ГЛАВА 24
Ейдриън беше прав. Зак дори нямаше нужда да погледне момчето, преди да ни каже, че се казва Хойт и че семейството му е мъртво. Бях малко скептична, но Ейдриън повярва на Зак.
Когато го попитах защо, той ми напомни, че Зак беше казал на Ейдриън точното време и място, където слугите ще се опитат да ме отвлекат. Откъде Зак знаеше тези неща, все още не знаех, но според Ейдриън архонтът никога не беше грешал.
Направих всичко възможно да не попитам дали Зак си е взел почивен ден, когато сестра ми е била отвлечена. Не го направих, защото се обзаложих, че отговорът на Зак щеше да съдържа думата „заповеди“, а аз не вярвах на реакцията си по този въпрос.
Докато не разполагах с оръжието, имах нужда от Зак, а освен това да го ударя в лицето можеше да е последната грешка, която някога съм правила. В този случай невежеството не беше блаженство. Беше необходимост.
Коста беше завел Хойт при семейството на Томас във Финикс. Бяха се съгласили да приютят момчето, а дългото пътуване щеше да даде на Коста възможност да сподели собствения си опит в реалността. Хойт все още не говореше, но аз хранех надежда, че с времето ще успее да се възстанови психически, физически и емоционално. Трябваше да вярвам в това, заради Хойт и заради Жасмин.
Този път Зак ме омагьоса, за да приличам на младо момче с блестящи, преливащи от облаци очи. Това, че и двамата с Ейдриън се представихме за слуги, идваше от това, че бяхме нула на двама при намирането на оръжието и двама на двама при залавянето ни. Не беше благоприятно начало, но ако в първия момент не успееш и демоните не те убият… е, да опиташ отново беше даденост.
Колинсвил, Илинойс, беше горд собственик на най-голямата бутилка кетчуп в света. В него се намираха и над сто изкуствени земни могили. Подобни странни отличия би трябвало да означават, че градът не е средище на демонична дейност, но познайте отново.
Туристите, посещаващи могилите в Кахокия, виждаха само много малки зелени хълмчета и едно голямо сред спокоен парк, но аз видях оживено население в един тъмен, ледников свят, където малките могили бяха много по-големи, а голямата беше гаргантюанска пирамида.
– Трябва да попитам – казах аз, следвайки Ейдриън до портала на царството – какво става с демоните и пирамидите.
– Егото – отговори той лаконично. При вдигнатата ми вежда той уточни.
– Първите демони са били архонти, които са се разбунтували срещу шефа си, защото са искали да бъдат господари, а не слуги. След като били изпратени в тъмните царства за наказание, те построили там свои царства, като използвали сила, за да получат поклонението, за което жадували. Пирамиди, замъци, кули… те са демоничната версия на блясъка, така че който има най-големите и най-добрите, печели.
– И те се крадат едни други, за да получат още. – Кимнах, сякаш това беше напълно логично.
Погледът на Ейдриън ме накара да се запитам дали не съм пропуснала нещо важно.
– Не само един друг. При всеки удобен случай те поглъщат все повече от нашия свят в своя.
– Никога не си споменавал как – напомних му.
Повдигна рамене.
– Ако вярваш в теорията на М, те го правят, като манипулират гравитацията, за да наложат контакт между два триизмерни слоя, създавайки нов междуизмерен балон.
Той звучеше като физик.
– Лаически термини, моля.
– Когато се включи прахосмукачка, тя засмуква всичко, което е най-близо, в торбичка за прах, нали. Когато се сдобият с достатъчно мощ, демоните използват гравитацията като включено устройство на вакуум, за да активират естествената географска нестабилност на дадена област и да разбият една мултивселена в нейното отразяващо дублиране. След като гравитационният слой се рестабилитира – по същество вакуумът се изключва – всичко в новото царство в торбичка за боклук попада в капан.
– Значи порталите са като маркуча, който минава от чистачката до торбата за боклук – замислих се аз и добавих: – Защо винаги ме хващаш, когато минаваме през тях. Не мога ли да мина през тях сама. – По устните му пробяга усмивка.
– Опитай – каза той и направи жест към празното място вдясно от него. Погледнах го със съмнение. – Там няма нищо. Всички други портали на царството имаха маркери.
– Всички останали. – Той се ухили. – Ти си видяла само два. Повече от половината портали не са маркирани, Айви. Ето защо е толкова трудно да ги намериш, освен ако не ги усещаш. – Не усещах нищо и всичко, което виждах до Ейдриън, беше въздух и трева.
