Глава 21
Събудих се готова да извърша убийство за втори път.
Тялото ме болеше от незадоволена нужда, разпалена от онзи проклет друид. Претърколих се, грабнах телефона си и изключих алармата, като смътният спомен за какъвто и да е сън се разтвори в нищото. Грубото, първично внимание на Зак миналата нощ не беше толкова лесно да се забрави.
И това ме подразни още повече.
Вдъхновена, се запътих към банята, игнорирайки мъжа на дивана, който ме наблюдаваше с грубо объркване. Когато излязох от банята, кафемашината беше пусната, но Зак се беше върнал на дивана и беше сложил ръка върху лицето си, за да скрие светлината.
Докато свърша сутрешните си задължения в конюшнята и се приготвя за работа, настроението ми вече беше охладняло. Казах на Доминик, че пикапа ми се е развалил, и тя ми предложи да ми даде назаем стария им рейнджър.
В клиниката се усмихнах весело на колегите си, след което се заех с подготовката на първата ни процедура за сутринта – възстановяване на кръстна връзка на лабрадор. Рикр, мързелив както винаги, си избра един отдалечен ъгъл и заспа.
Сутринта се проточи въпреки забързаната програма от операции, а мислите ми се въртяха между убиеца фея и плановете ни да посетим отново кръстопътя и агентите на полицията, които обикаляха все по-близо, подтиквани от всичко, което Лейни можеше да съобщи след срещата ни снощи. Все по-трудно ми ставаше да се усмихвам, когато колегите ми ме заговаряха, и знаех, че трябва да изляза от клиниката, за да се успокоя.
Проверих дали портфейлът ми е в джоба и бях на половината път към задната врата, когато един глас ме повика.
– Сейбър! – Хейли махна с ръка от късия коридор, който свързваше рецепцията. – Можеш ли да дойдеш отпред?
– Отивам да обядвам – отвърнах и сложих ръка на вратата.
– Някой те търси.
Направих пауза. Не можеше да е Зак, който ми носи поредния обяд. Той нямаше как да стигне дотук, а освен това Хейли не беше достатъчно лъчезарна, за да ми бъде посетител.
„Рикр?“ – Попитах тихо. – „Кой е тук?“
Сънливите му мисли промърмориха в главата ми.
„Кой? Къде?“
„Много ми помагаш“ – оплаках се, докато висях на вратата и се чудех дали да не се измъкна навън. Точно когато реших, че това е по-сигурният вариант, Николета се появи до Хейли, с подозрителна гримаса на устните.
Принудих се да се усмихна.
– Идвам!
С неохота оставих вратата и се запътих към тях. Те се отдръпнаха и аз забавих ход, докато се приближавах към рецепцията. В по-близкия край на дългото бюро Кейтлин преглеждаше документите с двойка на средна възраст, а в краката им седеше затлъстелият им мопс. Възрастна жена седеше на стол в чакалнята с котешка кошница в скута си. А в далечния край, близо до изхода…
Лейни ми се усмихна безпардонно, с руса коса, оформена на плажни вълни, и дизайнерска чанта под мишница.
Устните ми изтъняха. Не бях сигурна дали това е по-добре или по-зле от агентите на МПД, които бях очаквала. Надявайки се, че тя няма да направи сцена пред човешки свидетели, предпазливо се приближих.
Очите ѝ блестяха злобно зад огромните ѝ слънчеви очила.
– Виж се – изсъска тя – как си вървиш през деня, сякаш си толкова невинна.
Не казах нищо, изчаках.
Тя сви устни в присмех.
– Ако снощи просто си беше признала на завета, може би щяхме да кажем добра дума за теб в полицията, но сега е твърде късно.
Добра дума? По-скоро допълнително осъждане.
– Как е късно?
– Полицията ще те арестува тази вечер. Дори са привлекли екип за лов на глави, който да те повали като бясно животно.
