Категория: Каролин Пекъм

Ланс Орион

Нещо се беше забило в душата на сестра ми и я разяждаше. Всичко, което тя отстояваше, беше премахнато и подозирах, че силата е в основата на това. Не беше необичайно фея да се отдаде на Ханибъл Лектър за власт. Беше в кръвта ни, в гените ни. Създадени сме да се катерим, разкъсваме, късаме, хващаме с нокти и да си пробиваме път към върха на хранителната верига. Дори и най-малко изобретателните от нашия вид държаха това дълбоко вкоренено желание в сърцата си. А сестра ми се беше поддала изцяло на това до степен да изостави морала си. Тъмната магия може да хване някой със силата си. Страхувах се, че ще стане зависима и сега той и предлагаше един от най-привлекателните източници на сила в Солария. Но какво искаше в замяна?
Не можех просто да го оставя да се измъкне с това. Аз бях неин брат. Нейната стабилна скала. И нямаше да и позволя да стане жертва на фалшивата доброта и щедрост на чичо Лайънъл. Бащата на Дариус не е бил филантроп, дарявайки кръв на вампир. Всъщност, от това, което Дариус ми беше казал за него, човекът нямаше да дари и троха на мишка, да не говорим за власт на друга фея.
Станах от леглото си в Дом Въздух, внимателно прекрачих Дариус, който спеше на пода, докато се придвижвах до гардероба си. Вятърът издрънча капаците на големия вертикален прозорец в стаята ми, лятна буря бушуваше срещу него в опит да счупи болтовете.
Отворих килера, извадих дървената кутия в основата му, скрита под купчина блейзъри, и я поставих на бюрото си. Силата бръмчеше в кръвта ми, когато я отворих, за да разкрия куп карти за колекционери на питбол. Пренебрегнах ги, отключих тайното отделение в основата и извадих четирите издълбани кости, които бяха скрити там. Всеки от тях беше гравирана със символа на Елемент и енергията в тях пращеше в очакване. Моите собствени Елементи от въздух и вода се преплитаха един около друг в моите вени, в органите ми, оживявайки с обещанието за правене на заклинание.
Прибрах костите в джоба при едно превключвател острие което бях взел от чекмеджето на бюрото си, след което ритнах Дариус в крака, за да го събудя. Той изсумтя ядосано и аз се усмихнах, докато сядаше изправен с присвити очи.
Никога не съм съжалявал Дариъс Акрукс, но често се ядосвах от негово име. Човекът можеше да поеме повече глупости от родителите си, отколкото повечето деца в тази академия взети заедно. И той го правеше редовно.
Поне баща ми се отнасяше към мен с уважение и доброта, докато не беше убит. Тъмната магия беше непостоянна. Ако сте я направили погрешно само веднъж, това може да ви погълне. Но преди да умре преди шест години, той ми беше дал здрава основа, върху която да базирам своя морален компас. Светът не беше черно-бял. Дори не беше петна от сиво. Това бяха дъги, наслоени върху дъги. Най-милата фея в света може да се обърне и да ви забие нож в гърба. Най-жестокият от време на време предлагаше ръка за помощ на непознат.
Ето защо практикуването на тъмна магия не ме обезпокои. Разбира се, криех го. Знаех, че по закон това е тежко наказуемо престъпление. Но и това ми беше в кръвта. Това беше нещо, на което баща ми ме научи и въпреки че в крайна сметка това доведе до смъртта му, не исках да пусна тази част от себе си. Дори ако това означаваше, че никога няма да избягам напълно от връзките със семейството си.
Майка ми беше тази, която се опитва да реши съдбата ми; откакто се помня, ние, Ориони, бяхме изградили здрава връзка с Акрукс, която разчиташе на споделянето на ресурси. Нашите ресурси дойдоха под формата на нашите тъмни способности, а техните под формата на Драконов огън и чиста сила.
– Трябва да разбера какво прави сестра ми, Дариус. Скръстих ръце, стегнах челюст и изпънах рамене.- Ще направя всичко, за да я защитя. Дори и това.- Извадих костите от джоба си и той ги изгледа с любопитство, последвано от нарастващо разбиране.
– Тъмна магия?- попита той, а очите му блеснаха пакостливо.
Ухилих се конспиративно, зовът на властта звънеше в душата ми при перспективата да направя това отново след толкова време.
През последната година се въздържах от използването на магия на кръвта. Беше пристрастяващо и направо опасно. И ако ме хванат, не само щях да захвърля шансовете си да попадна в Соларианската питболна лига, но и щях да бъда затворен. В най-добрия случай бих получил живот зад решетките. В най-лошия – убит. Въпреки че Акрукс вероятно щяха да го прикрият, преди нещата да са стигнали толкова далеч. Но досега не си струваше риска да опетня името си.
Слуховете вече се носеха около семейството ми, но поради безпогрешната ни връзка с Акруксите, никой не смееше да ни обвини направо. Сега, когато сестра ми несъмнено беше в беда, имах нужда от помощта на магията на кръвта, за да намеря отговори. Незаконно или не.
Перспективата също означаваше да направя немислимото: да накарам не друг, а Дариус Акрукс, син на Драконовия командир на Солария, един от Небесните Наследници на проклетия трон, да го направи с мен. Лорд Лайънъл Акрукс можеше да защити семейството ми, да изчисти името ни повече от един път и да ни предложи предимствата на Небесния съвет, но той също никога нямаше да остави пръстов отпечатък върху тъмната магия сам, освен ако не е абсолютно необходимо. Ако знаеше, че се каня да завлека златното му дете към черната магия, сам щеше да ме предаде на властите. Единственото нещо, което го интересуваше повече от всичко, беше властта. И да се увери, че най-големият му син слага задника си на трона, за него не беше просто желание, а необходимост.
Кимнах бавно и Дариус ме погледна. Наблюдавах как моментното му нежелание отстъпва място на бунтарството, което винаги ни свързваше. Единственото нещо, което ме дразнеше, че се разбирахме толкова добре, беше фактът, че точно това искаха майка ми и баща му от нас. Но нямаше да избягвам компанията му заради злоба. Освен това, те никога не биха заподозрели, че връзката ни ще доведе до това да, заговорничим срещу тях, а аз да обучавам Дариус на тъмните тайни на нашето семейство.
– Как работи това?- попита Дариус, като се надигна от леглото си само в боксерки. Той беше само на петнадесет и не трябваше да има рамене с такъв размер. Направих си умствена бележка, да насоча треньора в неговата посока, когато поиска да ме замени с някой в отбора.
– Не можем да го направим тук. Облечи се.- Кимнах към банята и Дариус извади малко дрехи от багажа си, преди да се отправи към банята.
Беше малко преди осем и ранното ставане за мен беше просто чудо. Единственото нещо, за което никога не закъснях, беше тренировката по питбол. Майка ми винаги казваше, че вътрешният ми часовник работи бавно, но аз го отдавах на това, че искам да се появя на време само за това, което ме интересува. И ако сестра ми падаше в лапите на острите и манипулативни нокти на Акрукс, щях да се появя точно навреме, за да спася задника и.
Петнадесет минути по-късно Дариус и аз излязохме от стаята ми в оживените коридори на Дом Въздух.
– Страхотна игра вчера, Орион!- Поздравяваха ме студентите:- „Ти изведе отбора до победа!“, „Най-добрата игра на всички времена!“, „Обзалагам се, че скоро ще прочетем как ще се присъединиш към лигата, брато!“
Пренебрегвах ги в по-голямата си част, предлагайки твърдо кимане, докато съзнанието ми оставаше фокусирано върху костите в джоба ми и Небесния наследник, който вървеше до мен, когото щях да въведа в цял свят на объркани глупости.
Трябва да мисля за Клара. И освен това той има собствен ум. Той би казал не, ако не иска да направи това.
Тръгнахме през разразилата се буря, грохотен шум от огромната турбина високо на кулата звучеше в ушите ми. Огромната равнина пред нас, която водеше до ръба на източната скала, беше подгизнала от помитащите пориви на дъжда. Въздухът се гърчеше и оживяваше от бурния вятър, докато насочваше пороя в усукани шарки по земята. Нямаше много студенти наоколо, но няколко се изправиха на скалата, направлявайки въздуха с магията си, докато техните възклицания и аплодисменти се присъединиха към крещящата буря.
Изтласках магията от границите на кожата си и най-силният ми елемент, въздухът, се бутнах обратно срещу бушуващата буря, докато не бяхме затворени в един джоб на спокойствие. Дариус се възхищаваше на работата ми с повдигната вежда и ние продължихме напред, следвайки ръба на скалата, докато го водех към моето тайно място, което не бях посещавал от много месеци.
Там, където скалата се извиваше, в варовитата земя бяха изсечени отвесни стъпала, спускащи се чак до пясъчния плаж далеч отдолу. Вълните бяха безмилостни, блъскаха скалите и се взривяваха срещу високите скали, които стояха във бушуващия океан. За мен хаосът беше по-красив от спокойствието. Великолепната сила на морето беше нещо, което никой не можеше да използва. Фея или не.
Стигнахме до основата на стъпалата и аз поведох Дариус по плажа, подпирайки се на стената от скали, докато пътеката ставаше все по-тясна и по-тясна. Увеличих налягането на въздуха, налагайки мехурчето на безопасността около нас и силни вълни се разбиха над него, обгръщайки ни в хватката си, но не можаха да ни вземат със себе си, докато се отегляха.
– Често ли водиш петнадесетгодишни момчета на усамотени места?- Пошегува се Дариус, а аз изсумтях.
– Само най горещите.
– Щастлив съм – подиграва се той.
Влажните скали под нас станаха прекалено хлъзгави и Дариус бързо хвърли огън от дланта си, интензивността му изсушаваше пътеката, докато продължихме да се движим по нея. Той вече имаше добър контрол над сила, която току-що беше събудил. Но той беше син на Небесно семейство. Мощен и умен. Смъртоносна комбинация.
Скоро стигнахме до мястото, където лежеше пещера, скрита от пластове магия и илюзии, към която бях добавял години наред. Като неен създател, аз бях единственият, който можеше да усети присъствието и когато се приближа до нея, натиснах с волята си до границите й и пещерата се разкри.
– По дяволите – въздъхна Дариус, когато стените на скалата сякаш се отдръпнаха пред него и истината беше показана.
Насочихме се дълбоко в пещерата, където неравния под се издигаше достатъчно високо, за да остане сухо от силната буря. Изтласках въздуха от нас, увивайки го до границата на пещерата, за да не ни достигне силният вятър.
Дариус остави пламъка в ръката му да стане по-ярък и го насочи да витае лениво над пода на пещерата.
Седнах на една скала, където от сталактит над нас се чуваше ехо от падащи капки кап, кап, кап. Дариус коленичи до огъня и аз извадих костите и острието от джоба си.
– Сигурен ли си, че искаш да направиш това?- попитах, като го погледнах твърдо в очите.
– Не се съмнявай в мен, Ланс. Вътре съм. Изцяло. Сега да започваме.- Той подпря ръце на коленете си, докато чакаше да действам.
Поех бавно дъх, привличайки силата си към повърхността на кожата си, преди да поставя четирите кости в една линия пред мен. Всички те бяха от могъщи феи, които бяха притежавали един от елементите. Огън, вода, въздух и земя. Силата им все още се вълнуваше в останките от телата им. И тази сила може да бъде използвана по начин, който никога, никой не е преподаван в Зодиакалната академия.
Взех превключвателя насочвайки острието и обърнах ръката си. Дариус хвърли поглед към триъгълната татуировка на лявата ми китка, която представляваше въздух в триъгълник.
Прокарах острието от върха на триъгълника, точно до центъра на дланта си. Потече кръв и хвърлих поглед към Дариус, за да проверя, дали не е на път да отстъпи. Но той не трепна и не се отдръпна, а просто гледаше с търпелив интерес, който ми напомни защо мога да му се доверя за всичко.
Когато кръвта започна да капе върху костите, свих ръката си в юмрук и стиснах за да потече повече върху всяка от тях.
Дъх докосна тила ми, шепнещ глас ме обгърна, докато трепна близо до ухото ми. Чаках най-добрата част от това, насочвайки магията си към кръвта, която се изля от порязването ми върху костите.
Тогава се случи.
Силата разцъфна в гърдите ми като живо същество и аз въздъхнах силно, докато тя се навиваше съблазнително около сърцето ми. Пуснах бавно дъх, докато допаминът наводняваше тялото ми, обгръщайки ме в плътен облак на спокойствие. Само тъмната магия се чувстваше така, Елементарната сила не осигурява този опияняващ прилив.
Отворих очи и посегнах към костите, вземайки ги в ръката си. Когато проговорих, тонът ми беше гърлен и дълбок.
– Покажи ми какво печели сестра ми от Акрукс.
Видение се натисна срещу сетивата ми, нежно, после малко по-силно, когато го извиках. Отначало нямаше нищо освен безкрайно небе от звезди, тъмнина, разчупена от сто хиляди капчици светлина.
– Какво виждаш?- Гласът на Дариус беше едновременно близо и далеч.
Светлина гореше в периферията ми. Огнено кълбо разкъса огромното небе, разкривайки ясен път през зрението ми. Бял призрак остана запечатан върху ретината ми, когато изчезна от полезрението и изображението избледня.
Женски глас гъделичкаше ухото ми.
– Хвърли костите и питай.
– Сестра ми в беда ли е?- попитах на глас, знаейки какво да правя.
Хвърлих костите, очите ми се отвориха наполовина, докато приливът на сила ме държеше като наркотик. Костите паднаха, две обърнати нагоре със символа на елемента към покрива на пещерата, а другите две обърнати надолу.
– Какво означава това? попита Дариус.
– Това означава, че съдбата и е нерешена. Отговорът е и да, и не.- Поех си спокойно дъх, когато силата отново удари в гърдите ми, най-пристрастяващото чувство, което някога съм познавал. Това удави страховете ми и насади екстаз на тяхно място.
– Не виждам нищо друго. Но колкото повече сила предлагаме на костите, толкова повече те ще ни разкриват.- Вдигнах острието на превключвателя, оглеждайки Дариус за реакция.
– Искаш кръвта ми – каза Дариус, премигвайки бързо.
– Няма да искам нищо от теб, Дариус – казах твърдо, държейки се за тази благородна част от себе си, преди привлекателността на силата да я прогони.
Той взе острието от ръката ми, имитирайки разреза, който бях направил на собствената ми длан без думи. Миг на несигурност премина през изражението му, докато придвижваше ръката си към костите. Ако направи това, той наистина ще предаде семейството си. Ако някой някога открие, че е използвал тъмна магия, той може да загуби претенциите си за трона.
Протегнах ръка и обвих ръката си около юмрука му, като го затворих, преди кръвта да потече.
– Чакай – прошепнах, но той бутна ръката ми от своята и изстиска кръвта върху костите. Всмука въздух, когато силата го обви и приливът се вля и в мен, разрушавайки отново страховете ми.
Устата му се надигна в единия ъгъл, раменете му се отпуснаха и клепачите му увиснаха. Спомних си първия път, когато родителите ми ми показаха как да правя магия на кръвта. Няколко месеца бях в екстаз. Бях на неговата възраст, майка ми беше направила разрез, баща ми ми беше прехвърлил костите. Това, което чувстваше сега, беше най-големият връх в живота му, което го прави и най-опасната сила в Солария.
Ако Дариус не можеше да овладее желанието си за повече, той щеше да се развихри бързо. По-силни умове от моя се бяха поддали на призива на магията на кръвта, като се бяха прорязвали толкова дълбоко, че бяха срязали артерии и кръвта им беше изтекла, преди да си възвърнат достатъчно съзнание, за да се излекуват. И ако бяха достатъчно силни, за да устоят на жаждата за кръв, тогава сенките биха могли да ги примамят и никога да не ги пуснат. Това беше една от най-смъртоносните тъмни магии. И когато тази мисъл се надигна в мен, аз взех превключвателя от Дариус и го прибрах обратно в джоба си.
– Сега заедно.- Вдигнах две от костите и ги притиснах в дланта му, като свих пръстите му плътно около тях.
Взех другите две и двамата се дръпнахме, когато видението се спусна върху нас едновременно.
Мракът ме погълна, плътен и непроницаем. В ушите ми се разнесе вой и светът около мен изглеждаше направен от сажди и пепел. Сенчестото царство, в което попаднах, се изкриви и аз се движех с него, като цялото изображение се кривеше, докато вече не бях в тъмнина, а застанах пред пламък, толкова ярък и толкова дълбоко пурпурен, че можеше да бъде само Драконов огън.
Паднала звезда блестеше в сърцето му, блестеше и искреше с проблясъци от сребро, лилаво, синьо и виолетово. Тя се разпадна на прах под силата на огъня и когато зрението ми се промени, огромен зелен дракон се разкри като източник на пламъците. По-скоро усетих, отколкото видях реакцията на Дариус. Това беше баща му. Но нямаше нищо странно в това, че Огнен Дракон създава звезден прах…
Шепот ни обгърна и се заби в костите ми.
– Смъртта идва.
Изведнъж огънят се превърна в кръв, светът стана червен и медният аромат на любимия ми вкус удари сетивата ми. Зъбите ми изтръпнаха и желанието за пиене ме погълна отвътре навън. Бях изцеден, безнадежден, изгубен. Тогава тъмнината ме удари като гръм.
Бях по гръб и гледах Дариус, докато той ме разтърсваше. Остри сталактити блестяха над главата му, покрити със сребристи остатъци от минерали.
– Ланс – изръмжа той и аз го бутнах назад с тежко и трептящо сърце. Устата ми беше прекалено суха от падането и дланта ми пареше от разреза.
– Видя ли го?- настоях аз.
Той кимна със стегната челюст.
– И чух глас… смъртта идва.“
– Това е по-голямо от сестра ми – казах аз, стискайки го за рамото, докато той се вглеждаше в мен.- Нашите семейства планират нещо, Дариус. Нещо ужасно.