– Сигурен ли си, че е там? – Още едно подсмърчане.
– Дори и да не бях минавал през този преди, пак щях да съм сигурен. Мисля, че не би могла да не забележиш, че забиваш пръста си в контакта. Ето на какво ми приличат порталите.
Уау, сигурно способностите ми са слаби. Трябваше да се концентрирам като дявол, за да усетя намек за нещо свещено, а Ейдриън усещаше тъмните предмети, сякаш бяха електрически удари. От друга страна, той е имал години, за да усъвършенства способностите си. Аз бях открила своите едва преди по-малко от месец. Свих рамене. Време е да упражня малко свръхестествени мускули. Съсредоточих се върху посоченото от Ейдриън място и се хвърлих напред, сякаш се гмурках в басейн. Лицево приземяване. Ау, ау, ау.
Смехът на Ейдриън проникна в онази част от мен, която не виждаше как анимационни птички летят над мен в кръг.
Тялото ми вибрираше от удара и сега знаех, че сухата трева има вкус на несварени спагети с мръсен сос.
– Не е смешно – изръмжах аз.
Той коленичи до мен и все още се смееше, докато ми предлагаше ръка нагоре.
– Ако видиш въздуха, който си хванала, преди да се удариш в земята, няма да се съгласиш.
Преобърнах се, като се загледах, докато отблъсквах ръката му.
– Отплатата е кучка. Запомни това.
– Треперя. – Той ме издърпа на крака.
Дори и да се кълнях в отмъщение, част от мен се наслаждаваше на невъзмутимото му забавление. Ейдриън рядко се смееше, освен ако не беше подигравка, горчивина или предизвикателство. Да го видиш как го прави само с пакост, която оцветява чертите му, беше като да видиш диамант на слънчева светлина в сравнение с това да го зърнеш в сенките.
Не биваше да го правя, но все пак се загледах. Нищо чудно, че Обсидиана го бе искала обратно дотолкова, че да рискува да дойде сама след него. Мразех тази адска кучка, но не можех да я виня за вкуса ѝ.
Смехът на Ейдриън заглъхна и той погледна ръцете ни, сякаш току-що осъзна, че все още държи моята.
Очите ни се втренчиха и думите му отпреди се повториха в съзнанието ми. Исках те от първия път, когато ме докосна…
Нищо друго освен тъмната магия не е било толкова силно, а когато те докосвам, е хиляди пъти по-лошо…
Хватката ми започна да се стяга, но той се отдръпна, а познатата твърдост превърна изражението му в непроницаема маска. Погледът му обаче пламна и ръцете му се свиха в юмруци, докато си поемаше рязко дъх.
Изражението му можеше да е като на статуя, но в тези кипящи сапфирени очи зърнах дивотата, която задържаше, и това ме накара да потръпна.
Ако Ейдриън някога освободи онази част от него, която ме желаеше, дали ще мога да издържа. Или щях да обичам всяка секунда да бъда победена.
Само загрижеността за сестра ми ме възпря да не подложа на изпитание и двама ни, като се хвърля в прегръдките му и го принудя да почувства онова, което продължаваше да си повтаря, че не може да има.
Мускулите му се стегнаха, сякаш на първично ниво усещаше безразсъдната страст, която растеше в мен. Може би го е направил. Може би това беше нещо повече от връзката ни, която ме накара да пулсирам на места, които той никога не беше докосвал, сякаш исках да усетя ръцете му, устата му върху мен там.
Ейдриън се завъртя, а палтото му не успя да скрие как цялото му тяло изведнъж се напрегна, сякаш беше получил електрически удар, за който спомена преди.
– Да вървим – каза той дрезгаво. – Места, на които трябва да бъдем, слуги, които да убием. – Ръцете ми трепереха, докато навличах дебелата си зимна парка и ръкавиците. Вече бях облякла термичните панталони и ботуши.
– Първо, кажи ми защо не мога да мина сама през порталите – попитах, като се забавих, за да имам секунда да се успокоя. Той се обърна наполовина, за да покаже усмивка като нешлифован кристал – красива, но назъбена по краищата.
– Същата причина като всичко останало – кръвните линии. Нужна ти е слугинска, демонична или юдейска кръв, за да преминеш през бариерите, които водят към тъмните светове. Ти нямаш такава, така че като се увивам около теб, по същество те покривам с моята кръв, за да преминеш. – Това обясняваше толкова много неща.
