Етикет: С.Л. Дженингс – Падналото царство

Глава 14

Дълго мълчание. Сърцебиене. Рязък дъх. Мигване на широко отворени очи.
И после… хаос.
Дориан светкавично се изправя на крака и се навежда над Луцифер, а очите му са бледи като опал. Нико се опитва да го дръпне назад, но по собственото му изражение е изписана ярост.
– Какво каза? – Дориан изригва само на сантиметри от лицето на Луцифер.
– Жена ти е Война, Червеният ездач. Този, който е отговорен за избиването на всички онези невинни хора. Искаше да знаеш и сега знаеш. Така че можеш или да заемеш мястото си, или да те сполети същата съдба. Изборът е твой.
– Лъжи. Всичко това. Габриела е кралица и защитник на човечеството. Би било мъдро от твоя страна да обмислиш тежестта на обвиненията си. Огледайте се. Има трима от нас и един от вас. И се говори, че дори не си достатъчно силен, за да контролираш по-малките си демони.
– Демони? – пита Луцифер през смях, като небрежно кръстосва краката си. – Какво ме интересуват демоните? Забравяш, че аз бях архангел, един от първите от сътворението. Бил съм тук преди теб и ще бъда тук след теб.
– Ще видим това.
Усещайки реалната заплаха от насилие, Нико успява да се вклини между брат си и Луцифер.
– Не за това сме тук. Луцифер, защо ме призова само за да ни нахраниш с една заблуда? По-добре да имаш някакво доказателство в подкрепа на твърдението си.
– Доказателство? Включи шибаните новини. Прочети имената на хилядите жертви, поразени в домовете си, в училищата си, в болниците си. Това е твоето доказателство.
Думите на Луцифер само провокират Дориан още повече. Сини пламъци изригват по върховете на пръстите му и облизват предмишницата му. Очите му стават още по-бледи. Поглеждам към Габриела, но изражението ѝ е безизразно, а лъскавият ѝ поглед не мига. Защо тя не спира това? Или да докаже, че Луцифер греши?
– Глупости – изплюва Нико. – Защо трябва да ти вярваме?
Погледът на Луцифер се втвърдява, а устните му са плътно свити от ярост, когато отговаря:
– Защото така пожелах.
И Нико, и Дориан остават неподвижни. Сините пламъци, обгръщащи ръцете на Тъмния крал, се отдръпват, но магията му танцува по върховете на пръстите му, готова и чакаща да се отприщи. Гъстотата на мълчанието е толкова задушаваща, че ме обзема импулс да кажа нещо – каквото и да било. Въпреки че нямам абсолютно нищо, което да предложа, за да опровергая твърдението на Луцифер.
– Може би трябва да си поемем дъх и да се успокоим – тихо предлагам аз. – Трябва да има добро обяснение за това. Нико, Дориан… моля ви, седнете и нека го изслушаме, за да разберем как да поправим това.
– Няма как да поправим това – отговаря тържествено Луцифер. – Но искам да ви кажа – искрено – че не съм възнамерявал нещата да се случат по този начин.
Нико и Дориан си хвърлят по един поглед, преди да заемат местата си. Дориан се настанява до съпругата си и я хваща за ръка. Тя все още не е проговорила и не се е помръднала. Мисля, че дори не е регистрирала утешителното му докосване.
– Разкажи ни… всичко – нарежда Дориан толкова спокойно, колкото може да събере.
Луцифер кимва веднъж.
– След падението знаех, че войната между Рая и Ада е неизбежна. Ангелите щяха да бъдат безмилостни и да използват всяко предимство, с което разполагат. Човечеството беше идеалната пешка. Затова се уверих, че има начин да ги ударя – да ударя Бога – там, където боли.
– Намерил си начин да предизвикаш апокалипсиса – предполагам аз.
– Да. По онова време беше от злоба. Те знаеха, че имам ресурсите да го направя… това беше игра на сила. Нещо, което да виси над самодоволните им глави. Никога не съм възнамерявал да осъществя плана си в действителност. Поне не и сега.
– А Габриела… – Дориан се провикна. – Защо мислиш, че именно тя е извършила масовото убийство? Защото те уверявам – това би било невъзможно. Тя си беше вкъщи с мен в Скотос. Не е напускала страната ми и със сигурност не е отприщвала силата си върху невинни хора. Ще трябва да се постараеш повече от една приказка.
Луцифер преглъща шумно.
– Най-вероятно тя дори нямаше да знае, че го прави. Това не е нещо, което може да контролира или дори да спре.
– Ако е така, откъде знаеш, че тя е отговорна за това?
– Помислете: от осемте дома на Мрака, от кой от тях произхожда Габриела?
– Полемос – отговаря Дориан. – Баща и, Александър, е Полемос.
– И как се превежда това? – Веждите на Луцифер се повдигат, подканяйки го да продължи.
– Война – Габриела е тази, която произнася думата.
Луцифер се обръща към Тъмната кралица, която все още изглежда вкаменена от ужас.
– Габриела, спомняш ли си… нещо? Някакви затъмнения? Някакви прекъсвания на времето, които не можеш да обясниш? Чувствала ли си се слаба или болна?
Накрая тя примигва.
– Не, не – заеква тя. – Разбира се, че не. През цялото време съм била със семейството си. След като Николай ни съобщи какво се случва тук, сметнахме, че е най-добре да засилим охраната около двореца ни. Напуснахме Скотос след това, което се случи… след бомбардировките. Знаехме, че не можем да седим в замъка си и да не правим нищо, когато хората умират. Искахме да помогнем.
Тя изтръгва ръката от съпруга си и свива пръсти в скута си. Двойно оцветените ѝ очи се свиват от презрение, а между веждите ѝ се образува гневна бръчка.
– Това е нелепо. Не съм способна да убия всички тези хора. Дори да бях достатъчно могъща, не бих могла… не бих могла. През по-голямата част от живота си съм живяла с мисълта, че съм човек, и в много отношения все още съм такава. Тези хора са моите хора. Тяхната кръв е моята кръв. Ако изгубя съзнание и направя някоя ужасяваща гадост като тази, не мислиш ли, че ще знам това?
Сега е ред на Дориан да хвърли поглед към пода, челюстта му е стегната от неизказаната истина.
– Какво става? – Пита Луцифер, забелязвайки внезапната промяна в решимостта му. – Ако знаеш нещо, изплюй го.
Дориан поклаща глава, но казва:
– Преди две нощи я намерих да се скита по коридорите. Извиках я, но тя не ми отговори. Беше като сомнамбул. Докоснах рамото ѝ с надеждата да я събудя или да я подканя да се върне в леглото, а когато тя се обърна, разбрах… разбрах, че нещо не е наред. Тя ме погледна така, сякаш изобщо не ме виждаше, а очите ѝ… бяха зачервени. После ми се усмихна и усмивката ѝ не приличаше на нищо, което някога съм виждал. Нямаше топлина, нямаше обич. Не беше нейна. Тя не беше тя. И когато каза: „Ела и виж“, това не беше нейният глас. Трябваше да знам, че жена ми е открадната. Това бяха единствените думи, които тя изрече, преди да рухне в ръцете ми.
Ела и виж.
Същите три думи, които чух в съня си.
Същите три думи, които бяха изписани върху замъгленото стъкло.
Той вдига брадичка, за да се обърне към съпругата си. Собствените му очи са помрачени от отчаяние.
– Толкова съжалявам, любов моя. Ти си моят живот, целият ми свят. И аз не знаех. Не можех да го спра. – каза тъжно Дориан.
Долната устна на Габриела трепва съвсем леко, преди да кимне.
– Не е по твоя вина. Аз направих това. Аз… убих всички тези хора.
Очаквам Николай или Дориан да я уверят в невинността ѝ, но всъщност Луцифер е този, който идва да я успокои.
– Не, не си го направила. Нямаше нищо, което би могла да направиш. Нищо, което бих могъл да направя. В момента, в който Апокалипсиса беше отприщен, това беше само въпрос на време.
– И кой точно е първия конник Мор? – Пита Нико.
Луцифер вдига ръка, за да разтрие слепоочието си.
– Първата съпруга. Майката на злото – Лилит.
– Лилит? – Задъхвам се невярващо. – Ето защо този смъртоносен грипен щам е възникнал на Западното крайбрежие, нали? – Не може да е съвпадение нали така?
– Да. Лилит е Белият ездач. Надявах се, че имаме повече време, като се има предвид, че тя е на другия край на страната. Мислех, че ще успеем да стигнем до него, преди Войната да се активира.
– Него? – Знам за кого говори, но все още имам нужда да го чуя да го казва.
– Легионът беше единствената друга душа, която знаеше как да отключи Конниците. Това беше тайна, с която той щеше да умре, дори и да бяхме в противоречие. Знаеше, че тази информация може и ще унищожи самите хора, които се беше заклел да защитава, затова никога нямаше да я предаде доброволно. Освен това, за да ги запали, щеше да е необходима огромна сила, далеч надхвърляща тази, с която разполага дори сега.
– Но какво, ако той не използва само силата си? – Запитах го. Всички очи се фокусират върху мен. – Помисли за това: Легионът уби Рафаел, нали? След това рани Уриел, преди да прободе Джин. Ами ако по някакъв начин е абсорбирал силата им?
Луцифер поклаща глава.
– Тя щеше да се прехвърли върху Изкупителя. Буквално щеше да изсмуче жизнената им сила.
– Но Джин не е умрял веднага, нали? Той все още е жив. Ами ако е бил манипулиран по някакъв начин, който го е обезвредил? Ами ако това означава, че Джин всъщност изобщо не умира?
– Е, няма как да знаем това, като се има предвид, че Каин даде да се разбере, че ще остане под защитата на Седемте – свива рамене Луцифер.
Изправям се на крака и тичам към мястото, където изпуснах чантата си. Безцеремонно я отварям и изхвърлям цялото ѝ съдържание на пода.
– Може би има начин да разберем – промълвявам, стигайки до самото дъно, където е скрит един кадифен пакет. Стискам го с внимателни ръце и се обръщам с лице към групата. – Защото имам Изкупителя.
– Ти сериозно ли говориш? – Широко отворените очи на Луцифер ми казва, че дори той е бил изненадан.
– Феникс ми го даде. Той искаше да го… използвам, срещу Легион.
Поставям острието на масичката за кафе. Никой не прави крачка, за да го докосне.
– Смъртта на един архангел не е окончателна – започва Луцифер, без да може да откъсне поглед от него. – Сила като тази не може да бъде угасена, а само пренесена. Така че, ако Рафаел наистина е мъртъв, ще мога да усетя същността му в това острие. А ако не е там…
– Тогава Легионът го е взел – заключвам аз. – И може да е това, което е използвал, за да отключи Конниците.
Луцифер преглъща, след което се придвижва до ръба на мястото си, с протегната ръка. Изглежда, че почти не желае дори да е в негово присъствие. Видяхме какво направи със Серафим. Колко лесно би било някой от нас да я грабне и да я забие в гърдите му?
Върховете на пръстите му се надвесват над кървавите рубини върху дръжката и той си поема дъх, оставяйки очите си да се затворят. Никой не диша.
– Къде сте? – прошепва. Той се мръщи съсредоточено, устните му потрепват от усилие. След няколко минути мълчание електриково лилавите му очи се отварят и той се отдръпва.
– Какво е това? – Питам, а гласът ми е просто дрезгав.
– Рафаел не е там. Обаче Джин… – Той ме поглежда и раменете му спадат надилу. – Съжалявам, Идън. Чувствам го. Не целия; той е силен и се бори с това. Но той умира.
Макар да знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина, в гърдите ми се прорязва умиление от тъга. Бях се надявала, дори се бях молила. Толкова много исках да има начин да го пощадя. Някакъв начин да обърна това, което Легионът беше направил. Защото ако го спасим от Множеството, той никога няма да може да живее с това, което е направил.
– И сега какво? – Пита Нико. – Мор, война… дали просто ще чакаме, докато се появи третият ездач?
Луцифер поклаща глава.
– Последното, което видях, беше, че Гладът е овладян. Но започвам да осъзнавам, че всяка предпазна мярка, която съм въвел, е била по някакъв начин осуетена.
Овладяна? Предпазни мерки?
Докосвам пръсти до разтворените си устни, когато осъзнавам за кого точно говори.
– Саския. Саския е Глад, нали?
Луцифер кимва.
– Черният ездач. Първият от нейния вид. Знаех го в момента, в който я взех от Ирин.
– Саския? – Нико си поема дъх. – Значи съм бил прав, нали? Ти наистина имаш дъщерята на Ирин.
– Само защото тя ми я предаде, след като разбра, че творението ѝ има способността да убива, без дори да се опитва.
Нико ме поглежда и аз кимам с глава.
– Вярно е. Саския е дъщеря на Ирин, но тя я е дала на Луцифер за съхранение. Заради нея и заради всички живи същества.
– И има ли начин да разберем дали тя все още е в Ада?
Луцифер поклаща глава.
– Загубил съм контакт. А ако се върна, може да вляза в капан. А докато не се справя с Множеството и останалите Конници, това е твърде рисковано.
– Така че ще чакаме.
– Чакаме – повтаря Луцифер.
– А какво ще стане, ако Множеството стигне до последния Конник преди нас? Тогава какво?
– Тогава ще умрем.
В стаята настъпва тежка тишина, докато обмисляме тази истина. Последният конник е Смъртта и е ключът към края на света. Мислехме, че Легионът е лош. Но, честно казано, той няма да е равностоен на тях. Което ме кара да мисля…
– Ами ако Многото не стоят зад отприщването на Ездачите? Ами ако това е Легион?
Луцифер вдига една вежди.
– Не съм наясно.
– Е, ако не се държеше като такъв огромен пич по-рано… – Пресичам погледа си към него. Нико изхърква през смях. – Щях да ти кажа, че съм чула тези думи в съня си. Ела и виж. Сякаш ми ги беше прошепнал в ухото.
Очите на Луцифер се уголемяват.
– Защо не ми каза това в момента, в който се събуди?
– Защото имах нужда да си взема душ. И както казах, ти се държеше като огромен пич, а тази подробност бледнееше в сравнение с всички останали нечистотии, които видях. Но също така… – Преглъщам, като си пожелавам още едно питие. Изкушавам се да посегна и да измъкна пълната чаша на Габриела, която все още стои на масичката за кафе пред нея. – След като си взех душ, огледалото беше замъглено. И някой го беше написал там в конденза. Ела и виж. Помислих си, че очите ми си играят с мен. Но сега се чудя, ами ако Легионът се е опитвал да ми изпрати съобщение? Като подсказка как да намерим последния ездач?
– И защо би го направил?
– Защото иска да го спрем. Той ме моли да сложа край на всичко точно там – да го убия. – Поклащам глава, разсейвайки тази мисъл. – Ами ако е активирал Четиримата конници, защото знае, че те ще са достатъчно силни, за да го убият? – Не, не, не може да е истина.
– И да рискува цялата тази касапница? – Нико ме предизвиква. – И да подложи Лилит, своята приятелка и сестра, на чувството за вина и срам от това, че е предизвикала чума?
– И Габриела – добавя Дориан. – Ние отворихме дома си за него. Помогнахме му противно на добрата си преценка. Тя помогна на Идън, неговата любима. Наистина ли би бил толкова безчувствен и би предал съюза ни?
Луцифер загребва с ръка през косата си и поклаща глава.
– Той може и да не знае. Имаше подробности, които предпочетох да не разкривам. Той дори не знаеше колко лошо ще бъде това.
– Майната му – изплюва се Нико. – Значи наистина седим с палци в задниците и чакаме, а?
– Не точно – предлага Луцифер. – Виждаш ли, истинската причина, поради която те повиках тук, беше, че имаш стар приятел, който очевидно е възкръснал от мъртвите и се е навъртал наблизо.
– Ставрос – отсича Нико.
– Не. Аврора.
При звука на името ѝ интересът на Габриела се засилва.
– Какво прави тя тук?
– Твърди, че е дошла да помогне. Също така каза, че няма представа къде може да е Ставрос. Но след снощи… – Той прекъсва погледа си към мен и освобождава въздишка. – Започнах да мисля. От всички места, на които е можела да избяга, тя е дошла тук. Сега, ако току-що бях излязъл от затвора, щях ли да се разхождам наоколо, да създавам неприятности и да устройвам показни пиршества в град, в който някога са живели моите смъртни врагове?
– Мислиш, че нарочно е била изпратена тук – предположи Дориан.
– Да. И също така смятам, че е лъгала за Ставрос. Така че като акт на добра воля, колкото и да си струва, искам да ти помогна да я заловиш и убиеш.
– Нямаме нужда от твоята помощ – бързо отвръща Габриела. – Аз я убих веднъж. Ще се радвам да го направя отново.
– Не се съмнявам, че ще го направиш, скъпа – казва Луцифер. – Но има голяма вероятност тя да иска точно това. Да се втурнеш и да попаднеш в капан. Трябва да е знаела, че ще кажа на Николай, щом сме такива големи приятели.
Николай извърта очи, но казва:
– Прав е. Аврора е прекалено самовлюбена, за да се самоубие.
– А ако се изправяме срещу демони, ще искаш моята помощ – добавя Луцифер.
– Знам, че всички сте готови да я разкъсате на парчета, и честно казано, с удоволствие бих се включила в този екшън – започвам аз, имайки предвид всяка дума след онази магическа глупост за желанието, която тя извади предната вечер. – Но смятате ли, че тя може да има информация, която да ни насочи към мястото, където можем да намерим четвъртия конник? Ти сама го каза – Аврора се стреми да знае по малко за всичко. Може да не знае къде точно, но може би знае нещо. Кога, къде, кой. А ако не знае, може би познава някой, който знае. Не бих се противопоставила да го измъкна от нея.
– Не – поклаща глава Луцифер. – Тя не знае нищо за Бледия ездач.
– И откъде знаеш? Тайната е разкрита. И тъй като тя е единствената ни истинска следа, аз съм за това да изчерпим възможностите си. Искам да кажа… че последният конник, Бледият ездач, е най-лошият, нали? Това е смъртта. Първо беше Чумата. След това ден по-късно – Война. – Усещам погледа на Габриела върху себе си, но не мога да танцувам около реалността. – Гладът може да се появи всеки ден. Тук се борим с часовника, да не говорим, че ангелите ни дадоха краен срок. Трябва да намерим Смъртта, преди Смъртта да е намерила нас, и всичко това ще е било напразно.
– Не е нужно да намираме Смъртта – настоява Луцифер. Гласът му е хладен, но има нещо в изражението му, което ме потиска отвътре. Спомен за един глас, коприна между пръстите ми, безкрайна болка. Познавам този поглед.
Отблъсквам го настрана и продължавам напред.
– А защо не? А? За да позволим на още хора да умрат?
– Не – поклаща глава той. – Не е нужно да откриваме четвъртия конник, защото аз я гледам в момента. И не мога да спра да я гледам от деня, в който тя се появи в живота ми. Не е нужно да намираме Смъртта. Защото, Идън… ти си Смъртта.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