Назад към част 4                                                                           Напред към част 6

ТОРИ

С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум си взех друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкателства, от хора които ме наричат ​​ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се ​​измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат в моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си мисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от ТОРИ

С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум потърсих друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкави гласове, които ме наричат ​​ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се ​​измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си помисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от пищящата група с извинението, че имам нужда да отида до банята.
Когато се отдръпнах от тълпата, се сблъсках с твърд гръден кош и се обърнах, за да намеря Диего с развеселена усмивка на лицето.
– Имате нужда от помощ, с която да избягате от масите? — подразни ме той и аз се засмях, докато хвърлях поглед към клуба на задници, които бяха заети с радостта от завръщането на Джералдин.
– Мисля, че се справих сама, благодаря. Виждал ли си Дарси някъде?
– Тя излизаше навън последния път, когато я видях – отвърна Диего с леко смръщени вежди.- Сет изчезна не след дълго. Напоследък много я преследва. Мислиш ли, че трябва да се притесняваме…?
– Не бъди смешен, сигурна съм, че е добре – казах аз, без да обръщам внимание на малката предупредителна тръпка, която се сускаше по гръбнака ми. — Но мисля, просто да отида и да се уверя.
— Мога да дойда с теб — каза той весело, следвайки ме, когато се отдалечих.
– Къде е София? — попитах, като спрях отново. Не исках той да я напусне заради мен. Тя беше толкова развълнувана да присъства на тези танци с него и нямаше да позволя нещо да го развали.
– Тя взима питиета, сигурен съм, че няма да има нищо против, ако просто…
– Не.- Махнах му да си тръгне, докато се отдръпвах.- Просто се грижи за срещата си. Ще се върна скоро.
Диего изглеждаше склонен да спори повече, но аз му махнах пренебрежително и се отправих към изхода. Той обичаше да се държи предпазливо с нас, но ако се стигнеше до спор със Сет или някой от другите Наследници, знаех, че той така или иначе просто ще се измъкне обратно в сенките. Но това беше наред; Нямах нужда някой да води битките ми вместо мен.
Прохладният въздух смрази кожата ми, когато излязох навън и спрях за момент, опитвайки се да разбера откъде да започна търсенето си. Не исках да прекъсвам Дарси, ако тя се радваше на компанията на Сет, но просто исках да се уверя, че е добре.
Блестящи кълба от светлина бележеха пътеката в ляво от изхода и аз се отправих в тази посока, наблюдавайки начина, по който лунната светлина проблясваше от сребристата сграда пред мен. Това място наистина беше красиво.
Високите ми токчета тракаха по тухлената пътека и дъхът ми се издигаше на малки облачита пред мен, докато обгръщах ръце около себе си, за да се предпазя от студа.
Преместих се в сянката на извитата лунна сграда и внезапно замрях, когато усетих очи на гърба си. Годините на кражба на мотори и криене в сенките ме бяха научили да се доверявам на инстинктите си и аз се завъртях миг преди Дариус да ме настигне.
Ахнах, когато го забелязах, а той се усмихна, сякаш страхът ми го забавляваше.
— На разходка? — попита той и аз отстъпих крачка назад. Беше свалил якето си и застана пред мен в бледосиня риза с навити нагоре ръкави. Мускулестите му гърди се притискаха към тъканта по начин, който привлече погледа ми, но аз отказвах да си позволя да го оглеждам.
— Нещо такова — измърморих аз.
Погледнах зад него, но бяхме сами. Погледът му бавно се плъзна по мен и аз потръпнах под него, когато мълчанието се разтегли твърде дълго.
– Искаше ли нещо? — попитах, като вдигнах брадичката си високо.
— Последен шанс, Рокси. Вземи сестра си и напуснете тази академия. Върнете се към малките си смъртни животи и оставете Солария в ръцете на хора, които са достойни за трона – каза той мрачно.
– Няма да ходя никъде – отвърнах аз. — Така, че ще трябва да го преодолееш.
— Това ли е твоето окончателно решение? — попита той, като направи крачка към мен, която накара сърцето ми да подскочи от страх.
Удържах се, въпреки, че имах чувството как коленете ми всеки момент може да се подкосят.
— Да — изръмжах. Той нямаше да ме тормози повече и свърших да си играя игрички с него.
– Тогава предполагам, че ще трябва да променя решението ти – каза той и почти изглеждаше, че се примирява с факта.
Погледнах го намръщено, като направих движение, за да се отдръпна от него, но ръката му се стрелна и улови моята, а силните му пръсти се заключиха около мен като окови.
– Пусни ме – казах, опитвайки се да измъкна ръката си от хватката му, но той ме дръпна към себе си, вместо да ме освободи.
— Не, не мисля, че ще го направя — изръмжа той.- Ще ти предам малък урок за уважението. Няма да те оставя отново да ми обръщаш гръб.
Мъчех се да се освободя от него, но той хвана и другата ми ръка.
– Не се дърпай от мен. И не крещи — каза той с плътен от Принуда глас.
Хвърлих цялата си сила в умствения щит, но силата на волята му разкъса стената, която построих, сякаш небеше изградена от нищо друго освен хартия и очите ми се разшириха, когато усетих, че командите му завладяват крайниците ми.
Дариус ми се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо топло. Челюстта му беше напрегната и решителна, а хватката му върху мен непоклатима.
Той ме насочи към сградата на Луната и предателските ми крака охотно тръгнаха под мен.
Сърцето ми гърмеше в ушите, а крайниците ми трепереха от страх.
Дариус Акрукс ме държеше в лапите си и бях оставена на неговата милост.

Назад към част 23                                                                Напред към част 25

Дариус Акрукс

Прекарах първия си ден в Зодиакалната Академия, посещавайки уроци с първокурсниците, преди да гледам как училището печели Купата по питбол в мач, който ще остане в историята като едно от най-великите изпълнения, които училищната лига някога е виждала.
Ланс надмина себе си и не се съмнявах, че ще му бъде предложен договор да играе професионално, след като премине пробните тренеровки следващата седмица. Изчаках го да се върне в общата стая на Дом Въздух, въртейки малко питболно знаме между пръстите си, докато минутите се влачаха.
Нямаше много хора; повечето от студентите вече се бяха отправили към Кълбото, за да празнуват на огромното парти, което се провеждаше там долу. Но не можех да се скитам по територията без назначения ми студент ментор, тъй като самият аз не бях официален студент. И колкото и да се изкушавах да тествам границите на директор Нова, когато ставаше дума за другите наследници и за мен, предположих, че това в първата ми нощ тук вероятно не беше най-умният ход.
Освен това беше минало твърде много време, откакто не бях виждал Ланс. Семействата ни бяха свързани и Орионите живееха в съседното на нас имение. Майка му работеше в тясно сътрудничество с баща ми и през годините бяхме прекарали повече вечери и уикенди заедно със семейството му, отколкото можех да преброя.
Винаги сме били близки, повече като братя, отколкото приятели, въпреки шестгодишната разлика във възрастта. Липсваше ми присъствието му, докато беше далеч в Академията на Зодиака и знаех, че разстоянието между нас ще нарасне още след като влезе в голям отбор по питбол. Но ние споделяхме вида връзка, която може да надхвърли времето и разтоянието. Без значение колко дълго сме прекарали живота си далеч един от друг, винаги се връщахме направо в познатата ни връзка, сякаш изобщо не сме се разделяли, след като се съберем отново.
Беше очевидно, че баща ми е участвал в избора му за мой студентски наставник, но за пръв път нямах нищо против намесата му. Семейство Акрукс винаги беше преплетено с Орионите по един или друг начин и въпреки странния слух, който се разпространяваше за нашите връзки, знаех, че това, което споделям с Ланс, не е нищо друго освен солидно приятелство. От онзи вид, който означаваше, че няма да ме забрави, докато седя и го чакам, освен ако няма дяволски основателна причина за това.
Вратата на общата стая се отвори, когато някой изпрати порив на вятъра в нея с много повече сила, отколкото е необходимо, и аз се наведох напред в стола си точно когато Ланс нахълта в салона.
– Не изглеждаш като някой, който току-що е спечелил играта на живота си – коментирах аз, докато се изправях на крака и пусках малкото знаменце на масичката за кафе.
Намръщеното лице на Ланс погледна към мен за миг и аз вдигнах вежда към него в отговор. Той прокара ръка по лицето си, поклащайки глава, докато се опитваше да прогони раздразнената физиономия от чертите си.
– Съжалявам, Дариус. Не трябваше да те оставям да чакаш…
– Няма проблем, човече. Какво не е наред? – попитах, приближавайки се до него и заобикаляйки всички проблеми. Знаех, че нещо го яде и той знаеше, че може да ми каже всичко.
– Клара – каза той със стиснати зъби. – Тя работи с майка ми.
Изпуснах дълъг дъх. Ксавие и аз често седяхме с Ланс и Клара и мечтаехме за животите, които бихме могли да живеем, ако не бяхме обвързани със семейството и дълга да следваме определени пътища. За тях двамата мечтите имаха малко повече шансове да се превърнат в реалност, отколкото за брат ми и мен, но ние винаги сме знаели дълбоко в себе си, че е малко вероятно някой от нас да се отклони от семейната линия наистина. Ако Ланс наистина успее да влезе в Питбол лигата, тогава планирах да изживея мечтите си чрез него. Моят собствен път беше поставен в камък, потопен в стомана и окован в сърцевината на земята. Неподвижно. Неизменно. Неоспоримо. Но за Орионите имаше малък шанс това да не е така.
– Това винаги е било най-вероятният изход за нея. Тя напусна академията преди година и не намери нищо друго – разсъждавах аз. – И знаеш каква е леля Стела, когато иска нещо. – Винаги съм наричал майка му моя леля, въпреки че не бяхме роднини, а той прави същото със семейството ми.
Ланс изръмжа ядосано и се отпусна на стол до огъня, докато зарови глава в ръцете си.
– Знам – изплю той. – Но за момент сам си бях позволил да повярвам, че може да имаме нещо… друго. Поне веднъж нещо наше.
– Все още можеш – посочих аз.
Ланс кимна, но не изглеждаше много ентусиазиран. Клара беше единственият член на семейството, когото той наистина обичаше и знаех, че ще направи всичко, за да я спаси от самата нея.
– Тази вечер тя замисля нещо със семейството ти – измърмори той. – Не знам какво, но знам, че не е добро.
– Тогава да разберем – казах аз ентусиазирано.
Ланс вдигна поглед към мен, а очите му блестяха с искрица надежда.
– Наистина ли?
– Защо, по дяволите, не? – Отвърнах с усмивка. – Знаеш ли къде е тя сега?
– Тя трябваше да остане в града тази вечер. Мога да разбера дали все още е в хотела или не.
– Направи го. Ако все още не е заминала, ще отидем там и ще я последваме, когато тръгне.
Лицето на Ланс се сведе.
– Всичко звучи страхотно. Но Клара е вампир като мен; тя ще ни чуе да идваме от една миля, ако се опитаме да се промъкнем след нея. И ако я оставим да стигне достатъчно напред, за да избегнем откриването, тогава е повече от вероятно да я загубим.
– Пффф – казах пренебрежително, надувайки гърдите си с усмивка. – С кого си мислиш, че говориш, Ланс? Аз съм проклет дракон. Мога да я последвам мълчаливо от небето, а тази вечер има гъста облачна покривка; тя няма да има шанс да ме забележи.
– И аз какво трябва да правя, докато ти наблюдаваш от въздуха? – попита раздразнено Ланс.
Усмивката ми се разшири, когато осъзнах, че мога да имам собствен малък бунт срещу баща си, докато помагам на Ланс да тръгне срещу майка си.
– Яздил ли си дракон? – попитах аз, като вдигнах вежди с усмивка.
– Но… – Ланс прехапа език срещу възраженията, които се канеше да повдигне.
Да, това противоречи на правилата на Златото на дракона: древен набор от насоки, изложени от членове на моя орден преди стотици години. Драконите сме благородни същества, никога да не спускаме да превозваме пътници или стоки. Но правилата на Златните не бяха закони. Никой не можеше да ме спре да пренебрегвам традицията. Единственият човек, който би опитал, би бил баща ми. И вероятно щеше да ме пребие, ако знаеше, че дори предлагам да направя това, да не говорим какво би направил, ако действително кача Ланс на гърба си. Но не ми пукаше. Писна ми да живея по неговите правила и да следвам неговия дневен ред. Силите ми бяха пробудени и исках да избера какъв човек ще стана, а не просто да следвам сляпо пътя, начертан от баща ми. Така че да, може би беше малко детски акт на бунт, но не ме интересуваше. Бях живял по неговите правила твърде дълго.
– Хайде – подканих го с усмивка, докато се насочвах по стълбите, които водеха към покрива на Дом Въздух.
Ланс нямаше нужда да му повтарям два пъти за да се присъедини към мен, докато бягахме нагоре по стъпалата. Той се обади набързо в хотела на Клара, като провери дали все още не е излязла и адреналинът се стичаше през крайниците ми, когато той потвърди, че тя все още е там.
Ние наистина правехме това. И се чувствах адски добре.
Вятърът ни заобиколи, като стигнахме до покрива и аз дръпнах ризата през главата си, като протегнах ръка да погаля частта от душата си, която копнееше да лети и издишва огън. Изритах ботушите си, след което разкопчах дънките си.
– Вземи дрехите ми със себе си – казах аз, като ги хвърлях в ръцете на Ланс. – В противен случай ще трябва да гледаш голото ми дупе, ако трябва да се преобразя в човешка форма, преди да се върнем.
– Не бих искал това – съгласи се той с гримаса и аз завъртях очи.
– И се опитай да не докосваш крилата ми, когато се качваш – добавих аз.
– Чупливи ли са? – попита той изненадано.
– Не. Но ме е гъдел – признах аз.
Ланс изсумтя аз събух боксерките си, докато призовах Дракона в себе си.
Зрението ми потъмня за момент, след което се изостри интензивно, когато трансформацията започна да се случва имах способността да виждам много по-добре в тъмното, отколкото можех в моята форма на фея.
Паднах напред, но преди ръцете ми да успеят да ударят студения камък на покрива, нокти избухнаха от пръстите ми и златни люспи покриха всеки сантиметър от плътта ми.
Борех се срещу желанието да изпусна животински рев, докато се увеличавах повече от четири пъти и огромните ми златни крила се разпростряха по гърба ми.
Ланс беше принуден да отскочи от мен и главата ми се изкриви, докато зверската страна на природата ми се блъсна против волята ми, искайки да го нападне, защото е твърде близо. От устните ми се изтръгна ръмжене и струйка дим се изви от ноздрите ми, докато се борех срещу желанието да го ухапя. Едно ухапване от мен в тази форма би била смъртоносно.
Примигнах няколко пъти, приспособявайки се към формата на дракон, когато светът оживя в аромати и цветове, които обикновено не можех да усетя.
След като се уверих, че имам пълен контрол, наведох глава, накланяйки крилото си, докато приклекнах, за да се качи Ланс.
– Това е лудост – въздъхна той, но можех да чуя тайното вълнение в гласа му, когато се приближи.
Той беше прав. Беше лудост. Правилата на Златото на дракона може да не са действителни закони, но бях сигурен, че нито един дракон, който някога съм срещал, никога не е тръгвал срещу тях. Те бяха свещени. Безспорни. Святи. И щях да наруша основното правило.
Ланс се протегна, ръката му притисна златните люспи на хълбока ми, докато се поколеба за момент, гледайки ме, за да види дали искам да променя решението си.
Когато не се отдръпнах, той се пресегна, за да хване един от гребените, които минаваха по гърба ми.
Рязко дръпнах крилото си и Ланс изруга, когато отскочи от мен, преди да падне по задник.
Ако бях в моята форма на фея, щях да се напикая от смях, като дракон успях да освободя забавлението си само чрез поредица от пръхтене, които почти звучаха като смях. Ланс обаче ясно разбра и ме изруга, докато използваше вампирската си скорост, за да скочи на гърба ми, преди да успея да повторя трика.
Коленете му ме стиснаха силно и усетих как стиска шиповете, които обвиваха врата ми, докато свивах крилата си, изпитвайки вятъра, докато се готвех да излетя. С тежестта на Ланс върху гърба ми щеше да има малко разлика в обичайните ми движения, но се съмнявах, че ще е твърде трудно да се приспособя.
– Замайващо пони – подразни ме Ланс, докато се поколебаех.
Ще съжалява за това.
Скочих напред с прилив на скорост, свих криле здраво и се гмурнах направо от кулата.
Хватката на Ланс се стегна, но аз не отворих крилете си, докато свободно падахме към земята. Вик се изтръгна миг преди да разперя крилете си и да се изправя, ноктите ми докосваха тревата, след което силно ударих с крилата си и отново се издигнах към облаците.
Ланс се усмихна, докато препускахме през небето и аз също не можах да не се насладя на полета. Теглото му беше малко странно, но всъщност нямаше значение за мен. Бях повече от достатъчно силен, за да го нося в тази форма и се чувствах добре да покажа какво мога да направя на външен човек. Особено след като знаех колко много това би ядосало баща ми.
Отне по-малко от десет минути, за да стигнем до града извън територията на Академията. Тукана лежеше на около пет мили на север, а хотелът, в който беше отседнала Клара, беше в края на града. Започнах да обикалям, когато стигнахме до него и не след дълго засиленото ми зрение я забеляза, как напуска хотела.
Ланс също я забеляза и усетих как се навежда, надничайки през рамото ми, докато се извисявах над нея безмълвно.
Клара пое по пътека в гората и аз се изтрелях пред нея, за да видя накъде води. На върха на хълм се издигаше самотна стара плевня, единствената сграда по пътеката и почти сигурно целта на Клара.
Наклоних се силно, прибрах криле, докато кацах на една поляна точно отвъд плевнята. Нямахме много време, Клара използваше вампирските си способности, за да тича нагоре по пътеката и нямаше да и отнеме много време, за да стигне до плевнята с нейната повишена скорост. Трябва да сме в състояние да я шпионираме, от безопасно място, иначе тя е много вероятно да ни усети.
Приземих се възможно най-тихо за влечуго от два тона и Ланс се плъзна от гърба ми, когато отново се оттеглих във формата на фея.
– По дяволите, Дариус, това беше… Нямам думи за това – призна той.
– Знам. – Ухилих се, когато той хвърли дрехите ми обратно към мен и побързах да ги облека.
Тръгнахме към плевнята безшумно и аз оставих Ланс да води по пътя, неговите вампирски сетива са по-остри от моите сега, когато бях в тази форма.
Стигнахме до дърветата, които обграждаха плевнята и Ланс протегна ръка, за да ме спре миг преди Клара да се появи.
– Още една минута и щях да се откажа от теб. – Сърцето ми замря при звука на този глас и ръката ми се затвори върху китката на Ланс, когато той се обърна към мен с широко отворени очи.
– Знаеш, че не бих пропуснала това за нищо на света – въздъхна Клара, докато се приближаваше до разрушената сграда.
Баща ми излезе от сенките и аз се отдръпнах още повече в тях. Ако работата на Клара беше с него, аз не би трябвало да съм близо до това. Ако той не искаше да знам за това, тогава не трябваше. Но защо тогава не си тръгвах?
Татко се усмихна на Клара, когато тя се приближи до него, той се пресегна да разкопчае яката си.
Клара се придвижи напред и облаците се разделиха, позволявайки на лунната светлина да блесне върху тях тя се отрази в зъбите и, които се удължиха.
Устата ми се отвори объркано, когато тя се приближи до него и той наклони глава настрани, позволявайки и достъп до гърлото му.
Умът ми се завъртя. Това беше човекът, който проповядва за важността на поддържането на превъзходство във всичко. Който се противи на идеята сирена да го докосне даже и за миг, да не говорим за вампир, който се приближава до врата му.
Нямаше никакво колебание в напредването на Клара, докато се приближаваше към него. Тя се пресегна, за да обхване бузата му с една ръка, застанала на пръсти, докато устата и стигна до гърлото му.
Ръцете на баща ми паднаха върху кръста и, когато зъбите и пронизаха плътта му и не пропуснах слабата усмивка, която дърпаше устните му, докато тя се хранеше. Ланс се стегна до мен, очевидно също толкова шокиран, колкото и аз.
Какво, по дяволите, ставаше? Тя беше достатъчно млада, за да бъде негова дъщеря и далеч не достатъчно мощна, за да го надвие и да поиска кръвта му.
В крайна сметка Клара се дръпна назад и татко прокара пръсти през косата и по начин, който изглеждаше почти привързаност, ако беше способен на такова нещо. После се пресегна, за да излекува раната на врата си с проблясък на червена лечебна магия.
– По-добре? – попита меко той.
– Да – ентусиазирано отвърна Клара. – Знаеш колко много означава това за мен.
– А ти знаеш колко ми е приятно да задоволявам нуждите ти – отвърна той. – Майка ти ми каза, че си взела решение относно нашето предложение?
Клара кимна, но аз забелязах изражение на безпокойство на лицето и, смесено с обожанието.
Гласът на баща ми се понижи, когато той се наведе по-близо до нея и едва успях да уловя думите, които каза.
– Тогава може би ще си готова да ми направиш услуга?
– Разбира се – въздъхна Клара.
Татко се огледа и аз и Ланс се свихме обратно в дърветата, докато той я привлече в плевнята. Погледнах към Ланс, чудейки се дали може да чуе нещо друго, което казват, но той поклати глава отчаяно.
Слабият звук на скали, които се смилат заедно, достигна до мен, но преди да успея да попитам Ланс дали го е чул, той се отдалечи от мен.
Изпсувах тихо, докато тичах след него запътвайки се предпазливо към плевнята.
– Няма ги – изръмжа Ланс от тъмнината и аз призовах Дракона в мен, колкото да изостря зрението си.
Забелязах го да стои в сенките до каменна врата, която изглеждаше така, сякаш води към стара изба или може би тунел.
– Те там ли слязоха? – попитах, приближавайки се до него.
– Да. И е запечатано с магията на баща ти. Няма начин да пробием това.
Тръпки преминаха по гърба ми от думите му и челюстта ми се стегна. Каквото и да планираше татко с Клара, не изглеждаше, че ще разкрием истината за това тази вечер. Но въпросът остана. За какво, по дяволите, я искаше толкова отчаяно, че да се противопостави на всичко, за което се застъпваше, и да и предложи кръвта си в замяна? Просто нямаше смисъл. Но ако погледът в очите на Ланс беше нещо, което трябваше да направим, то бях почти сигурен, че няма да спрем да тъсим, докато не го разберем.

