Категория: За тайните

 Уила Наш – За тайните

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46 / ЧАСТ 47 / ЧАСТ 48 / ЧАСТ 49 / ЧАСТ 50 / ЧАСТ 51 / ЧАСТ 52

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Епилог
ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…

– Не ми харесва тази превръзка на очите, Тейт. – Айви щеше да му отправи поглед, ако можеше. Не че това щеше да го накара да я свали. Съпругът и беше подготвил изненада, затова и черната кърпа, която беше увил около очите и в момента, в който се качиха в колата. – Това ще развали грима ми.
– Не, ако стоиш спокойно.
Тя се намръщи, защото той щеше да види това.
– Почти сме там. – Той свали ръката си от скута и, сплете пръстите им, преди да целуне кокалчето на безименния и пръст. Това беше едно от любимите му места по тялото и, където докосваше устните си, мястото точно под четирикаратовия пръстен с диамант, който и беше подарил преди година, и венчалната халка с диаманти, която беше добавил шест месеца по-късно.
– Дай ми знак, – каза тя.
Той се засмя.
– Бейби.
В смисъл, че не.
– Изглеждаш прекрасно, – каза той.
– Не се опитвай да ме ласкаеш, за да ми създадеш добро настроение.
– Защо? Работи.
Тя сви устни. Да, работеше. Тази вечер той беше извадил всички доказателства за това, което правеха и където отиваха.
Тази вечер тя влезе през вратата след последния си час и го намери облечен в черен костюм. Понякога носеше костюми в клуба, така че тя предположи, че отива на работа. Но след това и подаде чанта за дрехи с тази зашеметяваща рокля от хвойна вътре. Зеленото беше толкова тъмно, че беше почти толкова черно, колкото дългото и вълнено палто. Тоалетът беше прилепнал корсет с тюл, който се спускаше през едното рамо. След това полата се развяваше широко и стигаше до средата на прасеца.
Това беше точно роклята, която би избрала за себе си.
– Превръзката на очите не е аксесоарът, който бих избрала.
– О, харесва ми превръзката. – Гласът на Тейт се понижи, с грапав тон, който обикновено запазваше за спалнята им. – Ще я запазим за по-късно.
По гръбнака и премина тръпка.
Той се ухили, а после колата забави ход. След като напуснаха кафявия камък, Айви се опита да следи завоите. Опита се да си представи къде отиват, но след около пет минути се изгуби и се отказа.
– В клуба ли отиваме? – Попита тя.
– Не.
– Изневяра?
– Не.
– Ще ме нахраниш ли поне? Гладна съм. Не съм обядвала днес.
Магистърската програма в Астън беше взискателна, макар че тя обичаше всеки миг от нея. Дипломният и проект беше вълнуващ, а днес беше толкова увлечена в изследванията си, че когато най-накрая откъсна глава от книгата, която четеше, за да погледне часовника, почти беше закъсняла за час.
В последно време вниманието и беше насочено към картографията. Картите бяха писмено доказателство за нечие любопитство. Класът, който беше взела в последния курс, беше оставил впечатление, а ръководителят на дипломната и работа я беше насърчил да следва страстите си. Все още имаше време да реши какво точно ще пише в дипломната си работа, но засега обмисляше идеи и всяка вечер прекарваше последната си покрай Тейт.
– Да, ще вечеряме – каза той. – И ще помоля Франсис да започне да ти опакова обяда.
Франсис щеше да се заеме с това. Тя от години мърмореше, че Айви яде храна от кампуса.
Тейт беше помолил Айви да се премести в жилището му в Бек Бей, след като бяха заедно от няколко месеца. Така или иначе тя прекарваше всяка нощ там. Но тя се съпротивляваше да напусне имението заради Франсис.
Джеф винаги щеше да има работа там, за да поддържа къщата. Но ако никой не живееше там, баща и щеше да премахне длъжността на Франсис.
Така че Тейт беше решил този проблем. На сутринта, след като Айви му каза, че не иска готвачката и да загуби работата си, тя влезе в кухнята на Тейт и намери Франсис да разтоварва хранителни продукти.
Това не беше същото като в имението, не и без Джеф, но той идваше веднъж седмично, за да поздрави. Приятелството му с Франсис беше толкова близко, колкото и преди. Книжният им клуб от двама души все още продължаваше да е силен. Макар че Джеф обичаше да се оплаква, че в имението е твърде тихо.
Баща и беше постъпил точно така, както Айви очакваше. Когато беше разбрал, че е кандидатствала в магистърската програма в Астън, и беше наредил да се срещне с него в офиса му. Беше го спряла по средата на порицанието му и му беше казала какво точно ще прави с живота си – каквото по дяволите иска.
Никога не беше виждала толкова студено изражение на баща си, както когато и каза, че може да забрави за имението.
Айви с удоволствие видя шока на лицето му, когато му съобщи, че вече се е изнесла.
Денят беше сладко-горчив. Имението Кларънс винаги щеше да пази част от сърцето и. Но останалата част принадлежеше на Тейт и с всеки изминал месец кафявият камък се превръщаше в дом.
Новият му ягуар забави ход и Тейт развърза ръцете им. Тялото и се поклати на седалката, докато правеха няколко завоя. След това той паркира колата.
– Стой на място.
Щеше ли да се разведе с нея, ако тя надникнеше? Вероятно не. Но той беше развълнуван от това. И колкото и да и се искаше да махне превръзката, тя я остави на мира.
Тейт отвори вратата и я хвана за ръка, като и помогна да излезе. После свърза ръката си с нейната и я поведе напред.
– Внимавай, малко е хлъзгаво. Ето едно стъпало. И още едно.
Те се изкачиха, токчетата и щракаха, докато тя не усети топлината, че е вътре. Вратата се затвори зад нея. Тя си пое дъх и познатият аромат издаде тайната на Тейт.
Бели рози и лилии.
Предпочитаните от Джеф цветя за букета, който държеше на масата от края на XVII век във фоайето.
– Знаеш къде сме, нали? – В гласа на Тейт се долавяше намръщване.
– Имението – въздъхна тя, когато той развърза превръзката на очите. Очите и се приспособиха за миг, след което тя възприе всеки непроменен сантиметър.
Кристалните капки на полилея и веригите от мъниста блестяха над главите им. Италианският мраморен под блестеше под златната светлина. Бароковият парапет на стълбището блестеше от прясно полиране.
Начало.
Тя се завъртя и до вратата я чакаше Джеф.
Той и направи лек поклон, а очите му се присвиха от усмивката.
– Мис Айви.
– Здравей, Джеф. – Тя му отвърна с усмивка, след което се обърна към Тейт. – Защо сме тук?
– Липсва ти.
Да, липсваше и. Откъде знаеше той? Никога не му беше казвала, че и липсва лятната цветна градина или масивната вана в старите и стаи. Беше обичала тези стени още от малка.
Той се приближи и проследи с пръст линията на бузата и.
– Знаеш, че ще направя всичко, за да те направя щастлива.
– Да.
– Знаеш, че те обичам.
Тя попиваше блясъка в ослепителните му очи.
– Аз също те обичам.
Ъгълчето на устата му се изкриви.
– Добре.
Айви зачака обяснение, но той само се усмихна.
– Не отговори на въпроса ми.
– Не отговорих ли?
– Тейт, – предупреди тя. – Защо сме тук?
От коридора на горния етаж долетяха гласове и преди тя да успее да изнуди Тейт за отговор, Едуин и Касия стояха на върха на стълбището.
– Какво? – Айви изтръпна, после погледна към Тейт. – Това не е твоята изненада? – Тя не беше виждала Едуин и Касия от месеци. Не и откакто бяха отлетели за дома си миналото лято.
– Не.
– Тогава каква е твоята изненада? – Защото, ако не беше това, че Едуин и Касия се прибраха от Мелбърн, какво друго имаше?
– Ще видиш.
Тя извъртя очи, след което го остави, за да прегърне брат си, след като той слезе по стълбите.
– Здравей.
– Здравей. – Едуин я прегърна здраво. – Липсваше ми.
– И на мен ми липсваше. – Тя го пусна, за да прегърне Касия. – Липсваше ми повече от Едуин.
Касия се засмя.
– Чух го. – Едуин се засмя.
– Защото го казах така, че да ме чуеш.
Отне им остатъка от последната година в Астън, но Айви и Касия бяха стигнали до място, където неловкостта от миналото беше изчезнала. Сега те бяха просто… сестри.
След дипломирането Едуин беше завел Касия в Лас Вегас, за да празнуват. Беше поканил Айви, Тейт, Елора и Заин. Втората вечер във Вегас, след като бяха останали до късно и бяха похарчили твърде много пари в едно казино, всички се бяха озовали в малък параклис.
Едуин искаше да се ожени за Касия, но не искаше да прави сложна церемония. Напомняне, че баща и няма да е там, за да я отведе до олтара. И макар че през последния семестър на последната година бе установила по-близки отношения с чичо си, Касия все още тъгуваше за баща си.
Планът на брат и беше толкова очевиден, колкото неоновите светлини на Sin City. Той имаше уговорена среща и диамантен пръстен в джоба си.
– За колко време си тук? – Айви попита Касия. – Можеш ли да останеш до Коледа?
Касия и Едуин се споделиха, преди усмивката и да се разшири.
– Всъщност ще останем за известно време. Преместваме се обратно.
– Какво? – Лицето на Айви се обърна към Тейт, който стискаше ръката на Едуин. – Това ли е моята изненада?
– Не.
Айви го побутна отстрани.
– Кажи ми.
Той я пренебрегна, минавайки покрай нея, за да прегърне Касия.
– Радвам се, че се върна.
– Аз също, – каза тя. – В Австралия беше забавно. Но сме готови да бъдем по-близо.
– Много по-близо. – Едуин се усмихна на Тейт, сякаш бяха в течение на нещо.
Касия изведнъж откри, че обувките и са много интересни.
– Добре, какво е…
Вратата се отвори, прекъсвайки я, и Джеф посрещна Елора и Заин вътре.
Заин беше облечен подобно на Тейт и Едуин, всеки от тях с костюм по мярка и бяла изчистена риза. Касия беше избрала панталони и бледорозов топ, който идеално допълваше кораловата и коса. Но Елора беше с рокля като на Айви и когато най-добрата и приятелка позволи на Заин да и помогне да свали палтото си, материалът обгърна растящия и корем.
Племенникът на Айви.
Елора и Заин изобщо не изглеждаха изненадани да видят Едуин и Касия. Докато всички си разменяха прегръдки, Франсис влезе във фоайето, пляскайки с ръце.
– Почти сме готови. Виното е налято в трапезарията.
– Готови ли сте за какво? Франсис, ще ми кажеш ли какво се случва? – Попита Айви.
Готвачката и запуши устни и се завъртя на пета, като поведе Джеф със себе си към кухнята.
– Тейт. – Ноздрите на Айви се разшириха. – Не обичам изненадите.
Заин се закашля, за да скрие смеха си.
– Предполагам, че не си и казал.
– Не. – Тейт се засмя. – Чакам да видя колко време ще и отнеме да разбере.
– Какво ще разбера? – Айви погледна към Елора. – Знаеш ли?
– Да. – Елора разпери ръка върху бебешката си бучка – корем. Светлината, отразяваща се от венчалните и пръстени, беше почти толкова ярка, колкото и усмивката и.
– Ще ми кажеш ли?
– Не, ти винаги си тази, която знае тайните. Хубаво е за разнообразие да съм от тази страна.
Айви се озъби, което само разсмя Елора.
В наши дни Елора се усмихваше по-често, отколкото се усмихвала някога. Айви отдаде това на Заин и бебето им, но и на липсата на драма в живота на Елора. Тя беше толкова близка с Лорънс, както винаги. Тя толерираше майка си и двете рядко пресичаха пътищата си. А тя и Заин се стараеха да се виждат с Лукас поне веднъж седмично.
Лукас все още не знаеше, че не е биологично дете на Лорънс, но Елора беше доверила истината на Едуин и Айви. Ако – когато – дойде денят, в който те приемат Лукас в живота си като полубрат, те ще го подкрепят. И Елора също.
За това бяха сестрите.
През последните две години те бяха намерили щастлив живот, най-вече благодарение на факта, че бяха прекъснали връзките си с токсични хора като Майкъл Бамфорд и Алисън Уинстън. Но също така бяха прекъснали и някои по-близки връзки.
Последният път, когато Айви беше говорила с баща си, беше, когато той я беше повел към олтара, за да се омъжи за Тейт. Болеше я, че я е отхвърлил толкова напълно от живота си, когато все още поддържаше връзка с Едуин и Заин. А майка и, добре… Елена не се свързваше често с нея.
– Така е било най-добре – така казваше Тейт.
Но защо бяха в имението? Това беше собственост на баща и. Той недвусмислено бе дал да се разбере, че това вече не е нейният дом.
Айви изучаваше лицето на Тейт, търсейки ключ към изненадата му. Защо я е довел тук. Нямаше как баща и да им позволи да дойдат тук за тази среща. Разбира се, попечителският фонд на Айви все още беше на нейно име и тя не беше чувала за никакви промени, така че поне не беше лишена от наследство. Но не си правише сметка, че ще получи наследството си, когато навърши трийсет години. Баща и можеше да и откаже, точно както беше отказал на това имение.
– Защо сме тук? – Попита отново Тейт.
Заин хвана ръката на Елора.
– Ще седнем.
– Ще се присъединим към вас. – Едуин прибра Касия до себе си и я целуна, докато оставяха Тейт и Айви сами.
– Кажи ми. – Защото надеждите и се бяха покачили и не беше сигурна, че сърцето и щеше да издържи, ако беше познала погрешно.
– Обадих се преди няколко месеца.
– На баща ми?
Тейт кимна.
– Казах му, че искам имението.
– И той ти позволи да го вземеш? – Няма как. Това наистина ли беше?
– Наложи се да преговарям. – Той се приближи, издигайки се над нея, докато ръката му се увиваше около гърба и.
– Какви бяха преговорите? Какво искаше?
– Няколко снимки.
Айви го погледна отстрани.
– Какви снимки?
– Просто няколко снимки, които Сал е направил. Виждаш ли, преди много време научих, че жена ми имала удобна връзка с един човек, който умеел да и дава информация.
Очите на Айви се разшириха.
– Накарал си Сал да следи татко.
Тейт кимна.
– Отне ми две години, но накрая го хванах. Оказа се, че последната афера на баща ти е била със съпругата на градския комисар. Дейвид се опитва да мине през няколко регулации за зониране за този строеж, който финансира. Той е внимавал да скрие аферата, но не достатъчно внимателно. Тези снимки биха означавали край на проект за няколко милиона долара. Обещах, че те никога няма да видят бял свят, стига да мога да имам ключовете от къщата на жена ми. Така че направихме размяна. Той ми продаде имението на справедлива цена, а аз му предадох снимките.
Умът и се размърда. От нея избяга кикот. После хвърли ръце около Тейт и го придърпа към себе си.
– О, Боже мой.
– Добре дошла у дома, бейби.
У дома. Те си бяха у дома. И то точно навреме. Тя искаше да превърне една от спалните на горния етаж в детска стая.
Дали това беше подходящият момент да каже на Тейт, че е бременна? Не. Щеше да запази тази тайна за себе си още няколко дни.
Айви щеше да си поиграе малко с него. Щеше да го измъчва, както той беше измъчвал нея.
В края на краищата тайните бяха специалитет на Айви. И о, какво забавление бяха тези тайни.

