Глава 4
Бека си поръча за първо ястие салата. Боунс, свикнал с объркващите склонности на жените на първи срещи да се преструват, че не ядат, не каза нищо. Той поръча тройна порция ребро и подкани Бека да изяде половината от храната му. Освен, че беше по-слаба, отколкото ги предпочиташе, Бека щеше да се нуждае от допълнително желязо от червеното месо, тъй като Боунс обмисляше да намали кръвта ѝ преди края на вечерта.
След вечеря се разходиха по улиците на Квартала. Боунс даде на Бека палтото си, тъй като късата рокля с тънки презрамки не предпазваше много от студа. Покрай тях тълпите ставаха по-оживени, докато алкохолът се смесваше с воала на мрака, а първичната атмосфера на града караше хората да загърбят нормалните си задръжки.
Бръмченето на енергията и вълнението, идващи от гърчещия се банкет на човеците привлече насила и немъртвите. Под предлог да се смесят с фестивала, Боунс купи маски за него и Бека. Неговата закриваше половината му лице, но нейната беше малко глупаво нещо с перца, което покриваше само зоната около очите ѝ.
Контролирайки внимателно аурата си на сила, новия цвят на косата, маска и преструвайки се, че беше просто още един кръвопиещ, разхождащ се с бъдещата си храна, Боунс беше толкова дегизиран, колкото можеше. Някъде в тази кипяща маса народ семейство ЛаЛори може би ловеше следващата си жертва. Беше време Бека да му помогне.
Боунс я дръпна на няколко крачки в следващата алея. Дори и под грубия шум над тях той можеше да чуе, че ритъма на сърцето ѝ се ускори, когато той се наведе.
Вместо да я целуне, Боунс приближи лицето си до нейното, позволявайки зелено да превземе очите му, като говореше тихо и ясно.
– Помниш ли момичето, Бека? Чернокосата, която си видяла вечерта да си тръгва с убитото момче, можеш ли пак да си я представиш?
Знаеше, че може. Първото нещо, което направи, когато пристигна в къщата ѝ по-рано беше да се убеди, че Бека е видяла Делфин с Ерик. Няколко искри от очите му, малко помощ да се върне към онази вечер и Боунс беше сигурен, че Бека е видяла ясно Делфин, така че да може да я разпознае веднага щом я види отново.
Бека кимна, прикована от погледа му. Боунс помилва бузата ѝ.
– Ако я видиш отново ще ми кажеш незабавно. Ако не съм с теб ще ми се обадиш незабавно, но няма да ходиш никъде с нея. Никога.
– Никога – повтори като ехо Бека.
– Също така няма да помниш този разговор, само ще помниш какво ти казах да направиш, ако я видиш. И при никакви обстоятелства няма да забелязваш, че очите ми са нещо друго освен кафяви, или че зъбите ми са различни от нормалното, нали?
– Да. – Още едно кимване.
– Добре, – усмихна се Боунс. Смарагдовозелената светлина напусна очите му . Веднъж освободена от натрапчивия им блясък, Бека примигна, безпокойството ѝ се беше върнало. Погледът ѝ се спусна към устата му и тя облиза устните си.
Боунс скъси разстоянието помежду им, покривайки с уста нейната в бавна и решителна целувка. Тя имаше вкус на вино и ребро, а освен това там беше и нейния собствен вкус. Сладка, като смачкани цветя.
Скърцащ звук отгоре накара Боунс да се отдръпне към стената, проклинайки. Имаше някой горе.
В следващия момент болка избухна в гърба му, само няколко инча под сърцето му. Когато Боунс се огледа наоколо, забеляза червенокос вампир кацнал на покрива от другата страна на алеята.
– Ралмиел, – измърмори Боунс, като го разпозна. Отдръпна се точно в секундата преди да бъде изстреляна друга стрела. Този път прониза сградата вместо плътта му.
– Хей, mon ami, – извика вампирът мило. – Стой мирно, за да могат га да те убия.
– О, Боже, – ахна Бека.
– Отивай към парада, – заповяда ѝ Боунс, избутвайки я в негова посока.
Друга стрела прелетя към него, забивайки се в ръката му, която беше протегнал, за да избута Бека на безопасно място. Боунс издърпа стрелата, отдръпна се да се предпази от следваща и се изстреля право нагоре във въздуха. Тъй като беше в алеята нямаше да има много свидетели, а онези, които го видеха така или иначе щяха да са прекалено пияни, за да запомнят каквото и да било.
Ралмиел се изхихика по влудяващ начин като избяга прескачайки по покривите с крачки, противопоставящи се на гравитацията. Боунс го преследваше като хвърли няколко ножа от ръкавите си. Целеше се в гърба на вампира, но само няколко уцелиха и то не в сърцето. Човекът беше бърз.
– Не можеш да ме хванеш, mon ami. – Ралмиел се засмя, прелитайки през следващия покрив по посока камбанарията на катедрала Сейнт Луис.
– Разбира се, че мога. – изръмжа Боунс, пресичайки същото разстояние с един въздушен скок. Бръкна в ръкавите си и извади два нови ножа и ги запрати по вампира.
Ножовите попаднаха в гърдите на Ралмиел, но той се отдръпна назад за животоспасяваща микросекунда, което означаваше разликата между това да пронижат сърцето му и да се забият по-малко вредно в гръдната му кост.
– Sacré bleu* (мамка му), – изруга Ралмиел като ги изстръгна и ги вхърли от покрива. След това се усмихна на Боунс. – Беше близко, нали?
Боунс бръкна отново в ръкавите си – бяха празни. Правилно, беше дал палтото си на Бека, а там бяха останалите ножове. Ралмиел насочи арбалета си и изсумтя като видя, че и той е останал без сребро.
– Обикновено не ми отнема повече от четири стрели, mon ami. Не очаквах да си толкова бърз. Ще трябва да продължим това друг път.
Боунс скочи на покрива на църквата.
– Можем да решим въпроса и без оръжия. Хайде, приятел, страх те е да се изправиш в смъртоносен мач само с ръце?
Ралмиел се усмихна странно.
– Мисля да те оставя да живееш тази вечер и да те убия утре. Или на следващия ден. Така или иначе ще ми бъде платена същата сума.
– Решил си да поемеш един от многото договори за главата ми, нали? – засмя се кратко Боунс. – След като те убия, приятел, ще съм любопитен да разбера колко струва тялото ти.
– Не мисля така. – Ралмиел изрисува лък, стискайки нещо в ръката си. След това изчезна пред очите на Боунс.
Боунс се взря в точката, където беше стоял Ралмиел. Какъв трик беше това?
Тъй като бяха в Ню Орлеанс, сърцето на магията и вудуто, може би беше някакъв вид заклинание. Малкото пъти, в които Боунс беше се натъквал на Ралмиел определено нямаше силите да се дематериализира по собствена воля. Също така не предполагаше, че може да скрие такава способност.
Обаче това предизвикваше въпроса, защо Мари би позволила на Ралмиел, познат убиец, да ловува в града ѝ убиеца, който тя беше наела. Ако Боунс умреше, тогава нямаше да може да се оправи с нейния проблем със семейство ЛаЛори, нали? Трябваше да информира Джелани. Може би Мари не беше наясно с присъствието на Ралмиел.
Но сега трябваше да намери Бека и да изтрие всичко, на което беше станала свидетел.
Назад към част 4 Напред към част 6