Назад към част 3                                                              Напред към част 5

ДАРСИ

Настъпи денят на танците и Тори и аз се отправихме към Кълбото в новите си тоалети. Тори ни беше поръчала рокли в последния момент и аз бях ужасена от начина, по който тя продължаваше да харчи наследството ни, сякаш вече го притежавахме. Все още трябваше да преминем Реконинг, за да спечелим дори място си тук в Зодиак. И ако искахме да видим и стотинка повече от стипендията си, трябваше и да завършим.
Роклята ми беше тъмносиня с дантелени ръкави и падаше до коленете ми във ветрило от коприна; Тори носеше тясна черна рокля, която показваше извивките й, и сутиен с подплънки, който я подчертаваше още повече. Косата ми беше прибрана на свободен кок с шнола, докато тази на Тори беше накъдрена и висеше надолу по гърба.
Небето беше палитра от пастелни тонове на художник, облаците бяха напълно неподвижни, докато седяха в безкрайния басейн на небесата. Отпред се очертаваше Кълбото, което се появяваше като наситен бронз под мъгливата вечерна светлина. Студентите пристигаха от всички посоки, облечени в красиви рокли и костюми, в атмосферата се процеждаше въздух на очакване. И аз бях увлечена от него, увлечена от бръмченето.
Забелязах София напред в бледосиня рокля, която танцуваше около пръсците и. Ръката и беше преметната през тази на Диего, който носеше елегантен костюм и аз се усмихнах при вида как ходят и се смеят заедно.
Тори и аз ускорихме крачката си, за да ги настигнем, но някой хвана ръката ми отзад и ме завъртя. Блъснах се в тялото на Сет. Той докосна с върха на носа си слепоочието ми и уви пръст около хлабав кичур на тила ми, като го дръпна нежно, за да предизвика дълбока тръпка в мен.
– Хей, скъпа.
Дълбок, мускусен аромат се понесе от врата му и аз се преборих с примамливата миризма, като притиснах ръка към твърдия му бицепс и отстъпих назад. Косата му беше вдигната на опашка, което му придаваше някакво елегантно излъчване. Особено в съчетание с вталената бяла риза, която беше опъната върху мускулестата му фигура и тъмни панталони, висящи ниско на бедрата. Изглеждаше достатъчно добре за ядене и усмивката на лицето му каза, че чувства същото към мен.
Прочистих гърлото си.
– Здравей.
Усетих погледа на Тори зад мен, но тя не се намеси и смътно се чудех защо.
— Планирах да те изведа още от стаята ти, но ти не беше там. Той повдигна вежди, сякаш това беше пълна мистерия. — Почти сякаш не си ме очаквала.
Завъртях очи, но закачлива усмивка дръпна устата ми. Вълнението в кампуса тази вечер беше твърде пристрастяващо, за да го пренебрегна и не виждах нищо лошо в това да разменя малко закачки с един от Наследниците за пет секунди.
– Никога не съм приемала предложението ти – казах аз, след което хвърлих поглед през рамото му, преструвайки се, че търся някого.- Мислех, че тази бележка трябва да е била предназначена за приятелката ти и някак си е попаднала в джоба ми.
Той се ухили мрачно, пристъпи напред и аз хвърлих поглед зад себе си, като открих, че Тори се е присъединила към София и Диего и тримата ме чакаха в края на пътеката.
Стомахът ми се сви знаех, че просто трябва да прекратя този разговор и да си тръгна.
Сет се приближи по-близо, пръстите му се увиха около китката ми и изпрати горещина във вените ми. Наведе се напред, доближавайки устата до ухото ми.
– Мисля, че тя вече е получила съобщението. Свърши се.
— Мислех, че си полиаморен. Отдръпнах се отново, близостта му беше прекалено позната, както обикновено.
– Аз определено съм по любовната част.- Той се ухили широко и протегна ръка, за да ме хване.
Засмях се.
– Не, Сет. Отивам със сестра си.
— О, ще бъда и с двете — каза той весело.
Сбръчках нос, но не можах да сдържа смеха си.
– Ти си извратен.
– Наистина съм такъв – изръмжа той. — Искаш ли да разбереш колко в стаята ми?
– Не благодаря.- Обърнах се от него и се опитах да се отдръпна от разговора с него, само че се препънах в краката си и измърморих проклятие, докато се присъединявах към приятелите си. Толкова съм спъната.
Тори повдигна вежда дадох и не сега израз, който тя изненадващо прие без да се оплаква.
Диего се премести в средата на нашата група и прегърна и трите ни. Днес за първи път той не носеше шапката си и бях малко изненадана да открия, че тъмните му къдрици паднаха почти до раменете.
– Можем ли да се преструваме, че всички сте мои партньорки тази вечер? Накарайте всеки човек в Зодиака да си помисли, че съм ъъъъъъъъъъъъъъъъъъъ? – мамка му.
– Не, и така си добре.- Тори се измъкна от хватката му с весела усмивка.
– Хей!- той се засмя и аз също се измъкнах, кикотейки се, докато той обви ръце около София, за да я задържи. Тя стана ярко розова, когато той я притисна по-близо и не направи усилие да си тръгне.
– Няма да ходиш никъде – промърмори той и тя се усмихна по-широко, отколкото някога бях виждала.
– Тогава по-добре се увери, че не пиеш толкова много ако трябва да се измъкнеш по рано отново – подразнех го аз.
— Мога да се справя с питието си!- Запротестира София и се изчерви.- Нещо не беше наред с тези шотове.
— Като факта, че не можа да се справиш с толкова много от тях? — попита Тори със смях.
– Не! Сякаш бяха твърде силни или имаше нещо друго в тях или…
– Хайде, момичета, нека спрем да я дразним и просто да се насладим на вечерта си – каза Диего, прекъсвайки нейното изказване.
Тори и аз си разменихме усмивки, докато оставихме темата да изчезне, но София продължи да изглежда малко раздразнена от това.
Когато се приближихме до Кълбото, моят атлас звънна в чантата. Намръщих се, отворих го и видях известие на екрана.

Падаща звезда:

Нашите звезди най-накрая се изравняват.
Време е да се срещнем.
Чакам ви в библиотеката на Венера.

Внезапно спрях да вървя, гледайки шокирано съобщението. Тори се приближи, като забеляза реакцията ми.
– Какво става?
В отговор пъхнах атласа под носа и.
Тя прочете съобщението и очите и се разшериха. Диего и София се събраха по-близо с въпрос в очите им.
– Падащата звезда иска да се срещнем – казах им и София поклати глава нагоре-надолу от вълнение.
– Трябва да ни кажете всичко, когато се върнете – каза тя.
Кимнах, а сърцето ми биеше, докато хвърлях поглед към библиотеката на Венера на изток от Кълбото. Огромните червени тухлени стени се издигаха на няколко етажа, задълбочаващият се залез ги къпеше в кървавочервена светлина.
Направих движение, но Диего ме хвана за ръката.
– Чакай, това добра идея ли е? Може да не е безопасно.
– Всичко ще е наред – обещах аз.- Падащата звезда ни помага. Защо би ни наранил?
Той изглеждаше загрижен, споделяйки поглед със София.
Тори завъртя очи и се отдалечи.
– Ще отидем, Диего, преодолей го.
Вдигнах му извинително рамене и забързах след сестра си, крайниците ми бяха заредени с адреналин, кагато ускорихме крачка към библиотеката.
— Мислиш ли, че Диего има право?- Попитах я, когато се отдалечихме достатъчно.
Тори поклати глава, чертите и се опънаха.
— Искаме да знаем кой е, нали?
— Разбира се — съгласих се аз.- Просто не знам дали не трябва да внимаваме малко повече за всеки случай…
— Вече е твърде късно — сви рамене Тори, когато отвори вратата на библиотеката и ме сръчка в ребрата, за да ме насърчи да вляза.
Отказах се от протестите, твърде любопитна, за да се върна така или иначе. Не исках падащата звезда да избяга отново, ако се колебаем твърде дълго. И беше време да разберем кой, по дяволите, ни е изпращал съобщенията.
Какво е най-лошото, което може да се случи в библиотеката? Попитайте това човека, който беше убит от полковник Мустард със свещник.
Библиотеката се извиваше в широк кръг, подът беше боядисан така, че да наподобява нощното небе в тонове на сребро и наситено синьо. Над нас на сребърна верига висеше невероятен глобус, направен по образец на Венера. В него грееше светлина, която се променяше от време на време и хвърляше мъгливи сенки в зелено, после синьо, лилаво, червено, розово.
В задната част на стаята имаше висок балкон, над който имаше по-малки сребърни кълба, висящи от тавана, за да осветяват мястото.
Промъкнахме се през първия ред библиотеки, уханието на стар пергамент атакуваше сетивата ми. Библиотеката имаше много сенчести ъгли, в които някой да се скрие и тази мисъл накара кожата ми да настръхне.
– Къде е той? — прошепнах аз, мястото сякаш изискваше тишина.
– Тук – отговори дълбок глас и един мъж пристъпи на пътеката пред нас.
Сърцето ми забърза, докато се взирах в лицето на падащата звезда. Той приглади дългите си сиви мустаци, правейки крачка напред от дебелите сенки.
Професор Аструм, нашият учител по таро, изглеждаше малко блед, като хвърли поглед между нас.
— Момичета — каза той тихо.- Съжалявам, че не се разкрих по-рано.- Усмихна се топло и гърмящото ми сърце започна да се забавя.- Бях добър приятел на майка ви – каза той, като направи пауза, за да позволи на думите му да стигнат до нас.- Мериса ви обичаше много силно.
Тори скръсти ръце.
— Затова ли ни заряза в света на смъртните, да се оправяме сами?
Аструм силно се намръщи.
— Не разбираш, скъпа Роксаня.
— Тори — поправи го тя рязко.- Не използвайте това име. Не е мое.
Притиснах ръка към ръката на Тори, като я погледнах умолително. Ако сега го ядосаме, може и да не ни каже нищо. А аз сериозно исках да чуя какво има да каже.
Тори ми кимна, че ще си спре езика и аз се обърнах обратно към Аструм.
— Продължавайте — подканих аз.
– Тези времена бяха тъмни. Вашият роден баща, крал Вега…Дивият крал, той беше най-жестокият от владетелите, не минаваше ден без публична екзекуция в столицата. Мериса се опитваше да ви защити от него, от начина, по който управляваше света.
– Какво имаш предвид? — попитах аз, а сърцето ми се разтуптя при мисълта да бъда свързана с някого с толкова ужасна репутация.
– Атаките на нимфите се увеличаваха всяка година и крал Вега изпадна в паника, като в отговор се нахвърля върху собствения си народ. Той се страхуваше силно от тях. И в крайна сметка този страх беше оправдан. Те убиха него, както знаете, и останалата част от семейството му.
Гърлото ми се сви, когато си помислих за двете човешки бебета близначки, които бяха поели съдбата, която беше предназначена за нас. И това ме накара да си помисля доста лоши неща за рождената ми майка.
Как можем да сме свързани с такива хора?
— И мислиш, че семейството на Дариус е замесено в това по някакъв начин? — попита Тори, а очите и се присвиха от подозрение.
– Има много доказателства, които го предполагат, да. И звездите… те ми дават улики.- Той извади колода Таро от кафявия си блейзър и потърка пръсти по тях.- Съветвам се с небесата, използвайки тези… те бяха на майка ти. Тя беше умела в четенето на звездите и често се съветвахме с тях заедно. Когато тя почина… този пакет се появи на бюрото ми. Сигурно ги е свързала с мен.- Той въздъхна тежко, а болката от загубата и се четеше ясно в очите му.
— Каква беше тя? — попитах аз и усетих, че Тори замръзна до мен.
Аструм се взираше между нас с тъмна скръб в очите.
– Силна, красива, мощна. Смъртта и все още ме преследва. Дълги години се опитвах да разбера от картите и какво се е случило преди нощта, в която родителите ви бяха убити. Инстинктите ми казват, че отговорите на въпросите ми се крият сред тях, но те ми разкриха само някои от тях.
— И какво са ти казали? — попита Тори.
– Казаха ми, че тъмен заговорник дърпа конците зад убийствата. Че Нимфите бяха просто пионки в много по-голяма игра — каза той, а гласът му се стягаше от страх. Очите му гледаха зад раменете ни и усетих, че става нервен.- Нито една нимфа не би могла да влезе в кралския дворец без помощ. И въпреки че получават силата на фея, когато убиват, рядко се научават да я използват достатъчно добре, за да атакуват нашия вид с умение.- Той започна да прелиства картите в ръката си, правейки го толкова лежерно, че си представих, че е навик, с който е свикнал.- Те бяха обучени от фея – прошепна той и ледената вода сякаш се разля през мен.- И сега, след като се върнахте, вярвам, че този, който е контролирал Нимфите преди, го прави отново. Отдавна подозирах лорд Акрукс и сега мисля, че синът му също е поел щафетата. С помощта на Орион.
— Тъмна магия? Въздъхнах и Аструм кимна.
Той погледна през рамото си, палецът му премина по тестото Таро с повишена скорост.
– Атаките започват отново и Дариус и Орион са свързани с всяка една. И всяка смърт се случва плашещо близо до вас двете. Ако по някакъв начин контролират Нимфите, за да опитат и…
Някъде дълбоко зад рафтовете се чу скърцане и аз се стегнах.
По челото на Аструм изби пот и палецът му изведнъж се спря върху карта. Той я извади от тестето, а очите му пробягаха напред-назад по нея. Когато ни погледна, лицето му беше бяло като чаршаф.
– Някой ни подслушва – каза Аструм толкова смъртно тихо, че почти не го чух.
Сърцето ми се блъсна в гръдния кош и дишането ми спря, когато Аструм се отдръпна.
Той поклати глава, изглеждаше изплашен, докато продължаваше да прелиства тестето си.
– Вървете сега. Ще ви намеря пак друг ден. Има още много какво да се каже.- Той се хвърли в сенките и Тори ме хвана за ръката, дърпайки ме с бърза крачка, после започнахме да подтичваме, а накрая побягнахме.
Избягахме през библиотеката и излязохме на пътеката, а дишането ми беше накъсано, докато бързо се отдалечавахме от сградата.
Не се отпуснахме, докато не се приближихме до Кълбото и гадното усещане от библиотеката най-накрая започна да отшумява.
– Какво мислиш? — попитах Тори, когато спряхме пред огромния златен купол. Отвътре се носеха смях и музика, шумът ни успокояваше след случилото се току-що.
– Мисля, че той е на разтояние един оборот отдалечен от лудостта, но има право.
— Но ако Дариус и Орион ни преследват, защо да го правят по този начин?- попитах аз.- Можеха да ни убият сто пъти досега. Орион каза, че бройката на студенти, загинал при злополуки в кампуса, е достатъчно висока.
Тори поклати глава, намръщена, докато се опитваше да даде отговор.
– Може би не искат да рискуват да бъдат хванати, така че искат Нимфа да го направи вместо тях?
– Може би – казах аз, като си спомних за нощта, когато се изправих срещу Орион. Може да е било глупаво, но му повярвах, когато ми каза, че не иска да нарани Тори и мен. Но какво, ако просто бях наивна? Човекът не беше точно морален мъченик. Той може да бъде професионален лъжец и опитен убиец. Не го познавах достатъчно, за да ну вярвам.
Въздъхнах и вътрешностите ми бяха на възел, докато се опитвах да разбера отговора. Защото имах чувството, че пропускаме нещо жизненоважно.
— Хайде — въздъхна Тори.- Нека поне да се насладим на партито. Предпочитам да не се спирам на факта, че баща ни е бил някакъв психо-крал.
– И майка ни, ни е заменила с две произволни човешки деца, които умират на наше място?- Добавих.
— И това — съгласи се тя с мрачна усмивка.
Някой се промъкна покрай нас и аз се приближих до Тори, като забелязах Маргьорит да се насочва към Кълбото, ръката и беше около тип с размерите на горила, когото познах като младши.
Оправих роклята си, повдигнах брадичка, като се запътих навътре с Тори, раздразнението ми се надигна в червата. Всички мисли за Маргьорит бяха забравени, докато разглеждах невероятните декорации, направени вътре в Кълбото.
Салонът беше превърнат в бална зала, която въплъщаваше сезона на есента. Златни листа се носеха по светлия дървен под на безкраен магически бриз. Те паднаха от много красиви лози, които се простираха по тавана, първо зелени, после оранжеви, червени, златни, накрая падаха, за да се присъединят към танцуващите по пода. И процесът започва отначало, загледах се очарована в лозите, докато навлизахме по-дълбоко в тълпата от ученици.
Забелязах София да разговаря с няколко момичета със сребристи коси и ярки усмивки. Нещо в Ордена Пегас носеше успокояваща аура, която ги караше да се открояват като такива, каквито бяха. Колкото по-дълго живеех в Зодиак, толкова по-лесно ми ставаше да разпознавам разликите във всяка една форма. Но все още имаше толкова много, за които тепърва щях да науча. И не знаех къде се вписваме ние.
Потърсих Диего, но преди да го намеря, някой ме хвана за лакътя, кото пристъпи зад мен. Дишането ми спря, когато ароматът на канела се търкулна в носа ми.
– Добър вечер – промърмори дълбок глас в ухото ми и не трябваше да вдигам очи, за да разбера кой е.
Орион мина покрай мен и изчезна в тълпата, преди да успея да кажа и дума за поздрав. Останах силно впечатлена от тялото му на куотърбек, облечено в хубава риза и абаносови панталони, които се впиваха в дупето му и на практика ме принуждаваха да го гледам.
Чудесно, сега се вглеждам в потенциален сериен убиец. Ако имаше някое дупе, в което трябваше да се взирам обаче…
Тори грабна няколко шота от подноса на сервитьора и постави един в ръката ми с дяволска усмивка. Не бях сигурена, че това е най-добра идея след случилото се миналия петък. Но, кога съм казвал не на безплатна порция текила?

