Категория: Среднощен ловец

Глава 8

Същия следобед Боунс отвори задната врата на градаката си къща, за да пусне Джелани да влезе. Мина през фоайето докато слушаше шума от пластмасовите и метални крака на Джелани, който го следваше. Боунс спря във вътрешния двор. Беше красиво с големия фонтан в средата и заобикалящите го цветя, засяти специално да цъфтят дори и през зимата.
– Много хубаво, – каза Джелани, докато се оглеждаше наоколо.
Боунс беше мълчалив. Джелани изчака няколко минути и наруши мълчанието.
– Каза, че имаш новини? – изстреля гулът.
– Всъщност имам. – каза Боунс с тънка усмивка. – За теб.
След това Боунс скъси разстоянието и сграбчи Джелани, задържайки по-големия мъж на няколко крачки над пода.
– Това е единствената ти възможност да ми кажеш истината. Ако ме излъжеш ще те убия веднага. Веднага след като пристигнах, Ралмиел ме подгони, без да се притеснява от възмездието на Мари. Странно. След това твоята история не се потвърди. Мислиш ли, че просто ще приема думите ти и няма да направя собстено разследване? Няма данни семейство ЛаЛори някога да са били в къщата на Сейнт Франсисвил, така че не може да са убили там жена ти. Каква игра играеш?
Джелани не се опита да се съпротивлява. Изкуствените му крака и ръце го правеха безсилен срещу Боунс точно толкова, колкото и ако беше човек.
– Аз бях роб на семейство ЛаЛори – изплю той. – Малко след като дойдоха в квартала ни придобиха и двамата с жена ми. Историите за това какво са правели на роботе си не са и наполовина вярни. С жена ми се опитахме да избягаме. Хванаха ни и ме измъчваха. Отрязаха ръцете и краката ми и ги изядоха пред мен, но това не беше най-лошото.
Джелани отмести поглед. Мириз на чисто мъчение се носеше от него, но Боунс не разхлаби хватката си.
– Продължи.
– Делфин ме промени в гул. – Джелани продължи като гласът му трепереше от спомените. – След това ме държа окован с дни в един адски таван, докато не полудях от глад. Най-накрая доведе жена ми горе, окова я, за да не може да бяга. Онази вечер убих жена си. Убих жена си и я изядох.
Боунс го остсви на земята. Джелани залитна за момент, докато балансира на пластмасовите си крака. След това се обърна към Боунс.
– Съжалявам, приятел – каза тихо Боунс. – Но знаеш, че вината не е твоя. Престъплението е тяхно, не твое.
– О, знам, че те са виновни за смъртта ѝ, – подсмъркна Джелани. – Но всеки път като заспя чувам виковете ѝ насън. Мога да я чуя след повече от сто години. – Погледна Боунс открито: – Искам да свърши. Искам всичко това да свърши.
– Мари дори не знае, че семейство ЛаЛори са тук, нали? – Въздъхна Боунс. – Ето защо Ралмиел толкова яростно ме преследва. Не се страхува от възмездието ѝ.
– Когато преди години Делфин и Луис ловуваха в града, Нейно Величество ми каза да не предприемам нищо докато не се върне. Не искаше никой да знае от страх, че новините за това ше отслабят силата ѝ. Но семейство ЛаЛори си тръгнаха преди завръщането на Нейно Величество. Този път не исках да рискувам да го изпусна отново. Затова те излъгах като те доведох тук.
Боунс прокара ръка през косата си раздразнено.
– Мари ще те убие за това, но трябва вече да го знаеш.
– Не знаеш какво значи да си сакат в твоя вид. – Каза големия мъж с прегърбени рамене. – Нейно Величество го направи поносимо, но искам да умра веднага след като семейство ЛаЛори са убити. Единствената ми надежда е Нейно Величесто да направи смъртта ми като наказание за предателството, а не да ме лиши от защитата си.
Погледа на Боунс се плъзна още веднъж по ампутираните ръце и крака на Джелани. Той не можеше да вдигне нож, за да защити себе си или Мари, което се очаква от всеки член на немъртвата линия. Дори нямаше да може да върви, ако някой изблъска протезите от под него, а това щеше да е първото нещо, което всеки враждебен вампир или гул би направил.
Поглеждайки отстрани всичко, което Джелани можеше да предложи на кралицата в замяна на защитата ѝ е лоялността си, която току що беше изгорил като тръгна зад гърба ѝ след семейство ЛаЛори. Дори и Мари да одобряваше това, защо го е направил, пак нямаше да има избор освен да го убие. Не и ако не искаше да я помислят за слаб лидер.
А сега, ако Боунс беше практичен, след като бе разбрал, че нищо от това не е одобрено от Мари, би си тръгнал още същата вечер. И тогава, когато постъпките на Джелани бъдат разкрити, Боунс можеше искрено да твърди, че не знае нищо за предателството.
Но ако не е, всяка по-нататъчна стъпка ще бъде съдена от кралицата на града. Боунс беше нарушител като ловуваше на територията на Мари без нейно разрешение. Знаеше, че няма да ѝ хареса особено. Още повече, докато беше тук самият той беше дяволски добра мишена за Ралмиел, тъй като не можеше едновременно да ловува и да се крие на малка територия.
Но това се отнасяше и за семейство ЛаЛори. Вече не.
Имаше само един избор, нали?
Боунс се взря в Джелани като се опитваше да не показва никакви емоции:
– Не мога да ти обещая, че ще се видим отново, приятел, но ти обещавам, че ще получиш отмъщението си.
– Няма да е просто отмъщение – усмихна се Джелани. – Ще бъде от името на жена ми и на всички други, умрели в техните ръце.
Боунс си тръгна без да отговори. Да, това можеше да даде. В този момент искаше да може да даде и надежда, макар че за Джелани нямаше такава, за него също.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

