* * *
Едва много по-късно, успокоена от ментов чай с такава концентрация, че по-скоро разхлаждаше, отколкото сгряваше, намерих сили да отменя заклинанието Мюрум, да върна вратата на мястото ѝ и да отворя прохода към разрушения кабинет, но не останах дълго, защото целта ми беше само да взема материали за писане. Но не можех да не отбележа със съжаление, че ни предстои труден и продължителен ремонт.
Моята любезна икономка беше тази, която ме хвана в момента на оценяване на щетите.
– Мис Вайърти, отидете в спалнята, ще се простудите. – каза мисис Макстън, покривайки раменете ми с пухкав шал.
Не възразих и напуснах мястото, където по моя вина мистър Уолън, мистър Онър и мистър Илър трябваше да работят до късно през нощта, спасявайки книги, картини и мебели от снега и вятъра. Всичко трябваше да се премести в други стаи, а на сутринта да се отиде в града и да се потърсят зидари, стъклари и дърводелци – рафтовете бяха толкова силно повредени, че беше по-лесно да се заменят с нови, отколкото да се поправят старите.
* * *
„Уважаеми лорд Арнел,
Искрено Ви благодаря за откровения разговор и възможността да стигна до някои категорични отговори и заключения.“
– Мис Вайърти, скъпа моя, трябва да си легнете. – каза мисис Макстън, като се откъсна от четенето на вечерния вестник и се зае с плетенето.
О, да, би трябвало, но дотогава трябваше да направя всичко възможно, за да предотвратя повторното възникване на подобна ситуация.
И се върнах към писмото:
„Предполагам, че сега, след като знаете врага си и мащаба на затрудненията си, животът ви ще бъде изпълнен със събития, решения, реализация на решения и всички останали неща, които един отговорен градски управител трябва да прави на отговорната си позиция. Съчувствам ви от все сърце и предполагам, че ви очаква трудна битка за независимостта на Уестърнадан и на всеки дракон в Империята, но предвид това, което знам за вас и лорд Давернети, съм убедена, че ще се справите добре. Все пак ще си позволя да дам един приятелски съвет – не изграждайте град, който не можете да напуснете законно. Ако наистина държите на Уестърнадан, направете всичко възможно да го превърнете не в ужасен затвор, а в град, в който искате да живеете.“
Това беше разумен съвет. Беше разумен и знаех, че е рационален – нашето правителство, за което, уви, сега не мога да си спомня, без да потръпна, провеждаше политика на привличане на хора в отдалечените северни региони чрез прости, но ефективни методи, като по-ниски данъчни ставки, по-високи заплати, по-малко години трудов стаж за придобиване на право на пенсия. Имаше много начини и хората ентусиазирано се заселваха в подобни градове в покрайнините на империята, донасяйки просперитет и благоденствие на пустеещите преди това земи, така че… да превърна Града на дракона в място, където хората биха искали да живеят, не беше трудна задача за мен.
От друга страна, продължаването на това писмо се оказа изключително трудно.
Умът ми, съзнанието ми, както и опитът ми, настояваха за едно – да прекратя връзката си с лорд Ейдриън Арнел с всички възможни средства. Всякаква връзка. И разумът несъмнено беше прав, повече от прав, и все пак… Спомних си докосванията на ръцете на лорд Давернети и ми беше гнусно при всяко едно от тях, но можех ли да кажа същото за лорд Арнел? Страхувам се, че не. И едва ли знаех защо, но онова докосване на дланта ми, когато той влезе в стаята на покойната майка Изабел, спасявайки и мен, и сестра Мариса, докосна и сърцето, и душата ми.
Дали драконите наистина могат да предизвикат любов с едно докосване на гола длан?! Трудно ми беше да повярвам, на мен ми беше много трудно да повярвам, но не напразно ръкавиците бяха задължителни за мъжете в Града на драконите… Като учен вече си мислех, че може би има нещо нередно в докосването и допира с голи длани, но като момиче вече можех да кажа с пълна сигурност, че не е така. Единственият дракон, чието докосване ми беше приятно и чиято подкрепа и грижа бяха толкова ценни, беше лорд Арнел, и само той.
– Мис Вайърти, скъпа моя, оставете това писмо и си легнете! – поиска мисис Макстън, като се откъсна от плетивото си.
– Уви – казах тихо – страхувам се, че в такъв случай едва ли ще успея да заспя.
Отговорих на въпросителния поглед на мисис Макстън с мълчание, след което се върнах към перото си.
Но икономката не се задоволи с мълчанието ми и мисис Макстън попита напрегнато:
– Вие смятате ли, че този гад Арнел скоро ще се оправи? Повярвайте ми, не мисля така!
Не обсъждахме случилото се, за щастие домашните ми бяха тактични и внимателни хора и затова не ми задаваха въпроси. Но мисис Макстън си беше постлала в спалнята на професор Стантън, където лежах аз, мистър Уолън спеше с пушката си, а мистър Илнър и мистър Онър патрулираха последователно по периметъра на къщата, докато Бетси беше в мазето със скалпел в готовност. Нямаше никакви въпроси, бяха взети мерки. Всички възможни предпазни мерки.
– Анабел, скъпо мое момиче, – икономката свали очилата си и ме погледна строго над рамките – служих на покойния професор Стантън повече от двадесет години. Виждала съм много неща и знам за драконите повече, отколкото ми се иска. Но именно опитът да живея под един покрив с дракон ми даде безценни познания за физиологията на тези нечовеци. Повярвайте ми, лорд Арнел няма да е по-добре днес. Професор Стантън подобен „чай“ го лишаваше от активност в продължение на три дни.
– О… мисис Макстън! – възкликнах възмутено.