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

Ланс Орион

„Зодиакалната Академия са носителите на Купата по питбол!“

Нито един звук в света не можеше да победи бурните аплодисменти, след като спечелихме последния си мач в Зодиакалната Академия. Стоях в сърцето на игрището за питбол, чувстващ се като крал, докато другите ученици викаха името ми и развяваха знамена в златните и червени цветове на нашето училище.
В полувремето мачът беше наш. Противниците от Академия Омега бяха толкова слаби, че можеха и да не се появяват изобщо. Но ако не бяха дошли, нямаше как да им бием задниците и да им покажем как изглеждат истинските победители.
Извисяващият се куполен покрив над мен усили шума на стадиона десетократно. Ето, аз бях бог. Това беше любимото ми място в цяла Солария.
Пътят на живота ми беше избран за мен отдавна, но бях твърдо решен да се отклоня от него. Независимо по какъв тъмен, пуст път трябваше да вървя сам, за да се измъкна. Но сега не изглеждаше пусто, а божествено.
– Орион, облечи си фланелката и излез от терена! – Треньорът се обади отстрани, а сребристата му коса залепна на челото му от пот.
Той винаги се стресираше по време на мач, а този беше последният мач за годината. Сега бях на път да завърша, той знаеше, че съм златна мина в създаването. Искаше да бъде човекът, който е тренирал Ланс Орион, преди да влезе в Соларианската Питболна Лига. И това вече не беше просто сън. Следващата седмица бях поканен да се пробвам за Лигата. Истинската лига.
– Орион! – Треньорът излая, а аз се ухилих, къпейки се в крясъците на името си за една последна секунда. Тръпка премина през тялото ми, показвайки ми, че принадлежа тук.
Бягах след моя екип, който вече се насочваше към съблекалните и се сблъсках с няколко от съотборниците си. Уотърбекът, Синди, ме погледна, готова да купонясва, след като треньорът ни освободи от разбора си на мача. Той щеше да коментира всяка грешка, всеки начин, по който сме можели да вкараме повече топки в дупката. Но това не ме притесняваше; Вървях по въздуха. Нищо на света не може да ме свали от това място.
След душ и близо тридесет минути разборка треньора ни пуснаха от съблекалнята и аз се върнах към трибуните. Огромният стадион затихваше, теренът все още тлееше от някои от ударите на огнените Елементали. Някои от професорите се заеха да го оправят отново за друг ден. Но това беше краят за мен. Последният ми мач в Зодиак. И въпреки че бях тъжен, че се сбогувам с академията, която беше мой дом в продължение на четири години, бях адски развълнуван да започна новия си живот. Адски по-добър, в който майка ми не можеше да има нито една дума за съдбата ми.
Сърцето ми биеше като барабан и не можех да изтрия усмивката от лицето си, докато търсех момичето, което ми липсваше от седмици.
– Ланс!- гласът и достигна до ушите ми и аз се завъртях. Бях на половината път към празните трибуни, докато групи студенти се опитваха да ме заговорят, засипвайки ме с комплименти. Сирените докосваха ръцете си, за да се хранят с моето щастие, а аз не се интересувах достатъчно, за да ги отърся. Днес имах излишна енергия.
Забелязах сестра ми няколко реда по-надолу, размахвайки хот-дог, докато подскачаше на петите си. Прескочих седалките, които ни разделиха, и грабнах храната от ръката и с усмивка.
– Благодаря, Клара – казах захапвайки хапка хляб, наденица и кетчуп. Бях гладен в два смисъла на тази дума и въпреки че това щеше да засити едната половина от мен, другата имаше нужда от нещо много по-конкретно.
– Хей шампионе. – Клара засия. Сестра ми беше една година по-голяма от мен и една глава по-ниска. Тя беше разумната, тази, която мама хвалеше десет пъти на ден. Бях непокорен човек, когото мама пляскаше по-често, отколкото ме прегръщаше. Бяхме тотални противоположности, но откакто тя завърши Зодиакалната академия миналата година, аз бях загубен без нея. Нямаше човек в света, на когото да се доверявах освен Клара. И откакто я нямаше, разбрах колко много разчитам на нея.
– Ти игра като професионалист там. – Тя размърда вежди, но усмивката не докосна съвсем очите и. И ако не се лъжа, тя изглеждаше по-слаба от последния път, когато я бях виждал.- Въпреки че не мисля, че ще те вземат да играеш за Лигата, докато не решиш този проблем с главата си.
Пъхнах ръка във влажната си коса, пускайки горещ въздух от дланта си, за да я изсуша.
– Какъв проблем? – присмях се аз.
– Размерът и. – Тя ме удари по челото с усмивка.
Засмях се.
– Ще имам това предвид. – Сграбчих жилетката и.- Да не си на някаква диета с ниско съдържание на въглехидрати, без мазнини и сахар?
Тя поклати глава.
– Разбира се, че не.
– Тогава къде е изчезнала една трета от сестра ми? – Закачих я и тя стисна устни. Винаги е била малка, но това граничеше с интервенционно ниво на кльощава.
Тя отхвърли коментара и реших, че трябва да го оставя. Ако това ще я направи щастлива, тогава добре, но не виждах защо момичетата трябва да живеят в ефир, за да се задоволят с фигурите си.
Очите ми се плъзнаха към група първокурснички, събиращи се в основата на стъпалата. Те ме гледаха и периодично се кикотеха помежду си. Изглеждаше като отлична възможност да си възвърна магическите запаси и зъбите ми станаха по-остри в отговор, болейки да потънат в меката им плът.
Клара ме мушна в ребрата и аз върнах погледа си към нея с палава усмивка.
– Все още ли си губиш времето с първокурсници? – дразнеше тя. – Осъзнаваш ли, че има много по-големи и по-сочни риби за пържене от тях?
– Имам два по-големи източника – казах, като свих рамене. – Все пак не означава, че не харесвам вкуса на нещо различно от време на време.
Тя ме бутна, когато довърших последния си хот-дог и тръгнахме към стълбището, очите ми отново се отпуснаха към момичетата.
– Иди да се нахраниш – каза Клара раздразнено.- Искам да говоря с теб, когато главата ти е чиста. Ще се срещнем пред стадиона, когато приключиш. – Тя избяга и аз завъртях раменете си назад, заключвайки плячката с очите си, докато слизах по стълбите към четирите момичета.
– Здравей – каза едната, докато друга изпъчи гърдите си толкова силно, колкото успя.
Но не бях тук, за да поканя някоя от тях в стаята си. Исках едно нещо. И изглеждаше, че блондинката с червените устни го знаеше.
Тя вдигна китка, очите и блестяха, макар че честно казано щях да я взема, дори и тя да не беше предложила.
– Сигурно си гладен след мача.
– Да по дяволите – съгласих се аз, хванах я за ръката и забих зъбите си в китката, без да се колебая.
Гореща метална кръв се затъркаля по езика ми и веднага се свързах с кладенеца на нейната магия. Издърпвах го в собственото си тяло, все повече и повече, вземайки всичко, от което имах нужда, докато светът изчезна и силата в мен се възстанови.
Когато се нахраних от всички тях (защото защо не, по дяволите?), излязох навън, за да намеря Клара. Начупения пейзаж на Земната територия се разстила във всички посоки и летният бриз ме обгърна като прегръдка. Тълпата се беше разпръснала от стадиона и звукът от започващото парти в Кълбото достигна до мен. Бях се отказал от алкохола, за да поддържам форма. Сънят ми беше по-важен от няколко нощи, които не можех да си спомня. И тази вечер не би била изключение. Особено сега
Бях толкова близо до това да постигна всичко, за което се бях борил.
Сестра ми седеше на камък, със скръстени крака под себе си, докато си играеше с магията си, създавайки малък дъждовен облак пред себе си, преди да го изпари.
Изражението и беше напрегнато, абаносовите очи бяха пусти и аз знаех в дълбините на душата си, че нещо не е наред.
Пъхнах ръце в джобовете си, като спрях пред нея.
– Какво става? – Намръщих се.
– Нищо не става. – Тя се усмихна. – Знаеш, че Небесните наследници бяха събудени снощи, нали?
– Да… и? – аз свих рамене.
– Мама каза… добре, тя просто искаше да ти напомня да внимаваш за Дариъс Акрукс, това е всичко.
Притиснах език към бузата си, а под кожата ми затанцува недоволство.
– И тя не би могла да се появи тук, за да ми каже това сама, а? Не че това беше последният ми мач за сезона. Или че това беше върховният момент в живота ми, определящ дали ще имам шанса да се пробвам за Соларианската лига следващата седмица.
Клара се намръщи извинително.
– Тя е заета…
– Не я защитавай – казах остро, раздразнен, че тя дори не се опита. – Прекарваш твърде много време с нея, откакто завърши.
– Не е така – въздъхна тежко Клара. – Не знаеш с какво трябва да се справя мама.
– О, а ти го знаеш? – Захапах я, напрежението нарасна в раменете ми. – Откога си на нейна страна, Клара?
Тя погледна надолу към коленете си, късайки свободен конец на дънките си.
– Просто дръж под око Дариус, това е всичко, което искам да кажа.
– Винаги се грижа за него – изсумтях аз, а ръцете ми се свиха в джобовете. – Но тя иска повече от това. Не съм глупак. Тя иска да се присъединя към нейния малък фен клуб на семейство Aкрус. Но аз не се интересувам.
Клара отмести поглед, а луничавите и бузи се оцветиха в цвят.
– Всички тези неща за питбол са само мечти, Ланс.
Сърцето ми се разпадна. Сестра ми беше единствената на моя страна за това през целия ми живот. Тя никога не е искала да следвам стъпките на семейството си. И тя също нямаше. Което може да означава само едно.
– Ти работиш с мама – изръмжах. – Наистина ли? – Жега се надигна в кръвта ми и силата трепна в дланите ми.
Как беше убедила Клара да промени мнението си за всичко, срещу което се борихме през целия си живот? Мама беше личен консултант на семейство Акрукс. Което по същество беше код за нея да използва тъмни заклинания, за да ги направи щастливи. Напълно нелегално и смърдящо на лайна. Ако правителството някога разбере за това, ще настъпи ад, който ще трябва да заплатим много скъпо. И сега те бяха въвели и сестра ми в тази сенчеста кариера.
Клара не отговори и в гърдите ми се надигна гняв, който никога досега не съм познавал. Погледнах я втренчено, опитвайки се да потърся своеволното момиче, което е имало мечти отвъд тъмния двоен живот, воден от нашето семейство.
– Как са стигнали до теб? – попитах аз, когато тя запази мълчанието си.
– Тя не е лоша. Не е като да не сме възприели някои от нейните учения, Ланс. Винаги сме практикували тъмна магия. – Тя прошепна последната част и аз не можах да не хвърля поглед през рамо. Идеята, че някой я е чул да казва това, беше ужасяваща. Практикуването на тъмна магия беше противозаконно. И ако някой улови, че съм я учил и практикувал, никога няма да получа шанса си в Лигата.
– Внимавай какво говориш – изсъсках аз, а гръбнакът ми настръхна.
– Никой не слуша – настоя тя. Дръпна ръкавите си, като се увери, че са плътно над китките и. Намръщих се, улавяйки движението дръпнах ръкава и назад, преди тя да успее да ме спре. Тънки разрези кървяха напряко на китката и обхвана ме неистов гняв.
– Защо не си излекувала това? – изръмжах аз.
– Изчерпана съм – въздъхна тя, отдръпна ръката си и я притисна към себе си. – Току-що направих няколко кръвни заклинания в колата преди началото на играта. Няма за какво да се разстройваш.
– Луда ли си? – Изсъсках, грабнах отново ръката и пуснах вълна от лечебна магия, за да премахна всяка следа от тези уличаващи порязвания. – Колко време се занимава с това, за да бъдеш напълно изцедена?
Тя сви рамене, стиснала устни.
– Клара – прошепнах аз, безпокойство ме изяждаше. – Не можеш да я използваш толкова често. Татко каза…
– Мога да се справя – настоя тя, завъртайки очи към мен. – Спри да реагираш толкова остро прекаляваш.
– Не прекалявам – казах през зъби. – Как можеш да бъдеш толкова небрежна към нещо толкова опасно?
– Виж, дойдох само да ти кажа, че те чака работа, когато завършиш. Опитай в Питбол лигата, но ако не успееш…
– Няма да се проваля – изръмжах аз, а мускулите ми се стегнаха от съмнението в гласа и. Как можеше да каже това? Тя винаги ме е подкрепяла. Дори да си представя, че няма да успея в Лигата когато съм толкова близо да осъществя мечтата си, предизвика болезнена буца в гърлото ми. – Ние не сме като нея – натиснах аз, опитвайки се да не крещя. Не исках да се карам със сестра ми. И изражението на лицето и ми подсказа, че така или иначе се чувства адски виновна за всичко това.
Клара продължи да избягва погледа ми.
– Аз съм. – Най-накрая тя погледна обратно към мен, очите и изведнъж станаха твърди като камък. – И тази вечер ще докажа това на Акрукс. – Тя се плъзна от камъка, приближавайки се до мен, никога не съм се чувствал така различен от нея. Тя ме обви с ръце и аз останах скован, докато тя се надигаше на пръсти, за да ми прошепне в ухото. – Прегърни кой си, Ланс. Чувства се по-добре, отколкото можеш да си представиш.
Отдалечи се към паркинга и аз се втренчих след нея изпълнен с ярост.
Каквото и да беше направила майка ми, за да я убеди в прецакания си начин на житот, трябва да е било нещо голямо. Защото Клара, която познавах, никога нямаше да се присъедини към нея без битка. И по дяволите щях да разбера какво е това.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