Глава 7

Платформата зави зад първия ъгъл на улицата под грохота на възгласите. Беше макет на оперна сцена с изкуствен балкон на втория етаж и пиано в предната част. Бека, едва разпознаваема с къдрава перука, театрален грим и дълга викторианска рокля сияеше към тълпата. Седнал зад пианото, Боунс прокаврваше ръце по клавишите му докато от говорителите на платформата се лееха познатите звуци на Фантомът на операта.
Още аплодисменти дойдоха от улицата, особено, когато Боунс се изправи и се поклони. Носеше черен смокинг с онази запазена марка – маска, скриваща половината му лице и тъмна перука на главата. Останалите актьори на платформата имитираха музикални повторения, докато Боунс дебнеше към Бека с преувеличената съблазнителност, и заплаха, на Фантома.
Не беше трудно с Бека да заменят оригиналната двойка актьори на платформата. Бяха нужни само няколко искри в очите му и тези хора вече пиеха доволно ром, вместо да играят Кристин и Фантома. Нито пък другите възразиха. Имаше и хубави дни да си вампир.
Кацнала на фалшивия балкон, Бека имаше птичи поглед над тълпатс от хора по улиците. Парадът преминаващ по всички улици на Квартала, а в костюмите им дори и Ралмиел щеше да е затруднен да ги разпознае. Бека беше толкова анонимна, колкото Боунс можеше да я направи и нямаше идея, че подсъзнателно оглежда лицата на хората в тълпата, търсейки Делфин.
След като синхронизира откъс от Music of the Night с Бека, Боунс скочи и обиколи външната част от платформата. Това задържа вниманието ѝ там, където трябваше да бъде – не върху него, а на обърнатите към нея лица. Ако трябваше щеше да отклони платформата от пътя ѝ. Имаше само три дни до Дебелия вторбик * (английскито наименование на Марди Гра). Скоро семейство ЛаЛори щяха да приключат с убийственото си разчистване и щяха да напуснат града. Заложени бяха по-важни неща от сценария на парада.
Беше след единадесет вечерта, което значеше, че тълпата е в пика си. Парадът беше малко след средата на Бърбан стрийт, когато Бека спря да маха с ръка и да хвърля мъниста. Очите ѝ придобиха изцъклен вид, тъй като се задейства внушението на Боунс от преди седмица.
– Ето я. Жената от онази нощ.
Бека явно изобщо не осъзнаваше, че е проговорила. Боунс плъзна погледа си в посоката, в която се беше загледала, проклинайки тълпата хора наоколо. Имаше море от лица и половината от тях бяха женски, а всяка трета беше тъмнокоса. Той скочи към Бека и ѝ измърмори:
– Покажи ми.
Бека игнорира всичко наоколо, вглъбена в задачата, която Боунс ѝ беше внушил: намери жената от онази нощ. Със сигурен жест тя посочи в тълпата. Боунс претърси лицата на хората пред себе си, търсейки онова слабо издайническо сияние на немъртвата плът.
На около десет метра напред една жена се завъртя. Косата ѝ беше черна и къдрава, усмивката ѝ дива, а красивите ѝ черти бяха подчертани от бяла и съвършена кожа.
Делфин.
Тя също го забеляза. Първо погледа ѝ прелетя покрай него незаинтересовано, но после спря. Смръщи се. Обърна се и се отдалечи.
– Стой тук. – заповяда Боунс на Бека, докато бъркаше в палтото си, за да извади голям изкривен нож. Тълпата ахна, мислейки, че това е част от действието. Игнорира ги като скочи долу, грубо избутвайки хора от пътя си.
Тъмната ѝ глава се плъзна под тълпата, когато се наведе и изчезна от погледа му. Боунс увеличи темпото си като почти хвърляше хората, застанали на пътя му. Скоро полицията щеше да забележи бъркотията, но не го интересуваше. Вниманието му беше насочено към целта. Не позволявай на Делфин да избяга.
Забеляза я отново преминавайки бързо с наведена глава покрай хората. Делфин погледна над рамото си и погледите им се срещнаха още веднъж. Тя се усмихна хем красиво, хем дяволски. Тогава удари най-близко стоящия до нея човек и побягна.
Боунс се отказа да се престува на човек. Той тръгна след Делфин с цялата си свръхестествена скорост. В следващия момент беше до младия мъж, когото Делфин беше ударила. Човекът беше на колене, а през обвитите на корема му ръце излизаше кръв. Беше го ударила достатъчно силно, за да му разкъса червата. Беше смъртоносно, освен ако Боунс не спре да го спаси.
Взе решението си за секунда и продължи. Струваше си жертвата на един невинен, за да спаси много други. Делфин беше подценила ловеца си, като мислеше, че това ще ѝ осигури бягството.
Още един прилив на скорост го доближи до нея. Делфин беше бърза, но той беше по-бърз. Диво очакване премина през него. Ръката му стисна здраво ножа. Още малко…
Точно когато Боунс беше почти до нея, една стрела се разби в гърдите му като предизвика експлозия от болка. Изръмжа като я изтръгна, гмурвайки се между хората точно под нивото на очите, за да направи сърцето си по-трудна мишена. Ралмиел. Ще убие глупака за грешното си време на появяване.
Друга стрела се заби в гърба му, отново пропускайки сърцето, но беше достатъчно да покаже, че не се е отказал. Среброто го изгаряше, но Боунс не забави крачки, за да я извади. Не можеше да рискува да изгуби Делфин, майната ѝ на болката.
Обаче всеки човек в когото се блъснеше в тълпата все едно я забиваше отново. Боунс стисна зъби и продължи като проклинаше хората по пътя му, гърмящата музика, дяволските мъниста, безбройните аромати, които правеха Делфин невъзможна за проследяване по миризмата ѝ, и нападателят каджун, решил да го направи част от трофеите по стената си.
Боунс получи нова стрела – прониза го във врата и се завъртя от ярост. Ралмиел скоро щеше да има късмет с един от изстрелите си и щеше да разбие всичко, защото Боунс не можеше да убие Делфин, ако самият той беше мъртъв.
Взе ножа си, отряза върха на стрелата и я издърпа от врата си. Ужасна болка го прониза за момент докато раната оздравее. Боунс продължи като се движеше на зиг заг докато не стигна края на сградата и тогава скочи право нагоре. Като стъпи на покрива захвърли маската си. Погледът му беше изгарящо изумруденозелено, когато забеляза мишената си. Ралмиел беше на покрива на отсрещната страна на улицата, точно над знака КЪЩА БУРБОН. Този път каджунът не се усмихна, нито подхвърли някоя шега. Постави друга стрела в арбалета си и стреля.
Боунс се плъзна наляво, оставяйки стрелата да прелети зад него, след това се плъзна отново и отново докато други стрели бързо бяха изстреляни.
По дяволите, помосли си Боунс. Постави едната си ръка пред гърдите, а след това скочи към Ралмиел като в другата държеше извития нож. Ралмиел изстреля две нови стрели, но те пронизаха ръката на Боунс, не сърцето му. След това Ралмиел отскочи назад, но беше твърде бавен, един силен удър беше достатъчен да счупи арбалета на две. С още един удър гърдите на Ралмиел бяха разтворени. Острието беше от стомана, не от сребро, тъй като Боунс беше имал намерение да обезгавява гул, вместо да убива вампир.
И все пак раната беше дълбока. Ралмиел риташе, опитвайки се неуспешно да се отдръпне. Боунс се надигна над него й отново замахна с ножа. С този удар ще сваля главата ти. Помиси си мрачно Боунс като спускаше ножа. А това убива всички, нали?
Но вместо това ножът премина през въздух. Боунс изръмжа от раздразнение, когато коленете му се удариха в покрива, след като вампирът, върху когото стоеше изчезна. Огледа се наоколо за всеки случай, ако нещастникът се появи отново, готов със сребърно острие, но нямаше никого.
Студена ярост изпълни Боунс. Строши върха на стрелата, която все още беше в гърба му, след това я издърпа без да обръща внимание на парещата болка, която предизвика. Или магическите торбичка на Ралмиел щяха да свършат скоро, или Жоржет беше решила да не сменя съставките в тях. Обаче щеше да се знимава с това по-късно. Първо щеше да се опита отново да намери Делфин и Господ да е на помощ на Ралмиел ако реши да се намесва отново.
Повече от час Боунс обикаля покривите на квартала, използвайки най-високите точки, за да вижда ясно лицата на хората долу. Нямаше и следа от Делфин. Прокле се защо просто не прелетя над главите на тълпата, за да я достигне, но да крие способностите си беше вкоренено в него, така че първият му инстинкт беше просто да я последва. Щеше да е достатъчно, ако Ралмиел не се беше появил. Скапан нещастник.
Но сега Боунс знаеше как изглежда. Най-накрая участието на Бека можеше да приключи. Утре Боунс щеше отново да огледа квартала и да се надява, че Делфин не се е изплашила достатъчно, че да избяга от града.
Напусна квартала като отиде в хотела си в предградията на града като обиколи два пъти, за да е сигурен, че никой не го преследва. С всичкото това обикаляне слънцето беше почти изгряло, когато най-накрая влезе в стаята си. Съблече се и седна на леглото като гледаше лаптопа си. По-добре да провери сега дали няма някое важно съобщение. Сънят можеше да почака още малко.
Боунс влезе в имейла са, като бързо прехвърляше съобщенита си. Мамка му. Изпсува Боунс като стигна до последното. Какво е намислил гулът?

