Глава 46
Миризмата на смърт се носеше от вятъра, идващ от езерото. Всяка от седемдесет и двете клади беше опакована и подготвена за подобаващо погребение. Бяла кърпа обгръщаше всяко от телата, чиста хартия за пътуването им към царството на звездите. Погледът на Емери падна върху всяко едно от тях, а сърцето ѝ ставаше все по-тежко, докато се придвижваше надолу по редицата, докато не кацна на най-малката клада, и тя се задуши от сълзи.
Не знаеше дали ще успее да осъществи това, което беше предложила. Предполагаше, че това ще им донесе приключване. Това беше идеята на организирането на ден на траур и изпращането на онези, които бяха загубили живота си при нападението. Предполагаше се, че това ще бъде начин да ги обедини. И в по-голямата си част беше така.
Гледайки към кладите, и се стори направо поетично, че в смъртта си нито едно тяло не можеше да бъде идентифицирано като вампир, вълк или вещица, те бяха просто мъртви. Изгубени във война, започната от предци, на които не им е пукало за нито един от тях.
Огъст пристъпи напред, за да застане до нея на платформата, в която стражите и вещиците щяха да изстрелят пламъците си. Никога не бе мислила, че ще види деня, в който ще застанат един до друг, но се чувстваше правилно. Чувстваше се като първата стъпка в правилната посока.
Бяха изминали четири дни, откакто се беше събудила. Два дни тя и Огъст бяха отделили, за да се опознаят отново и да отпразнуват годежа си, многократно, на всяка повърхност в общия им апартамент. Това беше всичко, от което се нуждаеше в този момент. Празнуване на живота, когато смъртта е била толкова близо до това да я вземе със себе си. Това беше онова, което трябваше да имат преди всички тези месеци, но звездите имаха други планове. И въпреки че голяма част от пътуването им беше объркана и тя имаше чувството, че звездите могат да ги прецакат през деветдесет процента от времето, гордостта, която изпитваше, стоейки до своята половинка, и връзката, която ги свързваше, си заслужаваха.
Единственият път, в който бяха натискали паузата, беше да се нахранят и да подремнат, за да предотвратят пълното изтощение.
Тя изкриви врат, за да погледне половинка си, който стоеше стоически до нея, а короната блестеше на фона на мръсно русата му коса. Челюстта му беше стегната. Огъст беше влязъл в ролята си на крал с цялата дипломатичност и доминантност, която трябва да притежава един владетел. През изминалата седмица бе прекарал безкрайно много време в поставяне на основите на мира между вещиците, вълците и вампирите. Той не беше съвършен и войната все още се задаваше на хоризонта, но това беше напредък.
Погледът ѝ падна вляво от Огъст, където Лили стоеше с Малкълм до себе си. Тя неохотно бе поела ролята на водач на всички вещици, които бяха изоставили Слоун и нейната тъмна магия. Отказваше да я наричат жрица или да носи кристалната корона, но въпреки всичките си оплаквания Лили беше създадена за тази роля. Тя не беше наследникът, който звездите пророкуваха, че ще промени свръхестествения свят, но беше наследникът, от който вещиците се нуждаеха.
Флора плъзна ръката си в тази на Емери и я стисна. Дрейвън стоеше от другата ѝ страна, а устните му бяха плътно очертани. Емери не можа да се въздържи от малката усмивка, която се разля по лицето ѝ. Вълците се бяха обединили зад Дрейвън и Флора, въпреки че и двамата бяха хибриди. Алфата ги беше обявил за свои наследници и преди края на годината щеше да се оттегли и да им позволи да управляват. Те бяха образът на надеждата в сърцето ѝ и тя не можеше да бъде по-щастлива за тях.
Калъм стоеше в единия край на наследника, а Дориан – в другия. Калъм беше принц, а Дориан – воин на феите.
Калъм подозрително отсъстваше по време на битката и не даваше на Емери ясен отговор къде е, освен „Ще има смисъл след време“. Шибан загадъчен задник. Спасителната му благодат беше, че се беше активизирал и беше поел повече от справедливата си част от тежестта при възстановяването на кралството на северноамериканските вампири.