Нищо чудно, че демоните не си правеха труда да поставят пазачи на всяка порта.
Дори ако хората, които пленяваха, успяваха да се ориентират в тъмнината, и да ги намерят, те не можеха да преминат през тях, за да се върнат в своя свят. Веднъж попаднали в някое царство, те се оказваха в безнадежден капан.
Челюстта ми се стегна.
Не Жасмин. Веднага щом намерех това оръжие, идвах за нея и с помощта на Ейдриън тя отново щеше да види слънцето.
– Готова съм – казах аз, като тонът ми вече беше само леко задъхан. Той не ме погледна, когато ме придърпа към себе си и след това ни пусна в портала, който не бях успяла да видя, камо ли да проникна в него.
Щом приключихме с падането през невидимата мембрана, свързваща нашите царства, той ме пусна.
Примигнах, очите ми се приспособиха към тъмнината, която сякаш се просмукваше в душата ми, прогонвайки желанието ми и втвърдявайки ме с цел.
Ако оръжието беше тук, ужасният плен на Жасмин щеше да приключи.
Всичко, което трябваше да направя, беше да остана силна, да се съсредоточа и да го намеря.
Светлината от града се отразяваше от заледената земя, добавяйки странно, слабо сияние, което не ми позволяваше да бъда напълно сляпа.
Все пак беше достатъчно тъмно, за да не мога да видя лицето на Ейдриън. Само огромното му тяло до мен. Високите силуети около нас сигурно бяха дървета, замръзнали на място от студа.
Не можех да видя повече от най-широката част на очертанията им; клоните им, ако имаха такива, бяха невидими на фона на мрака, който витаеше над нас като злокобен дух.
Ейдриън се наведе, топлият му дъх контрастираше със замръзналата ни обстановка, докато говореше близо до ухото ми.
– Ако някой ни спре, нека аз да говоря. – Тъй като не говорех демонски, вече бях планирала това. Тъкмо се канех да му кажа същото, когато цялото му тяло замръзна с такава внезапност, сякаш се беше превърнал в камък. – Айви, не мърдай – прошепна той с нисък, яростен глас.
Опитах се да накарам всяка част от себе си да прояви подобна неподвижност, но не можах да спра очите си да се стрелкат наоколо или гърдите си да се повдигнат, когато сърцето ми се ускори, а дробовете ми отговориха с искане за повече кислород.
Какво толкова опасно имаше тук, че Ейдриън си играеше на статуя, вместо да посегне към пистолета си. Отговорът ми беше съскащо ръмжене, което повдигна всички косъмчета по врата ми. Звучеше като див вълк, който току-що си е намерил храна, а някъде вляво от мен ответно, виещо съскане разкъса тъмнината в отговор.
– Ейдриън – прошепнах аз, а ужасът ме прониза. Бърз като светкавица, той беше зад мен, ръцете му като двойни ленти около мен.
– Затвори очи – нареди той, а гласът му едва се чуваше. – Не може да те нарани, ако не мърдаш. Затворих очи. Бях виждала хора, заклани плюс демони, които се превръщат в смъртоносни облаци и гарвани, но ако Ейдриън смяташе, че мога да се справя с каквото и да беше това, щях да му повярвам.
Ръмженето се приближи и с внезапна вибрация в земята усетих, че нещо голямо се приземи точно пред мен. Реещият дъх идваше на вълни, които удряха лицето ми като леки шамари.
Преборих се с нов прилив на паника, когато осъзнах, че стоя, но съществото все още е на нивото на очите ми. Какво беше то.
Съскането му се превърна в гърлено, преди да усетя как нещо хлъзгаво и влажно се плъзга по лицето ми с бързината на змийски език.
Породеното от страх отвращение щеше да ме накара веднага да замахна към мястото, ако не беше предупреждението на Ейдриън.
Не може да те нарани, ако не мърдаш.
Не знаех как това може да е вярно. Нещото ме беше облизало; знаеше, че съм тук. Нито един мускул на Ейдриън обаче не трепна, а след това отвратително облизване съществото не направи нищо, освен да хрипне по онзи странен, съскащ начин.
Подражавах на спокойствието на Ейдриън, като държах очите си затворени и исках дишането ми да бъде тихо и плитко.
Тогава нова, зловеща вибрация разтърси земята. Друго същество се беше приземило точно зад нас. Още едно смрадливо дишане изпълни въздуха с миризма на стар боклук и изгнила риба.
