
Тя премести телефона си от едното на другото ухо. Може би гласът на Сал нямаше да и къса нервите толкова рязко на отсрещната страна.
– Колко време ще остане?
– Полетът му е за следващата седмица.
Да, този разговор беше болезнен, независимо как го чуваше. Шибаният Купър Кенеди. Откакто се бе сблъскала с него снощи, страхът и се бе превърнал в кипяща ярост.
Беше хвърлила част от яростта си към Сал, когато той се обади, като му изнесе строга лекция за това, че не я е уведомила преди Купър да се качи на самолета за Бостън, а след като е кацнал. Но останалата част от гнева и тлееше под повърхността, правейки кожата и гореща, а крайниците и неспокойни.
– Обикновено той се прибира у дома само по Коледа – каза тя.
– Предполагам, че тази година си прави допълнително пътуване. Но нищо не показва, че ще се върне.
И все пак. Възелът в стомаха на Айви говореше, че това пътуване на Купър е различно.
– Наблюдавай го, – изсумтя тя. – Искам да знам къде отива и дали се приближава до Астън или до имението.
– Готово. В момента съм пред къщата на майка му.
– Добре. – Явно приоритетите на Сал бяха пренаредени. – А какво ще кажеш за Касия Колинс?
Той въздъхна.
– Все още е в списъка ми.
– Повиши го.
– Трябват ми още няколко седмици.
Ноздрите на Айви се разшириха, но тя остана безмълвна. Нямаше нужда да изразява разочарованието си. То прозвуча силно и ясно в телефона.
Сал се справяше отлично с работата си, но един недоволен клиент, особено някой като Айви, можеше да опетни репутацията му.
Работата му може и да събира тайни, но истинската любов на Сал са парите. А Айви му беше осигурила стабилен поток от пари през годините. Тя щеше да продължи да го снабдява с пари, но ако я ядосаше, щеше да пресуши тази река по-бързо от дъждовна капка под пустинното слънце.
– Ще се заема с това – каза той. – Скоро.
– Отлично – каза тя сухо. – Пиши ми новини за Купър.
– Ще го направя. Ще остана при него, докато не си отиде.
Това трябваше да я накара да се почувства по-добре. Но Айви нямаше да се отпусне, докато Купър не се върне в Сан Франциско, където му беше мястото.
Без да каже и дума повече, тя приключи разговора, остави телефона настрана и стана от бюрото си. Очите и бяха подпухнали, а кафето, което беше изпила тази сутрин, я беше разтревожило.
След като се прибра вкъщи снощи, тя прекара един час под горещ душ, за да измие грима си и да прогони студенината в костите си. Дори не се опита да заспи, защото знаеше, че това е безсмислено. Така че бе прекарала нощните часове пред компютъра си.
Ученето щеше да е по-добър начин да оползотвори времето си.
Вместо това четеше имейли.
Имейл след имейл, Айви ги преглеждаше до момента, в който слънцето не се промъкна през прозореца на офиса ѝ и тя си взе почивка за кафе.
Когато Айви влезе в кухнята, Франсис я погледна и разбра, че нещо не е наред. Франсис премина от режим на готвач към режим на майка, настоявайки Айви да яде и да изпие чаша портокалов сок. Закуската звучеше толкова привлекателно, колкото и бръсненето на главата и, но Франсис направи любимите на Айви боровинкови мъфини.
В стомаха на Айви се появиха вълнения, докато тя обикаляше стаята.
На отворената врата се почука.
Джеф се намръщи, когато тя се изправи пред него, но не коментира външния и вид.
– Тейт Леджър е тук, за да те види.
– О. – Стомахът и се преобърна, но не можеше да прецени дали това беше добро или лошо преобръщане. – Кажи му, че веднага ще дойда.
– Не е необходимо. – Здравият глас на Тейт се чу откъм гърба на Джеф.
Камериерът се намръщи, явно раздразнен, че Тейт не го е изчакал във фоайето, както със сигурност му е казал.
– Всичко е наред. – Въздъхна Айви. Тейт не беше точно от мъжете, които изпълняват заповеди, и макар че обикновено това я възбуждаше, днес би искала да има няколко минути, за да се освежи.
Джеф се отдръпна, като се намръщи на Тейт, преди да изчезне в коридора.
Тейт влезе в кабинета и с ръце в джобовете на дънките си. Въгленният му пуловер се опъваше по бицепсите и гърдите му. Тази сутрин челюстта му беше гладко избръсната, а косата – сресана.
– Подстриган си – каза тя, а в гласа и прозвуча разочарование.
– Вчера. – Очите му я обходиха от главата до петите. – Изглеждаш гадно.
– Ооо. Благодаря, – отвърна Айви.
Не че той не беше прав. Беше облечена с чифт черен клин и голям сив суитчър. Не се виждаше нито едно зелено петно, освен ноктите и. След като си взе душ снощи, беше вързала косата си на небрежен мокър възел. Очите и бяха кървясали, а без грим не можеше да скрие петната на кожата си или кръговете под очите си.
Тейт скъси разстоянието помежду им, навлизайки в нейното пространство. Той вдигна ръка и върховете на пръстите му се плъзнаха по бледите и устни.
– Какво се случи снощи? Защо промени решението си?
– Съжалявам, – прошепна тя. О, тя съжаляваше.
Айви съжаляваше, че е убедила Рой да я остави да си тръгне. Съжаляваше, че не си беше тръгнала по-рано от онова парти в Сигма с Елора. Съжаляваше, че е спряла да говори с Бенджамин. Само пет минути по-рано или пет минути по-късно щеше да стигне до „Тейт“ и да не разбере за Купър, докато не прочете имейла на Сал.
– Какво става, бейби?