Назад към част 51

Глава 51

– Как мина тестът? – Попита Едуин Касия.
– Добре. – Ръката и с ръкавица беше заключена в неговата, докато вървяха през кампуса. – Имаше само един въпрос, за който се притеснявам.
Но ако пропуснеше един от сто, това нямаше да наруши оценката и.
– Чувствам се добре, че съм приключила. – От раменете и се свали тежест. Семестърът беше приключил. Оставаше последният срок, след което щеше да се сбогува с Бостън. Макар че не чувстваше онази неотложност, която изпитваше само преди седмица, да се премести на другия край на света. Оказа се, че Бостън не е толкова лош. Да живее с Едуин за една седмица беше истинска мечта.
И макар че все още искаше да замине за година-две, Касия имаше чувството, че ще се върне. Че те ще се върнат.
След едно приключение.
Едуин лобираше да се преместят в Австралия. Едва снощи и беше прочел списъка с плюсовете, които беше изтъкнал за живота в Мелбърн. Номер едно? Кенгуру. Наистина искаше да живее там, където има кенгурута.
Толкова много, че и беше направил ранен коледен подарък. Снощи я изненада с два билета първа класа до Австралия за пролетната ваканция.
– Ще се изчакаш ли? – Попита той, когато наближиха сградата, в която държеше последния си изпит. – Или ще се прибереш пеша?
– Колко време мислиш, че ще отнеме този изпит?
– Двадесет минути. Най-много трийсет.
– Тогава ще изчакам. Можем да се приберем заедно. – Беше студено, но тя беше облечена за зимата с палто, шапка и ръкавици. Свежият въздух беше ободряващ и тя нямаше нищо против да прекара малко повече време навън. Едуин бе настоял да карат заедно днес и на Касия и липсваха ежедневните разходки из кампуса.
– Добре. – Той я целуна, прекалено дълго и прекалено дълбоко, за да се счита за нещо друго освен за откровено разголване. Но на нея не и пукаше.
Касия искаше светът да знае, че Едуин Кларънс е неин.
– Обичам те. Успех.
– Аз също те обичам, Ред. – Той се усмихна, след което се отправи навътре, а тя се запъти към една пейка под дървото, като почисти снега, преди да седне.
Днес в кампуса беше тихо. Тъй като беше четвъртък следобед от финалната седмица, имаше много ученици, които бяха приключили с последните си тестове и се прибираха у дома за празниците.
Това щеше да е първата Коледа без татко. Изпитите бяха добре дошло разсейване, но сега, след като свършиха, страхът се засили. Едуин сигурно щеше да се престарае, за да я накара да се усмихне. Тя щеше да му позволи.
Касия прегърна раницата си в скута, чантата беше почти празна, след като беше продала обратно учебниците си. Парите, които беше получила днес, щяха да отидат за коледния подарък на Едуин – AirPods, тъй като беше загубил своите някъде вкъщи, и за черно дантелено бельо, което беше купила в един магазин за бельо. На Бъдни вечер тя му позволи да свали последното от тялото и.
– Здравей.
Касия извърна глава, когато Елора седна до нея на пейката.
– Здравей.
– Свърши ли с изпитите? – Попита Елора.
– Да. А ти?
– Току-що приключих. Как си?
– Добре съм. – Касия не беше виждала Елора от седмици. Не и отпреди схватката с Айви в имението. – Как си?
– Добре. – Усмивка се разтегли по лицето на Елора. Усмивка, толкова ярка и жизнена, че Касия едва разпозна бившата си съквартирантка. – Ти се премести при Едуин, нали?
– Да. А ти живееш със Заин?
Елора кимна.
– Все още имам някои неща в имението. Сигурно ще си ги взема по Коледа. Ти ще отидеш, нали?
– Да, ще дойде. – Айви се запъти към пейката и седна от другата страна на Касия. – Здравей.
– Хм, здравей? – Касия все още не беше сигурна какво да каже на Айви.
Те не бяха приятелки. Но дали все пак бяха врагове? След седмица, прекарана извън имението, тя имаше достатъчно време да помисли. Колкото и да и се искаше да се съмнява в Айви и да остане нащрек, Касия вярваше, че Айви не се е обадила на Джош.
А когато Майкъл се бе приближил към нея в понеделник след теста, Касия го бе игнорирала напълно.
– Как минаха изпитите? – Айви беше загърната в дебела зелена парка. Цветът беше почти неонов на фона на снега и рязко контрастираше с черните палта на Елора и Касия. Но той подхождаше на Айви. Зеленият цвят от всякакъв нюанс наистина беше нейният цвят.
– Сигурно трябваше да уча повече. – Устата на Елора се изкриви в нова усмивка. – Лекарят на Заин му разреши да прави секс, така че…
– Аууу. – Айви се престори, че се дави. – Трябва да поставим някакви граници. Колкото по-малко подробности знам за сексуалния живот на братята ми, толкова по-добре.
Елора се засмя, звук, който беше толкова безгрижен и щастлив, че Касия отново я гледаше, сякаш беше съвсем друг човек.
– Това е странно – изригна Касия. – Ние познати ли сме? Или…
– Приятелки, – заяви Айви. – Ние сме приятелки. Ще свикнеш с това.
– Как е в имението? – Попита Елора.
– Не знам, – каза Айви. – Не съм била там от една седмица. Отсядам при Тейт. Но Джеф ще го приготви за Коледа. Украсителите дойдоха днес с елхата.
– Аз… – Каквото и да искаше да каже Елора, беше прекъснато, когато по тротоара мина мъж.
Той забави ход и се вгледа в Касия. После сведе поглед към краката си, готов да продължи да върви. Щеше да се престори, че тя не съществува, просто защото така го беше помолила.
– Здравей, Хенри – изръмжа тя. Очевидно днес думите просто изригваха от устните и.
Той спря да върви, като се обърна, за да и се усмихне леко.
– Здравей, Каси.
– Честит празник.
– Честити празници – повтори той, после потопи брадичката си, преди да продължи по пътя си.
– Познаваш Дийн Нилсън? – Попита Айви.
Касия кимна.
– Той е мой чичо.
– Той е биологичният ми баща, – каза Елора и ако Касия не беше седнала, можеше да падне по задник.
Биологичният и баща? Хенри дори не я беше погледнал. Знаеше ли? Това правеше ли ги братовчеди?
Челюстта на Айви падна.
– Какво?
– Той не знае за мен – каза Елора. – И бих искала това да остане така. Това беше по-скоро ситуация на донор на сперма. Но Заин знае. Може би и ти също.
– Ти ми доверяваш тази тайна? – Попита Касия. Може би беше заспала на пейката. Може би това беше сън.
Елора сви рамене.
– Ние сме приятелки.
– Точно така, – каза Айви.
От устата на Касия се изтръгна кикот. Започна малко, после се разрасна и се разрасна, докато тя се разсмя. Защо се смееше? Може би защото от всички хора в Астън последните двама, с които очакваше да споделя тайни, бяха нейните съквартирантки – бивши съквартирантки. Каквато и да беше причината, тя не можеше да спре.
Айви се присъедини следваща. После Елора. Докато трите не вдигнаха такъв шум, че погледите на малкото хора, които минаваха покрай тях, ги заобиколиха.
Минаха минути, докато най-накрая се съвзеха. Касия трябваше да избърше сълзите от ъгълчетата на очите си. Встрани я болеше. Тя не се беше смеела така от, ами… от много дълго време.
– Изглежда, че имаме истории за споделяне. Какво ще кажете да отпразнуваме края на семестъра в „Измяна“ тази вечер? – Попита Айви.
Тази малка среща беше изненадваща. Това беше достатъчно за един ден. Най-добре беше да не го насилва.
Айви се изправи.
– Да се срещнем в девет.
Преди Касия да успее да откаже, Айви си тръгна.
– Заин така или иначе искаше да отиде в клуба тази вечер. Той бавно си проправя път към нормалното си състояние. – Елора се изправи и махна с ръка. – Ще се видим довечера.
Касия все още седеше онемяла, когато Едуин я намери на пейката.
– Какъв е този поглед? – Попита той.
– Аз… – тя поклати глава – Предполагам, че тази вечер отиваме в „Измяната“.

***

– Наздраве! – Айви вдигна шампанското си.
Всички чукнаха чашите си заедно, а в групата им прозвуча хор от наздравици.
Касия отпи глътка от чашата си, след което се засмя. Как беше забавно това? Една вечер в „Измяната“ с Айви и Елора не би трябвало да е приятна. Но още от момента, в който стъпи в клуба, тя се забавляваше.
– Какво е смешното? – Попита Едуин, обгърнал раменете и с ръка.
– Нищо. – Тя се наведе, за да го целуне по устата. – Просто съм изненадана, че това е забавно.
– Запази малко енергия за допълнително забавление по-късно, – промърмори той и я придърпа по-близо до себе си. Другата му ръка се беше разпростряла върху бедрото ѝ и той я повдигна по-високо.
Преди да дойдат в клуба, вече бяха празнували след семестъра в леглото. Откакто бяха тук, ръцете му нито веднъж не бяха напускали тялото и, а от прелюдията започваше да я боли.
– Бузите ти са зачервени, Ред – прошепна той в ухото и. – Още един час. След това изчезваме.
Тя кимна и отпи още една глътка от шампанското си.
Елора седеше в подобна позиция със Зайн, притисната до него, докато той се облягаше на дивана в офиса си. Тази вечер откачалките не бяха пуснали много хора на този етаж, като искаха да са сигурни, че Заин ще има място и няма да стане толкова претъпкано, че някой случайно да блъсне счупения му крак.
До тях Айви седеше в скута на Тейт. Докато Елора носеше черни панталони, а Касия беше избрала дънки и секси топ, Айви беше в зелена рокля без презрамки. Разрезът на полата стигаше до бедрото и, а ръката на Тейт се движеше нагоре-надолу по голия и крак.
Касия отдаде дължимото на мъжете за това, че тази вечер разговорът беше лесен. Удобен и неочакван. Тейт и Заин бяха споделили истории от собствените си дни в Астън. Елора и Едуин се бяха посъветвали за общите си курсове и за това какво са записали за следващия семестър. Айви им беше казала, че скоро ще кандидатства в магистърската програма по история на Астън.
А Касия беше слушала, доволна, че просто се чувства включена.
Може би някой ден тя щеше да сподели повече за миналото си. А може би не. Тази вечер тя просто се наслаждаваше на скъпото шампанско и се гушкаше близо до Едуин.
Шумът от главния етаж стана достатъчно силен, за да привлече вниманието. Касия седна малко по-изправена, точно когато Майкъл влезе през парадния вход с група мъже. Вероятно братята му от братството.
– Е, добре, добре. – Блясъкът в очите на Айви беше ужасяващ.
– О, познавам този поглед. – Засмя се Елора. – Какво планираш, Айви?
– Той накара Алисън да симулира бременност, за да прецака връзката ми с Тейт. Направих няколко обаждания и разбрах, че едно от момичетата в женското и дружество е бременна, а не Алисън. Няма съмнение, че Майкъл е замесен. Това, както и че се е обадил на бившия на Касия, за да я нарани. – Айви отпи глътка от шампанското си. – Така че очевидно ще си отмъстя.
– Ще ми трябва нещо по-силно за това. – Тейт даде знак на сервитьорката и поръча кръг от шотове текила.
– Какво точно планираш? – Попита Елора Айви.
Айви хвърли поглед към дансинга, където Майкъл се показваше.
– Оказва се, че нашият приятел Майкъл е чукал едно симпатично момиченце. Моят следовател ми изпрати няколко интересни снимки тази вечер.
– На практика ти финансираш пенсионирането на Сал в този момент, нали? – Попита Едуин.
– До голяма степен. Струва си. Момичето, с което Майкъл се чукаше, наистина е просто момиче. Тя учи в местната гимназия. Измъква се от дома на родителите си през нощта, слага си куп гримове и се преструва, че учи в колеж. Ходи на партитата на братството. Но сладураната е само на петнайсет.
Челюстта на Касия падна.
– И Майкъл не знае?
– Скоро ще разбере. – Айви се усмихна. – Майкъл Бамфорд вече няма да е проблем. Забъркал се е с грешните хора.
– Задник – промълви Елора.
– Съгласна съм. – Айви запрати чашата си за шампанско в центъра на кръга. – Да вдигнем още един тост.
– Отново? – Заин се учуди. – За какво ще вдигаме тост този път?
– За тайните. – Айви се усмихна. – И приятелите, на които вярваме, че ще ги пазят.
Касия и Едуин се спогледаха. След това и двамата се засмяха заедно с останалите, като всички отново стиснаха чаши.
– ЗА ТАЙНИТЕ.

Назад към част 50                                                                         Напред към част 52

Глава 50

Айви чакаше във фоайето, седнала на стълбището, и кършеше ръце. Когато чу затръшване на вратата на колата, последвано от друго, тя се изстреля на крака и срещна Едуин и Касия на вратата.
– Здравей.
– Здравей. – Едуин кимна, а ръката му бе стисната с тази на Касия, когато влязоха вътре.
– Съжалявам, че не се видях с вас вчера. – Айви се усмихна. – Нещо се появи.
Изражението на Касия беше безизразно. Толкова безизразно, че Айви се зачуди дали не е взимала уроци от Елора.
Добре, тогава. Време е да се заемем с това. Айви трябваше да бъде някъде тази сутрин и нямаше време да губи време в светски разговори.
– Съжалявам. За всичко.
Касия я погледна отстрани.
– За всичко?
– За всичко. Ако искаш стаята си…
– Не иска – отговори вместо нея Едуин.
– И аз така разбрах, – каза Айви. – Но предложението остава в сила.
Касия се изправи на крака.
– Обади ли се на Джош?
– Не.
– Не знам дали мога да ти повярвам.
– Достатъчно справедливо. – Кимна Айви. – Може би някой ден ще повярваш.
След като Айви спечели доверието и. А тя, по дяволите, щеше да го направи. Според начина, по който Едуин я гледаше, Касия щеше да е наоколо още дълго, дълго време.
– Франсис те обожава – каза Айви на Касия. – Мисля, че тайно се надява доброто ти влияние да се отрази и на мен. Въпреки че не живееш тук, се надявам, че ще я посещаваш често.
– Бих искала.
– Добре. – Айви се усмихна. – Тогава е по-добре да запазиш ключа си.
Касия я изучаваше дълго, после леко поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че това се случва.
Едуин се ухили и я придърпа към себе си.
– По-добре да тръгваме. Оставих колата да работи. Отиваме в библиотеката да учим.
– Довиждане. – Айви ги придружи до вратата. – А, и Едуин?
– Да?
– Няма да отида при мама и татко за Коледа. Мислех да поканя Елора и Заин на вечеря тук. – Идеята се оформяше в съзнанието и, докато говореше. – Може би Франсис и Дейзи биха могли да дойдат. Можем да наемем доставчик на храна или нещо подобно. Не знам. Бихте ли дошли?
Едуин погледна към Касия. Тя вдигна рамо. Дали това беше „да“?
– Зависи. – Едуин се усмихна. – Какво ще ми подариш тази година?
– Предполагам, че ще трябва да се появиш, за да разбереш.
Той се засмя.
– Успех на финала.
– И на теб. – Тя махна с ръка и изчака на прага, докато не се качиха в „Бентли“-то. След това се оттегли във фоайето, за да спре, когато Майкъл слезе по задния коридор.
Дали в имението имаше въртяща се врата, за която тя не знаеше?
– Здравей. – Майкъл се движеше с онази уверена самоувереност, която някога и се струваше толкова привлекателна. Днес тя се надяваше, че тази самоувереност ще го изведе от дома и. Завинаги.
– Какво правиш тук? – Тя не прикри раздразнението в тона си. И как беше влязъл? Тя щеше да разговаря с Джеф, след като Майкъл си беше тръгнал. Задната врата обикновено оставаше отключена, но ако Майкъл я използваше на воля, това щеше да се промени.
– Помислих, че ще видя какво правиш тази вечер – каза той. – Имаш ли желание за вечеря?
– Не.
– Не?
– Не, не искам да вечерям с теб.
Очите му се свиха.
– Трябва да почукаш, преди да влезеш в къщата ми. – Тя мина покрай него, но той я хвана за лакътя прекалено силно. Айви сведе поглед към ръката му, после вдигна брадичка. – Днес не е денят да ме провокираш, Майкъл.
Майкъл я пусна, но се ухили.
– Чух, че твоят човек ти е изневерил с Алисън.
– Не, не ми е изневерявал.
След като Айви изхвърли онова хапче вчера и се размрази физически и психически, тя се замисли за Алисън. Как е стигнала до вратата на Тейт. Как му е подала теста за бременност. По някакъв начин Алисън е знаела, че Айви ще бъде там, за да подслуша. И по някакъв начин Майкъл беше разбрал, че трябва да повдигне въпроса днес.
Дали Алисън изобщо беше бременна?
Трябваше да го разбере по-рано. Трябваше да застане на страната на Тейт.
Беше предположила най-лошото. Срам за нея. Нямаше да допусне тази грешка отново.
– Сигурна ли си в това? – Попита Майкъл.
– О, сигурна съм. Но ако споделяме слухове, чух, че Алисън е бременна. Трябва ли да ти кажа поздравления, татко?
В погледа му се появи светкавица на шок.
Добре, значи не е знаел. Което означаваше, че играта на Алисън е била само нейна. Имаше вероятност тестът за бременност да е бил фалшив. Или може би е била бременна с детето на Майкъл. Ако Айви подхвърлеше няколко съмнения в главата му, щеше да нарече днешния ден победа.
– Довиждане. – Айви излезе от фоайето и премина през имението, като прибра палтото си, преди да излезе навън, за да посрещне Рой.
Той я чакаше на задната алея, според молбата и по-рано. Той и се усмихна през огледалото за обратно виждане, докато тя се настаняваше на задната седалка.
– Накъде?
Айви му даде адреса, с което си спечели предпазлив поглед, но той си замълча и потегли.
– Да чакам ли тук? – Попита той, докато паркираше до тротоара.
– Вероятно не е лоша идея. – Стомахът и се сви на възел, докато се взираше в сградата през прозореца.
Като се има предвид досегашната и практика, рано или късно щеше да провали това. Но ако наистина искаше животът и да бъде неин, да бъде щастлива, беше време да действа. Затова се избута от колата и тръгна към входната врата, а сърцето и заби, докато вдигаше пръст, за да позвъни.
Не след дълго ключалката се обърна. Вратата се отвори.
И Тейт изпълни рамката и.
Той кръстоса ръце на гърдите си, а бицепсите му се напъваха в ръкавите на ризата. Намръщената му физиономия беше твърдо фиксирана на мястото си, но дори и ядосан, той беше красив.
– Ти ми каза да реша – каза тя.
– Аз го направих. И?
– И не ми харесва това, което съм. Но бих искала да се променя.
– Добре.
Тя очакваше нещо повече – пролука в изражението му или покана за влизане вътре. Но той просто я гледаше, като блокираше вратата.
– Трябваше да ти се доверя.
– Да.
– Съжалявам.
– Добре. – Още едно добре. Нищо повече.
Какво чакаше да каже? Беше като да се опитваш да довършиш пъзел, когато три от парчетата липсват.
– Мога ли…
– Не. – Тейт се отдръпна от пътя и затвори вратата.
– Е, добре. – Оуч.
Сърцето и, гордостта и се разпаднаха на малки, крехки парченца в краката и.
Това винаги е било възможно, нали? Беше прекарала последната нощ, мятайки се в леглото си, знаейки, че той може да е приключил с нея. Този път беше отишла твърде далеч, вярвайки на глупостите на Алисън.
Дори мъж като Тейт си има граници и явно Айви беше намерила ръба.
Но, по дяволите, тя го искаше. Искаше още един шанс. Само още един шанс да се справи по-добре.
Докато се взираше в дървеното лице на вратата, стомахът и се сви. Нямаше да има повече шансове.
– По дяволите.
Рой я забеляза да се връща към колата и излезе от нея, като се втурна да я посрещне отзад.
– Да те закарам до вкъщи. Знаех, че това е лоша идея, след като вчера те прибрах, замръзнала на тротоара. Кой мъж би те изпратил да излезеш от дома му без палто?
– Това не е той, Рой. – Айви се усмихна тъжно на шофьора си. – Това съм аз. Аз провалих това. И си тръгнах без палто. Провалих го.
Рой я изучаваше, веждите му се сключиха.
– Е, ако е така. Не ми приличате на човек, който се проваля, мис Кларънс.
– Напоследък много се провалям, – призна тя. Като съквартирантка. Като сестра. Като… какво беше тя за Тейт? Любовница? Приятелка?
Тези етикети звучаха толкова тривиално, дори в главата и. Тя искаше да бъде нещо повече. Искаше да бъде целият му свят. Искаше да бъде толкова оплетена в живота му, че никой да не може да разбере къде свършва той и къде започва тя.
Това не можеше да свърши. Тя нямаше да го допусне. Ами ако всичко това е било изпитание? Ами ако това беше изпитание, което тя трябваше да премине?
– Знаеш ли какво, Рой? Ти си прав. – Тя беше Айви Кларънс, по дяволите. – Можеш да си тръгнеш. Аз ще остана.
– Сигурена ли си?
– Да.
– Ако промениш решението си, съм само на едно телефонно обаждане разстояние.
– Благодаря ти. – Айви изчака, докато задните светлини на колата се изгубиха от погледа и, след това стегна гръбнака си и се върна при Тейт, като отново натисна звънеца на вратата.
Когато той отвори, лицето му все още бе зашеметяващо намръщено.
Айви сложи ръка на гърдите му и натисна. Силно. Докато и двамата не влязоха вътре и тя не затвори вратата зад тях.
– Нямам много хора в живота си, които да ме предизвикват.
Тейт сложи ръце на хълбоците си.
– Айви…
Тя вдигна ръка.
– Ти ме правиш по-добра. Така че не можеш да приключиш с мен. Още не. Искам те. Но най-вече имам нужда от теб.
Тейт въздъхна.
– Ядосан съм ти. Трябваше да ми се довериш.
– Знам.
– Какво направи с това хапче?
– Изхвърлих го.
– Добре.
– Престани да казваш „добре“.
– Чудесно.
Тя завъртя очи.
– Съжалявам.
Раменете му се отпуснаха и ръцете му паднаха отстрани.
– Мога ли да имам още един шанс? Моля? – Айви щеше да моли, ако беше необходимо.
Тейт направи крачка напред, за да прибере кичур коса зад ухото и.
– Казах ли, че сме приключили?
– Не.
– Не, не съм казал. И какво ти казах?
Сърцето и прескочи, когато очите му се успокоиха. Мрачната гримаса на красивото му лице изчезна.
– Ще приключим, когато кажеш, че сме приключили.
– Точно така. И не сме приключили. Но престани да се държиш като шибано хлапе, ясно? Това не ми харесва.
– Няма да ти го обещавам. – Вероятно не беше това, което искаше да чуе. Айви нямаше да се промени за една нощ. – Въпреки че ще се опитам да го смекча.
Тейт се ухили, като обрамчи лицето и с ръце.
– Добре.
– Какво става с теб и добрето днес?
– Просто го наричам такова, каквото е. – Устните му се долепиха до нейните, а езикът му се плъзна по шева на усмивката и. – Защото, бейби, това ще бъде толкова шибано хубаво.
Не, това щеше да бъде страхотно.
Това щеше да бъде любовта на живота и.