Вълна от адреналин стегна червата ми, но запазих изражението си ясно.
– Откъде знаеш това?
– Казах на агентите, че си заплашвала да убиеш завета. – Тя вдигна брадичката си, опитвайки се да ме погледне надолу, въпреки че бях по-висока. – Как се чувстваш, като знаеш, че в момента изживяваш последните си часове на свобода?
– Чувствам се така, сякаш трябва да напусна града, преди да ме арестуват.
– Дори не си прави труда. С наградата за главата ти си обречена, каквото и да направиш. – Тя сложи чантата си на рамото. – Просто исках да видя лицето ти, когато осъзнаеш, че няма да ти се размине да убиеш майка ми.
Наистина ли нямаше представа как е умряла Арла? Нищо ли не подозираше за Джейсън, нейното гадже затворник?
– Е, сега, след като ме предупреди, вероятно трябва да бягам. Може би в планината – добавих със замислен тон. – Там никой няма да ме намери. Ще тръгна на север. Нагоре по Пътеката на върха.
Тя вдиша рязко, раменете ѝ бяха твърди.
– Пътеката на върха? Защо ще ходиш там?
Погледнах я мълчаливо, а лицето ѝ се стегна.
– Ще им кажа, че това е твоят план – заплаши тя.
– Ще кажеш ли? Какво ще се случи, ако полицията ме последва до върха?
– Ти… – Тя се отдръпна. – Ти си убиец. Ти си убиец.
Подарих ѝ истинската си усмивка.
– Аз съм.
Челюстта ѝ се сви, тя измъкна ръката си и дланта ѝ удари бузата ми със силен плясък. В стаята се чуха въздишки, а вниманието на всички се насочи към нас.
– Изгний в ада, ти, психопатска кучка! – Изкрещя тя. Завъртя се на пета, избута се през вратата и изтича навън към сребристия си „Приус“.
Гледах я как си тръгва, а бузата ми пулсираше. Защо беше дошла тук? Отказвайки признанието ми, искаше ли вместо това да се порадва на предстоящия ми арест? За да види реакцията ми? За да си отмъсти лично, преди полицията да предприеме действия тази вечер?
Докато нейният „Приус“ се отдалечаваше, се видя колата, паркирана на мястото зад нейната: черен седан с мъж, облегнат небрежно на него. Носеше тъмен костюм, лицето му беше обърнато към клиниката. Висок, строен, по-възрастен, с късо подстригана кафява коса и очила с тъмни рамки.
Студ се разля по крайниците ми.
– Сейбър?
Обърнах се, изненадана, че Хейли и Кейтлин са от двете ми страни, а лицата им са пълни със загриженост.
– Добре ли си? – Хвана ме за ръката Кейтлийн. – Хайде. Ще ти донеса пакет с лед. Искаш ли да се обадим на полицията?
Полиция? Това само щеше да усложни нещата още повече. Загледах се през прозореца в агента на полицията. Дали щеше да влезе вътре и да се изправи срещу мен в сграда, пълна с потенциални човешки жертви?
Там, където имаше един агент на Магиполицията, наблизо трябваше да има и други. Дали покриваха клиниката от всички страни, чакайки подходящия момент, за да нанесат удар? Мислеха, че имам магия, която може да открадне сърцата на хората от гърдите им. Това беше единствената причина, поради която все още не бяха тръгнали към мен – но когато го направят, нямаше да се сдържат.
Чаках, секундите минаваха, но агентът не се отдалечаваше от автомобила си.
Полицията ме издирваше и ако Лейни не блъфираше, то времето ми почти беше изтекло.
– Сейбър? – Попита ме Кейтлийн.
– Не – казах бързо. – Без полиция.
– Трябва да повдигнеш обвинение. – Хванала ръката ми, Хейли ме издърпа в коридора, който водеше към стаята на персонала. – Тя те нападна.