Глава 13

Не очаквам да видя Луцифер да седи на дивана в хола с книга в ръка, но голяма част от мен изпитва облекчение, че е така. Готова съм да разкажа за всичко – съня, думите, изписани върху замъгленото огледало, Легиона, но решимостта ми се разсейва, когато си спомня какво се случи между нас само преди няколко часа.
– И така, просто ще стоиш там и ще ме гледаш? Или има някаква причина за твоето страховито преследване?
Пренебрегвам лекомисления му тон и заемам мястото срещу него. Той все още не вдига поглед от книгата си.
– Имах сън.
– Не е глупост, надявам се
– Мечта за Легион. – Признавам шепнешком.
– Е, това не е толкова вдъхновяващо, колкото историите на д-р Кинг.
Обръщам очи. Той е в настроение, но аз нямам време за цинизма му. Всеки друг ден бих се съгласила с него. Но след това, на което току-що станах свидетел, и след това, което споделихме снощи, нямам търпение за остроумни закачки.
– Бях в една болница. Но този път Многото… те знаеха, че съм там. Не бях просто свидетел на последствията. Бях в него. Сякаш всичко се случваше в реално време и аз бях една от жертвите.
Накрая той затваря книгата, но изражението му е отегчено.
– И откъде знаеш, че са усетили присъствието ти?
– Защото проникнах в неговото съзнание.
Думите му са резки, но лицето му не издава нищо.
– Ти шибано луда ли си? Те можеха да те убият. Или да те превърнат в шибан зеленчук.
– Но не го направиха и аз успях да намеря Легион. – Придвижвам се до ръба на мястото си, надявайки се да усети спешността ми. – Той все още е там, Луцифер. Все още е жив.
Той си поема раздразнено дъх.
– И откъде знаеш, че е той?
– Защото го видях. Докоснах го. Аз… го целунах. – Устните ми все още горят от спомена за него и рефлексно доближавам пръсти до устата си.
– Е, колко хубаво за теб.
Луцифер отваря книгата си и продължава да чете. Но за негов лош късмет, аз не се отказвам толкова лесно.
– Луцифер, изслушай ме. Трябва да направим нещо – сега. Той умира. С всяка секунда, която губим, още малко от него изчезва. Не му остава много време. А сега, когато имаме следа, трябва наистина да съсредоточим всичките си усилия, за да го намерим. – Вдигам лаптопа на огледалната масичка и го включвам. – Знам, че съм била в болница, но не знам къде. Нямаше никакви отличителни знаци, но си спомням строгите бели стени…
– Като всяка болница в САЩ? Нека предположа, че имаше и болнични легла. Може би един или два термометъра.
– Можеш ли да бъдеш сериозен за секунда? – Отсичам, като потупвам клавишите, за да отворя Google. – Направих списък на всички смъртни случаи, които можем да свържем с Многото или поне с демони, убиващи от тяхно име. Изглежда, че те правят път от Ню Йорк, където намерихме първия, и бързо се придвижват на юг. Какво ще стане, ако последваме тази следа и потърсим болници не много далеч от последното убийство?
– Разбира се. Дай ми да събера сили да се презаредя и ще бъда веднага при теб.
– Какъв ти е проблемът? – Избухвам, като вдигам поглед от компютъра. – Ти си този, който каза, че ще ми помогнеш да го намеря.
– Да, ама аз казвам много неща – промърморва той. – Освен това ти си се сблъскала с Многото само подсъзнателно. Наистина ли си мислиш, че няма да направят бъркани яйца от мозъка ти, ако опиташ тази глупост лично? Не бъди глупава, Идън.
Челюстта ми е напрегната, докато отговарям:
– Не съм глупава. За разлика от теб искам да бъда активна, вместо да си седя на задника и да чакам нова вълна от пресен ад да ни намери.
Луцифер свива рамене.
– Е, аз съм привърженик на пресния ад, а не на еднодневния.
Никъде не стигам с него, а и нямам намерение да обикалям в кръг цял проклет ден, докато той изкарва пръчката от задника си, трябва просто да го зарежа. Ако той не иска да помогне – добре. Но няма да му позволя да се държи с мен като с идиот заради нещо, за което нямам спомен.
– Уау. Знаеш ли, мислех, че можеш да бъдеш възрастен по този въпрос. Разбирам те – снощи направихме огромна грешка, нещо, което знам, че не можем да върнем назад. И ако съм те наранила по някакъв начин, съжалявам. Но поне си мислех, че си достатъчно загрижен за брат си, за да загърбиш дребнавостта си засега.
Този път, когато книгата щракна затворена, по гръбнака ми преминава ледена тръпка.
– И това е първият ти проблем. Мислиш си, че ми пука – изплюва Луцифер, а всяка сричка е малък кинжал в опустошената ми душа. – Толкова силно искаш да видиш някакво подобие на добро в мен – точно както си видяла в Легиона – че забравяш един важен факт. Аз съм шибаният дявол, Идън. Аз не съм твоят скъпоценен Ел. Няма да връхлетя върху благороден жребец и да спася света. Няма да се държа така, сякаш слънцето залязва и изгрява върху задника ти, само защото си доста хубава. Имал съм много прилични компаньонки, Идън. И познай какво? Забравих всички тях, точно както ще забравя и теб. Престани да си внушаваш, че имам някакви вътрешни изкупителни качества, за да се чувстваш по-добре, като ми смучеш пениса. Аз не съм той. Не съм гаджето ти. Аз не съм нищо за теб. Така че прости ми, че не се възползвах от възможността да се пожертвам с надеждата, че ще ме чукаш отново. Ял съм вагината ти. Това беше първият и единствен път, в който ще ме поставиш на колене.
Седя там, без да мигна. И макар че би трябвало да изпитвам ярост от злобните му думи, единственото, което мога да изпитвам, е… тъга.
– Ти не искаше да кажеш това – прошепвам аз.
Той се смее презрително.
– Чуваш ли се сега? По колко начина трябва да го кажа? Не ми пука за разбитото ти сърце. В секундата, в която тази малка мисия стане неизгодна за мен, аз си тръгвам. И нека ти кажа, че това време е близо.
– Не вярвам в това. – Гласът ми е тих. Почти толкова жалък, колкото той се опитва да ме накара да се почувствам.
– Тогава ти наистина си глупава.
Поклащам глава, борейки се с гневните сълзи. Мразя да го казвам, но бях започнала да му се доверявам. По дяволите, дори бях започнала да го харесвам, вероятно повече, отколкото би трябвало. Последните няколко дни бяха ад без Легион, но ако нямах Луцифер до себе си, не знам какво щях да направя. Той ми показа доброта и наистина му повярвах, когато каза, че безопасността ми е негов приоритет. За пореден път бях заблудена от вълка в овча кожа. И вината за това е само моя. Позволих си да мисля, че той е нещо повече от егоистичен, самовглъбен козел. Позволих си да повярвам, че той наистина може да ми бъде приятел.
Аз наистина съм глупава.
Той ме изигра, а аз повярвах на красивите думи, прикрепени към красивото лице. И сега съм заклещена тук, на неговата милост, докато любовта на живота ми буквално се самоубива, за да се върне при мен.
Майната му. Ако той не иска да ми помогне, тогава добре. Ще си свърша работата, със или без неговата помощ.
Скачам на крака и се връщам в определената ми спалня, за да си взема нещата. Когато се появявам само след няколко минути с безредно опакованата си чанта, откривам, че Луцифер е продължил да чете, сякаш нищо не се е случило през последните пет минути.
– Къде отиваш? – попита той, въпреки че тонът му беше незаинтересован.
– Какво ти пука? – Отивам до минибара и натъпквам в джобовете на суитчъра си колкото се може повече скъпи закуски. Мълчаливо го предизвиквам да каже нещо по въпроса.
– Не ме интересува. Не наистина. Но си помислих, че ще ти е интересно да знаеш, че Николай е на път да дойде. Виждаш ли, това, че не ме виждаш да се втурвам тук, размахвайки оръжие, не означава, че не правя ходове. Аз играя шах, а не дама. И всеки ход, който правя, е, за да защитя царицата си. Добре би било да запомниш това.
– И в това е проблемът, Луцифер. Ти все още играеш игри. Би ли те убило, ако за разнообразие просто бъдеш истински с мен? Да престанеш с всички тези глупости с двойно значение и да бъдеш честен?
Той се смее половинчато.
– Бях честен с теб. Ти просто не си спомняш.
Той се изправя на крака и грациозно прекосява стаята до вратата. Чува се почукване точно когато ръката му докосва дръжката на вратата.
– Това не е свършило – мърморя, преди той да завърти дръжката.
– Никога не е.
Трябва да призная, че съм толкова облекчена да видя Нико, че цялото ми голямо, драматично излизане е оставено на заден план. Изглежда обаче, че Луцифер не се чувства по същия начин.
– Какво, по дяволите, си направил? – изръмжава той, достатъчно силно, за да може тембърът му да се усети под краката ми.
Поглежда към коридора, после се обръща обратно към мен и откривам, че очите му са искрящи от дива ярост. И още нещо. Поглед, който не съм виждала от онзи ден в кафенето, когато стояхме рамо до рамо, застинали в шок, наблюдавайки последиците от тероризма в чужбина.
Вбесен, Луцифер се отдръпва встрани и набързо маха на Нико да влезе вътре. Едва когато виждам кой върви след него, започвам да разбирам състоянието му на ужас.
Тъмният крал и кралицата са също толкова красиви и ефирни, колкото си спомням, докато се разхождат ръка за ръка, а аз изведнъж ставам несигурна в собствения си разчорлен вид. Дориан е облечен в тъмен костюм, а движенията му са плавни като вода. Океански сините му очи веднага ме намират и макар да не се усмихва, нещо в погледа му омеква, когато попада върху мен. Габриела е съвършената картина на естествена красота и грация в черен панталон и прилепнал пуловер, а дългата ѝ вълнообразна коса е разпусната по гърба. Минимален грим и бижута, но въпреки това тя има излъчването на кралска особа, каквато е в подземния свят. Докато изражението на съпруга ѝ е много по-сдържан, тя ми се усмихва с лекота, преди да напусне страната му и да дойде да ме прегърне.
– Толкова е хубаво да те видя, Идън.
Преглъщам през буцата в гърлото си и я стискам в отговор, объркана от този внезапен прилив на емоции. Едва я познавам, но в Тъмната кралица има някаква топлина, която ме успокоява. Чувствам я в известен смисъл като семейство, като се има предвид колко много ми е разказвал Нико за нея. И ми показа толкова много доброта, когато отчаяно се нуждаех най-много от нея. Тя е чудак като мен – отвратително същество, което не принадлежи само на един свят. Това е нещо, което останалите не могат да разберат напълно.
Но за съжаление щастливата ни среща е прекъсната с ухапването от темперамента на Луцифер.
– Какво, по дяволите, Николай? Защо тя е тук? Как можеш да я доведеш тук, от всички възможни места? – ядосва се той и сочи с ръка към Габриела.
Почти едновременно Дориан и Нико пристъпват напред, с широки стойки и свити юмруци отстрани. Габриела застава до мен и ме хваща за ръка.
– Тя е моето семейство – изсумтява Нико, а тонът му е студен като лед. – Светът се разпада на пух и прах, а ти си мислиш, че няма да ги имам до себе си? Габриела настояваше да помогне на Идън, защото така правят добрите приятели, по дяволите.
– И където отива кралицата ми, там отивам и аз – добавя Дориан също толкова ледено.
Разочарован, Луцифер прокарва пръсти през косата си. Ръката ми изтръпва.
– Не разбираш – започва той и поклаща глава. – Никой от вас не разбира. Тя не може да бъде тук. Защото ако е, това ще…
– Какво? Какво би могло да се случи? Ти се държиш нелепо, Луцифер – осмелява се Нико.
– Ти не знаеш какво означава това. – Отсича Луцифер. – Ти ми каза, че е в Скотос, далеч от Идън и всички апокалиптични гадости, които се случват тук. Бях се справил с това. Докато тя стои далеч, можех да се опитам да овладея проблема. Можех да го предпазя от по-нататъшна ескалация. А сега… гадно.
Добре, сега се притеснявам. Луцифер не се притеснява. Той не си изпуска нервите пред компания. Той буйства, но винаги е много добре е контролирал думите си. Но като го виждам толкова разтревожен, почти изнервен, знам, че това не може да е на добре.
– Защо не седнем? – Предлагам му меко, надявайки се да разведря обстановката достатъчно дълго, за да може той да подреди мислите си. – Мога ли да донеса на някого нещо за пиене?
Опитвам се дискретно да изпразня джобовете си от откраднатите закуски на мокрия бар, след което взимам няколко чаши. За щастие в стаята винаги изглежда има достатъчно алкохол. А това определено изглежда като повод за алкохол.
– Ще помогна – предлага Габриела, преди да присвие двуцветните си очи към Луцифер. Когато сме достатъчно далеч от мъжете, настанили се на диваните, тя се обръща към мен.
– Добре ли си? – прошепва тя.
Претеглям думите ѝ, преди да отговоря.
– Добре съм. Той не ме е наранил.
– И му имаш доверие?
Не искам да ѝ кажа истината, макар да знам, че тя я усеща в колебанието ми.
– За това, за което ми е нужен.
Тя кимва и се съсредоточава върху наливането на уиски в чашите.
– Кажи думата и аз ще те взема с нас. Ще изчезнем, преди той да забележи какво се е случило. Можеш да избягаш от всичко това. Можеш да имаш живот, Идън – семейство.
Обръщам се към нея с малка усмивка.
– Благодаря ти. Наистина. И ако нещата се обърнат наопаки, може би ще се съглася. Но засега… съм добре.
Тя кимва отново, отвръщайки на искреното ми чувство.
Присъединяваме се към срещата във всекидневната, като поставяме чашите на масичката за кафе. Луцифер взема своята и я изпива на една глътка.
– И така, бихте ли искали да обясните защо сте на път да преминете една много ясна граница, която може да завърши с ненужно кръвопролитие? – Пита Дориан след няколко удара на сърцето ми. Той отпива глътка уиски, а погледът му е непоклатим.
Луцифер го поглежда, но не оспорва думите му. Дориан е крал – кралят. И макар че Луцифер може да владее злите мъртви, той със сигурност няма юрисдикция, когато става въпрос за Тъмните, вид елементарни магьосници и вещици, създадени от Бога. За всички намерения и цели те са на равни начала.
– Това, което големият ми брат иска да каже, е: „Защо, по дяволите, си губиш ума заради присъствието на жена му?“ – Николай се намесва. – Познавам те, Луцифер. Може да си мислиш, че си достатъчно добър актьор за своите подмазвачи и последователи, но аз знам достатъчно за теб, за да разпозная кога си притеснен. А ти, Луци, си притеснен. Така че престани с глупостите. Кажи ни какво не е наред.
Луцифер поклаща глава, челюстта му е заключена достатъчно здраво, за да се счупи костта.
– Ако има проблем, мога да…
Дориан вдига ръка и прекъсва Габриела. Но не по пренебрежителен начин. По начин, който казва, че не е нужно да ходи никъде. И със сигурност не е нужно да се обяснява.
– Иска помощта ми – започва Нико. – Повика ме тук, въпреки че твърдеше, че съм свободен. Така че обясни. Поне това ми дължиш.
Луцифер се изправя и се отправя към бара, за да долее питието си. Всяко око следи леките му движения в очакване да се появи другата му страна.
И тогава това се случва.
– Ако тя е тук, това означава, че времето ни изтича. Присъствието ѝ не е просто съвпадение. То е съдба.
– Тя си има име – изпъшка Габриела, а гласът ѝ се носи с авторитет. – Не говорете за мен, сякаш не седя тук. – Както Дориан е крал, така и тя е кралица. И ако си спомням правилно, много по-могъща от съпруга си.
Луцифер кимва бавно и заема мястото си, преди да предложи:
– Извинявам се. Но ще трябва да разбереш, че пристигането ти не е добре дошло. Не заради това коя си, а заради това, което си.
– Какво точно имаш предвид? – пита Дориан. – Знаем каква е тя – наполовина Тъмна и наполовина Светла. Какво значение има за теб нейното родословие?
– Не ме интересува нейното родословие, не точно. Виждаш ли… съпругата ти е една от Първите, което означава, че тя е първата от своя вид. И поради този уникален факт тя е прокълната с огромна сила, която дори не може да контролира. Тя дори не го осъзнава.
– И има ли нещо общо това с факта, че – о, не знам – Легионът е обладан от орда зли души?
– Не знам. – Нико се намесва. – Да не говорим за пристигането на Конниците на Апокалипсиса, което е доста голям проблем. При всичко това, което се стоварва върху този свят, как, по дяволите, си по-загрижен за това какво представлява Габриела? Какво общо има тя с всички тези неща?
Изражението на Луцифер е мрачно, когато той промълвява:
– Всичко. Тя има всичко общо с това.
Сенчестият му поглед докосва всеки един от нас, а рядкостта на уязвимостта му е толкова стряскаща, че задържам дъха си. А когато той заговаря, все още не успявам да го освободя.
– Четиримата конници са активирани, поради което Габриела не може да бъде тук. Защото Ездачите изобщо не са мъже. Те дори не са непременно въплащение на злото. Те са жени – Първите жени. А Тъмната кралица току-що е изсипала дъжд от ужас в Европа, убивайки хиляди мъже, жени и деца. Габриела е Война.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15

Глава 12

Чувам музика.
Тя е слаба, което ме кара да вярвам, че идва отвън. Това е красотата на Ню Орлиънс. Винаги има музика, дори посред нощ.
Но когато тежките ми клепачи бавно се отварят, откривам, че е ден. А часовникът на нощното шкафче мига 9:06.
Не това обаче ме кара да седна права, сякаш възглавницата ми гори. Това е фактът, че това изобщо не е моята възглавница. Това не е моето легло. И аз съм гола.
Аз съм в стаята на Луцифер.
Аз съм гола до кръста в шибаното легло на Луцифер.
– Майната му! – Захапвам, а широко отворените ми очи се взират в разхвърляните дрехи на пода. Бикините ми. Шибаните ми гащи. О, Боже мой… о, Боже мой. Какво се е случило? Как се озовах тук?
Правя опис на тялото си и установявам, че няма никакви следи или рани. Половината от мен изпитва облекчение, че не се е нахвърлил върху мен със сила, но другата половина… дори не мога да се справя с алтернативния сценарий.

Влязох тук доброволно.
Съблякох дрехите си доброволно.
Влязох в леглото му и най-вероятно бях с него доброволно.

Трябва да има някакво обяснение за това, нещо напълно логично, което ще се изясни веднага щом го видя.
Но аз знам. Знам.
Вътрешностите ми са възпалени, но от онзи добър вид възпаление след секс. От онзи вид болки, които те карат да стискаш бедрата си едно до друго и да свиваш вътрешните си мускули, само за да усетиш фантома на пълнотата. Устните ми са подути, а зърната ми все още са втвърдени от смученето.
Как?
Това няма никакъв смисъл.
– Помисли, Идън. Помисли – казвам на глас.
Прехвърлям всичко в съзнанието си, макар че детайлите са мъгляви, сякаш извикват спомените ми през кристална топка. Спомням си как се обличах, как си правех прическа и грим. След това пътувахме нанякъде, но не мога да си спомня посоката или дестинацията, сякаш беше забулена в сянка. Оттам нататък всичко е празно. Има обаче неща… Една ласка по бузата ми. Пръстите ми, които минават през копринени нишки. Тласък на болка в гърдите ми.
Не мога да видя спомените, но ги усещам. Продължават само секунда, а после изчезват, сякаш изобщо не ми принадлежат.
Стъпките се приближават и аз набързо покривам голото си тяло. Очевидно съм невъоръжена и не мога да бъда сигурна кой или какво ще ме намери.
Вратата се отваря и Луцифер влиза, държейки поднос с храна. Стомахът ми се обръща, но не е от глад.
– Помислих си, че може би умираш от глад. – Той поставя подноса до мен на леглото.
Усмивката му е ослепителна, дрехите му са свежи, но дънките и черната тениска са много по-небрежни от това, което обикновено избира. Дори косата му изглежда различно, сякаш дори не си е направил труда да я оформи. Изглежда… щастлив. Жизнерадостен. Нормален.
Пощипвам се. Силно.
– По дяволите! – Проклинам, търкайки кожата си, където вече се е образувала червена рана.
Добре, не е сън. Тогава може би съм попаднала във вакуум в някаква странна паралелна вселена, където това не е истински Луцифер и аз не съм ловец на демони нефилими.
– Кой си ти? – Питам, без да мога да откъсна очи от тази странна версия на стопанина на Ада.
– Е, как кой Луцифер – отговаря той, като ме гледа подозрително.
– А аз коя съм?
– Идън, ти ли си…
– Майната му! – Значи аз съм Идън. – Ти все още ли си… знаеш ли… дяволът?
В погледа му има сенки, а лъчезарната усмивка, която току-що си беше сложил, е изчезнала. Добре де, може би в тази вселена имаме еднакви имена и…
– Да. Аз съм. Знаеш това.
Майната му.
Обясненията ми свършиха, което ми оставя само очевидния сценарий.
– Аз съм гола. В леглото ти. Гола съм в леглото ти. Какво се е случило?
Точно пред очите ми изражението му става студено и безизразно, а светлината се затваря от погледа му.
– Какво мислиш, че се е случило?
– Не знам. Не си спомням. Но… о, Боже мой. Дали… дали го направихме миналата нощ?
Луцифер издиша раздразнено.
– Направихме ли го? Искаш да кажеш, чукахме ли се?
– Да. – Едва успявам да задуша думите. – Ти… взе ли ме?
Луцифер свива рамене.
– Аз те имах, ти ме имаше, имахме се един друг… Да, бяхме заедно.
Покривам лицето си с ръце, борейки се с обърканите, разочаровани сълзи. Защо не мога да си спомня?
– Не мога да повярвам… о, Боже. Не мога да повярвам какво съм направила. И то с теб. С теб, от всички хора. Колко шибана глупачка мога да бъда? Как? Как се случи това?
– Ами, първо ми свали панталоните и започна да ме смучеш, сякаш съм сладолед на четвърти юли. След това ти лизах сърцевината, докато ти свърши в устата ми. Два пъти. А после те обладах в тясната ти малка прекрасна същност, докато почти не се разплака.
Разтърсвам яростно глава.
– Спри. Не искам подробности. Просто ми кажи как.
Но той пренебрегва молбата ми и продължава да разказва всяка мръсна подробност.
– Признавам, че можеш да смучеш хубаво член. А и вкусът ти е добър като на екстаз. Не съм много крещящ, но членът ми трепери само като си помисля как стенеше и молеше за мен. Единственото, за което съжалявам, е, че не ти имах малкото сладко задниче. Между другото, имаш чудесен задник. Мисля, че щеше да ти хареса.
– Ще спреш ли?! – Крещя. – Кажи ми как съм стигнала дотук. Ти ли ме упои? Направи ми някакво зло заклинание? Това не е никак смешно, Луцифер. Знаеш, че няма начин да спя с теб.
– Искаш ли истината? – Той вдига вежди.
– Да.
– Добре. Отидохме на парти, организирано от една Тъмна. Ти изпи много шампанско, което беше примесено с магията от Аврора, която е Орексис. Орексите се занимават с магии на желанието. Казах ти да спреш, но ти не искаше. После позволи на непознати да те опипват и трябваше да те спра да правиш тройка на публично място. След това ме целуна и ме молеше да те взема.
Отпуснах глава на таблата и я оставих да падне. Колкото и необичайно да звучи, какво друго обяснение можеше да има? И магията на Орексис – каквото и да е това, по дяволите – не е най-нелепото нещо, което някога съм чувала.
– Значи съм била дрогирана. Или под заклинание, или каквото и да е друго. И тази магия на желанието… тя направи така, че да не можем да се контролираме, нали? Като че ли не можехме да спрем това, което правехме, дори и да се опитвахме?
Опитвам се да осмисля това. Трябва да го разбера.
Луцифер присвива очи.
– Разбира се.
Поклащам глава още веднъж.
– Не можем… не можем да кажем на никого. Достатъчно лошо е, че се е случило, но ако се разчуе… Ако Седемте или – о, по дяволите – ако Легион разбере, няма да… Дори и да бяхме заклети, всички те щяха да ме намразят повече, отколкото вече ме мразят, а аз и без това имам достатъчно проблеми, за да живея с това, което направих. Не мога да понеса и тяхното разочарование.
Луцифер казва през смях.
– Няма проблем. Така или иначе не е голяма работа. Не е като да съм искал да записвам всяка пикантна подробност в дневника си. – Той вдига подноса с храната и се обръща към вратата. – О, и ако можеш да се махнеш от леглото ми, ще бъде чудесно. Искам да си сменя чаршафите.
Вратата на спалнята се затръшва зад него от мистичен порив на вятъра. Секунди по-късно се чува оглушителен трясък и звукът от счупено стъкло и звън на сребърни прибори.
Коленете ми са слаби, когато се изправям, и ми трябват значителни усилия, за да облека гащите си. Нямам представа къде е роклята ми, затова грабвам хавлиения халат, който виси в банята му. Когато отварям вратата, за да прекося дневната, установявам, че Луцифер го няма. Подносът е счупен наполовина, чиниите са счупени, а храната и остатъците са пръснати по стената. Босите ми пръсти докосват купчина черен плат, която осъзнавам, че е роклята ми, затова я вдигам и бързо бягам в стаята си. Нямам представа кога ще се върне Луцифер и не искам да съм близо до него, когато се върне. Достатъчно ме унижи за един ден.
Толкова съм извън себе си, че се качвам в леглото, все още облечена с взетия назаем халат и снощните си бикини. За да запълня съзнанието си, вземам дистанционното и започвам да прехвърлям каналите на телевизора, монтиран на стената в спалнята ми. Не искам да мисля за това, което съм направила, защото ако наистина се концентрирам върху тези накъсани спомени, вината ще е достатъчно осезаема, за да ме задуши.

Правех секс с Дявола.
И според него това ми е харесало.