Купър Кенеди не беше тема, която тя искаше да обсъжда, нито днес, нито който и да е друг ден. Този задник вече беше отнел достатъчно от пространството в главата и.
– Наричаш ли всяка жена бейби? – Попита тя.
– Не, само теб.
Добре. Тя искаше това ласкаво обръщение за себе си.
– Какво правиш тук?
– Притеснявах се. – Той бръкна в косата ѝ и освободи кока. След това ръцете му започнаха да развързват възела, оставяйки косите и, някои от които все още влажни, да падат по гърба и. Ръцете на Тейт се плъзнаха през кичурите, а върховете на пръстите му масажираха скалпа и.
Очите и се затвориха, а изтощението от снощи изплува на повърхността. Заради него беше невъзможно да се държи като фасада.
– Защо?
– Защо какво?
Тя се отпусна в докосването му.
– Защо се притесняваш?
– Защо мислиш?
– Не знам. – Хората, които влизаха в живота на Айви, обикновено искаха нещо. Когато разбираха, че няма да го получат, изчезваха толкова бързо, колкото се бяха появили.
Но Тейт не се нуждаеше от парите и. Не се нуждаеше и от фамилията и. Ако искаше секс, можеше да го получи още преди седмици, но все пак и беше отказал. Тогава защо беше тук и се тревожеше за нея?
– Не искаш нищо от мен – прошепна тя. – Всеки иска нещо от мен.
– О, аз искам нещо. – Устните му се спуснаха и докоснаха ъгълчето на устата и. Само че когато тя се изправи на пръсти, търсейки повече, той се отдръпна. – Кажи ми какво не е наред.
– Не ме целуваш.
– Току-що те целунах.
– Не е целувката, която искам.
Той се засмя, а ръцете му в косата и не спираха.
– Кажи ми какво не е наред и аз ще ти дам това, което искаш.
– Обещания, обещания.
Тейт измъкна ръцете си от косата и, което накара Айви да отвори очи. Мръщенето му беше в очакване. С един бърз замах той я повдигна за бедрата, като я накара да изтръпне. След това направи две бързи крачки, за да я постави на ръба на бюрото.
Очите и се разшириха, когато той се наведе в нейното пространство, издигайки се над нея, докато стоеше между отворените и колене. Айви не беше почитателка на това да я държат на ръце, но в Тейт имаше нещо, нещо различно.
За този човек? Тя би му позволила да я завлече навсякъде.
Той повдигна вежди.
– Чакам.
– Кандидатствах за работа в Смитсоновия институт във Вашингтон и не ме приеха. – Това беше един от многото гадни имейли, които беше прочела тази сутрин, и отчасти беше отговорен за настроението и.
– Съжалявам, – каза Тейт.
Айви сви рамене.
– В началото беше много трудно.
Имейлът беше дошъл тази сутрин. Беше неделя, но явно някой в института работеше. Времето беше или благословия, или проклятие. Беше го получила точно по същото време, когато беше приключила с преглеждането на другите имейли.
Имейлите, които беше препрочитала като форма на лично мъчение.
Да получиш лоша новина за работа беше нищо в сравнение с тях, така че в известен смисъл това, че пристигна днес, намали разочарованието. А може би просто беше по-лошо, като лимонов сок върху прясна рана.
Айви беше прекалено изтръпнала, за да реши.
Нямаше и капка съмнение, че баща и се беше погрижил работата в Смитсониън да отиде при друг кандидат. Да, вероятно тя така или иначе нямаше да получи работата, но Дейвид Кларънс не действаше на принципа на случайността. Тя би заложила доверителния си фонд, че той се е обадил, за да се увери, че резултатът е точно такъв, какъвто той желае.
– Баща ми очаква от мен да работя за неговата компания – каза тя на Тейт. – Не искам, но ще ми е по-лесно да не се боря с него.
– Да се предадеш без борба? Това не прилича на теб.
Тя наклони глава настрани.
– Защо казваш това? Не ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш какво звучи и какво не като мен.
– Може и да не знам любимата ти книга или най-хубавия ти спомен от детството, но те познавам добре, Айви. Бориш се с мен на всяка крачка, защото това те прави интересна. Жадуваш за контрол и когато ти го отнемам, част от теб се ядосва, а друга част го обича. Не че някога ще признаеш това пред мен или пред себе си.
Сърцето и се разтуптя, когато шоколадовите му очи се впиха в нейните. Мразеше да се отказва от контрола, но продължаваше да му позволява да го краде. Крадецът.
– Обичаш братята си. – Тейт проследи ухото и, като я накара да потрепери. – Обичаш камериера си, а той те обича достатъчно, за да стои отвън в коридора и да следи дали не се възползвам.
При споменаването на Джеф слабите стъпки се оттеглиха по коридора.
– Ти си отроче – каза Тейт. – Ти си разглезена. Ти си егоист.
– Уау – промълви тя. – Не се сдържай, за да защитиш чувствата ми.
– Няма да го направя. Защото ти си всички тези неща.
Айви искаше да спори, но за пореден път той не грешеше.
– Чувстваш се в капан, нали, бейби? Чувстваш се в капан да бъдеш този човек. Но това не е това, което си в действителност. – На устата на Тейт се появи самодоволна усмивка. – Сега. Ще ми кажеш ли, че не те познавам?
Точността му беше смъртоносна.
Тя извъртя очи.
– Както и да е.
Как стана така, че този мъж я разбра толкова бързо? Изглеждаше напълно несправедливо, че тя не знаеше много за него.
– Каква беше специалността ти в колежа? – Избухна тя.
– Дразниш се, че знам повече за теб, отколкото ти за мен.
По дяволите.
– Отговори на въпроса.
– Бизнес финанси.