Когато оставихме рецепцията зад гърба си, пронизителният глас на Николета се понесе след нас.
– Но какво ѝ е направила Сейбър първо?
***
Застанах до задната врата на клиниката. Бях се преоблякла от скафандрите си в чифт дънки и горнище с раета – резервните ми дрехи от шкафчето. Телефонът ми беше в единия джоб, ножчето – в другия, а ключовете за пикапа на Доминик – в ръката ми.
Смяната ми беше свършила и не можех да се крия повече в клиниката. Агентът, който наблюдаваше сградата от колата си, все още беше отпред, а Рикр беше намерил друг мъж в костюм, който наблюдаваше отзад, където беше паркиран старият рейнджър. Ако се вярваше на Лейни, у дома също ме чакаше засада.
Да се преструвам, че следвам обичайния си режим, вече не беше опция.
„Готов ли си?“ – Извиках на Рикр.
„И нетърпелив“ – отвърна моят познат, като телепатичният му глас идваше откъм покрива.
„Бъди внимателен“ – предупредих го аз. – „Не знаеш с какви магии или оръжия разполага този агент.“
„Винаги съм внимателен, гълъбче.“
Почесах се по носа скептично.
„Тогава нека да направим това.“
Приготвих ключовете и отворих задната врата, разкривайки малък паркинг, който се намираше зад търговския център. Вторият агент се въртеше близо до един контейнер за боклук, облечен в същия костюм като другия агент, но с компактно и стройно телосложение, с тъмна коса, подстригана близо до скалпа, с изключение на къса ивица, подобна на мохамеданска, по средата.
Той се дръпна право при появата ми, слънчевите му очила се обърнаха към мен – и напълно пропусна белия ястреб, който се гмурна от небето над него.
Рикр удари с пълната скорост на пикирането си. За късмет на агента бяхме решили да не нанасяме тежки рани, така че феята използва тежестта на тялото си вместо ноктите си.
Изкрещя от тревога, мъжът се спъна, а ръцете му се вдигнаха, за да предпазят главата му, докато крилата на Рикр го блъскаха.
Спринтирах към пикапа, отключих вратата и скочих на шофьорската седалка. Двигателят се размърда. Когато натиснах скоростния лост, агентът протегна ръка. По пръстите му се образуваха кристални отломки, които се изстреляха дъгообразно навън.
Криомаг.
Рикр избегна контраатаката с мах на крилата си, сграбчи ръкава на мъжа с ноктите си и дръпна ръката му назад, като го извади от равновесие.
Натиснах педала на газта. Пикапа потегли и аз профучах покрай Рикр и агента. Гумата изскърца по настилката, докато завивах към главния път, а светкавицата на крилата на моя познат изчезна от огледалото за обратно виждане.
Хванах волана и се включих в интензивния трафик, който се насочваше на запад към Ванкувър. Исках полицията да си помисли, че бягам в големия град, ако ме следят.
Напрежението ми се увеличаваше с всеки изминат километър, а сърцето ми барабанеше бавно, но силно в ребрата ми. Почти вибрирах, когато спрях пикапа на последния светофар преди магистрала „Лугийд“. Тъкмо когато се чудех дали да се върна, усетих как познати феени сили докосват сетивата ми.
Свалих прозореца и миг по-късно един бял ястреб се вмъкна в пикапа и кацна на пътническата седалка. Той разпери перата си, после разтърси цялото си тяло, разпръсквайки водни капки и малки ледени кристалчета във всички посоки.
– Ранен ли си? – Попитах спешно.
„Наранен от обикновен леден магьосник?“ – Рикр ме погледна дълбоко недоволно. – „Оскърбен съм.“
Извъртях очи.
– Неотдавна бе пребит от мечка фея и пленен. Откъде да знам с какво можеш да се справиш?
Обиденото му излъчване се увеличи.