Назад към част 49                                                                         Напред към част 51

Глава 49

Айви не изчака Рой да и отвори вратата, когато спряха пред имението. В момента, в който гумите на колата спряха да свирят, тя излетя навън и забърза през студа, за да се промъкне вътре.
Зъбите и тракаха, докато се промъкваше през задната врата, като се опитваше да запази тихите си стъпки, докато вървеше по коридора. От кухнята се носеха гласове. Едуин и Касия вероятно бяха тук с Франсис.
Беше пладне, когато Рой я прибра от квартала на Тейт. Щеше да се наложи да се извини на брат си и съквартирантката си – или бивша съквартирант, тъй като Едуин беше откарал вещите на Касия при него – по-късно.
Трябваше да се преоблече. Да изсуши замръзналата си коса. Да се разплаче. Да изкрещи.
Всичко изброено.
Може би трябва да се качи на самолет. Да напусне Бостън, да напусне имението и Астън, в момента и се струваше фантастична идея. След изпитите. Щеше да издържи още една седмица и след това я нямаше. Щеше да отиде навсякъде, стига да не беше тук.
Стъпките и бяха сковани, докато изкачваше стълбите. Рой беше пуснал парното по време на пътуването до дома, но то не беше прогонило студа, който се беше просмукал в костите и. Това беше нейна грешка, защото излезе навън без палто.
В момента, в който тестът за бременност на Алисън попадна в ръката на Тейт, Айви се изтласка през вратата и се изниза навън. Гневът и я беше стоплил за няколко квартала. Но след това ушите и започнаха да замръзват, както и пръстите и. За щастие беше взела телефона си, за да се обади на Рой да я закара до вкъщи, но му отне известно време да стигне до нея. Докато той пристигне да я вземе, тя вече беше като ледена висулка.
Пръстите и бяха започнали да се размразяват и тръпките бяха толкова остри, че бодяха. Разумното решение щеше да бъде горещ душ и най-дебелите и вълнени чорапи. Само че Айви не отиде направо в спалнята си. Влезе в кабинета си, като се втурна към чекмеджето на бюрото си и онова малко хапче вътре.
Затова ли все още не беше взела хапчето? Дали дълбоко в себе си е знаела, че животът и ще се влоши? Че Тейт щеше да я нарани толкова много, че щеше да има нужда от това бягство?
Как би могъл? Тя му беше казала всичко. Беше му се доверила. Беше се влюбила в него. Как е могъл да я излъже за Алисън? Освен ако…
Освен ако Алисън не е излъгала, че е бременна. Тя можеше да лъже. Айви не би оставила нищо на тази кучка.
Или може би Алисън е казвала истината. Тя изглеждаше съсипана, а Айви не смяташе, че е толкова добра актриса.
Тейт беше казал на Айви, че Алисън се е обърнала към него само преди седмица в „Измяна“. Може би той беше приел предложението и за секс на паркинга зад клуба. Една-две седмици бяха ли достатъчни, за да разбереш, че си бременна?
Алисън беше знаела къде живее Тейт. Това беше нещо, нали? Алисън очевидно беше ходила при него и преди. Може би са се чукали от седмици. Може би той я беше взел в леглото си, както беше взел Айви.
Или може би Алисън е имала свой собствен следовател на щат. Да открие Тейт нямаше да е толкова трудно.
– По дяволите. – Айви удари с юмрук по повърхността на бюрото. Съмненията караха главата и да се върти. Сърцето и биеше толкова силно, че чак я болеше. Цялото и тяло вибрираше.
Вода. Имаше нужда от вода, за да преглътне това хапче и да блокира света.
Айви се измъкна от кабинета си и отиде в банята, за да завърти кранчето. Ръката и трепереше, докато пълнеше чашата на мивката.
Тя вдигна хапчето, готова да го сложи на езика си, но улови отражението си в огледалото. Лицето и беше бледо. Устните и имаха син оттенък. Върхът на носа и беше червен като очите и.
Приличаше на смърта.
В съзнанието и изникна образът и в същата тази баня, изглеждаща почти по същия начин. Тогава в ръката и беше друго хапче, макар че ефектът щеше да е същият. Щеше да вземе това и да изтръпне. Щеше да вземе това и болката щеше да спре, поне за малко.
Само че тя беше минала по този път.
Болката не спираше.
Точно след четири дни щеше да се навършат четири години от катастрофата. От смъртта на Кристофър.
Преди четири години Айви бе започнала да взема болкоуспокояващи. Те и бяха предписани след катастрофата заради болките във врата. Беше се отървала с живота си – и със собствените си натъртвания и синини. Но дори след като тези наранявания бяха заздравели, тя продължи да взема хапчетата, за да притъпи сетивата си.
Майка и беше правила същото от години и Елена беше научила добре дъщеря си. За известно време хапчетата бяха действали прекрасно.
Докато… не се оказаха.
Докато Айви не се събуди на пода в тази баня, без да си спомня как е попаднала там, изплашена до смърт.
Джеф беше този, който я беше конфронтирал за хапчетата. Джеф беше единственият, който забеляза пристрастяването и. Не родителите и. Не и братята и. Не и приятелите и.
Нейният камериер.
Джеф и беше помогнал. Беше потърсил помощ от Франсис и заедно бяха намерили консултант, който идваше в имението всеки ден в продължение на три месеца.
Айви не искаше да посещава рехабилитационен център, защото се страхуваше от клюките, които щеше да предизвика. Затова консултантът беше отишъл с нея при лекаря и бяха намалили дозата, докато тя не беше в състояние да се откаже напълно.
Трябваше да каже на Елора за хапчетата и за консултанта, защото беше трудно да скриеш жена, която идва в дома ти всеки ден. Едуин също беше разбрал за това и беше казал на Заин. Братската им намеса беше довела до пълноценно признание за Кристофър и катастрофата.
Историята, която им беше разказала, не се различаваше толкова много от признанието и пред Тейт. И подобно на Тейт, братята и бяха вбесени. Те я накараха да обещае, че няма да пие повече хапчета. Както и Джеф.
Джеф я беше накарал да се закълне, че ще се откаже, за да не влезе един ден в тази стая и да не намери безжизненото и тяло на пода.
Тя беше изпълнила това обещание.
И беше на секунди от това да го наруши.
Ръката и трепереше, а водата се стичаше по ръба на чашата.
Айви се взираше в хапчето, толкова близо до езика и, че можеше да го усети. Не беше погледнала внимателно шишенцето, когато го беше откраднала от чантата на майка си. Сигурно е било ксанакс. Може би валиум. Не беше толкова силно, колкото опиатите, които Айви някога беше жадувала.
Имаше ли значение?
Това хапче, колкото и леко да беше, щеше да наруши обещанията и.
Изхвърли го.
Вземи го.
– Какво, по дяволите, правиш?
Чашата в ръката и се изплъзна, разби се на плота и се удари в мивката. По някакво чудо не се счупи.
Погледът на Айви се срещна с този на Тейт в огледалото, когато той влезе в стаята.
Докато тя се чувстваше като кубче лед, той беше точно обратното. Гореща, разтопена лава. Бузите му бяха зачервени, а очите му пламтяха.
– Какво правиш тук? – Попита тя.
Той я хвана за китката и изтръгна хапчето от пръстите и.
– Какво е това?
– Неизпълнено обещание, – прошепна тя. На семейството си. На Джеф. Към себе си.
Той задържа погледа и, сякаш се опитваше да надникне в душата и. Да види другите части, които беше пропуснала, когато му беше казала за катастрофата.
– Това няма да поправи счупеното.
– Тогава какво ще направи?
Челюстта му се сви, докато поставяше хапчето на плота.
– Ти си тръгна.
– Ти излъга.
– Дали?
– Ти си бил с Алисън. – Тя кръстоса ръце на гърдите си, опитвайки се да скрие треперенето на ръцете си. – Как можа?
Изражението на Тейт се превърна в камък.
– Знаеш ли… Заин говореше за теб и Едуин. От време на време ми разказваше за по-малките си брат и сестра, най-вече за важни събития или когато нещата в семейството ви се объркат. Като при инцидента. И когато си започнала да учиш в Астън. Разказа ми, когато си поискала да дойдеш в „Измяната“. Притесняваше се, че е било грешка да те пуснат, когато си била толкова млада.
Айви не рискува да каже нито дума. Нямаше представа докъде стига той с това и колкото и да беше ядосана, колкото и да беше наранена, все пак се вкопчваше във всяка негова дума.
– Той винаги се е чудил дали родителите ти не са прецакали напълно теб и Едуин. Притесняваше се за това. Ето защо ти позволи да дойдеш в Измамата. Защото искаше да знае коя си.
– И се обзалагам, че е бил разочарован.
– Не. – Тейт поклати глава. – Не е бил. Той ми каза, че имаш дух. Че си била хлапачка, но подозираше, че ще израснеш. Каза, че му напомняш на него. Смела и упорита. Безстрашна. Че между теб и Едуин може би ти ще бъдеш тази, която ще се освободи от плановете на баща ви, както е направил той.
Айви вече дори не знаеше коя е тази жена. Беше я изгубила някъде по пътя.
– За мен ти беше просто негова сестра – каза Тейт. – Безлично момиче, за което си говорехме понякога. А после влязох в „Измяната“ и в момента, в който те видях, в който ми хвърли това твое отношение в лицето, всичко се промени. Ти не беше сестрата на Заин. Ти беше моя.
От гърлото и се изтръгна хлипане. В очите и се появиха сълзи, защото зад гнева на Тейт се криеше болка. Сърцераздирателна мъка, а тя беше човекът, който я беше поставила там.
– От момента, в който те видях в онзи клуб, ти беше моя. За да те докосна. За да те държа. Да те целувам. За да те защитя. Ти беше моя. Но това не означава нищо, ако не можеш да ми се довериш. Ако и аз не съм твой. Реши, Айви. Или влизаш, или излизаш.
Без да каже нито дума повече, той си тръгна, оставяйки я в мълчание. Думите му звучаха в ушите и.
Тя протегна ръка и взе хапчето, като го постави в дланта си. Пръстите и го обгърнаха и стиснаха здраво.
Реши, Айви.
Изхвърли го.
Или го вземи.
Тя отиде до тоалетната и отвори ръката си. После обърна дланта си.
Малкото бяло квадратче се изплъзна от кожата ѝ и падна с най-слабото цопване във водата. След това изчезна, завихри се, изчезна, докато тя пускаше водата.
Реши.
Загуби го.
Или се бори.