Не само че предадох Легион, когато той най-много се нуждаеше от мен. Противопоставих се на всички морални устои, които имах, и доброволно разтворих бедрата си за Сатаната. Какво говори това за мен? Искам да кажа, знам, че не съм образ на доброто момиче, но Луцифер? Владетелят на цялото зло? Кой прави това?
Може би това е остатъчна Тъмна магия или това, че цяла нощ не съм спала, правейки Бог знае какво, но съм изтощена. Крайниците ми са възпалени, а между краката ми се усеща сладка болка, която сигурно би могла да използва доза „Адвил“. След като се взирам в „Food Network“, се отдавам на сън, а той ме приветства…
Тук е твърде светло.
Флуоресцентни лампи, бели стени и нищо друго. Поглеждам надолу и виждам, че съм облечена в същия цвят. Толкова ярък е, че ме болят очите, и макар да мигам срещу него, самата същност на суровостта му се е впила в клепачите ми. Опитвам се да защитя ретините си с ръка, но откривам, че ръцете ми са сковани, както и краката ми. Още едно дърпане, но кожените ремъци не отстъпват и на сантиметър. Привързана съм към легло, което прилича повече на маса. То е твърдо и безмилостно към гърба ми. Боря се срещу тях, като използвам цялата си сила, но няма полза.
Сънувам. Знам това, но този път е различно. Вече не съм просто зрител, който търси трохите на следи. Аз съм в него. И не мога да се измъкна.
Има странно силен аромат, който ме боде в носа, като белина и химикали.
Стерилни бели стени и ярки светлини. Отровната миризма на тежки почистващи препарати. Твърдата маса и ремъците.
Болница. Аз съм в болница.
Чувам в далечината истерични писъци, смразяващи кръвта, които говорят за невъобразим ужас, страх и агония. Усещам го. Звукът се стрелка право в мен, чак до костите ми. От каква болка трябва да е породен, как може някой да понесе толкова много нещастие?
Гърчене и после звукът спира, прекъснат в тишина, сякаш човекът е изгубил съзнание. Или по-лошо. Знам, че е по-лошото.
Би трябвало да ми олекне. Който и да е бил той, е бил освободен от страданията си. Но когато писъците се възобновяват, страхът отново разтърсва вътрешностите ми. Защото това не е същият глас. Сега е ред на някой друг да бъде измъчван.
И отново стенанията се задушават от гърлото на жертвата. Но аз знам, че това не е свършило. Знам, че само след няколко минути то ще започне отново. И този писък ще звучи по-близо. А следващите ще са още по-близки от последния. Докато не се озове точно в съседната стая.
Докато не започна да изкрещя аз.
Пет. Преброявам пет отделни вика, всеки от които става все по-интензивен. Идват към мен. Преследват ме.
Трябва да се махна оттук. Преглъщам страха си и се опитвам да съсредоточа цялата си умствена енергия извън тази малка бяла стая. Може би ако успея да проникна в съзнанието на този, който причинява цялата тази болка, ще мога да го накарам да спре. Мога да го накарам да обърне методите си на мъчение срещу себе си и да сложа край на всичко това.
Но знам, че не мога.
Защото знам, че злодеят в съня ми е демонът, когото трябва да спася. Дори и да не е останало нищо, което си струва да бъде спасено.
И все пак се опитвам.
Провирам се през бетон, дърво и мазилка и стигам до ядрото на съзнанието. Онази малка частица от него, която все още трябва да е там. Но тогава всичко потъмнява напълно. Не. Не просто тъмно. Празно е. И все пак празнотата е осезаема, дори лепкава. Прилепва към мен, сякаш знае, че съм там, и се отдръпва. Опитвам се да се оттегля. Но лепкавата чернота е навсякъде, вкопчила се е в силата ми като дузина пиявици. Аз съм в капан и безпомощна, напълно в негова власт – в тяхна. Всичко, което мога да направя, е да лежа там и да чакам да ме освободят. Или да ме наранят.
Започва поредната серия от писъци, а аз лежа и слушам със сълзи, стичащи се по лицето ми. Номер шест. Вече знам чий е номер седем. Още по-лошо от това е, че знам точно каква ще е съдбата ми. Защото, докато съм в капана на черната утайка, ставам свидетел на мъченията, сякаш искат да ги видя.
Те искат да видя.
Ела и виж – прошепва един глас в ухото ми.
А аз не мога да затворя съзнанието си, за да не гледам… да не чувствам. Не мога да ги накарам да спрат.
Тя е просто едно момиче, може би няколко години по-младо от мен. Кафявата ѝ коса е матова и жилава, сякаш не е мита от седмици. Бледата ѝ кожа обаче е почти толкова бяла, колкото и дрехите ѝ. Може би не е усещала слънцето по лицето си от месеци, а може би от години. И никога повече няма да го направи.
Тя се взира с ужас, когато ризата ѝ се разкъсва по тялото ѝ, разкривайки малки гърди и светлорозови зърна. Няма как да се покрие; тя също е привързана към масата. Острият край на едно острие среща горната част на корема ѝ, точно между гърдите. И започва. Той – те – започват да режат.
Яркочервена кръв се излива върху твърдата маса, докато Легион не бърза да изпипа всеки символ. Всяка линия и извивка са точни, докато той реже в плътта ѝ, за да създаде символите на Демори Шеол, които вече са запаметени. Когато най-накрая приключва, той нежно отмива сълзите ѝ, като намазва лицето ѝ с кръв, след което развързва ремъците я пуска.
В мен започва да цъфти мъничко семенце надежда. Може би съм успяла да го разбера. Тя е ранена, но може да бъде спасена. И ако успея да натисна по-силно, да копая по-дълбоко, може би никой друг няма да трябва да умре. Можем да сложим край на това точно тук.
Той ѝ подава ножа и тази надежда се изчерпва. Какво прави той? Не. Не! Исках да спре, а не да се жертва. Но бързо осъзнавам, че греша по всички параграфи. Защото младото момиче с издълбаните на корема си символи на Демори Шеол притиска острието към гърлото си и почти се обезглавява с един дълбок разрез. Кръвта се разпръсква навсякъде, оцветявайки бялата, стерилна стая в наситено червено. Прехапвам си езика, за да не изкрещя.
Той идва за мен, следващата съм аз. Макар да знам, че това е просто кошмар, не мога да се справя с ужаса, който залива организма ми и стиска вътрешностите ми като в менгеме.
Броя секундите, докато чуя вратата да се отваря. Задържам дъха си, докато слушам приближаващите се стъпки. И очите ми се разширяват, когато той се появява пред мен.
Легион.
Моят силен, тъмен, опустошително красив Легион.
Но това не е той. Вече не.
Очите му не се вихрят в сребърно, осветени от самите звезди, които блестят в нощното небе. Те са изцяло почернели. И той не ме гледа така, сякаш аз съм неговите слънце и луна, имам усещането, че изобщо не ме вижда. Усмивката му е грешна, походката му е грешна, всичко в него е грешно.
Това не е демонът, когото обичам. Това е Многото.
– Здравей, мъниче – запяват те. Този смразяващ костите глас… начинът, по който пропълзява под кожата ми. Това е най-страшното нещо, което някога съм чувала.
Първият ми инстинкт е да се моля, да умолявам. Но това няма да ми помогне. Това само ще ги подхрани. Те намират удоволствие в човешката слабост. А аз не съм човек.
– Пуснете го – изисквам аз, като събирам цялата си решителност.
Те се смеят, тези многопластови гласове се събират, за да драскат по гръбнака ми. Откопчават острието и го притискат към гърдите ми. След това едно по едно разкопчават всяко копче на бялата ми риза, докато не ме разголят. Мятам се срещу ограниченията.
– Ще те убия – изригвам. – Всички ви. Всички до един. Сама ще ви убия.
Мнозина завъртат острието в дланта си, преди да спуснат ножа към кожата ми. Усмихвайки се, те бавно проследяват зърното ми със заострения връх. Трябва да преглътна жлъчката, за да не се задавя с нея.
– Какво хубаво момиче – отвратително се провикват те. – Вътрешностите ти сигурно са също толкова красиви, нали?
След това без предупреждение нарязват гърдите ми с острието на ножа, което ме кара да извикам. Опитвам се да запазя самообладание, но гледката как доближават ножа до устните си – онези устни, които мечтаех да целуна отново – и как опитват кръвта ми, ме разединява напълно. Те затварят очи и издават одобрителен стон.
– Мммм, можем да усетим вкуса на Серафим в кръвта ти. Ще ти се насладим – промърморват те. – Всяко парче и всяка капка. Не плачи, любимият ти също ще пирува.
Моя любим.
Той все още е там, все още е жив в Множеството.
Главата ми се блъска, но се опитвам да се оттласна от лепкавата чернота, изразходвайки всичките си умствени сили. Кръвта се стича от носа ми и влиза в устата ми, но аз дори не усещам металния привкус над горчивината на гнева върху езика ми. Те не могат да го вземат. Те не могат да ме имат.
В мрака има мъничко зрънце светлина, но то е извън обсега на ръцете ми. Тя трепти, а сиянието ѝ намалява като умираща звезда. Моят Легион. Трябва да стигна до него, дори ако това отнеме всеки грам от силата ми. Дори това да е последното нещо, което някога ще направя. Ако успея само да го докосна и да му дам да разбере, че съм тук и се боря за него, може би това ще е достатъчно, за да го върна обратно.
Мнозина изпитват огромно удоволствие да ме измъчват… да ме докосват. Те притискат ножа към гърдите и торса ми, точно толкова, колкото да разкъсат кожата и да гледат как кръвта ми се стича. Вече не я ближат от острието, а просто се навеждат, за да я смучат от мен, като отделят повече време за зърната ми. Кожата ми настръхва и усещам, че може да повърна, но просто затварям очи, отказвайки да призная болката и унижението. Жаждата за кръв ги е разсеяла, а аз съм основното ястие. Така че могат да ме режат, докато стигнат до костите, но аз няма да спра. Това може би е единственият ми шанс.
Мнозина преминават към разрязване на панталоните ми и при вида на голата ми плът възбудата им служи като шанса, от който се нуждая, за да се приближа до този малък проблясък на светлина. Колкото повече се приближавам до нея, толкова повече тя трепти, сякаш и тя използва всичките си сили, за да осъществи контакт. Толкова съм близо… толкова близо, че усещам топлината на угасващата звездна светлина. Ухапването от пресните порязвания по вътрешната страна на бедрата ми е нищо в сравнение с болезнената нужда да го достигна. Знам, че светлината е на Легиона. Трябва да е той. И когато усещам как окървавените пръсти на Мнозина галят нежните ми гънки, хвърлям всичко към него. Болката, срамът, яростта – всичко това използвам, за да се протегна колкото се може по-надалеч, оформяйки се като стрела, която да потъне право в сърцето на тази светлина. Отхвърлям болката и предавам всичко на него, защото той е много по-велик от плътта и костите ми. Кървя за него. И отчаяно се надявам, че жертвата ми е достатъчна, за да му даде живот.
Докосването спира. Ножът се стоварва на пода. И когато отварям очи, виждам него. Легион. Но това не е той. Не такъв, какъвто го помня. Не е такъв, какъвто трябва да бъде.
Кожата му е пепелява, бузите му са вдлъбнати. Около очите му, които са плоски и безжизнени, има тъмно лилави кръгове. Устните му са сухи и напукани, а по кожата му има рани.
Той умира.
– Идън – издиша той, гласът му е дрезгав, сякаш е крещял с часове, а може би и с дни. – Идън, толкова ми е… толкова много съжалявам.
Той се втурва да развърже белезниците и да вдигне накъсаните ми дрехи, но е толкова слаб и пребит, че задачите сякаш го изцеждат. Бързо сядам, без да се съобразявам със собствените си наранявания, и притискам лицето му в ръцете си.
– Какво са ти направили? – Устните ми треперят, а гласът ми се пречупва на хлипове. – Легион… какво направиха?
Той преглъща с голямо усилие.
– Аз се борих. Всеки ден, всеки път се борех да ги спра. Вече не мога… да го правя. Моля те. Просто го прекрати. Прекрати всичко сега.
Разтърсвам яростно главата си.
– Не, не, не мога.
– Можеш. Просто… използвай светлината си. Цялата. Приключи с това сега. Не мога… не мога да издържам още дълго. Не мога да им позволя да наранят някой друг.
– Няма да го направя – викам аз. По лицето ми се стичат сълзи, оцветени със засъхнала кръв. – Трябва да останеш с мен. Моля те. Просто остани с мен още малко. Ще те намеря, кълна се. Просто не се отказвай. Моля те.
Придърпвам го към себе си, носейки тежестта му, докато тялото му отслабва от умора. Той притиска бузата си до върха на главата ми и обвива ръцете си около полуголото ми тяло, държейки ме с малкото сила, която му е останала.
– Живея отдавна – промърморва той в косата ми. – Всичко е наред. Всичко е наред, любов моя. Можеш да го направиш. Ще се справя.
Опирам се в гърдите му, забелязвайки усещането за кости там, където някога е имало буци мускули.
– Но какво ще стане с мен? Какво ще стане с мен? Защото аз няма да съм добре. Разбираш ли това? Ако теб те няма, аз няма да съм добре.
– Ще бъдеш – прошепва той, преди да целуне горната част на главата ми. – Ще живееш дълъг живот. Ще намериш щастието и любовта, такива, каквито заслужаваш. Такава, каквато винаги съм искал за теб.
Поклащам глава, без да искам да чувам нищо от това.
– Това не е справедливо. Току-що те намерих. Трябва ни повече време. Имаме нужда от повече време.
Той вдига брадичката ми с лице към себе си и ме дарява с болезнена усмивка. В очите му блестят сълзи.
– Любовта ми към теб ще живее вечно, нестинарке. Аз мога да загина, но тя… тя ще остане безсмъртна.
Той притиска устните си към моите и се кълна, че усещам как трептенето на светлината пулсира в гърдите ми, изстрелвайки сребърни лъчи от звезден прах в кръвния ми поток. Клепачите ми се затварят и аз се разтапям в него, отчаяно желаейки да докосна повече, да вкуся повече, но това не е достатъчно. Никога няма да имаме достатъчно време, никога няма да има достатъчно от това до края на дните ми. Така че дори да имаме само секунди или хилядолетия, никога няма да се наситя на Легион, демона, който завинаги ще властва над сърцето ми.
Когато отворя очи, него вече го няма. И аз съм сама в спалнята си в „Светецът“, все още увита в халата на Луцифер.
Развързвам колана, за да открия по кожата си ивици засъхнала кръв, но раните са изчезнали. Все пак нямаше да има значение. Дори ако символите на Демори Шеол бяха издълбани в кожата ми от ключицата до пъпа, нямаше да ми пука. Защото Легионът умира.
Имах го… Имах го в ръцете си. Усещах последните остатъци от топлината му. Усещах вкуса на сълзите му върху устните си. Толкова много се опитвах да убедя себе си, че в крайна сметка ще мога да се оправя, ако не успеем да го спасим, но знам, че поглъщах собствените си глупости. Няма живот без него. Моят свят е безсмислен, ако той не съществува в него.

АЗ НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ НЕГО!!!

Някак си успявам да вляза в банята през треперещи ридания. В момента, в който влизам под душа, за да отмия кръвта, се сгромолясвам на земята, а виковете ми ме осакатяват. Всяка вълна на болката е като ударна вълна, която прорязва мускулите и костите. Болката в гърдите ми се надига, излъчвайки празнота, която е толкова непреодолима, че не мога да дишам. Ето какво трябва да е усещането при умиране. И ако не знаех, че Легион е все още жив, щях да се поддам на това усещане. Щях да позволя на тази вълна от нещастие да ме залее и да ме повлече надолу. Дори нямаше да се боря срещу нея.
Нямам представа колко време минава, преди да намеря волята да се изправя и да изключа водата. Мускулите ми са слаби, гърлото ме боли и единственото, което искам, е да се свия обратно в леглото си и да затворя света. Но в момента, в който излизам зад вратата на душа, ме връхлита електрически страх, който ме връща в реалността.
Три думи, прошепнати от изкривен, нечовешки глас, сега са изписани върху замъгленото огледало на банята. И дълбоко в стомаха си знам, че те са нещо повече от покана да стана свидетел на ужасите на Множеството в моя сън. Те бяха послание… за мен.

Ела и виж.

Назад към част 12                                                                  Напред към част 14

Глава 11

Едва успяваме да се измъкнем от колата, без да си разкъсаме дрехите на парчета. Луцифер почти ме отнася до асансьора, без да се съобразява със зрителите, забавлявайки се с ненаситния ни апетит, а аз се кикотя между целувките по устните, лицето и шията му. Толкова силно се нуждая от вкуса му в устата си, че ме боли физически.
В мига, в който вратата на апартамента се затваря зад нас, веднага задушавам тази болка.
Притискам го до стената и падам на колене, като придърпвам прилепналата си рокля до кръста, за да имам по-добър достъп. Панталонът му е като сатен, докато плъзгам ръце нагоре по бедрата му, за да стигна до катарамата на колана му.
Той стене и ме гали по косата.
– Идън… какво правиш?
– Това, което исках да направя от деня, в който дойде при мен в банята на Ирин. Исках да те опитам онази нощ, както направиха онези други момичета. Исках да те засмуча в гърлото си и да погълна греха ти.
Дърпам панталоните му до коленете, освобождавайки смелия му, красив член. Копринени вени по дебелия, пулсиращ ствол. Главата му е набъбнала и горда. Устата ми се пълни със слюнка.
Дъхът му се изтласква на кратки издишвания, а погледът му е див.
– Сигурна ли си?
– Да. Позволи ми да се погрижа за теб. Позволете ми да ви служа… господарю.
Колкото и да съм нетърпелива, някак си успявам да го оближа бавно от основата до върха. Когато го поемам в устата си толкова дълбоко, колкото физически мога да издържа, стена, изпращайки малки, вкусни вибрации към тежката му торбичка, докато го масажирам и галя. Бедрата му треперят, а той издава одобрително съскане.
– Толкова е хубаво – стене той. Хваща косата ми все по-здраво. – Майната му. Устата ти е толкова хубава.
Намирам своя ритъм, смуча го бавно, след това ускорявам темпото и увеличавам натиска, като през цялото време галя долната му част. Той ми говори, мръсни думички на насърчение, казва ми колко съм красива на колене и колко силно е искал това – искал ме е. И всяка дума ме кара да го поемам все по-дълбоко и по-дълбоко, подтиквайки семето му да се стича в гърлото ми.
Мокротата се просмуква през бикините ми и ми отнема всичко вътре в мен, за да се съсредоточа само върху това да задоволя Луцифер, а не да облекча болката от празнотата със собствените си пръсти. Искам да усетя вкуса на неговата кулминация, но също така искам той да нахлуе в мен, докато се напълня до пръсване. Свивам се на колене, докато си мисля как ще се чувствам, когато твърдостта му изпепелява стените ми с адския си огън. Колко хлъзгава ще бъда, докато той ме гали до сълзи, доставяйки ми удоволствието, за което жадувам, и болката, от която се нуждая.
Той дръпва косата ми – разплита това, което е останало от прическата ми, и ме принуждава да погледна към него. Бузите му са оцветени в розово, а косата му е разрошена, толкова различна от обичайния му стоически вид.
– Искам те – изръмжава той. Навежда се, за да ме издърпа на крака, и ме целува грубо, вкусвайки струйките прекум, които овкусяват езика ми, и усещайки силния му аромат, който оцветява устата ми. Когато се отдръпва, очите му са светли и блестящи. – Искам те.
– Тогава ме вземи. Цялата. Направи ме своя.
Той ме целува отново, докато работи върху ципа на роклята ми. За секунди тя се свлича в краката ми. В следващия миг той сваля панталоните си, след това и ризата му изчезва, после бикините ми. След това стоим насред спалнята му, задъхани, и се наслаждаваме на гледката на голите си тела.
Знаех, че е красив. Споменът за него в онази баня – независимо дали е бил илюзия или реален – все още е същият в съзнанието ми, служейки като моя лична порнографска лента. Но под приглушената лунна светлина, струяща от прозореца, той е най-съвършеното Божие творение.
– Искам те от толкова дълго време, Идън. И знам, че точно сега си мислиш, че и ти ме искаш. Осъзнавам, че съм глупак, че се преструвам, че това е истинско – че това може да продължи и след тази нощ. Затова те моля… да си спомниш за мен. Просто опитай, дори когато всяка мисъл за мен е изтрита. Спомни си за мен така, както аз ще си спомням за теб до края на измъченото ми съществуване. Помни, че аз…
Поставям пръст върху набъбналите му от целувките устни и се приближавам толкова близо, че усещам как нечовешкото му сърце бие.
– Как мога да забравя?
Устата му се притиска към моята в същия момент, в който ме вдига от пода и ме поставя на леглото. Движението е толкова плавно и бързо, че дори не осъзнавам какво се е случило, докато не съм по гръб, а той не оставя пътека от врата ми до гърдите ми. Засмуква едно зърно в устата си, след което разтваря зъби и оказва достатъчен натиск, за да ме забоде толкова силно, че коленете ми се разтреперват. Прокарвам пръсти през косата му и усещам слънчева светлина по върховете на пръстите си. Той вдига глава и ми се усмихва, знаейки точно какъв ефект има, преди да намали устата си, за да поеме другото ми зърно.
Той ме смуче. Опипва корема ми и разтваря бедрата ми, за да ги постави на раменете си, а после ме обладава с език. Стискам чаршафите и се поклащам на леглото, когато ме обхваща първата вълна на оргазъм. Усещам го в бедрата си, в най-дълбоките части на корема си и надолу по краката си. И докато Луцифер ме поглъща жадно, без да прави пауза, за да ме остави да си поема дъх, вълните продължават да идват, продължават да се разбиват в свръхчувствителната ми същнос. Той редува засмукване на клитора ми и вкарване на езика си в мен, докато не ме оближе докрай и аз на практика го моля да спре. Когато отново съм на ръба на опасността, той най-накрая вдига глава между краката ми и ми се усмихва лукаво.
– Точно както си го представях.
Сърцето ми все още бие учестено.
– А? – Само се изтръгва от устата ми, не способна да мисля.
Той облизва устните си.
– Имаш вкус на грях.
След това се спуска обратно между бедрата ми и ме докосва с езика си още веднъж. Докато коленете ми не се разтреперят силно и не извикам непристойно към небето, проклинайки дявола, че ме е накарал да свърша толкова силно, че да виждам звезди.
– Не съм приключил с теб – изръмжава той, като се изправя на колене.
Задържам дъха си, докато гледам как хваща твърдият си член в дланта си и бавно я движи. Устата ми пресъхва. Изглежда толкова могъщ, толкова свиреп, докато гледа надолу към мен и гледа как аз го гледам. А когато подравнява красивия си член, за да го притисне съвсем леко към входа ми, ми се струва, че може да припадна от очакване.
– Последен шанс – изревава той. – Кажи ми „не“. Кажи ми да спра. Кажи ми, че не искаш да съм в теб, да те изпълвам, да те обладавам толкова добре, че да ме усещаш в сънищата си. След това няма да можем да се върнем назад. Разбираш ли това? Не можем да се върнем назад.
Вдигам се на ръце, за да може той да види увереността в очите ми.
– Аз искам това. Мисля, че винаги съм го искала. Просто съм се страхувала да си го призная. Луцифер, вече не ме е страх. От теб, от чувствата си. Не ме е страх.
Той навлиза бавно и аз се задъхвам от усещането, че разтяга стените ми, тренирайки ги да го приемат, да го притиснат. Да го запомня. Всеки дебел сантиметър ме разкъсва на парчета и докато се зарови изцяло, вече треперя. Той се успокоява и ние просто се гледаме един друг, на мястото, където телата ни са слети, удивлявайки се на начина, по който си пасваме толкова перфектно. С едната си ръка той обхваща бузата ми и доближава устата си до моята, като ме целува дълбоко. Другата се плъзга по бедрото ми, за да хване дупето ми. И тогава…
Тогава той се движи.
Отначало бавно, но начинът, по който върти бедрата си, извивайки тялото си и в резултат на това извивайки члена си, достига всяко място. ВСЯКО ШИБАНО МЕСТЕНЦЕ В МЕН. Места, за които дори не знаех, че съществуват. Той знае какво прави. Позволява си да попива сладкия ми аромат само за да можем да направим това трайно. Но това е достатъчно… достатъчно, за да ме накара да стена в устата му, докато ме обладава до състояние на еуфория.
Той откъсва устата си от моята, за да засмуче зърното в устата си, като не прекъсва ритъма си. Прокарвам пръсти през осветената му от слънцето коса, а той се усмихва срещу гърдите ми и ме поглежда нагоре.
– Какво? – Извиквам накрая на стон.
Той влиза дълбоко, изтегля се почти до върха, след което се връща обратно в мен.
– Когато правиш това… – стене той. – Чувствам се… добре. Не спирай. Никой никога не ме докосва. Не и по този начин. Продължавай… продължавай да го правиш. Докосвай ме.
Отново загребвам копринените кичури, галя го по такъв нежен, почти целомъдрен начин, докато той се втурва във влажната ми утроба. Очаквах звяр. Сексуално луд, който чупи таблата и разкъсва чаршафите. Това е толкова различно от това, което ми показа в онази баня. Толкова различно от начина, по който беше с Кайро и онази жена. Той е замислен, уязвим. Почти като че ли… прави любов с мен.
Нещо се изкривява в гърдите ми, но болката едва се регистрира през силното удоволствие, което разкъсва тялото ми. Това е всичко, върху което мога да се съсредоточа. Всичко, което има значение в този момент. Знам, че има нещо там, нещо, което трябва да знам. Но когато той навлиза толкова дълбоко, толкова, толкова дълбоко, а след това завърта бедрата си, дори не мога да си спомня собственото си име.
Той ускорява темпото си и хватката на дупето ми се стяга. Другата му ръка повдига крака ми, за да се облегне на рамото му. В тази позиция няма ограничение за дълбочината на нахлуване на члена му в мен. Усещам го целия, всеки прекрасен сантиметър, и о, Боже мой, о, Боже мой, о, Боже мой.
– Говори ми, Идън – изтърсва той, а челюстта му е стисната. – Говори ми. Разкажи ми колко е хубаво да пулсирам в теб.
Протягам ръка, за да докосна устните му, а той засмуква пръста ми в устата си.
– Ти ме караш да се чувствам… толкова… толкова… о, Боже… – Казвам, а гласът ми трепери. – Искам те. По-дълбоко. По-силно. По-бързо. Направи ме своя, Луцифере. Опетни ме с греха си.
Той навлиза по-дълбоко, по-силно, по-бързо, точно както го молех. Очите му се затварят, сякаш думите ми са наркотик и аз му давам лекарството, за което тялото му жадува. Аз мога да бъда това за него. Мога да бъда всичко, от което той има нужда. Защото когато го гледам, преследвана от оргазма, който пълзи по гръбнака му, няма нищо на Земята, което да е по-важно.
Още една болка в гърдите ми и се задъхвам. Този път го усетих, развълнуван от непозната емоция. Луцифер го разчита като удоволствие и ускорява ударите си.
– Имам нужда от теб. – Мъката по лицето му почти забавя собствените ми движения, но се чувствам твърде добре, за да спра сега. – Имам нужда от теб толкова много, Идън.
Той ме вдига, за да се облегна на него, като ни поставя лице в лице. Обгръщам шията му с ръце, за да се закрепя, докато той ме обладава старателно. Посрещам всеки удар, всяко търкаляне на бедрата му в моите и се притискам, като се нуждая от него още по-дълбоко. Чувствам как се раздува – прелюдия към оргазма, който ще разтърси небесата и ще изпепели света с адски огън. Искам го. Искам всичко от него, всяко злокобно семе, което да разяжда вътрешностите ми с името му. Имам нужда да ме направи своя.
Толкова съм близо, че интензивността на оргазма ми започва да изсмуква остатъците от силите ми. Отварям уста, за да извикам името му, но той го поглъща, подхранвайки агонията ми с езика си. След това ме обладава безмилостно, като ме размахва върху члена си, докато преследва собствената си кулминация. Взимаме, сякаш ме мрази, сякаш ме обича, сякаш това е последният ни ден на Земята.
Вдишвам. Издишам.
И тогава се разпадам на милион малки капчици блестящо блаженство.
Ръцете му се увиват около гърба ми, хващат раменете ми, той влиза в мен и в това великолепно пространство на утеха светът се разпада. Плаваме по море от искрящи звезди, обгърнати във вихри от лилаво, обсидиан и тил. Тук горе няма въздух, само той изпълва дробовете ми, помпа във вените ми и бие в гърдите ми. Той и аз сме единствените в тази вселена, които живеят единствено един за друг и за този момент.
Няма обяснение за това какво е случващото се. Няма рима или причина, която да оправдае това, което правим. С лудостта, плъзнала между бедрата ми, и хаоса, който все още трепти през члена му, ние не сме просто поучителна история. Ние сме легенда.
Той ме слага внимателно на леглото, като отделя особено внимание на отпуснатото ми тяло. Очаквам да легне до мен, но вместо това той поставя главата си на корема ми, а ухото си до пъпа ми, сякаш… слуша?
– Какво правиш? – Питам, гласът ми е дрезгав и сънлив.
– Моля? Само за малко.
Знам какво иска и това е абсолютно най-сладкото нещо, което някога съм чувала.
Луцифер покрива краката ни с одеялото, докато аз си играя с косата му. Тихо е, с изключение на бурните звуци на посетителите на бара зад прозореца ни. Дори не бях забелязала шума. Не бях точно тиха с него, а изненадващо и той не беше тих. Реших, че това ми харесва. Харесва ми да знам, че съм му доставила такова огромно удоволствие. Той не се сдържа. Не стигна до онова място на студенина и дистанцираност. Показа ми лицето си – истинското си лице – и това, което видях, беше прекрасно.
– Това е първият път.
– Какво? – Ръката ми се задържа в косата му.
– Това, че сме заедно. Това беше първият ни път. Преди… в банята в къщата на Ирин, това беше илюзия.
Възобновявам меките си потупвания, а на лицето ми се появява доволна усмивка.
– Чувствах го истинско.
– Знам. Мога да те накарам да чувстваш каквото си поискам… да манипулирам мислите ти, спомените ти.
– Това ли направи тази вечер? Точно сега?
Той се обръща, а главата му все още лежи на корема ми. Лицето му е зачервено, а очите му са оцветени от изтощение. Изглежда отпуснат, облекчен. Сякаш е било необходимо голямо усилие, за да запази фасадата през цялото време.
– Не. Това бях… това бях аз. – Той се протяга, за да хване ръката ми, която все още играе в косата му, и целува дланта ми. – Целият аз.
– Без трикове?
– Не и с теб. Не ми трябват.
– Определено си сигурен в себе си.
Той се смее и аз го усещам в утробата си.
– А не трябва ли да съм?
Усмихвам се и продължавам да въртя непослушните кичури коса около пръстите си.
– Да. Трябва.
– Никога не бих променил съзнанието или емоциите ти по този начин. Вече не.
– Радвам се да го чуя. Ще помисля за същото – шегувам се.
Той затваря сънливите си очи и въздъхва.
– Искам повече. Искам толкова много повече от теб… толкова много повече с теб. Но времето ни изтича.
Поглеждам към прозореца. Навън все още е тъмно, но предполагам, че скоро ще настъпи зората.
– Имаме цялото време на света.
Той се усмихва, но мога да кажа, че в усмивката му има нотка на тъга, дори и при тези скрити лъчезарни ириси.
– Щастлив съм, че мислиш така. – После целува голия ми корем.
Взирам се в спокойното му, красиво лице, запленена от неговата ефирност. Никога не съм мечтала, че можем да бъдем такива. Дори не съм си представяла, че съм се надявала на това. Но сега, когато сме тук, не знам как бих могла да искам нещо друго до края на дните си.
След няколко мига дишането му става тежко и продължително и аз разбирам, че Луцифер е заспал. Той спи. Спомням си, че ми каза, че никога не го е правил, сякаш това действие е физически невъзможно за него. Но ето го тук, спи спокойно на корема ми.
Протягам ръка, за да придърпам завивката върху него още малко, като внимавам да не го обезпокоя. И тогава затварям собствените си очи, а тежестта на многобройните оргазми се стоварва върху клепачите ми.
Но преди да се унеса в сън, едно досадно усещане ме притиска.
Трябваше да си спомня.
Нещо.
Някой.
От мен се очаква да запомня.

