ГЛАВА 3
AСA
Неш ми беше предложил да остана при него, докато съм в града, но аз имах нужда от място, където да мога да избягам вечер. Трябваше да вземам решения, а връщането тук, в Лоутън, беше достатъчно, за да ми обърка главата. Вече не бях същото момче, което си тръгна оттук преди пет години, и трябваше да взема решение, което щеше да повлияе на остатъка от живота ми.
Освен това Неш вече имаше собствена къща, а в града идваха няколко души, които можеха да имат нужда от стая. Щях да оставя къщата му с три спални на тяхно разположение. Това беше повече къща, отколкото се изискваше от Неш, но той беше завършил колежа за три години, като беше взел летни курсове, получи диплома за учител по физическо възпитание, след което го наеха на пълен работен ден в гимназията в Лоутън не само като треньор по нападение, но и като учител по физическо възпитание. Получаваше добра заплата за самотен човек.
Помръкнах при мисълта, че Неш е свободен. Не се бях връщал в Лоутън, откакто той и Талула прекратиха отношенията си преди година. Не знаех всички подробности, но и бяха предложили чудесна възможност за стаж в Чикаго. Бяха направили нещо от разстояние, докато тя не се беше сгодила за новия си шеф или нещо подобно. Не бях сигурен.
Сложих чантата си на бялото легло с кралски размери и отидох до прозореца. Това беше нов хотел. Беше построен преди три години. Нямаше нищо луксозно в него, но беше чист и с големи стаи. Освен това се намираше по диагонал на улицата срещу магазина на Рамос. Като отдръпнах завесите, видях това, което очаквах, когато влязох в стаята си и разбрах накъде е обърната.
Изгледът ми беше към спирката и магазина на Рамос. Страхотно. Точно това, което исках да гледам всеки ден, когато бях тук. Поклатих глава и отидох до минихладилника, за да извадя водата, която човекът от рецепцията беше казал, че ще бъде вътре. Заедно с водата имаше три шоколадови блокчета, пакетче с микс от пътеки и две ябълки. Взех една ябълка и бутилка вода, след което отидох да седна на стола до прозореца.
Можеше и да разгледам проклетото място и да приключа с това. Щом се отърся от Езмита, ще мога да се съсредоточа върху бъдещето си. Тя не беше част от него. Сравнявах всяко момиче, с което се срещах, с нея и те се проваляха. Отне ми време до третата година в колежа, за да спра да го правя. Все още нямах сериозни връзки, но поне можех да се срещам с момиче повече от веднъж.
По дяволите, ако Езмита Рамос нямаше да бъде моето момиче, което се измъкна, до края на живота ми. Отхапах от ябълката и се загледах в магазина. Разпознах няколко лица, които зареждаха колите си с бензин или влизаха вътре, за да си купят хранителни продукти. Да се върна тук беше странно. Не се чувствах като у дома. Не и с майка ми, погребана в гробището. Не бях разговарял с баща си от пет години. Последното, което чух от Райкър, беше, че баща ми живее в Литъл Рок. Майка му беше истински информирана от клюките в града. Смяташе се, че баща ми също се е оженил повторно.
Аз бях причината да не сме разговаряли. През годините той се беше опитвал да ми се обади няколко пъти, но аз никога не отговарях. Беше ми изпратил няколко писма, които така и не отворих. В крайна сметка спря. Така исках аз. Предпочитах свят, в който баща ми не съществуваше.
Мислите ми не стигаха по-далеч за него. Изправих се и се приближих до прозореца. Очите ми се спряха на момичето, което не бях предполагал, че ще видя. Но ето че тя вървеше навън и носеше торба с хранителни продукти за баба Ли, бабата на Райкър и Аса. Дори оттук можех да видя онази проклета усмивка, която все още ме преследваше в сънищата ми. По дяволите, тя ме преследваше и през деня. Когато най-малко очаквах, Езмита винаги се появяваше в мислите ми.
Последния път, когато попитах за нея, а това беше само преди няколко месеца, Неш каза, че все още е в Нешвил, след като е завършила колеж. Той не знаеше много повече от това, но и не очаквах да го знае. Косата ѝ беше по-къса, но ѝ отиваше. Изглеждаше по-възрастна, като жена. Не беше младото момиче, което беше разбило сърцето ми.
Отне ми известно време да приема, че тя е била права. В онзи ден в пикапа ми тя беше избрала това, което беше най-добро за нея и в дългосрочен план най-добро за мен. Бях готов да направя всичко, за да я накарам да дойде с мен. Да избере мен. В крайна сметка Езмита беше избрала себе си. На осемнайсет години тя беше по-зряла от всяко друго момиче, с което съм се срещал.