Назад към част 48                                                                           Напред към част 50

Глава 48

Елора стоеше пред къщата на родителите си и гледаше към входната врата.
– Кажи ми, че всичко ще бъде наред.
– Ще се оправи. – Заин целуна косата и.
– Благодаря ти, че дойде с мен. – Ако този разговор се обърнеше накриво, тя имаше Заин.
– Откакто напуснахме таванското помещение, ти благодари десет пъти. – Той потупа лакътя и със своя. – Време е да отвориш вратата, бейби.
– Още една минута, – прошепна тя.
Още една минута, за да може баща и да и бъде баща.
Заин не спори. Той стоеше до нея, докато дъховете им се разнасяха около тях в студения декемврийски въздух. Даде и безрезервната си подкрепа, без да се съмнява, точно както през последните два дни.
Точно както го правеше от самото начало.
Той знаеше за Лукас от години. Беше разбрал още първата вечер, когато тя влезе в клуба му.
Елора толкова се беше притеснявала, че драмата на родителите им, това, че споделят полубрат и сестра, ще накара Заин да си тръгне. Трябваше да знае по-добре.
Заин Кларънс не беше от мъжете, които си тръгват от това, което искат.
А той искаше Елора.
Нищо друго нямаше значение.
Последните два дни бяха прекарали в разговори, най-вече за това как Елора ще каже истината на баща си, но също и за това как Заин е научил за аферата на Дейвид и Джоана.
Когато Заин е бил в гимназията, Елена Кларънс се е изнесла от дома им. Тя беше взела със себе си Едуин и Айви, за да живеят в имението, но тъй като Заин беше по-голям, той беше избрал да остане с Дейвид. Не защото беше много лоялен към баща си, а защото беше щастлив в неговата къща и в неговата рутина. Беше достатъчно голям, за да се занимава сам, докато близнаците имаха нужда от повече надзор.
Заин не очакваше майка му да се премести отново вкъщи, затова една вечер влезе в офиса на баща си, за да попита дали ще се развеждат. Дейвид беше пиян.
Заин предположи, че именно уискито е довело до неясното признание на Дейвид, че е забременил друга жена.
Дали именно аферата на Дейвид и Джоана беше подтикнала Елена да преспи с бащата на Елора? Отмъщение към бившата и приятелка? Каквато и да беше причината, цялата ситуация накара Елора да се свие в стомаха си.
Когато Дейвид призна за аферата си онази вечер, това беше повратна точка за Заин. Последните нишки, които го свързваха с баща му, се бяха скъсали. Беше се зарекъл никога да не се превръща в огледало на Дейвид, а да си проправи собствен път.
В крайна сметка Елена се беше върнала при Дейвид. Дори Заин не беше сигурен защо. Майка му можеше да си тръгне с много пари при развода. Но тя се беше върнала с Айви и Едуин на ръце и никой не беше споменал за бебе. А по време на пиянското си опиянение Дейвид не беше казал на Заин, че жената е Джоана.
Дълго време Заин бе предполагал, че няма бебе. Че любовницата на баща му е направила аборт и това е успокоило Елена достатъчно, за да се върне у дома.
Само че с течение на времето любопитството на Заин го беше надвило и той беше направил собствено разследване.
Това не му отне много усилия. Заин беше проследил асистентката на Дейвид по време на аферата. Дейвид я беше уволнил, твърдейки, че не се справя със задълженията си. Асистентката имаше друга теория – че Елена е настоявала следващият му асистент да бъде мъж. Не и беше тъжно да си тръгне, особено защото и бяха платили добре, за да мълчи за всичко, на което беше станала свидетел. Но Заин беше убедителен човек и беше обещал никога да не разкрива нарушението и. Просто искаше да узнае истината за баща си.
В живота на Дейвид винаги е имало и други жени. Брачните му клетви бяха в най-добрия случай насоки. А асистентката му ясно си спомняше, че Дейвид беше особено влюбен в една тъмнокоса жена, която идваше в офиса всеки четвъртък следобед.
Асистентката беше дала името на Заин, Джоана. Защото един ден тя бе пристигнала в офиса не в типичния за нея четвъртък, а в понеделник сутринта. По лицето и се бяха появили сълзи и тя бе поискала незабавно да се види с Дейвид.
Заин лесно се бе справил. Беше намерил Лукас. Но нямаше сърце да разбие семейство Малдонадо.
Затова бе запазил истината за себе си.
А когато преди години Елора влезе в „Измяна“, той я погледна и разбра, че е прецакан. Защото, въпреки че родителите им бяха създали проклета бъркотия, той все пак искаше Елора.
– Обичам те – каза той, нарушавайки тишината, сякаш знаеше, че тя трябва да го чуе.
– Аз също те обичам. – Тя срещна поразителния му син поглед. – Да си тръгнем ли?
– Това е твое решение.
Тя знаеше, че той ще запази тайната, ако го помоли. Че ако това спести на Елора тази болка, той ще я отнесе в гроба.
– Не. – Тя въздъхна. Това не беше нещо, което можеше да носи през целия си живот. Не би поискала и Заин да го понесе. А Лукас заслужаваше да знае истината.
Затова завъртя дръжката на вратата и влезе вътре, а Заин я следваше плътно.
Новият камериер – тя наистина трябваше да научи името му – се втурна да ги посрещне, вероятно раздразнен, че не е почукала.
– Мис Малдонадо.
– Можете ли да кажете на баща ми, че съм тук?
– Той е в кабинета си и ви очаква.
– Добре. – Тя си пое дълго дъх.
Вчера Елора се беше обадила на татко, за да го попита дали може да се срещне днес. Обикновено той работеше в офиса в петък сутринта, но тя не искаше да прави това, докато той е на работа или докато Лукас е вкъщи. Затова го попита дали може да бъде тук.
Баща и рядко и отказваше.
Тя свали палтото си, подаде го на камериера и се обърна, за да помогне на Заин да свали своето. Тъкмо го беше предала, когато от коридора се чуха стъпки.
– Здравей.
Елора извърна глава. Лукас, облечен в торбести кестеняви гащи, се приближаваше към тях.
– Какво правиш тук? Защо не си на училище?
– Снощи се разболях, предполагам, че съм ял нещо, но ми се повръщаше. Затова татко каза, че трябва да си остана вкъщи.
Не. Не, той не можеше да бъде тук. Това не беше по план. Първо, тя щеше да каже на татко. След това заедно щяха да решат как да кажат на Лукас. А сега какво? Трябва ли да изчака? О, Боже. Идеята да направи тази сутрин всичко отначало, да се напомпа, за да направи това…
Лукас я погледна странно, но вниманието му бързо се насочи през рамото и към Заин.
– Е, здравей. Кой си ти?
Елора беше твърде заета да се изплаши, за да ги представи.
Заин използва патерицата си и се доближи, като протегна несчупената си ръка.
– Заин Кларънс.
Лукас стисна ръката му, като погледна между тях.
– Вие сте заедно или каквото и да е?
– Да, – каза Заин. – Ние сме заедно.
– О. – Лукас се обърна към Елора. – Затова ли си тук? За да ни представиш?
– Всъщност дойдох да говоря с татко.
– Той е в кабинета си. – Лукас направи крачка в тази посока, сякаш щеше да тръгне с тях.
– Сама, Лукас. Трябва да поговоря с него насаме.
– Защо да не си поговорим, докато говорят? – Заин попита Лукас. – Да се опознаем.
– Да. Добре. – Лукас сви рамене. – Готино. Искаш ли да гледаш телевизия или нещо друго?
– Телевизия би било чудесно. – Заин се усмихна на Елора и последва Лукас по коридора.
– Какво стана? – Попита Лукас, като махна към счупения крак на Заин.
– Инцидент с мотоциклет.
– Уау. – Лукас изсъска. – Съжалявам.
– Извадих късмет. Сестра ти постоянно ми повтаряше да си сложа каската. Тя ми спаси живота.
Лукас и се усмихна, а после си тръгнаха.
Братя.
Беше загубила половината от Лукас. Но тази половина щеше да отиде при Заин, Айви и Едуин. Когато гледаше Лукас и Заин заедно, не я болеше, както си мислеше.
Вълна от нерви разтърси Елора по петите, но това беше нейният шанс. Нямаше повече да отлага. Затова тя развърза крака и намери баща си в кабинета му, седнал на бюрото си и отпиващ чаша кафе, докато четеше нещо на монитора си.
Когато тя влезе в стаята, очите му се насочиха към вратата и той се усмихна.
– Здравей, мъниче.
– Здравей, татко. – Тя затвори вратата след себе си.
– О-о. Това е един от онези разговори, а?
Тя кимна и отиде да го прегърне.
– Когато се обади, имах чувството, че това няма да е добре. Всичко наред ли е? Добре ли си?
– Не съвсем, – призна тя. – Можем ли да седнем на дивана?
– Разбира се. – Той изскочи от стола си и я придружи до кожения диван, като се настани на единия му ръб, а тя седна до другия.
Беше репетирала как да му каже, какво точно да каже. Но в сърцето си сигурно знаеше, че няма как да изрече думите, затова бръкна в джоба на якето, което носеше днес, и извади сгънатите вътре документи.
Две писма.
Елора ги подаде на баща си.
– Какво е това? – Попита той, разгръщайки страниците.
Тя не отговори. В момента, в който той се напрегна, тя се подготви за всичко, което щеше да последва. Сълзи. Крясъци. Отричане. Може би той щеше да я обвини в лъжа. А може би щеше да излезе през вратата и да удуши майка и.
Вместо това постави писмата на масичката за кафе и отпусна лакти на коленете си.
Елора беше готова да го утеши. Да го прегърне през разбитото му сърце. Но за втори път в рамките на два дни осъзна, че е изостанала с десет крачки.
– Вече знаеш, – каза тя.
– Знам.
– Как? Кога? Защо не ми каза, че не си мой баща?
Татко я изравни с поглед.
– Аз съм твоят баща, Елора Малдонадо. От момента, в който си поела първата си глътка въздух, до момента, в който поемам последната си. Разбираш ли?
Тя преглътна буцата в гърлото си. Да, той беше неин баща. Това трябваше да изпълни сърцето и. Това беше отговорът, който искаше, нали? Да излезе от тази стая и да знае, че той все още иска да я има? Но това не накара ямата в стомаха и да изчезне. Защото сега това не бяха само лъжите на майка и. Това бяха и неговите лъжи.
– Откога знаеш?
– Ти си моя дъщеря, Елора. Лукас е мой син.
– Но…
– Не. Това е краят.
Край? Не, това беше само началото.
– Заслужавам да знам истината. Лукас също.
Татко издиша дълго и поклати глава.
– Никога не съм искал да разбереш.
– Нямаше да ми кажеш?
– Не. – Той поклати глава. – С майка ти се съгласихме, че е по-добре това да остане в миналото. Аз съм баща ти. Нищо няма да промени това. Дори твоята ДНК.
– Тогава като мой баща те моля да ми разкажеш всичко. Моля те, не ме карай да тръгвам да търся историята. – В неизречените и думи имаше предупреждение. Или той и казваше, или тя щеше да разбере по друг начин. – Моля те, татко.
– Защо? За да можеш да намериш биологичния си… – Той се изстреля от дивана. – Дори не мога да го кажа.
– Не става дума за това да намеря… него. – Тя също не можеше да го каже. – Аз не искам друг баща. Ти си моят баща. Но аз имам право да знам.
Раменете му се свиха.
– Татко, моля те, бъди честен с мен.
Той я погледна с толкова много съжаление, изписано на лицето му, че сърцето и се пръсна. След това се върна на дивана и потъна на мястото си.
– Не мога да имам деца. Стерилен съм.
– Стерилен. – Тя изобщо не очакваше да каже това.
– Майка ти искаше деца. Искаше да е бременна и да те усеща как растеш в нея. Говорихме за възможностите. Донор. Отидохме на лекар. Получихме списък с потенциални донори. Цялото това нещо, да избереш сперматозоид на друг мъж, беше прекалено. Казах на майка ти, че ще осиновим. Тя не искаше да осиновява. Една вечер тя излезе с приятелки. Знаех какво е планирала. Беше избрала точния момент. Две седмици по-късно ми каза, че е бременна. С теб.
– Аз… – Елора остана зашеметена безмълвна, опитвайки се да остави всичко това да потъне в съзнанието и. Значи мама се е сблъскала с Хенри Нилсън в един бар? Елора е била плод на връзка за една нощ? И татко е знаел за това? – Не си се опитал да я спреш?
– Не.
– Не ти пукаше?
– Че жена ми е правила секс с друг мъж? Разбира се, че ми пукаше. Но тя не беше единствената, която искаше бебе.
– Ами ако не се беше получило?
– Не знам, – промълви той.
Умът на Елора се завъртя.
– А Лукас? Същото ли беше?
– Не. – В гласа на татко имаше остро като бръснач острие. – Майка ти и Дейвид имаха афера.
– Не по-различно от аферата ти с Елена.
Всъщност тя не се интересуваше от аферите. Не за това ставаше дума. Елора беше тук, за да гарантира, че Лукас ще излезе невредим от това.
– Всички ли знаят? Дейвид и Елена?
– Да. Всички стигнахме до… споразумение.
– Какво споразумение?
– Лукас е мой син.
– И това е краят, нали? – Тя му подхвърли предишните си думи.
– Да, така е.
Дейвид нямаше да дойде, за да поиска Лукас. Беше имал тринайсет години, за да направи този ход, но не го е направил. Това поне беше утеха, нали? Татко беше десет пъти по-добър баща от Дейвид. И все пак това не се побираше в сърцето и.
– Лукас има право да знае.
– Елора…
– Не го карай да разбере така, както аз разбрах. – Тя посочи листовете. – Той заслужава да го чуе от теб. И ако ти не искаш да му кажеш, тогава аз ще му кажа.
Татко стисна върха на носа си.
– Откога знаеш?
– Месеци.
– Месеци? И си го запазила за себе си? – Той протегна ръка през дивана, за да вземе нейната. – Съжалявам.
– И все пак не ми беше казал. – Може би, ако беше на негово място, тя също нямаше да бъде откровена.
– Лукас е само на тринайсет години, – каза татко. – Това е… той е само на тринайсет.
– Не моля да излезем и да му кажем днес. Не искам това да провали младостта му. Но, татко. Някой ден той трябва да знае.
Погледът му се премести върху буквите. Той се взираше в тях, а минутите минаваха в мъчително мълчание, докато накрая кимна.
– Обещавам, че ще му кажа. Когато настъпи подходящият момент. Можеш ли да живееш с това?
– Да. – Баща и не даваше с лека ръка обещания на децата си. Ако обещаеше да каже на Лукас, щеше да го направи. За днес това беше достатъчно. Затова Елора се изправи и тръгна към вратата, оставяйки тези две писма зад себе си.
Беше ги носила достатъчно дълго.
– Елора, – извика той, преди тя да се изплъзне. – Обичам те. Всичко, което съм правил, независимо дали е било правилно или не, винаги е било, защото те обичам.
– Знам, татко. – Тя излезе от кабинета му и тръгна по коридора в мъгла. Сякаш беше извън тялото си, все още на дивана с татко, опитвайки се да обработи всичко, което и беше казал.
Какво следва? Дали щеше да бъде напрегнато между тях? Какво щеше да каже на майка си?
Нищо. Елора щеше да остави татко да се справи с мама. Беше направила това, което трябваше да направи днес. И беше време да се прибере у дома.
Краката и я понесоха към театралната зала, където Заин се излежаваше в едно кресло, а Лукас – в друго. Филмът на екрана беше най-новият хит в стрийминга. Лукас беше пуснал звука толкова силно, че никой от двамата не я чу, когато тя отиде до столовете и сложи ръка на рамото на Заин.
– Как мина?
Тя сви рамене и усети как я боде в носа. Нямаше съмнение, че по време на пътуването към дома щеше да се разплаче.
– Ще плачеш ли? – Лукас натисна пауза, стаята притихна и излетя от стола си. – Какво става?
– Нищо, – излъга тя. – Училищни неща, за които трябваше да поговоря с татко.
– Отпадаш ли? – Попита Лукас.
– Не, не се провалям.
Заин се изправи, по-бавно с патерицата си, но щом се изправи на крака, вдигна ръка, като и направи място до себе си.
– Гордея се с теб.
Тя също се гордееше със себе си.
– Можем ли да се приберем у дома?
– Чакай. Вкъщи? – Лукас погледна между двамата. – Вие живеете заедно?
– Живеем, – каза Заин, преди Елора да успее да отрече. – Ел току-що се премести.
– Това беше само временно решение, докато се лекуваш – каза тя.
– След това го правим постоянно.
Елора нямаше намерение да спори.
– Щом се почувстваш по-добре, трябва да дойдеш, – каза Заин на Лукас.
– Може би. – Лукас сви рамене, правейки всичко възможно да изглежда безгрижен, но усмивката му прозираше. – Предполагам, че може да е готино.
Заин се ухили, докато изучаваше лицето на Лукас. Всеки друг можеше да пропусне проблясъка на удивление в погледа му, но Елора не го направи. И тя не пропусна възхищението в този на Лукас. Двамата вече бяха влюбени един в друг, а Лукас – просто защото Заин беше на Елора. А Заин – защото Лукас беше негов.
Братя.
И тя трябваше да ги задържи и двамата.
С последно сбогом Елора ги изведе навън, след като прибраха палтата си. Тя се увери, че Заин се е настанил на пътническата седалка на джипа си, а след това се качи зад волана.
– Е? Какво каза? – Попита Заин.
Тя включи колата и докато ги водеше към таванското помещение, му разказа всичко.
– Как се чувстваш?
– Не знам. – Тя сви рамене. Бяха паркирали в гаража, но никой от двамата не беше направил крачка да слезе от колата. – Странно.
– Готова ли си за нещо?
– Какво нещо?
– За нещо щастливо. – Той се наведе през конзолата и я целуна по устата. – Следвай ме.
Вместо да се отправи към асансьора, за да се качи горе, Заин се насочи към салона за татуировки, където Аксел го чакаше. Магазинът беше затворен и наоколо нямаше други художници.
– Здравей. – Заин стисна ръката на Аксел. – Благодаря, че направи това.
– За моя чест, човече. Върни се. – Аксел намигна на Елора, след което я поведе към стаята си за татуировки.
– Ще си правиш татуировка? – Елора попита Заин, докато той се настаняваше на един стол.
– Да. Надявах се и ти да си направиш такава. – Заин посочи неоновия надпис на стената.
Две сърца. Един удър.
Час по-късно Заин беше изписал първата част от този надпис с мастило върху сърцето си.
А Елора беше изписала втората част върху своето.

