Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 3

Глава 3

Ринакин коленичи и погледна към Куилан, който остана в кораба си. Болтът го беше зашеметил – умственото острие прорязваше физическата материя, но ударният болт минаваше точно през нея и подскачаше в черепа ти. Куилан беше изненадал Ринакин, беше го ударил в земята. Той щеше да бъде зашеметен поне няколко минути и вероятно щеше да има главоболие в продължение на дни.
Двама охранители пристъпиха от двете страни на Ринакин, всеки от тях го хвана за една ръка. Не се държаха грубо с него, но поставиха ръцете си здраво върху него и го запратиха в трюма на кораба.
Помислих си, че това не трябва да става агресивно“ -изпратих на Куилан. – „Той щеше да дойде с теб“.
Радваме се на вашето сътрудничество“ – каза Куилан.
Трябваше да се махна оттук, но ако щяха да наранят Ринакин, щях да го взема със себе си, независимо дали му харесваше или не.
Не можех да им позволя да го вземат, не и да го предадат на Върховенството. Можех да скоча с хиперскок до него – едно докосване и щях да го взема със себе си, докато бягам. Протегнах ръка към кораба, покрай Куилан, който ме гледаше с твърд поглед. Навлязох в задната част, където видях костните хребети на върха на главата на Ринакин, където той седеше притиснат между двамата стражи.
Умът ми попадна в джоб от мъртво пространство.
Не. Имаха сайтоничен инхибитор (щит) на борда, който обхващаше пространство зад Куилан, което не можех да достигна със силите си, въпреки че Куилан очевидно можеше да използва своите.
Сайтоничните инхибитори (щитове) изискваха сътрудничество от множество сайтоници, но ако Куилан беше довел всички, щеше да обгради кораба, за да попречи и на мен да избягам. Отвъд Ринакин и стражите забелязах двама диониси с яркосиня кожа. Това беше технология на Върховенството, управлявана от тези диони, защото Върховенството никога не би поверило нещо толкова мощно на „по-нисш вид“.
Единството вече работеше с врага, разменяйки автономността на РеДаун за възможността да унищожи Независимостта.
Аланик“ – каза Куилан. – „Излез от кораба, ако искаш“. – Той звучеше толкова разумно, което само ме разгневи още повече.
Нямаше да отида с него. Протегнах невидима ръка през негативната сфера (нищото) към съзнанието му, готова да му го кажа, когато долових малко сайтонична комуникация, идваща от кораба му.
Имате ли я вече“? – Попита някой.
Все още не“ – отвърна Куилан. – „Вадя я“.
„…става нетърпелив… иска хора, но ние нямаме… те ще трябва да се справят. Трябва да направим предложението преди…“
Направих пауза, ръцете ми бяха върху контролера на височината. Корабът на Куилан висеше над крилото ми, но ако задействах ускорителите си, можех да се изстрелям изпод крилото му и да се издигна. Бях летяла с Куилан в младежката лига. Знаех, че съм по-добър пилот.
Но какво беше това? Съветът ставаше нетърпелив. Нямаха укрити хора, които да предадат, затова вместо тях щяха да направят предложение.
Какво предлагаха?
Ринакин и мен?
Аз нямаше да бъда следващата им разменна монета. Но Ринакин – те щяха да се откажат от лидера на движение, да го дадът на Върховенството като предложение, за да ги успокоят.
Вие ще ни дадете на Върховенството“? – попитах Куилан.
Оценяваме сътрудничеството ви“ – каза Куилан.
Това не може да се случва.
Не можех да скоча с хиперскок там. Не можех да спася Ринакин.
Единственото, което можех да направя, беше да избягам.
Завъртях копчето, което задействаше ускорителите.
Корабът се оживи, но се предвижи само няколко сантиметра напред. Завъртях се, за да погледна, и установих, че Куилан е използвал лека кука, за да задържи кораба ми на място. Той излезе от кораба си, като вървеше с бърза крачка. Може би искаше да ме убеди, че е дошъл с мир, но също така не искаше да ми даде време да избягам.
Щом не му позволих да ме вкара в задната част на този кораб, той не можеше да ме задържи тук.
– Аланик – обади се Куилан. Той вече не ми говореше сайтонично, вероятно се опитваше да ме разсее от всичко друго, което можех да чуя. – Ела с нас, за да се справим с всичко това. – Той забави ход, докато се приближаваше към вратата на кораба.
Щеше да ми се наложи да оставя този кораб зад гърба си, но може би щях да успея да си намеря нов в Дупката. Докоснах се до негативната сфера(нищото), формирайки в съзнанието си координатите на базата в Дупката. Ако тази база е последният резерват, бих могла да се подслоня там, докато установя контакт с хората. Освен това щях да бъда в по-добра позиция да изведа хората си, ако нещата се объркат.
– Съжалявам, Аланик – каза Куилан. – Мислех, че все още можеш да видиш правилните неща. – Той изпрати ударен болт, който полетя към кораба. Усетих, че идва, и се скрих точно навреме, като пропуснах по-голямата част от него, макар че ушите ми звъняха и зрението ми се размиваше.
Попаднах в негативната сфера, увиснах там за един смразяващ червата момент, взирайки се в хиляди бели очи, които се фокусираха върху мен. Чувствах се изгубена тук, както винаги, отпусната и развързана като поточе, откъснало се от стълба си, което плува за миг, преди да се разлее неизбежно надолу в мрака. Очите ме разглеждаха като нарушител.
И тогава се върнах към себе си. Стоях в преддверието на базата „Независимост“ на Дупката – дърво, по-голямо дори от Индустрията, макар и далеч по-малко населено. Това дърво беше мъртво и сега се използваше предимно за добив на дървен материал.
През огромния прозорец, съставляващ едната стена на преддверието, видях да се носи в миазмите Скитащ лист – изоставена военна платформа, подобна на тази, която ме беше свалила при първото ми посещение на човешката планета. Платформата бавно се придвижваше по-близо до Дупката, макар че ако трябваше да застрашава някое от нашите дървета с автоакумулаторите си, то поне беше слабо населено.
Базата около мен беше тиха, коридорите – празни. Това беше странно – обикновено тук пребиваваха стотина души, които помагаха за транспортирането на дървения материал, следяха за Скитащия лист и наблюдаваха самото дърво за признаци, че става нестабилно.
– Обезопасете района – каза глас в края на коридора и аз се обърнах, за да видя няколко души да се приближават. Бяха облечени в униформи на пилоти на Единство, с жълти листа на раменете.
Вече бяха превзели базата. Така че къде бяха пилотите на „Независимост“? Промъкнах се обратно в ъгъла, скрих се в нишата, докато пилотите на Единство не ме подминаха.
Движение през прозореца привлече вниманието ми. Погледнах надолу, за да видя кораба на „Единство“, който висеше точно под клона, извън площадката за кацане на базата. Щеше да е опасно да скоча отново с хиперскок толкова скоро, особено ако исках да взема брат си или някой от другите пилоти на „Независимост“ със себе си, когато го направя отново. Никога досега не бях правила много скокове толкова близо един до друг – колкото повече пъти хиперскачах в бърза последователност, толкова повече щях да привличам вниманието на околните. Да бъдеш скачач се смяташе за едно от най-опасните сайтонични умения, защото пътувахме физически през негативната сфера.
Не винаги се връщахме обратно. Но рискът щеше да си струва, ако можех да отведа всички ни на безопасно място.
Когато достигнах до негативната сфера, повърхността на този кораб ми се стори гладка и непроницаема – празна, като вътрешността на кораба, който беше отвлякъл Ринакин.
Още един инхибитор (щит) на Върховенството.
Единството нямаше да ни предаде всички, нали?
Аланик“ – каза Куилан в съзнанието ми. Беше ме намерил отново, макар че все още беше близо до Индустрия и не можеше да направи хиперскок след мен. – „Върни се, за да можем да обсъдим това“.
За да могат да ме заловят, беше по-скоро тактиката.
Ринакин беше прав. Нуждаехме се от съюзници, които знаят как да се бият. Ако успея да убедя хората да застанат на наша страна вместо на страната на Върховенството, може би ще успеем да припомним на хората ми нашето наследство на съпротива, да им напомним на какво сме способни.
Протегнах ръка през нищото към човешката планета, като отново намерих Джорген.
Трябва да говоря с теб“ – изпратих до съзнанието му. – „Можеш ли да ми дадеш координати, за да се върна на твоята планета“?
Аланик“? – каза Джорген.
Да“ – отговорих аз. – „Бих искал да се върна, за да поговоря с теб, макар че ми трябва код за вашият инхибитор (щит)“.
Нашият какво“?
Затворих очи. Той дори не знаеше, че разполага с кода. Тези листа бяха със същия цвят като онези, които бях видяла, когато го срещнах.
Ботушите тръгнаха по коридора към мен. Може би ще успея да се скрия тук още малко…
Аланик“ – каза Куилан. – „Днес няма да намериш никакви приятели на Дупката“.
Поех си дълбоко дъх. Куилан знаеше къде се намирам. Той лесно можеше да изпрати хиперкомуникация до служителите на Единството тук. Те щяха да ме търсят. Достигнах до негативната сфера (нищото) и със сигурност чух разговора му.
Долови я“ – казваше Куилан – „убеди Върховенството, че струва повече от всички тях, взети заедно…
Поклатих глава. Куилан и останалите се опитваха да докажат стойността си на Върховенството. Бяха приели помощ, за да ни задържат под формата на тези кораби, но ако не свършеха работата сами, нямаше да спечелят никакво благоволение.
А аз бях бунтовническият сайтоник, най-голямата награда от всички.
Трябваше да се измъкна оттук.
Имаш код в съзнанието си“ – изпратих аз на Джорген. – „Той ти позволява да използваш сайтоничните си сили на твоята планета. Не мога да се върна, освен ако не ми го предадеш“.
Ти и преди си използвал сайтоника тук“ – отвърна той.
Нямам време за това. Сега имате инхибитор“ – казах на Джорген. – „И ти знаеш този код, дори и да не знаеш, че го знаеш“.
Хм, не съм сигурен как да ти го дам. Нека отида да поговоря с командването, да видя дали ще…
Тук съм в определена ситуация“ – казах аз. – „Няма време за това, има впечатление в съзнанието ти. Опитай се да помислиш за това, че ми позволяваш да дойда там. Опитай се да ми го внушиш“.
Искаш да кажеш, че да си мисля, че си добре дошла да се върнеш. Сигурен съм, че Командирът би искал да говори с теб отново“.
Думите не идваха с впечатление. Бяха безполезни за мен.
– Намерете я – каза един глас откъм дъното на коридора.
Импресията е там“ – казах на Джорген. – „Как получаваш достъп до сайтониката си“? Имаш ли упражнения?
Медитирам“ – каза Джорген.
Опитай тогава“ – казах аз. – „Направи го бързо“.
Почакай, опитвам се“. – Усещах как сайтоничния резонанс на Джорген става все по-силен, докато той задълбочаваше връзката си с негативната сфера. Той ме приемаше в съзнанието си, давайки ми достъп до по-дълбоките си мисли.
Още стъпки. Един от пилотите на „Единство“ зави зад ъгъла и се появи в полезрението.
Аланик“? – каза Джорген. – „Работи ли“?
Достигнах до съзнанието му, както той до моето.
Там. Впечатление, като сайтоника. Копирах го, като го вградих в собствените си мисли, и посегнах към човешката планета, която отново придоби форма, чувствайки я солидна. Достъпна. Съсредоточих се върху това място, формирайки координатите.
Светлите очи на пилота на „Единство“ се втренчиха в мен.
– Тя е тук! – каза той.
Гласът на Куилан изпълни съзнанието ми.
Това е грешка, Аланик“ – каза той. – „Не можеш да бягаш от нас завинаги“.
Ние ще разберем“ – казах аз.
И тогава се изтеглих в негативното царство (нищото) и оставих хората си зад себе си.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 26