Нищо изненадващо, като се има предвид, че е притежавал клуб във Вегас.
– Любима храна?
– Ще разбереш тази вечер на вечерята. – Той се наведе по-близо, а устните му потърсиха нейните. Но тя постави ръка в гърдите му и го отблъсна.
– Искаш да ме поканиш на среща?
– Не съм питал. – Тейт се сниши, а устните му се плъзнаха по шията и. – Има ли други въпроси?
Много. Айви имаше много и много въпроси. Но докато дъхът му се носеше по пулса и, а езикът му се стрелкаше, за да опита кожата и, в главата и не остана нито една мисъл, освен надеждата, че ще я чука на това бюро.
– Хм. – Той промълви, докато устните му проследяваха формата на челюстта и.
Очите и се затвориха. Устата и се разтвори в очакване на целувката, която беше заслужила. Само че топлината от тялото му изчезна и стъпките му прозвучаха на пода.
– Шест часа.
Очите на Айви се отвориха. Челюстта и падна.
– Това е то? Къде, по дяволите, е целувката ми?
Тейт се ухили, забави ход на вратата, за да се обърне и да я погледне.
– В шест часа.
– Ти си такъв проклет дразнител. – И ако трябваше да бъде честна, това и харесваше. Харесваше и, че той никога не правеше това, което тя очакваше. Харесваше и, че е влязъл за пет минути и ѝ е дал нещо друго, за което да мисли до края на деня.
– Облечи се в зелено. Харесвам зеленото.
Тя изръмжа.
– Аз винаги нося зелено. Това е любимият ми цвят.
– Моят също. – Той и намигна, след което излезе в коридора.
Айви затаи дъх и се напрегна, за да чуе входната врата. След като той си тръгна, тя се втурна към спалнята си, право към прозореца, който гледаше към предната част на къщата.
Арогантното копеле стоеше до колата си със скръстени ръце и широко разтворени крака, а очите му бяха насочени към нея. Като се има предвид усмивката на лицето му, той знаеше, че тя ще изтича да го гледа.
Тя изсумтя и се отдалечи от прозореца, борейки се с усмивката си. Загуби битката и когато се върна на бюрото си, сърцето и беше по-леко.
Колкото и да и се искаше да подремне, тя събуди компютъра си, за да прекара няколко часа в учене, така че да може да си почине следобед и да се подготви за вечеря. Току-що беше отворила задачата за урока си по „Съвременна Индия“, когато едно изщракване я предупреди за нов имейл.
Името във входящата и поща не биваше да я изненадва.
Беше неделя.
И както всяка неделя през последните три години и десет месеца, тя беше получила имейл от майката на Кристофър.
Нямаше тема. Никога не е имало.
Но съдържанието на имейла не се различаваше много от предишните. Същите думи, които я бяха разплакали, макар че първите сто все още нападаха в очите и.
Убийца. Затвор. Гроб.
Може би Айви наистина заслужаваше да бъде в затвора. Може би беше убийца. Може би тя трябваше да бъде в гроба.
Шумовете в главата и се върнаха, докато четеше съобщението. Нейните писъци. Неговите викове. Всяка неделя, благодарение на тези имейли, тя трябваше да преживява отново най-лошия ден в живота си. Може би трябваше да каже на някого за тези имейли още преди години, на някого, който щеше да ги накара да спрат.
Но това беше част от нейното покаяние.
Затова тя прочете имейла два пъти.
Ръката и надвисна над мишката, готова да го плъзне в папката, където държеше останалите.
– Какво, по дяволите, е това?
– Господи. – Айви подскочи на стола си и притисна ръка към сърцето си, докато се въртеше. Тейт стоеше точно зад нея. Позата му не се различаваше толкова много от тази, когато стоеше отвън. Кръстосани ръце, широко разтворени крака. Но на лицето му нямаше усмивка.
Не, лицето му беше твърдо като камък.
– Какво е това? – Той заби пръст в екрана.
– Мислех, че си тръгнал. – А тя беше толкова потънала в този имейл, в звуците на миналото си, че не го чу да влиза.
– Промених решението си. – Погледът му се премести от екрана към лицето и. – Щях да те накарам да се облечеш, да дойдеш при мен за деня, а после щях да ти приготвя вечеря.
– О. – Айви отпусна брадичката си, а тялото и се отпусна на стола.
Щетите бяха нанесени. Странно как се радваше, че Тейт е този, който пръв е видял имейла. А тя почти не познаваше човека.
– Какъв, по дяволите, е този имейл, Айви? – Той подпря ръце на хълбоците си в очакване на отговора и.
Айви се върна към омразните думи. За първи път от три години и десет месеца, вместо да запази имейла в скритата си папка, тя натисна „Изтрий“.
Нямаше нужда да го пази.
Следващата неделя щеше да има друг.
– Това е тайна за друг ден.

Назад към част 25                                                                   Напред към част 27

Глава 25

Слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозорците, стоплиха лицето на Елора и я събудиха от безметежен сън. Тя примигна, като изчисти мъглата от главата си.
Това не беше нейното легло. Къде беше тя?
Заин. Хелоуин. Думите му в колата.
Ако не спрем, това просто ще свърши кърваво. И за двама ни.
Решението, което беше взела снощи, се върна. Тя затвори очи, искайки да заспи само за още десет минути. Още десет минути, за да забрави какво трябва да направи тази сутрин.
Но сънят си беше отишъл и неизбежното се задаваше. Ароматът на кафе изпълни носа ѝ и тя се обърна на другата си страна. Заин се беше подпрял на възглавниците си.
Косата му беше разрошена, не от секс, а от сън. Гърдите му бяха голи, а татуировките му – на показ. В едната си ръка държеше пареща чаша, а в другата – телефона си, а палецът му сновяше по екрана.