Последния път, когато я видях, тя се държеше за ръка с висок мъж, който говореше испански, защото говореше за предишната вечер, когато се целували в склада на магазина на родителите ѝ и по-малкият ѝ брат ги хванал. Момчето беше хвърлило сутиена на Езмита през кашоните, за да го скрие от брат ѝ, и все още не го бяха намерили.
Езмита толкова силно му се беше изсмяла, че избърса сълзите от очите си. Докато не се обърна и очите ни не се срещнаха. Смехът ѝ утихна, а след това тя просто се усмихна. Беше ме поздравила и ме попита как съм. Малки разговори, които хората, които някога са се познавали, водят, преди да тръгнат отново по своя път. Тя не знаеше, че владея свободно испански и бях разбрал всяка дума от разговора им. Не знаеше също, че гърдите ми се чувстваха така, сякаш някой ги беше ритнал по дяволите. Същата вечер изпих сам шест опаковки бира на полето.
От момчето, което беше с нея, нямаше и следа. Бях се върнал в този град, за да приключа. Езмита беше най-голямата част от това затваряне. Трябваше да мога да оставя миналото си твърдо зад гърба си в този град, за да мога с чиста глава да реша коя работа да поема. Потърсих портфейла си и картата с ключове за стаята и се отправих към вратата.
След като излязох пред входа на хотела, проверих паркинга за буика на баба Ли и го открих да излиза на пътя. Насочих вниманието си обратно към паркинга и открих Езмита, точно когато тя се канеше да влезе обратно в магазина за хранителни стоки на „Бърза спирка“. Някой извика името ѝ, а тя спря и се огледа, за да помаха. Тогава погледът ѝ се премести и тя ме видя да вървя през пътя в нейна посока.
Яркото слънце не позволяваше да се види изражението ѝ, за да мога да преценя как ще протече това, но познавах Езмита достатъчно добре, за да знам, че ще ме изчака да стигна до нея. Тогава я видях да се движи към мен и докато минавах под сянката на навеса, успях да видя усмивката ѝ. Тази проклета усмивка все още правеше неща с мен.
– Аса Грифит – каза тя и изглеждаше щастлива да ме види. – Не очаквах, че ще си в града, но от друга страна, не знаех за посвещението на полето. Мисис Лий току-що ми каза за това. Тя е толкова горда от него и от това, което правят момчетата. Звучи невероятно.
Гласът ѝ беше същият. Тя беше същата. Само че по-възрастна и по-привлекателна. Което не беше честно. Бог можеше да ми помогне и да я остави да остарее лошо. Въпреки че чувствата ми към Езмита далеч надхвърляха външния ѝ вид. Бяха много по-дълбоки от това.
– Да, ще бъде страхотно – казах, осъзнавайки колко голямо подценяване е било това. – Тук съм за посвещението и ще направя два от лагерите през юли – добавих след това.
Тя все още трябваше да накланя глава назад, за да ме погледне. Винаги съм обичал начина, по който го правеше.
– Ти беше първият, за когото се сетих, когато госпожа Лий ми каза кой ще се занимава с треньорството. Надявах се, че ще се сблъскам с теб. Минаха няколко години.
– Две – отговорих твърде бързо.
Усмивката ѝ обаче се разшири.
– Да, предполагам, че е така. Сега времето минава толкова бързо, нали? В сравнение с времето, когато бяхме по-млади. Имам чувството, че съм мигнала и колежът е свършил.
Кимнах веднъж.
– Да, познавам това чувство. Върна се тук за известно време ли, или сега живееш в Нешвил?
Усмивката ѝ малко спадна и тя нямаше бърз отговор. Зачудих се дали има нещо важно, което трябваше да знам. Дали някой беше умрял и Неш не ми беше казал? По дяволите, надявам се да не съм попитала нещо погрешно.
– Точно сега, честно казано, не знам – каза тя накрая.
Изпуснах малък облекчен смях.
– Звучиш като мен – отвърнах аз.
За миг не бяха минали пет години. Ние все още бяхме същите двама души, които бяхме през онова лято преди началото на колежа. Светът беше пред нас и имахме толкова много планове, толкова много мечти. Тогава вратата на магазина се отвори и госпожа Рамос извика:
– Езмита! Трябва да се върнеш на касата.
Тя погледна към майка си и кимна.
– Да, мамо. Идвам. – После се обърна към мен. – По-добре да се върна там. Радвам се, че те видях, Аса. Грижи се за себе си – и влезе вътре с последно махване с ръка. Илюзията беше изчезнала.
Назад към част 3 Напред към част 5