Глава 3
Просветление
Рематериализирахме се на планинския път точно когато колата се удари в планината. С писък на извиващ се метал тя се завъртя и се разби долу, а купето на колата се смачка в стоманена маса. Белият свят около нас утихна, когато двигателят угасна. Чух тиктакащ звук и след това се обърнах, когато долната част на превозното средство, която сега беше обърната към небето, избухна в пламъци.
Залитнах назад и паднах на едно коляно, все още люлеейки Келси в ръцете си. Тя извика, когато единият й крак се удари в земята. Бързо я грабнах отново и я попитах.
– Къде те боли?
– Кракът ми… – изстена тя. – Нещо не е наред с коляното ми.
Очите й бяха разфокусирани и от порязването на слепоочието й капеше кръв. Трябваше да проверя нараняването на главата й. Образуваше се голяма бучка.
– Какво стана? – Попита тя. – Къде са родителите ми?
Преглъщайки, казах:
– Имаше инцидент.
Тя кимна, но не бях сигурен дали разбира. Деликатно треперейки, тя каза:
– Много ми е студено.
– Знам, билаута. – Притиснах я към гърдите си и усетих струйката ледени сълзи да се стича по бузата ми.
Не знаех какво да правя. Ако бях донесъл командала със себе си, можех да я излекувам. Най-малкото, което можех да направя, беше да й помогна да се стопли. Използвайки огненото парче на амулета, създадох горещ въздушен джоб, който ни заобиколи. Тя въздъхна и зарови лице в пуловера ми. Докоснах устни до косата й, казах:
– Затвори очи, скъпа. Не ги отваряй, докато не ти кажа.
Клепачите й трепнаха и се затвориха и аз се преместих в гората, недалеч от все още горящата обезобразена кола долу. Метални парчета се бяха откъснали и осеяли земята навсякъде. Използвах водния амулет, за да потуша горещите пламъци. Във въздуха се издигна черен дим и беше толкова студено, че водата около колата започна да замръзва. Проправяйки си път към колата през дълбока снежна купчина, се приближих до счупеното превозно средство и спрях, когато видях локва кръв, която се просмукваше бавно в снега от шофьорската страна.
Чух хрущене на стъпки от някой, който се движеше през храстите и се завъртях, надявайки се да видя майката на Келси, но вместо това беше Кадам. Носеше юргана на Келси и го уви около треперещото й тяло. Преместването ни, използвайки силата на амулета, беше й повлияло. Тя едва беше в съзнание.
– Нейните родители? – Попитах.
Той тъжно поклати глава.
– Баща й го няма.
Преглътнах.
– Мади?
– Тя беше изхвърлена от автомобила. Мади Хейс ще живее само още няколко мига. Гръбнака й е счупен, както и кракът й, а ръката й е премазана. Има изгаряния трета степен, покриващи над седемдесет процента от тялото й, и ще умре, преди да пристигне помощ – отговори той.
Правейки решителна крачка напред, казах.
– Има достатъчно време, за да направим нещо. Тя не трябва да загуби и майка си. Остани тук с Келси, докато аз се върна и взема командала.
Кадам препречи пътя ми и сложи ръка на рамото ми.
– Не, синко. – Сухото му лице изглеждаше все едно е изсечено от камък. Само очите му показваха колко болезнено е това и за него.
Той тръгна през дърветата и когато спря, аз стиснах Келси близо до гърдите си с треперещи ръце и се заслушах в гласа му, докато той тихо мърмореше на майката на Келси.
– Мади. Обещавам, че ще се грижа за нея. Помощта ще дойде скоро. Тя ще се оправи.
Тогава го чух, затрудненото дишане на майката на Келси. Пое си дъх веднъж, два пъти, а след това настана ужасна тишина. Беше си отишла.
Когато Кадам се върна при мен, попитах грубо:
– Защо? – Сълзите се стичаха свободно по лицето ми. – Защо да спасявам само нея?
Въздишайки дълбоко, той каза:
– Елексирът на русалката не трябва да се използва за промяна на съдбата. Всеки човек има своето време. Тяхното време отмина.
– Татко? – Каза Келси сънливо, опитвайки се отчаяно да се събуди.