Емери все още се мъчеше да обхване факта, че Дориан през цялото време е бил фея и се е отчитал на принца феите. В крайна сметка тя се радваше, че той е на тяхна страна и се е заклел във вярност към Огъст и детето им. Той беше семейство, както и всички останали.
Емери проследи с поглед импровизираното им семейство и сърцето ѝ се сви от дупката с размерите на вълк, който трябваше да бъде до Дориан. Беше разрушила кристалния салон, когато Огъст и Дориан ѝ казаха, че Слоун е взела Ансел. Както и да е, само мисълта за това караше тъмнината в нея да се завихри и да подхрани нуждата ѝ от отмъщение.
Ръката на Огъст се стегна около нейната.
„Откъде знаеш?“
Емери наклони глава и се намръщи. Беше работила върху създаването на психически блок между нея и Огъст, точно както всеки от тях понякога правеше с връзката си. Макар да беше полезно да могат да общуват мислено, никой от двамата не искаше в главата им да звучи постоянният монолог на половинката им.
„Все още си слаба в това да държиш емоциите си далеч от лицето си. И дори очите ти да не бяха завихрили въглищни дълбини, видях, че се взираш в Дориан.“
„Те заслужават своето щастие до края на дните си.“
Огъст стисна ръката ѝ и кимна.
„Ще го намерим.“
Емери кимна и се съсредоточи върху членовете на всяко кралство, глутница и ковен, които се редяха на брега на езерото. Макар че имаше някои колебания, повечето стояха рамо до рамо с единствената цел да почетат своите мъртви.
Огъст стисна ръката ѝ още веднъж и заедно пристъпиха напред.
Всяка от седемдесет и двете клади беше избутана от брега в тъмните води на езерото.
С изключение на една.
– Днес изпращаме нашите братя и сестри да почиват сред звездите. Нека боговете ги посрещнат и звездите да изпеят имената им с любов и ярост, за да чуем как падат от небето и да знаем, че са пристигнали в мир.
Лили вдигна ръка и хвърли дъжд от падащи звезди над езерото.
– Нека душите им да са в покой, а телата им да са прегърнати от земята, за да дадат живот на тези, които тепърва ще дойдат.
Дрейвън обърна очи към луната и нададе дълъг тих вой. Когато свърши, всеки от присъстващите членове на глутницата също нададе същия траурен вой, за да почете своите мъртви.
Когато и последният вой заглъхна, Огъст даде знак и всеки от стражите наниза по една пламтяща стрела на лъковете си. Лили кимна и елементарните вещици, които бяха подредени на брега – заедно с Емери – извикаха магията си.
– Докато не се срещнем отново! – прошепна Емери, а една-единствена сълза се отрони, докато огнени кълба и пламтящи стрели падаха върху кладите, изпращайки всеки от мъртвите към следващия живот.
В продължение на няколко крадени мига единственият звук на брега на езерото бяха тихите ридания на онези, които оплакваха своите мъртви, докато дълбоко в тълпата от вещици, вампири и вълци не се чу тържествен химн.
Не можеше да се каже кой е започнал древната песен, но тя беше позната дори на Емери. Не защото Ада я беше научила, а защото беше чувала Агата да я пее отново и отново в кафенето, докато работеше.
Огъст постави ръката си в нейната и я дръпна напред.
„Време е, малка вещице.“
Тя кимна и му позволи да я поведе надолу към брега на езерото, където плаваше последната останала клада.
Беше малка, с размерите на бебе. Такава, с каквато никой родител не бива да се сблъсква.
В очите ѝ се появиха сълзи, а сърцето ѝ се сви, несигурна дали може да направи това, което трябва да се направи. Това трябваше да доведе до приключване на делото, но как щеше да се примири със загубата на сина си? Изгарянето на кладата нямаше да запълни болката в гърдите ѝ, нито да върне красивото ѝ усмихнато момче.