Той я погледна и се усмихна, но продължи да чете каквото и да е. Вероятно статия в „Уолстрийт джърнъл“. Това беше любимото му сутрешно занимание – освен секса. Затова, докато той отпиваше от кафето си, тя се сви във възглавницата си, доволна да гледа.
За последен път.
Сутрини като тази бяха рядкост. Елора не беше преспивала често при Зайн, както и той не беше прекарвал цели нощи в леглото и в имението. Най-вече защото Елора не искаше да отговаря на въпросите на Айви за момчето, което се измъкваше от леглото и, или за това къде е прекарала нощта.
Поглеждайки назад, трябваше да спи тук колкото се може по-често, само за да има сутрини като тази.
Космите по широките му гърди молеха да бъдат докоснати. Върховете на пръстите и искаха да очертаят татуировките му. Но тя държеше ръцете си прибрани под завивката и вместо това ги проследяваше с поглед.
Любимата и беше черният орел, който се простираше от рамото до сърцето му. Крилете на птицата бяха разперени, ноктите – изпънати, сякаш се готвеше да грабне плячката си и да я вдигне във въздуха.
Това беше най-новата му творба, която беше получил преди шест месеца. Причината, поради която Елора обичаше този орел, не беше неговата символика или разположение. Беше, защото тя беше там в деня, в който Аксел го беше изписал върху кожата му. Беше седяла до Заин в салона долу и беше наблюдавала как тялото му се променя.
През всичките им години заедно това беше едно от най-интимните преживявания, които бяха споделяли.
Той казваше, че орелът олицетворява свободата му. Беше счупил веригите, които го привързваха към наследството на семейството му, и беше поел по свой собствен път.
Повечето мъже в положението на Заин биха се похвалили с фамилията си, но за него тя не беше повод за гордост. Той се възмущаваше от произхода си.
Това беше общото между него и Елора.
Но Заин обичаше братята и сестрите си. Тя се надяваше, че той ще прояви тази любов и към Лукас, когато истината излезе наяве.
И се надяваше, че когато след десет години Заин се погледне в огледалото и види тази татуировка, може би няма да я забрави напълно.
Може би, когато заспи в това легло, ще си спомни за нея, завита в тази завивка.
Днес Елора се занимаваше с глупави надежди.
Заин изпи кафето си и дочете каквото беше чел, след което остави чашата и телефона си настрана. Когато насочи вниманието си към нея, тя сякаш стоеше под дъжда, а той имаше единствения чадър.
– Здравей.
– Здравей.
– Добре ли си?
Тя кимна.
– Благодаря, че ме остави да спя.
Той прибра кичур коса зад ухото и, преди да проследи това, което тя предположи, че е лилав кръг под окото и. От седмици беше прикривала тези тъмни кръгове с коректор. После прокара пръст до носа и, докосвайки всяка от луничките и.
Тя затвори очи, запомняйки докосването му и изпращайки още една глупава надежда във вселената. Всеки път, когато Заин виждаше лунички, тя искаше той да види лицето и.
– Трябва да тръгвам след около час за среща – каза той. – Ще те закарам до вкъщи по пътя.
Един час. Тя щеше да го прекара разумно.
Елора се надигна, чаршафът седна и разкри голите си гърди.
Очите на Заин се насочиха към розовите и зърна, а ръката му се спусна по шията и, за да завърти едното между пръстите си.
Тя се наведе към докосването му, издигайки се по-високо, докато тялото и не увисна над неговото.
– Какво искаш?
Той отговори, като притисна устните си към нейните и я придърпа в скута си.
Заплетените чаршафи се отдръпнаха, когато тя настани коленете си извън бедрата му. Пенисът му се издуваше под нея. Ръката му потрепваше и притискаше зърното и, а езикът му обхождаше устата и, без да остави нито едно кътче недокоснато.
Елора беше бясна, докосваше раменете, ръцете, гърдите и корема му. Спешността на Заин съвпадаше с нейната, и двамата бяха решени да се възползват максимално от този час.
Нямаше много предварителна игра. Никой от двамата не се нуждаеше от нея. Членът му пулсираше, докато тя се люлееше срещу него, позволявайки му да влезе в сърцевината ѝ и да го покрие с нейната влага. Целуваха се, грубо и диво, докато намотката в центъра и не се изкриви, искайки още.
Тя се протегна между тях, хвана го в ръката си и го нагласи към входа си. След това се изправи на колене и го прие вътре, толкова дълбоко, че знаеше, че никога повече няма да се почувства толкова пълна.
– Ебаси, това е хубаво. – Заин изстена, очите му се затвориха, а главата му падна назад към таблата. Тази изсечена челюст се сви. Адамовата му ябълка се поклащаше. Никога не беше изглеждал толкова красив, колкото в този момент – изражението му беше изпълнено с похот, а тялото му беше напрегнато и се бореше за сдържаност.
Връхчетата на пръстите и докоснаха татуировката на орела, проследявайки крило с пера. След това прокара пръсти по ръбовете на римските цифри, изписани в горната част на другото му рамо.
XVIII
Осемнайсет години, за възрастта си, когато беше надхитрил баща си и дядо си, намирайки вратичка в тръста, за да може да вземе парите, които по право бяха негови, и да им каже и на двамата да се махат. Допреди да започне да се занимава с Измяна, Заин смяташе това за най-големия си успех. Защото до този момент той беше играл тяхната игра. Следвал бе техните правила.
А след това си беше тръгнал.
Докато се движеше, нагоре-надолу, като въртеше бедрата си всеки път, когато седнеше, тя изучаваше лицето му, наблюдаваше как дъхът му се ускорява. Тя не просто обичаше този мъж. Тя му се възхищаваше.