Извърнах се, отдалечих се от инцидента и тръгнах към дърветата, за да не види тя обезобразената, димяща развалина, увита около телата на нейните родители.
Не можех да понеса да й кажа какво се е случило.
– Тук съм, Келс – казах.
– Татко, сънувах най-хубавия сън! – Тя се усмихна мило, но после изстена и притисна длан към темето си. Тихо попитах Кадам дали ще се оправи. Той кимна и каза:
– Има сътресение.
Сърцето ми се късаше за нея.
– Какво сънуваше, любов? – Попитах, опитвайки се мъката да не прозвучи в гласа ми. Увих юргана около нея, седнах на един дънер и махнах косата от лицето й.
– Аз… малко съм замаяна – каза тя, когато се опита да отвори очи.
– Шшт. Просто дръж очите си затворени и се опитай да се отпуснеш. – Отново затоплих въздуха, докато Кадам бдеше до нас.
– Сънувах красив принц. Той ме спаси от дракон!
– Направи го, нали? – Усмихнах се, докато долепях устни до косата й, неспособен да устоя на краткия момент на близост.
– Мисля, че ме обича, татко.
– Знам, че е така – отвърнах аз.
След това тя утихна и потъна в лек сън. Когато вдигнах глава, попитах Кадам:
– Какво следва?
– Чакаме властите да пристигнат.
– И тогава какво?
– Оставяме я.
Поклатих глава.
– Не. Не. Не мога да я оставя сама да се изправи пред смъртта на родителите си.
Кадам притисна кърпа към кървящия скалп на Келси.
– Трябва, Кишан. Ако тя трябва да стане момичето, което познаваш, момичето, готово да дойде в Индия, за да помогне на непознат, момичето, в което си се влюбил, тогава трябва да я оставим да премине през тази скръб сама.
– Как това е правилно?
– Правилното нещо често боли. Ако някой знае това, това си ти.
След малко попитах:
– Защо аз?
– Моля?
– Защо аз бях този, който трябваше да я спаси? Защо не беше ти? Защо не Рен?
– Ти си, защото винаги си бил ти.
Стиснах Келси по-близо до мен и отбелязах раздразнено:
– Съдба. Това е отговорът ти на всичко, нали? Е, не вярвам в съдбата. Всъщност мисля, че съдбата обърка живота ми.
– Не мислиш за това по правилния начин. Съдбата не е ангел-хранител, който да влияе на избора ти. Съдбата не избира нищо. Тя просто е съдба. Ти си тук, за да спасиш Келси и я спаси. Ако не беше тук, сега, в този момент, тя щеше да умре заедно с родителите си.
– Значи искаш да кажеш, че въсощност нямам избор? Нямам свобода? Аз съм просто пешка, бутана напред-назад в космическа игра на шах?
– Не. – Кадам седна на дънера до мен. – Винаги си имал свободата на собствен избор. Просто твоите избори са записани в аналите на времето. Всички наши избори са там. Всеки човек се отчита. Има хроника на всяко събитие. Единствената разлика е, че успях да зърна събитията, които засягат живота ни, и сега знам мястото си. Иронията е, че ако не бях видял собствената си времева линия, нямаше да имам знанието да поема ролята си на ваш водач.
– Знаеш ли и моето бъдеще?
Той се поколеба.
– Да.
– А на Рен? На Келси?
Кадам кимна.
– Щастлива ли е?
– Мисля, че е по-добре за теб да не знаеш как се развиват нещата. Да пътуваш във времето не е леко начинание. Знанието, което имам, влияе върху всяка мисъл, всяка дума, всяко действие, което предприемам. Ако научиш нещата, които аз знам, това ще те промени завинаги. Това, което се случи, е нещо, което не мога да поправя, Кишан. – След един момент той добави: – Често ми се иска да не е така.
– Не те моля да го променяш. Просто искам да ми кажеш. Щастливо ли е бъдещето на Келси?
– Съжалявам, но това е информация, която не мога да споделя с теб, а има събития, за които не трябва да знаеш. Ако се опиташ да научиш повече или да промениш нещо, което не трябва да бъде променяно, последствията могат да бъдат катастрофални. Умолявам те, остави Келси на съдбата и.