– А какво „мисис Макстън“? – икономката върна очилата на мястото им, поднови плетенето си и каза безгрижно: – Драконите са избухливи, раздразнителни и понякога правят това, което искат, без да мислят. Професор Стантън винаги е бил готов да се закачи на някоя дама, независимо от последствията. А последствията от такива връзки често бяха предизвикателства към дуели, които професорът никога не избягваше заради феноменалната си стрелба – о, той можеше да уцели пчела, жужаща над ябълково дърво, на двеста крачки! И, мис Вайърти, нямате представа колко животи съм спасила само като съм намирала подходящата смес от чай.
Наистина човешката изобретателност е ненадмината.
– Лорд Арнел е по-силен. – отбеляза тя тихо, след като се замисли.
– Така и концентрацията на чая беше по-значителна. – мисис Макстън ми намигна весело.
После отново сложи плетивото в скута си и каза тихо, без сянка от усмивка:
– Мис Вайърти, скъпо момиче, лягай си, утрото е по-мъдро от вечерта, а на сутринта, повярвай ми, ще намерим и изход, и строители.
Напомнянето за строителите окончателно изчерпа силите ми. Моралните. Магическите, според вътрешното ми усещане, продължаваха да растат и да се увеличават, и вече си мислех, че може би трябва да се проверя с помощта на магизмерител, но… дали ще имам време за това?
– Мен много ме притесняват няколко неща. – казах тихо, стискайки перото си.
– Какви? – мисис Макстън се обърна, за да слуша.
Е, не виждах смисъл да прикривам мислите си:
– Първо – откъде драконите изпитват такава силна неприязън към числото „четири“ във всичките му форми. Второ – защо лорд Арнел толкова упорито ми напомняше, че всичко се е променило, откакто съм влязла в дома му като гост. И трето… – казах след няколко минути мълчание: – Защо лорд Арнел се държи толкова… непоследователно?
Моята почитаема икономка направи пауза за момент, преди да каже:
– Числото „четири“ – да, права сте, драконите го избягват, но причините са ми неизвестни. Имението Арнел… – тя направи пауза за секунда – и знаете ли какво, ще разбера. Утре ще отида и ще се видя с мисис МакАвърт. А що се отнася до лорд Арнел, опасявам се, че това е загадка, която тепърва ще разгадаваме с вас. Тази и много други. Например, изключително съм загрижена за присъствието на две уайверни в града и ако едната е под контрол, къде е другата… Наистина съм загрижена.
Мен самата много повече ме притесняваше лорд Арнел, но се страхувах да говоря за това. Върнах се към писмото, което възнамерявах да предам на дракона веднага щом той се появи на прага ми, избягвайки необходимостта да го кажа лично. Имах съвсем основателни опасения, че срещата ни ще се състои по-рано сутринта, а не след няколко дни, както мислеше мисис Макстън.
„Лорд Арнел, аз не ви обичам. Не ви обичам и никога не съм ви обичала. И пиша това не за да ви нараня, а за да ви обясня и да ви дам възможност да разберете мен и моите чувства. В онзи тъмен коридор вие ме попитахте какво мисля, когато ви гледам. Е, би било правилно и честно от моя страна да отговоря въпреки това.“
Драконите могат да усещат лъжата, не всички дракони, но предполагам, че този я е усетил, но винаги има начин да се заобиколи директната лъжа – като се изложи в писмен вид, например.
„Аз видях своите мечти, лорд Арнел. Когато ви гледах, виждах мечтите си за съпруг, семейство, деца и тихото, спокойно щастие, което вие никога не можете да ми дадете. Гледах ви и мислех за вашата студенина и непримиримост, за вашата природа, за вашите способности и възможности. Вие сте волева и твърда натура, лорд Арнел, вие сте този, който може да държи кормилото на кораба във всяка буря, вие сте този, чието име остава в историята, в чиято чест са наречени градове и площади, на когото са посветени музеи. Вие сте дракон с невероятни възможности… но аз не ви обичам. Възхищавам ви се, след последните събития в някои отношения ви мразя, но не ви обичам. Аз не съм наивна, плаха млада дебютантка, която може да се влюби в най-красивия мъж на бала. Аз съм на двадесет и четири години, зряла, разумна и ясно осъзнаваща какво искам. Ето защо ясно осъзнавам, че животът с вас не е животът, за който съм мечтала.“
Препрочетох написаното няколко пъти и го намерих за повече от задоволително. Тъжно, но задоволително.
Тогава се наложи най-накрая да сложа точка на всички „и“-та и написах:
„И искам да ви предупредя, че това не е заплаха, а просто сурова истина – можете да се опитате да действате толкова безчестно и подло като лорд Давернети, можете да използвате всичките си умствени способности или физическата си сила – резултатът ще бъде същият и няма да ви хареса. Надявам се, че сте достатъчно проницателен и умен, за да приемете думите ми сериозно. Имам само един живот, лорд Арнел, така че проявете поне частица чест и ме оставете да го изживея, както желая.
Бог да ви благослови.
И сбогом.
Мис Анабел Лили Вайърти.“
– Скъпа, да се обадя ли на мистър Илнър и да го помоля да занесе писмото на този дракон и да го предаде направо в ръцете му? – попита предупредително мисис Макстън.
– Не, – сгънах белия лист, но не запечатах плика – ще предам писмото веднага щом лорд Арнел пристигне на прага. Искрено се надявам, че чаят ви ще подейства и че срещата няма да се състои днес, но… опасявам се, че всички подценяваме лорд губернатора на Уестърнадан.
И в този момент на вратата долу се чу силно блъскане.
И когато мистър Уолън ни съобщи за посетителя, учудването на мисис Макстън беше безподобно. Уви, за мое огромно съжаление, бях права.