ДАРСИ

Тори дойде в стаята ми малко след пет часа сутринта и сънливо промърмори, че Дариус изглеждал ядосан на Кейлъб и тя не искала да се връща в Дом Огън, преди да се свие в леглото ми и да заспи.
Въпреки че се притеснявах за това колко време прекарва с един от наследниците, не го изразих. Просто проверих два пъти дали вратата е заключена и се вмъкнах до нея без коментар. Тори можеше да се движи в кръг около този наследник, но знаех, че той никога няма да проникне в сърцето ѝ достатъчно, за да я нарани. Тя беше свикнала да държи емоциите си отделно от секса. За разлика от мен, който очевидно преспах с едно момче един път и му позволих вече да претендира за парче от сърцето ми.
Откакто деляхме един диван в Чикаго, спането до сестра ми се беше превърнало в нещо като утеха за мен. И имах чувството, че тя се чувства по същия начин. Може би затова се оказвахме толкова редовно в стаите си. Когато бяхме заедно, бяхме в безопасност. Тори беше единствената ми константа в живота и независимо къде се намирахме или какво се случваше с нас, знаех, че винаги имам нея.
Спомнях си как като деца се обличахме като принцеси воини, строяхме крепост от одеяла и възглавници, а после използвахме пръчки като мечове, за да се борим с въображаемите си врагове. В днешно време тази игра беше твърде реална. Ние бяхме солариански принцеси с истински врагове, които притежаваха остри нокти и зъби. Но те бяха по-лоши от обикновени зверове, езиците им въртяха думи, които бяха или остри като ножове, или сладки като мед.
През последните няколко дни бях започнала да съжалявам Сет, а Тори беше привлечена от Кейлъб, независимо дали и харесваше да го признае, или не. Може би и Дариус. И колкото и да ми се искаше да ги презирам до дъното на душата си, наследниците не бяха само черно-бели. Но не можех да си представя момент, в който някога ще можем да се поправим. Бяха ни наранили твърде дълбоко, бяха оставили рани, които все още се мъчехме да излекуваме. Но всеки ден имах чувството, че се издигам от тази болка, израствам отвъд нея в нещо могъщо, нещо достатъчно силно, за да се изправя срещу тях.
Преместих се по-близо до сестра си, докато около нас се натрупваше топлина в нашия пашкул на безопасност. След като тя ми разказа за сенките, които се бяха опитали да си я присвоят, не можех да спра да мисля за това. Исках да се изправя срещу Орион за тъмната магия, да поискам да ми разкаже повече, за да се опитам да разбера защо я владее. Но реакцията му, след като ги хванахме в пещерата, ме накара да си помисля, че скоро няма да ми разкаже за това. Не че това щеше да ме спре да опитам.
Покорих волята си да се унеса, исках да си почина добре преди Огненото изпитание по-късно днес, но умът ми не ми съдействаше.
Кълна се, че температурата спада. Тук е ужасно студено.
Започнах да треперя, придърпвайки покривалото по-плътно около нас, докато студът навлизаше.
БУМ. Гръмът се разнесе толкова силно, че бях сигурна, че идва от вътрешността на същинската ми стая. Светкавици пробляснаха и аз изкрещях, когато един тъмен облак освети тавана ми, преди от него да завали дъжд на потоци.
– По дяволите! – Изскочих от леглото, като веднага си ударих пръста в нощното шкафче, а болката накара още повече проклятия да се изсипят от устните ми.
– Омагьосано. – Тори изскочи от леглото, докато аз държах крака си и съсках между зъбите си. – Какво става?
– Адска седмица – изстенах аз. – Бих заложила живота си на това.
В кулата се разнесоха писъци и аз скочих към вратата, отключих я и я разтворих. Първокурсниците се спъваха в коридора, мокри и ядосани.
Тори и аз побързахме да се присъединим към тях по пижами и болката от пръста ми най-накрая отшумя.
В края на коридора се появиха две тъмни фигури, хвърлящи сянка в слабо осветения коридор и носещи черните наметала на Адската седмица, но без маски.
– Имате две минути, за да стигнете до стълбището – гръмкият глас на Макс изпълни въздуха. – Ако не си вземете обувки, ще съжалявате. Дъждовете няма да спрат, докато всички не излезете, така че ако някой се крие, предлагам му да се измъкне сега.
Диего се измъкна от стаята си в дъждобран, направен до брадичката му. Тори ме побутна и открих, че е взела обувки и палта за нас и бързо ги облякохме.
– Всички навън! – Изръмжа Сет. – Движете се!
Споделих с Тори поглед трябва ли наистина да правим това, преди да тръгна след останалите първокурсници, а устата ми се прозя. Диего се движеше до мен, ругаейки силно на испански, докато се насочвахме към Сет и Макс.
Когато минахме между тях, те се приближиха, като хванаха Тори и мен в капан, докато Диего се измъкна пред нас.
Ръката на Макс се уви около китката ми и я стисна толкова силно, че изтръпнах.
– Хей! – Изпъшках, опитвайки се да се освободя от него.
– Страхувайте се, малки Вега – измърмори той. – Много се страхувайте.
– Бягайте – изсъска Сет и двамата ни пуснаха.
Изхвърчахме, а те ни преследваха и ни запратиха към върха на стълбището. Веждите ми се вдигнаха, когато открих, че стълбите са изцяло обвити в лед, който блестеше като стъкло и създаваше идеално гладко плъзгане по огромните спираловидни стъпала.
Всички първокурсници се бяха събрали на върха, оглеждаха се нервно и Сет не ги предупреди нито за секунда, докато изпускаше въздух в гърбовете им. Десет от тях паднаха наведнъж, крещейки, докато се пързаляха по леда с бясна скорост. После още десет, после още един.
Забелязах Кайли в следващия ред, която погледна умолително към Сет, преди той да избута с длан и безмилостно да я изпрати да падне по пързалката заедно с друга група.
Когато останаха само осем първокурсници, както и ние, Сет избута Диего през ръба, последван от останалите седем. Той ме хвана за ръката, придърпвайки ме към гърдите си, докато Макс хвана Тори. Отворих уста да говоря, но Сет се стрелна напред, придърпа ме обратно към тялото си и се спусна по пързалката.
От гърлото ми се изтръгна писък, докато се пързаляхме с висока скорост, в кръг и в кръг чак до дъното. Сет ме притисна по-силно, когато стигнахме края, и аз изкрещях от тревога, когато се потопихме в огромен басейн с ледено студена вода, който изпълваше атриума.
Сърцето ми почти спря, докато потъвах в ледената дълбочина, ритайки силно, за да се измъкна от желязната хватка на Сет. Излязохме на повърхността, където първокурсниците кашляха и се тръскаха, докато стъпваха във водата. Обърнах се, за да потърся Тори, точно когато Сет хвърли въздух към вратата и я отвори, така че се изсипахме от кулата на тревата отвъд. Той не ме пусна, докато се плъзгахме по земята, а после ме изправи на крака. Очите му се втренчиха в моите и сърцето ми се разтуптя още по-силно при вида на непроницаемото му изражение.
– Къде ни водиш? – Попитах през тракащи зъби.
Устните му бяха стиснати и се надявах, че това е част от акцията „Седмица на ада“, когато ме побутна в ребрата, за да ме накара да започна да вървя.
– Натам – промърмори той в ухото ми, но аз се обърнах, търсейки Тори, и се успокоих, когато я видях да се отдръпва от Макс, за да се присъедини към Диего.
Измъкнах се от Сет, за да ги посрещна, като се разтреперих от студения въздух, който ни заобикаляше.
Сет и Макс останаха в задната част на групата, като ни прекарваха през равнините на Въздушната територия като добитък. Забелязах, че Сет пуска въздух около себе си и Макс, за да изсуши дрехите им, и се намръщих, като се опитах да запаля достатъчно топлина в тялото си, за да направя същото, но въздухът, който се извиваше между пръстите ми, беше студен и безполезен.
Зъбите ми заскърцаха по-силно, когато стигнахме до Плачещата гора, и се опитах да вкарам огън в кръвта си, както ме беше учила Тори. Успях да прогоня и най-дълбоката хапка на студа, но това не беше достатъчно.
Докато се движехме под оранжевото сияние на лампите, отпред се виждаше голяма група. Първокурсниците се бяха събрали на пътеката, всички от огън, земя и вода, дрехите им бяха също толкова измокрени, колкото и нашите.
– Това е последният от тях! – Извика Сет и Кейлъб се появи, като избутваше първокурсниците настрани, докато вървеше към нас. Инстинктивно потърсих последния Наследник, но той не се виждаше никъде.
– Продължавайте да вървите! – Извика Кейлъб, приближавайки се към нас, докато останалите първокурсници бързаха.
Пристъпихме напред, за да ги последваме, но Кейлъб ни препречи пътя, със стегната челюст и черно наметало, което се развяваше около него от вятъра.
– Не съм сигурна, че ми допада видът на граф Дракула – пошегува се Тори, а аз вдигнах вежди с надежда и зачаках да видя дали яростната маска на Кейлъб няма да се пропука. Но изглежда, че тази вечер всички играеха досущ като в „Адската седмица“.
– Движи се – изръмжа Кейлъб и тръсна глава към останалите първокурсници.
Тори извъртя очи, минавайки покрай него, а аз погледнах през рамо, докато Сет и Макс се движеха зад нас. Кейлъб изчака, след което влезе в крачка с тях като трима конници на апокалипсиса – но къде е четвъртият?!
Сет започна да вие и от този шум по гръбнака ми полазиха тръпки. Ускорихме крачка, за да се присъединим към края на опашката от първокурсници, а аз се втурнах да търся приятелите си сред масите.