Назад към част 7                                                                  Напред към част 9

Глава 6

– Тих си тази вечер. – Бека хапеше долната си устна.
– Съжалявам, любов, просто съм малко разтревожен. – Боунс вдигна погледа си.
Тя бутна чинията си настрани. Най-накрая, след три срещи се беше отказала да се преструва, че купа зелена салата е всичко, което иска за вечеря.
– Проблеми с клиента?
Бека мислеше, че е консултант на корпорация, която търсеше начини да спести финанси като съкръщава несъществените си служителски длъжности. По един извратен начин, беше доста вярно.
– Нещо такова.
Истинският проблем беше, че Боунс все още изобщо не беше близо до намирането на семейство ЛаЛори. Не изглеждаше да имат собствено местообитание, просто се местеха от апартамент на апартамент на убитите хора.
И макар, през последните три нощи да беше разхождал Бека надолу нагоре по всички улици на квартала, не беше зърнала дори бегло Делфин ЛаЛори. Боунс се беше натъкнал на няколко пътуващи гули, но те празнуваха почти невинно. Не търсеха да хапят първия човек, който е достатъчно глупав, за да ги последва в сграда.
Бека се протегна и го докосна по ръката.
– Знаеш ли къде ще отидеш след като си свършил работата тук? И, хм веднага ли ще си тръгнеш?
– Веднага след като приключа тръгвам. – Знаеше какво наистина го пита. – Работата ми ме отвежда из целия свят и ми оставя изключително малко време за всичко друго.
Не съм това, което търсиш, Бека.
За момент по лицето ѝ мина сянка на болка, но бързо я скри зад фалшива усмивка.
– Звучи вълнуващо.
Дали? Всъщност може да бъде дяволски самотно.
– Знаеш ли, – каза Бека, когато мълчанието се проточи, – ще те разбера, ако след вечеря просто ме оставиш в къщи…
– Не – изведнъж каза Боунс, като накара гласа си да звучи по-меко, след като я видя да примигва при резкия му глас. – Съжалявам, доста съм мрачен, но искам да прекарам повече време с теб тази вечер. Ако искаш.
Почти се надяваше да каже, че не иска. Ако обстоятелствата не бяха толкова потресаващи, Боунс би завел Бека до къщата ѝ и би я заставил да не припарва до града докато това не приключи.
Но той не можеше да застане над следващото прясно сдъвкано тяло и да знае, че е бил способен да го предотврати. Боунс не можеше да ги подуши, не и с потока от хора, тълпящи се по улиците, но можеше да покаже на Бека всяка жена гул, която намери. Все някой път щеше да е Делфин.
– Наистина искам да прекарам повече време с теб докато съм тук, – каза Боунс с усмивка, пълна с възможности.
– Аз също. – Тя се усмихна в отговор, а ароматът ѝ на безпокойство се разсея.
Ти си болно копеле. Помисли си Боунс. Но не позволи нищо от това да се изпише на лицето му. Вместо това даде знак да донесат сметката.
Сила повдигна косата на врата му. Боунс се обърна и изруга тихо, когато видя позната червенокоса глава да идва в тяхна посока.
– Извинявай – изрече той като се изправи.
– Здравейте – поздрави Ралмиел, заемайки мястото стещу това на Боунс. Усмихна се очарователно на Бека. – Коя трябва да си ти, ma belle chérie* (скъпа моя)?
– Никой, който да те интересува. – Рязко отвърна Боунс.
– Сякаш трябва да предпазваш от мен такова прекрасно цвете. – Устата на Бека се отвори, а Ралмиел изглеждаше обиден. – Работата ми е с теб, mon ami. Не с хора, които се навъртат около теб.
Ралмиел нямаше репутацията да наранява невинни минувачи, но на Боунс не му харесваше, че беше видял Бека. Цялата тази ситуация я излагаше на повече риск, отколкото беше имал намерение. Трябваше да промени плановете си за утре вечер. Но всяко нещо по реда си.
Боунс седна като държеше ръцете си близо до сребърните ножове в палтото му.
– Всичко наред ли е? – попита Бека като поглеждаше ту единия ту другия.
– Почти. – Отговори Боунс като не сваляше очи от тези на Ралмиел. – Моят приятел просто е забравил за маниерите като ни прекъсна вечерята.
– Щях да те изчакам отвън, – каза Ралмиел като се намести в стола си – но когато видях твоята chér amie, реших да оставя бизнеса за утре. След като науча повече за la belle тук.
– Не обичам да говорят за мен сякаш не съм тук. – Каза Бека като погледна остро Ралмиел.
Келнерът дойде с чека. Боунс хвърли няколко банкноти към него без изобщо да ги брои, не сваляше вниманието си от Ралмиел, освен ако не е нужно.
– Ще ни придружиш ли отвън? – попита Боунс като повдигна едната си вежда.
– Разбира се. – кимна Ралмиел.
– Имате ли нужда от минута насаме? – Бека им хвърляше предпазливи погледи докато си вземаше чантата.
Не, помисли си студено Боунс. Но бих искал минута насаме да го убия. Вдигна чашата си с уиски, кимайки одобрително като видя, че е почти пълна и се изправи.
– Добре сме, любов. Ще приключим веднага.
Боунс и Ралмиел не се изпускаха от поглед докато излизаха навън. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Почти случайно, Боунс завъртя уискито си. Точно до тях група пушачи чакаха да влязат в ресторанта.
– Какъв е планът ти приятел? – попита Боунс. – Ще се криеш подире ми и ще чакаш най-добрата си възможност?
– Не, mon ami, ще я последвам до дома ѝ, а след това ще се промъкна за теб. – Ухили се Ралмиел.
– Не мисля така. – Бека ахна, а Бунсс просто се усмихна.
След това хвърли уискито си по Ралмиел и използва запалката на най-близкия пушач, за да го подпали.
Ралмиел изкрещя като започна да удря по огъня, който покриваше предната му половина. Някои от зрителите искрещяха също. Боунс не остана да се порадва на работата си. Той дръпна Бека през тълпата, игнорирайки ужасеното ѝ ломотене. Веднага след като намери алея се изтласка нагоре в нощта като покри и двамата с палтото си. Тъй като то беше черно имаше по-малък шанс да ги забележат в нощното небе.
В това състояние Ралмиел нямаше да проследи никого.
Писъкът на Бека беше прекъснат от ръката на Боунс, когато я постави върху устата ѝ. Този път не мина по покривите, а направо прелетя над Квартала и одвъд. Няколко пъти погледна назад, но нямаше летящи форми, които да го преследват. Щеше да е прекалено да се надява, че огънят ще е погълнал Ралмиел и сега той е мъртъв, но поне сега нямаше да знае къде живее Бека.
През цялото време тя риташе и се гърчеше като издаваше ужасяващи грухтящи звуци в ръката му. Когато достигнаха квартала ѝ Боунс се огледа наоколо, видя, че никой не се навърта и се приземи пред входната ѝ врата.
– Шшш, ти си добре, Бека. – каза, пронизвайки я с поглед. – Докарах те до къщи след вечеря и нищо особено не е станало.
– Благодаря за хубавата вечер. – каза тя. Усмихна му се, а страхът ѝ се отцеди от лиццето ѝ.
Той смяташе да е просто лека целувка, но тя отвори устата си и посрещна неговия език с нейния, ароматът на желанието ѝ я обгръщаше.
Боунс я целуна по-интензивно, като спусна ръцете си по талията ѝ. Тя въздъхна, а след това изръмжа, когато бедрата му се отъркаха в нейните.
Парите не са всичко, което мога да ѝ дам. Помисли си Боунс. Тази вечер Бека не искаше да я оставя пред вратата. Сърцебиенето и ароматът ѝ му го крещяха.
Тя се отдръпна от него толкова, колкото да прошепне:
– Влез.
И пак, това беше най-малкото, което можеше да направи.