Нейната съдба. Нейната съдба. Докато прегръщах младата версия на момичето, което обичах, и слушах тихите й стенания, докато спеше, знаех, че оставянето на Келси на съдбата й е нещо, което никога не бих могъл да направя. Ако съм направил грешка като я отстъпих на Рен, трябваше да го знам. Кадам може да изпитва притеснения относно промяната на времевата линия, но ако можех да спестя болката на Келси и да се уверя в нейното щастие, тогава бих положил всички усилия да го направя.
Мислите ми бяха прекъснати, когато чух Русалка на пътя високо над нас и виковете на хора.
– Време е – обяви Кадам. – Трябва да тръгнем, преди те да дойдат.
– Искаш да я оставим тук без надзор?
– Да. Никой не трябва да знае за нас нас, нито че сме свързани със случилото се тук днес.
Присвих очи за кратко, след това въздъхнах и целунах меката й буза, докато се изправях. Разгледах околността и не се чувствах удовлетворен. Отказах да я оставя твърде близо до колата от страх да не се събуди сама и да види тази травматична сцена, но ако продължи да спи, имах нужда да съм близо до нея, докато спасителите я намерят.
Затворих очи и използвах силата на амулета Деймън. Земята изръмжа и се появиха камъни, които блокираха гледката й към колата. Разтопих снега и изсуших земята около нас и дори накарах нежни филизи на трева и диви цветя да цъфнат. Кадам вдигна вежди, но не каза нищо. Доволен от усилията си, внимателно я сложих върху естествения килим, който бях създал.
Когато свърших, Кадам каза:
– И сега е време да и залича спомените.
– Вземи я… – Спрях и стиснах челюст. – Какво каза?
– Трябва да променим паметта й, за да забрави присъствието ни. Със сигурност разбираш защо това трябва да се направи.
Нетърпеливо прокарах ръка през косата си. Да й заличи паметта? Когато Келси ме срещна за първи път в джунглата, тя каза, че знае кой съм и какво съм. Тя знаеше, че съм брат на Рен и че съм тигър, но нямаше и искра на разпознаване, когато видя лицето ми. Настръхнах при мисълта какво ме моли да направя и се чудех какво ще стане, ако не се съглася.
Щеше ли да ме помни и да носи тази връзка в себе си? Когато ме видеше за първи път, щеше ли да си спомни, че аз бях човекът, който я е спасил?
Щеше ли да ми даде шанс да я обичам, преди Рен да е впил ноктите си в нея?
Ако не заличим паметта й, това може значително да промени бъдещето. Изведнъж разбрах защо Кадъм настояваше за това.
– Какво трябва да направя? – Все още колебливо попитах.
– Амулетът на Деймън има силата да премахне спомените ѝ за теб. Тъй като в този момент от живота ѝ има много малко такива, би трябвало да е много лесно да следваш нишките. Използвай амулета, за да отвориш съзнанието ѝ. Затвори очите си и виж какво вижда тя.
Влязох в съзнанието й, въпреки че все още не бях сигурен дали наистина ще го направя, но реших, че няма да навреди да надникна. Ярка искра пламна, докато амулетът светеше и усетих как топлината се разпространява в мен. Образи, размити в началото, но ставащи все по-ясни, изпълниха ума ми.
Първоначално бях поразен от толкова много нейни мисли. Преминаваха твърде бързо, за да ги погълна всичките, но скоро разпознах модели и как работи ума й. Преобладаваха мислите за баба й и тревогите й за едно момче в училище, което се заяжда с нея. Стиснах юмруци, докато гледах как се прибира обляна в сълзи в къщи, защото той я тормозеше.
Гласът на г-н Кадам се разнесе.
– Съсредоточш се върху последните часове – каза той.
Изображенията се изместиха, показвайки най-скорошните. Видях се в хижата, извивайки врат, търсейки Келси. Тя изобщо не четеше, а ме гледаше. Усмихнах се, когато открих, че тя ме смята за най-красивия мъж, когото е виждала.