Скоро стигнахме до Поляната на Войната, навлязохме в дългата трева и се сгушихме близо един до друг, за да се стоплим.
– Това са глупости – прошепнах аз и се преместих още по-близо до Тори, за да споделяме телесната топлина.
Сет, Кейлъб и Макс останаха на ръба на дърветата и всички се обърнаха към тях с очакване, а звукът от тракащите ми зъби се провря в черепа ми.
– Добре дошли в деветте кръга на ада – обяви Макс и вдигна ръце във въздуха. Светлините се завихриха в огромни пръстени, които се разпространяваха далеч от него, разнасяха се из кампуса и се разширяваха в огромни цветни кръгове. Най-малкият пръстен обгръщаше нашата група в блестящо зелено, а следващият обгръщаше ръба на поляната в синьо, след което все повече и повече цветове се простираха в мрака.
– Ако искате да оцелеете през следващия час, трябва да успеете да преминете отвъд деветия кръг – каза Кейлъб с блясък в погледа. – Всички сте мокри, но басейните, в които бяхте потопени, не бяха вода. Това беше Фейзин.
Около нас прозвуча колективно въздишане на ужас, а Тори и аз се спогледахме объркано.
Сет се усмихна мрачно, като се взираше между нас двете, вземайки пример от Кейлъб.
– За тези от вас, които не знаят, Фейзинът е силно запалимо вещество. Той е напълно без мирис, освен за едно същество, което може да го усети на километър разстояние.
Тримата наследници се разделиха и откъм дърветата се чу дълбоко ръмжене, което звучеше така, сякаш принадлежеше на проклет динозавър. Две влечугови очи се появиха между съчките, след което огромната златна форма на Дариус излезе от мрака и се извиси над наследниците. Той вдигна огромната си глава от блестящи люспи, ревейки към небето, и страхът заби острие в сърцето ми.
– Това е шега, нали? – Диего се обади с паникьосан тон.
– Единствената шега тук са жалките безгръбначни не Феи като теб. Вие сте обида за нашето училище. – Макс се изплю на замята, но очите му бяха насочени към нас, сякаш тези думи изобщо не бяха за Диего.
Без колебание посегнах към ръката на Тори и магиите ни се втурнаха да се срещнат. Отпуснах се малко, когато потокът на силата ни се разшири между нас. Това е просто каскада от Седмицата на ада. Просто игра.
– В случай че не ни вярвате за Фейзин… – Сет свали ризата си, хвърли я на земята и отстъпи назад. Дариус пусна огнена струя към него и при реакцията на веществото в земята избухна огромна дупка, която предизвика зелен пламък на мястото, където е била.
Сет разкопча панталоните си.
– Вие ще бягате. Ще се погрижим да го направите. – В мига, в който приключи със събличането, той скочи напред, избухна в огромната си вълча форма и оголи зъби срещу нас. Тълпата се отдръпна, когато той щракна мощните си челюсти и Дариус излезе от дърветата.
Сетне се придвижи към Макс, като се спусна надолу, за да му позволи да се качи на гърба му, а Водният наследник се държеше с една ръка, докато вдигаше другата. Въздухът танцуваше около него и листата се въртяха от вятъра, докато вихърът се разрастваше, предупреждавайки ни, че тази игра ще започне.
Кейлъб стъпи на крака, сякаш се готвеше да се втурне към нас, кътниците му се оголиха и от него се разнесе ниско ръмжене.
– Свята работа – издиша Тори и аз стиснах ръката ѝ по-силно.
– Няма правила да не отвръщаш на удара – прошепнах и очите на Кейлъб се обърнаха към мен, а в тях пламна предупреждение. О, боклук.
– Три! – Извика Макс. – Две!
Дариус се хвърли напред, излитайки в небето с няколко мощни удара на крилата. Огромната му форма засенчи луната, докато се издигаше високо над нас, завъртя се рязко и изпусна огнена експлозия от устата си.
– Едно! – Макс изръмжа и ние побягнахме като подгонени от дявола.
Всички първокурсници на поляната се разделиха, залитайки към дърветата през цветните пръстени от светлина, тичайки към противоположната страна на полето, хвърляйки около себе си куполи от въздух и вода за защита.
Тори и аз се стрелнахме към най-близките дървета, а над главите ни се разрази огнен пламък, когато Дариус освободи силата си. Земята се разкъса зад нас, когато Драконовият огън я разцепи, а топлината обля гърба ми, разпръсквайки адреналин в крайниците ми.
Вече бяхме преминали през първите два пръстена и виждах следващия далеч през дърветата, а пурпурната светлина ни призоваваше да бягаме колкото се може по-усилено.
Зад гърба ни се разнесе вой и тежки лапи се забиха в храсталака, следвайки пътя, който току-що бяхме утъпкали.
Водната магия се разби на земята пред нас, замръзвайки мигновено в ледена покривка. Бягахме твърде бързо, за да спрем, и двете изхвърлихме свободните си ръце, за да хвърлим огън.
– Чакай – без огън! – Изкрещях в последната секунда, спомняйки си за Фейзин. Краката ми се удариха в хлъзгавата повърхност и аз се плъзнах в Тори, като я съборих на земята. Въздъхнах, докато се развързвахме колкото се може по-бързо, опитвайки се да игнорирам синините в крайниците си. Тори се обърна, за да разтопи леда с вода, а аз разперих ръце, хвърляйки стена от земя, докато Сет скачаше във въздуха, оголил зъби, а Макс крещеше боен вик от гърба му.
Чу се трясък и писък, когато се сблъскаха с нея, и от гърлото ми се изтръгна смях, когато Тори ме хвана за ръката и ме издърпа нагоре. Спринтирахме напред, а звукът на крещящите първокурсници се носеше из цялата гора. Тъмнината беше гъста, но ако не изпускахме от очи лилавия пръстен, нямаше да изгубим пътя си.
Най-накрая се стрелнахме през него и аз се задъхах, докато увеличавахме темпото си, провирайки се през дърветата и устремявайки се към жълтия пръстен по-далеч в края на гората.
Двама първокурсници изкрещяха близо до дясната ни страна, после още един вляво, а звукът от падащи тела накара страха да се впие в плътта ми. Огромна сянка профуча над главата ми, но аз отказах да погледна нагоре, като държах погледа си твърдо върху пръстена.
Трима паднаха, остават шестима.
Порив на въздуха ни предупреди секунда преди Кейлъб да се появи, да изстреля лиани от ръцете си и да ни оплете в тях. Паднахме на земята, а той се надвеси над нас с доволна усмивка, вдигна ръце и накара лианите да се стегнат и затегнат.
Изкрещях от болка, когато по краищата им израснаха тръни и се забиха до кръв.
– Какво, по дяволите, правиш, Кейлъб? – Изплю се Тори, а след това изкрещя, когато в нея се забиха още тръни.
– Просто малка шега. Не можеш ли да издържиш на жегата, скъпа?
В далечината отекна ревът на дракон и паниката пропълзя под тялото ми. Кейлъб вдигна поглед, очите му бяха ужасно тъмни, сякаш чакаше нещо. След това скочи над нас и се стрелна към дърветата.
Потърсих ръката на Тори, като драпах с нокти през калта, докато се борех с лианите, а тя правеше същото. Пръстите ни се срещнаха и в един и същи момент от телата ни избухна земна магия, която изсуши лозите, така че те станаха крехки, и ние набързо се освободихме от тях, като се изправихме на крака.
– Защо избяга? – Попитах, избърсвайки калните си ръце в бедрата. Въпреки студа бях толкова пълна с адреналин, че сега почти не го усещах. Но това можеше да се дължи на факта, че бях замръзнала до изтръпване.
– Нямам представа – каза тя и дъхът ѝ се замъгли пред нея. – Да се движим. Да приключим с тези глупости, преди той да е решил да се върне.
Отпред се разнесоха писъци и ние се стрелнахме далеч от тях, ускорявайки се към края на гората. Освободихме се от дърветата в същия момент, в който преминахме през жълтия пръстен и се озовахме на територията на Земята. Пред нас се простираха хълмове, а следващият пръстен беше на половината път през откритата земна равнина.
Зад гърба ни се разнесе тропот на лапи и светкавица от бяла козина накара пулса ми да се повиши. Сет се откъсна от нас и в посоката, която пое, се чуха писъци.
– Да бягаме – издишах аз и Тори кимна, като без думи хвърли въздушен щит наоколо, докато спринтирахме през тревата.
Други първокурсници се пръснаха от дърветата, очевидно изчаквайки някой да се откъсне пръв. Близо трийсет други спринтираха по тревата и ужасът разкъса сърцето ми, когато Дариус се издигна над главата ми. Той се спусна ниско и изпусна адски огън върху първокурсниците. Примигнах срещу парещата светлина, хвърляйки отчаян поглед през рамо в страх да не би наистина да подпали някого. Той заобиколи група от петима души, като запали тревата около тях, така че те бяха затворени в нея. Обърна се, засили се и улови друга група в огнения кръг.
Това е просто игра. Няма за какво да се притеснявате. И съм сигурен, че адски искам да я спечеля!
Ръката на Тори се изплъзна от моята, докато тичахме толкова бързо, че стана невъзможно да се държим една за друга. Практически се промушихме през следващия кръг, като насочихме погледа си към предпоследния в далечината. Вече се носехме към стадиона за питбол, а оранжевият ринг пламтеше пред него, насърчавайки ни да продължим напред. Ревът на Дариус се разнесе зад нас и аз се задъхах, забавяйки малко ход заради парещия бодил в страната ми.
Тори ме дърпаше, свикнала да бяга повече от мен, и аз си обещах, че ще започна да се присъединявам към нея в тези ежедневни бягания.