Избухна съскащо ръмжене, силно като тръба и толкова ужасяващо, че коленете ми сякаш се превърнаха в желе. Само хватката на Ейдриън ме държеше напълно неподвижна, докато нещо масивно се блъскаше в тялото ми, като акула, която изпитва плячката си.
Стиснах по-здраво клепачите си, борейки се с почти непреодолимото желание да посегна към пистолета си. Чувствах се изключително безпомощна, изключително уязвима.
Ако ръцете на Ейдриън не бяха обвити около мен, осезаемо напомняне, че не съм изправена пред това сама, може би щях да започна да треперя. Тогава пред лицето ми избухна рев, толкова силен, че сякаш се отрази в мен.
Сърцето ми се разтуптя, когато нещо остро се заби в горната част на главата ми, разделяйки косата ми с множество твърди точки. Не беше нужно да отварям очи, за да разбера какво беше това. Гигантските зъби на съществото. Вътрешностите ми се изкривиха от ужас и примирение.
Едно щракване на челюстите и всичко щеше да свърши.
Не може да те нарани, ако не мърдаш.
Не можех да кажа колко дълго трескаво повтарях обещанието на Ейдриън, но накрая зъбите върху главата ми изчезнаха. След това, с две серии от вибриращи удари, пространството около нас се почувства по-малко потискащо и знаех, че огромните, гнусни зверове са изчезнали.
Все още обаче не се движех и не отварях очи. Не и докато Ейдриън не ме вдигна, не се затича и не усетих как паднахме през портата обратно в светлината и топлината на Колинсвил, Илинойс.
Тревата ме удари в лицето от твърдото ни приземяване, но не ми пукаше.
Вместо да се изправя, започнах да търкам бузата си достатъчно силно, за да я натъртя, и все още имах чувството, че слузта от езика на съществото е останала. Исках да измия кожата си с пареща вода, но не можех.
Единственото, което можех да направя, беше да продължа да търкам лицето си с облечените си в ръкавици ръце.
– Какви бяха тези неща? – Прошепнах, все още твърде травмирана, за да говоря с нормален тон.
Ейдриън коленичи и хвана китките ми, принуждавайки ме да спра грубото си търкане.
По лицето му също имаше лъскави следи, което показваше, че не съм единствената, която съществата бяха облизали.
– Хрътки – каза той равномерно – което означава, че имаме проблем.
Започнах да се смея. Не онзи възторжен, ура-жив, както когато оцелях след първата атака на Деметриус, а див крясък, който се колебаеше между лудостта и отчаянието.
– Проблем? Не думай – изпъшках аз. – Мислех, че огромните демонични кучета ще бъдат само малка неприятност. – Ейдриън изглади косата от лицето ми, а ръката му се задържа, за да подхване брадичката ми.
– Хрътката – е прозвище. Те не са кучета. Те са древни влечуги, които демоните селективно са развъждали, докато не са създали най-злокобното нещо на четири крака. Не виждат, не усещат вкуса и миризмата, затова си в безопасност, ако не мърдаш. Ако го направиш, те са обучени да те разкъсат на парчета. – Престанах да се смея, но това не означаваше, че се чувствам по-стабилно.
– Гласувам да пропуснем това царство и да търсим само такива, в които няма демонични, човекоядни влечуги.
– Не е толкова просто – каза той, все така с онзи вбесяващо спокоен тон. – Не се предполагаше, че са там, така че демоните сигурно са засилили охраната си. Те знаят, че си претърсила две царства за оръжието, Айви. Изглежда, че се опитват да те спрат да претърсиш и трето. – Изсмукването сякаш никога не свършваше.
– Но сега, когато знаем, че са там, не можем ли просто да донесем по-големи оръжия и да ги убием?
– Хрътките са почти толкова трудни за убиване, колкото и демоните – отвърна Ейдриън, като нотка на мрачност ме накара да се запитам дали говори от опит. – Освен това те са студенокръвни, така че трябва постоянно да се връщат при водачите си, за да се стоплят, което означава, че няма да отнеме много време някой от тях да бъде изпуснат. – Да пропълзиш в най-голямата бутилка кетчуп в света и да не излезеш от нея започваше да звучи като страхотна идея.
– А сега какво? – Той ме погледна безизразно.
– Сега ще говорим със Зак.
Назад към част 24 Напред към част 26