ТОРИ

След като бях прекарала един ден избягвайки да си задавам въпросите за нощта която бях прекарала в танци с наследниците, бях готова да призная, че пияната Тори не ми беше направила никаква услуга за пореден път.
На следващата сутрин забелязахме Маргьорит и Кайли да ни хвърлят гневни погледи в момента, в който пристигнахме в Кълбото, сякаш проблемите в техните взаимоотношения се свеждаха до нас, вместо да са проблем с глупаците, които сами бяха избрали. За да избегнем нов сблъсък с тях, решихме да вземем закуската си, и да я изядеме по пътя към нашия урок, вместо да се занимаваме повече с техните глупости.
В края на деня се сбогувах набързо с Дарси, когато напуснахме класа по кардинална магия и се отправихме в противоположни посоки по сводестите коридори на зала Юпитер. Тя беше на път с Диего и София за учебна сесия в библиотеката на Венера, но аз просто не бях в настроение за повече работа. Имахме планове да се срещнем след два часа за вечеря в Кълбото, а междувременно имах намерение да подремна. Тези ранни часове за събуждане всяваха хаос с моите перфектни модели на сън и просто не можех да си наложа да си лягам дори и минута преди полунощ. Винаги съм била нощна птица и идването на залеза не беше време за легна да спя. Така че реших, че мога да наваксам с дрямка, без да се налага да се опитвам да променя времето си за лягане.
Докато вървях към задния изход на сградата, един ученик блъсна рамото си в мен достатъчно силно, за да събори чантата ми и да разпилее всичките ми книги.
Проклех го, като се борех да ги събера, докато останалата част от класа се тълпаха около мен и тръгваха надолу по стълбите към изхода. Благодарение на по-малко от случайно ритане, бях принудена да обикалям за да събера няколко разпръснати страници.
Коленичих, докато се опитвах да събера всичко и да напълня отново чантата си и звук на кикот достигна до мен от към стълбището.
– Побързай!- Познах гласа на Маргьорит.- Тази глупава крадла на гаджета ще бъде тук всеки момент и трябва да заснемеме абсолютно всечко от това на камерата – изсъска тя.
Замълчах, заслушах се за още, тъй като имах чувството, че знам точно кого чака тя.
— Не мислех, че двамата с Дариус се срещате официално? — попита друго момиче.
— Той принадлежи на мен — изръмжа Маргьорит.- Всеки с очи може да види това!
— Внимавай с тези лайна на Пегас, Бианка! — отсече Кайли.
Изправих се и се обърнах наполовина от стълбището, планирайки да извървя дългия път и да избегна какъвто и да е пълен с блясък ад, който бяха планирали за мен, но се спрях, преди да успея да избягам.
Никога преди не съм била човек, който бяга от битка, така че защо, по дяволите, трябва да бягам от куп злобни момичета, само защото те са претендирали за собственост върху мъж-курва и са искали да ме накажат, че се появих на пътя му?
Огледах стълбището, докато се опитвах да намеря решение. Стълбите бяха тесни и спираловидни към долния етаж и звучеше сякаш момичетата са доста наблизо.
Все още имах много малък шанс да победя някой от по-големите ученици с магията си, но имаше едно нещо, което лесно можех да направя.
Вдигнах ръце с усмивка и извиках вода, оставяйки силата си да нараства и да се издига, преди най-накрая да я пусна в порой, който излетя от мен и наводни цялото стълбище.
Момичетата изпищяха, когато подгизнаха, а аз се обърнах и хукнах в другата посока, преди те да успеят да разберат за мен.
Стъпките им бързо ме последваха от стълбите и аз се шмугнах в най-близката врата, като се ухилих на себе си, докато се заслушвах за звука от преминаването им. Техните викове на гняв и гръмотевични стъпки преминаха точно отвън и аз трябваше да прехапа устните си, за да се спра да не се изсмея. Те не ме бяха видяли и това означаваше, че днес имах поне един проблем по-малко.
— Да не се ​​криеш от някого?- развеселен глас изгука зад мен и сърцето ми се сви като камък, докато се завъртях, за да огледам класната стая, която смятах, че е празна.
Погледът ми падна върху Кейлъб, докато той се усмихваше хищно от сенките, където седеше.
– Ами, по дяволите, избягах от гърба на хиени направо в устата на крокодил – измърморих аз.
— Не е ли лъв?- подразни се той и фактът, че дори не си беше направил труда да стане, само потвърждаваше факта, че нямах шанс да му избягам.
– О, не, те ловуват заедно, не ми се струваш като тип, който има нужда от помощ при завирането на плячката си в ъгъла.
– Понякога ми идва на крака, без да трябва да правя нещо – съгласи се той и аз улових следата на глад в тъмните му очи.
Поех спокойно дъх, отблъсквайки желанието да бягам. И двамата знаехме, че той ме има и препускането през коридорите, пълни със свидетели, преди неизбежно да се окажа прикована към стена и източена, всъщност не ме привличаше. Имаше някакво тихо достойнство просто да приема съдбата си. Един ден щях да бъда достатъчно силна, за да се преборя с него, но колкото и да ме ядосваше, този ден все още не беше дошъл.
— Тогава ще приключим ли с това? — попитах, пристъпвайки към него целенасочено. Ако щях да бъда използван като кутия за човешки сок, по-скоро щях да го направя при мои собствени условия. Още се приближавах когато дръпнах дългата си коса през дясното рамо, оголивайки гърлото си пред него.
Погледът на Кейлъб се плъзна към врата ми, преди да се спусне по-надолу, докато разглеждаше извивките ми, различен вид глад освети тъмните му очи.
Бавно той се изправи на крака и аз спрях на крачка от него, накланяйки глава, за да го погледна.
– Знаеш ли, усещам силата ти – въздъхна той, оставяйки пространството между нас празно и сърцето ми започна да бие малко по-бързо. Искаше ми се той просто да продължи с това, но не мислех, че да го моля да свърши, е най-добрият начин да отхвърля това мъчение, така че просто останах на мястото си.
— Някаква идея какво съм тогава?- Попитах аз, чудейки се дали различните ордени на феите имат различен вкус. С малко късмет нямаше да му стана фаворит.
– За съжаление не. Мога само да усетя дълбочината на силата ти. И ти си силна. След като се научиш да я използваш, имам чувството, че няма да мога да взема и грам от тебе без разрешение.- Устните му се изкривиха в усмивка и аз не можах да не ги погледна за миг, мислейки, че може да ми харесат малко повече, ако не скриеха зъбите му.
— Защо, по дяволите, изобщо бих ти дала разрешение? — попитах аз, извивайки вежда. Разбира се, че не се борих вече с него, но това не е разрешение; беше горчиво приемане. И двамата знаехме, че не мога да се преборя с него… все още. Но ако имаше някакъв шанс по дяволите да стана достатъчно силна, за да го спра, тогава знаех без съмнение, че ще направя точно това.
Кейлъб протегна ръка и докосна хладните си пръсти по трептящия пулс в основата на гърлото ми. По кожата ми се разпръсна нервна енергия в отговор и леко изтръпване от удоволствие, което отказах да призная, дойде заедно с това.
– Ти също си наследник. Ако преминете през Реконинг и завършите обучението си тук, в Зодиак, тогава има вероятност да бъдем в живота един на друг за много дълго време.
– Мислех, че целта на вашия клуб за малки момчета е да се уверите, че аз и сестра ми няма да успеем да преминем през Реконинг? Не искаш ли да си отидем?- настоях аз.
Кейлъб сви едно широко рамо и аз бях поразена от чувството, че може би не е толкова настарвен да се отърве от нас, както предполагах. Четиримата бяха такива задници, но на индивидуално ниво Кейлъб не беше направил много освен да ме хваща и хапе. Инцидентът в пещерата беше малко по-различен, но дори тогава той не беше прекалено гаден. Той изглеждаше по начин, който предполагаше, че всичко това е някаква голяма игра, която е принуден да играе, но никога не съм изпитвала същото чувство на злоба от него, както от другите. И сега, когато разбрах как работи светът на феите, знаех, че той ще направи същото с всеки, който оспори позицията му. Така че поведението му не беше непременно толкова лично посегателство, колкото изглеждаше.
– Интересно ми е да видя как ще се развие цялото това нещо – призна той.- Може би ще се провалиш и ще си отидеш до края на семестъра. Или може би ще се надигнеш и ще поискаш правото си по рождение. Преди да бъдат убити родителите ви, нашите семейства бяха техни съветници. Винаги щяхме да държим властта под вас, ако нещата не бяха станали толкова объркани с Дивият крал. Така че може би ще се провалите в Реконинг и ще бъдете върнати обратно към скучните си смъртни животи или може би изпитанията, които понасяте сега, само ще ви направят по-силни накрая и ще преминете.
– Така че с други думи, просто ще продължиш да вървиш заедно с другите Наследници и техните глупави игрички и винаги, когато не се правиш на гадняр, аз все още ще съм честна игра – троснах се аз.
— Точно така — засмя се Кейлъб.
Изпуснах дъх на раздразнение. Тук няма рицари в блестящи доспехи. Не че това беше голяма изненада. Освен това никога не ми беше нужен такъв, така че нямаше да го търся сега. Със сестра ми се бяхме грижили за себе си дълго време и веднага щом измислим как да впрегнем всичко, което имаме, от нашите Елементи и нашите Ордени, тогава тези задници щяха да разберат точно с кого са се забърквали.
– Можеш ли просто да приключиш с това? Имам много да уча.- Или да си дремна, но не е нужно да знае това.
— Не искаш ли да чуеш предложението ми, Тори? — попита Кейлъб, а гласът му погали името ми, докато навлизаше в личното ми пространство.
– Не мога да си представя нищо, което би могъл да ми предложиш, за да ме направиш доброволен участник в графика ти за вечеря – казах невъзмутимо.
– Може да има едно нещо – възрази той.
Преди да успея да поискам обяснение, той улови брадичката ми между пръстите си и притисна устата си към моята.
Сърцето ми замря от изненада, когато устните му уловиха моите, а езикът му се притисна към устата ми и изпрати тръпки от желание, заливащо крайниците ми. Разбира се, знаех колко е привлекателен; не можеше да пропуснеш изрязаните му черти или начина, по който мръснорусата му коса се къдри по този съвършено несъвършен начин.
Трябваше да го бутна назад; той беше един от тях. Но когато вдигнах ръце към гърдите му с пълното намерение да го отблъсна, вместо това открих пръстите ми да бродят по твърдите равнини на мускулите му.
Кейлъб издаде шум на задоволство дълбоко в задната част на гърлото си, когато ръцете му се придвижиха до кръста ми и ме поведе назад, докато бедрата ми не удариха твърдата линия на бюрото.
Той ме повдигна лесно, разбутвайки коленете ми, така че да може да се движи между краката ми и сърцето ми загърмя, докато доказателството за желанието му се притискаше към мен през тъканта на дрехите ни.
Плъзнах ръце около врата му, привличайки го по-близо, докато поглъщах вкуса му и изследвах косата му с върха на пръстите си.
Ръката на Кейлъб се придвижи до коляното ми, палецът му обикаля горната част на дългите ми чорапи, преди да започне изкачване нагоре по бедрото ми.
Дишането ми спря, когато пръстите му се задвижеха под полата ми и аз закачих другия си крак около него, подтиквайки го да продължи.
Не знаех дали го мразя или не, но знаех, че кръвта ми кипва и желанието се разгръща в мен като криле на птица. Той все още щеше да ме ухапе, да открадне част от силата ми за себе си, но може би това беше отговорът на чувствата ми по въпроса. Поне този един път можех да взема нещо и от него.
Усещах как тази нахална усмивка украсява устните му под моите и дръпнах долната му устна между зъбите си, захапайки достатъчно силно, за да се отдръпне от изненада.
Кейлъб се засмя, докато ме огледа, с ръката му все още под полата ми, докато спря на милиметър от ръба на бельото ми. Погледнах го с любопитство. Не исках той да спира, но се чудех дали това е просто поредната му изкривена игра.
– Защо? — попитах задъхано, исках да разбера, че това не са някакви предварително планирани глупости.
– Можеш просто да вземеш каквото искаш от мен. Така че защо да ме целуваш?
– Мога да взема кръвта и силата ти от теб – съгласи се мрачно той, докато погледът му се изплъзна от лицето ми, за да обиколи тялото ми.- Но аз желая повече от това. И аз съм Телец; когато насочим мислите си към нещо, не е лесно да се отклоним от него.
Леко се присмях на това. Все още ми беше трудно да се впусна във всеки аспект на нещата със знака на зодиите. Предполагах, че малка част от мен просто не може напълно да забрави онези глупави предложения във всекидневниците, към които толкова много смъртни се придържаха за успокоение. Макар че вероятно би трябвало да вярвам на всичко това, предвид сегашното ми обкръжение.
Не знаех дали трябва да му вярвам или не, имах известен ужасен вкус към мъжете и винаги, винаги избирах лошия човек. Но нищо не можеше да накара кръвта ми да препуска така, както да знам, че си играя с нещо, което не мога да контролирам, а Кейлъб Алтаир беше непредсказуем като вятъра.
— Не изглеждаше толкова против идеята онази вечер — подкани той, чакайки да отговоря.
– Това беше пияната Тори – възразих аз.- Тя е известна с това, че взема лоши решения, така че не бих се вълнувала много от нещо, което смяташ, че може да е направила с теб. Не бива да предполагаш, че всичко, което се случва, когато съм пияна, ще има някакво значение за трезвата Тори.
— И мислиш, че бих бил лошо решение? — попита Калеб с развеселение.
Устните ми се извиха в отговор.
– Взимала съм достатъчно лоши решения, за да разпозная едно, когато го видя.
— Колко точно? — попита той, навеждайки се, за да прокара устни по врата ми, а зъбите му дразнеха кожата ми.
– Достатъчно, за да разбера, че това е ужасна идея.- Дъхът ми спря, когато устата му стигна до ъгъла на моята. — Вероятно не достатъчно, за да ме отблъсне напълно.
Засмя се мрачно и звукът накара пръстите на краката ми да се свият, а хватката ми да се стегне на ръба на масата.
Той се спря за един момент, приковавайки ме с тези очи в цвят на нощното небе. Настъпи дълга пауза, докато се опитвах да преценя плюсовете и минусите на тази ситуация. Не беше като да ме примами тук; това беше просто случайна среща и не можех да отрека желанието на тялото ми, да изпита това. Сърцето ми биеше, кожата ми пламтеше под натиска на ръката му в най-високата точка на крака ми и наистина исках той да я премести само няколко инча по-високо… нещо много лошо, предвид нашето съперничество.
Погледът ми се плъзна по униформата му и прехапах устна, докато се протегнах напред, за да разкопчая горното копче на снежно бялата му риза.
Очите на Кейлъб се замъглиха от тъмно желание той ме наблюдаваше, докато си проправях път надолу по копчетата, и успея да пъхна ръцете си за да усетя твърдите линии на мускулите под дланите си.
Потръпна при докосването ми и се притисна напред, за да ме целуне отново. Този път изоставих последното си колебание и се отдадох на момента. Това, че съм на това място, не ми беше предлагало много удоволствие досега и бях повече от готов да взема това удоволствие от него.
Той възобнови действието си нагоре по бедрото ми, като палецът му натисна точно там, където исках, и ме принуди да изтена от удоволствие срещу устните му.
Кейлъб започна да кръжи с палец срещу мен през тънката преграда на бельото ми и аз извих гръб, когато кожата ми оживя под докосването му.
Целувките му станаха по-настойчиви, когато другата му ръка започна да разкопчава копчетата на ризата ми, а аз продължих да изследвам тялото му с ръцете си.
Усещах как възбудата нараства в мен, изисквайки повече от него, докато продължаваше да ме води към ръба. Ръката му се размести и той избута бельото ми настрани, преди да забие пръст в мен.
Изстенах окуражаващо, когато нуждата в тялото ми се приближи до избухване, а другата му ръка стигна до сутиена ми, като галеше гърдите ми през него.
Устата му се отдалечи от моята, прекарвайки линия от целувки през челюстта ми надолу кум гърлото. Напрегнах се, когато устните му докоснаха мястото където се усещаше пулса ми, но той не ме ухапа, още не, той се придвижи по-ниско и аз се наклоних назад, за да му дам по добър достъп.
Кейлъб бутна сутиена ми надолу, когато устните му стигнаха до гърдите ми, устата му засмука зърното ми точно когато заби друг пръст в мен.
Изстенах отново, този път по-силно забравяйки за заобикалящата ни среда, очите ми се затвориха, когато се разкрачих още повече и мускулите ми започнаха да се напрягат около него. Той продължи да се движи, хватката му се затегна, устата му настояваше за плътта ми, когато усети как се разпадам под него.
Дишането ми се ускори, докато пръстите му ме избутваха към края и аз се разпаднах с вик на удоволствие.
Устата на Кейлъб улови моята, и той погълна екстаза ми с ръмжене на собственото си желание и ме преведе през последните тръпки на това, което беше направил с тялото ми.
Разтопих се срещу него, когато той ме целуна сладко, дърпайки ръката си назад с нотка на съжаление.
Той се отдръпна с един инч, прекъсвайки целувката ни и аз примигнах към него от изненада.
– След минута идва ученик, за да научи изкуството на вампиризма от експерт – призна той неохотно.
Сдъвках устна, когато погледът ми се плъзна по отворената му риза, съвършенството на мускулите му, които образиваха перфектно V и изчезнаха под талията му, докато не видях доказателствата за възбудата му в панталоните.
— Значи това беше само за мое удоволствие? — попитах изненадано, докато бавно започнах да закопчавам ризата си.
Челюстта на Кейлъб се стегна от забавление.
– О, не, и аз получих много от това – увери ме той с поглед, който накара сърцето ми да се блъска в гърдите.
Започна да закопчава собствената си риза и болка от съжаление ме изпълни, когато тялото му отново беше скрито.
Краката ми все още бяха малко слаби и се задържах за бюрото, докато тишината се разпространи между нас. Не бях сигурен какво означава това; със сигурност не беше декларация в любов, но имах чувството, че може би просто сме като на среща. Средно положение, в което поне не се мразехме. И бях щастлива да призная, че всеки ден бих приемала такова приятелство от него.
Тъмносините му очи отново се плъзнаха към врата ми и аз въздъхнах драматично.
— Все пак ще ме ухапеш, нали? — попитах аз, а пръстите ми се извиха около ръба на бюрото в очакване.
– Би ли могла да гледаш на това като на възнаграждение за усилията ми – подразни ме той, очевидно дори не обмисляйки да ме пусне от куката.
– Е, това да те оставя със сини топки ме кара да се чувствам малко по-добре – отвърнах с усмивка.
Очите на Кейлъб блеснаха с обещание.
– Следващия път непременно ще отделя няколко часа, които да ти посветя – промърмори той.- И тогава нито един от нас няма да остане лишен.
Сърцето ми биеше развълнувано при перспективата за това, но отказах да го позволя да се покаже.
– Следващият път? — попитах, повдигайки вежда.
Кейлъб ме гледаше няколко секунди, преди да се приближи, за да прибере кичур от косата ми зад ухото.
— Ще ходиш ли на танците в петък? — промърмори той и пулсът ми леко се ускори от изненада. Щеше ли да ме покани на танците? Това, което току-що направихме, беше забавно, но едва ли се канех да започна да дефилирам из Академията с него, обявявайки се по някакъв начин за негова.
– Ами, да – казах аз, чакайки да видя накъде отива с това.
— Защо не ги пропуснеш? — попита той и аз примигнах към него от изненада. Той не ме покани на танците, просто се опитваше да ме спре да отида и да се забавлявам с приятелите си.
— Каква възможна причина бих имала да направя това? — попитах аз, накланяйки глава достатъчно, за да накарам ръката му да падне от лицето ми.
Устните на Кейлъб трепнаха, когато забеляза промяната в тона ми и вместо това прокара избутаната ръка надолу по ръката ми.- Защото тогава можех да се измъкна и да дойда в стаята ти. Можем да имаме цялата къща и цялата вечер за себе си – каза той.
— Това е доста самонадеяно от твоя страна, земно момче.
– Земно момче? — попита той с усмивка и протегна ръка към мен, тъмносиньо цвете цъфна в дланта му.
– Може би вече получих това, което исках от теб – казах аз, като се преместих напред, за да стана от бюрото, без да взема цветето от него.
Калеб остави цветето да се разтвори отново в нищото, когато пристъпи напред, за да ме спре, тъмна усмивка освети лицето му.
– Уверен съм, че ще се върнеш за още – увери ме той и сривът в пулса ми ме накара да се запитам дали е прав. Все пак нямаше начин да пропусна танците в негова полза.
Вратата се отвори зад нас и сърцето ми подскочи, докато се огледах и в стаята влезе вампир, който бях видяла в класа по Воден елемент. Очите му се разшириха, когато ни забеляза в компрометиращата позиция, но преди да успея да направя нещо, за да ни прикрия, зъбите на Кейлъб се плъзнаха в кожата ми.
Трепнах от изненада и се преборих с желанието да скимтя в отговор на болката, докато той се хранеше. Ръката му стисна в юмрук косата ми, за да ме задържи на място и аз стиснах зъби, докато чаках да приключи.
След няколко дълги секунди той се дръпна назад, очите му срещнаха моите за момент с искрица на забавление в тях. Юмрукът ми се стисна от отчаяното желание да го ударя, но се въздържах, знаейки, че най вероятно само ще си нараня ръката.
— Урок първи за днес, Теди — каза Кейлъб, насочвайки вниманието си към момчето, което ни прекъсна.
– Винаги ловете най-мощното същество, което можете да надвиете. Тори тук все още не е достигнала своите сили, така че в момента тя е източник. Макар, че за твое нещастие, вече я обявих за мой Източник, така че дръж зъбите си настрана.
Изправих се на крака, бутнах Кейлъб една крачка назад, докато вземах чантата си от земята до нас.
– Урок втори – казах хладно, докато погледнах Теди, който изглеждаше склонен да опита късмета си с мен въпреки предупреждението на Кейлъб.- Не подценявайте дълбините на отмъщението. Аз и сестра ми имаме повече власт от всички вас и ще бъдете глупаци да си помислите, че няма да си спомним какво преживяхме, докато се справяхме с това.
Ударих рамото си в рамото на Теди, докато минавах и той се спъна встрани, като се вслуша в предупреждението ми, докато се насочвах към изхода.
Отворих вратата, но преди тя да се затвори зад мен, гласът на Кейлъб ме последва.
— До следващия път, Тори!- обеща той. И докато оправях ризата си, се чудех дали се страхувам от това или го очаквам с нетърпение.