Преминахме през оранжевия ринг и забелязахме последния точно зад стадиона, а блестящият сребрист цвят ни призоваваше да продължим. Зад нас нямаше други ученици и светът сякаш притихна, докато тичахме покрай стадиона до мястото, където гъста група дървета се групираше около гърба му.
Бяхме толкова близо, само на стотина метра. От гърлото ми се изтръгна смях, докато се втурвахме през него, изтичахме на кръгла поляна в сърцето на дърветата и опряхме ръце на коленете си, докато вдигахме въздух.
– Свещен… ад – изпъшках, дробовете ми горяха, а мускулите ме боляха.
– Спечелихме – каза Тори задъхано, засмя се и се изправи.
Въздъхнах щастливо, като огледах горичката, в която бяхме навлезли, и се хвърлих напред, за да я прегърна с развълнуван писък.
– Победителят печели пилешка вечеря – гласът на Кейлъб ме накара да замръзна, когато той се появи от дърветата вдясно от нас и аз пуснах Тори с буца в гърлото. Сет се появи по панталони от другата страна на поляната, а Макс се премести от дърветата срещу него. Счупването на клонче ме накара да се олюля и Дариус се появи по панталон, а изражението му беше по-мрачно, отколкото някога съм го виждала. Бяхме затворени в кръга и имах ужасното усещане, че това е умишлено.
– Никой друг не е стигнал до финалния ринг – обяви Дариус на останалите. – Всеки, който е успял да стигне отвъд дърветата, е бил обграден от моя огън.
– Не са много тези, които са излезли от гората – каза Кейлъб с мрачна усмивка.
– Е, ние спечелихме вашата игра – опитах се да кажа аз с вдигане на рамене. – Предполагам, че ще си тръгнем…
Тори се премести по-близо и ние се обърнахме към Кейлъб – най-сигурният залог – вървейки в неговата посока.
Той наведе глава, когато се приближихме, и в ръцете му пламна огън.
– Внимавай, Вега. Не би искала да изпаднеш в пламъци.
– Да, сигурна съм, че пресата с удоволствие ще чуе как четиримата сте ни изпекли на барбекю в гората. – Извъртя очи Тори. – Забавлението свърши, Кейлъб. Уморена съм и искам да се върна в леглото.
Кейлъб не се усмихна, а очите му се плъзнаха по сестра ми по начин, който ме разтревожи. Той угаси огъня в дланите си, махна с ръка и земята потрепери под краката ни. Под нас се изстреляха плочи пръст, които ни накараха да се спънем обратно в центъра на кръга. Четиримата наследници се затвориха като един и истински страх се настани в корема ми.
Сет вдигна ръка и с порив на въздух блъсна Тори и мен в Дариус.
Дариус ни обгърна с ръце, а в дланите му се разгоряха пламъци, така че трябваше да се свием в тялото му, за да се предпазим от тях.
– В „Зодиак“ постоянно се случват инциденти…
– Хайде, човече, те знаят, че всъщност не сме ги слагали във Фейзин. Сложих го само на ризата си, за да ги стресна – каза Сет, а очите му се втренчиха в мен.
– Сет! – Макс му нанесе удар в ръката и той се отдръпна с охкане.
Облекчението ме изпълни заради Фейзин, но то беше краткотрайно, тъй като Дариус ни запрати към Макс с водна струя, а аз се спънах, вкопчих се в ръката на Макс и се приготвих да отвърна на удара. Макс ни прихвана с ледени окови, които обгръщаха целите ни ръце. Обхвана ме паника, докато се опитвах да си проправя път през тях, но силата на Макс беше свирепа и спираше магията ми там, където тя се притискаше към дланите ми.
Очаквах дарбите на сирените му да се вмъкнат и в нас с ужас, който се гърчеше в червата ми, но той така и не дойде. Тори прикова очи към него, а в погледа ѝ се четеше заплаха. Тя щеше да разкрие най-тъмната му тайна, ако той нарушеше своята част от сделката и използваше сиренните си сили срещу нас, а изглеждаше, че той не смята да рискува.
– Можеш да се върнеш в леглото, малка Вега. Само трябва да се помолиш – каза Макс с насмешка. – Искам да си на колене и да ни кажеш как всички ние сме твои крале и как много съжаляваш, че някога си се показала в Солария. И щом сме доволни, можеш да си тръгнеш.
– Никога няма да ви молим – изплю се Тори.
Сърцето ми се разтуптя, когато Макс ни избута напред с порив на въздух, принуждавайки ни да паднем на колене в калта. Дариус извади атласа си, като го насочи към нас с подла жестокост в очите.
– Направете ни добро шоу за FaeBook. Да припомним на училището кои сте, два плъха, изпълзели от помийната яма на света на смъртните и опитали се да се издигнат над положението си.
Дълбока решителност ме изпълни и аз стиснах челюст, като безмълвно се заклех, че тези думи няма да минат през устата ми. Погледнах към Тори, открих същата решителност в очите ѝ и тя вдигна брадичка в знак на непокорство.
– Моли – изръмжа Макс, гласът му беше плътен с принуда, която се стовари върху психическия ми щит. Изтръпнах под силата му, отказвайки да го допусна.
Сет изръмжа, крачейки напред-назад по ръба на кръга.
– Тя не е ранена – изплю се Макс върху него и Сет кимна, но изражението му остана напрегнато.
Кейлъб пристъпи напред, накланяйки брадичката на Тори нагоре, за да се обърне към камерата.
– Кажи го, скъпа – опита се да я принуди и тя примижа силно, стиснала устни, докато се бореше срещу силата му.
Макс ме хвана за косата, дърпайки ме, за да ме накара да погледна към него, и аз се преборих с изтръпването, когато в скалпа ми се появи болка.
– Помоли ме.
Магията му натисна волята ми, като накара думите да се издигнат на устните ми. Тежестта на натиска се стовари върху съзнанието ми и заби иглички в черепа ми. Част от мен искаше да моли и да моли, докато той не сложи край на това страдание, но успях да издържа благодарение на силата на волята.
Дариус се приближи, насочвайки камерата надолу към нас, а от устните му се откъсна яростно ръмжене.
– Какво става? – Изстреля той към Кейлъб и Макс.
Макс изсумтя и се наведе така, че да е право в лицата ни.
– МОЛЕТЕ НИ! – Заповяда той, като пълнотата на силата му почти ме принуди да тръгна по по-лесния път. Сет се изрепчи, пристъпвайки към мен, а Кейлъб го избута назад, обгръщайки го с ръце.
Трябва само да кажа думите и тази болка ще спре.
Но ако го направя, никога няма да си го простя.
Кожата ми изтръпна от стъкления лед, обгърнал ръцете ми, и аз отново привлякох топлина към дланите си, желаейки с цялото си сърце да изгори магията на Макс. Облекчението ме изпълни, когато тя се превърна във вода, а пръстите на Тори прихванаха моите, когато и тя успя да го направи. Веднага ги сплетохме, а огненият пламък сякаш премина под кожата ни. Той премина през мен, покривайки вените ми като бариера, и аз се задъхах, когато натискът на принудата на Макс започна да отслабва.
– Не можеш да стоиш така, пред обектива. – Дариус ритна кал по Макс и той се отдръпна назад с подсмърчане. Огнената стена, преминаваща между Тори и мен, се разгоря още повече, изтласквайки волята му изцяло от телата ни.
– Земя – прошепна Тори и аз ѝ кимнах, разбирайки, че думата е за мен.
– Какво? – Дариус изръмжа, а очите му изведнъж паднаха върху ръцете ни, когато разбра, че сме свободни.
Очакването стисна сърцето ми, когато ударих свободната си ръка в калта едновременно с Тори, като хвърлих силата си в почвата и я помолих да направи това, което и наредих.
Мощен трус обхвана земята и наследниците се спънаха от изненада. С обединената ни магия, която владееше земята под нас, беше по-лесно от всякога. От кожата ни се разнесе вълна от огромна сила и от нас избухна ударна вълна, която събори четиримата от краката им.
Ние се изправихме на крака за миг, прескочихме Макс и изскочихме от горичката. Адреналинът премина през кръвта ми и ускори пулса ми. Зад гърба ни прозвучаха викове на чиста ярост и ние хвърлихме свиреп въздушен щит точно когато отгоре към нас се за изкачваха лози, овладени от нечия земна магия.
Те се блъснаха в щита ни и аз се прикрих инстинктивно, но не успяха да пробият. Насилихме предимството си и пресякохме Земята с възможно най-голяма скорост. Първокурсниците бяха избягали от огнените пръстени, които Дариус бе хвърлил, а тревата тлееше и се овъгляваше там, където бяха.
Втурнахме се към „Кълбото“, а кръвта блъскаше в ушите ми и ме караше да се чувствам замаян, когато най-накрая се запътихме навътре, кални и изтощени. Останалите първокурсници се бяха събрали там, както и повечето от ВСО.
– Ето ги! – Извика едно момиче от първи курс с лунички. – Видях ги да преминават през последния кръг – те го направиха!
Наследниците нахлуха през вратите зад нас с яростни изражения и спряха, когато цялото ВСО. се изправи, вдигна ръце и започнал да ръкопляска.
– За единствените първокурсници, преминали през деветия пръстен на ада! – Извика Джералдин и по лицето ми се разля усмивка, като погледнах към наследниците, осмелявайки се да го отрекат.
Очите им се впиха в гърбовете ни, докато вървяхме, за да се присъединим към приятелите си, обсипани с комплименти, докато вървяхме. Гневът извираше толкова силно от Дариус, че усещах как топлината му се търкаля по гръбнака ми. Но не ми пукаше колко са ядосани, че са провалили тъмните си планове да опетнят и малкото репутация, която имахме. Бяхме се сражавали с наследниците и бяхме спечелили. И това беше невероятно усещане.