Заин беше крал на собствената си съдба и заслужаваше достойна кралица.
Може би Елора имаше силата да бъде всичко, от което той се нуждаеше. Може би. Но страховете и бяха хванали сърцето и и когато – ако – ги победи, щеше да е твърде късно.
Ръцете и продължиха пътя си надолу по ръката му, докосвайки черепа от долната страна на предмишницата му. Беше черен с мъхести краища и винаги и бе напомнял за призрак.
С гръб към възглавниците му тя не можеше да види лъва, който заемаше цялата лопатка. Нито пък сложните пламъци, които облизваха основата на гръбначния му стълб. Тези две, плюс Измяната, изписана с мастило по прасеца му, бяха татуировки, които тя просто трябваше да запомни от другите им съвместни моменти.
– Погледни ме – нареди тя, като поднесе ръце към гърдите му.
Той вдигна глава, а когато срещна погледа и, тя потъна в тези кристалносини езерца.
Обичам те.
Можеше ли той да го види? Знаеше ли, че тя го обича? Той беше нейното сърце. Тя обичаше Заин Кларънс с цялата си душа.
Обичаше го достатъчно, за да го пусне да си отиде.
Очите му омекнаха, ръката му се приближи до лицето и, а другата отиде на бедрото и, помагайки и, докато се движи.
Мускулите и горяха, но тя нямаше да спре, не и днес. Защото когато следващата жена се качи на члена му, тя се надяваше, че лицето и винаги ще бъде в съзнанието му.
– Ел. – Палецът му проследи долната и устна, после пъхна пръста вътре, покрай зъбите и. Тя облиза възглавничката, после обгърна устата си и засмука.
Заин пулсираше в нея, а очите му пламтяха от топлина. Палецът му се освободи от устата ѝ и се спусна към клитора и. В момента, в който я докосна, тя се възпламени.
Устата и се отвори, гърбът и се изви, докато продължаваше да го язди.
– Това е то, Ел. Чукай ме.
От гърлото и се изтръгна стон, а удоволствието се увеличаваше все повече и повече. Бедрата му се издигнаха нагоре и я срещнаха, докато тя се потапяше върху него.
– Заин. – Тя се задъха.
– Ела. Сега. – Той притисна клитора ѝ и тя свърши, детонирайки по негова команда.
Цялото и тяло се разтресе, крайниците и вече не бяха под неин контрол, когато вълната я връхлетя отново и отново.
Заин се наведе напред, хвана с ръка тила ѝ и придърпа устата и към себе си, докато се вливаше в нея. Той я целуваше наполовина, наполовина ревеше срещу устните и, така че тя усещаше интензивността на неговото освобождаване, което се сливаше с нейното.
Беше подходящо последният път да бъде най-добрият. Да изживее кулминация, толкова силна и страстна, че да я помни до края на дните си.
Когато мъглата от оргазма и се разсея, тя се облегна на него, а ръцете и се увиха около раменете му. Прегърна го, като прибра лицето си в тила му.
Заин направи същото и я притисна толкова силно, че и беше трудно да диша. Носът му беше заровен в косата ѝ и когато той вдиша дълго, това прозвуча болезнено.
Останаха вкопчени един в друг, телата им бяха свързани, докато тя не усети как зад очите и се появяват сълзи.
Беше време да го пусне.
Затова разтвори ръце, принуждавайки го да направи същото, и се наведе настрани, слагайки ръце на лицето му, за да го погледне за последен път по този начин.
Мое.
Пенисът му трепна и той хвана бедрата и, повдигайки я на свобода.
– По-добре да си взема душ.
Тя кимна, изчаквайки го да тръгне по коридора. Когато чу щракването на вратата на банята, тя скочи от леглото и потърси роклята си на пода, за да я навлече. Телефонът и все още беше прибран в джоба.
Но къде бяха бикините и? Тя приклекна, за да погледне под леглото, но не ги видя, а и нямаше време да търси, затова грабна обувките си и се втурна към кухнята.
Елора се насочи направо към чекмеджетата до хладилника, като първо намери чекмеджето му за боклук. Прерови пощата, която беше напъхал вътре, и потърси химикалка. Намери я в същия момент, когато едно жълто квадратче привлече вниманието и.
Тя измъкна едно жълто листче, щракна писалката и се приготви да остави бележката си. Но преди да успее да напише съобщението си, мастилото от другата страна на бележката я накара да спре. Когато я обърна, стомахът и се сви от бележката, изписана с чист почерк.

Снощи се забавлявах. Забравих колко много се смеехме.
Толкова се радвам, че ми се обади.
xoxo
Мира

Блондинката. Мира вероятно беше блондинката на Заин от нощта, когато ги беше видяла в Клуб 27. Образът им заедно, на нея в скута му и на усмивката на лицето му, проблесна в съзнанието и.
Той изглеждаше толкова щастлив онази вечер. Толкова безгрижен.
Мира.
Елора ненавиждаше това име. Но най-вече мразеше това, че Мира беше по-добра за Заин. Накрая и той щеше да разбере това. Може би вече го е направил. Може би тази бележка не беше от тази нощ, а от друга. Може би Мира беше спала в неговото легло и тази бележка беше сутрешно сбогуване.
Сълзи заляха очите и, когато Елора внимателно върна лепкавата бележка обратно в чекмеджето, като внимаваше да не огъне ъгълчетата. След това извади най-горното писмо от купчината и го отнесе на острова, за да напише върху празната задна страна на белия плик.

Иска ми се да ти кажа, че съм в това.
Но винаги ще си спомням.
Ел

Писалката се изпусна от треперещите и пръсти, като тупна на гранитния плот. Една-единствена бележка и тя бе разбила на пух и прах собственото си сърце.
