Глава 29
Елора се наведе над тоалетната, докато закуската и беше отмита.
Тя не беше бременна. В кофата за боклук имаше три отрицателни теста за бременност, за да го докаже.
Не, тя беше с болно сърце.
Така можеше да се обясни постоянното киселинно състояние на стомаха и през последните две седмици. От момента, в който излезе от сградата на Заин, тялото и отхвърляше храната, сякаш я наказваше за лошото решение.
– Уф. – Тя избърса устата си и се насили да се изправи, като се запъти към мивката, за да си измие зъбите. Отново.
Тъкмо изплакваше пастата от устните си, когато звукът от отварянето на вратата на спалнята и се понесе към банята.
– Елора!
– Чукай, Айви. – Днес нямаше сили за приятелката си.
– Елора!
В гласа на Айви се долавяше паника, която накара Елора да се изправи. Тя се втурна към вратата и я дръпна, точно когато Айви се канеше да почука. Ръката на приятелката и спря във въздуха.
Лицето на Айви беше бледо. Сълзи размазваха спиралата по бузите и.
– Какво става? – Попита Елора, докато в стомаха и се зараждаше чувство на потиснатост. Имаше само няколко причини Айви да плаче. Имаше само няколко души, за които Айви би плакала.
Или нещо се беше случило с Франсис, Джеф или Едуин. Или нещо се беше случило със Заин.
От очите на Айви потекоха още сълзи, докато тя притискаше устата си с ръка, за да заглуши риданието си.
– Кажи ми. – Елора хвана Айви за рамото и я разтърси силно.
Айви пусна ръката си, освобождавайки се от още едно ридание, след което съобщи новината, която спря света да се върти.
– Заин. Той е претърпял инцидент с мотоциклета.
***
Коленете на Елора я заболяха.
След като Айви и беше казала за катастрофата на Заин, тя се беше свлякла на пода и беше ударила коленете си в плочките.
Едва Айви и бе съобщила новината, Едуин се втурна през спалнята и, паникьосан и търсещ сестра си.
Едуин беше този, който вдигна Елора на крака. След това ги откара в болницата, където седяха в студената чакалня в продължение на седем часа.
Елора беше избрала стол в най-отдалечения ъгъл на стаята, притиснат до прозореца. През стъклото се процеждаше студен въздух, а навън беше настъпила нощ благодарение на кратките ноемврийски дни. Уличните лампи осветяваха паркинга. В далечината се чуваше вой на сирена на линейка, чийто тембър се променяше с приближаването и към спешното отделение.
Тя не можеше да спре да трепери. Зъбите и тракаха. Краката и отскачаха от пода, което засилваше болката в коленете. Това, от което се нуждаеше, беше да се изправи и да се разходи, но правеше всичко възможно да се слее със стените.
За да остане незабелязана, докато семейство Кларънс се събираше в противоположния край на чакалнята.
Едуин беше прибрал Айви под мишницата си. Близнаците се бяха облегнали един на друг, откакто бяха пристигнали тази сутрин. Майката на Заин беше толкова разстроена и разчорлена, че Елора едва я позна в началото.
Русата коса на Елена беше на възел, който се беше разхлабил и сега висеше накриво. Ако си беше сложила грим тази сутрин, той беше изплакан. А вместо изгладените панталони, кашмирените пуловери и перлените огърлици, които Елора я беше виждала да носи винаги, когато Елена се измъкваше от кабинета на баща и след чукане, тя беше с чифт свободни кремави панталони и подходящ топ. На ръкава и имаше петно от кафе, когато Едуин и беше донесъл чаша по-рано и ръцете на Хелена толкова силно бяха треперели, че го беше разляла върху себе си.
След това беше Дейвид.
Елора не го беше виждала, откакто беше разбрала за бащинството на Лукас.
Там, където съпругата му беше съсипана, Дейвид изглеждаше така, сякаш просто е имал дълъг ден в офиса. Вратовръзката му беше разхлабена, така че висеше небрежно около врата му. Горното копче на бялата му риза беше разкопчано, а ръкавите бяха навити до предмишниците. Сакото му беше преметнато през тапицираната облегалка на стола. Но иначе приличаше на по-възрастна версия на Заин, без татуировките.
Очевидно Елора и майка и имаха един вкус за мъже.
Емоциите се бореха в нея, докато го гледаше. Не си вярваше, че може да говори.
Ако отвореше уста, или щеше да започне да ридае истерично, или истината щеше да изригне навън. Затова Елора седеше на стола си с надеждата, че студът ще я накара да изтръпне. Това все още не се беше случило. Но бяха минали само седем часа.
Седем часа.