Назад към част 6                                                                 Напред към част 8

Глава 5

На следващия ден Боунс излезе извън Квартала до магазин, наречен Блатния плъх, като забеляза със забавление слоя смлени тухли, поръсени по прага на вратата. Това беше вуду защитна бариера, която се предполагаше, че задържа отвън онзи, който иска да причини зло на собственика. Жалко, че не помагаше срещу хора, които не вярваха във вуду. Или срещу вампири.
Веднага след като влезе Боунс заключи и завъртя знака от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО. Сбръчканото малко човече зад тезгяха погледна бегло, примига… и след това, от всички неща, които можеше да направи, хукна да бяга.
Боунс премина през стаята и се качи на тезгяха, още преди възрастният собственик на магазина да стане от мястото си. Той се засмя, когато мъжът започна да нарежда проклятия по произхода на Боунс, Боунс и няколко от предците му.
– Жан Пиер, запомни, че говоря креолски и всичко, което кажеш ще бъде използвано срещу теб и всички тези глупости.
– Дябол, – каза Жан Пиер на английски със съскане. – Надявах се, че съм видял последния от вас преди години.
– Хайде сега, приятел, нараняваш чувствата ми. Не разбирам защо е цялата тази омраза към мен. Дядо ти и аз се разбирахме просто чудесно и се радвам, да те намеря тук.
Жан Пиер бързо огледа магазина, но нямаше никого освен него и Боунс. Не беше изненада. Стоките по рафтовете бяха грозни, калпави тениски и други разни трикове, всички в съмнително състояние и с цени по-високи от тези на някои от конкурентите му.
Но истинския бизнес на Жан Пиер беше вуду. Магазините в Квартала бяха за туристи или непросветени. Жан Пиер доставяше истински съставки за практикуващите, за претенциозните купувачи, а семейството му се занимаваше с бизнеса почти от основаването на града. Той знаеше някои от най-тъмните тайни на града. И тъй като Жан Пиер беше наследил семейната черта, да е имунизиран срещу умствения контрол на вампирите, Боунс не можеше да използва погледа си, за да извлече информация от него, колко жалко.
– Сега…какво исках да те попитам? А да, за червенокосия, когото наричат Ралмиел. Вампир, долу горе висок колкото мен и който има най-удивителната нова способност да се стопява в сруйка дим. Какво знаеш за него?
Съдейки по изражението на Жан Пиер, знаеше нещо, но не искаше да сподели информацията.
Усмивката на Боунс не трепна.
– Искаш да те ударя преди да ми отговориш ли? Нямаш проблем. Само ми кажи коя кост искаш да ти счупя първо и ще го направя веднага.
– Дяболи – изсъска Жан Пиер. – И двамата сте просто вървящи мъртъвци. Дори и земята не ви иска.
– Да, разбрах – махна Боунс с ръка. – Всички ние сме презрени индивиди, изоставени от Бог и самата Майка Природа, разбрах го.
Боунс наистина не желаеше да започва да бие малкия мъж. Щеше да отнеме прекалено много време.
– Червенокосият дябол идва насам доста често. – Изплю Жан Пиер. – Има направен амулет, използва магия.
– На вампирите ни е забранено да използваме магия. Това е един от малкото закони, които Каин е наложил на народа си. Изненадан съм, че Ралмиел я използва толкова явно.
– Каин, – устата на Жан Пиер се сви. – Господ трябваше да го убие за убийството на Абел, а не вместо това да го прави вампир за наказание. Що се отнася до Ралмиел, мисля, че тези, които го видят да използва магия не живеят достатъчно дълго след това, за да разкажат.
Това определено би предотвратило слуховете. Но освен Жан Пиер трябва да има още няколко човека, които знаят.
– Кой прави магията, която Ралмиел използва?
– Не знам.
– Няма да се насладя, – каза Боунс като измери с поглед Жан Пиер, – но или ще те бия докато не ми отговориш, или ще те взема с мен и ще се храня от, сигурен съм, ужасната ти на вкус кръв, докато се измориш да ми бъдеш снакс и не ми кажеш.
– Надявам се да те изпепели. – Изплю Жан Пиер, но даде името на Боунс. И къде може да я намери.
– Обади ми се ако видиш отново Ралмиел. – Инструктира го Боунс, докато пишеше номера си на гърба на една надписана подложка за продаване на тезгяха. На нея беше изписано “Няма да се оближе сама”. Доста вярно. След това допълни като позволи зелени искри да обагрят очите му и като държеше подложката в ръце. – И не ме карай да приключвам моето дълго съвместно сътрудничество със семейството ти като извърша някоя глупост.
– Не пресичам пътя на дяболи. Има прекалено много лоша енергия след това.
Боунс само кимна докато излизаше. Това също беше вярно.
На четвъртия ден от престоя му в града беше открито друго убийство. Както предния път Боунс отиде на мястото да види какво, ако имаше такова нещо, можеше да използва от там, за да проследи семейство ЛаЛори.
Джелани говори с детектива, назначен по случая. От тихият им разговор, Боунс разбра, че детективът мисли, че Джелани е свързан с най-големия дарител на града, а Боунс е частен детектив.
Боунс накара Джелани да изпразни апартамента преди да влезе, без да обръща внимание на глупостите на детектива, че ще замърси сцената на престъпление. Щеше да остави по-малко следи от тези хора.
Останал сам, обходи апартамента като вдишваше дълбоко на всеки няколко секунди. Прекарали са по-малко време тук, обаче в бързината са направили по-голяма бъркотия. Тези кървави пръски са от артериална кръв, достатъчно широки, така че най-вероятно момичето е бягало, когато са разкъсали гърлото ѝ. Въпреки това, това не е същото момиче като в кухнята. Бедното момиче, собственичката на другия апартамент, не са ѝ оставили крака, с които да бяга.
Момчето е било живо. Кръвта му е по-прясна от техните, а и двете стаи са пропити все още със смрадта от страха му. Според плиткотата на раните му, вероятно е бил жив, когато са изяли ръцете му…
Боунс усети промяна във въздуха точни преди Ралмиел да се появи зад него. Той се завъртя, ножът му проблесна като го извади, но този път другият вампир не насочи никакви оръжия срещу него. Не, Ралмиел се взираше почти тъжно в касапницата в стаята.
– Mon Dieu, – въздъхна той, след това погледна критикуващо ножа в ръката на Боунс. – Разкарай го. Достатъчно смърт е имало в тази стая, oui?
При нормални обстоятелства, Боунс не би се съгласил и би продължил с намушкването на Ралмиел. Но смрадта, сцената и аурата на отчаян ужас в апартамента също го отказваше да добави още. Той свали ножа, но не го прибра. Не беше чак толкова афектиран, че да загуби ума си.
– Ако не си тук, за да ме убиваш отново, защо си тук?
Ралмиел обикаляше стаята като вдишваше също толкова дълбоко и често както и Боунс преди това. В юмрука си държеше друга малка черна чантичка. А да, това трябваше да е вуду версията на Ралмиел за телепортьор.
– Това не е извършено от човешки ръце. Едно е да убиеш нещо като теб или мен, – пренебрежителното махване на Ралмиел обхващаше взаимната им липса на стойност, – но това са невинни. Не е правилно.
Боунс почти завъртя очи. Убиец със съвест. Ако Ралмиел не искаше да го убие, би го поканил на питие и можеха да поговорят.
– Не си ли чул за другите убийства? Трябва да внимаваш повече, приятел.
– Чух за последното, но не знаех, че нашият вид е отговорен. Ню Орлеанс е моя град. Има своите мрачности, но не и това. Знаеш ли кой го е извършил?
– Да – Боунс срещна зеления поглед на другия мъж.
Ралмиел изчака. Боунс не добави нищо. Накрая Ралмиел хвърли преценяващ поглед на Боунс.
– Тук си, за да ги убиеш, нали? Не си много умен, след като мислиш, че Мари ще ти благодари след като ѝ откраднеш славата.
– Правя го независимо. – Боунс сви рамене. – Наречи го слаба работна седмица.
Ралмиел се засмя, но имаше остри нотки.
– Кажи ми кой стои зад това, така скед като те убия, можеш да почиваш в мир, знаейки, че ще предотвратя да се случи отново. Имаш думата ми.
– Благодаря, но ще рискувам. – Отговори, като остави зелено да обагри очите му.
Ралмиел не знаеше, но тези негови магически торбички бяха преброени. Вчера Боунс се беше срещнал с Жоржет, тази която правеше бляскавите бягства на Ралмиел и я беше убедил да смени съставките в новото количество на Ралмиел. Само трябваше да я заплаши. Тя знаеше, че е против вампирските закони да се използва магия и като доставчик на продукта косвено беше виновна. Веднага след като истинските амулети на Ралмиел свършат, Боунс ще го получи точно където го иска. Принуден да се бие и да умре.
Ралмиел се поклони.
– Както пожелаеш.
След това стисна торбичката и се изпари от мястото си.
Боунс гледаше в празното място и е усмихна. Още две, прител. Подозирам, че представлението ти на джин скоро ще свърши.