Назад към част 11                                                                         Напред към част 13

Глава 10

Аврора.
Това име ми е познато.
Знам го и…
По дяволите.
Това е „Аврора“. Бившата на Дориан и тази, която заговорничи със Ставрос, за да убие Габриела.
Подробностите са размити, Нико ми разказа историята през една от нощите, в които се наслаждавахме на алкохол и мазна храна. Но знам, че е тя.
Изразът на лицето ми трябва да ме издава, защото тя се усмихва като котката, която е хванала канарчето.
– Знаеш коя съм.
– Тя просто е малко замаяна от звездите, това е всичко – бързо се намесва Луцифер, преди да съм пратила всичко по дяволите. – Не всеки ден се срещаш с богинята на желанието.
Аврора се смее, но е принудено.
– Не си мислете, че комплиментите ще ме направят по-малко подозрителна към присъствието ви тук, господарю. Знам за какво сте тук.
– Тогава знаеш, че мога да разкъсам теб и всеки твой приятел на лентички с едно щракване на пръстите си.
Усмивката на Аврора не помръдва въпреки заплахата.
– Можеш, но тогава няма да получиш информацията, която търсиш. И макар че бихте могли да ме изпратите обратно в Ада, аз само бих се измъкнала обратно, сега, когато портата е оставена широко отворена.
– Това е вярно. Но няма ли да е толкова забавно да го направим така или иначе?
Двамата споделят болезнен кикот, оставяйки ме да гледам объркано между тях. Аврора изглежда намира това за забавно.
– О, погледни я. Тя е очарователна, Луцифер. Къде си я крил?
– Далеч от такива като теб. Ти ще я изядеш жива, Аврора.
– Ммммм – стене тя, приближавайки се толкова близо до мен, че зърната ѝ се допират до моите. – Все още мога да го направя.
Преглъщам, опитвайки се да измисля отговор. Каква е моята роля тук? Любимец на Луцифер? Негова половинка? Нейна половинка? Може би съм била права, че Луцифер се опитва да ме изкара хубавица, защото съм сигурна, че се чувствам като проститутка. И макар че не бих искала нищо повече от това да им кажа да си го начукат, не искам да разкривам прикритието ни. Аврора има информация, която ни е нужна. Аз обаче не съм готова да се чукам за нея.
– Наслаждавай се на партито – казва Аурора, отдръпва се и ме освобождава от ноктите си. – Ще дойда да те намеря, когато дойде времето.
– Шегуваш ли се с мен? – прошепвам рязко в момента, в който Аврора се отдалечава от обхвата ни. – Какво, по дяволите, беше това?
– Успокой се, Идън – казва Луцифер, гласът му е спокоен. Но хватката му за лакътя ми, докато ме води по-навътре в къщата, далеч от любопитни очи и уши, е всичко друго, но не и нежна. – Ако ти бях казал, нямаше да се съгласиш да дойдеш. А знаех, че ако се появя сам, Аврора щеше да го възприеме като заплаха. Тя вярва, че самото присъствие на един от моите домашни любимци ще намали шансовете ми да изгоря това място до основи с нея и всичките ѝ подлизурковци вътре.
– Значи аз съм реквизит. – Кръстосвам ръце на гърдите си.
– Ти си актив. Ти си причината тя да не избяга веднага щом пристигнах.
Опитвам се да задържа фокуса си върху него, а не върху секс шоутата на живо, които се разиграват върху почти всяка твърда повърхност. За да бъда справедлива, има няколко души, които просто си говорят или дори просто се целуват. И сексът не е хаплив или наказващ. Той е почти чувствен, сякаш всяко същество е обхванато от неудържимо желание и не иска нищо повече от това да сподели страстта си.
И все пак през последните пет минути видях повече членове и цици, отколкото през целия си живот.
Отпускам раздразнено дъх и се опитвам да мисля логично за ситуацията. Трябваше да знам, че тази мисия ще се обърка. А и казах на Луцифер, че не съм тук за спокойна ваканция с разглеждане на забележителности и изискани ястия. Така че това е то… това е моето изпитание. Това е моят шанс да докажа, че мога и ще направя всичко, което е необходимо, за да предпазя света от злото… от Легиона.
– И какъв е планът?
– Ами, като за начало, можеш да се държиш така, сякаш наистина ме харесваш. Вдигни главата си, изправи гърба. Да се държиш така, сякаш си най-сексапилното, най-желаното шибано нещо, което някога е влизало тук, и да вярваш, че всеки иска парче от теб. Аврора е привлечена от суровата чувственост. Тя е Орексис. За нея сексът е сила.
– Орексис?
– Един от осемте кралски дома на Мрака. Магията на Орексис е породена от желанието.
Което обяснява всички голи, гърчещи се тела. Предполагам, че това не е просто парти. Тя трупа сили – храни се от похотта им.
Пускам ръката си и вдигам брадичката си, като вдишвам въздух със стоманена сила. Никога не са ми казвали, че съм откровено секси, но мога да се преструвам.
– Добре. Готова съм.
Оставям Луцифер да поеме инициативата, ръката ми се опира в ръката му, а аз се провирам до него, като правя всичко възможно да излъчвам увереност. Което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, когато половината ми ум е съсредоточен върху неприлично високите ми токчета и върху това да не се спъна в собствените си крака. Толкова съм не на себе си. Да, по време на първото ми парти при Ирин играех палав ангел за Седемте, но това усещане е различно. Сякаш всичко, за което всички сме се борили и сме пускали кръв, зависи от моето представяне.
Луцифер се спира на маса, отрупана с чаши шампанско, и аз съм адски благодарна. Грабвам една чаша и я изпивам само с няколко глътки, преди той да успее да ме спре.
– Спокойно – промърморва той, когато взимам друга.
– Казваш ми, че трябва да бъда най-горещата кучка тук, а очакваш да нямам нужда от течен кураж? – Не поглъщам тази, а отпивам глътка. – Всичко това е ново за мен.
– Да бъдеш гореща кучка? Трудно ми е да повярвам в това. Ти си невероятно секси, Идън.
Извръщам очи, но това не помага да се преборя с предателската руменина по бузите ми. Гад, но му отговарям:
– Да, точно така.
– Говоря сериозно. Ако беше спряла да се опитваш да отблъскваш всеки, с когото контактуваш, може би някой щеше да има възможност да ти го каже. Няма да се държа като снизходителна свиня и да ти казвам, че трябва да се усмихваш повече или някаква подобна глупост. Но постоянното намръщена? Говориш за моите вранови крачета. Тези бръчки не ти правят никаква услуга.
Първият ми инстинкт е да го ударя по ръката, дори и закачливо, но се спирам. Насочвам се към вътрешната си лисица. Плюс това, има очи, които ни гледат… много очи. Усещам ги.
Потапям главата си малко назад, показвайки извивката на гърлото си, и издавам звънлив, женствен писък на смях, докато върховете на пръстите ми леко галят голите ми гърди. След това, с присвити очи, лениво прокарвам зъби по долната си устна само за да ги заменя с проблясък на езика си.
– Добре – изрича Луцифер, като следи всяко движение с премрежен поглед. – Точно така.
Без предупреждение той се приближава до мен, упоявайки ме с опияняващия си аромат на секс и смъртоносна беладона, и прибира кичур коса зад ухото ми. Докосването му се задържа по линията на челюстта ми, преди бавно, мъчително да свали пръстите си надолу и да ги сложи на врата ми.
– Гледат ли? – Прошепвам.
– Да. И са заинтригувани.
Преглъщам. Когато е толкова близо до мен, ми е трудно да мисля трезво.
– Може би ти си този, която привлича интереса им. Може би се чудят какво, по дяволите, прави Сатаната тук.
Луцифер издава бавно съскане, само за моите уши.
– Те не знаят, че това съм аз.
– Как така?
– Те виждат това, което искам да видят. За тях аз съм точно като всички останали. Изгарящ от лудост по зашеметяващото среброкосо момиче в черната рокля.
Лицето ми отново пламва и аз устоявам на желанието да го прикрия с ръце. Той забелязва, както забелязва всичко, и докосва бузата ми с обратната страна на ръката си, усещайки топлината на горещата кръв.
– Не се срамувай. Бъди смела. Това ти отива.
Стоим и се гледаме един друг, разменяме си дъхове, преди най-накрая да намеря смисъл да разваля заклинанието. Отстъпвам назад и отпивам още една глътка от питието си.
– Време е за работа. Защо не ме разведеш?
Луцифер се възстановява плавно, сякаш не би могъл да бъде по-малко засегнат. Той кимва и протяга извивката на ръката си, която аз поемам, свръхсъзнателно за контакта. Движим се през тълпата, като спираме на всеки няколко метра, за да разгледаме сцената с фалшиво очарование. Усмихвам се и флиртувам, докосвам косата си, устните си, гърдите си, когато не го галя по ръката. Той ме гледа така, сякаш съм безценно произведение на изкуството, подобно на тези, които е пожелал в дома си. Играем добре ролите си, като през цялото време следим всяка стая за нещо подозрително. Всеки, който изглежда незаинтересован или прекалено заинтересуван, и разбира се, символите на Демори Шеол.
След известно време коленете ми се чувстват малко слаби и разклатени, а и става топло, затова предлагам да седнем. Не съм яла от късно сутринта, а птокчетата не са от полза. За щастие намираме диван, който в момента не е зает.
– Виждаш ли нещо? – Питам с тих глас.
– Не и това, което търся.
– Значи мислиш, че Аврора блъфира? Защо смяташ, че тя изобщо има някаква информация?
– Защото Аврора се старае да си пъха носа там, където не ѝ е мястото. А тя има връзка със Ставрос.
– Точно така. Тя е била годеница на Дориан.
– И любовница на Ставрос.
Правя отвратителна физиономия, преди бързо да се уловя.
– Значи тя се е сваляла с Дориан и баща му? – Надявам се по дяволите Нико да не е в списъка ѝ. Това е просто едно ниво на гаднярство, което не мога да проумея.
– Те не са хора, Идън. Обществените норми не важат за тях.
– Очевидно.
Извивам се на дивана, опитвайки се да се настаня удобно. Имам чувството, че роклята ми прекъсва кръвообращението. Не знам дали е от шампанското, или от десетките гърчещи се тела, натъпкани в пространството, но ми става все по-топло. И не просто се изчервявам. Сякаш топлината идва от вътрешността ми, разцъфва в корема ми и се влива във вените ми. Кожата ми настръхва, а дъхът ми се изпуска на плитки издишвания.
– Добре ли си? – Луцифер ме пита, гледайки ме скептично.
– Мисля, че да – отговарям, като дискретно придърпвам роклята си. – Не знам. Чувствам се малко трескава.
Ебаси, моля те, нека не е грип. Моля те, недей да се разболяваш от грип точно сега.
– Чувстваш ли се болна?
– Не. Просто ми е… горещо. Сякаш трябва да сваля това.
Луцифер слага ръка на челото ми и аз инстинктивно се придвижвам към допира, почти стенейки при контакта. Въпреки че е топъл, го чувствам добре върху кожата си. Прехапвам устните си, за да потисна въздишката си, когато той започва да отдалечава ръката си.
– Не – казвам, като хващам ръката му и я връщам към лицето си. – Докосни ме. Не спирай.
Това не е достатъчно. Имам нужда от повече от него. Имам нужда да докосвам, да усещам, да вкусвам.
– Идън, добре ли си? – пита той отново.
– Да – казвам, а задъханият ми глас е чужд на ушите ми. – Добре съм.
Точно в този момент към мен се приближава двойка, която се усмихва сърдечно.
– Просто се чудехме… – започва жената, а лицето ѝ се изчервява.
– Дали бихме могли да седнем при вас – завършва мъжът, а приканващият му поглед преминава от мен към Луцифер.
– Да, моля – настоявам аз, преди Луцифер да успее да отговори. Приближавам се до тялото му – до топлината му, като им позволявам да се вмъкнат в пространството до мен.
Не знам какво не е наред с мен. Това поведение е толкова напълно неприсъщо за мен. Мъжът и жената са образцово прекрасни и копнежът да ги имам толкова близо до себе си, че бедрата ни да се докосват, е твърде труден за пренебрегване. Дори и да ме привличаха и двамата, никога не бих го казала. Никога не бих се държала по този начин. Но аз не мога да се спра.
Сервитьорът идва с поднос с шампанско и всички, освен Луцифер, си взимаме по едно питие. Стискаме ги заедно и отпиваме, като всеки от нас хвърля палави погледи над чашите си.
Трябва да забавя темпото. Не, трябва изобщо да спра. Не познавам тези хора, а и се намирам в странна къща, в която Бог знае какво се крие в сенките. Но това усещане – сякаш кожата ми е коприна, а кръвта ми е разтопена лава и всяко докосване е малък оргазъм – прави невъзможно да се съпротивлявам.
– Забавляваш ли се?
Поглеждам нагоре и откривам, че Аврора се е присъединила към нас. Тя е заменила роклята си за корсет с малко повече от парче дантела за бельо. Високите до бедрата чорапи са закачени за жартиери върху крака, които могат да продължат с километри. Тя е едно от най-съблазнителните създания, които някога съм виждала.
Тя заема креслото до Луцифер, след като отблъсква две жени, които го използват като легло.
– Подходящ ли е моментът? – пита тя, като бавно кръстосва краката си. Самото движение би трябвало да се патентова.
– Вероятно трябва да поговорим насаме – отговаря Луцифер категорично, сякаш не се притеснява от присъствието ѝ. Не мога да откъсна очи от нея, откакто се приближи до нас.
Аврора махна с ръка.
– Няма нужда. Каквото кажеш на мен, можеш да го кажеш и на моите приятели. – Тя се наведе близо, достатъчно близо, за да видя деколтето ѝ, което се разливаше над тоалета. – Те така или иначе няма да доживеят да разкажат на никого.
Би трябвало да съм възмутена от пълното ѝ пренебрежение към човешкия живот, но не мога да намеря сили да се загрижа за нещо друго освен за близостта на Луцифер. Подвизавам се, дори само за да се приближа до него, надявайки се, че триенето между телата ни ще ми донесе някакво облекчение, но това само ме кара да желая още повече контакта му.
Имам нужда от повече от него.
Имам нужда от повече.
Имам нужда.
Мислите ми са чисто еднолични и макар да знам, че сме тук за ключова информация, съм се превърнала в робиня на желанията си. Главата ми казва, че това не е правилно, но всяка друга част от мен пее, че това е точно това, което искам, в перфектна, петчленна хармония.
– И какво мога да направя за вас, господине? – пита тя с присмех.
– Искам да ми кажеш къде е Ставрос, за да може да запечата отново Ада. А след това смятам да му позволя привилегията да прекара вечността в непоносима агония.
Аврора повдига артистично оформените си вежди в знак на забавление.
– И защо си мислиш, че ще ти кажа?
– Защото нямаш никаква лоялност към никого освен към себе си. И има нещо, което искаш.
Облягайки се назад в стола си, Аврора изглежда впечатлена.
– Прав си. Наистина искам нещо.
– Назови го.
– Искам място на масата – място в твоя двор. Щом Дориан и малката му полукръвна курва разберат, че съм се върнала, времето ми на Земята ще бъде ограничено. Искам думата ти, че ще прекарам това, което остава от задгробния ми живот, в комфорт.
Лицето на Луцифер е нечетливо, докато обмисля условията на Аврора. Струва му се, че това е толкова малка цена за информация за Ставрос, като се има предвид, че тя е красива, екзотична, провокативна…
А и би могла да открадне вниманието на Луцифер. И сърцето му.
Не, не, не,- въздъхвам вътрешно. Той е мой.
Но устата ми не ми позволява да изрека думите. Твърде погълната съм от огъня, който в момента изпепелява всяка клетка и нервно окончание, пламтящо горещо и ярко. Така че просто седя и се гърча и се моля тази болка да свърши. Че по някакъв начин желанието ми ще бъде угасено, за да мога да се върна към това, което беше преди. Преди да го искам – да се нуждая от него, както се нуждая от въздух, за да дишам. Преди да го погледна и да видя милион възможности за това как бихме могли да бъдем.
– Готово. А сега говори – чувам да казва Луцифер през мъглата от похот, която замъглява главата ми. Пръстите му ме галят по ръката, изтръгвайки тихо хлипане от устните ми. Това ме отблъсква достатъчно, за да се опитам да обърна внимание на разговора, но едва-едва.
– Не знам къде е Ставрос…
Луцифер започва да се надига, преди тя да успее да довърши изречението.
– Но мога да ти кажа как да спреш Легион. – добавя Аврора бързо. – И да спрем бунта на демоните и в крайна сметка да ги изпратим всички обратно в Ада.
Луцифер се настанява обратно на дивана, а аз се приближавам към него като пеперуда към пламък. Още един удар по ръката ми и един по крака ми. Не мога да разбера дали това е мъжът или жената, а точно сега ми е все едно. И макар да знам, че не го правят пръстите на Луцифер, това е временно решение за мъчителния копнеж, който не мога да опиша. Просто имам нужда да бъда докосната.
– Продължавай – нарежда той мрачно.
– Първо, трябва да те чуя да го казваш. Да кажеш, че сме се договорили.
Луцифер свива жестокия си поглед и, да ме прокълне Господ, между бедрата ми трепва тръпка.
– Сделка.
Аврора се усмихва, от червените ѝ устни капе злоба.
– Има варианти. Ако искаш просто да ги изпратиш обратно в Ада, ще го направиш отвътре. След като го направиш обаче, ще затвориш вътре и себе си. Този метод е абсолютен – няма демони вътре, няма демони навън.
Луцифер издиша раздразнението си.
– Знам това. Какъв е другият метод? И как да спра Легиона?
– Една велика сила трябва да умре. И то не просто демон от високо ниво. Трябва да е толкова голяма жертва, че да разтърси небесата.
По изражението на лицето на Луцифер мога да кажа, че той знае точно за каква велика сила говори тя. Но вместо да протестирам, от езика ми се отронва стон, когато ръката върху бедрото ми се придвижва по-нагоре по роклята ми и нечии устни са върху шията ми.
О, по дяволите.
– Изглежда, че твоят малък любимец се забавлява – отбелязва Аврора, а бледосините ѝ очи искрят от палавост.
Луцифер най-сетне обръща проницателния си поглед към мен, а пространството между веждите му е вдлъбнато. Това, което трябва да види – как ме галят и целуват непознати – трябва да го разтревожи, но той не ме наказва за слабостта ми. Почти изглежда… загрижен.
– Какво и направи, Аврора?
– Аз ли? – тя се прави на срамежлива. – Нищо. Но като се има предвид начинът, по който се наслаждаваше на напитките, съм изненадана, че не чука всеки и всичко на два крака.
Езикът ми е хлъзгав от непреодолимата нужда да го вкуся, но някак си намирам думите си.
– Какво?
– О, само малко докосване на моята магия в мехурчетата. Мислех, че щеше да знаеш това. Знаеш ли… като половин серафим и всичко останало. – Тя се усмихва, оголвайки зъби. – Какво? Мислиш, че не съм знаела? Ти си доста популярна в наши дни, Идън. И признавам, че имаш известна привлекателност. Въпреки това не разбирам за какво е цялата тази суматоха.
Ледената вода облива бушуващото ми либидо само за миг, но той е достатъчно дълъг, за да разбера какво се е случило. Бях упоена… с магията на Орексис.
– Какво, по дяволите, си направила? – Луцифер беснее, а тонът на гласа му е достатъчно остър, за да реже стъкло.
Аврора маха с ръка, сякаш не е на секунди от това да загуби главата си.
– Тя е в пълна безопасност и това ще отшуми до сутринта, а може би и по-рано, като се има предвид родословието ѝ. Просто извадих на повърхността всичките ѝ вътрешни желания. Не съм я манипулирала, да бъде такава. Само разкрих истинската ѝ същност, лишена от глупави задръжки. Трябва да ми благодариш.
Задъхвам се. Кожата ми гори. И не мога да спра да стискам бедрата си едно до друго. Искам го, искам го, искам го. И не мога да го разбера. Не мога да го накарам да спре.
– Какво се случва с мен? – Казвам с прекъснат шепот.
Втвърденият му поглед се смекчава и той отмята косата ми от влажното ми лице.
– Не се притеснявай. Ще се погрижа за теб.
Двойката до мен отмества вниманието си от мен и се вглеждат един в друг. За секунди дрехите се разкъсват на парчета, а мъжът се премества на пода, за да седне на коленете си. Той разтваря бедрата на партньорката си и заравя лицето си в сърцевината ѝ.
Усещам миризмата ѝ и облизвам устните си. Чувам звуците, които издава, и си представям, че смуче клитора ми вместо нейния. Гледам лицето ѝ, как удоволствието изписва чертите ѝ, и ми се иска да се чукам с пръсти, само за да можем тя и аз да свършим заедно.
Луцифер ме хваща за раменете и ме задържа.
– Идън, погледни ме. Съсредоточи се върху мен.
– Съсредоточавам се – казвам аз, макар че това звучи като хленчене.
– Знаеш ли къде си?
– Да.
– А знаеш ли кой съм аз?
– Да.
Аврора се изправя, осъзнавайки, че ако планира да избяга с главата си, сега може би е добър момент да си тръгне. Но преди да се отдалечи, тя ни оставя няколко прощални думи.
– Тя няма да направи нищо, което вече не иска да направи, Луцифер. Каквото и да чувства в момента, то е лежало точно под повърхността, гнояло е и вероятно я е довело до лудост. А сега… тя е свободна. Считай това за мой подарък за теб. Няма за какво да ми благодариш.
Той седи дълго, стиснал раменете ми, докато милион различни емоции се разпиляват по обикновено безстрастното му лице. Знам, че е разочарован от мен. Знам, че ще бъда разочарована от себе си, след като магията на Аврора отмине. Но точно сега мислите ми са посветени единствено на него и ръцете му върху мен.
Погледът му обхожда лицето ми, като прави равносметка на оцъклените ми очи, устните ми, разтворени достатъчно, за да вкуси въздуха между нас на езика си, бузите ми, все още топли от докосването му. Той ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път. Сякаш момичето, което бях преди, е било само мираж, а тази версия – това безгрижно, сексуално, уверено създание – е истинската ми същност. Онази, която той винаги е искал да бъда.
– Вземи ме – прошепвам аз, а думите предизвикват собствена магия. – Вземи ме у дома.
Луцифер спуска клепачите си, оставяйки молбата ми да си проправи път в него. Той знае какво искам. Както и аз.
Хваща ръката ми и ме издърпва на крака. Силата на издърпването, съчетана с треперенето на краката ми, ме кара да се блъсна в гърдите му, оставяйки само дъх между нас. С погледа му, който се впива в моя, и с ръцете му, които хващат кръста ми, за да стабилизират тялото ми, аз намалявам минутното разстояние между нас и го целувам.
И всичко, което бях задържала, всяка дума, която не можех да кажа, всеки откраднат поглед и неволно докосване – всичко това предавам на устните му. Моето зачатие, моето раждане, моята смърт, моето прераждане… всички те стават негови, сякаш всяка секунда, която съм прекарала на тази земя, е била с цел езикът му да се плъзне по моя. Сякаш не съм била създадена единствено, за да бъда оръжието на Уриел срещу Легиона.
Аз бях създадена за него. За Луцифер.
Един мъгляв спомен нахлува в проблясъците от светлина и цвят зад клепачите ми, дърпа ме, моли ме да си спомня.