Назад към част21                                                               Напред към част 23

Дариус Акрукс

Сребристата светлина на луната се отразяваше върху водата, която се събираше в края на нашия имот, карайки хоризонта да блести в сребро, докато чаках баща си. Задържах погледа си върху езерото, лицето ми беше безизразно, с ръце пъхнати в джобовете ми, докато овладявах свирепото вълнение, което си пробиваше път през мен. Най-накрая беше време силите ми да бъдат събудени. Само на петнадесет щях да придобия магията си три години преди моите връстници, но дори и така, този момент не можеше да дойде достатъчно скоро.
Не можех да си представя мъките да чакам официалното ми записване в Зодиакалната академия, за да бъде освободена магията ми и за първи път от много време се зарадвах, че съм Наследник на Небесния съвет. Като най-голям син на едно от четирите управляващи семейства, ми бяха предоставени определени привилегии, за които останалите феи можеха само да мечтаят и това беше една от тях.
Заедно с другите трима Наследници, Кейлъб, Сет и Макс, щях да прегърна своето право по рождение и да усетя целувката на Елементите под кожата си. Щяхме да прекараме една седмица в пробване на това, което се предлага в Зодиакалната Академия като временни студенти, преди да бъдем приети за редовно обучение. След три години щяхме да бъдем официално записани.
По времето, когато завършим, щяхме да сме толкова напред в магическото си образование, че сме сигурни, че ще можем да претендираме за позициите си на върха на социалния ред. Както беше правилно за синовете на четирите най-могъщи семейства в кралството.
Без съмнение някои от другите студенти биха счели това предимство за несправедливо, но, честно казано, не ме интересуваше какво ще си помислят. Просто исках да получа контрол върху собствената си сила. Може би, ако се научих да я владея достатъчно добре, щях да се чувствам, като че ли контролирам повече собствения си живот. Макар че това винаги би било само илюзия. Пътят ми беше начертан от момента, в който родителите ми се оженили.
Всичко в живота ми беше планирано, чак до датата на зачеването ми. И двамата ми родители бяха от Ордена на дракона от дълга линия от чиста кръв от двете страни. Те бяха направили всичко възможно, за да осигурят силен наследник, чак до решението, че трябва да се родя като Лъв. Драконова форма с елемента на огъня винаги щеше да бъде едно от най-мощните същества в кампуса. И навсякъде другаде след това.
Като дете често се питеснявах да не се преобразя като някакъв друг Орден, когато най-накрая се появяха способностите ми за промяна и да трябва да се изправя пред срама и разочарованието на цялото си семейство, ако не и на цялото население на Солария. Семейство Акрукс бяха Дракони. Ако в крайна сметка се бях превърнал във върколак или грифон поради някакъв своенравен рецесивен ген, тогава знаех, че никога нямаше да го преживея.
За щастие, на единадесетия ми рожден ден, моят приятел Сет се беше разгорещил прекалено, докато танцуваше и успя да събори торта ми за рождения ден на земята. Моят гняв и разочарование бяха прекъснати от това, че се превърнах в тринадесет футов златен дракон точно в средата на банкетната зала на моите родители.
Сред спомените ми за хора, които се бореха да се измъкнат от пътя ми, докато унищожавах мебелите и запалвах завесите, един образ винаги изпъкваше за мен от този ден. Очите на баща ми блестяха с повече гордост, отколкото можех да си представя, че някога ще видя, докато гледаше моето трансформирано състояние. Устните му се бяха разтеглили в усмивка прокара ръце по блещукащите ми люспи в докосване, което беше толкова близко до прегръдка, колкото някога съм получавала от него.
Никога преди не ме беше гледал така. Или оттогава. Но за няколко дълги секунди знаех какво е да спечелиш одобрението му вместо гнева му.
И въпреки че моята форма на Дракон вече беше удвоена по размер и бях овладял изкуството да летя и дишам огън по всякакъв начин, който може да си представим, той никога повече не ме беше гледал така. Моето трансформирано тяло беше почти колкото неговата зелена форма на дракон сега и бях почти сигурен, че накрая ще бъда по-голям от него. Вероятно ще бъда и по-едър мъж в моята човешка форма.
Бях почти шест фута и все още растях и след още четири инча, аз щях да го гледам отвисоко. Бях твърдо решен да видя този ден да настъпва. Дори ако единственото нещо, което ми спечели, бяха тихите му промени в настроението. Така или иначе това беше по-добре от яростта му всеки ден от седмицата.
Рязкото почукване на високи токчета се приближи по мраморното стълбище зад мен, но аз не се обърнах от мълчаливото си бдение на прага. Около мен духаше хладен бриз, но не усетих хлад от него. Кръвта ми гореше от огъня във вените ми, дори без магията ми да е била събудена още и студът рядко ме притесняваше.
– Ризата ти е разпасана – каза майка ми, когато застана до мен.
Издадох шум на несъгласие в задната част на гърлото си тя ми изръмжа, когато започна да натиска ризата под талията ми, когато не направих никакъв опит да се оправя. Черната и коса, която бях наследил, беше вдигната в изискан стилен кок на тила, а гримът и беше направен съвършенно. Нито един косъм не беше не на място. Денят, в който я видя разрошена, би бил наистина странен ден. Нещо толкова тривиално като „Пробуждането на най-големия и син“ със сигурност няма да доведе до разваляне на фасадата.
Когато приключи с мен, тя отново се отдалечи. Общите приказки не бяха нейното нещо. Нито веднъж не беше провела дълги разговори с мен, нито ми беше казвала нещо смислено. Тя беше нещо като призрак, който просто се носеше из къщата с дизайнерски дрехи и повдигащ сутиен. Дори не я бях виждал в нейната форма на дракон от години. Трансформацията не се съчетаваше добре с внимателно планираните прически и тя беше решила, че ако трябва да пожертва едно от двете неща, това ще бъде Драконът. Кой искаше да се превърне в едно от най-мощните създания и да полети през облаците, когато все пак можеше да се наслади на усещането за плътно навита коса на тила? Спокойно можех да кажа, освен тъмната ми коса и очи, не бях наследил много от майка си.
– Моля, мога ли да дойда? – Молбата на Ксавие достигна до ушите ми и весела усмивка дръпна ъгълчето на устните ми, докато по-малкият ми брат се опитваше да убеди баща ни да го вземе със себе си на пътуването. – Може би присъствието на толкова много ученици ще насърчи моята Драконова форма най-накрая да се освободи – настоя той, знаейки, че това е единственото нещо, което може да убеди баща ни да промени решението си.
– Ако прекарването на време сред себеподобните ти не е направило нищо, за да изкуши Дракона в плътта ти, тогава защо смесването с харпии и грифони би имало значение? – отвърна татко, насмешката на лицето му се беше стопила разбрах го по тона му, без да имам нужда да го потвърждавам, като го погледна.
Ксавие отстъпи с драматична въздишка, бързо последвана от писък, когато бащани го стисна за ухото заради неуважителния шум.
Обърнах се, за да погледна баща си, като наклоних глава на сантиметър в знак на уважение, за да спася собственото си ухо от вкуса на ръката му. Жълтата му коса и зелените му очи бяха ярък контраст с моите, но имах мускулестата му структура и силната челюст. Харесваше ми да си мисля, че нямам нищо повече от него, но знаех, че нравът му се спотайва в мен. Въпреки че бях по-добър от него в това да го държа под контрол. Разбира се, нямаше кой да го упрекне, когато разгърни лошите си настроения, така че предполагах, че не изпитваше нужда да се извинява. Като един от четирите най-мощни феи в Солария, никой не можеше да се изправи срещу него. Само останалите трима съветници му бяха равни по магия и мощ и единствено те бяха в безопасност от яростта му. Поне през повечето време.
– Ела, Дариус – отсече той. – Не искам да закъсняваме.
Тръгнах към него, когато той извади копринена кърпичка от джоба си, прехапайки езика си, за да не изтъкна факта, че чакам тук от половин час и той беше този, когото чакахме.
Майка се появи отново, потискайки въздишка, когато погледът и падна върху своенравните черни къдрици на Ксавие, които отново стърчаха навсякъде. Предложих на брат си развеселена усмивка, докато той отстъпваше няколко крачки, а в зелените му очи блесна разочарование. Той искаше да дойде и не бих искал нищо повече от това да бъде с нас. Всъщност с удоволствие щях да заменя присъствието му с това на майка и татко и също щях да отида с кола до академията, ако имах избор.
Но, разбира се, това не беше опция. Семейство Акрукс щеше да пристигне със звезден прах, само за да докаже нещо. Нямаше значение, че нещото струваше цяло състояние или че пътуването ще отнеме малко повече от половин час с кола. Въпросът беше, че можем да си го позволим и да напомним на другите семейства, че без Драконов огън нямаше да има звезден прах, който някой да използва, независимо от цената.
Застанах рамо до рамо с майка си, докато татко изсипа блестящия черен звезден прах в ръката си и го вдигна между нас.
Очите ми прихванаха тези на Ксавие и му предложих мълчаливо сбогом точно когато бляскавият звезден прах беше издухан в лицето ми.
Светът се накланя и върти, звезди избухнаха в полезрението около нас и ни уловиха в своята сребриста светлина, преди да ни изплюят отново насред поле в територията на Зодиакалната академия.
– Започвах да си мисля, че няма да дойдеш – каза Сет и усмивка освети чертите му, като се затича напред, за да ме поздрави. Кестеновата му коса ставаше все по-дълга, висеше около брадичката му, докато тичаше. Той беше загубил облог с Кейлъб преди няколко месеца и се беше съгласил да не я постригва една година. По-дългата коса странно но му подхождаше, засилваше дивото, което се движеше в очите му. Можех само да си представя ужаса на майка ми, ако реша да опитам такъв стила и аз.
Сет ме прегърна, пръстите му се протегнаха, за да се докоснат до врата ми за миг, преди да се отдръпне назад. Откакто започна да се превръща във върколак, той ставаше все по-тактилен и аз приемах постоянните му прегръдки с вид на разбиране, което знаех, че той оценява.
Беше му трудно да се въздържа от вроденото си поведение, особено около онези, които смяташе за част от глутницата си, и като негови най-добри приятели, другите наследници и аз бяхме главни мишени за нежните му прегръдки и дори от време на време целувки. Драконите бяха много по-резервирани към привързаноста, но нещо във вълчия начин на Сет винаги ми се струваше странно освобождаващо.
Намръщеното стискане на устните на майка ми ми даде да разбера, че не е съгласна с моето приемане на това, но тя никога не би се обявила срещу член на някоя от другите къщи за нещо толкова тривиално.
Кейлъб продължи напред, също да ме поздрави и аз му се усмихнах широко, докато си разменихме кратка прегръдка. Въпреки че неговият орден все още не се беше появил, всички бяхме доста сигурни, че ще стане тази вечер. В семейството му всички бяха вампири и за да попълнят магията си, те трябваше да се хранят с кръвта и силата на други феи. Те бяха единственият Орден, чието появяване беше предвидимо; веднага щом магията им се събуди, те също ще развият своите вампирски способности. Тъй като неговата семейна кръвна линия беше почти толкова чиста като моята, беше доста сигурно зъбите му ще се появят заедно с магията му.
Макс се присъедини към нас последен с тъмната му кожа, покрита с тъмносини люспи, които го бележеха като сирена.
– Не казвай нито дума – измърмори той, а дълбокият му глас се оцвети с нотка на смущение. Той все още не беше успял да овладее трансформациите си и всеки път, когато изпитваше повишени емоции, той се претоварваше и люспите му се появяваха.
– Не бих и помислил това – отвърнах аз, като го прегърнах, за да може да привлече част от забавлението ми в себе си със силата си на сирена.
Макс ми се усмихна, когато усетих, че радостта ми се прехвърля в него за момент, но аз отдръпнах ръката си от раменете му, когато усетих как погледът на татко се вторачи върху мен. Неведнъж беше изказвал чувствата си относно храненето на паразитните Ордени: вярваше, че ако позволя на сирена или вампир да се хранят с моята магия, ще ме накара да изглеждам слаб. Те трябваше да надделеят над източниците си и предлагането на себе си може да се тълкува като признаване, че Макс или Кейлъб са по-могъщи от мен. Аз обаче не съм съгласен с него; защо да не предложа на приятелите си част от силата си, когато имат нужда от нея? Можех да попълвам собствената си достатъчно лесно и ако това ги прави щастливи, тогава не виждах нищо лошо в това.
Въпреки личните ми чувства по темата, аз се отдръпнах от Макс, както знаех, че баща ми го иска. Не си струваше главоболието, когато се приберях у дома, само за да докажа нещо.
– Можем да започнем, когато сте готови – извика една жена и аз погледнах отвъд другите наследници, за да видя, че ни чака на върха на хълма. – Аз съм професор Зенит и за мен е абсолютно удоволствие да събудя вашите сили тази вечер – изгука тя, а очите и жадно обикаляха по нас, докато се движихме, за да образуваме кръг около нея.
Сърцето ми започна да бие малко по-силно от очакване. Това беше. Момента, в който щях да разбера каква сила притежавам в себе си. Вече знаех, че ще мога да впрегна огъня, тъй като моят звезден знак беше свързан с този елемент, но таях надеждата, че мога да държа и друг елемент в ръцете си. Може би дори два. Беше изключително необичайно, но моят прадядо беше държал огън, земя и въздух и баща ми споменаваше факта достатъчно често, за да знам, че той също се надява на това. Чудех се смътно дали той ще ме погледне по същия начин, както ме погледна, когато разкрих формата си на дракон, ако успея да впрегна три елемента.
Професорът започна да вика на латински и аз обърнах глава към небето, когато тя помоли звездите да разгърнат даровете ни.
Насочих поглед към Полярната звезда, докато сърцето ми туптеше в дива мелодия под ребрата. Дъждовните капки се разляха по бузите ми и аз премигнах, когато водата пръсна през миглите ми. В гърдите ми се натрупа тежест и имах чувството, че водата ме изпълва, плъзга се под кожата ми и създава дом за себе си там.
Не разбрах какво означава това, докато Макс не изпусна дъх на смях отляво. Оставих вниманието си да се изплъзне към него и забелязах водата, която блестеше и по неговото лицето, въпреки факта, че в небето нямаше нито облак. Устата на Кейлъб се беше разтеглила в развеселена усмивка, докато ни оглеждаше двамата и дъждът най-накрая спря.
– Поздравления, Макс и Дариус – каза окуражи професор Зенит. – И двамата притежавате силата на водата.
Преди да успея да проумея тази информация, тя отново започна да вика на латински и аз изчаках да видя дали няма да притежавам и силата на въздуха.
Смехът на Сет привлече вниманието ми към него, докато косата му се развяваше около него на вятъра, който не можех да усетя и аз отместих момента на разочарование в полза на това да бъда доволен за моя приятел.
– Поздравления Сет и Макс, и двамата сте впрегнали силата на въздуха – каза професорът.
Макс се хилише като Чеширски котарак и не можех да го виня. Вече има два елемента в себе си. Баща му не можеше да не ръкопляска от вълнение и аз се загледа с не скрит ентусиазъм към сина си. Професорът отново призоваваше звездите, докато го гледах, неспособен да откъсна погледа си.
– Поздравления, Калеб и Сет, и двамата притежавате силата на земята.
Най-накрая отместих поглед от бащата на Макс, за да открия двамата си приятели, преплетени в прегръдката на лози и трева, които не бяха там преди малко. Осъзнах, че не съм успял да наследя способността на прадядо ми да имам три елемента, когато баща ми въздъхна достатъчно силно, за да ми каже, че е разочарован. Преглътнах недоволството му, без да позволявам на лицето си да покаже, че съм го забелязал, камо ли да ми пука за него.
Жега изведнъж пламна около краката ми и огнен пръстен обгори земята, когато топлината се разпространи направо през крайниците ми чак до душата.
– Е, това е възхитително!- извика професорът.- Всеки от вас държи по два елемента!
Отклоних вниманието си от гърчещата се магия в тялото ми, за да видя, че тревата около краката на Кейлъб също е изгорена.
Той ми се ухили от вълнение, зъбите му се появиха на звездната светлина и потвърдиха неговия орден на вампири. Сет имитира, преструвка, че се страхува да не бъде ухапан и аз не можах да сдържа смяха си.
Майката на Кейлъб избухна в сълзи от радост, като се втурна напред и го прегърна и едно неприятно чувство изкриви вътрешността ми.
Обърнах се към семейството си с усмивка на лицето, която изчезна, когато намерих майка ми да преглежда грима си в козметично огледалце, докато татко изглеждаше определено отегчен.
– О, добре – каза той, като запази гласа си равен заради обкръжението на цялата компания. – Може би твоят брат ще бъде този, който ще има три.
Прехапах езика си срещу всякакъв отговор на това и се обърнах още веднъж от него, докато върнах чертите си към обичайното им отегчено изражение. Всичките ми приятели се наслаждаваха на вълнението и одобрението на семействата си и аз се опитах да не се взирам в явните прояви на обич. Семейството ми не проявяваше привързаност. Явно или лично. Бяхме силни, солидни, непоклатими. Драконът нямаше нужда от друг. Можехме да се грижим сами за себе си.
Сет беше влязъл в средата на семейството си и родителите му и три по-малки сестри го галиха и прегръщаха, докато споделяха вълнението му. Братята и сестрите на всички останали бяха тук и не можех да не поискам и на Ксавие да му беше позволено да се присъедини към нас. Той щеше да сподели вълнението ми, дори когато родителите ми не го правеха.
Майката на Сет забеляза, че гледам, и протегна ръка, за да ме насърчи да се присъединя към тях. Прокашлях се неудобно, като хвърлих поглед към родителите си и се чудех дали баща ми ще се самоизгори, ако се хвърля в прегръдките на върколак, или той просто би победил желанието да го направи някога отново пред очите от всички тук. Вероятно последното. Усмихнах се учтиво на майката на Сет, докато се извърнах и се престорих, че не забелязвам съжалението в очите и.
Направих няколко крачки нагоре по хълма, докато фокусирах вниманието си върху новата сила, която вместо това кипеше под кожата ми и не можах да сдържа усмивката, която разтегна устните ми.
Магията във вените ми се бореше да се освободи и аз усещах нежната ласка на пламъците и течността, които плискаха в плътта ми. Двата елемента бяха противоположни и заплетената им ласка вътре ме накара да се почувствам по-свободен, отколкото някога съм се чувствал преди.
Дланите ми изтръпнаха и сърцето ми заби. Това беше. Най-после притежавах собствената си сила. И копнеех да разбера какво би било да я освободя.