Откакто бяха пристигнали, Заин беше в операционната. Това добър знак ли беше? Или беше лош? Малко след като пристигнаха тази сутрин, един полицай дойде да се срещне с Дейвид и Елена. Елора безсрамно подслушваше, когато полицаят споделяше подробности за инцидента със Заин.
Той беше излязъл с мотоциклета си на разходка. Сигурно е имал нужда да прочисти главата си. Може би снощи в клуба е било тежко. А може би е искал да се възползва от добрите пътища, преди да натрупа сняг и моторът му да бъде заключен до пролетта.
Каквато и да беше причината, Заин беше на около десет пресечки от квартала си, когато една кола е минала на червено и се е блъснала в мотоциклета.
Шофьорът на колата беше съвсем малко дете. Тийнейджър, който е закъснял за смяната си да мие чинии в близката закусвалня. Той се е отървал без драскотина.
Междувременно Заин се бореше за живота си.
Треперенето в ръцете на Елора беше толкова забележимо, че тя ги прибра под бедрата си. После затвори очи и се помоли.
Моля те, не го вземай.
Последният път, когато Елора беше ходила на църква, беше на миналогодишната служба на Бъдни вечер. Оттогава не се беше молила. Но тази вечер тя се помоли. Молеше се. Молеше за живота на Заин.
Защото този свят – нейният свят – щеше да е тъмен без неговата светлина.
– Здравей.
Очите на Елора се отвориха при гласа на Айви. Една сълза се спусна по бузата ѝ и тя я избърса.
Айви и се усмихна тъжно и се настани на седалката до Елора. После приятелката и я хвана за ръка и я стисна здраво, докато седяха в мълчание.
Часовникът на стената тиктакаше твърде силно. Всеки път, когато някой минаваше покрай чакалнята, Елора сядаше по-изправена, надявайки се да е новина. Но мина още един час.
Осем часа.
Нищо добро не се случваше, ако някой беше в операционната в продължение на осем часа.
Моля. Моля. Моля.
Той имаше още толкова много да даде. Толкова много искаше да направи с живота си.
Заин не беше изкачвал планината Килиманджаро. Току-що си беше купил къща в Мауи, но откакто я ремонтираха, не беше останал там нито веднъж.
Искаше да си направи още няколко татуировки. Все още не беше решил какво да си направи, но вече беше избрал местата. Стъпалото му. Долната част на дясната му предмишница. И нещо малко върху сърцето му.
Не се беше оженил за любовта на живота си.
Не беше направил красиви бебета.
Очите на Елора се наляха. Нямаше как да спре сълзите, затова прекара следващия час в улавянето им и в молитви.
Моля те, не го взимай.
– Господин и госпожа Кларънс. – Едно гърло се прочисти. – Аз съм д-р Чен.
Айви се изстреля от мястото си и побърза да се присъедини към родителите си, когато в чакалнята влезе мъж, облечен в тъмносиня престилка и подходяща шапка.
Елора се надигна от мястото си, а дъхът и заседна в гърлото, защото не искаше да пропусне нито една дума.
– Заин е жив – каза докторът.
Елора извика и зарови лице в ръцете си.
Дейвид обгърна с ръка съпругата си, придърпвайки я към себе си.
– Можем ли да го видим?
– За кратко. Той е в критично състояние. Тялото му е претърпяло изключителна травма, така че не сме излезли от положението. Но той е носил каската си и това вероятно е спасило живота му.
Бил е с каската си. Заин мразеше каската си, но днес я беше сложил. Точно както по време на пътуването им преди седмици.
Лекарят продължи да изброява различните наранявания на Заин, описвайки часовете, които са прекарали в операционната. Елора слушаше, но единственото, което чу, беше, че е жив.
И че е носил каската си.
От очите и се изляха часове на ужас и тревога. Едно хлипане си проби път свободно и преди следващият вик да прекъсне лекаря, тя се измъкна от чакалнята.
Мускулите я боляха. Тялото и беше сковано, но тя вървеше все по-бързо и по-бързо, докато не видя табела за дамска тоалетна. Тя бутна вратата, светлината се включи от движението и тя се втурна в първата кабинка.
После позволи на емоциите си да се освободят от веригите.
Зарови лице в ръцете си и изкрещя. Изкрещя толкова силно и толкова сърцераздирателно, че шумът се отрази от облицованите с плочки стени. Гръдният и кош я болеше, а гърлото и беше настръхнало, когато най-накрая се съвзе, за да се изправи.
Елора издуха носа си с евтина тоалетна хартия и наплиска лицето си с вода, като рискува да се погледне в огледалото. Изглеждаше точно толкова нещастна, колкото се чувстваше. Риданията бяха спрели, но сълзите нямаше как да се пресекат, затова тя сви евтината тоалетна хартия и я пъхна в джоба си.