Елора се отдръпна, преди да успее да разкъса плика, след което се затича към вратата, усещайки как спермата на Заин се стича по краката и. Тя нямаше да го отмие, не и днес.
Стълбището беше студено, когато тя излезе пред таванското му помещение, студът се просмукваше в тънките подметки на краката и. Тя извади телефона си и поръча Uber. Когато той вече беше на път, тя се обърна и хвърли последен поглед към вратата на Заин.
След това Елора направи това, което беше най-добре за него.
И може би това, което беше най-добро и за самата нея.
Тя затвори очи и прошепна:
– Сбогом, Заин.

Назад към част 24                                                                 Напред към част 26

Глава 24

– Готова ли си са си тръгнем? – Едуин попита с устни до ухото на Касия.
– Да. – Тя беше повече от готова да напусне клуба. Цялото и тяло бучеше, а болката в сърцето и беше мъчителна.
Бяха в „Измяна“ от часове, флиртуваха, говореха и се докосваха. Това беше най-вкусната прелюдия в живота и.
Едуин стисна ръката ѝ и я повлече през салона, а дългите му крака изминаха разстоянието до стълбите, докато се провираше покрай хора и маси. Касия трябваше да тича на всеки няколко крачки, за да не изостава, но нямаше да се оплаква. Колкото по-скоро успееше да го съблече от тогата, толкова по-добре.
Тази нощ щеше да завърши с тяхното преплитане между чаршафите.
Сексът щеше да промени всичко.
Винаги го правеше, а според нейния опит – не към по-добро. И все пак на нея не и пукаше. Тя искаше Едуин повече от следващия си дъх.
Хватката му се затегна, докато се придвижваха по стълбите, след което завиха към задния изход. Той вдигна брадичка, когато минаха покрай бодигарда, разположен до вратата, и навлязоха в нощта. Едуин извади ключовете на „Бентли“-то от джоба си, когато женски стон изпълни въздуха.
– Ебаси, да. Вземи ми члена – изсъска един мъж.
Стъпките на Касия застинаха, докато Едуин забавяше ход, като и двамата сканираха паркинга.
На два реда от тях, точно покрай „Бентли“-то, мъж в костюм държеше разголената медицинска сестра, която беше видяла в салона, наведена над капака на оранжевия му „Корвет“. Ръцете му я хванаха за бедрата, докато се вкопчваше в нея с удари. Той посегна към горната част на костюма ѝ и го дръпна от гърдите и. Звукът от разкъсването на материала се присъедини към стоновете им, когато притисна зърното и.
– Да – изсъска жената, притискайки бузата си към колата. Очите и попаднаха върху Касия и по устата и се разля усмивка.
Касия замръзна, неспособна да помръдне, но и неспособна да отвърне поглед. Сърцето и се разтуптя, а болката в центъра и пулсираше.
Мъжът сигурно беше забелязал погледа на партньорката си, защото се обърна и очите му също се спряха върху нейните. Той облиза устните си, без да прекъсва ритъма.
Дъхът на Касия се ускори. Прилив на топлина се надигна в сърцето и, докато ги наблюдаваше как правят секс. Беше шокиращо и мръсно. Секси и грубо. Те се чукаха, на открито, а тя трябваше да отклони поглед, а не да гледа с възторжено внимание. Защо не можеше да спре да гледа?
Ръката на Едуин се откъсна от нейната, а движението прекъсна транса и.
Бузите и пламнаха от руменина, докато откъсваше вниманието си от двойката, а смущението смекчаваше похотта. Боже, Едуин сигурно я смята за изрод. Тя стисна очи.
– Съжалявам.
Едуин закачи ръка под челюстта и, повдигна брадичката ѝ и я накара да отвори очи. След това на устата му се разтегли злобна усмивка. Защото вместо да я качи в „Бентли“-то и да я откара до вкъщи, той обърна лицето и така, че тя трябваше да гледа.
– Гледала ли си някога преди?
– Не – прошепна тя.
– Харесва ли ти?
– Не ми харесва… – Да. Тя преглътна. – Не знам.
Едуин се премести да застане зад нея, като отпусна лицето и, за да може да проследи върховете на пръстите си по голата кожа на ръцете и. Нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Тръпките, които оставяше след себе си, само засилваха желанието и.
В Корвета костюмираният мъж се движеше по-бързо, като отново насочи вниманието си към медицинската сестра. Той повдигна полата на костюма и, разкривайки дупето и. С двете си ръце докосна бузите и, отваряйки ги, така че да имат по-добра гледка към члена му, изчезващ в тялото и.
Това беше грешно. Толкова погрешно. Дали не беше?
– Ако не искаха да ги видят, нямаше да изберат паркинга. – Устата на Едуин се допря до ухото и, докато говореше.
– Харесва ли ти… това? Имам предвид да гледаш? – Моля те, кажи „да“. Касия не искаше да бъде сама в това.
– Харесва ми. – Той се премести напред, така че тя усети как ерекцията му се притиска в цепката на дупето и.
Тя потъна в силата на гърдите му, притисна се към него и си спечели стон. После погледна нагоре и през рамо, устните му бяха само на сантиметър от нейните.
– Ще ме заведеш ли до вкъщи?
– Още не. – Устата му се впи в нейната и открадна дъха и, докато езиците им се преплитаха.
Тя изхлипа, завъртя се с лице към него и се изправи на пръсти. По дяволите, този мъж можеше да целува. Той я хапеше, смучеше и поглъщаше.
Двойката, която се чукаше, стенеха все по-силно и по-силно. Жената викаше, а мъжът съскаше, като всеки от тях намираше своето освобождение. И през всичко това Едуин я целуваше, докато тя не почувства, че ще се разпадне.