„Магията на един човек не е никакво предизвикателство. Моите роднини изискват повече финес.“
– Разбирам – промърморих аз, макар че всъщност не го разбирах.
Светофарът се смени и аз насочих пикапа към магистралата, която водеше на запад към Бърнаби. Там завих на север, срещнах се с магистрала 7А и се насочих обратно на изток към Кокитлам. Навигирайки си път през града, трафикът беше сгъстен от вечерния час пик, насочих се не към спасителната служба, а към Кариерния път.
Десет минути по-късно спрях пикапа на същия малък чакълест паркинг, на който се бях обадила на Пиърс след първото ми посещение на кръстопътя.
Излязох и разтеглих напрежението от краката си, докато се оглеждах. Няколко непознати коли бяха паркирани наблизо, но паркингът беше изоставен. Рикр тръгна към дърветата, където можеше да пази.
Аз чаках, а дискомфортът ми се превръщаше в разочарование.
– Къде е той? – Измърморих ядосано. – Той би трябвало да…
Телефонът ми завибрира на бедрото ми и аз го изтръгнах, очаквайки съобщение от някакъв закъснял друид – но съобщението не беше от него. Беше текст от непознат номер.
Това е водещият следовател по наградата на Призрака. Проследявам действията по вашия съвет на горещата линия. Трябва да поговорим.
Веждите ми се смръщиха. Той искаше да „разговаряме“? Това не ми се струваше подходяща дума за разпит за известен мошеник и неговата награда за мъртъв или жив.
Телефонът ми изпиука отново и под първото съобщение се появи второ.
Между другото, видях, че си главният заподозрян за убийство. Това е вълнуващо.
Вълнуващо?
Трето пинг.
Ще бъда там възможно най-скоро. Не напускай града, нали?
Не напускай града? Дали по някакъв начин знаеше, че избягвам арест точно в този момент?
Меките енергии на гората се развълнуваха и серенадата от пойни птички заглъхна с трясъка на приближаващите копита. Тилиаг се появи между две дървета, с извита шия и друид на гърба му.
Пъхнах телефона си в джоба.
– Закъсняваш.
Жребецът спря до мен и Зак се протегна надолу. Ръката му ме притисна и той ме издърпа на коня. Преди да успея да изръмжа протест, Тилиаг се впусна в скоклив тръс, който ме накара да се помъча да поставя краката си на място. Ръцете на Зак ме придърпаха назад към него, докато намерих мястото си.
– Преди да извадиш ножа си срещу мен – каза той в ухото ми – закъснях само защото трябваше да маневрирам около шестимата ловци на глави, които се появиха на спасителната акция.
Значи Лейни не беше блъфирала.
– Защо не тръгна по-рано? – Попитах, докато Тилиаг тръгваше по широката чакълена пътека. – Предупредих те, че може да дойдат.
– Помислих си, че ще предпочетеш да не оставям никакви доказателства, че съм бил в дома ти или около него. – Той свали от рамото си малка раница – такава, каквато разпознах като моята. – Взех и няколко неща за теб. Храна, вода, дрехи за смяна.
Неудобно я навлякох.
– Ами Доминик и Грета?
– Те тръгнаха, преди екипът за награди да влезе. Вероятно агентите на МагиПол са ги подмамили да си тръгнат.
Болезнено чувство се събра ниско в корема ми.
– Трябва да намерим Джейсън Брин и феята убиец. Ако не го направим…
Никога няма да мога да се върна у дома.
– Ще го направим. – Той се протегна около мен, за да вземе с шепи гривата на Тилиаг. Фаеричният кон се втурна в галоп, копитата му туптяха по твърдия чакъл и дърветата проблясваха, докато тичахме към надвисналия връх на планината Бърк.
Скоро щяхме да бъдем на кръстопът. И много скоро най-накрая щяхме да научим какво чудовище краде сърцата на феите и оставя толкова много смърт след себе си.
Назад към част 21 Напред към част 23