***

Една прозявка се изтръгна от гърлото ми, когато пристигнах в Огнената територия за нашето изпитание, изтощена след сутринта, която бяхме имали. Снощи бях учила усилено, упражнявайки всички огнени магии, които знаех, и отказвайки да допусна други разсейващи фактори, но в момента умът ми беше пълен с шегата от Седмицата на ада, която бяхме преживели. Но това беше идеята. Да направим изпитанията още по-трудни за изпълнение. Единственото нещо, което имаше значение, беше да се справя с изпита, така че трябваше да се съсредоточа.
Успях да избегна Орион след спора ни и бях в стабилна серия, която не възнамерявах да прекъсна, докато не минем през „Разплатата“. Проблемът беше, че времето, прекарано без Орион, ми казваше нещо, което ме плашеше. Грижа ме беше за него. Много. А да знам, че нещата между нас са в бурна, пълна с акули вода, приличаше на бавно натискане на тъп предмет в сърцето ми.
Бях се опитвала и не бях успявала да говоря с Диего за чичо му няколко пъти, откакто Орион ме беше помолил, но имах план. В неделя всички щяха да отидат на панаира на феите в Тукана и аз щях да помоля Диего да отиде с мен. Той нямаше да може да ме избегне, ако прекараме цялата вечер заедно и сами.
– Здравейте – казах, усмихвайки се, когато срещнах Тори и София пред къщата им, а дрехите им бяха променени от калните и мокри дрехи, с които бяхме останали по-рано тази сутрин. Други първокурсници се откъсваха от вратата, тръгвайки в посока към „Огнената Арена“.
– Момичета, готови ли сте?
София кимна малко нервно, но Тори се усмихна.
– Да. Хайде да го направим. – В очите на сестра ми имаше искра, която разпали огън в гърдите ми. След като се преборих с Наследниците, бях на висота, която се надявах да ме пренесе през целия ден, а изглеждаше, че и Тори все още я държеше. Вече бяхме изминали половината от изпитанията и бях готова да зачеркна още едно от списъка.
Скоро пристигнахме на извисяващата се Арена, като се присъединихме към редицата от огнени първокурсници, които бяха на път да влязат. До ушите ми достигна странен шум, който се повтаряше отпред. Момичешко кикотене, после плясък. Хихикане, плискане, хихикане, плискане. Какво, по дяволите?
Някои от първокурсниците започнаха да се смеят, докато се появяваха на Арената, а ние с Тори се изтласкахме напред, за да видим какъв е източникът на шума.
От другата страна на Арената, изпълнили каменните седалки с полумесец, които се издигаха до покрива, бяха наследниците и техният фен клуб. Джералдин и ВСО заемаха останалите места и изглеждаха странно тихи, когато пристигнахме. Всичките им погледи бяха насочени към нещо над главите ни и аз се обърнах, за да погледна назад към стената, която се извисяваше над арката, през която бяхме пристигнали.
Там се прожектираше двусекунден клип, който редуваше момента, в който Тори се гмурна в онзи басейн и Сет ми отряза косата. Хихикането очевидно принадлежеше на Кайли, която ме беше снимала от храстите. Шокът сграбчи сърцето ми, когато двата най-болезнени момента, които бяхме преживели на това място, отскачаха напред-назад като някакво болно екшън повторение.
Беше ми горещо навсякъде, докато се отвръщах от нея, приближавайки се до Тори, докато вървяхме напред през пясъка.
– Искам да ги унищожа – каза Тори под носа си и аз кимнах.
– Това е, защото ги победихме тази сутрин – въздъхнах, като се опитах да не видят, че се стряскам, докато подигравките се сипеха от гадната приятелска група безмозъчни овце на наследниците.
Професор Пиро ни насочи към съблекалните, за да последваме останалите първокурсници, но ние стояхме твърдо. Снощи бяхме взели решение и нямаше да се откажем от него. София хвърли притеснен поглед назад към нас, но аз ѝ се усмихнах успокояващо и тя тръгна.
– Няма да носим защитните костюми, професоре – каза Тори и я погледна така, че тя не се осмели да се опита да ни принуди.
Тя погледна между нас изненадано.
– Е, предполагам, че това зависи от вас, но училището няма да носи отговорност, ако се изгорите.
– Няма да го направим – казахме в един глас, след което се усмихнахме на двойния си момент.
– Тогава тръгвайте, наредете се там. – Тя посочи блестяща златна магическа линия, която се простираше точно в центъра на Арената.
Ние се насочихме натам, заставайки една до друга и обърнати към противоположната стена. Нова седеше на една маса с професорка със сребриста коса, столът до нея беше празен и чакаше Пиро.
Трибуните бръмчаха от шум, което отново привлече вниманието ми към наследниците. Сет ми хвърляше поглед, който говореше за абсолютна ярост, и аз му се намръщих, объркана от чистата омраза, която виждах да пулсира в погледа му. Сигурно не ме харесваше. Но напоследък не се държеше точно както обикновено безчувствено. Не и откакто ме беше направил своя Омега.
Обърнах се към Тори, когато се появиха още първокурсници, подредени до нас в прилепналите си сребристи костюми.
– Имаш ли чувството, че Сет е изключително ядосан днес?
Тя погледна през рамо, като му хвърли един поглед, след което се обърна към мен.
– Изглежда така, сякаш някой се е изсрал на главата му.
– Искаш да кажеш, че ние сме го направили – промълвих аз, а тя сви рамене.
– Може би просто се прави на звяр пред приятелите си.
– Вярно е – казах, но все още имах неприятното усещане, че това не е съвсем така.
Пиро се премести да застане пред нас, като ни погледна напрегнато, докато махаше с ръка, за да привлече тишина от тълпата. Единственото, което остана в тишината, беше кикотът, плясъкът, кикотът, плясъкът на това забравено от Бога видео. Наистина ли учителите ще оставят това да се пуска?
Пиро сякаш не го забеляза, усмихвайки се на всички ни.
– Вашето огнено изпитание скоро ще започне. Ще трябва да преминете по тесен мост от едната до другата страна на арената, като същевременно излеете от огъня форма с диаметър около десет инча.
– Тогава можеш просто да направиш моя член, Тори! – Извика Кейлъб, а тя му се намръщи.
Дариус го стрелна с поглед, който можеше да убие малко село и всичките им селскостопански животни.
– Да, добре, бих предпочела предметът да е по-хигиеничен, но можеш да хвърляш каквото пожелаеш – каза Пиро, изглеждайки малко развълнувана. Тя прокара ръка през косата си, след което отново се усмихна.
– Ще бъдеш оценявана по сложността, яснотата и продължителността на времето, през което поддържаш магията във форма. Ако изгубите фокус, просто превърнете обекта и продължете. За това изпитание ще имате само двадесет минути. Успех. – Тя вдигна ръка и над нас се появи огнен таймер, след което се обърна и тръгна, за да заеме мястото си на масата.
– Къде е мостът? – Промърмори Тори и в мига, в който го каза, земята се разлюля точно по златната линия, раздели се на два полумесеца и ни повлече назад. Под нея се намираше огнена яма на ада, от която ми се искаше да повърна. Лавата изригваше на десет метра под нас и двайсет тесни метални моста се простираха между непрекъснато разширяващата се пропаст.
– О, Боже мой – издишах, когато земята се плъзна към нас и ние останахме от едната страна на пламтящия ад. Беше с диаметър петдесет фута, а топлината на лавата вече повишаваше температурата в кръвта ми и предизвикваше изблик на сила под кожата ми.
– Започнете! – Извика Пиро и часовникът започна да отброява.
Тори и аз се преместихме на най-близкия мост и аз се опитах да не гледам ужасяващата гледка долу, докато решавах какво да хвърля. Забелязах София да се придвижва към моста на няколко пресечки от нашия, лицето ѝ бе сковано от концентрация, докато хвърляше диамант над ръката си. Тори сви пръстите си и в дланта ѝ избухна огнено кълбо, което се променяше и оформяше, докато над него не увисна малък мотоциклет. Тя го уголеми до необходимия размер, а веждите ѝ се свиха.
– Бъди внимателна – казах аз, а сърцето ми застина, докато тя стъпваше на моста. Той едва ли беше по-широк от обувката ѝ.
Преглътнах трудно, придвижих се напред и вдигнах ръка. Изхвърлих над дланта си сложно цвете, като изрисувах колкото се може повече детайли, докато се съсредоточавах. Без защитния костюм огънят сякаш се движеше по волята ми много по-лесно, сякаш беше продължение на плътта ми.
Закрепих се, когато излязох на моста и внимателно поставих единия си крак пред другия. Пламтящата топлина около мен не правеше нищо друго, освен да ме изпълва с енергия, а изтръпването в лопатките ме накара да се запитам дали формата ми на Орден не кипи под кожата ми, привлечена от ада. Може би наистина съм дракон.
Тори беше само на метър пред мен, а учениците се движеха в периферията ми. Забелязах как магията на София трепна в ръката ѝ, преди бързо да я пренареди, и сърцето ми се разтуптя за нея. Привлякох още енергия към цветето, което висеше над дланта ми, като накарах листенцата да се разпаднат като въглени, а Джералдин ликуваше.
Усмивка се откърти на устните ми, но тя беше кратка, защото от лавата вдясно от мен избухна огромна огнена струя. После и отляво. Във въздуха избухнаха джобове от чиста магма, а пламъците заридаха толкова силно, че почти облизаха кожата ми.
Ухото ми се залюля от писък, но не успях да погледна какво се е случило, тъй като от публиката се разнесе колективен възторг.
Насочих поглед към гърба на Тори и не спрях да се движа.
Наследниците подозрително мълчаха, но Маргьорит скандираше, като с всеки следващ път изглеждаше все по-развълнувана, сякаш това, че в момента не ни изгарят живи, я дразнеше.
– Нека Вега гори! Нека Вега изгори! Нека Вега гори!
Мостът под мен се разтресе силно и аз изпуснах дъх едновременно с Тори. От двете ми страни другите платформи също започнаха да се тресат. С всяка изминала секунда трусовете ставаха все по-силни и страхът се настани в гърдите ми.
– Гледай напред! – Извика ми разтревожено Тори. В най-добрия случай не бях сигурна в краката си, камо ли на малък мост над яма с проклета лава.
Топлина изгаряше очите ми, докато стисках зъби, опитвайки се да запазя равновесие, но щом направих още една крачка, го загубих. Усещане за провлачване придружаваше вика ми. Цветето ми изсвистя в нищото, докато падах, протягайки отчаяно ръце, за да се хвана.
Хванах моста в последната секунда, увиснах от него, а огънят изригна под мен и се оплете в подметките на обувките ми.
Паниката се вкопчи в мен. Ако използвах друга магия освен огъня, за да се изправя, щях да се проваля на този изпит. Но ако не го направех, можех да падна. Силното треперене най-накрая спря и аз изпуснах бавно дъх, докато се опитвах да се издърпам нагоре.
Тори се спусна да ми помогне, а моторът ѝ се изпари. Сърцето ми се разтресе, когато тя ме хвана за ръката и ме издърпа на крака. Установихме се, като опряхме ръце на раменете си, а погледът ѝ се впи в моя, докато проверяваше дали съм добре. Песента на Маргьорит беше заглъхнала и един поглед в тази посока ми показа, че наследниците са на крака. Ръцете на Дариус бяха вдигнати, но той ги пусна в мига, в който срещнах очите му.
– Съжалявам – казах на сестра си, ядосана на себе си.
– Не се извинявай. Никога не бих те изоставила.
– Аз също не бих те оставила. – Стиснах ръката ѝ, после я подпрях, когато се обърна. Превърнахме огнените си фигури и продължихме напред. Бяхме изостанали от много от учениците, но един бърз поглед ми подсказа, че много от тях вървят дори по-бавно от нас, а магиите им заекват отново и отново. Едно момиче беше прибягнало до това да се клатушка по задник, без дори да прави магии, тъй като се беше съсредоточило само върху това да премине през ада.
От пискливите викове сърцето ми се разтуптя и погледнах надясно, когато в периферията ми разцъфна синя светлина. Бушуващо горещо огнено кълбо се носеше във въздуха на магическо въже като разрушителна топка и се люшкаше в центъра на Арената. Хванах ризата на Тори в момент на чиста паника и я дръпнах крачка назад, докато пламтящото кълбо преминаваше покрай нас. В момента, в който достигна най-високата си точка, то започна да се връща обратно.
– Давай, давай, давай – призовах я и ние побягнахме напред колкото се може по-бързо.
Топлина опари тила ми, когато тя отново се завъртя покрай нас, и аз си поех дъх, за да се опитам да успокоя сърцето си. Като по чудо и двете бяхме успели да запазим огнените си отливки на място, но почти половината от останалите ученици бяха загубили концентрация и бяха изпуснали своите. Забелязах как София пренарежда своята и няколко души в публиката, които сигурно бяха родителите ѝ, извикаха окуражително.
Бяхме изминали повече от половината път и един поглед към хронометъра ми подсказа, че продължаваме да вървим добре. Пред нас на самия мост се запалиха огнища и около нас се чуха викове на хора, които бяха изгорени от светкавиците. Те угаснаха толкова бързо, колкото се появиха, и се разгоряха отново на напълно случайни места, така че нямаше никакъв шанс да ги предвидим.
Учениците забавяха ход, докато се опитваха да разберат как да преминат през следващото препятствие. Тези, които бяха стигнали до половината път, дори трябваше да отстъпят, тъй като бяха изгорени.
– По дяволите – прокле Тори.- Нека просто да продължим.
– Да го направим – съгласих се аз, а сърцето ми заби в гърдите.
Тя започна да се движи напред толкова бързо, колкото беше разумно, а аз побързах да я последвам.
Огънят проблесна между нас и аз изчаках да изчезне, преди да се стрелна покрай почернялото място. За няколко секунди успяхме да избегнем огъня само благодарение на късмета си, но късметът ни се изчерпа.
В същия момент под краката ни пламна огън. Изтръпнах, но не ме заболя; пламъците изпепелиха долната част на гамашите ми, но някак си бях напълно здрава. Погледнах объркано нагоре и открих, че Тори ме поглежда с абсолютно същото изражение на лицето.
Сред тълпата се разнесе мърморене и усетих, че съдиите ни гледат като ястреби.
– Продължаваме – казах аз, развълнувана и объркана, докато се движехме напред.
Когато огънят отново пламна в краката ми и се случи същото, и двете ускорихме темпото си, захвърляйки предпазливостта на вятъра. Не знаех какво означава това, но бях адски сигурна, че ще се възползвам от него.
Скоро поехме водачеството, бързахме към края на моста и не можех да повярвам, че почти сме се справили с изпитанието.
В самия край на моста разцъфна огромна врата, направена изцяло от огън. Последното ни предизвикателство. Един друг ученик стигна до края на няколко платформи от другата страна. Тя протегна ръка, за да докосне вратата, след което дръпна ръката си назад, тъй като тя я изгори.
– Можем ли да се отървем от нея? – Предложих на Тори.
– Може би, но… – Тя протегна ръка и усетих как всички на Арената се взират в нея, докато тя пъха пръстите си в огъня. Тя завъртя ръката си настрани и устните ми се разтвориха.
– Скок на вярата? – Попита тя.
– Добре, но се пази. – Прехапах долната си устна.
Тори вдигна ръката си, докато моторът остана здраво над нея, след което скочи напред, приземявайки се от другата страна на вратата. Не изчаках рационалната ми страна да се задейства, хвърлих се напред и скочих след нея.
Топлината ме обля. Дрехите ми се изпепеляваха, но нищо друго. Приземих се до Тори и ние изпуснахме огнените отливки в ръцете си, падайки в прегръдките си, докато се радвахме.
Частта на тълпата откъм Джералдин полудя, но когато погледнах към наследниците, видях нещо в очите им, което не ми се струваше, че съм виждала в тях преди. Страх. Погледът на Дариус се премести между нас и смехът се надигна в гърлото ми. Ако наистина бяхме неподатливи на огън, той не можеше да го използва срещу нас. А като дракон това трябваше да е гадно.
Започнах да се смея и Тори се присъедини към мен, като им размаха пръст.
Четиримата се изправиха, излязоха от тълпата и напуснаха Арената толкова бързо, че бях сигурна, че ще обсъдят този развой на събитията. Но на мен не ми пукаше. Бяхме завършили третото си изпитание и в процеса открихме колко силни сме всъщност.