Когато най-накрая откъсна устата си, и двамата бяха задъхани. Той я изучаваше, прибирайки кичур коса зад рамото и, после погледна към двойката. Касия проследи погледа му.
Мъжът беше свалил жената от колата. Ръцете му бяха обгърнали гърдите и, закривайки ги, докато той заравяше лице във врата и. Тя се облегна на него със затворени очи и се усмихна.
Касия изведнъж се почувства така, сякаш се намесва в интимен момент, затова се обърна обратно към Едуин.
– Можем ли да тръгваме?
– Да. – Той кимна, като държеше ръката си на малкия и гръб, докато вървяха към „Бентлито“.
Касия не си позволи да погледне към двойката, докато Едуин се измъкна на заден ход от мястото си и потегли от клуба.
– Добре ли си? – Попита той, протягайки се през колата, за да хване ръката и.
– Да. Това беше… – Касия не можеше да осмисли реакцията си. Тя не беше девствена. Не беше наивна или срамежлива. Но да гледа как друга двойка прави секс и беше за първи път. Еротично за първи път.
– Затвори очи – нареди Едуин.
Тя се подчини и се отпусна в кожената седалка. Вероятно искаше да пренастрои съзнанието си, да отхвърли звуците и гледките от видяното. Но вместо това ръката му се спусна към крака ѝ и намери процепа на костюма и. Дъхът и секна, когато той нарисува кръгове по голата кожа над коляното и.
Сантиметър по сантиметър той си проправяше път нагоре по бедрото и, дразнейки я, докато единственият и мисловен образ беше той. Докато стигнат до имението, тя вече беше забравила за двойката Корвет. Беше забравила за клуба, за притесненията и страховете си.
По дяволите, почти беше забравила собственото си име.
Всичко, което искаше, беше Едуин.
В момента, в който той паркира в алеята и изключи двигателя, тя прелетя през колата, като този път пое устните му. Обвърза езика си с неговия, а ръцете и се придърпаха към лицето му, за да го привлекат по-близо.
Но той не и позволи да го целува дълго. Едуин се откъсна, за да облегне челото си на нейното.
– Сигурна ли си?
– Да.
– Благодаря, по дяволите. – Той сложи ръка на корема и, като я побутна към вратата.
Касия дръпна дръжката на вратата, преди да я бутне и да изскочи навън.
Едуин беше точно зад нея, докато тя тичаше нагоре по стълбите и нахлуваше в имението. В момента, в който вратата се затвори зад тях, той обви ръка около кръста ѝ и я вдигна нагоре. Краката и се увиха около бедрата му, когато той отново пое устата ѝ и се отправи към стълбите.
Ако съквартирантките и си бяха вкъщи, на нея и беше все едно.
Той я носеше, сякаш не тежеше нищо, и я отведе право в спалнята и, където ги затвори вътре. Не си направи труда да запали осветлението, докато я водеше към леглото и я слагаше на матрака.
И накрая освободи тази проклета тога от гърдите му.
Беше твърде тъмно, за да види много, затова оставих ръцете си да бродят, усещайки твърдостта, която щеше да запомни до сутринта.
Едуин се вкопчи в шията и, като смучеше и облизваше пътя си надолу по гърлото и до вдлъбнатината на ключицата и. Той проследи V-образната част на костюма и, покрай набъбналите гърди до кожата над сърцето.
Едната и ръка се озова в косата му, а вълните бяха точно толкова копринени, колкото винаги беше очаквала.
– Ебаси, ти си прекрасна, Ред. – Едуин обсипа с целувки гърдите и, оставяйки плата на костюма на мястото му. Беше докосване, но не достатъчно. Беше греховно мъчение.
– Още. – Ръцете и се плъзнаха по раменете му, усещайки топлината от кожата му и вдлъбнатините между мускулите на гърба му. Боже, той беше изваян. Искаше и се да включи осветлението и да прекара един час в изучаване на тялото му, както се взираше да го изучи целия.
Утре.
Касия се люлееше срещу него, като отчаяно се опитваше да постигне някакво триене. Но преди да успее да открие дори частица облекчение, той изчезна, изправи се и остави костюма си да падне от тясната му талия.
Устата и пресъхна.
Дори в приглушената светлина, която проникваше от прозореца, всяка плочка на торса на Едуин се очертаваше. Под колана на черните му боксерки се губеше апетитна V-образна форма. Имаше нужда от силните му ръце, които да я обгръщат здраво, докато я чука безсмислено.
Образът на онази двойка в „Измяна“ се появи в съзнанието и и сърдечният и ритъм се ускори.
Искаше да бъде прецакана, както онзи мъж беше прецакал онази жена. Касия не искаше да бъде нежна или плаха. Не искаше нищо, което да и напомня за Джош или за двамата любовници преди него.
Касия жадуваше за Едуин, и то не само за да задоволи това си желание. Ако някога е имало мъж, който да може да заличи чуждото докосване, то това беше той. Тя не осъзнаваше колко силно се нуждаеше да бъде докосната отново. За да замени спомена за последния мъж, който я беше отнесъл в леглото.
– Какъв е този поглед, Касия?
Тя примигна, разтърсвайки се от собствената си глава.
– А?
Едуин постави ръце до нея, наведе се близо, за да разгледа лицето и.
– Този поглед. Не ми харесва какво казва лицето ти в момента.
– Аз просто… – Майната му. Щеше да го изплаши, ако не можеше да се съвземе. – От известно време не съм била с никого.
Той посегна към венеца на косата и. Някак си не беше паднал, така че той го вдигна.
– Изнервена ли си?
– Не. – Тя поклати глава, надявайки се той да чуе истината в гласа и. – Не съм.
– Добре. – Усмивка се появи на устните му и той и отправи широка усмивка.