Назад към част 5                                                                    Напред към част 7

Глава 4

Бека си поръча за първо ястие салата. Боунс, свикнал с объркващите склонности на жените на първи срещи да се преструват, че не ядат, не каза нищо. Той поръча тройна порция ребро и подкани Бека да изяде половината от храната му. Освен, че беше по-слаба, отколкото ги предпочиташе, Бека щеше да се нуждае от допълнително желязо от червеното месо, тъй като Боунс обмисляше да намали кръвта ѝ преди края на вечерта.
След вечеря се разходиха по улиците на Квартала. Боунс даде на Бека палтото си, тъй като късата рокля с тънки презрамки не предпазваше много от студа. Покрай тях тълпите ставаха по-оживени, докато алкохолът се смесваше с воала на мрака, а първичната атмосфера на града караше хората да загърбят нормалните си задръжки.
Бръмченето на енергията и вълнението, идващи от гърчещия се банкет на човеците привлече насила и немъртвите. Под предлог да се смесят с фестивала, Боунс купи маски за него и Бека. Неговата закриваше половината му лице, но нейната беше малко глупаво нещо с перца, което покриваше само зоната около очите ѝ.
Контролирайки внимателно аурата си на сила, новия цвят на косата, маска и преструвайки се, че беше просто още един кръвопиещ, разхождащ се с бъдещата си храна, Боунс беше толкова дегизиран, колкото можеше. Някъде в тази кипяща маса народ семейство ЛаЛори може би ловеше следващата си жертва. Беше време Бека да му помогне.
Боунс я дръпна на няколко крачки в следващата алея. Дори и под грубия шум над тях той можеше да чуе, че ритъма на сърцето ѝ се ускори, когато той се наведе.
Вместо да я целуне, Боунс приближи лицето си до нейното, позволявайки зелено да превземе очите му, като говореше тихо и ясно.
– Помниш ли момичето, Бека? Чернокосата, която си видяла вечерта да си тръгва с убитото момче, можеш ли пак да си я представиш?
Знаеше, че може. Първото нещо, което направи, когато пристигна в къщата ѝ по-рано беше да се убеди, че Бека е видяла Делфин с Ерик. Няколко искри от очите му, малко помощ да се върне към онази вечер и Боунс беше сигурен, че Бека е видяла ясно Делфин, така че да може да я разпознае веднага щом я види отново.
Бека кимна, прикована от погледа му. Боунс помилва бузата ѝ.
– Ако я видиш отново ще ми кажеш незабавно. Ако не съм с теб ще ми се обадиш незабавно, но няма да ходиш никъде с нея. Никога.
– Никога – повтори като ехо Бека.
– Също така няма да помниш този разговор, само ще помниш какво ти казах да направиш, ако я видиш. И при никакви обстоятелства няма да забелязваш, че очите ми са нещо друго освен кафяви, или че зъбите ми са различни от нормалното, нали?
– Да. – Още едно кимване.
– Добре, – усмихна се Боунс. Смарагдовозелената светлина напусна очите му . Веднъж освободена от натрапчивия им блясък, Бека примигна, безпокойството ѝ се беше върнало. Погледът ѝ се спусна към устата му и тя облиза устните си.
Боунс скъси разстоянието помежду им, покривайки с уста нейната в бавна и решителна целувка. Тя имаше вкус на вино и ребро, а освен това там беше и нейния собствен вкус. Сладка, като смачкани цветя.
Скърцащ звук отгоре накара Боунс да се отдръпне към стената, проклинайки. Имаше някой горе.
В следващия момент болка избухна в гърба му, само няколко инча под сърцето му. Когато Боунс се огледа наоколо, забеляза червенокос вампир кацнал на покрива от другата страна на алеята.
– Ралмиел, – измърмори Боунс, като го разпозна. Отдръпна се точно в секундата преди да бъде изстреляна друга стрела. Този път прониза сградата вместо плътта му.
– Хей, mon ami, – извика вампирът мило. – Стой мирно, за да могат га да те убия.
– О, Боже, – ахна Бека.
– Отивай към парада, – заповяда ѝ Боунс, избутвайки я в негова посока.
Друга стрела прелетя към него, забивайки се в ръката му, която беше протегнал, за да избута Бека на безопасно място. Боунс издърпа стрелата, отдръпна се да се предпази от следваща и се изстреля право нагоре във въздуха. Тъй като беше в алеята нямаше да има много свидетели, а онези, които го видеха така или иначе щяха да са прекалено пияни, за да запомнят каквото и да било.
Ралмиел се изхихика по влудяващ начин като избяга прескачайки по покривите с крачки, противопоставящи се на гравитацията. Боунс го преследваше като хвърли няколко ножа от ръкавите си. Целеше се в гърба на вампира, но само няколко уцелиха и то не в сърцето. Човекът беше бърз.
– Не можеш да ме хванеш, mon ami. – Ралмиел се засмя, прелитайки през следващия покрив по посока камбанарията на катедрала Сейнт Луис.
– Разбира се, че мога. – изръмжа Боунс, пресичайки същото разстояние с един въздушен скок. Бръкна в ръкавите си и извади два нови ножа и ги запрати по вампира.
Ножовите попаднаха в гърдите на Ралмиел, но той се отдръпна назад за животоспасяваща микросекунда, което означаваше разликата между това да пронижат сърцето му и да се забият по-малко вредно в гръдната му кост.
– Sacré bleu* (мамка му), – изруга Ралмиел като ги изстръгна и ги вхърли от покрива. След това се усмихна на Боунс. – Беше близко, нали?
Боунс бръкна отново в ръкавите си – бяха празни. Правилно, беше дал палтото си на Бека, а там бяха останалите ножове. Ралмиел насочи арбалета си и изсумтя като видя, че и той е останал без сребро.
– Обикновено не ми отнема повече от четири стрели, mon ami. Не очаквах да си толкова бърз. Ще трябва да продължим това друг път.
Боунс скочи на покрива на църквата.
– Можем да решим въпроса и без оръжия. Хайде, приятел, страх те е да се изправиш в смъртоносен мач само с ръце?
Ралмиел се усмихна странно.
– Мисля да те оставя да живееш тази вечер и да те убия утре. Или на следващия ден. Така или иначе ще ми бъде платена същата сума.
– Решил си да поемеш един от многото договори за главата ми, нали? – засмя се кратко Боунс. – След като те убия, приятел, ще съм любопитен да разбера колко струва тялото ти.
– Не мисля така. – Ралмиел изрисува лък, стискайки нещо в ръката си. След това изчезна пред очите на Боунс.
Боунс се взря в точката, където беше стоял Ралмиел. Какъв трик беше това?
Тъй като бяха в Ню Орлеанс, сърцето на магията и вудуто, може би беше някакъв вид заклинание. Малкото пъти, в които Боунс беше се натъквал на Ралмиел определено нямаше силите да се дематериализира по собствена воля. Също така не предполагаше, че може да скрие такава способност.
Обаче това предизвикваше въпроса, защо Мари би позволила на Ралмиел, познат убиец, да ловува в града ѝ убиеца, който тя беше наела. Ако Боунс умреше, тогава нямаше да може да се оправи с нейния проблем със семейство ЛаЛори, нали? Трябваше да информира Джелани. Може би Мари не беше наясно с присъствието на Ралмиел.
Но сега трябваше да намери Бека и да изтрие всичко, на което беше станала свидетел.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