Бързо тези образи бяха завладени от страха й от момчетата, които се блъснаха в нас и от спомена, че ме стискаше за ръката и как инстинктивно ме търсеше за сила и защита. Тя не искаше побойниците в другата кола да я намерят. Когато им предложих да ги спра, тя ме гледаше учудено и в този момент нещо пламна в нея. Изведнъж й се прииска да отвърне на удара.
Смирен, осъзнах, че аз съм причаната за това желание.
– Кишан, трябва да побързаме – каза Кадам.
Прерових спомените й и реших, че ако щях да променям бъдещето, тогава имах достатъчно време да се опитам да го направя, когато Кадам не беше наоколо, за да ме спре. Засега ще направия това, което искаше. Изтрих спомените й за срещата с мен и Кадам в хижата и че пътувах с тях в колата.
За нещастие премахнах спомените й за това, как я прегръщам след инцидента, но в последния момент реших да й оставя две неща – последния съвет, който някога е получавала от майка си, и зараждащото се чувство, че иска да отвърне на удара. Тя нямаше да знае откъде идва, но все пак щеше да го разпознае и винаги щях да знам, че аз съм този, който е вдъхновил тази смелост.
Приключих, станах и кимнах на Кадам, който сложи ръка на рамото ми.
Използвайки амулета на Деймън, премахнах всички признаци от нашето присъствие. Когато звукът от хеликоптера се приближи, сложих ръката си на рамото на Кадам. Светът отново се наклони около оста си, докато ние се въртяхме във вихъра на времето.
***
Стомахът ми се успокои по-бързо от преди и докато оглеждах заобикалящата ни среда, погледнах Кадам.
– Ако нямаш нищо против намери Анамика – каза той – има няколко неща, които трябва да обсъдим. Ще се срещна с вас двамата в тронната зала.
Все още му бях ядосан заради категоричния му отказ да обмисли да промени, това което се случи. Докато се приближавах към стаята на Анамика, се чудех колко време ни е нямало и дали тя спи или е още в банята си. Завъртайки се на пети, реших първо да проверя банята и бях леко разочарован, че не я открих полегнала сред хиляди розови мехурчета. Нямах никакви намерения към богинята, но определено ми харесваше да я ядосвам. Битка с Анамика щеше да ме отвлече от това, което току-що бях преживял с Келси, поне за малко.
Почуках тихо на вратата на спалнята й, но нямаше отговор. Когато я отворих и се вмъкнах безшумно вътре, очаквах една много разстроена жена да ме постави на мястото ми, че влизам в спалнята й без нейно разрешение, но вместо това бях изумен от промените, които беше направила в стаята си.
За жена, изглеждаща толкова твърда отвън, колкото беше Анамика, очаквах стаята й да е проста, строга или може би подобна на палатката й на бойното поле.
Вместо това бях заобиколен от мекота. Не лукс, макар че все още имаше такъв, оставен от Локеш, беше по-топла, по-привлекателна.
Няколко вази, пълни с цветя, разнасяха своя приятен аромат, който се комбинираше с леката миризма на дим от огъня в камината. Тя беше използвала Божествения шал, за да направи дебели килими и възглавници, а стаята й беше пълна с дарове, които и бяха дадени. Стените бяха украсени с изящно ушити гоблени, но също и с детски рисунки. Реликви, парчета керамика и малки изображения на богинята в битка украсяваха прости дървени рафтове.
Въпреки различното ниво на умение при създаването на тези предмети, Анамика изглежда ги ценеше еднакво, тъй като детски рисунки бяха поставени редом до шедьоври. Макар че бяха изложени много произведения, в тях все пак имаше ред. Сякаш всеки предмет беше поставен на точното място.
Отидох до леглото и я намерих дълбоко заспала. Косата й беше разпиляна върху възглавницата и ръката й лежеше върху нея. Лууничките по носа й почти не се забелязваха в тъмнината, но тъмните й мигли и вежди все още се виждаха лесно на светлината на огъня.
Размърдайки се, тя се обърна на една страна към мен. Вдишах. Нощен цъфтящ жасмин и лотос. Цветята в стаята й почти ме заляха с аромата си, но топлият й аромат беше по-добър от всички тях, въпреки че никога не бих й го признал.