***

Отправихме се към „Кълбото“ за вечер на празнуване с ВСО и за да увенчае един от най-хубавите дни, Джералдин ни научи на заклинание, с което да заложим огромна кула от кексчета на нашата маса. Когато Макс очаквано се приближи, за да открадне едно от тях, цялата купчина се взриви в лицето му, покривайки го от главата до петите с глазура. Когато се върнах във Въздушната кула с Диего до мен, на лицето ми се появи постоянна усмивка.
Директор Нова беше изпратила на Тори и мен имейл, в който пишеше, че очаква всеки момент да се появим като рядък вид дракон. Макар че тя не беше чувала за нито един вид, който да е неподатлив на огън, така че се надяваше, че ще бъдем много рядка порода.
Не бях сигурна, че съм готова да се превърна в същество с такива размери, но си представях, че това е нещо, с което ще свикна с времето. Особено ако това означаваше, че наследниците вече няма да се гаврят с нас.
Когато заобиколих единадесетия етаж с Диего, хванах ръката му, преди да се отправи към стаята си.
– Диего, Панаирът на феите е в неделя.
– Знам – каза той мрачно. – София отива…
– Да. – Намръщих се. – Затова си помислих, че може би искаш да отидеш с мен? Може да е забавно?
Очите му светнаха.
– О, да. Звучи страхотно, чика.
– Добре. – Усмихнах се и той ме придърпа в прегръдка, в която се сблъскахме с главите си, а аз неловко го потупах по гърба, след което се отдръпнах. – Лека нощ. – Измъкнах се до стаята си и пъхнах ключа в ключалката. Само че тя вече беше отключена.
Сърцето ми се разтуптя, когато бутнах вратата и открих Сет Капела да лежи на леглото ми.
– Какво, по дяволите? – Попитах, като влязох в стаята. – Излизай.
Той седна, а очите му бяха плашещо тъмни, докато се изправяше на крака. Какво му беше днес?
Кръвта ми се смрази, докато той се приближаваше към мен, и аз почти се отдръпнах в коридора, за да избягам. Но това беше моята стая, а той беше този, който беше нахлул.
– Огънят не те изгаря – заяви той, навел глава с вълчи поглед, който говореше, че е на лов за следващото си убийство. – Но се обзалагам, че лозите могат да те задушат. И въздухът може да те задуши. – Той си играеше с двата елемента, по един във всяка ръка.
– Какво става с теб? – Въздъхнах, като измайсторих въздушен щит, за да се защитя.
Той облиза устни, приближавайки се, после изведнъж се усмихна, което беше някак по-ужасяващо.
– Нищо, малка Омега. Ще ме предизвикаш ли скоро?
– Да те предизвикам?
– Да, това е единственият начин да се измъкнеш от глутницата ми. Така че ме предизвикай, бейби. Гладен съм за битка. Не ме карай да чакам прекалено дълго. – Той излезе през вратата, а аз се облегнах на стената и изчаках сърцето ми да се успокои, преди бързо да я затворя и заключа.
Защо е толкова адски ядосан?
Една мисъл нахлу в съзнанието ми, която ме държа като заложник на ужаса за един дълъг миг.
Очите ми се насочиха към бюрото и аз побързах да отида напред, като дръпнах горното чекмедже и го отворих с пристъп на абсолютен ужас. Той не го е намерил, моля те, кажи ми, че не го е намерил.
Ужасът ме изпълни. Беше изчезнало.
Почти изпаднах в пълна паника, когато го забелязах да наднича иззад лампата на бюрото ми. Сърцето ми се разтуптя, когато го сграбчих, стискайки юмрук около него.
Не го оставих там. Нали?
Опитах се да си спомня кога за последен път го бях преместила, но между изпитанията на стихиите и ежедневните шеги на Адската седмица съзнанието ми остана празно. Сигурно съм го преместила. Сет щеше да ме убие, ако го откриеше.
Въздъхнах, пъхнах го в най-горното чекмедже и оставих притесненията си да отшумят. Сет просто беше в обичайната си непредсказуема същност. В един момент беше навсякъде около мен, а в следващия се опитваше да унищожи живота ми и да ме накара да се откажа от претенциите си за трона. Настроенията му се сменяха като вятъра и по дяволите, ако исках да го оставя да ме уплаши.

Назад към част 25                                                          Напред към част 27

 

УЧИЛИЩЕ ЗА ВАМПИРИ – Клетвата на Дракон – Новела 8,5- част-5

Глава 4

Заклинанието започна добре, напълно правилно. По-късно Анастасия само поклати глава и се зачуди как нещо, което е започнало толкова добре, е могло да завърши толкова катастрофално.
Може би това се случи, защото беше отделила време да се преоблече от ужасно ограничаващите дрехи, които по погрешка беше започнала да носи, откакто стана професор. В края на краищата, ако не беше в тази конкретна част от заклинанието, в този точно момент на това конкретно място – ако някой от тези елементи се беше изместил само за миг – всичко щеше да се промени.
Е, всичко се промени, само че не така, както тя възнамеряваше.
Лунната светлина беше толкова приятна, толкова правилна върху голите ѝ ръце. Това беше една от причините да отиде по-далеч от Дома и по-близо до могъщата река Мисисипи, отколкото възнамеряваше. Луната сякаш я зовеше да върви напред, освобождавайки я от глупавите самоналожени ограничения, които си беше наложила, което в ретроспекция беше нелеп опит да бъде някоя, която не беше.
Сега Анастасия носеше дрехата, която обичаше най-много: любимата си дълга, мека пола с цвят на син топаз. Само месец преди да бъде призована в тази нова, прекрасна Къща на нощта, Анастасия се беше вдъхновила от роклята на индианска девойка от племето лени-ленап. Беше пришила стъклени мъниста, раковини и ресни от бяла кожа по целия подгъв на полата и по ниското, заоблено деколте на туниката без ръкави, която беше мека като масло. Анастасия направи малка въртелива танцова стъпка, привеждайки черупките и ресните в движение. Никога повече няма да нося тези ужасни, стягащи дрехи. Когато бях човек, това беше всичко, което ми беше позволено да нося. Няма да направя тази грешка отново – каза си строго тя, след което вдигна назад глава и се обърна към луната, която тежко висеше в мастиленото небе:
– Това съм аз! Аз съм професор по вампирство, експерт по заклинания и ритуали. И аз съм млада и свободна!
Щеше да се вслуша в съвета на върховната си жрица. Анастасия щеше да бъде земна. Щеше да намери сили в младостта си.
– Също така ще се обличам, както желая, а не сякаш съм древна ученичка. Или пък квакерка от Пенсилвания като човешкото семейство, което оставих зад гърба си преди шест години, когато бях Белязана – добави тя тихо. Нямаше да забрави да запази мирната, любяща част от миналото си без неговите ограничения и задръжки.- Аз съм земна!- Каза тя радостно, като на практика танцуваше през високата като гора трева, която покриваше голяма част от прерията около Къщата на нощта в Тауър Гроув.
Не само физическата свобода, която смяната на дрехите позволяваше на Анастасия – именно чувството за свобода, което и осигуряваше доверието на Пандея в нея, беше от голямо значение. Към това се прибавяше и фактът, че нощта беше топла и ясна, а Анастасия щеше да направи нещо, което ѝ доставяше почти неописуема радост: щеше да направи заклинание, което действително щеше да е от полза за Дома на нощта – нейния Дом на нощта.
Но спирането в полето, осеяно с диви слънчогледи, беше небрежна грешка. Знаеше, че слънчогледите привличат любовта и похотта, но Анастасия не мислеше за любов – мислеше за красотата на нощта и за очарованието на поляната. А истината беше, че тя винаги е обичала слънчогледите!
Ливадата беше спираща дъха. Беше достатъчно близо до Мисисипи, за да може Анастасия да види върбите и ресите, които се издигаха по високия, подобен на скала западен бряг. Всъщност не можеше да види реката заради дърветата и скалата, но можеше да я усети – този богат аромат, който нашепваше за плодородието, силата и обещанието на земята.
В центъра на ливадата, идеално разположен, за да улови цялата сребърна светлина на пълната луна, имаше огромен плосък пясъчник, подходящ за олтара, който щеше да ѝ е необходим за заклинанието за рисуване.
Анастасия постави кошницата си за заклинания на земята до големия камък и започна да подрежда съставките за ритуала. Най-напред извади сребърната чаша, която наставникът ѝ беше подарил на сбогуване. Тя беше проста, но красива, украсена само с гравираните очертания на Никс, вдигнала ръце, притискащи полумесеца над нея. След това Анастасия разви зелената, блестяща олтарна кърпа около малката запушена кана, пълна с вино с кървави капки, и я разтвори, оставяйки я да се разположи естествено по върха на скалата. Тя постави чашата в центъра на скалата, а след това извади големия топ восъчна хартия от кошницата и я отвори, за да открие в нея филия пресен хляб, парче сирене и дебели резени ароматен, варен бекон. Усмихвайки се, тя постави хартията и храната до чашата, която в миг напълни.
Доволна от ароматите и гледките на празника, който представляваше щедростта на Богинята, тя извади от кошницата пет свещи. Анастасия лесно намери севера, като зави нагоре по реката, и именно в най-северната част на скалата постави зелената свещ, представляваща елемента, който чувстваше най-близък до себе си – земята. Докато поставяше останалите свещи в съответните посоки: жълтата за въздуха на изток, червената за огъня на юг, синята за водата на запад и лилавата свещ за духа в центъра, Анастасия контролираше дишането си. Вдишваше дълбоко и си представяше как изтегля въздух, наситен със земна сила, нагоре през земята и в тялото си. Мислеше си за учениците си и за това колко много искаше най-доброто за тях, а най-доброто означаваше те да се виждат ясно и да вървят напред по пътя си с истина и честност.
Когато свещите се запалиха, Анастасия извади останалото съдържание на кошницата за заклинания: дълго сплетено парче сладка трева, кутийка, в която се намираха дървени кибритени клечки и запалителна лента, и три малки кадифени торбички – в едната имаше изсушени дафинови листа, в другата – бодливи иглички от кедър, а третата беше натежала от морска сол.
Анастасия затвори очи и отправи същата тиха, сърдечна молитва към своята богиня, която правеше преди всяко заклинание или ритуал, които някога беше опитвала. Никс, имаш моята клетва, че възнамерявам само добро в заклинанието, което правя тази вечер.
Анастасия отвори очи и се обърна първо към изток, запали жълтата свещ за въздух и призова стихията в кръга си с ясен глас, използвайки прости думи:
– Въздух, моля те, присъедини се към моя кръг и подсили заклинанието ми.
Движейки се по посока на часовниковата стрелка, тя запали всичките пет свещи, призовавайки последователно всеки елемент, като завърши заклинателния кръг, запалвайки лилавата свещ за дух в центъра на олтара.
След това се обърна с лице на север, пое си още един дълбок дъх и започна да говори от сърцето и душата си.
– Започвам със сладка трева, за да пречистя това пространство.- Тя направи пауза, за да задържи края на плитката над пламъка на зелената земна свещ. Когато тя се запали, тя я завъртя грациозно около себе си в ленива примка, като изпълни въздуха над олтарната скала с гъст дим, който се търкаляше на вълни.- Всяка отрицателна енергия трябва да си тръгне без следа.- Тя остави настрана все още димящата плитка и протегна лявата си ръка с дланта нагоре. После посегна към първата от кадифените торбички. Докато трошеше сухите листа в дланта си, тя продължи заклинанието.- Осъзнатостта и яснотата идват с тези дафинови листа. Чрез земята призовавам силата им днес.- След това дойдоха кедровите иглички. Анастасия вдиша благоуханния им аромат, докато ги смесваше със смачканите листа в дланта си, и каза:- Кедър, от теб търся смелост, защита и самоконтрол. Дай ми силата си, за да не бъде заклинанието ми слабо.
От последната кадифена торбичка тя извади малки кристалчета морска сол, но вместо да ги добави към другите съставки, Анастасия вдигна дланта си, която сега беше пълна със сместа от дафинов цвят и кедър. Тя отметна глава назад, като и хареса, че топлият, целунат от огъня вятър, който миришеше на речна вода, повдигна гъстата и руса коса, давайки доказателство за това, че стихиите наистина са се присъединили към нейния кръг и са там, в очакване да приемат и изпълнят молбата и. Когато започна да изрича думите на заклинанието, гласът на Анастасия придоби прекрасен песенен тембър, така че звучеше така, сякаш рецитира стихотворение, озвучено само от душата ѝ.