Назад към част 47                                                                          Напред към част 49

Глава 47

Телефонът на Айви иззвъня на нощното шкафче на Тейт. Тя се протегна през голите му гърди, отключи екрана, за да прочете текста на Едуин.

„Намери я снощи. Благодаря, че се обади на Сал“

Тя въздъхна и избърза да напише отговор.

„Добре ли е? Можем ли да се срещнем по-късно? Моля?“

Айви очакваше твърдо „не“. Но трите точки на екрана и намигнаха за няколко дълги мига, докато дойде отговорът на Едуин.

„Тя е добре. Иска да се види с Франсис. Ще дойдем в имението за обяд“

Дъхът се изтръгна от дробовете на Айви. Пфу. Може би имаше шанс да поправи нещата с Едуин. И Касия.

„Ще се видим тогава“

Беше едва седем сутринта. Това и даваше още няколко часа с Тейт, преди да се прибере у дома и да се изправи пред реалността.
– Всичко наред ли е? – Попита Тейт.
Тя остави телефона си настрана и се сгуши в гърдите му.
– Да. Едуин намери Касия. Трябва да се върна в имението преди обяд.
– Добре. – Той я целуна по косата. – Ще отидем след малко.
– Мога да се обадя на шофьора си.
– Това би било загуба на време, тъй като аз ще те закарам.
Ъгълчето на устата и се повдигна.
– Винаги ли успяваш да постигнеш своето?
– Бейби.
В смисъл „да“.
Тя подпря ръце на гърдите му и срещна погледа му, плуващ в тези шоколадови басейни. Откакто Тейт я беше довел при него в сряда, почти не бяха напускали леглото му. Няколкото пъти, в които се обличаха, бяха за кратки пътувания до кухнята. Зареждаха се с гориво, преди да опустоши тялото и за пореден път.
Ако можеше да се сбъдне едно желание на Айви, то щеше да бъде да остане тук, скрита още една седмица. Още една година. Но това бягство от реалността беше към своя край. След като се срещна с Едуин и се извини на Касия, тя трябваше да се върне на работа.
– Трябва да уча, – каза тя. – Изпитите ми започват в понеделник.
– Ще вземем нещата ти. Донеси ги тук за уикенда.
– Ами ако трябва да прекарам уикенда в имението? Сама?
Тейт се ухили.
– Това „не“ ли беше? – Попита тя.
– Това беше „не“. – Той сля устите им, търкаляйки я, докато не я притисна под силното си тяло.
Езикът му се преплете с нейния в бавно, лениво плъзгане. По дяволите, но той имаше страхотен език. Когато стигна между тях, ръката му се спусна към сърцевината ѝ и се заигра с влажните и гънки. Талантлив език. Талантливи пръсти. Талантлив член.
Възбудата му се втвърдяваше между тях с всеки удар на езика му. Всяко плъзгане на пръстите му. Тя изтръпна, когато той ги плъзна по клитора и.
Сближиха се без усилие, като любовници, които са прекарали години, а не часове в усъвършенстване на секса. Айви беше изгубила бройката на оргазмите, които и беше доставил през последния ден. Но при всеки от тях тя падаше малко по-дълбоко. Жадуваше за него още малко повече. Надяваше се, че обещанието им ще се сбъдне.
Пожелаваше си Тейт.
Той ги люлееше заедно, удар след удар. Намотката в корема и се сви по-силно. Дъхът и секна, когато той се вмъкна вътре. По кожата и пропълзя руменина, всеки нерв се събуди и се разпали, преди звездите да се разпилеят в погледа и.
Тя си пожела тези звезди.
И тогава се разпадна.
– Тейт.
– Майната му, Айви. – Той изстена и се отдаде на собственото си освобождаване, докато тя пулсираше около него, изцеждайки го докрай.
Двамата се сринаха на купчина, лепкави и без кости. Краката им бяха преплетени един в друг. Чаршафите се бяха отърсили от леглото. Нейната възглавница я нямаше, така че тя използва рамото на Тейт, когато той се просна по корем.
Тези голи моменти, когато нямаше нищо друго освен смесени удари на сърцето и нежни докосвания, се бяха превърнали в спасението на Айви. Тя се губеше в Тейт.
Някога, след Кристофър, идеята да загуби самоличността си щеше да я накара да изпадне в паника. Само че в момента Айви не се интересуваше много от това коя е. Да се превърне в някой нов, достойна за мъж като Тейт, и се струваше блестяща идея.
А сексът беше, ами… променящ живота.
– Случвало ли ти се е някога да е така? – Попита тя.
– Не.
А те едва започваха.
Трябваше да влезе под душа, но първо затвори очи, за да подремне за кратко. Но преди да успее да се унесе, телефонът на Тейт иззвъня.
Той се пресегна, за да провери екрана, и се намръщи, докато го доближаваше до ухото си.
Не можа да различи думите от другата страна на линията, само шумоленето на дълбок глас.
– По дяволите – измърмори Тейт. – Тогава ще трябва да се изключим. Предпочитам да поема удара за затварянето, отколкото да рискувам през уикенда, когато нямаме нужния персонал.
Той се заслуша за още един миг, след което каза:
– Звучи добре. Ще се видим след малко.
Айви изчака, докато той приключи разговора, и върна телефона на нощното шкафче.
– Всичко наред ли е?
– Това беше мениджърът ми в клуба. – Той въздъхна във възглавницата. – Други двама отказваха да се подложат на тест за наркотици. Ще трябва да отида там по-късно. Да се срещна с останалия персонал. Да им кажа, че затваряме за известно време.
– Съжалявам. – Тя пусна целувка на гръбнака му. – Колко време ще затворите?
– Още не знам. Надявам се, че няма да е за дълго.
Не само че бяха прекарали вчерашния ден в секс, но Тейт и Айви бяха говорили с часове.
Тя му беше разказала за училището и за кавгата с баща си. Беше му разказала за решението си да се откаже от очакванията му, дори ако това и струваше имението. Разказа му и за Майкъл и как се страхува, че той ще открие истината за катастрофата.
Нейните проблеми изглеждаха тривиални в сравнение с тези на Тейт. Той беше в процес на преструктуриране на Клуб 27. От деня, в който го бе поел от предишния собственик, имаше само проблеми. Както беше обещал, беше направил чистка, за да се увери, че всички, които са продавали наркотици на предишния собственик, са изчезнали. Няколко души от първоначалния персонал бяха останали, включително и любимият барман на Айви, който знаеше как да и направи джин-физ „Рамос“. Но в по-голямата си част персоналът му беше толкова нов за Клуб 27, колкото и Тейт.
Кандидатите трябваше да преминат през проверка на миналото. Всички трябваше да се подлагат на случайни тестове за наркотици. Никой нямаше право да пие, докато е на смяна. Заин имаше същите очаквания и в „Измяна“. И все пак наемането на служители се оказваше трудно. Намирането на бармани не беше толкова трудно. Имаше само две свободни позиции в сервитьорския състав на Тейт. Но в момента беше трудно да се намерят.
Човекът, когото бяха наели преди две седмици, се беше държал небрежно с клиентка и го бяха освободили. Друг беше решил да не се яви на смяна миналата събота вечер. А сега двама от тях бяха отказали тестовете си за наркотици.
Тейт, удивляваше Айви, вършеше всичко прецизно. Той не би оставил клуба отворен, ако нямаше достатъчно охрана, за да гарантира безопасността на клиентите и служителите си.
Тя не се съмняваше, че скоро клуб 27 щеше да има репутацията на „Измяна“. Списъкът с гостите щеше да е също толкова впечатляващ. Но първо трябваше да прескочи някои препятствия.
– Баща ми смята, че трябва да затворя до Коледа – каза той. – Да отворя отново в навечерието на Нова година с елитно парти. Да се разчуе.
– Това е добра идея. Това ще ти даде няколко седмици, за да наемеш персонал и да го обучиш.
– Точно така. – Той си пое дълго дъх. – Мразя да затварям. Наистина мразя. Чувствам се като губещ. Но… това е правилният ход.
– Съжалявам. – По рамото му имаше няколко слаби лунички. Тя ги проследи, свързвайки точките в различни модели. Щеше да научи всичко, което трябваше да знае за тялото му, преди да приключат. И ако до този момент той все още я искаше, щеше да започне всичко отначало.
– Ти си близък с баща си, нали?
– Близък съм и с двамата си родители.
– Какво е това? – Във въпроса и нямаше ревност или враждебност, а само искрено любопитство. Повечето хора, които тя познаваше, се опитваха толкова много да не се превърнат в родителите си.
– Не мога да излъжа. Доста е страхотно. – Той се засмя. – Те ме уважават. Аз ценя мнението им. Те ценят моето. И ме предизвикват.
– Как така?
– Подтикват ме да бъда по-добър човек. Да се уверя, че поставям хората пред парите. Уверявам се, че служителите ми са добре платени и се чувстват сигурни в своята среда. Давам средства за благотворителност не за да си осигуря покани за галавечери за набиране на средства или споменавания в медиите, а защото имам късмет и родителите ми са ме научили да помагам на по-малко щастливите.
Тя падна малко по-дълбоко. Жадуваше за него още малко. Как, по дяволите, Айви се беше озовала в леглото на този мъж? Той беше твърде добър за нея, но тя все пак щеше да го задържи.
Кой направи Айви по-добра? Със сигурност не бяха родителите и. Не бяха братята и или приятелите и. В отсъствието на някой, който да я предизвика, може би щеше да и се наложи да се предизвика сама.
– По-добре да се приготвя. – Тя притисна с целувка тези лунички, след което се измъкна от леглото му и се оттегли в банята, за да вземе душ.
Тейт, също толкова ненаситен за тялото и, колкото и тя за неговото, не я остави сама за дълго. Присъедини се към нея под струята и докато излязат, тя закъсня да се срещне с Едуин и Касия.
Айви се облече с дрехите от по-рано през седмицата, докато Тейт побърза да навлече чифт дънки и тениска с дълъг ръкав от гардероба си. След това напуснаха убежището на спалнята му и се запътиха към главния етаж.
Тейт тъкмо беше взел ключовете си от кухненския плот, когато на вратата се позвъни.
– Нека само да видя кой е. Ще бъда бърз.
Докато той се запътваше към входната врата, тя се запъти към всекидневната и огледа пространството. Къщата явно беше обновена наскоро, но този, който беше направил преустройството, може би Тейт, беше запазил някои от оригиналните щрихи.
Камината имаше ръчно издълбан детайл от свитък, от който любителите на антики биха слюноотделяли. Най-големият прозорец в стаята беше украсен с витраж. Подовете с тънки дъски имаха няколко вдлъбнатини, което означаваше, че вероятно по тях е било стъпвано в продължение на десетилетия.
Тази къща имаше история.
В това отношение приличаше на имението. Приликите и даваха надежда, че дори след като загуби имението Кларънс, ще намери дом, който да обича. Дом, който баща и никога не би могъл да изтръгне от ръцете и.
Докато Айви докосваше гладката кожа на дивана на Тейт, по коридора откъм входната врата се носеше женски глас. Нещо във височината на гласа привлече вниманието на Айви и повдигна косъмчетата по тила и.
Беше познато. Но не добро познато. Затова тя се промуши покрай мебелите и се запъти към входа.
– Трябва да си тръгнеш. – Гласът на Тейт беше ръмжене.
– Тейт, моля те.
Стомахът на Айви се сви и стъпките и се ускориха. Тя тръгна право към страната на Тейт, като се промуши покрай него. Алисън Уинстън беше на прага на дома му.
Лицето на Алисън беше на петна. Очите и бяха със зачервени краища, а бузите и бяха покрити със сълзи. Тя дори не погледна към Айви. Беше изцяло съсредоточена върху Тейт, докато протягаше бяла пръчка.
Тест за бременност.
С малък плюс в прозорчето.

Назад към част 46                                                                          Напред към част 48