Забелязах, че беше дръпнала одеялото толкова нагоре, че краката й бяха навън. Пресегнах се да ги покрия. Анамика беше висока колкото повечето мъже, въпреки че все още бях няколко инча по-висок от нея и беше страхотен воин. Имаше мускули, но не прекалено – имаше извивки на всички правилни места, а гъстата й коса със сигурност предизвикваше завист във всяка жена, която я срещаше.
Тези дълги крака бяха проблемът, помислих си с усмивка. Всичко друго беше достатъчно разсейващи, но краката й бяха тези, които й създаваха най-много проблеми. Краката й бяха… е, да кажа невероятни би било подценяване. Трябваше непрекъснато да отблъсквам мъже, поклонници, които изпитваха нужда да се покланят на богинята твърде близо.
Когато тя въздъхна тихо, аз се вгледах в устните й и си помислих, че има красива уста, уста, създадена за целувки. Жалко, че предпочиташе да я използва да тормози мъжете. Е, не всички мъже. Най-вече само мен. Но дори аз трябваше да призная, че Анамика беше красива жена, истинска богиня, която е станала човек. Всеки мъж би я пожелал, би паднал в краката й, за да й се поклони. Ако не бях влюбен в Келси, дори аз щях да бъда поразен от нейния чар.
Но това, което исках, беше истинска жена. Някоя топла, мека и любяща. Не някоя ледена принцеса, която ме гледаше презрително и правеше умни забележки за всичко, което правех. Анамика беше твърде царствена. Прекалено твърда. Прекалено студена. Прекалено…
Спящата богиня тихо хъркаше.
Стига бе!
Сподавих смеха си и си представих как щеше да бъде крайно унизена, ако започна да я дразня за хъркането и вероятно щеше да ме удари със светкавица, ако някога ме завари да се мотая около нея, докато спи. Все пак трябваше да отдам заслуженото на жената. Тъмните кръгове под очите й се виждаха ясно. Анамика беше съвършена богиня. Тя работеше много, обичаше хората си и имаше меко сърце.
Внимателно я разтърсих за рамото, надявайки се, че е спала достатъчно дълго.
Тя изстена тихо в знак на протест. Разтърсих я по-силно.
– Ана. Анамика, трябва да се събудиш.
– Махай се – измърмори тя.
– Не.
– Защо винаги трябва да ме безпокоиш, когато се опитвам да се отпусна? – Каза тя със затворени очи.
– Живея, за да те дразня – отвърнах.
– Какъв късмет имам.
Тя се изправи в седнало положение, въпреки че очите й все още бяха затворени, и приглади с ръка разрошената си коса, разбърквайки я още повече. Много далеч от перфектния образ, който тя предпочиташе да има пред публика. Усмихнах се, мислейки, че изглежда мила и уязвима, като малко момиченце. След това мислите ми се насочиха към друго малко момиченце, което бях оставил само до една катастрофирала кола.
– Хайде – казах аз. – Облечи се. Кадам иска да ни види.
– Кадам? Кой е това? Крал?
– Не, той не е крал, той е… трябва сам да ти го обясни.
– Много добре. – Тя се надигна, леко се препъна и насочи пръст към гърдите ми. – Но след това ще ме оставиш да спя.
Хванах ръката й, ефективно отмествайки насочения към гърдите ми пръст си, и обвих пръстите й около четката й за коса.
– Ето. Може да искаш да направиш нещо за това птиче гнездо с размерите на Стимфалия, което е на върха на главата ти. Облечи се. Ще те чакам отвън.
Тъкмо бях затворил вратата след себе си, когато чух четката за коса да удря вратата. По някаква причина реакцията й ме разсмя. Все още се смеех, когато вратата се отвори няколко мига по-късно и пред мен се изправи будна, отмъстителна жена с проблясващи очи и пълни присвити устни на намръщено лице.
– Сега достатъчно представителна ли съм за теб? – Изсъска тя.
Потърках челюстта си, сякаш преценявах външния й вид.
– Предполагам. Въпреки че косата ти не е толкова лъскава, колкото би могла да бъде.