Глава 3

Следобедното слънце се отразяваше по безбройните мъниста, които хората носека около врата си. Все още улиците не бяха съвсем претъпкани. Още хора щяха да излязат, когато се стъмни. Боунс се забавляваше с мисълта, че по това време на деня може да има вампир навън, докато някои хора оставяха ексцесиите си от предната вечер да ги държат в капана на леглото до здрач.
За да бъде на дневна светлина отвън Боунс се нуждаеше единствено от слънчеви очила и слънцезащитни продукти. Нямаше да избухне в пламъци, ако слънцето докосне голата му кожа, както смешно се представяше във филмите. И все пак един час под слънцето за вампир беше равно на цял ден на плажа за албинос. Лекуваше се почти незабавно, но нямаше смисъл да използва тази си сила за нещо толкова тривиално като слънчево изгаряне.
Беше обиколил Кварталът, като си отбелязваше разликите от предния път, когато беше идвал – преди три години? Не, четири, защото отпразнува милениума тук. По дяволите, годините минаваха сякаш са миг. Трябва да е минало повече от десетилетие от както е бил последно в Лондон. Щом убия семейство ЛаЛори и приключва с преследването на Хенеси и другите нещастни боклуци, с които се е замесил, се прибирам в къщи. Обеща си Боунс. Мина твърде много време. Дори последно време звуча повече като янки отколкото като англичанин.
Само няколко пресечки по-надолу беше старата къща на семейство ЛаЛори. Дори на дневна светлина се виждаха сенки, които обикаляха. Остатъчни духове. Всички разумни призраци, умрели там стояха на страна, не че Боунс ги обвиняваше. Определено през нощта къщата се изпълваше със стара отчаяна енергия от ужасното ѝ минало. Не беше случайно, че къщата е сменяла толкова много собствениците през последните сто и седемдесет години. Отново беше празна и обявена за продаване. Човеците може и да не бяха способни да виждат остатъчни проявления, но на някакво подсъзнателно ниво ги усещаха.
А Делфин ЛаЛори поне изглеждаше привлечена от къщата. Иначе защо би отмъкнала една от жертвите си точно пред нея по време на обиколка? Да не би иронията просто да я забавляваше? Тогава защо семейство ЛаЛори продължават да се връщат в Квартала, въпреки опасността от гнева на Мари?
Боунс се приближи до къщата. Усети силна миризма на химикали от магазина в дясно. Фризьорски салон, реши той, след това погледна отражението си. От доста време косата му беше кафява. А след като някой очевидно го преследваше, нямаше да навреди да смени облика си.
Влезе в приемната, без да се изненадва, че има хора, които чакат. Всеки бизнес в квартала процъфтяваше по време на Марди Гра, освен може би църковните служби. Записа името си в списъка, седна и зачака. Четиридесет минути по-късно беше извикан от фризьорката.
– Здравейте, какво ще бъде? – приятелски попита.
– Боядисване, оформяне и подстригване, ако обичате – отговори Боунс.
– Вие англичаните имате сладък акцент – засмя се фризьорката. – Всичко, което кажете звучи толкова свойски.
След като му изми косата, го заведе в кабинката. Боунс прочете името ѝ на сертификата ѝ за фризьор и изсумтя.
– Ребека де Уинтър * (“ Ребека” роман от Дафни дю Морие първо издание 1938г. – след женитбата си главната героиня се казва Ребека де Уинтър). Това умишлено ли е?
– Да. Родителите ми обичаха тази книга. – Усмихна му се тя. – Ти си първият човек, който свързва името ми с нея. Няма много хора, любители на старите класики.
Боунс подтисна следващото си изсумтяване, защото да ѝ каже, че смята “Ребека” за нова художествена проза щеше да предизвика прекалено много обяснения.
– Така или иначе се представям като Бека, – каза тя докато му изтриваше за последен път косата с хавлията. – Е, какъв цвят ще бъде?
Какъв не е бил скоро?
– Нека е русо.
– Наистина? – Тя премига срещу него в огледалото.
– Платинено.
Ръката ѝ бездействащо рошеше къдриците му. Боунс срещна погледа ѝ в огледалото. Тя бързо отмести своя и подхвърли през рамо:
– Нека само да забъркам цвета.
Той се усмихна. Нямаше фалшива скромност за външния си вид. Беше негова отличителна черта през осемнадесети век, когато беше човек и преживяваше като продаваше тялото си на жени. След това, това му осигуряваше да не прекарва много вечери сам, но по негово желание, а не за монети. А понякога използваше външния си вид, когато ловуваше смъртоносна женска плячка. Беше полезен инструмент, но Боунс отдаваше много по-гплямо значение за поддържането на ума и силата си.
Бека се върна и нанесе цвета на косата му. Боунс си говореше с нея, разбирайки, че работи тук от няколко години, а живее точно извън Квартала и, доста интересно, е затваряла вечерта, когато Ерик Грийнвил е бил убит.
– …срамота – продължи Бека. – Не мога да кажа колко пъти съм виждала през прозореца онези групови обиколки, докато екскурзпводът говори за онази стара къща. Не могат да отидат до нея, защото е частна собственост, затова те излизат тук отпред. Колко ужасно е, че човек е ограбен и убит, от някого, когото е срещнал на онези обиколки.
– Това ли се казва по вестниците, че е станало? – попита Боунс, макар вече да знаеше отговора.
– Да, – кимна тя. – Винаги стават странни неща на Марди Гра.
Може и да беше вярно, но Боунс беше по-заинтерисован, от това, че Бека може и да е зърнала Делфин ЛаЛори дори и без да си дава сметка. Опита се да проследи екскурзовода от онази вечер, поради същата причина, но Делфин можеше да разпознае него човек. Бека беше анонимна. Тя можеше да бъде доста полезна, а и по дългите погледи, които му хвърляше, съдеше, че нямаше да възрази да прекара повече време с него.
– По работа съм в града. – Непринудено каза Боунс. – Ще си тръгна малко след края на Марди Гра, но се чудех, дали по някаква причина би искала да вечеряш с мен?
Докато я питаше я гледаше в огледалото. Очите ѝ се разшириха, след това тя се усмихна.
– Ъм, разбира се. Би било хубаво.
Беше доста хубава. Дълга до раменете кафява коса с руси кичури, хубави пълни устни и задник, изглеждаше добре на двадесет и няколко години, така че не беше новак в срещите. Тя отмести погледа си.
Изключително въздейстащо, реши Боунс с умозрителен поглед.
– Свободна ли си тази вечер?
Странно колко иначе самоуверени жени се страхуваха от директен поглед.
– Да. Приключвам след час, но, нали разбираш, искам да се прибера, да се преоблека…
– Чудесно, ще те взема от вас към осем. – Заяви Боунс, като използва чаровната си усмивка. Стана добре. Не се възпротиви, както и трябваше.
Когато напусна салона косата му беше с цвят шампанско, държеше в ръка адреса на Бека и доста по-различен план за вечерта, от този в началото. Можеш да се окажеш моят ориентир към Делфин, помисли си Боунс, докато леко целуна по бузата Бека като ѝ обеща да я вземе по-късно. Или поне и двамата ще вечеряме тази вечер.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5