Назад към част 1                                                                       Напред към част 3

ДАРСИ

Класът за Подобрение Формата на Сирена се проведе в края на обширното езеро във Водната територия. Слънцето блестеше отвъд облаците, правейки усилия да пробие, докато вървяхме нагоре по пътеката до мястото, където около петдесет ученици се събираха за класа. Къща Вода беше далеч в центъра на езерото, група от красиви куполи, морско зеления му екстериор блестеше в сутрешната светлина.
Бързахме напред, за да не пристигнеме последни и професорът ни погледна с приветлива усмивка.
– Добро утро, момичета, аз съм професор Ундин – каза тя, като ни привлече по-близо. Беше млада с големи сини очи с цвета на океана. Косата и беше наситено пурпурна, сплетена надолу по гръбнака и почти стигаше до дупето и. Тя изглеждаше като кръстоска между Лара Крофт и Малката русалка с потник и шорти. Облекло, за което не беше достатъчно топло.
– Хайде всички, влезте в кръга – извика тя.
Всички седнаха в тревата и ние попаднахме в пространството между две момчета, гледайки към Ундина в сърцето на групата.
Погледът ми се вкопчи в Макс Ригъл от другата страна на кръга и сърцето ми трепна. Ръцете му бяха сключени около коленете и мускулите му се виждаха в тясната тениска, която носеше. Всичко около него крещеше Алфа мъжкар и не можех да не оценя мъжествената му форма за половин секунда.
Един тънък блондин до него измърмори нещо в ухото му и Макс започна да се хили. Някак си изглеждаше още по-малко достъпен, когато се усмихваше.
Ундин извади нещо от джоба си и аз с интерес погледнах странната измишльотина. Сребърна топка висеше в гнездо от тел и когато щракна с пръст, топката вътре започна да се върти.
Тя я хвърли към едно момиче в кръга, което го улови във въздуха.
– Щастие – обяви момичето, като прочете нещо от топката, когато тя спря да се върти.
— Страхотно — каза Ундина.- Кой иска да започне?
Макс изпъшка, като изглеждаше раздразнен и аз се опитах да разбера какво, по дяволите, става.
— Не можем ли отново да се страхуваме, госпожице?
— Страхувахме се миналата седмица — твърдо каза Ундин.- Освен това прекарвате достатъчно от времето си, тероризирайки другите студенти в Зодиак, правейки това, г-н Риджъл. Не е нужно да го получавате и тук всяка седмица.
— За бога — изръмжа Макс.
– Езикът, г-н Ригел. Това са пет точки от Вода – стреля към него Ундин.- Знаеш колко много мразя вкуса на Ужас и Болка.
— Ами Възбуда? — попита Макс с усмивка.
Ундин го игнорира, оглеждайки кръга, докато погледът и не се спря на Тори и мен.
– А, това е добра възможност да ви запозная с нашия Орден, момичета. Елате и се изправете тук с мен.
Изправихме се на крака и кожата ми изтръпна неприятно, когато усетих погледите на всички към нас. Присъединихме се към Ундин и тя ни се усмихна окуражаващо.
– Помислете за щастлив спомен, който сте имали тази седмица – инструктира ме тя и аз споделих поглед с Тори.
Щастлив? Нямахме много време да бъдем щастливи от всичко, което се случи през последните няколко дни.
– Ъъъ…- Тори се намръщи и аз сдъвках устна.
Около нас прозвучаха няколко кикота и руменина се прокрадна по бузите ми.
– Трябва да има нещо, което ви е направило щастливи през последните седем дни? Или може би последните четиринадесет?- Тя вдигна вежди, изглеждаше загрижена, докато хвърли поглед между нас.
С малко повече свобода на действие беше по-лесно. Преди Джералдин да бъде нападната, нашата вечер с Диего и София беше много забавна. Опитах се да се съсредоточа само върху добрите части и кимнах на Ундин.
– Имам един.
Тори също кимна с усмивка.
– Добре.- Ундин посочи десет души в кръга и всички се втурнаха напред като кучета, жадни за ядене.
Стреснах се, когато пет от тях ме заобиколиха, а останалите пет обкръжиха Тори.
– Свалете палтото си – подкани момиче с тъмни къдрици някой го смъкна от раменете ми и го хвърли на тревата.
– Хей!- Тръгнах да го грабна, но петимата се затвориха около мен.
– Дръжте този щастлив спомен в главите си – инструктира Ундин.
Щяхме ли да летим за Невърленд точно сега? Защото бях почти сигурен, че имаме нужда от приказен прах за това.
Опитах се да се отпусна, знаейки, че това е просто начинът на Ордена на сирените. И ако принадлежах към него, трябваше да се опитам да се впиша.
Отново създадох щастливия спомен и групата около мен притисна ръце към моите голи ръце. Един дори обхвана бузата ми.
Сирените се приближиха и започнаха да се усмихват. Разбрах, че един от тях е русокосото момче, което седеше с Макс и стомахът ми се сви.
– Разкажи ни за спомена си – каза едно момиче и вълна от спокойствие заля сърцето ми.
– Бях в града, пиех с приятели – казах аз, като си спомних как София е изпила и четирите шота на Диего, преди някой от нас да е имал възможност да и вземе един. От мен се изтръгна смях и сирените се закискаха заедно с мен.
– Какво друго? — попита приятелят на Макс, като изглеждаше по-малко засегнат от смеха ми. — Усещам нещо друго в теб, разкажи ни за останалата част от вечерта си. Очите му бяха изпълнени с надежда, докато докосна пръстите си по китката ми. Езикът ми се развърза под неговото влияние и усетих, че се отклонявам към по-късните събития същата вечер. — Видях професор Орион.
Едно момиче ахна, след което се ухили остро, докато държеше ръката ми.
Намръщих се, но блондинът стисна плътта ми, вълна от тяхната сила ме призова да продължа и думите ми продължаваха да текат.
– Той беше ядосан… толкова е горещ, когато е ядосан.
Някои от групата изпъшкаха и Ундина изведнъж плесна с ръце.
– Достатъчно. Днес не правим похот.
Всички ме освободиха и реалността на това, което току-що бях казала, се вряза в мен. Бузите ми пламнаха, когато сирените се отдалечиха и аз изпуснах звук на досада към приятеля на Макс.
Обърнах се към Тори, но открих, че тя все още е очарована от групата си и почти можех да ги видя как се хранят с всяка щастлива история, която разказваше.
Ундан раздели останалите сирени на групи и те започнаха да разказват щастливи спомени, докато техните съученици пиеха от силата на емоциите им. Макс легна в тревата, хвана главата си с ръце, очевидно не се интересуваше да участва.
Професорът се приближи до мен и ми отправи извинителна усмивка.
— Трябва да запазиш мислите си, Дарси. Можете да изградите щитове и да контролирате до кои емоции имат достъп Сирените.- Тя потърка ръката ми, навеждайки се по-близо. — Мислиш за Орион, а? Тя ме побутна и аз кимнах, докато си припомних начина, по който доминиращата му аура ме караше да се чувствам понякога. Напълно безсилна и в същото време сякаш исках да протегна ръка и да усетя наболата му брада му под пръстите си, да прокарам длан по задната част на врата му и да притисна устните си към неговите. Той беше адски плашещ, но имаше и нещо в него, което просто… ме привличаше. И може би веднъж или два пъти мечтаех да ме просне на бюрото си под пълната сила на гнева му.
Професор Ундан въздъхна и аз рязко се отдръпнах от нея, осъзнавайки какво е направила.
— Хей — казах аз, ядосана.
Защо всички следят тези емоции?!
И защо изобщо ме възбужда по-горещата, по-млада версия на лорд Волдемор?
– Съжалявам – каза тя, но усмивката, която дърпа устните и, ми подсказа, че всъщност не го е мислила.
Пиявици. Всички те. В известен смисъл тази сила не ми харесваше повече от вампирите. Поне те изсмукваха само магия, Сирените можеха да извадят най-мрачните мисли от устните ми и да се хранят с чувствата ми към тях, докато изцеждаха силата ми.
Макс внезапно се нахвърли върху Ундин отзад и я хвана за раменете. Тя изпищя уплашено и Макс се усмихна широко, докато държеше ръцете си върху нея, за да поеме реакцията и на уплаха.
— Не ме стряскай, Ригъл — изръмжа тя и вдигна ръка, така че един порив на въздуха го отблъсна от нея. Тя се отдалечи, проверявайки другите ученици, а Макс започна да преследва няколко момичета, сякаш не е свършил да играе игри.
Отпуснах се малко, когато забелязах, че Тори идва да се присъедини към мен, чудейки се дали можем по някакъв начин да се отървем от този час, преди повече от мислите ми за Орион да бъдат изядени като бонбони.
– Аз не съм сирена – обяви тя, изглеждайки също толкова ядосана като мен, когато пристигна.
Кимнах в съгласие, след което забелязах, че Макс ни гледа, докато стоеше с русокосия човек и няколко красиви момичета. Той се взря в нас за няколко дълги секунди, след което се обърна към приятелите си и започна да говори тихо.
— Не ми харесва как изглежда — прошепна Тори, докато ги гледаше намръщено.
— Може би Ундин просто ще ни позволи да пропуснем останалата част от това?- предложих с надежда.-Очевидно не сме част от тази форма.
Тори кимна твърдо.
– Едва понасям да прегръщам хората, камо ли да ги пускам в сърцето.
Преди да успеем да засегнем темата с Ундин, тя разби групите и събра всички до ръба на езерото. Съблече потника си и аз я погледнах с недоумение, навеждайки се по-близо до Тори.
– Всички Ордени ли трябва да се разголят, преди да се преобразят?
Тя изсумтя от смях.
– Очевидно.
Тори ми разказа за драконовата форма на Дариус и как той се е разголил пред нея, преди да скочи през прозореца. Всички в Зодиака изглеждаха уверени в телата си готови да се съблекат във всеки един момент. Но просто не можех да се видя как го правя, независимо от кой Орден бях част.
Докато Ундин хвърли дрехите си на земята, веждите ми се повдигнаха при вида на кожата и, която се напука и промени. Тъмночервени люспи блестяха по плътта и, покривайки тялото и блещукащи като огледала на мъгливата слънчева светлина. Те стигнаха само до брадичката и не отидоха по-далеч, така че тя изглеждаше увита в прилепнал костюм, излязъл от приказката за малката русалка. Тя хукна към езерото, гмуркайки се и изчезвайки под вълните с невероятна грация.
– Няма да вляза там – обяви Тори и аз кимнах, докато се отдалечавахме от брега и дълбоката вода.
Останалите ученици я последваха, тяхните люспи бяха в набор от цветове от най-богато розово, до сиво-синьо с камъчета и най-тъмно зелено. Гледах учудено, когато почти всички скочиха и никой не се показа на повърхността.
Сърцето ми спря, когато открих, че Макс остава на брега с приятелите си, свалил ризата от стегнатите му гърди, блещукащи с дълбоки морски люспи. Бях инжектирана с вдъхновена от Аква Мен фантазия и се спрях, преди да излезе извън контрол.
Защо всички тези наследници бяха толкова опустошително красиви? Поне един от тях трябваше да има кльощави ръце и туба за нос. Мога да си представя, че на всички родителите са богове от самите небеса.
Макс ни се ухили, идвайки по-близо, докато тежестта на силата му не падна върху нас.
Той хвана и двете ни за ръце, навивайки пръстите си между нашите. Спокойствието премина през гърдите ми и отведе тревожните ми мисли на бързи криле.
— Здравей — прошепна Тори, а Макс и се усмихна широко.
– Как са любимите ми близначки? — попита той с конспиративна нотка в гласа си. Приятелите му се засмяха, но никой от тях не се приближи, зачитайки границите на Макс, докато той ни държеше до себе си.
– Елате седнете с мен – каза той с тънък и мек глас. Поведе ни към ръба на езерото и ние седнахме от двете му страни. Кожата му никога не се отделяше от моята и аз смътно осъзнавах, че през цялото време, когато ме докосваше, бях под неговата магия. Но не можех да се накарам да се отдръпна.
Той ни обви с ръка през раменете и тежката мъгла над ума ми се сгъсти.
— Кой е най-големият ти страх, Тори?- въздъхна в ухото и тя погледна нагоре, очите и се разшириха от най-лошия спомен в живота и. Гърлото ми се сви, когато си спомних онази нощ преди няколко години, разрязващия ужас от почти загубата на сестра ми.
Макс въздъхна тихо, палецът му погали рамото ми, докато не откъсваше очи от Тори.
Виждах я как се бори със силата му, която имаше над нея, аз за секунда почти успях да се отдръпна от него в опит да и помогна. Влиянието му отново се натисна срещу сърцето ми, успокои ме и аз паднах срещу него, отпуснала глава на рамото му. Ароматът на морска сол плаваше над мен и аз слушах тихо, докато Тори разказваше за онази ужасна вечер.
– Бившето ми гадже ме караше вкъщи късно една вечер. Скарахме се и той продължаваше да ми крещи. Казах му да млъкне и да гледа пътя. Той караше като луд.- Макс потърка ръката и, придърпвайки я към себе си. – Връщахме се от уикенд в Уисконсин. Пътищата бяха толкова тъмни, но той неискаше да намали скоростта. Зави твърде бързо и…- Очите и блеснаха от сълзи аз се протегнах да я хвана за ръката.
– Излетяхме от моста и паднахме в реката отдолу. Колата потъна толкова бързо, а бившият ми… той излезе. Той ме остави. Просто доплува до брега на реката. Не можах да си разкопча колана и се паникьосах. Въздухът свършваше и беше толкова, толкова тъмно.- Сълзи се стичаха по бузите и, а сърцето ми заби съчувствено.- Не можех да усетя пръстите си през студа. И когато водата премина над главата ми, просто си помислих, че това е всичко. Щях да умра, заклещена в тази скапана кола, докато скапаното ми гадже седеше на брега на реката и не се опитваше да ми помогне. Тя преглътна дълбоко и собствените ми сълзи потекоха, когато сърцето ми се стегна силно.- За щастие един фермер ни беше видял да падаме от моста. Гмурна се и преряза колана. Той ме спаси. Но оттогава просто не мога да вляза в дълбока вода. Това по дяволите ме плаши.- Тя потръпна и Макс я успокои.
Той се обърна към мен и аз усетих как силата му потъва дълбоко в костите ми, изсмуквайки всичко, което искаше.
– А ти? Кой е най-големият ти страх, Дарси? Гласът му беше смъртоносно мъркане и най-дълбокият ми страх се надигна в мен в секундата, когато го поиска.
– Всяко приемно семейство, което някога сме имали, се е отървавало от нас. Почти не бяхме в един дом повече от година. Създавахме неприятности. Понякога съжалявам за някои от нещата, които направих ужасно много. Ако се бях държала по-добре с тези семейства, може би щяха да ни искат. Това беше почти поносимо. Знаех, че е трудно да ме обичат, но мислех, че съм напълно необичана, докато…- Борех се срещу силата му, сърцето ми се стискаше от спомените, които бяха свършили със синята ми коса и доверието ми в хората изчезна завинаги. Беше мое и не исках да го споделям. Дори не исках да го изживявам отново в собствената си глава.
— Продължавай — прошепна Макс с глад в гласа си, докато силата му обви езика ми и издърпа думите от стиснатите ми устни.
– Този ​​човек започна да ме преследва в училище миналата година. Никога не съм прекарвала много време да се сприятелявам с хора, но той беше мил и се чувствах добре да говоря с някой, на когото му пука. Излизахме около три месеца и си помислих за една идиотска секунда, че всъщност се влюбвам в него.- Поклатих глава, поемайки дъх, докато продължих.- Загубих девствеността си с него на едно парти, а след това той беше толкова студен с мен. Едва ме гледаше и знаех, че нещо не е наред. Начинът, по който въздухът се променя точно преди буря, това беше усещането. Той беше получил това, което искаше и просто ме остави там, след като ме нахрани с някакво глупаво извинение как не е готов за връзка.
— Дарси — прошепна Тори, сякаш се опитваше да се събуди от силата на Макс, за да ме спре, но беше твърде късно. Той държеше този спомен в ръцете си и щеше да го изтегли като риба на кука.
– Той ме заряза пет секунди след като е получил това, което е искал. Излязох от там възможно най-бързо. И на път за вкъщи плачех и не виждах нищо. Препънах се на тротоара и си ударих дясното коляно като тромав идиот, който съм. Онази нощ седях в леглото, просто се взирах в тази синина, чудейки се как една физическа рана може да изглежда толкова ясно видима, но емоционалните рани оставаха напълно невидими. Исках моята болка да бъде заклеймена върху мен, за да ми напомня никога повече да не вярвам на никого. Така че боядисах косата си в цвета на тази синина. Черно и синьо. Моята лична рана.- Сърцето ми се изви и заплете, докато сълзите се събираха в очите ми. Обърнах се и поток от срам течеше в кръвта ми. Никога не бях разказвала тази част от историята на сестра си, да не говорим за Макс, който се хранеше с всяка лайняна дума. Но езикът ми продължаваше да се движи, давайки му всичко, което искаше.- Най-дълбокият ми страх е отхвърлянето, сърцето ми е съкрушено от ново сляпо доверие. Така че никога повече няма да допусна никого близо до мен.
Настъпи тишина и усетих силата на Макс, която ме изцежда емоционално и магически. Сълзите бяха изсъхнали по бузите ми и контактът между нас изведнъж стана по-студен.
Макс се изправи, оставяйки ни на земята, докато се отдръпна.
– Благодаря за храната, Вегас. Ще се видим.- Той се гмурна в езерото и мислите ми се върнаха в настоящето. Приятелите му се засмяха от сърце, докато скочиха след него с викове от вълнение.
Нито Тори, нито аз се погледнахме дълго време. Загледахме се през езерото. И реших, че Сирените са най-малко любимият ми орден от всички тях.