Когато се върна, в чакалнята бяха само Едуин и Айви.
– Мама и татко отидоха да видят Заин – каза Айви. – Ние ще влезем после.
– Добре. – Елора посочи към коридора. – Мисля, че ще си тръгна.
Айви се подигра.
– Не, ти ще се видиш със Заин.
– Аз просто… – Тя преглътна буцата в гърлото си. – Просто исках да знам, че той е добре.
Айви скръсти ръце на гърдите си.
– Можеш да видиш сама.
– Аз не съм семейство.
– Искаш ли да го видиш или не?
Елора искаше да го види, макар и само за миг.
– Да.
– Тогава млъкни. – Айви хвана Елора за ръка и я издърпа към коридора, точно когато Елена и Дейвид излязоха от една двойна врата.
Дейвид беше притиснал съпругата си до себе си, държеше я близо до себе си и шепнеше нещо в ухото и, докато вървяха.
Елена кимна на това, което той каза, и обгърна кръста му с ръце.
Едуин застана до Елора.
– Как е? – Попита той родителите си.
– Той не изглежда добре. Приготви се за това – каза Дейвид. В очите на Дейвид имаше натрапчив поглед, който тя беше пропуснала по-рано. Той се грижеше за децата си, а тази вечер едва не бе загубил едно от тях.
Сърцето на Елора се сви.
Той не знаеше за Лукас, нали? Дейвид сигурно не знаеше, че има още едно дете. Майка и сигурно беше измайсторила впечатляваща лъжа пред всички мъже в живота си.
– Можем ли всички да влезем да го видим? – Попита Айви.
Дейвид кимна.
– Само за няколко минути. Предпочитат по един човек, но сестрите ще направят изключение.
За Дейвид Кларънс щяха да направят изключение от всяка болнична политика. След като спаси живота на най-големия му син, тази болница със сигурност щеше да получи значително дарение, когато прахът се уталожи.
Едуин поведе пътя към двойната врата. Натисна голям бутон на стената и когато тя се отвори с бръмчене, отиде до бюрото в интензивното отделение, като се наведе да говори със сестрата.
Тя кимна, като им махна да я последват.
Стаите имаха стъклени панели вместо стени, за да ги отделят от коридора. Повечето бяха със спуснати бели завеси, които даваха на пациентите уединение, но от отворените врати се разнасяха звуковите сигнали и звъненето на различни машини. Стерилният аромат изгори носа на Елора.
Айви посегна към ръката на Елора. Те се притискаха една към друга с всяка крачка.
Медицинската сестра надникна в една стая, като отдръпна завесата.
– Само няколко минути, ясно?
– Благодаря ви. – Едуин и кимна, след което се промъкна покрай паравана.
Айви пусна ръката на Елора, за да последва брат си.
Искаше да им даде момент насаме, затова краката на Елора останаха залепени за стерилния бял под. Сърцето и биеше толкова силно, че усещаше пулса в пръстите си. Когато Айви изпусна дъх, Елора стисна ръцете си толкова силно, че ноктите и оставиха полумесеци в дланите и.
Тя преброи дишането си, като ги вдишваше и издишваше, докато накрая завесата се раздвижи и Едуин и Айви излязоха.
Айви се беше вкопчила в страната на брат си, подобно на Елена с Дейвид.
Елора забърза покрай тях, скривайки се зад завесата, и собственото и задъхване изпълни въздуха.
Заин лежеше проснат на леглото, а торсът му беше покрит с превръзки. От гърдите му излизаше тръба. Друга беше в устата му. И двете му ръце бяха покрити с бинтове. Долната му половина беше покрита с бяло одеяло, с изключение на единия крак, който висеше окачен на поредица от кабели.
И лицето му.
Елора поднесе ръка към устата си, брадичката и трепереше.
Очите и носът му бяха подути. Устните му бяха подпухнали и остъргани.
Когато се приближи, се забелязаха шевовете и следите от операции. Уврежданията на органите му бяха това, което едва не го беше убило.
Мониторът срещу нея изпищя, а линиите на екрана се издигаха и спускаха с пулса на сърцето му.
Елора се съсредоточи върху пръстите на лявата му ръка. Кокалчетата му бяха одраскани, но не изглеждаха счупени. Внимателно докосна ръката му и в момента, в който усети кожата му, сълзите отново започнаха да текат.
Ръката му беше твърде студена.
– Обичам те. – Гласът и се пречупи. – Винаги ще те обичам.
Тя наполовина очакваше Заин да отвори очи и да я погледне така, сякаш го е знаел от самото начало. Че никога не е успяла да скрие любовта си толкова добре, колкото се е опитвала.
Вместо това сърдечният му монитор се размърда.
Назад към част 28 Напред към част 30