Глава 2

Градската къща миришеше на смърт, кръв, урина и случайни полицаи, в този ред. Боунс изсумтя като колиничи до едно червено-кафяво петно на пода.
– С всичката тази воня на различни ченгета, изненадан съм, че си успял да усетиш миризмата на семейство ЛаЛори.
Джелани стоеше на върха на стълбите като не се осмеляваше да слезе на първия етаж.
– Не са били само долу. Спали са в леглото тук горе,- с твърд пръст Джелани посочи стая надолу по коридора, спалня както предположи Боунс – и са стоели на канапето там.
Боунс вдиша дълбоко, за да направи умствен каталог на миризмите. Тогава с един скок се озова в горния край на стълбището, забелязвайки неумишленото трепване на Джелани, докато го наблюдаваше.
Правилно. Не напомняй на съучастника какво вече не може да прави.
– Леглото и канапето, казваш – попита Боунс, забавяйки крачката си до тази, която използваше като е покрай хора. Канапето беше срещу телевизора, а в ляво беше балкона. Боунс отиде до него и вдиша отново, отбелязвайки си приликите и разликите в миризмите от долния етаж.
– Собственика на апартамента. Момичето. Нейното тяло било ли е намерено някъде?
– Какво те кара да мислиш, че това не е момчешка бърлога? – развеселено попита Джелани.
– Из целия апартамент се носи аромат на момиче. – Боунс хвърли отегчен поглед на Джелани. – Момчето не е живяло тук, макар че повечето от кръвта на долния етаж е негова.
– Има снимка на момичето в спалнята ѝ. – Гласът на Джелани беше неутрален, все едно обсъждаха времето. – Красива е. Предполагам, че още е жива. За сега.
Боунс се взря в Джелани. Всичките му инстинкти му подсказваха, че гулът крие нещо от него. Боунс се чудеше дали той е познавал момичето. Джелани се държеше така сякаш нищо от това не го засягаше, но ароматът му говореше за страх и… ненавист. А щеше да има смисъл, ако беше емоционално свързан със собственика на апартамента.
Или просто беше изплашен от това, което можеше да се случи, ако Боунс не може да убие семейство ЛаЛори преди завръщането на Мари. След като го беше оставила на чело, можеше да се приеме за грешка на Джелани.
– Така и не ми каза от къде познаваш мириса на Луис и Делфин, за да можеш да го разпознаеш. – констатира Боунс.
Нещо бързо премина през лицето на Джелани, преди то отново да стане гладко като черно стъкло.
– През 60те години на 19в. бях женен – отговори Джелани. – Беше робиня в къщата на Сейнт Франсисвил, която се оказа мястото, където ЛаЛори избягаха след като напуснаха Квартала. Докато се биех в армията на Съюза, Луис и Делфин я измъчвали и я изяли. Върнах се прекалено късно, за да я спася, но никога не забравих аромата им.
– А ръцете и краката ти? – попита Боунс без да мигне.
– Ампутирани след битката при Ню Маркет Хейтс. Казаха ми, че е цяло чудо, че съм оцелял. По моя молба Нейно Величество ме промени малко след това. Исках да живея достатъчно дълго, за да видя семейство ЛаЛори мъртви.
Сега изражението на Джелани беше предизвикателно, сякаш очакваше Боунс да го упрекне, че се е превърнал в гул за отмъщение.
– Бях превърнат във вампир против волята ми. – изведнъж отговори. – Бях недоволен доста дълго време, след това го преживях. Не можем да променим това, в което сме се превърнали, тогава защо да се измъчваме? Ако очакваш да те съдя, пробвай с някой друг.
– Не съм чувал това за теб – измърмори Джелани. Изглеждаше изненадан.
– И защо би? – лек смях се откъсна от устата на Боунс. – Това не е видът история, който да се разказва, нали?
– Не мразиш ли господаря си за това?
Да.
Години наред Боунс мразеше Иън за това, че го беше превърнал във вампир. Но той не го беше направил, защото беше зъл. Беше го направил от изкривено чувство за благодарност. Ако Боунс не беше споделял оскъдната си храна, Иън щеше да умре на онова дълго пътуване от Лондон до Нов Южен Уелс, където за първи път се срещнаха като затворници.
Но Боунс нямаше да тръгне да споделя тези подробности. Нямаше нужда да споделя точно това с гул, когото едва познаваше.
– Вече не го мразя – беше всичко, което каза.
– Имаш къща в града, – отбеляза Джелани, сменяйки темата. – Там ли ще бъдеш?
– Не и след тази вечер, – сви рамене Боунс. – Можеш да ми се обадиш по мобилния, ако имаш нужда от мен. Ще се обадя когато приключа.
– Не ги подценявай. – Джелани се усмихна студено. – Делфин е отвела момчето по време на нощна обиколка на Квартала. Бил е забелязан да си тръгва с чернокосо момиче веднага след като обиколката е спряла до старата ѝ къща.
Имаше изкривено чувство за хумор, нали? Помисли си язвително Боунс. Старата им къща беше последното възможно място, където Боунс очакваше да намери семейство ЛаЛори на лов, но това му казваше много. Бяха арогантни, което беше добре. Арогантността и чувството за непобедимост бяха двете точки в негова полза, за да ги убие.
– Колко гули и вампири има в града? – попита Боунс.
– Целогодишно няколкостотин. – каза Джелани след кратко размишление. – На Марди Гра бройката се удвоява. Не само хората се забавляват на градския фестивал.
По дяволите! Ето защо беше перфектното време от годината за семейство ЛаЛори да ловуват. Изобилието от хора, живи и немъртви, им позволяваше да се сливат с тълпата.
Но също така и Боунс щеше да се слее. Беше сигурен, че може да ги хване. Това, в което не беше сигурен, обаче, беше колко човека щяха да убият преди това.
– Ще се обадя, когато приключа. – повтори Боунс на Джелани и излезе от окървавената къща.

Назад към част 2                                                                Напред към част 4