Глава 46

Касия изучи изражението на Едуин, докато думите и потъваха в съзнанието му. Неверие. Шок. Объркване.
– Джош е бившият ми. И любовник на баща ми.
– Какво? – Едуин се надигна от възглавницата си.
– Предполагам, че мястото, от което трябва да започна, е началото – каза тя. – Джош и аз се срещахме около две години. Запознахме се на парти в едно братство. В неговото братство. Беше… нормално. Не знам как иначе да го опиша. Имахме нещо, което смятах за нормална връзка. Постоянно се срещахме. Нормални неща за момче и момиче. Той ме запозна с родителите си. И аз го заведох вкъщи, за да се запознае с татко. Всичко беше наред. После не беше.
Касия е прекарала безброй часове в изследване на връзката си с Джош. Търсеше в паметта си улики, които беше пропуснала. Знаци, които е пренебрегнала. Все още не беше сигурна кога са започнали да я лъжат. Може би от самото начало.
– Усещах, че раздялата ни наближава. Последните няколко месеца бяха ужасни. Джош и аз се карахме много. Той се отдръпна. Опитах се да говоря с него за това, но той ме нарече лепка. Обвиняваше ме за настроенията си училището. Каза ми, че има нужда от пространство, за да се съсредоточи. Разбрах го.
Беше пролетният семестър на годината и Джош не беше единственият зает с уроци.
– Знаех, че нещо не е наред, но се преструвах, че всичко е наред. Че след като свърши семестърът, Джош и аз ще можем да прекараме известно време през лятото и да се върнем към мястото, където отново ще бъдем щастливи.
Или може би никога не са били наистина щастливи. Когато Касия сравняваше годините си с Джош с краткото време, през което беше с Едуин, това не беше състезание. С Едуин и беше по-леко. Те си пасваха по-естествено. Химията между тях беше неоспорима и тя жадуваше за още.
С Джош тя дори не знаеше какво е изпуснала.
Докато не стана твърде късно.
– Хюз беше като втори дом, – казва тя. – Когато бях малка, ходех в кампуса с баща ми. Помагах му да носи книги. Оцветявах дъската със сух химикал, докато той работеше на бюрото си. Ходехме на специални срещи за обяд в студентския съюз.
Касия беше запомнила пътеките из кампуса още преди да навърши десет години.
– Къщата ни се намираше на около половин миля от кампуса, – разказва тя на Едуин. – Изнесох се за първата година от обучението си. Татко смяташе, че трябва да живея в общежитието, за да имам този опит и да си намеря приятели. Но беше скъпо, а и нямах големи приятели, затова се върнах вкъщи през втората година, за да спестя пари.
Татко не и е позволявал да плаща наем, но Касия винаги се е старала да допринася. Беше чистила и перяла, точно както другите тийнейджъри. Хюз не беше толкова скъп, колкото Астън, но все пак струваше пари, а тя не искаше да си тръгне с дипломата си, затънала в дългове.
– Нямах нищо против да живея вкъщи. С баща ми бяхме близки. И той винаги се отнасяше хладнокръвно към моя житейски опит. Знаеше, че Джош и аз се срещаме и че някои нощи съм оставала в братството в стаята на Джош. Докато пишех съобщения, на татко никога не му пукаше. Може би това беше така, защото беше прекарал толкова много време сред колежани. Но най-вече мисля, че просто му харесваше да съм там. А като живеех вкъщи, можех… да съм близо до него, за да го гледам.
– Да го гледаш? – Попита Едуин. – Какво имаш предвид?
Тя се опита да си поеме дъх, да събере кураж. Споделянето на историята на татко винаги е щяло да бъде трудно. Не само заради начина, по който беше завършила, но и заради начина, по който го беше накарала да изглежда.
Грешна или права, Касия беше прекарала целия си живот, лоялна към баща си.
– Татко беше гениален. Не го казвам само защото беше мой баща. Той беше обект на широко възхищение. Опитваше се да напише книга през целия ми живот, което ми се струваше, че е така. Имаше сутрини, в които го намирах заспал на бюрото си. Спомням си как се събудих посред нощ, когато бях в гимназията, и го намерих на пишещата му машина.
Татко е искал да напише книгата си по старомодния начин. Винаги и беше казвал, че има по-дълбока връзка с думите, когато усещаш натискането на клавиша и чуваш тракането на пишещата машина. Казвал и е, че има нещо магическо в това да гледаш как буквите се отпечатват върху бял лист хартия.
– Той завърши книгата си, когато аз бях първокурсничка в Хюз. И ми се иска… – Гърлото на Касия се сви. Беше толкова трудно да се определи къде всичко се е объркало. Но началото беше в тази шибана книга.
Ръката на Едуин се доближи до бузата и, палецът му погали кожата и, докато очите и се наводниха.
– Не е нужно да говориш за това.
– Да, трябва. – Тя подсмръкна. – Не искам да разбереш от Айви, Майкъл или някой друг. Искам да ти кажа.
– Какво ще кажеш утре? Изтощена си. Нека просто…
– Добре съм. – Тя трябваше да го направи. Сега, когато се освобождаваше, тя нямаше да може да го спре. И нямаше да може да заспи. Затова тя си пое треперещ дъх и се премести, като седна на възглавниците.
Едуин отрази нейната позиция, приближавайки се, така че раменете им да се докоснат. После хвана ръката ѝ и сплете пръстите им.
– Татко никога не говореше за мама, след като тя си беше тръгнала. Никога. Казваше ми, че си е отишла, а после веднага се връщахме към рутината, която имахме, преди тя да се прибере. Но това, че не говореше за нея, не означаваше, че тя не е била там. Дори когато я нямаше, тя беше там. Беше като облак, който винаги висеше над главите ни.
Отне им месеци, за да свикнат, че тя отново живее в къщата с тях. Неудобно беше твърде мека дума. Това напрежение не изчезна, дори след като тя си тръгна.
– Честно казано, не знам защо татко и позволи да се върне вкъщи, – каза тя. – Иска ми се просто да и беше казал да стои далеч. Но той и позволяваше да се връща, отново и отново. Може би го е правил заради мен. Не знам. Никога не сме говорили за това.
Колкото и баща и да обичаше да изследва историята, техният собствен живот, тяхното собствено минало, беше извън обсега на внимание.
– Беше въртележка. Възходи и падения. Дори след последното и заминаване, когато трябваше да се успокоим, пътуването продължаваше. И дълго, дълго време си мислех, че това е мама. Но сега, след изминалата година, виждам, че и той е бил такъв. Татко имаше промени в настроението. И за да му призная, когато бях по-малка, той се справяше отлично с прикриването им. Прикриваше депресията.
Ръката на Едуин се стегна върху нейната.
– По дяволите, Касия.
Може би той се досещаше накъде ги води, но тя все пак трябваше да го каже на глас. Трябваше да изрече думите и за двамата.
– Той се допита до някои агенти за книгата си. Беше художествена литература, а повечето му колеги издаваха нехудожествена литература. Но той имаше тази история и я обичаше. Затова я изпрати на света. И светът беше суров.
В продължение на години той получава отказ след отказ. Беше вложил сърцето си в тази книга и никой не беше любезен в отказите си.
– Това съкруши духа му. Той се разлюля. А аз трябваше да направя повече, – казва Касия. – Трябваше да му помогна по-рано. Да му кажа да забрави книгата. Не знам. През лятото преди последната ми година той пиеше много. Трябваше да взема хапчета, за да спи. Притеснявах се, затова го конфронтирах за това. И той се разплака. Толкова силно плачеше, че ми разби сърцето. Никога преди не го бях виждала да плаче. Не си спомням нито веднъж, след всичките пъти, когато майка ми ни нарани, той да е плакал.
Всеки път, когато майка и си тръгваше, сълзите винаги бяха на Касия. Татко беше там, за да ги улови вместо нея.
– Той обеща да потърси помощ. Започна да посещава психотерапевт. И стана по-щастлив. Но това не беше благодарение на консултациите. Беше заради Джош.
И това беше същината на конфликта на Касия.
Защото докато тя не е могла да помогне на баща си, Джош е успял.
– Нямах представа. Нямах. – Тя затвори очи и в съзнанието и изникна образът им заедно. – Трябваше да бъда в час, но професорът се разболя и вместо да остана в кампуса, се прибрах пеша вкъщи. Влязох при тях… заедно.
– Заедно, – повтори Едуин.
– Заедно. – Тя затвори очи, но това не попречи на сълзите да изтекат през краищата им. – Защо просто не ми каза? Защо татко не ми каза? Защо не сподели тази част от себе си? Никога нямаше да ми пука. Просто исках той да е щастлив.
Дори ако това означаваше да загуби Джош.
– Това беше шок. Да се сблъскам не само с баща ми в тази ситуация, но и с Джош. Не реагирах добре.
Едуин кимна.
– Разбираемо.
– Крещях. Казах някои неща, които не исках, за това, че никога повече не искам да видя нито един от тях. И после си тръгнах. Направих това, което направих и вчера – обикалях с часове. Наех стая в мотел и плаках докато не заспах. Болеше ме. Това, че ме излъгаха. Че се крият от мен. Особено от татко. Защо просто не ми каза? Защо стигна толкова далеч? Когато можеха да ми кажат първи. Защо?
И тя никога нямаше да има възможност да попита.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ и тя не успяваше да ги улови достатъчно бързо.
– Прибрах се у дома на следващата сутрин. Трябваше да си взема нещата за урока. В къщата беше тихо и си помислих, че може би татко е отишъл в кампуса. Но куфарчето му беше на масата в трапезарията, а той никога не отиваше никъде без това куфарче.
Тя му го беше купила като поздрав в деня, в който беше завършил книгата си.
– Намерих го в стаята му. – Гърлото и беше като шкурка, но нямаше как да се спре. – С бутилка водка и бутилка сънотворни. Казаха, че е било случайно предозиране.
– Касия. – Едуин пусна ръката и, за да я обгърне в обятията си и да я придърпа към гърдите си. – Майната му, съжалявам. Толкова съжалявам.
– И аз.
Дали образите от този ден някога ще изчезнат? Неправилният цвят на бузите на баща и, пепеляви и прозрачни. Неподвижният му гръден кош, дори когато тя бе притиснала ухото си до сърцето му, знаейки, че ще срещне мълчание. Очите му, лешникови като нейните, затворени завинаги.
– Защо? – Откъсна се ридание. – Защо ме остави?
– Ред. – Едуин я придърпа по-близо, докато от устата и се изтръгна още едно ридание. И тогава всяка надежда да удържи емоциите си под контрол се изпари.
– Дори не мога да си спомня какво им казах – задави се тя, а думите и заглъхнаха в гърдите му. – Когато хванах татко и Джош. Знам, че бях ядосана. Бях наранена. И просто продължавам да се опитвам да си спомня, но сякаш този момент е изчезнал от паметта ми. И не знам дали съм казала нещо, за да накарам татко…
– Спри. – Едуин я разтърси. – Не можеш да поемеш отговорност за това. Това не е твоя вина.
Може би не беше. Но това не правеше реалността по-лесна.
– Липсва ми баща ми.
Липсваше и неговият смях. Липсваха и неговите евтини шеги. Липсваше и как се вълнуваше от историята. Липсваше и начинът, по който я прегръщаше, и как очите му светваха, когато влизаше в стаята.
И този копнеж да го види отново, да му се извини и да му каже, че независимо от всичко, тя го обича, никога нямаше да изчезне.
Само че тази вечер тя не трябваше да носи бремето сама. Затова се облегна на Едуин и му позволи да я утеши, докато плачеше. Касия не беше сигурна колко дълго е продължил сривът и, но когато се отдръпна, ризата на Едуин беше мокра.
– Съжалявам.
– Не се извинявай. – Той прокара ръка през косата и, все още влажна от душа. – Всичко това се случи едва тази пролет?
– Да. – Тя кимна, избърсвайки лицето си до сухо. – Когато татко почина, аз наследих всичко. Къщата ни беше на чудесно място и той я беше изплатил. Продадох я и всичко останало. Напуснах Хюз, защото беше прекалено трудно. Твърде много хора знаеха за случилото се. Беше ми писнало да ме гледат. Да чувам шепот зад гърба си. Зад всеки ъгъл се криеше спомен. Плюс Джош.
– Не си говорила с него.
– Той дойде около месец, след като погребах баща си. Искаше да ми обясни. Каза ми, че са се влюбили. Че нито един от двамата не е бил сигурен как да ми го каже. Че ще е най-добре да остане между нас. Чувствах се… повърхностна. Сякаш беше по-загрижен за това да не кажа на никого, отколкото за факта, че съм загубила баща си. Затова му казах никога повече да не ми говори. А на следващия ден се обадих на чичо ми, за да се преместя в „Астън“.
– Чичо ти? Кой е чичо ти? – Поита Едуин.
– Хенри Нилсън.
Очите му се разшириха.
– Дин Нилсън?
– Да. Брат на баща ми. Не бяха близки.
Касия си спомняше, че е виждала чичо си само няколко пъти като дете. Но той беше единственият роднина на татко и за чест на чичо Хенри, той се беше намесил на погребението, като и беше помогнал да направи приготовленията. Също така и беше помогнал да се ориентира в процеса на продажба на къщата и уреждане на наследството на татко.
– Ето защо си дошла в Астън – каза Едуин. – Чичо ти.
– Той успя да ме прехвърли. Използвах наследството си, за да платя обучението и таксите. Когато намерих обявата на Айви за стая, се отзовах. Не мога да си позволя повече. Всичко, което имам, отиде за училището.
Нейното бъдеще.
– Нилсън. – Беше странно да чуе фамилията си – или бившата си фамилия – в гласа на Едуин. – Говориш ли някога с него?
– Не. Смених си името, преди да дойда тук, защото просто … . не исках повече да бъда Каси Нилсън.
– До Айви и Майкъл – промълви Едуин.
– Мразя да знаят. – Или че Майкъл знае. Може би Айви е казала истината на Едуин и тя не е прочела доклада на следователя. Независимо от това беше само въпрос на време тайните и да излязат наяве.
– Хората ще разберат, нали? – Измърмори тя.
– На кого му пука какво ще кажат хората?
Тя му се усмихна тъжно.
– На мен.
Лицето му омекна.
– Имаш красиво сърце, Касия. Ще се справим с това.
– Съжаляваш ли, че се приближи до мен онзи ден при фонтана?
– Никога. – Той я целуна по челото. – И разбирам защо не ми каза. Това е тежко.
Беше тежко. Но когато се облегна на него и се вслуша в дъха му, част от тежестта се свали.
Касия беше изтощена, но вътрешностите и се чувстваха като навън, цялото и същество беше объркано и сурово.
– Чувствам се странно.
– Признанията обикновено са такива, – каза Едуин. – Какви други тайни имаш?
Усмивка дръпна ъгълчето на устата и.
– Нямам повече за тази вечер. Предполагам, че ще трябва да останеш наоколо и да видиш какво ще последва.
– О, възнамерявам да го направя. – Той се засмя и целуна косата и.
Тя се усмихна, а после осъзна, че в бързината им да стигнат дотук и да разкажат историята си, е пропуснала нещо от по-рано. Тя се отдръпна от гърдите му и срещна синия му поглед.
– Ти каза, че ме обичаш. В хотелската стая.
– Наистина.
– Имаше ли го предвид? – Моля те, не си го взимай обратно. Моля те, не обвинявай за това разгорещения момент.
– Казвал ли съм ти някога нещо, което не съм имал предвид?
– Не? – Излиза като въпрос.
– Не. – Той я целуна, устните му се задържаха върху нейните, преди езикът му да влезе вътре, и за няколко мига тя забрави. За хотелската стая. За боя. За миналото.
– По-добре? – Попита той, когато се отдръпна.
Тя кимна. После отвори уста, защото той и беше казал, че я обича, а тя не му беше отговорила. Тя искаше да му отговори.
Но преди да успее да проговори, той притисна пръстите си към устните и.
– Кажи ми утре.
Точно в този момент Касия знаеше, че в живота и няма да има друг мъж освен Едуин Кларънс. Защото той знаеше от какво има нужда, когато тя самата дори не беше сигурна в това.
Утре. От утре тя щеше да започне на чисто. Ще започне отначало.
С Едуин.
– Наистина ли си взел всичките ми вещи от имението? – Попита тя.
– Да. Но с ключовете и преместването ти ще се заемем утре. – Той се премести, завлече я под завивките и я притисна към гърдите си. – След като поспим дванадесет часа.
Тя въздъхна.
– Вероятно трябва да говоря с Айви, нали?
– В някакъв момент.
– Не знам какво да чувствам към нея.
Едуин се ухили и зарови нос в косата и.
– Тя дори не е най-лошата. Изчакай да се запознаеш с баща ми.
– Е, това е успокояващо.
Той отново се засмя.
– Добре дошла в семейство Кларънс.
Може би това трябваше да я изплаши. Но ако работата със семейството му означаваше да задържи Едуин, тя щеше да се справи с всичко, което Кларънс и подхвърли.
– Искаш ли да започна да ти казвам Каси? – Попита той.
– Не.
– Добре. Защото Касия ми харесва повече от Каси.
Тя се усмихна.
– И на мен.
– Или може би просто ще се придържам към Ред. Моята Ред.

Назад към част 45                                                                   Напред към част 47