Тя ядосано раздвижи челюстта си. Не бях сигурен защо намирах такова удоволствие да я дразня. Истината беше, че никога не бях виждал толкова блестяща коса. Гъстите й вълни падаха така, че постоянно ме изкушаваше. Исках да прокарам ръце през копринените кичури.
Когато влязохме в тронната зала, намерихме Кадам да се разхожда.
– А, ето те, скъпа моя.
Той хвана ръцете й и целуна всяка една.
Анамика се усмихна мило, но направи крачка назад по-близо до мен; всъщност тя беше толкова близо, че обвих ръцете си около раменете й и прошепнах:
– Той няма да те нарани.
Тя се стегна и се дръпна от мен.
– Не ме е страх от него. – С любезен жест тя го насочи към трона, където обикновено седеше.
– Искаш ли да седнеш, приятелю?
Кадам се усмихна и каза:
– Не. Благодаря ти. Но може би е по-добре ти да седнеш.
Озадачена, Анамика отпусна тялото си върху трона и аз заех място до нея, когато Кадам се обърна към нас.
Кадам потри ръце една в друга и започна да крачи, вдигайки поглед към нас на всеки завой. Накрая той спря и протегна ръце.
– Може би първо трябва да се представя. Казвам се Аник Кадам. Аз съм войник, който някога е служил на дома на Раджарам.
Анамика ми хвърли шокиран поглед.
– Но ти… ти си мъртъв. Кишан и Келси казаха за теб….
– Не съм мъртъв… все още. Но скоро ще загина.
– Не разбирам – каза Анамика.
– Знаеш ли, че Огненото въже и Амулетът на Деймън имат способността да позволяват на притежатнеля си да пътува във времето и пространството? – Анамика кимна.
– Ето как дойдох при вас. Аз съм жив в моето време и ви посещавам преди смъртта си.
– Разбирам. Продължи.
Анамика прие това с пътуването във времето много по-лесно от мен.
Кадам продължи:
– Въпреки че не си ме срещала в тази форма, ти ме познаваш в друга.
Свивайки вежди, Анамика се намръщи и попита.
– Каква друга форма?
– Бях твой учител, мило мое дете.
На родния си език Кадам разказа за един незабравим урок.
– Веднъж падна от едно доста странно жребче и се закле, че никога повече няма да го яздиш. Помниш ли?
Анамика сбърчи чело, кимна и каза:
– Учителят ми го успокои като с магия, убеди ме отново да се кача на гърба му и го насочваше, докато се почувствах добре. – Седна напред и попита: – Откъде знаеш това? Не приличаш на моя учител. Това, което казваш, е невъзможно.
– Възможно е с това. – Той свали шала от врата си и той се усука и завъртя, докато придоби естествената си форма.
Анамика веднага стана.
– Ти ли си го откраднал? Сигурно си влязъл в стаята ми, когато спях, защото го бях оставила там!
Кадам я успокои:
– И ако се върнеш там сега, ще го намериш на мястото, където си го видяла за последно. Този божествен шал взех назаем от моето време и много пъти съм го използвал и ще го използвам, за да поема ролята на Фет, твоят учител.
– Ние ли ще го използваме? – Попитах.
Той кимна сериозно.
– Има още много работа за вършене и ще имам нужда от вас двамата да ми помогнете да я свърша.
Анамика ме потърси с очи и попита.
– Той ли е човекът, за когото се представя?
– Да. Въпреки че може да имаме различни мнения относно работата, която възнамерява да му помогнем да свърши.
След кратък момент на размисъл Анамика въздъхна и след това каза:
– Аз се научих, като млада, да вярвам на моя учител. Винаги изглеждаше, че знае за неща, преди да се случат. – Тя ме погледна и след това добави: – Ще направим всичко, което се изисква от нас.
Кадам изсумтя и ме погледна с искрящ блясък в очите си. Познавах този поглед. Той беше доволен, че сме приели предизвикателството. Той носеше подобно изражение, когато бях особено упорит, като младо момче, в обучението си с оръжията.
Кадам се поклони на Анамика и, усмихвайки се топло, каза:
– Отвореният ум и искреното сърце са началото на много големи приключения. Да започваме.
Назад към част 4 Напред към част 6