Глава 1

Боунс се оглеждаше постоянно, докато крачеше по улиците на Френския квартал. Миризмите го нападнаха: безброй парфюми, телесна миризма с всякакъв вид хигиенна култура, готвена храна или гниене в коша. Векове на упадък бяха придали на квартала уникална, постоянна смрад, която никой вампир не можеше съвсем да пренебрегне.
Близо до какафонията от аромати беше и звукът. Музика, смях, викове и разговори се смесваха в постоянен бял шум.
Докато завиваше зад ъгъла, Боунс продължаваше да се чуди защо Мари го беше призовала. Не беше нужно да идва, не беше под нея, така че не ѝ дължеше лоялност. Но когато кралицата на Ню Орлеанс се обади, Боунс отговаря. Като за начало, той уважаваше Мари. А и смяташе, че главата му няма да се задържи още дълго на раменете му, ако ѝ откажеше.
Въпреки че имаше вероятност това, което Мари искаше от него да включва да убие някого.
Току-що беше завил зад следващия ъгъл, когато инстинктът му подсказа, че някой го наблюдава. Отдръпна се рязко настрани и в следващата секунда усети пронизваща болка да обзема гърба му. Боунс се завъртя към най-близката врата, събаряйки хората около него. Опрял безопасно гръб на стена с един единствен вход с чист изглед, Боунс погледна към гърдите си.
Широката глава на една стрела с три върха стърчеше от гърдите му, където го беше пробола. Дръжката все още стърчеше от гърба му. Докосна окървавения връх и изруга.
Сребро. Два инча по-надолу и щеше да мине през сърцето му, слагайки край на живота му завинаги.
– Хей, приятел – някой го повика. – Добре ли си?
– Прекрасно. – отвърна Боунс. Огледа се и осъзна, че е попаднал в бар. Шефовете се пулеха в гърдите му.
Спря колкото да издърпа стрелата от гърдите си преди да изхвърчи през вратата, движейки се с такава скорост, че хората в бара щяха да видят само размазано петно. Така или иначе не го интересуваха. Вниманието му беше фокусирано върху това да намери кой стреля по него с ръчно изработена стрела. Според ъгъла на пробождане беше стреляно отгоре.
С един вертикален скок се качи на покрива на бара, навеждайки се отново докато изучаваше с поглед околните сгради. Нищо. Боунс пробяга по покривите на сградите от близките две пресечки, докато не беше сигурен, че стои на точното място, където е бил стрелецът. Във въздуха имаше слаба, остатъчна енергия, която потвърди това, в което вече се съмняваше – който и да е изстрелял тази стрела не беше човек.
Отново прегледа покривите, но нямаше никого. Той, или тя, беше бърз, не беше минало повече от минута от изстрела до момента, в който Боунс стоеше на мястото на предполагаемия стрелец. Не беше аматьор. Който и да беше, беше уведомен бързо, че Боунс е в квартала. Беше пристигнал едва предната вечер.
Боунс мислено сви рамене докато скачаше от покрива, вече по-внимателен да стои сред групи хора, но не и да пропусне срещата си. Веднъж вече беше умирал. След това смяташе да премахне страха.
Боунс чакаше пред портата от ковано желязо на гробището Сейнт Луис #1. Гърбът му беше на позиция, и той наглеждаше покривите, готов да бяга и при най-малката следа от движение.
Гробището беше пълно с духове и околните улици бяха оплетени като с призрачни паяжини. Боунс ги игнорира, макар да можеха да бъдат толкова шумни и смущаващи, колкото и туристите. Кварталът в Ню Орлеанс беше последното място, на което някой можеше да почива в мир, бил той жив или мъртъв.
Не бяха минали и пет минути, когато един великан дойде към него. Аурата му говореше, че е гул, макар изобщо да не приличаше на тези, измислени в Холивуд. Не, той имаше гладка кафява кожа, плешива глава и гърди, подобни на бъчва – самата картина за здраве и жизненост. С изключение на походката му, в която се усещаше леко неудобство, което беше в противоречие с нормалната грациозна походка на немъртвите.
– Боунс – човекът го поздрави.
– Джелани – бяха минали години, но Боунс си спомняше името му. Той кимна. – Тук съм да се видя с Нейно Величество, по нейна молба.
Джелани махна с ръка:
– Последвай ме.
Лунната светлина освети черните ръкавици на Джелани. Формата им беше прекалено перфектна и прекалено твърда. Протези. И двата му крака под коленете липсваха също. Боунс не знаеше как Джелани е изгубил и ръцете, и краката си, но знаеше, че е станало преди да стане гул. Единственото нещо, което не порастваше отново след като беше отрязано от вампир или гул беше главата.
Това, което не знаеше е защо излизат извън гробището, вместо да влязат през портата.
– Не си се изгубил, нали, приятел? – попита Боунс с хладна дружелюбност. И преди се беше срещал с Мари, но срещите им се провеждаха само в долната част на гробището, точно под мястото, където беше празният ѝ гроб. Мари Лаво имаше страхотно чувство за ирония.
Джелани се обърна на половина, но не забави крачката си.
– Ако те е страх да ме последваш, махай се.
– Опитваш се да ме засрамиш до глупост? – Боунс изпръхтя и спря. – Не мисля. Преди около половин час някой направи почти успешен опит да ме убие, а сега искаш да се срещна с Нейно Величество на място, различно от обичайното. Кажи ми защо или си тръгвам и тогава можеш да ѝ обясниш защо се провали в това да го предотвратиш.
Джелани спря все още стоейки в профил.
– Нейно Величество не е тук. Изпрати ме да говоря с теб вместо нея.
Веждите на Боунс подскочиха. Мари беше известна с това, че сама се справяше с молби, заплахи или наказания, но беше изпратила лакея си да говори с него? Това го заинтригува дори повече, от това да разбере защо беше повикан тук.
– Добре тогава – каза Боунс. – След теб.
Джелани го поведе към Ковачницата на Лафайет, най-стария бар в Квартала. Боунс си поръча уиски, чисто. Гулът не поръча нищо. Погледът му продължаваше да трепти наоколо или очакваше нещо, или от нерви. Боунс премести ръката си почти небрежно до джоба си. Имаше няколко сребърни ножа в подплатата на панталона си в случай на вампирски неприятности, макар че нищо друго освен обезглавяване не би убило гул.
– Мари – напомни Боунс.
– Нейно Величество – поправи го Джелани.
Боунс се изкуши да завърти очи. Формалностите са преувеличени, така че извади пръчката от задника си. Вместо това каза:
– Какво иска от мен?
Джелани бръкна в якето си. Движенията му бяха бавни заради неговите твърди пластмасови ръце, така че Боунс не почувства предпазливостта, която обикновено би имал при този жест. След това Джелани извади плик.
Боунс го пое, извади дискретно снимките, хвърляйки им само поглед, както и на страниците отдолу. След това ги плъзна обратно в плика им и погледна твърдо мъжът отсреща.
– Какво те кара да мислиш, че са живи? През последния половин век е имало само слухове за двойка от тях.
– Живи са и са в града. – Очите на Джелани бяха в почти същото тъмно кафяво като тези на Боунс и затова погледът му беше точно толкова твърд.
– Заради кръв и части от тяло, намерени в апартамент? – Попита пренебрежително Боунс. – Някой човек също може да бъде отговорен за това.
– Те са. – Тонът на Джелани беше неприятелски. – Повтарят това, което направиха преди четиридесет години. Нейно Величество беше отново отвъд океана и те дойдоха тук точно преди Марди Гра. До Пепелната сряда* (Пепел сряда , в християнската църква, първия ден на Великия пост, настъпващ шест и половина седмици преди Великден (между 4 февруари и 11 март, в зависимост от датата на Великден). Пепелната сряда е тържествено напомняне за човешката смъртност и необходимостта от помирение с Бога и бележи началото на покаятелния сезон на Великия пост.) – липсваха петнайсет души. Сега отново кралицата я няма и те се върнаха.
Боунс го прецени. Или Джелани беше много добър лъжец, или вярваше на думите си. Което, обаче, не ги превръщаше в истина.
– Трябва ми друго доказателство, освен липсващи туристи по време на отсъствието на Мари. Защо не съм чул, че са се върнали в Ню Орлеанс, както казваш? Не е като такива новини да останат тайна, приятел.
– Подуших ги два пъти. – Джелани също внимаваше да не изрече имената им. Не си направи труда да поправи Боунс, за това че отново я нарече Мари. – Нейно Величество иска да се справиш с това бързо. След като бъде свършено, тя ще поеме заслугата за тяхното наказание, за да не изглежда така, че два пъти е позволила на убийци да ловуват в града ѝ докато я е нямало.
Боунс потупа брадичката си. Нямаше да е лесно. Семейство ЛаЛори бяха с лоша слава както в човешката, нака и в нечовешката история. Говореше се, че Луис е силен гул на четиристотин години. Делфин беше на около двеста, но компенсираше възрастта на Луис с порочността си.
– Сто хиляди паунда. – каза Боунс.
Беше достатъчно висока цена, Мари да не смята, че му е длъжница, но и достатъчно ниска, за да я сметне за приятелска услуга. В действителност можеше да свърши работата и без заплащане. Семейство ЛаЛори бяха толкова гадна двойка, колкото и някои от другите гадории, които Боунс беше съсухрял безплатно.
– Ако свършиш работата до Пепелната сряда парите са твои. – каза Джелани без да му мигне окото.
Това му даваше само седмица. Боунс довърши уискито си. Нямаше време за мотаене, тогава.
– Даваш ми пълен контрол над града. – каза оставяйки чашата си. – Ще стоиш настрана, освен ако не ти кажа друго. Имаме ли сделка?
– Да. – Джелани леко се усмихна.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3