„Заклинание за рисуване е това, което работя тази вечер.
Желанието ми е да изричам яснота на погледа.
С листа от лаврово дърво ще разкрия истината.
Любовта не бива да се основава на надменна младост.
Силата на кедъра предпазва от прегрешенията на момчето.
Придава смелост и контрол, за да изпълни своите нужди.“

Морската сол се усещаше хлъзгава по пръстите на Анастасия, докато тя добавяше последната съставка към заклинанието си.
– Солта е ключът, който свързва това заклинание с мен.- Тя се премести до зелената свещ, пое си дъх и подреди мислите си. Сега трябваше да извика името на Дракон Ланкфорд, а след това да изрече последователно имената на всеки от петнайсетте ученици, като поръси в земния пламък щипка от това, което вече беше магическа смес, докато се надяваше и се молеше всяко заклинание да се задържи и всеки ученик да види Дракон с яснота, истина и честност.

„В този пламък магията реже като меч
извличайки само истината за Брайън Ланкфорд!“

Когато изрече името му, това се случи. Анастасия трябваше да поръси първата щипка от сместа в пламъка и да изрече името на напълно обсебената от Ланкфорд Дорин Рони, а вместо това нощта около нея избухна в хаос и тестостерон, когато иззад най-близкия глог изскочи млад вампир с изваден меч.
– Движи се! Ти си в опасност!- Изкрещя той на Анастасия, като я бутна грубо. Изгубила равновесие, ръцете ѝ се завъртяха, така че магическата смес бе подхвърлена нагоре, нагоре, нагоре, докато тя се спускаше надолу, надолу, надолу, приземявайки се грубо на дупето си. Там тя седеше и гледаше с отворени уста ужаса, докато топлият вятър, който се беше появил, откакто беше отворила заклинателния си кръг, улови магическата смес и поривисто я изсипа с цялата си длан директно в лицето на младежа.
Времето сякаш спря. Сякаш реалността за миг се измести и раздели. В един миг Анастасия гледаше вампира, застинал в момента, с меч, вдигнат като статуя на млад бог-воин. После въздухът между нея и неподвижния вампир започна да свети със светлина, която ѝ напомняше пламъка на свещ. Тя се вълнуваше и се въртеше, толкова ярка, че и се наложи да вдигне ръка, за да предпази очите си. Докато тя примигваше срещу блясъка, яркостта се раздели по средата, разклони се от двете страни на вампира, сякаш обрамчвайки тялото му в осезаема светлина, и от центъра на тази светлина, съпоставена с тази на момчето, Анастасия видя друга фигура. Отначало той беше неясен. След това направи крачка напред, към нея, така че светлината го освети и той напълно закри гледката ѝ към застиналото момче.
Той беше със същия ръст и размери като момчето. Той също размахваше меч. Анастасия погледна лицето му. Първата ѝ мисъл, последвана бързо от шок и изненада, беше: „Той има красиво лице – наистина красиво. После се стъписа, осъзнавайки какво вижда.“
– Ти си той! Вампирът зад теб. Това си ти!- Само че това не беше наистина момчето. Това беше ясно. Тази нова фигура беше възрастен мъж, изцяло вампир с невероятно екзотично изглеждащи татуировки на два дракона, обърнати към запълнения полумесец в центъра на челото му, тела, крила и опашки, които се простираха надолу по лицето му, за да оформят твърда челюст и пълни устни, които се наклониха в обезоръжаващо очарователна усмивка към нея.- Не, ти не си студента – каза тя, като погледна от устните му нагоре към кафявите му очи, които искряха като отражение на усмивката му.
– Ти ме нарисува, Анастасия. Би трябвало да знаеш кой съм.
Гласът му беше дълбок и приятен за нея.
– Аз те нарисувах? Но аз… – гласът ѝ се забави. Какво беше казала точно преди да се появи вампита и да успее да се облее с нейните заклинания? А, тя си спомни!
– Току-що бях казала: „В този пламък магията реже като меч, изваждайки само истината за Брайън Ланкфорд!- Анастасия прекъсна собствените си думи, взирайки се в татуировките на вампира… татуировките на дракона.- Как е възможно това? Не можеш да бъдеш Брайън Ланкфорд! И откъде знаеш името ми?
Усмивката му се разшири.
– Толкова си млада. Бях забравил.- Задържайки погледа ѝ, той ѝ направи учтив поклон.- Анастасия, моята собствена, моята жрица, Брайън Ланкфорд е точно този, когото си нарисувала. Аз съм той.- Той се засмя за кратко.- И никой освен теб не ме е наричал Брайън от много, много дълго време.
– Не съм искала да те нарисувам буквално! А ти си стар!- изригна тя и после усети как лицето ѝ се затопля.- Не, не искам да кажа стар стар. Имам предвид, че си по-възрастен от юноша. Ти си променен вампир. Но не си стар.- Анастасия отчаяно пожела да изчезне под камъка на олтара.
Смехът на Брайън беше топъл и добродушен и много привлекателен.
– Поиска истината за мен и точно това предизвика. Моя собствена, това е, в което ще се превърна в бъдеще, и затова съм, както казваш, стар и вампир, напълно променен. Този младеж там, зад мен, е това, което съм днес. По-млад, да, но също така буен и твърде уверен в себе си.
– Защо ме познаваш? Защо ме наричаш „моя“?
„И защо караш сърцето ми да се чувства така, сякаш е развълнувана птица, която е готова да излети – добавих тихо за себе си, без да може да изрека думите на глас.
Той затвори малкото пространство между тях и приседна до мен. Бавно, с благоговение докосна лицето ми. Тя наистина не усещаше ръката му, но дъхът ѝ все още спираше от близостта му.
– Познавам те, защото ти си моя, както и аз съм твой. Анастасия, погледни ме в очите. Кажи ми честно какво виждаш.
Тя трябваше да направи това, което той поиска. Нямаше друг избор. Погледът му я хипнотизираше, както и всичко в този вампир. Тя се вгледа в очите му и се изгуби там в това, което виждаше: доброта и сила, почтеност и хумор, мъдрост и любов, пълна и завършена любов. В очите му Анастасия разпозна всичко, което някога си бе представяла, че търси в един мъж.
– Виждам вампир, когото бих могла да обичам – каза тя без колебание. А после набързо добави:- Но ти си Воин, това е очевидно, и аз не мога…
– Виждаш вампира, когото можеш да обичаш – каза той. Спирайки думите ѝ, той се наведе напред, обхвана лицето ѝ с ръка и притисна устни към нейните.
Анастасия не би трябвало да усеща нищо. По-късно Анастасия преиграваше сцената отново и отново в съзнанието си, опитвайки се да реши как един призрачен мъж би могъл да я накара да почувства толкова много, без изобщо да може да я докосне. Но тогава можеше само да трепери и да затаи дъх, докато желанието за него, реално или въображаемо, пулсираше в тялото ѝ.
– Ооо – издиша думата с въздишка, когато той се отдалечи бавно, със съжаление от нея.
– Любов моя, аз съм вампир и воин. Знам, че сега ти се струва невъзможно, но вярвам, че истината е, че за да се превърна в човека, когото виждаш – човекът на добротата и силата, почтеността и хумора, мъдростта и любовта – имам нужда от теб. Без теб, без нас, аз съм само обвивка на това, което трябва да бъда; аз съм драконът без човека. Само ти можеш да направите човека по-силен от дракона. Спомни си за това, когато младата, незряла, арогантна версия на мен се опитва да те подлуди.- Той продължи да се отдръпва от нея.
– Не си отивай!
Усмивката му изпълни сърцето ѝ.
– Няма да си тръгна. Никога няма да те оставя доброволно, моя единствена. Ще бъда тук, ще раста и ще се уча.- Той погледна зад себе си към замръзналата статуя на юношата и се ухили, като отново срещна погледа ѝ.- Макар че понякога може да ти е трудно да повярваш в това. Дай ни шанс, Анастасия. Бъди търпелива с мен; ще си заслужава. О, и не ме оставяй да убия мечката. Тя нямаше да те нарани. Тя, както и аз, беше привлечена към теб само заради едно леко, магически объркано заклинание. Нито тя, нито аз – той направи пауза и дълбокият му глас омекна, – нито дори моето младо, арогантно аз, мислим нещо злонамерено тази нощ. И моето сърце, любов моя, никога няма да позволя нещо да те нарани.
Докато изричаше последните думи, Анастасия усети как през тялото ѝ преминава хлад, сякаш някой бог или богиня внезапно бе налял ледена вода във вените ѝ. Докато тя тръпнеше от странна смесица от предчувствие и желание, възрастният призрак на Брайън Ланкфорд, чийто поглед все още беше втренчен в нейния, се върна назад. Светлината пламна, докато той се впиваше в по-младата версия на себе си – която мигновено започна да се движи отново.
С чувството, че току-що е била ударена от локомотива на един от онези огромни, въглищарски влакове, които прекосяваха Америка, Анастейша наблюдаваше по-младата версия на вампира, чието ефирно докосване все още вълнуваше тялото ѝ. С едната си ръка той избърсваше сълзящите си очи, а с другата размахваше меча към огромната кафява мечка, която се появи така внезапно пред него на задните си крака. Беше толкова голяма, че Анастейша за миг си помисли, че тя, подобно на по-старата версия на Брайън Ланкфорд, по някакъв начин е предизвикана от нейните заклинания и наистина е мъгла и магия, дим и сенки.
Точно тогава мечката изръмжа, карайки въздуха около нея да вибрира, и Анастасия разбра, че това не е илюзия.