…едно дете щеше да царува в подземния свят, да предизвиква всички злини в него и да ги пуска на земята. Войните щяха да се водят хиляди години, носейки безкрайна смърт и болести. Всичко коварно и злонамерено щеше да бъде възхвалявано, а милосърдието щеше да изчезне. Детето ще бъде въплъщение на злото и ще носи белега на звяра. Антихристът.

Чувам думите, но те нямат смисъл. Не и точно сега. Не и сега. Не и с Луцифер, който ме притиска към тялото си, владее устата ми и заразява душата ми.

Детето ще бъде въплъщение на злото, носещо белега на звяра.
…пряк потомък на онзи, когото наричаш Учител.

Думите отслабват, докато вече не се чуват. А когато най-сетне намирам сили да се надигна за кислород, той се е разсеял напълно.
Поставям ръката си в неговата, преплитайки пръстите ни, и се усмихвам лениво, опиянена от вкуса му. Тялото ми трепери, а главата ми е оловна от копнеж, но в рамките на тази малка частица време умът ми е кристално ясен.
Тази вечер ще сключа сделка с Дявола. А сделките му винаги са абсолютни.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

Глава 9

Когато се събуждам, Луцифер го няма никъде. На огледалната масичка за кафе обаче са оставени лаптоп, купчина национални вестници, тефтер и менюто на рум сервиза. Няма бележка. Не съм изненадана, той не е от хората, които оставят бележки. Вече му се е налагало да отговаря пред Михаил. Няма начин да отговаря и пред мен.
Включвам лаптопа, пускам телевизора и се настанявам на дивана. Не съм сигурна какво трябва да търся, но въвеждам в полето за търсене „УБИЙСТВА НА СЕДЕМ“. Имам чувството, че нюйоркският бар и къщата на братството не са били нито първите, нито последните от общата тема.
За моя изненада, няма попадения, отнасящи се до актуални новини, затова търся в Гугъл масови самоубийства през последните двайсет и четири часа. Търсачката изброява половин дузина.
По дяволите.
Преглеждам всяка история, като си записвам детайли от местопрестъпленията, които ми се набиват на очи. В четири от шестте се споменават окултни символи или странни знаци на местопрестъплението, а журналистите разсъждават дали не се е появила нова секта, почитаща дявола. Всеки от тях умира по различен, еднакво ужасен начин. Мормонско семейство от седем души се обесва в Северна Каролина. Екип от боулинг лигата в Алабама им забива куршуми в черепите. В Джорджия група тийнейджъри умират в гараж, докато двигателят на комби работи.
Не може всичко това да е дело на Легиона. Той не може да е способен на такъв ужас. Може ли? И макар да съм благодарна, че не бях принудена да бъда свидетел на тези ужаси, трябва да се запитам защо не съм ги сънувал.
Загубвам представа как да направя търсене на изображения на език, който не съществува за хората, но набирам Demoori Sheol и се натъквам на сайт на Уики за култове, Сатана и, разбира се, демони.
Според сайта Demoori Sheol, произхождащ от енохийски, е създаден след грехопадението като начин да се скрият плановете на демоните от ангелите. Азбуката е сбор от знаци, които са неразгадаеми, и поради сложността си се използва рядко. Въпреки това най-старите и най-могъщите, особено тези, които първоначално са изпаднали в немилост, я владеят добре. Демони като Легион, а вероятно и Феникс.
Готова съм да се откажа, след като съм претърсила сайта за всякаква информация, която може да ни помогне в лова, когато виждам снимка на позната реликва: Изкупителят. Това е илюстрация, но червените рубини по дръжката и извитото острие са безспорни. Под картинката са описани атрибутите му и списък на съществата, за които се твърди, че е смъртоносен. Ангелите, особено архангелите, не са в този списък, което не е изненадващо. Въпреки това един факт се откроява за мен. Смята се, че рубините в „Изкупителят“ са кръвта на Христос. Това бил начинът на Бог да се бори с най-мрачните злини на света. Но като знам, че тя може да убива и ангели, трябва да се запитам дали Бог не е искал да държи под контрол не само демоните. Възможно ли е Той да е видял същата тъмнина в своите най-чисти, най-съвършени творения след случилото се с Разрушителите и Създателите?
Бог е трябвало да знае, че даването на толкова много власт на ангелите може да бъде пагубно. От хората се очаквало да се провалят, но едно древно небесно същество разполагало с еони време, което означаваше, че рано или късно ще им омръзне. А както е казал Луцифер, бездейният ум е игрището на дявола.
След няколко часа търсене в интернет и четене на вестници изключих компютъра и взех менюто на рум сервиза. Не ми се иска да се обадя и да поръчам, дали няма да поканя неприятности направо на прага ни? Но очевидно Луцифер не би оставил менюто, ако имаше и най-малкото подозрение, че то може да е опасно. Освен ако не е казвал истината. Освен ако наистина не му се иска да ме е убил, когато е имал възможност, и това е следващият най-добър начин.
Главата ми казва, че е твърде рисковано, но къркорещият ми корем ми подсказва, че смъртта от глад би била още по-лоша. Затова вдигам телефона и поръчвам скариди с грис и кана кафе. Докато чакам, увеличавам звука на новините и установявам, че те са все същите. Всяка новинарска емисия превключва напред-назад между бомбардировките в Европа, предстоящата война и смъртоносната грипна епидемия, която вече е обхванала половината страна. Няколко масови самоубийства едва се регистрират в радарите им, което е разбираемо. Конниците са перфектното средство за отвличане на вниманието, което само потвърждава това, което си мислех след появата на Мор. Легионът стои зад това.
На вратата се чука и гласът извиква:
– Обслужване по стаите!.
За щастие вече съм се въоръжила за всеки случай, ако получа повече от това, което съм поръчала. Но също така изтласквам умствените си способности към коридора – нещо, което не съм изпитвала нужда да правя, откакто пристигнахме. Схватката в Грант Парк отне много от мен, но се чувствам добре да протегна тази невидима ръка.
Влизам с лекота и се потапям във внушителния ум на човек на име Айзък. Не откривам ярост или измама. Той е по-съсредоточен върху това да мине покрай красивата прислужница в коридора на връщане към кухнята. Към нея изпитва чувства на привързаност и макар да я намира за привлекателна, мислите му не са прекалено похотливи. Има само оттенъци на несигурност и нежелание, докато обмисля да я покани на среща. Честно казано, това е очарователно, почти успокояващо. В него има една очарователна простота, която ми напомня, че човечеството, макар и с недостатъци, си струва да бъде спасено.
Прибирам оръжието си и отварям вратата, а на лицето ми се появява малка, искрена усмивка.
– Здравей, Айзък.
– Е, добро утро, госпожо. – Очите му се разширяват. – Откъде… откъде знаеш името ми?
Майната му.
– Ами… то е на табелката ти? – Уф на косъм.
Айзък поглежда надолу и лека руменина обагря бузите му.
– О, точно така. Мога ли да ти поднеса храната?
Кимвам и се отдръпвам встрани.
– Разбира се.
Той изкарва количката напред към малкия кът за сядане, оборудван с два стола и маса, и започва да подрежда куполните чинии, сребърните прибори и кафето. Чувствам се адски неловко, докато стоя тук и го наблюдавам. Не съм свикнала да ме обслужват, дори и след времето, прекарано в Ирин. И в Ада.
– И така… цял живот ли си живял в Ню Орлиънс? – Питам, опитвайки се да завържа разговор.
– Да. Роден съм и съм израснал тук – отговаря той. Има акцент, който не мога да определя. Южняшки, но примесен със северняшки.
– Красив град. За първи път съм тук.
– Наистина? Сигурно вече си ходила на улица „Бърбън“. Внимавай за ураганите.
– Не съвсем. И… ураганите?
– Това е напитка. Плодова, но силна. Наистина силна. Всички препоръчват „Пат О’Брайън“, но „Ковачницата на Лафит“ е по-добра. По-късно ще ми благодариш… или ще ме проклинаш. Тези неща са опасни – засмя се той.
– Ще го имам в предвид. Има ли други препоръки за нещо, което трябва да се види или пие?
Чувствам се доста добре, че за разнообразие мога да разговарям нормално с нормален човек. Знам, че сме буквално на прага на краят на света, но не искам да говоря за това двайсет и четири/седем в денонощието.
– Била ли си в музея на Втората световна война? Там е готино, ако се интересуваш от история. Определено отидете в Café du Monde за бейнети. О, и изглежда, че хората харесват обиколките на гробищата в Сейнт Луис. Била ли си вече там?
По гръбнака ми преминава лека тръпка.
– Да, всъщност бях.
– Ами, ако си падаш по паранормалните неща, в квартала има много обиколки „Призрачна история“.
Ако само знаеше.
– Страхотно.
– Е, по-добре да тръгвам, преди да са започнали да ме търсят…
– О! Нека само да взема малко пари и…
– Не е необходимо – прекъсва той и поклаща глава. – Погрижили са се за мен.
– Моля, наричайте ме Идън. И какво имаш предвид, че са се погрижили за теб?
Той се усмихва учтиво.
– Съпругът ви вече се справи с всичко. Той каза: „Погрижи се жена ми да получи всичко, което иска. И дори да не си го поръча, донеси и пудинг“. Ние вече очаквахме вашата поръчка. А пудингът е под по-малкия купол.
Жена? Искам да го поправя с яростно „Адско не“, но съм твърде разсеяна от обещанието за пудинг, както и от загрижеността зад него.
– О. Ами… добре. Беше ми приятно да си поговорим, Айзък – казвам, докато се отправяме към вратата.
– И на теб, Идън.
– И… – хвърлям поглед към камериерката в дъното на коридора. Тя поглежда към Айзък и се изчервява. – Трябва да я поканиш на среща. Никога не знаеш кога ще настъпи краят на света. Утрешният ден не е обещан.
Сбогувам се с него още веднъж и затварям вратата. Сигурна съм, че той все още стои зашеметен и се чуди откъде, по дяволите, му дойде това. Но аз не съм го излъгала. Утрешният ден не е обещан. А хубави момчета като Айзък заслужават малко щастие, преди всичко да се обърка тотално.
Отхапвам няколко хапки от скаридите с грис, които са вкусни, но пудинг ме зове. Взимам го, без дори да съжалявам за въглехидратите и калориите. Какъв е смисълът да се притеснявам, че ще кача няколко килограма? Нищо от това няма значение, когато си на шест фута под земята.
Приключвам с яденето и се връщам на компютъра, потънала до лакти в легендите за демоните, когато вратата се отваря. Изненадана, инстинктивно изваждам оръжието си и го насочвам към челото на натрапника. Луцифер се усмихва.
– Виждам, че си била заета.
– Да. Благодаря за компютъра и храната… съпруже. – Изкушавам се да продължа да насочвам Глока към него, но го поставям на масичката за кафе.
– Е, как трябваше да те наричам? Моят ангелски хибриден спътник?
Поклащам глава, макар да знам, че е прав. Намираме се в стая със стриптийзьорски пилон. Истината би била по-обезпокоителна, отколкото да оставим хората да повярват, че сме извратена семейна двойка на почивка.
– Къде беше?
Луцифер ми прави една от онези дяволски красиви усмивки.
– Защо? Липсвах ли ти?
Извръщам очи, но се радвам да видя, че е в по-приповдигнато настроение от снощи. Може би думите на Михаил са забравени… засега.
– Съвсем не – отговарям, като се стремя да добавя нотка на раздразнение в гласа си. – Просто не можех да определя защо апартаментът ми се стори много по-малко претъпкан, когато се събудих. После осъзнах, че не деля място с теб и твоето гигантско его.
Той се ухили, след което седна на мястото срещу мен.
– Трябваше да свърша някои неща. Кризата кара хората да сключват всякакви безумни сделки. Освен това направих малко покупки.
– Покупки? Мислиш, че сега е подходящият момент да обновиш гардероба си?
– Всъщност пазарувах за теб. Тъй като очевидно не носиш нищо, което не можеш да избереш от магазин за вехтории, трябваше да съм сигурен, че си облечена подходящо за тази вечер.
Поглеждам надолу към дънките и пуловера си. Добре де, може би не са най-бляскавите дрехи, но не сме тук за модно ревю.
– И така… – Оглеждам се, за да установя, че не се виждат пазарски чанти. – Предполагам, че пътуването ти е било неуспешно.
Луцифер свива пръсти пред лицето си, а лактите му се опират от двете страни на стола.
– Точно обратното. Някой от „Сакс“ ще бъде тук малко по-късно с няколко варианта, които да пробваш, заедно с прическата и грима.
Правя физиономия.
– Опитваш се да ме направиш хубава жена?
– Какво?
– Опитваш се да ме направиш хубава жена? Да ме разкрасиш, за да можеш да ме покажеш, за да изглеждаш добре. Съжалявам, че ще те разочаровам, но никога не съм продавала задника си за пари. И не ям охлюви.
Той се смее от сърце, навел глава назад, за да покаже гърлото си.
– По дяволите, много си мислила за това, нали? Е, нека те уверя – нямам нужда от помощ, за да изглеждам добре.
Самонадеяно малко… Но той е прав, колкото и да ми е болно да го призная.
– И така, какво мога да очаквам? Прозрачни токчета за проститутки? Блестящи ремъци? Бюстие, в което няма да мога да дишам?
– Не. Нищо подобно. Но не е късно да поръчаш тези неща, ако ще ти е по-удобно. – Той свива закачливо вежди.
– Направи го, а аз ще се появя тази вечер по потник. Или с гол задник.
Той облизва съблазнително устните си.
– Обещаваш ли?
Поклащам глава.
– Ти си идиот.
– Така са ми казали – отговаря той, преди да се изправи на крака. – Може би ще искаш да се освежиш. Ще дойдат след час.
– Един час – мръщя се, поглеждайки часовника. – Мислех, че каза, че събитието е тази вечер? Едва ли е четири.
– Трябва да свършиш много работа. Тези допълнителни часове ще бъдат добре използвани.
Отвръщам му, като не си спечелвам нищо повече от едно подсмърчане, преди той да се отправи към стаята си. Аз бягам в моята, за да се подготвя, като пропускам ваната и отивам направо под душа. Ще ми липсва тази вана. Доста съм ядосана, че няма да имам друг шанс да ѝ се насладя. Но докато слушалката на душа не започне да пръска кръв, ще стоя далеч от нея. Тогава може да се наложи да прибягна до курвенски бани в мивката.
След като отлагам достатъчно дълго, се връщам в общата зона, облечена в пухкав халат от хавлиена материя. Минавам покрай впечатляваща разпръсната на масата палитра от сирене, ядки и плодове, допълнена с бутилка шампанско, която се охлажда в кофа с лед. Луцифер се е излегнал небрежно на дивана и гледа новините. Помагам си с едно питие от бара и се присъединявам към него.
– Това не ти се струва рисковано? Може да отворим вратата и да поканим демони, доколкото знаем. Не виждам защо да не можем просто да си купим дрехи в някой магазин като обикновените хора.
Той намалява звука на новините за хилядите войници, които току-що бяха изпратени в чужбина, и отговаря:
– Първо, през тези стени не могат да преминат демони. В момента, в който дори се опитат да стъпят във фоайето, ще бъдат превърнати в пепел, преди да успеят да изкрещят. Всички те знаят, че това би било самоубийство, и го знаят още от деня, в който построих това място. И второ… ние не сме обикновени хора.
Челюстта ми пада, но бързо се възстановявам.
– Ти си построил това място?
– Да – кимва той. – Преди известно време.
– Създал си място, което е свободно от демони.
– Дори Дяволът търси спокойствие и тишина. – Луцифер свива рамене. – Не мога да бъда владетел на цялото зло през цялото време. Това ще ме състари.
– Да – започвам аз, като се преструвам, че разглеждам лицето му. – Прав си. Тези вранови крачета биха могли да се възползват от малко внимание. Трябва да опиташ с ботокс.
– Ха! Иска ти се. Не изглеждам и на ден повече от два милиарда години.
И двамата се смеем, когато на вратата се чука, което слага намордник на веселото настроение. Луцифер се изправя, за да отвори, докато аз хващам ножа в джоба на халата си.
Дребен, пламенно облечен мъж, който изглежда така, сякаш би могъл да бъде двойник на Принс, стои на вратата до подвижен стелаж, пълен с дрехи, също толкова показни, колкото и неговите собствени. Зад него стоят силно татуиран мъж и жена с пудрено-розова коса.
– Здравейте, МОН сеньор! – Принцът извън марката затрептява с прекалено кичозен френски акцент. – Аз съм Джулиан, а това са Джарвис и София. Ние сме тук, за да направим жена ви прекрасна!
– По-красива – поправя го Луцифер, като кара кръвта да стопли бузите ми. – И моля… влезте.
Триото се настанява в стаята, докато аз си наливам още едно питие. Съдейки по дрехите на този стелаж, ще имам нужда от всякаква помощ, която мога да получа.
– Сега, госпожо – пляска Джулиан. – Мисля за нещо елегантно с малко блясък. – Той ме обикаля като лешояд, оглеждайки извивките ми. – Имате красива кожа. Бихте изглеждали добре във всеки цвят, но си мисля, че черното наистина ще направи цвета на косата ви още по-шокиращ. Джарвис? Какво мислиш, любов?
Мъжът, който прилича повече на мотоциклетист, отколкото на стилист, пристъпва напред.
– Да, определено. След като измъкнем косата и от тази конска опашка, бих искал да я прихванем, за да покажем раменете и шията й. София, какво е твоето виждане за грима?
Мразя това. Чувствам се сякаш съм манекен и те обсъждат как да ме облекат за витрина. Хвърлям поглед към Луцифер, надявайки се да усети притеснението ми. За щастие той се намесва точно когато Джулиан започва да обсъжда грима.
– Защо да не си вземете нещо оттук? Моля, почерпете се с освежителни напитки.
Тримата стилисти се отдръпват, давайки ми така необходимото пространство. Усмихвам се на Луци и прошепвам:
– Благодаря. – Отиваме до стелажа с дрехи и започваме да пресяваме фините материи.
– Изглеждаше така, сякаш искаше да се запалиш.
– Просто не съм… свикнала с това. Лилит и Андраш малко се суетяха около мен, но това беше различно, почти забавно, дори. Или може би просто ми харесваше да ги виждам как се забавляват.
– Знам, че се чувстваш зле за това, че си измамила Седемте. Обичаш ги, но осъзнаваш защо не можехме да им кажем, че трябва да променим курса. Това беше за тяхна собствена безопасност.
– Знам. – Ако само знаеше, че това не е единственото нещо, което криех от Седемте. Умишленото отклонение от плана беше достатъчно лошо. Открадването на Изкупителя вероятно щеше да е смъртна присъда.
– Те ще разберат. Щом получим това, за което сме дошли, ще разберат.
– А за какво сме дошли?
– Надявам се, че ще разберем тази вечер.
Той издърпва една чиста дреха и ми я подава. Не мога да разбера дали е риза, или шал.
– Ето. Опитай тази.
Намръщвам се и вземам крехкото парче плат.
– Ами къде е останалата част? – Заглеждам се в малкия бял етикет, който виси от него, и очите ми едва не изскачат от гнездата си. – И, дявол да го вземе! Осъзнаваш ли, че с това нещо можеш да нахраниш малко село за един месец. Ти луд ли си? Не мога да го нося. И съм дяволски сигурна, че не мога да си го позволя.
Луцифер свива рамене.
– Но аз мога.
– Това не означава, че трябва да го правиш. Това… каквото и да е… струва повече от всичко, което някога съм притежавала.
– И вероятно е конструирано много по-добре от всичко, което някога си притежавала.
– Да, но не мога да се чувствам добре, че го нося, когато всеки един от старите ми съседи сега вероятно е бездомник. – Гласът ми се понижава до шепот. – Или мъртъв.
Луцифер издиша недоволно и се обръща към мен, приближавайки се.
– Можеш ли само за секунда да не бъдеш мис Съдба и Мрак? Да, разбирам го – светът свършва, ада, ада, ада. Но можеш ли поне да се опиташ да не приличаш толкова на… себе си?
Обръщам очи.
– В противовес на какво? Да бъда повече като теб? Съжалявам, но аз не се кефя на изнасилвания и мъчения.
– Недей да се възмущаваш, докато не опиташ, скъпа. – Без да пропуска ход, той вади пола от стелажа и я запраща към мен заедно с блуза, която предполагам, че е блуза. – Пробвай ги.
Отварям уста, за да протестирам, но той слага пръст върху пълните си устни и ме прекъсва.
– Колкото по-дълго спориш с мен, толкова повече време губим. Искаш да участваш в борбата? Това е част от нея. Само че с различни оръжия.
Изпускам раздразнено дъх, след което изтръгвам дрехите от него, за да се запътя към стаята си, знаейки, че е абсолютно прав. Казах си, че трябва да съм готова да направя всичко – да бъда всичко, за да намеря Легион. Така че, ако трябва да се облека като секс коте за тази нощ, така да бъде.
Опитвам комбинацията от пола и топ, чудейки се как, по дяволите, се очаква да нося сутиен с нея. Не ме интересува какво е актуално за сезона, открити зърна няма да има.
– Няма да изляза! – Извиквам, след като Луцифер почуква на вратата. – Дай ми нещо друго.
След няколко минути той се връща с друго облекло, което да пробвам. После още едино. И още едино. Кълна се, че трябва да съм изпробвала всичко от този стелаж, преди да се спра на една елегантна, но опасно секси черна рокля с разрез отпред. И съдейки по различните възклицания и ахкания от страна на бляскавия екип, изглеждам доста добре. Но изражението на Луцифер ми подсказва, че това е единствената – това е роклята.
– Изглеждаш зашеметяващо! – Джулиан възкликва. – Джарвис, София… време е да направите магията си!
Изтърпявам още два часа мъчения – прическа и грим. Добре, това е малко драматично. Джарвис и София всъщност са много мили и оценявам приятелските разговори. Те се суетят като брат и сестра, което още повече ми напомня за Лилит и Андраш. Отхвърлям всички пориви да се разплача и вместо това се съсредоточавам върху предстоящата нощ. Нямам представа какво да очаквам и не вярвам това да е пропуск. Предполагам, че е така. Луцифер пази плановете си в тайна, за да не ме изплаши.
Когато вече съм разкрасена, с елегантна, но чувствена прическа на косата и с очи, по-димящи от огън, поемам дълбоко въздух и влизам в общата зона. София и Джарвис изглеждат като горди родители. Джулиан изглежда така, сякаш може да се разплаче. А Луцифер… Луцифер изглежда изящно.
Черно върху черно е поразително на фона на светлата му кожа и кара очите му да блестят като аметист. Той не си прави труда да носи вратовръзка. Вместо това горните няколко копчета са разкопчани и изкушават погледа ми с гледката на гърлото и гърдите му. В едната си ръка държи чифт черни обувки на токчета с каишки. В другата държи съдбата ми.
– Обуй ги – нарежда той плавно и се навежда, за да постави обувките на пода.
Първият ми инстинкт е да се оплача от височината им, но се опитвам да бъда по-малко песимистична и по-отворена. А и очевидно не мога да нося маратонките си с тази рокля.
Когато пристъпвам към него, напълно готова да ги обуя, той нежно хваща крака ми и го насочва към обувката. Пръстите му опипват стъпалото ми, като изпращат по гръбнака ми тръпка, която краде дъха ми. Когато прави същото и с другия ми крак, се налага да хвана рамото му за опора, като отчаяно се опитвам да не забелязвам как мускулите му се огъват и втвърдяват под пръстите ми.
– Готова ли си? – Пита той, като грациозно се изправя.
Преглъщам и се усмихвам замислено, а устата ми изведнъж пресъхва. Трябваше да изпия малко от това шампанско.
– Да. Готова съм.
Колата с шофьор ни отвежда в центъра на града, в район, осеян с исторически имения, които съм виждала само в специалните предавания на Travel Channel. Спираме пред едно от тях, което е особено величествено – от високите му бели колони до обкръжаващата го веранда. Оказва се обаче, че няма никой вкъщи.
Луцифер излиза пръв, без да си прави труда да изчака шофьора, и протяга ръка към мен. Неохотно я поемам и мигновено се връщам в онова студено, влажно мазе, следвайки Дявола в Ада, но този път отивам доброволно.
– Сигурен ли си, че това е правилното място?
Луцифер кимва.
– Да. Това е.
– Но не изглежда да има някой вкъщи.
Той вдига длан и я размахва в пространството пред нас, като отмахва илюзията за затъмнено имение и разкрива нещо, което абсолютно не очаквах. Партито е в разгара си, светлините на дискотеката проблясват, музиката пулсира, а телата се търкалят. Но се оказва, че и двамата сме прекалено облечени. Защото повечето от гостите на партито са голи или адски близо до това. И те правят нещо повече от това да танцуват. Мнозина от тях – по дяволите – се чукат.
– О, по дяволите, не – казвам аз и се обръщам обратно към колата. Луцифер ме хваща за ръката, преди да успея да хвана дръжката на вратата.
– Искаш отговори. Ето къде са те.
– На секс парти? Каква ебавка, Луци! Има хора, които законно блъскат по моравата! Много хора.
И това не е преувеличение. Мъже с жени, мъже с мъже, жени с жени, мъже с жени с жени с мъже… как, по дяволите, това изобщо е възможно?
– Знам, но това не означава, че трябва да си една от тези хора. Но трябва да си от онези хора, които няма да се гърчат при вида на оргия. Искаш да откриеш източника на греха? Отиди там, където той е в концентрирани дози. Точно сега ти не си Идън, нефилимският ловец на злото. Ти си Идън, яка съблазнителка, която е готова да си проправи път с измама в леговището на Мрака.
– Тъмнината? Имаш предвид като…
– Като Нико. Обитателят на този дом е Тъмния. Това, което знаеш за принца и неговия брат, Тъмния крал, не е типично. Те са се аклиматизирали да живеят сред хората. Тъмните по природа са много по-извратени, сексуални и хитри. Те са владетели на нощта. А ти знаеш какво се случва в тъмното.
– Знам, но… – Поклащам глава. – Малките закачливи партита на Ирин бяха достатъчно лоши. Това е едно от тези на Моли.
Против всякаква по-добра преценка позволявам на Луцифер да ме поведе покрай оргиите в предния двор и към отворената врата. Той спира и се обръща към мен точно преди да прекрачим прага.
– Ще се справиш – тихо обещава той. – Ние сме тук само за информация, а за да я получим, трябва да очароваме домакинята.
– Домакинята?
Няма нужда да отговаря, защото в момента, в който тя се появява пред погледа, а извитата ѝ, безупречна фигура се излива в опасно къса рокля без презрамки, знам, че е тя. Кожа с цвят на алабастър, сини очи, които танцуват с примамлива наслада, и гарванови къдрици почти до дупето ѝ.
Тя е мократа мечта на всеки мъж. Може би и на всяка жена.
– Е, това не е ли изненада? – мърка тя при приближаването си. Лазурният ѝ поглед се насочва към мен, сякаш ме преценява за храна. – И виждам, че си ми донесъл подарък.
Луцифер стиска ръката ми, което ми дава така необходимия кураж да пристъпя напред, за да поздравя нашата домакиня.
– Никога не се появявам с празни ръце – изревава той, а гласът му придобива онзи провлачен тон, който използва точно преди да разкъса някого на парчета. – Идън, искам да те запозная с…
Преди да успее да довърши, богинята на секса се навежда напред и ме целува по двете бузи.
– Добре дошла на моето парти по случай завръщането ми, Идън. Аз съм Аврора.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