***

Все още се чувствах магически изтощена, когато с Тори пристигнахме на обяд в Кълбото и се чудех как ще заредя енергията, която сирените взеха. Едва усъзнахме какво ни беше причинил Макс и бях сигурна, че тя не иска да говори за страха си, както аз не исках да говоря за моя.
Забелязах Диего и София в ъгъла на стаята и тръгнахме към тях. Тихо се зарадвах, че Джералдин не беше тук, за да заеме маса в сърцето на салона, макар че веднага се почувствах виновна за това. Атаката на Нимфата очевидно я бе оставила неспособна да се излекува толкова бързо, както обикновено, а силата и едва сега започваше да се възстановява.
Четиримата наследници седяха на обичайния си диван и твърда стена се издигна в гърдите ми, докато ги погледнах. Сет привлече погледа ми и вдигна ръка, за да махне. Обърнах се, без да му вярвам ни най- малко, особено след като един от най-добрите му приятели беше изсмукал вътрешните ми тайни от мен по-рано. Вероятно беше чул всичко за това, което бях казала на Макс досега и от тази мисъл ми стана лошо.
– Майната им – изсъска Тори, когато се отправихме към приятелите си.
Седнахме една до друга и аз се отпуснах малко, доволна, когато София пое разговора и започна да ни разказва за собствения си клас по поръчка. Диего беше прекарал класа си с харпиите и звучеше така, сякаш се беше забавлявал повече от нас, летейки наоколо на гърба им през небето.
— Не ме пренебрегна току-що, нали, скъпа? Сет падна на седалката до моята, обви ръката си около кръста ми и изпрати електричество през мен.
– Махай се – казах аз, надигайки се от дивана, за да се опитам да му избягам.
– Какво става? — попита той, докато Диего и София се взираха в него, сякаш чудовището от Лох Нес току-що се беше присъединило към масата ни.
— Като че ли не знаеш — каза сухо Тори.- И можеш ли да спреш да се преструваш, че харесваш Дарси? Никой не се връзва на това.
Сърцето ми се сгря от думите и, въпреки че знаех, че не го е мислила така, както го приех. Но след като разкрих вътрешния си страх на Макс, тази стара рана я почувствах напълно отворена точно сега.
— Нямах предвид това — каза тя бързо и Сет ме придърпа към бедрото си, навеждайки се пред мен, за да погледне яростно сестра ми.
— И, какво искаше да кажеш, Тор ? попита той.
– Не опитвай тези глупости. Ние сме близначки, нищо не става скрито между нас – озъби му се тя и аз го отблъснах отново, като се преместих по близо до Тори в демонстрация на единство.
Сет се намръщи, играейки с нещо в ръката си. Той се огледа към ледените погледи, които получаваше от всички на масата, след което се изправи и изсумтя с раздразнение.
Преди да си тръгне, той се наведе над рамото ми, а устата му докосна ухото ми.
– Прочети го, когато си сама.- Усетих как пъхна нещо в джоба ми и се обърна, тръгвайки обратно към приятелите си, които ни гледаха нескрито с намръщени очи.
Разместих се неудобно на мястото си, продължавайки да гледам през рамо към Сет, когато той се присъедини към приятелите си.
Диего щракна с пръсти до ухото ми.
– Земята вика Дарси, моля, кажи ми, че не се интересуваш от това перро?
Неотговорих. Отчасти защото не знаех какво означава перро, но и защото не знаех какъв е отговорът. Бележката, която Сет сложи в джоба ми, сякаш прогоря дупка там и ме молеше да избягам някъде и да я прочета.
– Не можеш!- Гласът на Маргьорит изведнъж изпълни цялото кълбо и всички млъкнаха.
Обърнах се и я забелязах да стои над Дариус, докато той я гледаше от позицията си на дивана, като изглеждаше раздразнен, че причинява такава сцена.
— Свърши, разкарай се — каза той хладно, обръщайки глава, за да се опита да я отхвърли.
– Дариус, скъпи, как можеш да изхвърлиш всичко, което имаме?- Тя стисна ръката му той махна пръстите и от него, опитвайки се да продължи да я игнорира.
– Дариус! — изпищя тя, огънят оживя в дланите и.
Наследниците внезапно се изправиха на крака и Дариус на практика изръмжа на Маргьорит, докато я гледаше надолу, почти нос до нос. Пламъците в ръцете и угаснаха и тя се отдръпна, измърмори извинение и наведе глава. Няколко нейни приятели изтичаха да се групират около нея и аз забелязах Кайли сред тях. Езикът ми се удебели, докато напрежението в стаята натежа.
– Това е заради тях.- Маргьорит изведнъж посочи към Тори и мен пред цялата стая и сърцето ми се качи в гърлото.- Откакто пристигнаха, се държиш различно.
– Спри да се излагаш – узъби се към нея Кейлъб и завъртя очи.- Просто не можеш да се справиш с факта, че Дариус се отегчи от теб още преди месеци. Продължи напред, намери някой друг да оправяш. От това, което чух, звучи така, сякаш имаш нужда от практика.
Маргьорит погледна към Дариус с ужас.
— Но ти ме обичаш.
Настъпи тишина и Дариус хвърли поглед към приятелите си с усмивка.
– Обичам те?- той се засмя и се обърна към нея.- В кой момент от нашите креватни упражнения веднъж седмично ти хрумна тази идея?
Тя стана алена и приятелките и се опитаха да я отдръпнат, като една от тях я погали по гърба.
Сет се засмя и Кайли му хвърли смъртоносен поглед.
– Не си по-добър. Видях това видео как ти и Дариус чукате Вега в бара миналия петък.
Сет се държеше за сърцето, симулирайки рана.
– Съжалявам, скъпа, забравих ли да поискам разрешението ти? Знаеш, че съм напълно полиаморен, нали?
Тя му изсумтя, ръцете и се свиха в юмруци.
— Не, Сет, ти никога не си ми казвал това.
– Не? — попита той с въздишка, като се облегна на рамото на Макс. — Е, не можеш да ме обвиняваш сега, нали?
Тя го изгледа студено.
– Ти си лъжец.
Четиримата наследници замръзнаха със смъртоносни изражения и сърцето ми сякаш замръзна с тях. Макс пристъпи напред, изпуквайки врата си.
— Искаш ли да кажеш това отново, Кайли?
Кайли отстъпи назад и в погледа и се появи проблясък на страх.
– Той не е полиаморен, Макс, той просто ми изневерява.
Веждите ми се повдигнаха и стомахът ми се сви. Трябваше да и го призная. Момичето се бореше до край и нямаше да позволи на Сет да се размине с това.
Дариус се опита да обиколи Маргьорит и тя го хвана за ръката, държейки се за него като за живота.
— Моля те — помоли се тя, но тъмни облаци се надигнаха зад очите му.
– Пусни ме – каза той спокойно, но нищо в него не показваше спокойствие.
Тя трепна, сякаш той беше изкрещял и другите наследници се втурнаха през тълпата от момичета след него. Те излязоха от Кълбото и в момента, в който вратата се затвори, из целия салон се разнесе мърморене.
Маргьорит избърса очи с ръкава си и аз осъзнах, че трябва да спра да се взирам момент по късно от необходимото. Тя и Кайли ни стрелнаха с поглед като хиени и сърцето ми трепна силно.
— Пристигат кучките — изсъска Тори, докато ме дърпаше за ръкава, за да привлече вниманието ми.
Сърцето ми биеше в такт с техните яростни стъпки, докато се приближаваха към нас. София пребледня и Диего сложи ръка на ръката и, стиснал челюст, докато погледът му падна върху групата разярени тигрици, дишащи във врата ми.
Юмруците на Тори бяха стиснати и разбрах, че се готви да се защити със силата си. Нямаше и следа от ВСО и повечето от момичетата в отбора за отмъщение на Кайли и Маргьорит бяха второкласници или по-големи. Така че това означаваше да разчитаме на собствените си слабо впрегнати сили.
Обърнах се с надеждата да се опитам да измисля как да се измъкнем от това, преди да избухне битка, когато цялата маса се обърна във въздуха. Бях хвърлена на пода до Тори и София извика, когато тя и Диего също бяха изхвърлени настрани. Масата се изстреля над нас със скорост и избухнаха писъци, когато избухна в пламъци.
Вдигнах ръка, за да се защитя, паниката премина през мен, докато чашите и чинии се изсипаха от огнената топка и се разбиха в твърдия под около нас.
Претърколих се на колене в опит да избягам и Тори хвърли изненадваща огнена топка от ръката си. Но тя полетя твърде високо, пропускайки целта си, когато се извиси над главите на нашите нападатели и се удари в далечната стена.
Масата се строполи обратно на пода зад нас и аз се изправих на крака, за да избягам от взрива. Успокоих се и се загледах в опустошението, проверявайки дали приятелите ми са добре, докато сърцето ми биеше в гръдния кош.
— Какво ти даде? — попита Кайли, стреляйки напред и пъхайки ръка в джоба на сакото ми.
Въздъхнах, когато тя стисна бележката на Сет между пръстите си, преди да я разгърне и да се взре в каквото и да пишеше за болезнено дълга секунда. Със задавено ридание тя я хвърли към мен и избяга в тълпата.
– Махайте се от Зодиака, Вега мръсници – изплю Маргьорит, а очите и бълваха киселина. Тя се отдалечи с антуража си и очите ми попаднаха в бележката, която кацна в краката ми. Думите на Сет бяха написани с крив почерк и това, което казваха, накара сърцето ми да бие като лудо.

„Бъди моя среща за танците.“

Чух как групата момичета се измъкват от Кълбото, затръшвайки вратата след себе си. Сърцето ми потръпна и гадене обърна стомаха ми. Тъй като знаех без съмнение, това далеч не е приключило.

Назад към част 20                                                               Напред към част 22