Глава 26
Рафаел обмисли дискусията, която току-що беше провел с Джейсън, и взе решение да се обади на Калиане. Първоначално майка му се беше противопоставила на използването на каквото и да е модерно комуникационно оборудване, но след като той отказа да общува с нея, използвайки сурова енергия, тя най-накрая се съгласи с малкия пакет, който Наазир и Изабел бяха въвели.
Сега Рафаел чакаше дежурният ангел да отиде да прибере Калиане.
– Рафаел. – Очите ѝ сияеха от любов, тя протегна ръка към екрана, както правеше винаги, сякаш искаше да го докосне. – Сине мой.
– Майко. – Толкова дълго я бе смятал за завинаги изгубена, че всеки път, когато я заговореше, това бе удар в корема, болка в сърцето му. – Искам да ти задам един въпрос.
– Първо, трябва да отговориш на един от моите. – Заповедта на архангел, живял цял еон преди нейния Сън. – Кога мога да очаквам присъствието на сина си? – Тя махна с ръка. – И нямам предвид чрез това устройство.
– Не мога да напусна Кулата, докато някой от Седемте старши не се върне.
– Красивият син. Той със сигурност не е слаб.
Не, Илиум в никакъв случай не беше слаб, но силата му нарастваше на непредсказуеми тласъци; достатъчно, за да не се справя съвсем с новата си сила.
– Майко – каза той нежно, защото щеше да ѝ отдаде чест, докато и ако ужасната ѝ лудост не се върнеше – аз съм твой син, но съм и в Кръга. Не се опитвай да управляваш моята кула, а аз няма да се опитвам да управлявам твоя град.
Погледът на Калиане пламна с драматичен син пламък, а сиянието му беше смъртоносно.
– А ако реша да ви посетя, какво ще стане тогава?
– Аз и моята съпруга ще те посрещнем.
– Значи възнамерявате да продължите връзката си? Мога да я сломя с едно щракване на пръстите.
– Тогава ще трябва да те убия – както ще направя, ако някога те сметна за заплаха за Елена. – Майка му беше Древна, свикнала да постига своето и да го вижда като дете. Трябваше да си спомни, че момчето, което бе оставила окървавено, разбито и с болно сърце на зелено поле далеч от цивилизацията, отдавна го нямаше. – Аз не съм това, което бях някога.
Сиянието отслабна, меланхолията се четеше във всяка линия на лицето ѝ и той знаеше, че тя преживява същите спомени.
– Задай въпроса си, Рафаел.
Той ѝ заговори за „Каскадата“, видя незабавно разбиране.
– Значи – шепот, в който се съдържаше тежестта на твърде много знания – това е вярно. Бях започнала да усещам знаците, но се надявах, че греша. – Косата, която му бе завещала, се разпиля по раменете ѝ, докато поклащаше глава.
– Ще ми разкажеш ли за това?
– То е точно това, което Историкът на Убежището смята, че е – стечение на времето и някои критични събития, които са разпалили прилив на сила в Кръга. Някои ще наберат сила, а други ще се преродят с нови способности. Няма начин да се предвиди изходът и много от тези способности в най-добрия случай ще бъдат непостоянни, а в най-лошия ще имат катастрофални последици.
– Сега, когато разполагаме с тези знания, Кръга може да успее да се справи успешно с промяната.
Изразът на Калиане изведнъж стана стар, толкова много стар, че той можеше да повярва, че Леуан е прав, че майка му е живяла двеста и петдесет хиляди години.
– Да, но виждаш ли, мисля, че именно по време на последната Каскада за пръв път се докоснах до лудостта, макар че тогава не я познавах, защото тя беше коварен натрапник, който се криеше в мен. Няма начин да се предпазиш от такава промяна.
Назад към част 26 Напред към част 28