Глава 8

Докато се връщаме към хотела, във въздуха витае заразително чувство на тревога. Слуховете са се разнесли и хората са разбираемо разстроени и уплашени. Имаше толкова много въпроси.

Коя държава е изстреляла ракетите?
Дали са се прицелили в САЩ?
Имаха ли нашите военни ресурси да отвърнат на удара?

Приятели и роднини на чуждестранни войници плачат по улиците, мъчат се да се свържат с тях по телефона, но всички линии са заети. Пред вратите на магазините има опашки от хора, които се опитват да си купят храна и вода, а по всичко личи, че рафтовете вече са празни. Мор и неговият смъртоносен грипен щам са достатъчно ужасяващи. Но войната… това е невъобразимо. И съм почти сигурна, че това е само началото.
– Не може ли да се направи нещо? – Питам, щом се озоваваме в апартамента. Луцифер се насочва направо към прясно заредения минибар.
– Не. Не и без последствия.
– По-тежки от тези? – Посочвам с ръка към прозореца, където все още се чуват виковете на паникьосаните, въпреки че е затворен.
– Екзистенциално.
Поклащам глава. Отказвам да повярвам, че от нас се очаква просто да се преобърнем и да го приемем. Само двама от Ездачите са освободени, а вече са загинали хиляди. Ако могат да нанесат толкова много щети за няколко дни, какво ли повече биха могли да направят другите двама?
– Имам го под контрол – промълвява Луцифер, въпреки че думите не се отразяват на лицето му.
– Би трябвало да се надявам на това. Искам да кажа… аз не съм Екипът на Сатаната, но ти си владетелят на Ада. Твоята власт е неограничена.
– Там долу… да.
– Какво? – Питам невярващо
– Там долу съм всесилен – обяснява той, преди да отпие глътка уиски. – Земята е Божието царство. Ако имах безгранична власт тук, защо щеше да ми е нужно Призованите да изпълняват заповедите ми?
И ми хрумва.
– Призваните. Не можеш ли да ги активираш, за да – не знам – търсят Легиона? Или може би дори за Конниците? Някога си ги използвал, за да донесеш болка и страдание на човечеството. Не можеш ли да ги използваш за добро?
– Премахнах Призованите, помниш ли? Според споразумението ни. Моите сделки са абсолютни.
– Добре… отмени го. Или да сключим друга сделка. – Протягам ръка, за да я стисне.
Той поглежда към протегнатата ми длан, но не я поема.
– Осъзнаваш ли, че ако отменя тази сделка, ти също ще бъдеш под влиянието на Призоваването.
– Не ме интересува. Стига да успееш да обърнеш това. Никой човек не е изцяло зъл. Знам, че всички сме родени от грях, но това, че някой върши ужасни неща, не го прави непременно ужасен човек.
Луцифер навежда глава на една страна, над очите му се вижда лека бръчка.
– Ти наистина вярваш в това, нали?
– Вярвам – кимвам и го казвам сериозно.
Той оставя чашата си и протяга ръка, за да постави дланта си в моята. Но точно когато върховете на пръстите ни се докосват, се чува оглушителен гръм и земята се разтреперва под краката ни. Зъл вятър преминава през стаята с цялата сила на ураган. Препъвам се, за да се хвана за облегалката на дивана, мъчейки се да се задържа изправена, но няма смисъл. Картини падат от стените. Чаши и декоративни елементи се разбиват на земята. Парчета мазилка се сипят от тавана върху косите и дрехите ни.
И тогава идва шумът.
Той е като кръстоска между писък и свирка, толкова висока, че каквото стъкло не се е счупило от земетресението, сега се взривява на прах. Покривам ушите си и лягам на пода, но не мога да го заглуша. То е в главата ми, разнищва мозъка ми.
Луцифер просто стои там, с безизразно лице, изобщо не се притеснява, че го разтърсват като парцалена кукла. Сякаш знае точно какво е това и се подготвя психически.
Чувствам се така, сякаш мога да припадна. Но точно преди клепачите ми да се затворят, всичко спира.
И на вратата се почуква.
На разтреперани крака се изправям и посягам към ножа, закрепен на прасеца ми.
– Това ще е безполезно – изсъсква Луцифер. Той е ядосан и в походката му се усеща напрежение, докато си проправя път към вратата. Следвам го плътно, като пренебрегвам предупреждението.
Той изсмуква раздразнено дъх и нарежда:
– Не казвай нищо, освен ако не се обърне към теб. – След това, сякаш е превъртял превключвател, лепва ярка усмивка на лицето си и отваря вратата.
Но това не е коридорът от другата страна. Това е друга стая, със същия план като апартамента „Луцифер“ и също толкова луксозна, но напълно противоположна. Тя е застлана с бели тъкани, бял мрамор, небесносини стени и златни акценти. Ако нашият апартамент е създаден по модела на Луцифер, то този апартамент трябва да представлява…
– Михаил – изсумтя Луцифер.
Отначало не го виждам, а съм сигурна, че дори не е бил там преди пет секунди. Но на зимния бял диван се е излегнал мъж, облечен в небрежен бял костюм, който ни се усмихва. Косата му е като най-ярките слънчеви лъчи, а очите му са сини като ясно, лятно небе. Той ни маха да се присъединим към него, затова поглеждам към Луцифер за потвърждение. Той кимва твърдо и челюстта му се свива.
– Елате сега – изрича Михаил.
Прекрачваме прага едновременно и в момента, в който кракът ми докосва килима, ножът в ръката ми изчезва.
– Тук няма нужда от това. Ти си в безопасност, дете.
Той е архангел Михаил, красиво и добродетелно същество. И аз все още не му вярвам ни най-малко.
– Правиш доста добро впечатление, братко – коментира Луцифер, заемайки любовното кресло срещу Михаил. Аз го следвам.
– Толкова далечно пътуване. Освен това си мислех, че ще оцениш показността, Луцифер. – Михаил се усмихва, а правите му, бели зъби са толкова ярки, че почти заслепяват.
– Надявам се, че не си направил това пътуване заради мен. Не бих искал да си създаваш неприятности – замисля се Луцифер. Той се държи галантно, нещо, което не прави за никого, освен за Ирина.
– О, Луцифер. Винаги толкова срамежлив. Разбира се, че съм тук, за да те видя. Ти беше много зает. Помислих, че ще е най-добре да си поговорим.
Луцифер се ухилва.
– Разговор? Сигурно си наясно с човешките технологии. Можеше да изпратиш SMS. Те дори имат емотиконка за ангел само за теб.
– Да, да. Но това е разговор, който е най-добре да се проведе лично, не си ли съгласен?
Луцифер почти стене.
– И какво съм направил, за да заслужа да бъда удостоен с твоето присъствие, Михаил? – Превод: Какво, по дяволите, правиш тук?
– Не се обаждаш. Не пишеш. Започнах да се притеснявам.
– Е, моля, извини ме за липсата на кореспонденция. Бях малко зает да защитавам човечеството от стремежа на Уриел да си отмъсти. Предполагам, че си наясно с последните дела на нашия брат. – Предизвикателство, обвито в отвратителна любезност.
Михаил леко свива устни. Той също го е чул.
– Чувам. И с него ще бъде постъпено по съответния начин.
– Значи това е вярно – отговаря Луцифер, гласът му е равен. – Той все още е жив.
Усмивката на Михаил се разширява.
– Засега. Всъщност аз съм тук по друг, по-належащ въпрос.
– О? Трябва да е сериозен, за да заслужи времето и вниманието ти.
– Да, важно е – кимва Михаил. – Но ти знаеш това, нали. Ето защо си тук, а не в Ада, където те оставих.
Луцифер въздъхва. Той няма да се измъкне от това, което означава, че аз няма да се измъкна от това. Каквото и да е то.
Михаил грациозно сгъва ръце пред себе си.
– Сега… въпросът за отприщването на Легиона. Определено не е добър имидж за татко. Мислех, че сме го обсъждали преди векове.
– Обсъждахме и аз се справих с него. Точно както се справям и с това – настоява Луцифер.
– Толкова много ярост в нашия брат… такъв срам. Не е нужно да ти напомням какво ще се случи, ако не успееш да поставиш животното си в клетка.
Юмруците ми се стягат в скута ми и трябва да прехапя език, за да не кажа нещо глупаво.
– Както казах, аз се справям с него. Имаш думата ми.
– Отлично! – Михаил грейва, като пляска с ръце. – И какво е това, което чувам за Ездачите? Това трябва да е глупав слух, нали?
– Аз също се занимавам и с този въпрос.
Михаил поглежда.
– Изглежда, че ръцете ти са пълни, Луцифер. Какво да кажем за твоите демони, които се разхождат свободно по Земята. Баща ни няма да е доволен. А както знаеш, ако не можеш да се справиш със собствените си дела, аз ще бъда принуден да ги реша вместо теб. Разбираш, нали?
– Разбира се.
– Добре. Надявах се, че ще бъдеш съгласен. – Михаил кимва. – Ето защо проявявам малко милост. Имаш на разположение седем дни. Вземи кучето си на каишка, срази Ездачите или няма да имам друг избор, освен да сложа край на всичко това. А всички знаем какво означава това.
Забравила предупреждението на Луцифер, аз избухвам:
– И какво точно означава това?
Луцифер издава тихо съскане, когато особеният син поглед на Михаил пада върху мен. Досега той се беше преструвал, че дори не съм тук. Сега ми отделя цялото си внимание и това е стряскащо. Не мога да го погледна директно, защото се страхувам да не ми изгорят очите. Опитвам се да се обърна, но съм закована на място, безпомощна пред неземната му красота и огромна сила.
– Това означава, скъпо момиче, че ще опустоша всички неща, които не са от Бога. Онзи, когото наричаш Легион, Седемте, демоните и дори теб и всички останали нефилимски мерзости ще бъдат прочистени от този свят. Ще го изчистим и гарантирам, че методите ни са ефективни.
– Ние?
Луцифер се обръща към мен и се провиква, преди брат му да успее да отговори.
– Михаил е командир на Божията армия.
– И този, който е отговорен за изпращането на Луцифер и братята ни в Ада – добавя Михаил с вещина.
Той кръстосва крак върху коляното си с елегантност. Мека усмивка гали лицето му, сякаш не обсъжда небрежно смъртта ни, сякаш предава планове за вечеря.
– Разбираш, нали, защо трябва да се направи? Хората са неспособни да се спасят от собствената си смърт. Те се впускат с усърдие в рискови действия, като хвърлят предпазливостта на вятъра и грубо пренебрегват принципите, които сме установили за тяхното оцеляване. Бог им е дал Земята, но те арогантно я унищожават. Той им е дал живот, но те се тровят с напитки и изкуствени вещества. Бог им е дал абсолютно всичко, но то все още не е достатъчно. Те лъжат, крадат, мамят, блудстват. Те убиват, сякаш човешкото съществуване е безсмислено. – Прави драматична пауза и продължава – Твърде дълго позволявахме на вашия вид да се държи така – като бебета. И сега, когато най-мрачното от всички злини рискува да унищожи всичко, за което сме работили, за да го запазим, е по-очевидно от всякога, че нашата помощ е необходима.
– Но нали Бог ни е дал и свободна воля? – Питам, знаейки много добре, че изпитвам границите. – Не е ли това причината, поради която ни е даден мозък, за да можем да мислим и да избираме сами?
– Дал е – отговаря Михаил с отсечен тон. – И всички вие продължавате да избирате погрешно.
– Уверявам те, Михаил – започва Луцифер, като привлича вниманието към себе си и го отклонява от мен. – Те осъзнават грешният пътя. И ако не успеят да се покаят, аз ще бъда твърде щастлив да ги накажа.
– Сигурен съм, че ще го направиш, братко. Но кой ще бъде там, за да те накаже за твоята дързост? Беше ти дадено мястото и ти позволи на поданиците си да се движат свободно. Какво говори това за твоето лидерство? Или да кажа, за липсата на лидерство? Разочароващо е.
Луцифер не отговаря, но аз усещам силната топлина на мълчаливото му кипене. Той е като дете, което бива порицавано в кабинета на директора. Никой не му прави това. Никой. И все пак той седи тук и позволява на Михаил да го обижда и омаловажава.
Не мога да седя тук и да го оставя да унижава Луцифер, дори и да е Дяволът.
– Това не е негова грешка. Нищо от това не е. Хората не са избрали да бъдат създадени по този начин. Не съм избрала да бъда зачената от ангел, който има да урежда сметки. И Луцифер не е избрал някой да разкъса портите на Ада. Ако искаш да обвиниш някого, обвини Уриел. Той е отговорен за всичко това. Ние просто се опитваме да поправим нанесените щети и да избегнем по-нататъшни страдания. И въпреки това трябва да бъдем наказани за това?
– Ако трябва да бъда откровен, вие трябва да бъдете наказани за това, че съществувате – скастри ме Михаил.
– И защо е така? – Дори нямам търпение да задържа раздразнението в тона си.
– Защото сте обида за Бога. Дъхът в дробовете ти и кръвта във вените ти са оскърбление за човечеството. Не е трябвало да се раждаш.
– И не съм искала да бъда! – избухвам.
– Вярно е – отговаря Михаил, а на красивото му лице се появява снизходителна усмивка. – Но ако е допусната грешка, би ли я пренебрегнала, надявайки се, че тя ще се оправи сама? Или ще се погрижиш да я поправиш?
Не отговарям. Не мога да отговоря. Прекалено съм ядосана, прекалено наранена, за да се опитам да се защитя. А той не е заслужил правото да ме кара да моля за живота си.
Мислех, че той ще бъде различен. Исках да вярвам, че Уриел е изключение, а не правило. Но ето ме отново, подигравана и осмивана от поредния задник ангел.
– Часовете започват сега – съобщи Михаил пренебрежително. – Успех.
Ставам и спринтирам към вратата още преди Луцифер да е напуснал мястото си. Той промърморва нещо на Михаил с тих глас, на език, който не разбирам. Михаил се смее от сърце, преди да отговори. Нямам време за тези глупости. Вече нямам какво да кажа.
Когато дръпвам вратата, по някакъв начин се пренасяме обратно в хотелския ни апартамент, а слънцето вече се е скрило зад хоризонта. Бърз поглед към часовника ми показва, че е почти полунощ. Няма как… струваше ми се, че сме отсъствали само за двайсет минути. Щетите, които пристигането на Михаил причини, вече не са очевидни. Няма дори парченце стъкло или петно от откъртена боя. Сякаш дори не е бил тук.
– Можеш ли да повярваш, че този глупак…? – Натъжавам се. Сега е мой ред да ударя минибара.
– Това всъщност беше леко Михаил – коментира Луцифер, сядайки на дивана. – Той е многостранен. Има самодоволен Михаил, злобен Михаил, кафяв Михаил, надут Михаил и, разбира се, огромен пич Михаил. Смятай се за късметлийка.
Той почуква с пръст по брадичката си, сякаш е дълбоко замислен. Аз просто наблюдавам как се въртят колелата в главата му, надявайки се и молейки се, че има план, който ще ни измъкне от тази каша. Имаме една седмица. Една седмица. Седем дни, за да намерим Легиона, да изкореним Множеството, да върнем демоните в клетките им, а и да спрем останалите двама конници да се активират и да започнат апокалипсиса. Забавни времена.
– Разбирам го, знаеш ли – казва тихо Луцифер. – Ние се прецакахме жестоко. Аз съм се прецакал жестоко. Разсеях се. Не, майната му – станах небрежен. Позволих на манията си в манипулирането на човечеството да ме направи мек. Знаех, че Ставрос е жаден за власт, но никога не съм мислил, че има смелостта да се изправи срещу мен. И ако през цялото време е имал някаква тайна лоялност към Уриел, трябваше да знам за това. Трябваше да знам. Точно както трябваше да знам, че Уриел ще излезе от релси в отмъщението си. Точно както трябваше да знам, че моите вмирисани демони са заговорничили срещу мен. Точно както трябваше да знам, че Легионът не е достатъчно силен, за да се бори сам с Многото. Така че да, разбирам защо Михаил изпитва нужда да се намеси. Аз се превърнах в онова, за което се присмивах на Легион. И сега трябва да платя цената за това.
– Но всъщност не можеш да се съгласиш, че всички трябва да умрем заради нещо, което никой не е знаел, че се случва, нали? – Заемам мястото срещу него и се навеждам напред, като опирам лакти на коленете си.
– Някой трябва да плати цената, Идън. – Той ме поглежда, а изражението му е неразбираемо. – Единственото, за което съжалявам, е, че не те убих, когато имах възможност.
Гърбът ми се изправя.
– Какво?
– На какъв живот те обрекох? Смъртта щеше да е доброта. Огледай се. Можеш ли честно да кажеш, че би предпочелa да живееш в хаос, отколкото да умреш от мирна смърт още преди да си поелa първата си глътка въздух?
Не знам какво да отговоря на това, но знам, че той не го има предвид. Михаил е влязъл в главата му. Разбира се, Луцифер може да бъде първокласен гадняр, но той се променя. Той се развива. Това трябва да се брои за нещо.
– Не искаш да кажеш това – казвам малко над шепота.
Гласът му е лед, кaто се плъзга по гръбнака ми.
– Да, казвам го. И ако имах възможност да направя всичко отново, щях да го направя.
Без да каже и дума повече, той се изправя и се отправя към спалнята си, оставяйки ме в безмълвно униние.
Луцифер би ме убил, ако можеше да се върне назад, когато съм била само плод. И колкото и да не ми се иска това да е вярно, аз му вярвам. Той щеше да го направи. И може би все още иска да го направи.
Отправям се към собствената ми спалня, дори само за да избягам от този ден. Войната е отприщена, Михаил ни е дал срок, а Луцифер е признал, че му се иска никога да не съм се раждала.
Не знам как заспивам и дори дали наистина заспивам.
Радвам се само, че не сънувам.