„Аз съм с теб, Ем.“
Тя вдигна очи, за да види своята половинка. Царят на нейния свят.
Очите му съвпадаха с нейните, обградени от неизплакани сълзи, които може би никога няма да спрат.
Емери въздъхна, можеше и да приключат с това.
„Заедно?“
„Винаги, принцесо.“
Обърнаха се напред и тъкмо когато се канеха да се наведат и да бутнат кладата, която представляваше краят на земния живот на сина им, в съзнанието на Емери се появиха предупредителните знаци на едно видение.
Тя се опита да отдръпне ръката си от тази на Огъст, без да иска да рискува да го изгуби във видението си, но хватката му се затегна.
Съзнанието на Емери се замъгли и двамата с Огъст бяха въвлечени във видение, което беше абсолютно същото като реалността. Песнопенията на семейството и приятелите им ги заобикаляха, но на кладата вече не седеше кутия, завита с чаршаф. Вместо това седеше тяхното красиво момченце с най-истински сини очи, което им се усмихваше.
Емери се задави от ридание и се обърна, за да види как Огъст преглъща тежко до нея. Тя се протегна и вдигна бебето, като го придърпа към гърдите си.
Ръцете на Огъст се стегнаха около тях и тримата останаха там за дълъг миг.
Когато най-накрая се отдръпнаха, сълзите свободно се стичаха от очите на Огъст и Емери, а бебето им се усмихваше нагоре към тях. Той беше съвършен във всяко едно отношение.
Емери погледна към Огъст и се усмихна през сълзите.
– Да му дадем име?
Огъст кимна.
– Майлс Огъстин Никълсън.
Устните на Емери изтръпнаха.
– Перфектно е. – в чест не само на чичо ѝ, който беше донесъл толкова много светли дни в детството ѝ, но и на най-тъмните части на баща му, които намираха светлина, когато децата му имаха нужда от него.
Майлс захихика в ръцете ѝ и Емери го придърпа по-силно към себе си. Знаеше, че този момент не може да продължи вечно, но щеше да му се наслаждава винаги.
Малките пръсти се издигнаха и погалиха бузата ѝ. Тя видя, че Майлс е направил същото и с Огъст.
Устните и на двамата се отвориха, когато бебето им заговори в съзнанието им, подобно на сестра му, когато се бяха слели.
„Обичам те. Все още съм с теб. Винаги. Звездите имат план.“
– Аз също те обичам, момченце.
Облачността се върна в краищата на зрението ѝ и Емери знаеше, че всеки момент ще бъдат засмукани обратно в реалността.
Те се наведоха, поставиха последна целувка на челото на сина си и позволиха на видението да ги поеме.
Когато се върнаха, семейството им ги беше заобиколило край езерото, а хората им продължаваха да пеят, оказвайки подкрепа чрез гласовете си.
Емери погледна към Огъст и кимна.
Беше време. Звездите им бяха дали възможност да се сбогуват и им бяха напомнили, че имат план. Дори и понякога да изглеждаше прецакан, Емери трябваше да вярва, че там ги очаква щастлив живот.
Наведоха се заедно и бутнаха кладата в езерото. Емери вдигна ръката си и заедно с преплетената в дланта ѝ и притисната към гърба ѝ ръка на Огъст пусна самотен пламък върху кладата.
Очите ѝ го проследиха до хоризонта, а тя го проследи до звездите.
Обхвана я тежко спокойствие и дълбоко в утробата си усети трептенето на дъщеря си. Обещанието, че синът ѝ е винаги с тях.
„За Майлс!“ – прошепна Огъстин през връзката им.
„За Майлс!“
Емери и Огъстин се отдръпнаха и семейството им ги прегърна. Като един те извисиха гласове в последния куплет на песента, който прозвуча като боен вик. Обединена като едно, общността на свръхестествените хора оплакваше своите мъртви, но това по-скоро приличаше на обещание да ги почете. Да не позволи смъртта им да бъде напразна.
В лицето на отчаянието в Емери пламна надежда.
Войната наближаваше, но те бяха обединена сила.