Глава 45

Касия се загледа в осемте петдесетдоларови банкноти, които беше разстлала на матрака. Четиристотин долара. Наемът, който планираше да плати на първи януари за стаята си в имението.
Само че Айви нямаше да получи нито цент. Касия щеше да използва тези пари, за да финансира още няколко нощи в тази хотелска стая.
Гадна хотелска стая за нейния гаден живот.
Удър. Удър. Удър. Двойката в съседната стая заслужаваше награда за издръжливост.
– Не отново. – Тя затвори очи и изстена.
Съседите и бяха правили секс с часове. И с всеки удар Касия не искаше нищо друго, освен да си тръгне. Може би, ако имаше къде другаде да отиде, но днешната стая беше платена изцяло и тя не искаше да прахосва средства.
Снощи почти не беше спала. След като напусна имението вчера, тя шофираше безцелно, без да знае какво да мисли. Сцената от имението се бе повторила в съзнанието и безброй пъти. Емоциите и се люшкаха във всички посоки. Гняв. Шок. Болка.
Разочарование.
Беше просто толкова разочарована. Най-вече от себе си.
Касия си мислеше, че Едуин ще застане на нейна страна и няма да повярва на глупостите на сестра си. Не.
Беше предположила, че Айви е забравила да превръща живота и в ад. Не.
Надяваше се да завърши годината си в Астън, докато живее в имението. Не. Не. Не.
Такова шибано разочарование.
Къде щеше да отиде? Парите пред нея щяха да я задържат в тази стая до края на седмицата. Част от причините, поради които беше избрала този хотел, се дължаха на ниската цена за нощувка, обявена на неоновия надпис отвън.
Само че дори това да беше най-евтиният и вариант в момента, след като похарчи парите си, средствата и щяха да са още по-малко, а до края на годината оставаше още един семестър. Щеше да и е трудно да плати депозита за нов наем. При това, ако изобщо успееше да си намери стая за следващия семестър.
Удър. Удър.
Тя стисна зъби и притисна ръце към слепоочията си.
Между съседите и миризмата на мухъл в тази стая главоболието на Касия ставаше непоносимо. Снощи беше спала върху леглото, напълно облечена. Не се доверяваше на чаршафите. Не беше яла много и през последния ден. Закуската, обядът и вечерята бяха дошли от автомата на хотела.
Всичко, което искаше, беше една от вкусните гозби на Франсис, горещ душ и одеяло, под което да спи и от което да няма въшки. Касия се беше опитала да заспи по-рано този следобед, но в момента, в който затвори очи, си представи лицето на Джош. Беше чула лъжите на Айви. Беше видяла съмненията на Едуин.
Касия извади телефона си от джоба и се вгледа в черния екран. Беше го изключила вчера, когато бързаше към колата си. Беше го оставила изключен, докато шофираше. И когато най-накрая се бе настанила точно на това място – кръстосала крака на леглото, с гръб, притиснат към тънките възглавници – тя го бе включила.
Едуин и бе оставил съобщение след съобщение. Беше я засипал с текстови съобщения. В гласовите съобщения звучеше притеснено. Миналата вечер тя беше толкова изкушена да му се обади, че изключи телефона си, преди да се разплаче насън.
Трябваше ли да му се обади? Какво изобщо щеше да каже? Докато не разбере това, тя беше в безизходица.
Чук. Туп. Туп.
– Заседнала със сексуално динамо в съседната стая – промълви тя. Раницата и се свлече в краката на леглото, а учебниците се разпиляха.
Беше прекарала по-голямата част от деня в учене. Дори и животът и да беше в разруха, тя отказваше да съсипе бъдещето си. Дипломата беше нейният билет към свободата. Билет за нов живот. Чичо и беше дръпнал много конци, за да я вкара в Астън, и тя не искаше да пропилее този шанс.
Ами ако се обади на чичо Хенри? Той беше направил всичко, което тя беше поискала от него. Беше запазил самоличността и в тайна. Беше и позволил да дойде в неговия университет и беше запазил дистанция. И когато Джош се беше свързал с него, Хенри не му беше казал за местонахождението на Касия.
Можеше ли тя да остане при чичо си за няколко месеца?
– Последна възможност. Ще му се обадя, ако не успея да намеря нещо друго.
Зад нея ударите спряха. Тя се напрегна в очакване да започне отново. Но тишината остана.
– О, слава Богу, – въздъхна тя. После се извърна, за да заговори на стената. – Моля те, свърши с чукането. Умолявам те.
Касия разтвори крака и се изправи от леглото, като събра парите си и ги прибра в портфейла. После посегна към дистанционното. Може би щеше да намери нещо безсмислено, което да гледа, преди да заспи.
Тъкмо натисна бутона за включване, когато на вратата и се почука. Тя изтръпна. Или съседската двойка беше дошла, за да я покани да се присъедини към голите им ескапади, или сериен убиец се канеше да превърне кораловата и коса в своя лична перука.
Почукването се повтори, този път по-скоро като блъскане.
– По дяволите, – изсъска тя и сърцето и заби, докато на пръсти прекосяваше стаята и затаи дъх, докато надничаше през прозореца.
Не е сериен убиец. Не и съседите и.
Как я е намерил?
– Отвори вратата, Касия.
Тя преглътна, след това освободи верижката и завъртя бравата, като се отдръпна, за да пусне димящия Едуин да нахлуе вътре.
– Къде е проклетият ти телефон? – Той отиде до леглото и го вдигна. – Когато се обаждам, ти отговаряш, пич.
Касия го гледаше с немигащи очи, като го попиваше. Никога не го беше виждала такъв, дори след инцидента със Заин.
О, той беше ядосан. И изглеждаше като дявол. Лилавите кръгове под кръвясалите му очи приличаха повече на синини, отколкото на тъмни кръгове. Косата му стърчеше под всякакъв ъгъл и беше със същите дрехи, с които беше облечен вчера – чифт дънки и черен суитчър. Дори не носеше палто.
Беше пълна бъркотия.
Зашеметяваща бъркотия.
Едуин сви ръце на тесните си бедра, взирайки се в нея за дълъг миг, а гърдите му се издигаха.
Чук. Туп.
Съседите и отново се бяха върнали към действието.
Едуин погледна към тавана, ноздрите му се размърдаха. След това се премести до леглото, удряйки с юмрук по стената.
Ударите спряха. След това се чу приглушен женски смях. После туп, туп, туп.
– По дяволите. – Едуин се втурна в действие, вдигна раницата на Касия, натъпка всичко вътре, преди да я закопчае. След това се прехвърли към куфара и на масата, като напъха вътре няколкото мръсни предмета, които беше сгънала до него. След като закопча ципа, той тръгна към банята и след малко се върна с куфарчето с тоалетни принадлежности в едната си ръка.
И всичко това, докато тя стоеше замръзнала, със зяпнала уста.
– Какво друго? – Попита той, като сканираше стаята. Когато тя не отговори, той се приближи с една крачка. – Касия, какво още?
– Как ме намери?
– Наистина? – Той я погледна присвито, после постави тоалетните принадлежности на леглото и скръсти ръце на гърдите си. – Това е твоят въпрос? Христе. Обичам те, Ред, но ако не си събереш нещата, за да се измъкнем от този хотел, ще ми писне. Бъгажа. Сега.
Изчакай. Току-що каза ли, че я обича?
– Касия! Хайде да вървим! – Изръмжа той. – Видях хлебарка в коридора с размерите на обувката ми. Тръгваме си. Сега. Облечи си палтото.
Тя се втурна в действие, бързайки да нахлузи палтото си и да преметне раницата си през рамо. После се втурна към банята, за да се увери, че е взел всичко. Когато се върна в основната стая, той държеше куфара и в едната си ръка, а ключовете за колата – в другата.
Без да каже и дума, той разтвори вратата и се втурна по коридора.
Касия огледа стаята за последен път. Надяваше се, че никога повече няма да стъпи в тази сграда. После се затича, за да последва Едуин.
Настигна го на стълбището, виещо се към втория етаж, където той избута изхода и тръгна право към нейната Хонда.
– Къде е колата ти? – Попита тя.
Това не беше от хотелите, в които се оставя Бентли, паркирано на паркинга за дълго.
– Откараха я вкъщи.
– Кой?
– Казва се Сал. – Едуин свали раницата от ръката ѝ и я хвърли в багажника до куфара и. След това затръшна капака. – Той е частният детектив на Айви.
– О. – Значи така я беше намерил. Сал вероятно знаеше много за Касия, нали?
– Да. О. – Устата на Едуин се сви в тънка линия. – Влизай. – Той заобиколи Civic-а до вратата от страната на шофьора.
– Можех просто да последвам…
Той затвори вратата, преди тя да успее да довърши думите си. Явно Едуин не искаше да я остави сама. Затова тя отиде до пътническата седалка и се вмъкна вътре. Въздухът беше студен и дъхът и се разнесе, когато той завъртя ключа. Но той не се разбърза да напусне хотела. Вместо това пусна размразителя, за да размрази предното стъкло.
– Добре ли си? – Попита той.
Тя вдигна рамо.
– Не.
Можеха ли да се върнат назад във времето до вчерашната сутрин? Тя щеше да отиде с него в библиотеката. Може би щеше да пропусне изцяло Джош, ако беше отишла само с Едуин.
Едуин въздъхна, гневът му се разсея. Той се пресегна, плъзна ръка към тила и, намествайки я под косата и. После палецът му погали гърлото и.
– Никога повече не ми прави това. Моля те. Имаш нужда от пространство, добре. Ще ти го дам. Но никога повече не се крий от мен.
Очите и бяха залети със сълзи.
– Съжалявам.
– Ако нещо се случи с теб . . . – Той я придърпа по-близо, притискайки челото си към нейното. – Обещай, Ред. Никога не бягай от мен.
Това беше, което тя правеше от месеци. Бягаше.
Точно като майка си.
Беше време да спре.
– Добре.
Едуин я целуна по челото, устните му бяха топли въпреки студения зимен въздух навън. Те останаха там, меки и спокойни, докато той я пусна и включи колата на заден ход.
На стъклото имаше само два размразени кръга, но Едуин все пак подкара, като се сниши, докато стъклото се изчисти. Докато стигнат близо до Астън, студът вече беше напуснал костите и. Тя се върна в момента, в който Едуин зави по познатия път.
– Няма да се върна в имението – каза му тя.
– Не, няма да се върнеш.
През прозореца се виждаше имението Кларънс. Красиво. Сияещо. Зло.
– Тогава къде ме водиш?
– Моето място. – Той не забави ход, докато минаваше покрай желязната порта.
Четири кратки пресечки по-късно той зави по тясна алея, също блокирана от порта. Той свали прозореца на хондата, въведе кода и когато портата се отвори, ги насочи покрай редица живи плетове към двор, обсипан с вечнозелени растения.
Пред тях имаше две гаражни клетки. Той паркира хондата пред лявата врата.
Когато и каза, че е купил жилище наблизо, тя очакваше апартамент или къща. Но това беше… огромно. Разбира се, Едуин Кларънс нямаше да живее в дюкян като всеки нормален студент.
Триетажната къща се простираше високо над гаражите. Външните светлини осветяваха двора и боядисаната в червено врата. Тухлената фасада беше покрита с безлистни лози, които пълзяха по целия път от основите до покрива.
– Остани тук. – Едуин слезе от колата и отиде до гаража, като отвори клавиатурата, която тя не беше забелязала. Той набра код, вратата на гаража се вдигна, а миг по-късно вкара хондата вътре и я паркира до бентлито.
Без да каже нито дума, той отвори багажника и започна да пренася вещите и през безупречния гараж до вратата, която се отваряше към къщата.
– Идваш ли? – Обади се той.
Касия побърза да го последва и влезе вътре.
Къщата се простираше дълго, сякаш беше на дължината на целия квартал. Вероятно беше така. Едуин мина покрай зоната за сядане, като пусна раницата на кръглата маса, преди да поеме по стълбите срещу далечната стена.
От външния вид Касия очакваше вътре да е в по-традиционен стил, подобен на този в имението, с корнизи и сложно издълбани акценти в облицовките и вратите. Отвън тази къща споделяше този исторически облик с останалите имоти в този район. Но вътре всичко беше изчистено и модерно.
Кабели и стоманени стълбове образуваха парапета на стълбището. Подовете от твърда дървесина бяха в сиво. Стените бяха боядисани в сурово бяло.
Едуин се изкачи покрай втория етаж, заобиколи една площадка и продължи направо към третото ниво. И когато той включи светлината, челюстта и падна.
Това беше спалнята му. Етажът беше отворен и се простираше по цялата дължина на сградата. В отсрещния край имаше прозорци от пода до тавана, а гредите минаваха от едната до другата страна.
Масивното му легло стоеше в центъра на стаята. Сивите завивки бяха грижливо застлани с купчина възглавници, опряни до таблата. Две врати бяха в скоби до леглото, вероятно водещи към гардероб и баня. Рафтове за книги обрамчваха широк център за развлечения.
Беше по-голяма от всяка спалня, която някога бе виждала, включително и от всички в имението. Но не леглото, рафтовете или картините, окачени по стените, привлякоха вниманието на Касия.
Това беше купчината куфари в центъра на стаята.
Нейните куфари.
– Това са моите вещи.
– Да. – Едуин пусна куфара и на пода. – Нямах време да направя място в гардероба. Бях прекалено зает да обикалям навсякъде, опитвайки се да те намеря.
Тя примигна.
– Това са моите неща.
– Да, и след като поговорим, можеш да ги разопаковаш. – Той прокара ръка през косата си. – Ако съм пропуснал нещо, ще отида да го взема утре.
– Ти ме премести от имението.
– Искаше ли да живееш там?
– Не.
– И аз така мислех. – В тона на Едуин все още се промъкваше раздразнението му. Или може би просто беше недоспал.
– Ти повярва на Айви. – Тя обгърна с ръце кръста си. Колкото и да и се искаше да си вземе душ и да се качи в леглото до него, трябваше да поговорят. За вчерашния ден. За Айви. За Джош.
За всичко.
– Затова ли не отговаряше на обажданията ми? Защото си мислеше, че съм избрал страната на Айви, а не твоята?
– Да. – Тя вдигна брадичката си с надеждата да изглежда уверена, докато всъщност съмненията и я изяждаха жива. Ами ако Айви беше казала истината?
– Вярвам на сестра си. – Едуин отиде до леглото и се свлече на ръба му. – Няма да се извинявам за това, че и вярвам. Макар че съжалявам, ако се чувстваш така, сякаш не те подкрепям. Защото не е така. Винаги ще го правя.
– Наистина ли и вярваш?
Той кимна.
– Знам, че е направила някои неща, които не е трябвало да прави. Не я защитавам. Но аз познавам Айви. Ако го беше направила, щеше да си го признае. Това е нейният стил. Тя обича да си приписва заслуги. Тя си е признала, че те е разследвала.
Касия се напрегна.
– Тя нямаше право.
– Съгласен съм. – Той кимна. – Въпреки че ми обеща, че не е чела доклада на следователя.
– Джош каза, че една от съквартирантките ми му се е обадил. Силно се съмнявам, че е била Елора. Така че как иначе щеше да знае къде да ме намери? Ако не е била сестра ти, тогава кой?
– Майкъл.
– Какво? Майкъл? – Касия поклати глава. – Това е безсмислено. Защо Майкъл би направил нещо, за да ме нарани? Той е мой приятел.
– Не, не е. Вероятно го е направил, за да те прецака. Може би за да вклини клин между нас. Може би за да вбеси Айви. Кой, по дяволите, знае? Но не е била Айви и тя е почти сигурна, че е бил Майкъл.
– Или казва това, за да отклони вината си.
– Не мога… – Едуин стисна върха на носа си. – Вярваш ли ми?
Касия можеше да излъже и да му каже „не“, дори само за да докаже на себе си, че е успяла да запази стените, които толкова упорито бе градила. Но лъжата беше безсмислена. Въпреки усилията и да опази сърцето си, Едуин го държеше в ръцете си.
– Да, – прошепна тя.
– Тогава, моля те, повярвай ми. Не знам точно защо го е направил, но Майкъл е точно като бившата ми. Той манипулира и лъже.
– Както и сестра ти.
Той кимна.
– Да, и тя лъже. Но аз никога не бих те наранила. И не бих позволил на сестра ми да те нарани.
– Ами ако грешиш? Ами ако Айви е направила това?
Едуин прикова погледа си към нейния.
– Тогава тя е мъртва за мен.
Може би тя все още не вярваше, че Айви е невинна. Но вярваше в абсолютната искреност в гласа на Едуин.
– Съжалявам, че избягах, – каза тя. – Онази битка с Айви. Виждайки Джош. Не знаех какво друго да направя.
– Следващия път попитай мен. – Едуин се изправи и прекоси стаята, влизайки право в нейното пространство. След това обгърна ръцете ѝ и я притисна силно. – Просто говори с мен.
– Добре. – Тя обгърна с ръце кръста му, потъвайки в прегръдката му.
В продължение на няколко минути те се притискаха един към друг, докато не се разтопиха от оставащото разочарование.
– Смърдя като онази хотелска стая – промърмори тя.
Едуин я хвана за ръка и я поведе към банята, като включи душа и ѝ даде малко време насаме. Когато се върна в спалнята, увита в дебела бяла кърпа, от банята се издигаше пара.
Тя намери Едуин в гардероба, който правеше място за дрехите и.
Касия не искаше да претендира за празните закачалки и чекмеджета. Все още не. Първо трябваше да поговорят.
Затова тя си навлече чисти бикини и една от тениските на Едуин, докато той си взимаше душ. После се настаниха в леглото му, на топло под завивките. Касия прегърна възглавницата си, докато лежеше настрани с лице към него.
Колкото и да беше уморена, нямаше да заспи. Не и докато не му каже истината.
– Не съм виждала Джош, откакто напуснах Хюз.
– Хюз. Това е мястото, където си ходила на училище преди? – Попита той.
– Да. Там съм израснала. Баща ми беше професор там.
– А Джош?
– Джош е бившият. – Тя преглътна трудно. – И бе любовник на баща ми.

Назад към част 44                                                                     Напред към част 46