Назад към част 8                                                                    Напред към част 10

Глава 7

Не мога да кажа, че съм развълнувана да се разхождам из гробище в един от най-призрачните градове в света буквално със Сатаната, но с изненада открих, че не е толкова страшно, колкото си мислех първоначално. На първо място, го правим през деня. И второ, заобиколени сме от туристи, които си правят снимки. Аз съм хибрид между човек и ангел – поправка Серафим. Ако те не са уплашени, няма как аз да бъда.
Смесваме се с тълпата екскурзианти, но не след дълго Луцифер ни повежда в страни. Не мога да кажа, че не съм благодарна. Колкото по-бързо се измъкнем от тук, толкова по-добре.
– Кои са всички тези хора? – Питам, сочейки към различните гробници, обозначени с фамилни имена.
– Мъртви вещици – отвръща откровено Луцифер. Той върви целенасочено, сякаш знае точно кого и какво търсим.
– И ти мислиш, че група мъртви вещици ще знаят как да намерят Легион?
– Вещиците знаят всичко. Особено в този град.
– И какво… не можа да издириш живи?
Той започва да забавя ход, показвайки, че е намерил това, което търси.
– Мъртвите са най-могъщите. Те доставят магията, която практикуват съвременните вещици, която, честно казано, изобщо не е истинска магия. Но този конкретен завет не се страхуваше да си изцапа ръцете. Особено една от тях ми беше доста симпатична.
Спираме и аз поглеждам към масивната бетонна структура, която се извисява пред нас, и се задъхвам.
На плочата на гробницата е изписано име, което разпознавам. Име, което съм чувала и преди.
Лаво.
Фамилията на предците на изгубената любов на Нико, Амели. Човешката вещица, която му предава магията си, за да може той да живее.
– И така… – Започвам неловко, оглеждайки минувачите, за да се уверя, че никой не подслушва. – Какво смяташ да правиш? Да изкопаеш труп посред бял ден?
– Не бъди смешна.
– Тогава как очакваш да говориш с мъртва вещица?
– Гледай и се учи, младо скакалче.
Той поставя ръка върху гроба и затваря очи, като привлича доста любопитни погледи. Нищо не се случва. Нищо не виждам, нищо не чувам. Честно казано, чувствам се доста глупаво да стоя тук и да го гледам как мълчаливо общува с една циментова плоча. След няколко минути неудобно мълчание ставам малко неспокойна.
– Какво означават всички тези знаци? – Питам.
– Туристите вярват, че като нарисуват Х на гробницата и направят куп други безсмислени глупости, ще им се изпълни желание. Слух, пуснат от вещиците, за да прикрият истината за това как наистина да се пазарят с Мари Лаво, защото откриването на истината на публично място би било лошо за бизнеса.
Мари Лаво, знам това име. Не знам защо не събрах две и две, когато Нико я спомена преди.
– Значи това е мястото, където е погребана Мари Лаво?
– Разбира се, че не. Във всеки случай не цялата.
– И какво… – Потръпвам. – И какво… части от тялото ѝ са разпръснати по целия свят?
– Надявам се да не е така. – Луцифер поклаща глава. – Предполагам, че това би й било доста неприятно.
– Тук, в брошурата, пише, че е родена през 1700 година. – Очите ми се разширяват. – Искаш да кажеш, че Мари все още е жива?
Устните му се свиват дяволито.
– Доста е трудно да се убие кралицата на вуду в Ню Орлиънс. Повярвай ми.
Той мълчи още няколко мига, преди да започне да мърмори тихо. Почти като че ли пее. После се усмихва, а ръката му все още е притисната към гробницата.
– Приятно ми е да се присъединиш към нас, стара приятелко.
Поглеждам зад себе си, само за да установя, че там няма никой.
– С кого говориш?
Луцифер игнорира въпроса ми, очите му все още са напрегнати от концентрация.
– Ти знаеш защо съм тук. – Пауза, сякаш се вслушва. – Очакваш да повярвам, че не си чула? И като се има предвид, че все още си ми длъжница, предлагам ти да започнеш да говориш.
Слушам със страхопочитание как Луцифер води пълноценен разговор с една предполагаема мъртва вещица. Никой не го разпитва; очевидно това не е най-странното нещо, което може да се случи в гробището. Почти изглежда така, сякаш той ѝ се моли.
– Хм, интересно. А къде мога да я намеря? Добре. Благодаря ти. И да, ще и кажа.
Той пуска ръката си и се обръща към мен.
– Готова ли си? Или искаш да продължим обиколката?
Устата ми все още е зяпнала.
– Ъм, какво беше това?
– Просто двама стари приятели си наваксват. – Луцифер свива рамене.
– Психически? Нямаше ли да е по-лесно да и се обадиш по телефона?
Следвам го навън от гробището, далеч от слушащите уши. Щом сме на тротоара, той казва:
– Вещиците не могат да намерят Легион, но може би имат следа за това кой пуска демоните от Ада. Те с удоволствие са се отказали и от него.
– Нека отгатна: Ставрос. Трябва да кажем на Нико.
– Още не. – Той поклаща глава. – Не и докато не получа това, което искам.
– Той е негов баща и е отговорен за смъртта му. Нико и Дориан трябва да бъдат включени – настоявам аз.
– И те ще бъдат. Скоро.
Връщаме се към магазините и ресторантите и решаваме да спрем в едно малко кафене. Все още съм натъпкана, но не мога да не хвърля око на поръсените с пудра захар бейнети.
– Не мога да повярвам, че ме заведе на гробище, за да говоря с мъртва вещица.
– Смъртта е субективна. – Той свива рамене. – Мари Лаво никога няма да бъде истински мъртва. Нейната магия, нейният дух, ще се предаде на поколения вещици от Ню Орлиънс. Тя все още живее.
– Виждам това. Откъде я познаваш?
Поръчката ни за кафе с цикория пристига и ние правим пауза, за да благодарим на сервитьора и да отпием от горещата напитка. Когато се отдалечава от обхвата ни, Луцифер казва:
– Мари Лаво искаше единственото нещо, което не можеше да си измайстори сама. Безсмъртие.
– Предполагам, че това не е било евтино. – Подхвърлям саркастично
– Съвсем не, но аз с удоволствие се съгласих. Да имаш в задния си джоб най-могъщата вуду вещица в Ню Орлиънс може да е полезно понякога.
– Обзалагам се, че е.
Добавям малко сметана и захар в кафето си. Добре де, по-скоро малко кафе към сметаната и захарта. Само една чаша и имам чувството, че няма да мога да спя дни наред.
– Позволих на Тъмните да го държат като територия през двайсети век. Мари не беше доволна от това решение, затова се опита да ме предизвика. Не успя.
– Значи тогава си познавал Нико?
– Не се бяхме срещали официално, но знаех за младия, безразсъден принц на Мрака. – Той поклати глава. – Беше впечатляващ, безпардонен, безмилостен. Много ми напомняше на мен самия.
– Да, точно така – подигравам се аз. – Нико не прилича на теб.
– Може би не сега, но преди двайсет и пет години той щеше да шокира дори теб. Дориан беше ловецът, но Николай беше убиецът. Тъмните и Светлите вярват, че всяка магия, която не е породена от Бог, като тяхната, е богохулство. Те управляват стихиите, като черпят силата си от слънцето и луната. А когато са подложени на изпитание, те пораждат катастрофа. Ураганът Катрина напомня ли ти нещо?
Челюстта ми пада. Ураганът Катрина причини масови разрушения. Опустошения, които все още личат в историческите сгради в града. Тези хора са страдали отвъд границите на разбирането, но не са губили надежда. Те възстановиха домовете си, бизнеса си, живота си. Дори след толкова години те все още бяха в режим на възстановяване, но бяха силни. Магията на Ню Орлиънс е останала в тях.
– Не ми казвай, че Нико е отговорен за това.
– Не той. Но някой, изпратен от баща му. Разбираш ли, Николай искаше да предаде Ню Орлиънс на вещиците от уважение към мъртвата си любов. Но не можеше, не съвсем. Ставрос все още държеше това място.
– А сега?
– Сега… – Той си поема дъх и отвръща поглед. – сега ще разберем защо Ирин ни изпрати тук.
– Очевидно е имала причина.
– Многото процъфтяват от греха. Погледни точно под повърхността. Макар че това е красив град, той е известна гореща точка за свръхестествена поквара. Не само няколко вуду кукли и гадателки. А за такива тъмни неща, за които местните само шепнат.
Преглъщам, като оставям думите му да потънат в съзнанието ми. Жителите на Ню Орлиънс не се срамуваха от афинитета си към магьосничеството, но предполагах, че всичко това е с цел привличане на туристи. Знаех обаче, че в легендите трябва да има нещо вярно. Щеше да е твърде лесно за Множеството да опустоши света, без да се задейства някоя голяма аларма.
– И какъв е планът? – Попитах. Ако подозренията ми са верни, да седим и да говорим за това на кафе няма да доведе до нищо добро.
– Утре вечер има събитие. И ние отиваме.
– А това означава…
– Това означава, че имаме следа. И то добра.
Той не е толкова весел, колкото беше преди малката си ясновидска среща с вуду жрицата, така че трябва да се чудя какво още е научил. Нещо за пристигането на Чумата? Пророчество, свързано с края на света? Обикновено не мога да накарам Луцифер да замълчи, но сега е странно мълчалив.
– Ти каза, че ще ми кажеш. Коя е тя?
Той въздъхва и внимателно поставя чашата си.
– Мари искаше да знаеш, че те наблюдават. Особено един от нейните роднини е проявил голям интерес към теб. Тя искаше да ти предам поздрав.
– Амели?
– Очевидно тя те е харесала. – Той кимва. – Вещиците в Ню Орлиънс обаче са недоверчиви към всички външни хора, включително и към настоящата компания. А връзката ти с Николай, разбира се, не им допада.
– Ние сме само приятели – мръщя се аз.
– Това ли е всичко? – Луцифер смръщва вежди.
– Да, това е всичко.
– Той те харесва, нали знаеш.
– И аз също го харесвам. – Повдигам рамене. – Той е бил добър с мен.
– Не бъди тъпа, Идън. Той има чувства към теб. Чувства, които се простират отвъд приятелството. И ако беше честна със себе си, щеше да видиш, че и ти имаш чувства към него.
Поклащам глава и отговарям:
– Николай е всичко, което бих искала да имам в един мъж, признавам го. Той е красив, грижовен, щедър. Знам, че с него съм в безопасност. Но въпреки всичко това знам, че като ме погледне, му напомням за нея. Никой никога няма да заеме мястото на Амели в сърцето му и аз никога не бих се опитала да го направя.
Луцифер замълча за няколко удара, като плъзна върха на пръста си по ръба на чашата си, оставяйки ме да отпивам от кафето си.
– Така че това ли е, което си видяла в Легиона? Някой красив, грижовен и щедър? Някой, който да ти осигури безопасност?
– Не мога да сравня двете, но да – отговарям честно. – Признавам, че в началото не беше така. Той ме плашеше. Но имаше нещо в интензивния начин, по който ме гледаше. В него имаше тази свирепа, но тиха страст, която беше почти осезаема. И ми показваше състрадание дори в моменти, когато вероятно не го заслужавах. Той ме накара да искам да бъда по-добра, да се справям по-добре. Защото ако той може да изпадне толкова далеч от Рая и след това да се опита, като дявол да изкупи всичко, което е направил, значи всичко е възможно за грешник като мен.
Луцифер кимва и устните му се разтварят, за да отговорят, но той не казва нищо. За да пресека неловкостта, вземам вестника, който сервитьорът поднесе с кафетата ни.
Прелиствам първата страница и цветът на лицето ми изчезва.
– Боже мой.
Луцифер се навежда напред, за да зърне причината за внезапния ми шок и ужас.
– Какво?
С треперещи пръсти му подавам вестника. Дори не ми се наложи да прочета цялата история, за да разбера за какво става въпрос. Заглавието и няколкото подробности, които можех да издържа да прочета, бяха достатъчни.
– Седем загинали при очевидно масово самоубийство в къща на колежанско братство – прочита Луцифер на глас. Очите му се срещнаха с моите, отразявайки целия ужас, който витаеше в стомаха ми.
– Дали… – Преглъщам трудно. – Има ли някаква конкретика?
Луцифер преглежда статията, а веждите му са смръщени.
– Пише, че изглежда са си прерязали вените, и седемте, в банята.
Страхувам се да попитам, но го правя шепнейки:
– Къде?
– Колеж „Роаноук“ в Салем, Вирджиния. – Той вдига поглед от текста. – Това е религиозен колеж, Лутерански.
– Мислиш, че това е… – Не мога да го кажа. Не мога да се върна там. Толкова усилено съм работила през целия ден, за да изчистя образите от съзнанието си. Няма да позволя това да ме съсипе.
– Твоят сън – завършва Луцифер. – В него не се споменават никакви намерени символи, но в статията се казва, че властите смятат, че окултната дейност може да е изиграла роля.
Знам какво означава това. Легионът – Множеството – е убил тези момичета. Не знам как са им повлияли да си прережат вените, но знам, че това не е било самоубийство. Не пропускам и факта, че жертвите са били седем. Седем. Точно както в бара в Ню Йорк. Това не може да е съвпадение.
Умът ми работи извънредно, опитвайки се да формулира логично обяснение за това, но преди да успея да изрека нито една теория, суматоха от другата страна на кафенето открадва вниманието ни.
– Ей, увеличете звука! – вика някой.
Из цялото пространство се разнасят въздишки и повече от няколко вика. Една жена ридае. След това се появяват първите признаци на истерия.
– Какво става?
Ставам от мястото си и вървя към тълпата, която сякаш се е съсредоточила пред монтиран телевизор. Луцифер е точно зад мен. Думите ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ се плъзгат по телевизионния екран в голямо, дебело червено, докато тържествен водещ съобщава.

– Ако току-що се включвате, беше потвърдено, че са изстреляни няколко ракети, насочени към американските военни бази в Европа, включително най-голямата задгранична военна инсталация в света. Броят на загиналите е огромен и все още нараства, като сред жертвите се броят много жени и деца. Дори военна болница, Регионалният медицински център в Ландстюл, е била ударена и почти напълно разрушена. Това е най-смъртоносната атака срещу нашите военни и американския народ в историята. Президентът на Съединените щати ще даде пресконференция само след няколко минути. Междувременно се сдобихме с въздушни кадри само на част от последствията. Трябва да предупредим нашите зрители да не позволяват на децата да гледат. Кадрите са ужасяващи…

– О, Боже мой – изричам аз и слагам ръка върху устните си. – О, Боже мой.
Поглеждам към Луцифер, но той все още гледа в екрана, без да мига, сякаш е в транс.
Един възрастен мъж извиква:
– Моето момче е там!
Една жена е на колене, плаче и се моли. Дъщеря ѝ е в армията, разположена в Германия със съпруга си и трите си деца.
Няколко души изваждат мобилни телефони, като трескаво се опитват да се свържат с близките си. Други са ужасени от това, което може да означава тази атака.
– Въпрос на време е тези ракети да стигнат дотук – казва един мъж.
– Какво прави правителството, за да спре това? Как можаха да позволят това да се случи? – тревожи се една жена, стиснала плачещо бебе в ръцете си.
По улиците вече избухва паника, тъй като пълчища от хора тичат към магазини и складове в търсене на провизии. Няколко по-малко примерни граждани са позволили на страха да вземе връх и грабват бутилирана вода и храна иззад щанда на кафенето.
Не искам да гледам изображенията, които проблясват на екрана, но не мога да се сдържа. Стълбове черен дим и разпръснати отломки, пепел се сипе от небето. Това е всичко, което е останало. На един дъх едно семейство можеше да седи на вечеря и да си бъбри за деня. На следващия дъх те са се превърнали в прах. Те дори не са видели как това се случва.
– Луци – устните ми треперят. – Луци, какво става? Какво е това?
Нищо. Сякаш той дори не е тук.
Хващам широките му рамене и го разтърсвам, а собственият ми страх изплува на повърхността.
– Луцифер, отговори ми! Какво се случва?
Погледът му е раз фокусиран и той е неподвижен като камък, но накрая изрича:
– Война.

Назад към част 7                                                                      Напред към част 9

Глава 6

Николай не губи време. Той се дематериализира в шлейф от тъмносива пара точно пред очите ни, преди Луцифер или аз да успеем да го спрем. Той сигурно знае какво означава това вече. Що се отнася до мен, аз все още съм замръзнала от шок.
Мор.
Как? Защо?
Имаме да се справяме с орда от по-малки демони и Легион. Как, по дяволите, можем сами да се справим с нещо, излязло направо от страниците на „Откровения“?
– Искаш да кажеш…? – Звучи толкова странно, че дори не мога да довърша мисълта си.
– Мор, Белият ездач – обяснява Луцифер. – Първият от Четиримата конници на Апокалипсиса.
Свещена проклетия.
ГОЛЯМ СРАМ.
– Но… как? Те не могат да бъдат истински, нали? Мислиш ли, че Легионът ги е отприщил?
Луцифер поклаща глава.
– Заразата винаги е била навън. Деактивиран е, но се разхожда свободно.
– А кой би могъл да го активира? Или той? Или… каквото и да било?
– Само някой с голяма тъмна сила. Най-голямата тъмна сила – Аз.
Намръщих се.
– Искаш да кажеш, че ти си го направил?
Той поклаща глава.
– Никога не бих го направил. Няма какво да спечеля от задействането на апокалипсиса. Всъщност съм взел необходимите предпазни мерки, за да го избегна.
– Тогава кой?
– Не знам.
Майната му.
Не знам не е нещо, което искаш Дяволът да каже, когато говори за края на шибания свят.
– Ами не можеш ли да го спреш, да го върнеш обратно?
Още едно поклащане на главата му.
– Мога само да се надявам, че другите конници не са задействани.
– Да се надяваме? Искаш да разчиташ на надеждата? Луцифер, тази грипна епидемия убива хора! И се разпространява по-бързо от всичко, което някой някога е виждал! – Изправям се на крака, като трябва да направя нещо – каквото и да е, за да не изкрещя. – Може би трябва да се обадим на Седемте. Със сигурност са разбрали, че сме изпаднали от мрежата и не сме в Детройт. Може би могат да помогнат.
– Не. Ако им се обадим, само ще влошим ситуацията. Трябва да ги държим настрана от това.
Той също се изправя и се обръща към стаята си. Аз съм по петите му.
– Но ние сме само двама. Не можем да се справим с всичко това сами. Луцифер, просто се вслушай в разума. Ако всички тръгнем да търсим Мор, може би ще успеем да намерим Легиона.
– Не.
– Не можем просто да не правим нищо! Те изобщо знаят ли какво се случва? Имаме нужда от помощ!
– Казах не, Идън.
– Майната му. Не ме интересува какво си казала. Ще се обадя на Каин. Той ще знае…
Луцифер се завърта по-бързо, отколкото моите нефилимски очи могат да го проследят, и хваща потника ми, като ме притиска към най-близката стена. Задната част на главата ми се сблъсква с твърдата мазилка достатъчно силно, за да счупи зъбите ми и да изпрати пулсираща болка, която се излъчва по целия ми череп.
– Казах не – изригва той само на сантиметри от лицето ми. – Не ми пука за умиращи хора. Не ми пука за Седемте. И съм сигурен, че не ми пука за това какво според теб трябва и не трябва да правим. Ти си моята грижа. Това е всичко. Това е всичко, което има значение. Така че можеш да ме проклинаш, можеш да ме мразиш, но в края на краищата знаеш, че бих оставил този свят да изгори на клада, за да те опазя жива.
Оставам зашеметена, замръзнала до стената, докато Луцифер се обръща и се запътва към спалнята си, оставяйки ме да гледам как вратата се затръшва след него.
Секунди, а може би и минути по-късно, сърдечният ми ритъм се забавя и отново съм в състояние да мигна. Отдръпвам се от стената и се връщам в зоната за сядане. Разочарована от себе си, че го предизвиквам, се свличам на черния кожен диван и грабвам дистанционното, като увеличавам звука, за да заглуша мислите си.
Мразя го. Мразя го, но, по дяволите, го разбирам. Защото, ако бях на негово място и имах силата да направя всичко отново и да предпазя Легион от влиянието на Многото, щях да направя каквото е необходимо. Но това все още не обяснява предаността на Луцифер към моята безопасност. Може би той се чувства виновен за това, че ме е заразил с Призоваването, когато съм била само плод, за да се увери, че съм попаднала в списъка с убити на Седемте. А може би това са всички глупости след това – да ме чука насън по време на оргия в Ада, да ме блъска с бронирана кола, да ме връзва с въже, напоено с ангелска отрова, да ме манипулира, за да отида в дома му, да ме кара да гледам как осакатява и измъчва хора за свое удоволствие нощ след нощ – за което той все още се чувства зле. Въпреки това не виждам Дяволът да съжалява за нещо от това. Всъщност предполагам, че това е нещо обичайно за него.
Прехвърлям каналите, без да искам повече новини, които да подхранват кошмарите ми, и попадам на Food Network. Веднага се сещам за сестра ми, спомням си, че един уикенд преди време и хрумна идеята да си пуснем Chopped вкъщи. Бяхме тук, в онзи малък, порутен апартамент, и се опитвахме да превърнем юфка „Рамен“, шунка от консерва и „Доритос“ в гурме. Умряхме от смях и въпреки че шедьоврите ни не бяха годни за консумация, бих заменила всички луксозни храни, частни самолети и луксозни хотелски апартаменти само за още един такъв ден с нея.
Тя никога няма да ми прости, че не и казах довиждане. Имах време – можех да отида да я видя веднага след като се върнахме от Грант Парк. Можех да настоявам да отложим пътуването си, за да мога да се промъкна в болничната ѝ стая. Но аз бях егоист и вместо да постъпя правилно, пазех сърцето си, знаейки, че ще ме съкруши отново, ако се отдалеча от голямата си сестра, единственото семейство, което ми остана.
Отказвам се от мъчителните сълзи и съсредоточавам цялата си енергия върху това да държа клепачите си отворени. Не искам да спя. Сънят ще извика чудовищата. Измъчват ме огън и кръв. Какво следва? Да ме изядат живи скакалци? Като се има предвид, че Чумата се е надигнала, няма да се учудя, ако се събудя покрита с гнойни циреи.
Не съм сигурна как се случва, но за едно мигване се взирам в Боби Флей, който отива на крака при готвач претендент. В следващия се разбуждам и установявам, че е тъмно и съм покрита с топло, вълнено одеяло. Но аз не сънувах. И за това съм безкрайно благодарна.
Утрото настъпва твърде скоро и се събуждам от звуците на моя временен съквартирант, който грубо и доста неприятно прочиства гърлото си.
Едва съм изчистила съня от очите си, когато той въздъхва тежко и заявява:
– Скучно ми е. Събуди се.
Примигвам, протягайки ръце над главата си.
– Какво… – Насилствено отварям клепачи, за да разгледам обстановката. Все още съм в хола, все още съм на дивана, все още съм облечена (слава Богу), а Луцифер е подпрян на подлакътника на дивана, буквално на сантиметри от лицето ми. О, за бога.
– Хайде, Идън. Ти спа цял ден. Бременна ли си или има нещо друго?
– Какво, по дяволите, Луцифер? – прозявам се и покривам лицето си с одеялото. – Колко е часът?
– Почти обяд.
– По обяд? – Сядам права и се обръщам, за да погледна през прозореца. Сигурно е, че е светло. Имам чувството, че току-що съм заспала преди трийсет минути.
– Да. Кой изобщо спи толкова много? Щях да си помисля, че си мъртва, ако не беше хъркането ти.
– Казваш това само защото не спиш. А аз не хъркам.
– Ха! Но хъркаш. И слюноотделяш малко.
Търся нещо, което да хвърля по него, но той бързо се изправя и се разхожда, за да надникне през прозореца.
– Искам да ти покажа Ню Орлиънс. Облечи се.
– Шегуваш се с мен, нали? Искаш да разгледаме забележителностите? – Подигравам се недоверчиво. – Първо изчезваш и не ми казваш какво правиш. След това хвърляш върху мен бомбата „Мор“. А след това ме притискаш до стената и общо взето ми казваш, че не ти пука какво искам и какво мисля. – Прокарвам ръка през дивата си, сплъстена сребриста коса. – Ние не сме тук, за да видим града, Луцифер. Тук сме, за да намерим Легион. Така че, ако нямаш следа, щастливият ми задник ще бъде паркиран точно тук.
– Първо, почиствах банята ти – между другото, нямаш нищо против – и откривах как, по дяволите, някой или нещо е пробило защитите около хотела. И второ… няма никаква бомба от Мор. Това би било война.
Завъртам уморените си очи.
– И третата ми точка?
– Бях увлечен от момента. Съди ме – свива рамене той. – Ами ако заведем дело в града и същевременно се насладим на забележителностите? Това ще развърже ли памучните ти гащи от кошчето за боклук?
– Ти си невероятен – изпъшквам, изкачвайки се на крака.
– Знам. Така че сега можеш ли да се облечеш? И моля те… направи нещо с този дъх. Определено това е една от най-малко очарователните страни на човешката ти същност.
Този път съм подготвена и запращам декоративна възглавница в лицето му. Разбира се, той я улавя, преди да успее да наруши и един косъм на главата му. Разочарована от това колко дяволски съвършен изглежда той и каква каша трябва да съм аз, се запътвам към спалнята си, преди той да успее да хвърли още обиди за сметка на моята смъртност.
– И побързай! Гладен съм – обажда се той зад гърба ми.
Отвръщам му с неприличен жест, въпреки че стомахът ми къркори само при споменаването на храна.
Точно както каза, стаята е чиста, без да има дори петънце кръв. Би трябвало да му благодаря, но това само ще го накара да злорадства още повече. Освен това трябва да призная, че супер интензивният Луцифер ме плаши. Жизнерадостният, арогантен Луцифер е досаден, но все пак поносим.
Бързо се освежавам и обличам, нетърпелива да получа нещо повече от прескъпи закуски от бара в корема си. Когато излизам в общата зона, Луцифер прави физиономия.
– Какво? – Поглеждам надолу към дънките, суитчъра и маратонките си – един от малкото нормални тоалети без блясък, които успях да изнеса от Ирин.
– Не притежаваш ли нещо, което да не крещи, че си купувам дрехите от DICK’S Sporting Goods? Ние сме в Ню Орлиънс, Идън. Не в Ню Йорк.
Сложих юмрук на бедрото си.
– Искаш ли да тръгваш, или искаш да стоиш тук и да ме обиждаш цял ден? Защото съм сигурна, че мога да измъкна чорап с дупка.
– Шегувам се, шегувам се – смее се той и ми маха с ръка. Проправя си път към мен с елегантни крачки и протяга извивката на лакътя си. – Мога ли да имам честта да ви разведа, милейди?
Поглеждам към предложената ръка и подсмърчам.
– Първо храна. Останалото все още е спорно.
Слизаме с асансьора без инциденти и излизаме на тротоара
– Да вземем ли такси?
Луцифер поклаща глава.
– Това е Ню Орлиънс, бейби. Добрата храна е на всеки ъгъл. Хайде.
Дори в ранните часове на деня градът гъмжи от туристи, които носят мъниста и обикалят баровете, облечени в богати скъпоценни камъни и фланелки на „светците“. Позволявам на Луцифер да ме води през потока, докато той маневрира през ордите, които влизат и излизат от ресторанти и магазини.
– Как улиците вече са толкова претъпкани? – викам, когато минаваме покрай един духов оркестър.
– Това е нищо. Трябва да се върнем по време на Марди Гра. Най-доброто парти на Земята.
Не пропускам „ние“ в изказването му, но и не си правя труда да го адресирам до мен. Той знае, че това никога не би могло да се случи и ако не успеем, никога няма да има друг Марди Гра.
Стигаме до един ресторант на Канал Стрийт, който, честно казано, не е много интересен отвън, но вкусните аромати, които се носят от кухнята, са достатъчни, за да ме накарат буквално да ми текат лигите. И съдейки по опашката от хора на улицата, това е мястото, на което трябва да бъдем.
Започвам да вървя към края на опашката, но Луцифер ме хваща за ръката, преди да позволи на пръстите си да се плъзнат надолу към ръката ми. Дланите ни се докосват.
– Не чакай, скъпа. Хайде.
Той ме повежда навътре и сме посрещнати от хостеса, която веднага ни отвежда до нашата маса.
– Е, тук е уютно – отбелязвам аз, като разглеждам изтърканите дървени маси и избледнелите снимки. – Изглежда, че съм се облякла подходящо. Не мога да кажа същото за теб, освен ако не планираш да водиш гей сватба след обяда.
Той се преструва на обиден.
– А какво не е наред с костюма ми?
– Е… малко тесен, не мислиш ли?
Вървим напред-назад, като си отправяме закачливи подмятания, докато не се появява първата порция храна: кошница с току-що извадени от фритюрника кюфтенца.
– Пълни са с раци – обяснява Луцифер, докато аз гледам хрупкавите златисти пържени кюфтенца.
– Но ние не сме ги поръчали. – Въпреки че сериозно обмислям да ги запазя за себе си.
– Аз ги поръчах. Поръчах всичко.
Свивам устни.
– Ти си поръчал и за мен? И откъде знаеш какво харесвам? Откъде знаеш, че не съм смъртоносно алергична към морски дарове?
Той се задавя със смях.
– Защото знам.
Неспособна да отричам повече глада си, вземам едно рачешко кюфте и отхапвам, като изгарям езика си. И, по дяволите, струва си.
– Вкусно е, нали?
– О, Боже мой, да – стена, преди да напъхам остатъка в устата си и да си взема още един. – Забрави за гей сватбата. Готова съм да се оженя за тези.
Дори не сме изяли кошницата, когато носят още храна. На масата ни са поставени димящи купички с гъмбо и етуфе, които миришат така, сякаш са благословени от самия Господ, и се кълна, че почти плача.
– Не бързайте. Има още – усмихва се Луцифер, докато се нахвърлям на яденето.
Дори не мога да си спомня кога за последен път наистина съм вкусвала храна, без езикът ми да е омърсен от киселия вкус на страха. И да съм тук? В Ню Орлиънс, да ям най-добрата храна, позната на човека? Дори да се храня с Дявола, това преживяване няма да е по-малко невероятно.
Следващото ястие е огромно блюдо с пържени морски дарове. Всичко от скариди, стриди и раци е подредено на купчини, придружено от пържени картофи и зелева салата. Ям, докато почти се пръсна, а Луцифер ме наблюдава над вилицата си с развеселен блясък в очите. Не го разпитвам и, честно казано, не ме интересува. Може би ако не се опитваше да ме впечатли с онези претенциозни вечери в Ада, щях да ям повече.
Когато поднасят десерта, си мисля, че може да припадна от преяждане. Но не и преди да си позволя мъничко да опитам от най-невероятния пудинг, полят със сос от уиски, създаван някога.
– Готова ли си да тръгваме? – Пита ме Луцифер, преди да заспя там, на масата.
– Трябва ли? Едва мога да се движа – хленча.
– Не се притеснявай. Имам изненада за теб.
Той пуска на масата няколко банкноти, повече от достатъчни, за да покрият нашето ядене и яденето на почти всички закусващи тук, и протяга ръка. Този път аз я поемам. Прекалено съм сита, за да протестирам, а и ще ми е от полза да ми помогне да си изкарам задника от стола.
Бих казала, че е просто съвпадение, че на излизане ни чака превозно средство, но съм се научила, че Луцифер никога не оставя нищо на случайността. Качваме се – той по-грациозно от мен – и вече се носим по улиците във файтона, теглен от велосипед, минавайки покрай вуду магазини и туристически капани.
Удрям длан в челото си.
– Мамка му. Толкова бях заета с това да си напълня стомаха, че дори не си направих труда да се огледам за някакви улики.
– Забелязах. Но не се притеснявай, позволих си да го направя вместо теб.
– И?
– И не усетих нищо. Грехът е навсякъде. За мен той е като въздуха. Но има определено усещане – вкус – което интензивният грях излъчва. Той остава върху човека като марка и не се отмива лесно. Не и без изкупление.
– И така, къде смяташ да намериш тази силна марка на грях? – Питам.
– Място, с което трябва да се запознаеш добре. Време е да посетим няколко приятели. – Той се усмихва по онзи начин, който ми подсказва, че не е замислил нищо добро, и аз знам, че с мен е свършено. – Отиваме на гробището.