Тя се наведе напред, правейки още едно нещо, което искаше да направи от месеци. Облиза тази тръпчинка. После облиза адамовата му ябълка.
– Чукай ме, Едуин.
Той изръмжа, посегна към презрамките на костюма ѝ и ги свали по ръцете, за да разкрие гърдите и. Устата му се спря на едно зърно и го засмука толкова силно, че гърбът и се изви от леглото. Тя се наслаждаваше на влажната топлина на устата му, позволявайки му да я превърне в локва, докато той смучеше по същия начин другата и гърда.
Тези меки устни останаха запечатани върху кожата и, докато той дърпаше тогата ѝ и я сваляше от тялото и заедно с бикините. Едва когато тя беше гола, той се изправи, като направи крачка встрани от леглото, за да може погледът му да проследи кожата и.
Нито един сантиметър не остана незабелязан.
Това беше инспекция, която би накарала Каси да се изнерви. Каси щеше да посегне да покрие гърдите си или да се премести, за да затвори краката си. Но тя вече не беше Каси, така че отказа да си позволи да помръдне, докато той продължаваше с разглеждането.
Едуин се наведе за костюма си на пода, като извади от джоба пакетче фолио. Възбудата му се напъваше в боксерките му.
Касия не можеше да откъсне очи, докато той избутваше черния памук надолу по мускулестите си бедра, като пускаше боксерките на пода.
– Ти си… – Огромен. Тя не можа да се насили да го каже.
Едуин сграбчи вала, помпайки го със свит юмрук, преди да сложи опаковката на презерватива между зъбите си и да я разкъса. Готов, той заби коляно в леглото и се настани в люлката на бедрата и, докато лактите му подпираха главата и.
Носът му проследи линията на нейния, а ръката му стигна между тях, докосвайки напоените и гънки.
– Толкова мокра и готова за мен.
– Едуин, – помоли тя. Беше мокра и готова от часове. Ако той не облекчи тази болка скоро, тя ще изкрещи.
Той позиционира члена си на входа и, натискайки го само с един сантиметър напред. После спря.
Още мъчение.
Тя повдигна бедрата си, търсейки още, но той поклати глава.
– Бавно.
– Силно, – отвърна тя. Това и донесе само още един сантиметър.
– Ще го получиш твърдо. Но първо искам да те почувствам. – Той взе ръцете ѝ и сплете пръстите им, докато продължаваше бавните си, плитки тласъци. Докато накрая се задълбочи, като ги разтърси заедно, точно както беше обещал. Докато тя не беше сигурна къде свършва той и къде започва тя.
– О, Боже. – Никога не се е чувствала толкова пълна. Коренът на члена му се търкаше в клитора и. Тялото и се разтягаше около него, пулсираше и беше готово за освобождаване. – Имам нужда…
– Още. – Той запечата устата си върху нейната, докато се отдръпваше. След това се втурна напред. Силно.
Тя извика в устата му, оставяйки го да погълне стоновете и. Бедрата му работеха като на магия, търкаляха се и се удряха в ритъм, който не приличаше на нищо, което беше усещала досега. Беше като танц, времето беше перфектно.
– Майната ти, стегната си. – Той захапа ухото и, а след това прокара с отворена уста целувки по гърлото и.
Тя обви крак около бедрото му, а ъгълът го изпрати още по-дълбоко.
– Следващия път ще играем. – Той се наведе, а погледът му се впи в нейния, докато висеше над нея. – Но те чувствам толкова шибано добре, че няма да издържа.
Да. Ако беше нещо подобно на това, о, тя щеше да му позволи да играе.
Той се подпря на един лакът, за да може да стигне между тях. Очакваше да си поиграе с клитора и, но пръстите му се притиснаха към корема и, близо, но не достатъчно.
– И следващия път ще опитам сладката ти сърцевина.
– Да. – Тя потрепери. – Още.
Той бутна бедрата си срещу нейните, а ръката му между тях все още не намираше клитора и.
– Готова ли си да свършеш?
Касия успя да кимне трескаво.
Пръстите му се преместиха, спускайки се към набъбналия и клитор. Едно завъртане на средния му пръст и тя беше готова.
Оргазмът на Касия избухна на един дъх и цялото и тяло се разтвори. Пулс след пулс. Зад очите и избухнаха бели петна и тя не просто виждаше звезди.
Едуин донесе цяла проклета галактика.
– Майната му – изсъска той, докато тя се стискаше около него. Бедрата му работеха по-силно. По-бързо. Ръцете му се разтресоха, докато се забиваше в нея, преследвайки собственото му освобождаване. След това той изригна.
Последвалите удари разтърсваха тялото и в продължение на минути. Кръвта забушува в ушите и, докато накрая бясното и сърце се успокои.
Едуин се срина до нея, дъхът му беше пресечен, а сърцето му гърмеше.
– Това беше… проклето.
– Да. – Тя се задъха, отмятайки косата от челото си. Беше без кости. Кожата и беше лепкава от потта. Утре щяха да я болят краката и горещият душ си казваше думата. Но нямаше сили да помръдне.
Едуин се изтласка от леглото и отиде до банята, за да изхвърли презерватива. Светлината се завъртя и той затвори вратата. Докато се върне, тя вече почти беше заспала.
– Ставай, красавице.
– Твърде уморена, – промърмори тя.
Той се ухили и дръпна чаршафа.
– Беше забавно, Касия. Благодаря.
Благодаря? Не беше точно това, което очакваше да чуе, но докато се отпускаше във възглавниците си, беше твърде близо до съня, за да измисли хаплив отговор.
На сутринта щеше да го подразни за това.
Само че когато се събуди на следващия ден, Едуин отдавна го нямаше.

Назад към част 23                                                                             Напред към част 25