Глава 44

Айви говореше по телефона и обикаляше спалнята си, когато Тейт влезе през вратата. Съсредоточи се върху разговора, тъй като трябваше да завърши този разговор със Сал.
– Всичко, което можеш да ми дадеш. Колкото по-мръсно, толкова по-добре.
– С фамилията Бамфорд мръсотията няма да е лесно да се намери. Вероятно скелетите им са заключени в железни ковчези и са заровени на дъното на океана.
Не по-различно от семейство Кларънс. Особено като се има предвид колко близък е бил баща и с този на Майкъл.
– Е, Сал. Надявам се, че си добър плувец. Каквато и да е цената. Намери ми информация.
Той въздъхна.
– Ще се свържа с теб.
– И Касия.
– Работя по въпроса.
Тя приключи разговора и стомахът и се сви. Щеше да повърне, да се разплаче или да изкрещи. Все още не беше решила кое от двете.
– Искаш ли да ми кажеш за какво става дума? – Попита Тейт.
Айви вдигна рамо, защото носът и започна да я щипе. Плаче. Тя щеше да плаче. Защото ето че отново нареждаше на Сал да нахлуе в личното пространство на още един човек в живота и. Нима Едуин току-що не и се беше скарал, че прави точно това?
Беше накарала за Касия да я разследва от любопитство. Преди всичко. Днешната молба беше продиктувана единствено от нуждата за отмъщение. Но тя и преди беше използвала този мотив, нали? И ето че отново беше в ролята на…
– Жестока – прошепна тя.
– Какво? – Тейт скъси разстоянието помежду им. – Какво става, бейби?
Айви преглътна буцата в гърлото си.
– Аз се обърках. Това е краткият извод.
– А дългият?
– Аз не съм добър човек.
Може би Айви не беше прочела доклада на Сал за Касия, но по отношение на Едуин, тя все още го имаше. Беше на компютъра ѝ и чакаше удобния момент. Трябваше да го изтрие.
Трябваше да прекъсне връзките си със Сал и да си тръгне.
Вместо това се беше прибрала в стаята си, след като Едуин беше нахлул от имението и Сал беше първото телефонно обаждане на Айви. Майкъл трябваше да си плати за това, че я е манипулирал. За манипулирането на Касия.
Първият и инстинкт беше да замисли отмъщение.
Това беше един и същ цикъл, отново и отново. Кога щеше да спре? Кога тя щеше да спре?
В очите и се появиха сълзи.
– Хей. – Тейт я погали по бузата. – Говори с мен.
Айви почти се извини. Почти смени темата. Но когато срещна погледа му, признанието и се освободи.
Тя разказа всичко на Тейт. За другите съквартирантки. За своите глупави опити. За Касия и спора им по-рано. За Майкъл. Признанието избухна напред и когато най-накрая излезе на въздух, очакваше да види как Тейт си тръгва.
Айви беше шибана влакова катастрофа.
– Не се ли радваш, че попита? – Промълви тя със сух смях. – Аз съм най-лошата.
– Не си най-лошата. – Той прибра кичур коса зад ухото и, после стисна ръката и. – Хайде. Да отидем някъде.
– Къде? – Подсмръкна тя.
– Да се махнем от тази къща.
Това беше най-добрата идея, която беше чувала от месеци насам.
Айви взе палто от гардероба си, прибра телефона си в джоба, в случай че Едуин се обади, и позволи на Тейт да я поведе надолу.
Когато стигнаха до първия етаж, Джеф беше във фоайето, вероятно е изчакал, след като е пуснал Тейт вътре.
– Скоро ще си тръгна за вечерта, мис Айви. Мога ли да ви предложа нещо преди да си тръгна?
– Имам я. – Тейт намигна на камериера, преди да я изтегли навън до колата си.
Айви се разтопи върху топлата кожа. Слаба усмивка се отскубна от устата и, мислейки за последния път, когато бяха заедно в този автомобил.
Тейт затвори вратата и проследи погледа и до задната седалка. Ъгълчето на устата му също се изкриви, когато той запали двигателя. Докато се движеше по алеята към портата, той хвана ръката на Айви, сплете пръстите им и вдигна кокалчетата и към устните си.
Беше виждала подобна целувка във филмите. Гледаше как двойките в кампуса се държат мило един с друг. Никога, нито веднъж, нито един мъж не беше правил това за Айви, включително Кристофър.
– Не бъди мил с мен, – каза тя. Не защото не го обичаше. Не защото не го искаше всеки ден. Но защото днес от всички дни Айви не заслужаваше нищо мило.
– Не ми казвай какво да правя. – Хватката му върху ръката и се затегна и той я целуна отново.
Да, тя щеше да се разплаче.
Начинът, по който държеше ръката и, беше същият като този, по който я беше държал снощи. Твърдо. Непоколебимо. Тази сутрин се беше събудила в прегръдките на Тейт и беше толкова обнадеждена за деня.
След като той се изкъпа и я целуна за довиждане, обещавайки да се върне по-късно, тя закусваше с Франсис. Беше учила до обяд, а после отиде в кухнята за кокосова вода. Когато забеляза Касия, тя се държа мило. Нима не беше мила?
Майкъл ги беше прекъснал. Беше развалил краткия им разговор, както беше развалил и целия следобед.
Какво щеше да стане, ако Сал не можеше да намери нищо за Майкъл? Можеше ли да остави това да се случи? Не. Никога. Защото ако Майкъл беше стигнал толкова далеч с Касия, Айви не се съмняваше, че той няма да се спре пред нищо, за да разбере връзката на Айви с Карол Кенеди.
Не трябваше да му позволява да я вози на Деня на благодарността. По дяволите. Единствената и надежда беше да намери лост. Да открие слабостта на Майкъл с надеждата, че това ще го накара да мълчи.
Следобедното слънце залязваше, приближавайки се все повече към хоризонта. Добре. Айви беше готова този ден да свърши.
– Къде отиваме? – Попита тя, когато Тейт премина през портата и излезе на пътя.
– Никъде. Мислех, че можем просто да караме.
В раменете и се прокрадна напрежение. Ръката и веднага намери вратата и я стисна здраво. Айви не прекарваше времето си в шофиране. Ако имаше къде да отиде, тя отиваше или сама, или с Рой. Но нямаше никакво желание просто да шофира наоколо.
– Можем да излезем да хапнем.
Тейт хъмкаше, като се насочваше право надолу по улицата.
– А какво ще кажете за някой филм? – Предложи тя.
– Друга вечер.
Възел от нерви се сви в стомаха и, когато стигнаха до кръстовището с магистрала и той зави, като увеличи скоростта, присъединявайки се към потока от автомобили.
Ако Тейт караше бясно, ако беше безразсъден, Айви нямаше да го погледне по същия начин отново. Като се има предвид, че той нямаше представа, че тя се нуждае от допълнително внимание, когато ставаше дума за шофиране, това щеше да е напълно несправедливо. И все пак това щеше да промени всичко. Накърни всичко.
В момента единственото обещание за добро в живота и беше Тейт.
Не беше като да може да го уволни, както другите си шофьори. Дали щеше да и се разсърди като Майкъл, ако го помолеше да намали скоростта?
Айви беше научила от различните си шофьори, че един от най-бързите начини една жена да накърни егото на мъж е да критикува шофирането му.
Тя се подготви, очаквайки Тейт да ускори. Да заобиколи автомобила отпред, който явно не е спазил ограничението. Вместо това той се успокои и продължи да се движи по-бавно, а ръката му, свързана с нейната, не се отпусна.
Тейт намаляваше скоростта на всеки жълт светофар. Пропускаше другите коли, ако бързаха, докато той се придържаше стриктно към ограничението на скоростта или под него.
Единственият друг човек, който караше така, беше Рой.
И това беше, защото някой, вероятно Джеф, го беше предупредил да се пази, ако иска да запази работата си.
Шофирането на Тейт беше толкова сходно, че беше странно.
Това означаваше, че и той е бил предупреден.
– Заин ти каза за инцидента – каза тя.
Той погледна към нея и кафявите му очи омекнаха. След това отново поднесе кокалчетата на пръстите си към устата си.
– Това не беше неговата история. – Тя се опита да освободи пръстите си, да ги отдалечи, но той само ги стисна по-силно.
– Пусни ме.
– Не.
– Тейт, пусни ме.
Той я погледна, за да види решителността в погледа му, преди да върне погледа си към пътя.
– Какво ти казах снощи?
– Много. – Тя се намръщи, но спря да се бори с хватката му. Той шофираше и тя имаше нужда той да се съсредоточи върху тази задача, а не да се бори с нея физически.
– Казах ти, че можеш да ме натискаш толкова силно, колкото искаш. И аз няма да отида никъде. – Гласът му се успокои. – Няма да отида никъде, бейби.
– Начинът, по който използваш бейбито, за да ме накараш да не ти се сърдя, е напълно несправедлив.
Усмивката му накара сърцето и да прескочи. Тейт имаше най-зашеметяващата усмивка – още едно от несправедливите му предимства.
Тя се отпусна на седалката, изучавайки профила му.
– Какво ти каза Заин?
– След като се преместих във Вегас, се чувахме на всеки месец или нещо подобно. Един ден се обадих, за да видя как се справя. Случи се в деня след инцидента ти.
– О. – По дяволите. – Какво още?
– Заин е мой приятел от години. Той правеше коментари за теб и аз ги долавях.
– Като какво? – Колко точно беше споделил брат и?
– Например как преминаваш през шофьорите като през вода. Как дори не си помисляш да се качиш зад волана след пиене. Как винаги се уверява, че в „Измяна“ имат номера на шофьора ти, за да те закарат безопасно до вкъщи.
Айви не беше сигурна какво накара сърцето и да се разтупти най-много. Това, че Заин винаги се е грижил за нея. Притеснявал се е за нея. Или това, че Тейт е обръщал внимание, когато Заин е говорел за нея.
А те дори още не се бяха запознали.
– Не говоря за инцидента – каза тя.
– Не питам.
– Но какво ще стане, ако го направиш? – Прошепна тя.
Защо беше казала това? Не беше говорила за злополуката от години, не и от гимназията, когато беше казала на Елора. Но какво, ако Тейт знаеше? Не би ли трябвало да го предупреди за демоните в миналото и? Ако Тейт наистина искаше да остане наоколо, не трябваше ли да знае в какво се забърква с Айви?
Той отново целуна кокалчетата ѝ и докосна спирачката, давайки знак да се отклони от пътя и да влезе в паркинг пред търговски комплекс. Мина покрай редица коли, докато заобиколиха сградата и паркираха в един уединен ъгъл. След това постави джипа на паркинг и превключи на другата предавка, като и обърна цялото си внимание.
– Добре, ще попитам. Какво се случи?
Айви напълни дробовете си. И му разкри тайната си.
– Приятелят ми в гимназията, Кристофър, беше първото ми всичко. Първата ми среща. Първата ми целувка. Първият ми любовник. Той беше и първият мъж, който ме удари.
Гневът на Тейт беше незабавен и осезаем.
– Какво ебаваш се нали?
Айви сведе поглед, изучавайки коленете си.
– Отначало беше игриво. Преминаваше физическите граници, като ме хапеше по време на секс или ме щипеше достатъчно силно, за да остави рана. Винаги на места, които щяха да бъдат скрити, като например на бедрата ми, където бикините ми прикриваха синината. Ребрата ми под презрамката на сутиена. Вътрешната страна на бедрата ми. Той се шегуваше и казваше, че това е неговият начин да ме бележи. Да ме направи своя завинаги.
И Айви се беше убеждавала, че това е любов, дори когато е било болезнено.
– Кристофър беше… пристрастяващ. Той беше момчето в училище, около което всички искаха да бъдат. Уверен. Умен. Контролиран. Имаше злобна жилка, която му даваше предимство, но не беше толкова ужасен, че да отблъсне хората. Имаше остър език, но беше забавен. И аз го обичах. Обичах го до такава степен, че той беше целият ми свят.
Фалшива любов.
Плитката любов.
– Той те е удрял. – Зъбите на Тейт се сляха. – Заин ми каза, че приятелят ти е загинал в тази катастрофа. Не ми каза, че този кучи син те е удрял.
– Това е… – Не, разбира се, че Заин не беше казал на Тейт тази подробност. Дори не и се беше налагало да моли някого от семейството си да не споделя цялата истина. – Това е унизително.
– Това не е твоя вина.
– Не, не е. – На Айви и беше нужно много време, за да осъзнае, че не е виновна за насилието на Кристофър. – Но това все още не го прави по-малко смущаващо.
Най-вече се срамуваше, че го е прикрила. Срамуваше се, че е останала, особено след като нещата са се изострили.
Кристофър я беше взел по време на пролетна ваканция в гимназията в една къща в Хемптън. Първата вечер се бяха напили и тогава той за първи път я удари в лицето. Беше се извинил. Почиташе я през останалата част от седмицата. И доказателствата бяха избледнели, докато се приберат у дома.
Другите пъти, ами… Айви се беше научила да прикрива почти всичко с грим и дрехи. И всичко това, защото го беше обичала. Или си мислеше, че го обича.
– В нощта на катастрофата имаше парти в дома на един приятел. Родителите ми бяха организирали коледно празнично събитие в художествена галерия, на което се очакваше да присъстваме с Едуин. Така че Кристофър отиде на домашното парти и аз го срещнах късно.
Кристофър вероятно е чукал Алисън, докато Айви се е разхождала из галерията, гледала е часовника и е чакала родителите и да я освободят.
– Когато стигнах там, той беше пиян и дрогиран. Беше взел много кокаин. Това бяха лошите нощи. Партито беше шумно и аз не исках да оставам. Бях трезва и му казах, че ще ни закарам до вкъщи.
На Айви и се искаше да остане на партито. Да беше изтърпяла шума само още няколко часа, докато Кристофър не се напиеше толкова, че щеше да припадне в колата.
– Той ми се разсърди, че го накарах да си тръгне, но дойде с мен. На около километър от партито в къщата той ми каза да спра.
– Защо? – Попита Тейт.
– Секс. – Айви пропусна подробностите. Не каза на Тейт как Кристофър я е ударил толкова силно, че едното и око се е подуло. Как е хапал зърната и, докато не е потекла кръв. Не разказа на Тейт, че Кристофър е притиснал ръцете и над главата към колата и я е чукал толкова грубо, че няколко дни я е боляло да ходи.
– След това той искаше да шофира. – Върху гърдите на Айви се стовари тежест и говоренето стана трудно. Коленете и подскочиха. – Казах му „не“. Опитах се да държа ключовете далеч от него, а на него, ами… това не му хареса много.
Ноздрите на Тейт се разшириха.
– Какво направи той?
– Няма значение.
– Кажи ми, Айви. – От тялото на Тейт се излъчваха вълни от ярост, но това беше различен вид ярост от тази на Кристофър. Яростта на Тейт беше заради нея, а не срещу нея.
Тя преглътна тежко и му каза грозната истина.
– Той ме удари в корема. И докато се опитвах да си поема дъх, той взе ключовете. Каза ми, че ми е изневерявал с Алисън Уинстън в продължение на месеци.
И до днес тя не е сигурна кое я е наранило повече. Този удар, нанесен с цялата сила на Кристофър, или фактът, че е правил секс с друга жена.
В погледа на Тейт проблесна разбиране.
– Алисън.
Айви кимна.
Алисън олицетворяваше някогашното и разбито сърце. Алисън беше живото лице на предателството на Кристофър.
– След това почти бях приключила с борбата. Оставих го да шофира.
И така тя го беше убила.
– Когато се качихме в колата, той караше толкова бързо. Казах му да намали скоростта. Вместо това той само ускори. Все по-бързо и по-бързо. Мина на няколко червени светофара. Имаше клаксони. Каза ми, че ще намали скоростта, ако му смуча пениса.
Тейт се вцепени.
– Не го направих, – каза му тя. – Той продължаваше да се протяга към мен. Опитваше се да ме хване за косата и да ми дръпне устата. Ударих го. А той ме удари с гръб. Дори не мога да си спомня как стана сблъсъкът. Спомням си, че извиках. Спомням си писъка на гумите и въртенето извън контрол. Той крещеше нещо. Не си спомням какво. Но това бяха последните му думи и аз не можах да ги запомня. Той се завъртя и ни блъсна странично в едно дърво. Не беше поставил предпазния си колан.
И въпреки че въздушните възглавници са се задействали, това не е попречило на тялото му да бъде смачкано.
– Той умря при удара.
Айви хвърли поглед през прозореца, загледана в паркинга, и отблъсна сълзите си.
– Айви, погледни ме.
Тя поклати глава.
– Това не е твоя грешка.
– Да, моя е. Можех да се боря по-силно. Да си тръгна. Да взема ключовете и да ги хвърля в някой храст. Всичко друго, но не и да го оставя да кара. Майка му обича да ми казва какво е трябвало да направя в някои от имейлите си.
– Тя е тази, която ти пише имейли?
– Баща ми и е платил много пари, за да си мълчи. Той плати пари на много хора, за да не се свързва името ми с катастрофата. Официалните документи бяха запечатани. Не съм сигурна как точно е направил това, но е добър приятел на един съдия. Така че Карол ми пише имейли, защото това е единственият и отдушник.
– Това не е правилно.
– Това са само няколко имейла. – Тя би ги приела пред телефонните обаждания на Купър във всеки един ден от седмицата.
Купър не беше искал да вземе парите. Обичаше Кристофър и си приличаха толкова много. Очарователни, жестоки и непредсказуеми. Искаше Айви да страда публично. Искаше катастрофата да я преследва до края на времето. Но Карол бе настояла.
Тъй като публичният позор не беше възможен, Купър беше наложил наказанието си чрез смъртни заплахи. След катастрофата Купър се обажда на Айви всеки ден в продължение на три месеца, като и казва как точно ще я убие.
Тя не беше сигурна защо обажданията бяха спрели. Въпреки това заплахите на Купър щяха да я държат в напрежение с години, затова Айви плати на Сал Теста да проследи местонахождението на Купър. Не би предположила, че Купър ще си отмъсти, дори и толкова години по-късно.
Историята имаше още нещо. След инцидента Айви бе тръгнала по разрушителен път. Но тя беше изчерпана. Времето за разкази беше свършило.
– Всичко се промени след катастрофата, – каза тя. – Най-вече… аз.
– Бейби.
Защо той беше с нея? Защо някой като Тейт я искаше? Нямаше смисъл.
– Ще ме закараш ли до вкъщи сега?
Той я изучаваше дълго, после развърза пръстите им. Пусна я.
– Добре.
Тя се застави да не ридае.
Това винаги е щяло да бъде крайният резултат. Бяха обречени от самото начало.
Но когато стигна до пътя, той не се върна по пътя, по който бяха дошли от имението. Зави в обратна посока.
– Къде отиваме? – Попита тя.
Той насочи роувъра към Бек Бей. Към неговия квартал.
– Към вкъщи.
– Но… защо? След всичко, което току-що ти казах, не искаш ли да се махнеш от мен?
– Какво казах снощи?
– Че мога да натисна.
Той кимна.
– Какво друго?
– Не знам. – Тя потърси в паметта си, опитвайки се да си спомни какво още беше казал в мъглата на похотта.
– Казах, че сме приключили, когато кажа, че сме приключили. Казах ли, че сме приключили?
– Не?
Той отново хвана ръката и.
– Не.
Сърцето на Айви се разтуптя. Вътре в него имаше твърде много и то излезе като вик. Смях. Сълзи. Успокоение. Може би дори любов. Може би точно тогава тя се влюби в Тейт Леджър.
Истинска любов.
Или може би се беше влюбила преди месеци.
На дансинга в Измяна.

Назад към част 43                                                                              Напред към част 45