Назад към част 6                                                                   Напред към част 8

Глава 5

Събуждам се, задушавайки се от писък, а ръцете и краката ми треперят яростно, сякаш се давя и се боря да изплувам на повърхността. Дори това би било по-добре от моята реалност. Защото съм потопена до брадичката в луксозна вана, пълна с червена, кипяща кръв, и ме готвят жива.
Едва регистрирам светкавично движение, преди да бъда вдигнат от ваната с едно бързо движение. Луцифер притиска суровото ми, голо тяло към твърдите си гърди, притиска тила ми, за да зарови лицето ми в ризата си.
– Какво се случи? – изисква той, а дишането му е почти толкова учестено, колкото и моето.
– Аз… заспах – ридая. – Събудих се и…
Не мога да го кажа. Онова, което видях в банята, се е запечатало в предната част на съзнанието ми, където може да ме тормози всеки път, когато затворя очи. Дори и в този момент, когато се опитвам да разсея образите, които ми се въртят в главата ми, то е там. В очакване. Подигравателно. А кръвта, която се е впила в кожата ми… не знам дали някога ще се отмие.
– Ще те измъкна оттук – казва той и в рамките на един миг ме вдига на ръце и ме измъква от банята.
Очаквам да ме сложи на леглото ми, но той бързо прекосява апартамента и отива в стаята си. След като сме на сигурно място, той ме слага на леглото, като дори има благоприличието да покрие голото ми тяло с одеялото.
– Видя ли… видя ли го? – Питам. Може би всичко е било в главата ми – просто остатъчен ужас от съня. Може би не съм се събудила просто потопена във вряща кръв.
– Видях – отговаря той.
Не знам дали трябва да изпитвам облекчение, че не съм си въобразила всичко това, или още повече да се притеснявам, че подобно нещо изобщо може да се случи. Как е възможно? Сънят беше достатъчно обезпокоителен. Кръвта, бръснарските ножчета, името ми, размазано с плътно червено върху стената на душа. Знам какво означава. Знаех го в Грант Парк, когато погледнах в очите на Легиона и видях Мнозината да ме гледат в отговор.
– Той ме беляза – прошепвам аз. – Те ме отбелязаха.
Луцифер поклаща глава, но пита:
– Откъде знаеш това?
– Бях в друг сън. Имаше дълъг коридор с осем врати. Само една беше отворена. Трябваше да мина през нея.
Луцифер сяда до мен на леглото. Не ме докосва, но топлината му сякаш ме намира, прогонвайки натрапчивия хлад.
– Какво видя?
Засмуквам треперещ дъх. Не искам да се връщам там, но трябва да го направя.
– Дъжд от кръв. А на вратата в дървото бяха издълбани онези демонични символи. Но не с нож или инструмент. Изглеждаше… сякаш е надраскано с нокти. А по пода, водещ към ваната, имаше бръснарски ножчета.
Потръпвам, а Луцифер се приближава, сякаш знае, че имам нужда от топлината на тялото му и от неговия комфорт.
– Какво имаше във ваната, Идън?
Поклащам глава, като отчаяно се опитвам да спра сълзите. Аз съм по-силна от това. И все пак единственото, което искам, е да избягам обратно в крепостта на Ирин и никога да не изляза. Там поне ще знам, че съм в безопасност. Те могат да ме намерят в сънищата ми, но там не могат да ме наранят.
– Плъзнах завесата на душа и ваната беше пълна с кръв – изреждам, а гласът ми трепери. – Галони и галони, гъста и пареща, сякаш беше прясна. А на стената името ми… името ми беше размазано на нея. – Обръщам се към Луцифер, а очите ми са разширени от ужас. – Те знаят коя съм аз. Знаят, че съм била там – че съм наблюдавала. Сякаш са искали да отида.
– Възможно ли е Легион да ти е дал подсказка?
– Не, многото. Каза, че не е бил той.
– Бил е там? – Ангелското лице на Луцифер се трансформира в лице на необуздана ярост, когато той се откъсва от леглото. – И той не се опита да ти помогне?
– Не мисля, че е могъл. Сякаш беше там, но и не беше. Или може би просто си го представях, че е. Може би просто исках да е там и подсъзнанието ми го беше извикало.
– Той е по-силен от това. – Луцифер грубо прокарва ръка през косата си. – Той е по-силен, отколкото дори знае.
Гледам как той прокарва ръка по лицето си, осъзнавайки, че за първи път, откакто си проправи път в живота ми, Луцифер е разтревожен. Не знам дали е от това, че е чул разказа ми, от кървавата баня или от разочарованието заради Легион, но нещо определено е изплашило Дявола. А сега аз съм още по-притеснена.
– Ще отида да се справя с бъркотията – промърморва той. Но преди да успее да се отдалечи, аз протягам ръка и го хващам за ръката.
– Не. Моля те. Не… не ме оставяй. Моля те.
Жалка съм и да моля Луцифер да остане противоречи на всичко, в което вярвам, но да бъда сама точно сега ми се струва десет пъти по-лошо от това да преглътна гордостта си. Все още усещам кръвта по себе си – гъста, лепкава и гореща. Металният оттенък все още смразява ноздрите ми, а гаденето се блъска като вълна в стомаха ми. Объркана съм, очите ми не спират да текат, а ръцете ми не спират да треперят. Този сън ме сломи. Мнозината ме разбиха. И докато не успея да събера сили да се сглобя отново, имам нужда той да остане.
Той ме поглежда, а на челото му се появява лека бръчка. Устните му се разтварят, но вместо това той поклаща глава.
– Аз трябва да се справя с това.
– Но аз… – Започвам да умолявам.
Той вдига ръка, за да ме прекъсне.
– Няма да бъдеш сама.
Луцифер си поема дъх и затваря очи. Въздухът около него започва да трепти и да вибрира, а силата, която се излъчва от тялото му, е осезаема. Той издава бавно, провлачено съскане и прошепва: „Николай“.
Объркването ми трае само секунда, преди да чуя почукване на вратата. В следващия миг Луцифер се дематериализира и приветства нашия гост. Той е раздразнен, чудейки се защо, по дяволите, е бил повикан. Луцифер му казва, че скоро ще види. Дори с частица от увереността си, възстановена с присъствието му, не дишам. Не и докато не се появява красивото лице на Нико.
– Идън – изсумтява той, когато тези ледено сини очи попадат върху мен, а изражението му е смачкано. Знам какво вижда той – мен, гола в леглото на Луцифер, мокра, кожата ми е прошарена с кръв. Сълзите падат още по-бързо, но аз бързо ги отблъсквам.
– Тя е сънувала Легион – Многото – обяснява Луцифер и аз съм му благодарна. Не мога да говоря за това отново. Не и точно сега. – Той… те… те са ѝ показвали разни неща… указания. Когато се е събудила, е била във вана, пълна с кръв. И тя беше вряла.
Нико се втурва към мен, приближавайки се колкото се може по-близо, за да прецени евентуалните наранявания. Той не се страхува да ме докосне и за това се радвам. Дори когато ледените му пръсти преминават по голите ми рамене, нежната му ласка ми напомня, че това е истинско. Кошмарът ми е свършил.
– Ранена ли си? Позволи ми да се погрижа за изгарянията ти – настоява той, като внимава да не дръпне завивката надолу, за да не разкрие голата ми плът.
Поклащам глава.
– Няма… нищо. Кожата ми е малко чувствителна, но не боли, заклевам се.
Той не изглежда убеден и продължава да оглежда участъците от кожата, които не са скрити от одеялото.
– Месото ти трябва да се топи от костите ти – промълвява тихо, а в гласа му се долавя страхопочитание. Поглежда към Луцифер. – Беше прав да ме повикаш. Аз ще се погрижа за нея.
Луцифер кимва веднъж.
– Трябва да се справя с това.
После, без да ме погледне си тръгва.
Нико се обръща обратно към мен и нежно хваща ръката ми.
– Хайде, да те изчистим.
Той ме води към банята, като настоява, че през цялото време ще бъде до мен. Повече от неохотно пускам чаршафа си пред него, въпреки че само преди седмица бях готова да се измъкна от костюма си и да му предложа свръхестествената си същност и тялото си по време на ритуала за дишане. Аз съм такава глупачка. По-силна съм от това, но въпреки това му позволявам да се грижи за мен като за дете. Като кротко момиченце, което се страхува от тъмнината. Все пак не го моля да си тръгне, дори след като той включва душа и предлага да изчака пред вратата на банята, за да мога да вляза. Времето за скромност е дошло и отминало, а аз предпочитам да се срамувам за няколко секунди, отколкото да погледна нагоре и да установя, че отново вали кръв.
– Добре ли си? – пита той от другата страна на душ кабината, след като съм влязла под прозрачната, топла струя.
Поглеждам надолу към краката си, докато водата с розов оттенък се стича в канала, и лъжа:
– Да.
– Ако знаех, че това ще се случи, нямаше да си тръгна. Знаеш това, нали?
– Знам.
– Мислех, че си в безопасност. Бяхте се върнали при Ирин. Имахте Седемте и Луцифер и… мислех, че си в безопасност.
– Знам – казвам отново, благодарна съм за загрижеността му.
Бързо измивам кръвта от косата си с шампоан, преди да затворя водата. Продължавам да чакам… продължавам да чакам тя да стане червена. Продължавам да чакам Нико да изчезне и Легион да бъде от другата страна на този душ. Луцифер му беше ядосан. Смята, че е можел да се пребори с Множеството, че е трябвало да направи нещо. На този етап дори не мога да си представя на какво са способни.
Когато плъзгам стъклената врата, Николай е опънал голяма пухкава кърпа за мен. Учтив както винаги, той не поглежда, дори когато я увива около мокрото ми тяло. Когато отново влизаме в спалното помещение, леглото е оправено и чаршафите вече не са изцапани с кръв.
– Ето. Облечи ги – казва той и от нищото измайсторява купчина чисти, свежи дрехи. Усмихвам се благодарно и той се обръща, за да ме остави да се облека.
– Готово – казвам тихо, след като нахлузвам меките клинове и огромния суитчър. Той дори е включил бельо и уютни чорапи. Понякога се кълна, че може да чете мислите ми.
Николай се завърта бавно, сякаш се страхува да не ме изплаши.
– По-добре ли е?
– По-добре е. – Кимвам. – Благодаря ти. Радвам се, че си тук.
– Уморена ли си?
– Не. Не мога да заспя, дори и да искам. Просто продължавам да мисля за… – Поклащам глава. – Чувствах го твърде реално. Сякаш не го бях сънувала, сякаш бях тук, но бях и там.
– И мислиш, че Легионът или Множеството са тези, които са те отвели там, където си била?
– Не знам. Първия път, когато се случи, си помислих, че може би аз бях тази, която мислено се протягаше към него, опитвайки се да го намери.
– Чакай… това се е случвало и преди?
– Да. Но този път… беше много, много по-лошо.
Той ме води в дневната и нахлуваме в мини хладилника, който за щастие е зареден с алкохол и закуски на пре-високи цени, и аз описвам бара в съня си. После, някак си, след недостатъчно храна и малка бутилка Джак, му разказвам за онзи коридор с грозните жълти тапети с розови цветя.
– Седемте си мислят, че сме в Детройт. Онзи демоничен символ се появява навсякъде, затова се разделихме с надеждата, че ще се появи. Легионът го няма само от два дни. Няма начин да е направил всичко това сам.
– Но може би има по-малки демони, които действат от негово име – разсъждава Нико. Той разкъсва пакетче с фъстъци M&M и ги изсипва на огледалната масичка за кафе.
– Точно това си мислим. Но това би означавало, че той може да е заговорничил с тях през цялото време. Наистина ли мислиш, че е способен да предаде всички ни? – Стомахът ми се свива, докато се чудя за времето, когато бяхме заедно. Това наистина ли беше той? Или нещо друго?
– Трябва да помниш – Легион най-вероятно не е знаел какво се случва. Не вярвам, че би постъпил така със Седемте или с теб. И ако по някакъв начин Мнозината са замисляли заговор, без да знае за него, това не би могло да е за дълго.
Избирам синьо M&M и го пъхам в устата си.
– Какво имаш предвид?
– Легионът на изгубените души беше събуден в нощта, когато Алиансът те взе. Преди това Множеството е било потиснато. Те не бяха достатъчно силни, за да изпреварят Легиона, дори и без неговата сила.
– Така че, ако Мнозина са заговорничели с някой от по-малките бунтовници, това е трябвало да стане, след като той си е възвърнал силата от амулета.
– И къде бяхме ние след тази нощ? – Нико вдига вежди, подканяйки ме да осъзная онова, което трябваше да знаем от самото начало.
– Ирин. Мислиш ли, че тя би подкрепила бунт на демони? Като се има предвид позицията ѝ по отношение на насилието? – Не се осмелявам да спомена защо убежденията на Ирин противоречат на теорията, че тя би участвала.
– Не. Но тя има много членове на персонала си, които лесно биха могли да бъдат съблазнени да изпълнят заповедите им. Всички видяхме как те се хвърлиха към Луцифер. Кой може да каже, че не са се интересували от нещо повече от удоволствие?
Поклащам глава.
– Той никога не би се замесил в нещо подобно. Той иска да сложи край на това толкова, колкото и Седемте.
– И ти му имаш доверие?
– Всъщност нямам голям избор, нали? – Повдигам рамене. – Всичко, което знам, е, че той е бил там. След Грант Парк, след сънищата ми… той беше там.
Нико тържествено хвърля лазурния си поглед надолу към пода, затова бързо добавям:
– Точно както ти щеше да си там, ако знаеше какво се случва.
Той не ме поглежда, когато промълвява:
– Затова ли си тук с него? Защото аз не бях?
– Не – отговарям искрено, надявайки се да повярва. – Ти си ми приятел, Нико. Грижа ме е за теб. Луцифер е… Луцифер е необходимо зло.
– Разбирам. – Той отваря малка бутилка уиски и я изпива на една глътка. – Просто… просто бъди внимателна, момиче. Може да е хубав на вид, но под фасадата му има само гнилота и смърт.
Усмихвам се и за пръв път от много време насам усмивката ми е истинска.
– Ти също си хубав за гледане.
Той се смее, след което се навежда напред, за да остави целувка на челото ми.
– Ще остана близо. Имам къща наблизо, така че съм само на едно обаждане разстояние. Габс и Дориан са в Скоатос, но може да ги повикам. Ако нещо се случва в моя град, трябва да бъда тук.
– Твоят град?
Той се усмихва криво, а в погледа му проблясва носталгия.
– Някога беше. Управлявах го десетилетия, докато… е, да кажем, че напускането ми не беше по желание. Но в много отношения сърцето ми все още е тук.
– Амели. – Кимвам, разбирайки.
Усмивката му се разширява.
– Тя произхожда от дълъг род вещици от Ню Орлиънс, които някога са контролирали цялата магия в града. Баща ми смяташе, че техният завет е станал твърде силен, и ме изпрати тук, за да го премахна. Бях добър в работата си и добър в това да вземам каквото искам от тях и от всеки, който се изпречи на пътя ми. Докато не срещнах Амели. – Светлината в очите му угасва за малко. – Обвиняват ме за смъртта ѝ и аз не им се сърдя за това. Затова им предадох Ню Орлиънс обратно. Засега.
Решаваме да пуснем телевизора, за да насочим разговора към други, по-малко сърцераздирателни теми, и аз съм благодарна за разсейването. Разговорът с Нико ме кара да се чувствам отново себе си. И преди съм се страхувала – знам какво е истинският страх. Но това, което се случи в онази баня, не може да се забрави лесно. И ако трябва да направя невъзможното и да се изправя пред всеки ужасен, обезпокоителен акт на насилие, който Мнозината са планирали за нас, тогава трябва да се вглъбя и да продължа напред.
– Това е странно – отбелязва Нико.
Увеличавам звука на националния новинарски канал и се включвам. Толкова дълго не бях в течение, че бях забравила за обичайната поквара, с която вече е изпъстрен нашият свят. Политическа поквара, скандали за сексуални посегателства, войни с цел печалба… човечеството вече е обречено само от себе си. Може би Многото не може да ни навреди повече, отколкото вече сме си навредили сами.
Слушаме внимателно историята за нов грипен щам, който е обхванал западното крайбрежие. Хората умират. Училищата се затварят от страх да не се разпространи още повече. Противогрипната ваксина е обявена за безполезна, а Центърът за контрол на заболяванията (CDC) не знае какво да направи, за да се пребори с него.
– Майната му – изплювам. – Демоните буквално вилнеят и сега хората трябва да се притесняват от грип?
– Това е сбъркано – отбелязва Нико. – А ангелите не се намесват.
– Нима това ще е по-добре? Колкото по-далеч са от Земята, толкова по-добре. Доказали са, че имат свой собствен дневен ред, когато става въпрос за човечеството.
– Да, но тези хора са невинни. Децата умират. Някой трябва да поеме отговорност.
– И някой ще го направи.
Гласът му е толкова натрапчив, че буквално подскачам от уплаха, преди да се обърна и да открия Луцифер, който стои точно зад нас.
– Свята работа! Откъде дойде?
Той пренебрегва въпроса ми и се запътва към седалката, а очите му са залепени за екрана. Дрехите му са чисти, както винаги, изобщо не са изцапани с кръвта, която се беше пренесла върху бялата му риза от моята кожа. Нито един косъм не е не на мястото си и няма следи от нараняване. Не мога да си помогна, но въздъхвам с облекчение. Нямаше го от часове и не можех да не се запитам какво го е извикало. Каквото и да е било, каквото и да е, то все още го измъчва.
– Започва – промърморва той, като все още не среща очите ми.
– Какво започва? – Питам го. – Какво се случва?
Той бавно се обръща, за да ме погледне най-сетне, и виждам, че виолетовият му, искрящ поглед е размътен от вихри на обсидиан, а алабастровата му кожа е станала пепелява.
– Луцифер… – Прошепвам, а страхът се прокрадва отново. – Какво започва?
Тонът му е студен и мрачен като смъртта.
– Заразата.

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7