Очите на Ланкфорд бързо се проясняваха и той се движеше със смъртоносно намерение към съществото.
– Не го наранявай!- Изкрещя Анастасия.- Мечката беше случайно доведена тук от моето заклинание – тя няма злонамерени намерения.
Брайън се отдръпна назад, извън непосредствения обсег на ноктите на огромното същество. Анастасия го наблюдаваше как изучава мечката.
– Сигурна ли си в това, че си я призовала чрез магията си?- Попита той, без да откъсва поглед от животното.
– Сигурна съм! Давам ти думата си за това – каза тя.
Брайън я погледна бързо и Анастасия усети странен тласък на разпознаване в този поглед. След това младежът примигна и каза:
– По-добре да си права.
Анастасия трябваше да стисне устни, за да не му изкрещи: „Възрастният ти вариант не би казал това!“
Тя се съмняваше, че той щеше да чуе вика ѝ. Той вече беше насочил цялото си внимание към мечката.
Голямото същество се извисяваше над момчето, но Брайън просто се протегна, грабна най-близката до него свещ от олтара и я вдигна пред себе си. Пламъкът на червената свещ пламна като факла.
– Хайде! Върви!- Извика той с глас, в който имаше повече власт, отколкото тя би очаквала от човек, който дори не беше вампир. И все пак.- Изчезвай оттук! Върви! Цялото това нещо беше случайност, жрицата не е искала да те привлече.
Мечокът се отдръпна от блясъка на свещта, изпъшка и изръмжа. Брайън направи крачка напред.
– Казах да вървиш!
С огромно чувство на облекчение Анастасия наблюдаваше как звярът падна на четири крака и с едно последно фъфлене към студента се отдалечи в тръс към реката. Действайки чисто инстинктивно, тя се изправи на крака и се втурна към Брайън.
– Добре, всичко е наред, вече си в безопасност. Всичко е под контрол…- – казваше той, докато тя го игнорираше и взе все още пламтящата червена свещ от ръката му.
– Не нарушавай кръга. Това заклинание има твърде много сила, за да се пропилее – каза тя строго. Не го погледна – не искаше да се разсейва. Вместо това Анастасия покри пламъка защитно с ръка и внимателно постави свещта обратно на мястото ѝ в най-източната позиция на олтара, преди да се обърне с лице към Брайън Ланкфорд.
Косата му беше руса, дълга и гъста, вързана на опашка, което я накара да си спомни за косата на по-възрастния Брайън, която също беше със същия светъл цвят, дълга и гъста, но падаше свободно около раменете му и обримчваше красивото му лице. Дали беше малко посивяла в областта на слепоочията му? Някак си не можеше да си спомни, макар че помнеше точния цвят на красивите му кафяви очи.
– Какво е това? Не съм нарушил кръга ти. Свещта така и не угасна. Виждаш ли, тя се върна там, където беше преди.
Анастасия осъзна, че го е гледала, без да говори. Сигурно си мисли, че съм напълно глупава. Тя отвори уста да каже нещо, което да обясни малко странностите на нощта, и тогава наистина го погледна, младия Браян пред себе си. По цялото му лице беше разпръсната сол – кристалчета от нея бяха попаднали във веждите му, а косата му беше покрита с парченца дафинови листа и кедрови иглички. Внезапният ѝ кикот изненада и двамата.
Веждите му се вдигнаха.
– Аз рискувам живота си, за да те спася от диво същество, а ти ми се смееш?
Опитваше се да звучи строго и обидено, но Анастасия видя искрицата хумор в кафявите му очи.
– Носиш моите заклинания и, да, това те прави да изглеждаш смешен.- Също така го караше да изглежда момчешки и изумително красив, но тя запази тази част за себе си. Или поне си мислеше, че е запазила тази част за себе си. Докато двамата стояха там и се гледаха един друг, блясъкът в очите на Брайън сякаш стана познавателен. Когато устните му започнаха да се накланят нагоре, стомахът на Анастейша странно се сви и тя бързо добави:
– Въпреки че не бива да се смея, независимо колко смешно изглеждаш. Заклинанията ми по теб означават, че ще трябва да направя цялата смес отново.
– Тогава не трябваше да я хвърляш върху мен – каза той с арогантно завъртане на главата.
Забавлението на Анастасия започна да избледнява.
– Не съм го хвърлила върху теб. Вятърът го издуха в лицето ти, когато паднах, защото ти ме бутна.
– Наистина?- Той вдигна пръст, сякаш проверяваше посоката на вятъра.- Какъв вятър?
Мръщенето на Анастасия се задълбочи.
– Сигурно се е разнесъл сам, а може би се е успокоил заради прекъсването на заклинанието ми.
– И не съм те бутнал – продължи той, сякаш тя не беше говорила.- Преместих те зад мен, за да мога да те защитя.
– Не ми беше нужно да ме защитаваш. Мечката беше случайност. Беше объркана, а не опасна. Изричах заклинание за рисуване и по някакъв начин мечката се хвана за него – обясни тя.
– Значи това беше заклинание за рисуване.- Раздразнението, което бе започнало да се прокрадва в гласа му, изчезна, за да бъде заменено от арогантно кикотене и още един знаещ поглед.- Ето защо извика името ми. Искаш ме.

Назад към част 4                                                          Напред към част 6

 

ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 25

ДАРИУС

За стотен път кръжах в небето над територията на Академията, като от време на време биех с крила, а после просто се плъзгах по теченията.
Бях достатъчно ядосан, за да изплюя огън. И го направих. Няколко пъти. Толкова много, че дори драконовото ми гърло започваше да се гърчи от него.
Погледът ми се стесни върху огромната могила земя, в която се намираше къщата на Земя. Сега тя беше там с Кейлъб. Знаех го. И гневът, който тя запали в мен, не беше нещо, което можех да потуша лесно.
Беше почти на разсъмване. Цяла нощ бях навън, а тя не си беше тръгнала. Отначало възнамерявах да се изправя отново срещу нея, да я принудя да ми се поклони и да я накарам да научи мястото си под краката ми. Но докато яростта ми се разгаряше, осъзнах, че това ще бъде само краткотрайно решение. Тя просто щеше да се изправи отново, да ме погледне в очите и да продължи да ми се противопоставя.
Не. Ако искахме Вега да изчезне, трябваше да го направим по различен начин. А аз исках тя да изчезне. Беше ми омръзнало да я гледам в моята Къща и из кампуса. Беше ми писнало да ги гледам как с роялисткия си клуб държат част от „Кълбото“. Беше ми писнало да ги гледам как с всеки изминал ден научават все повече и повече за силите си. Беше ми писнало да гледам как тя разиграва Кейлъб като шибан глупак. И най-много от всичко ми беше писнало да я искам и да я мразя едновременно.
Стомахът ми беше възел от постоянно враждуващи инстинкти. Исках да я смачкам и да я прегърна в същото време. Всеки удар, който и нанасях, сякаш порязваше повече мен, отколкото нея.
Когато я бутнах в онази шибана кал, трябваше да впрегна мускулите си на място, за да не се гмурна след нея и да я вдигна обратно в ръцете си. И тогава погледнах в очите ѝ и видях там миг на болка, който нямаше нищо общо с физическата болка или унижението, а имаше всичко общо с мен и с това, което знаех, че и тя е чувствала към мен. Чувствах се така, сякаш току-що бях забил нож в собственото си сърце и бях издълбал пукнатина точно през него.
Защото знаех, че с всяко движение, което правех срещу нея, го увреждах още повече. И знаех, че не мога да направя нищо, за да се спра. Бях в режим на пълно самоунищожение, но отказвах да падна сам.
Беше време да пречупим Вега и да ги изкараме по дяволите от това училище. И ако трябваше да сломя себе си, за да го направя, то това беше просто цената, която трябваше да платя.
Погледнах надолу към Дом Земя, докато слънцето се изкачваше на хоризонта. Тя все още не си беше тръгнала.
Изревах гнева си в безразличните облаци и се насочих към Плачещата гора, като поех курс към Кралската дупка точно в сърцето ѝ.
Направих рязък завой, прибрах крилата си и се гмурнах от небето, когато забелязах дървения покрив на огромната къща на дървото, която наричахме наше убежище.
Тежестта ми се сблъска с него и цялата конструкция се разтресе под мен, а от нея се разнесе протестен стон. Аз обаче не се притеснявах, това място беше родено от магия и беше повече от достатъчно здраво, за да понесе тежестта на петтонен дракон, който се приземи на покрива му.
С известна трудност се прибрах във формата си на фея. Този гняв в мен ме караше да жадувам за формата си на Дракон по всяко време. Тя ме изяждаше, поглъщаше ме изцяло. И имах нужда да си отиде.
Пресякох покрива и отворих люка, който водеше навътре, след което се спуснах в широката жилищна площ.
Хвърлих шепа огън в решетката с такава сила, че тя се оживи и пламна до половината на огромния комин, преди да се свие до нормален размер.
Отворих сандъка в ъгъла на стаята, в който държахме резервни дрехи за мен и Сет, за да можем да дойдем тук в орденските си форми и да не се налага да прекараме остатъка от нощта, висейки с показани боклуци.
Напъхах краката си в чифт черни панталони, след което прекосих до кухненския бокс в задната част на стаята.
Дръпнах едно чекмедже и извадих резервния атлас, който държах там.
Изпратих едно и също съобщение и на тримата едновременно.

Дариус:
Кингс Холоу. Сега. Има нещо, което трябва да обсъдим.

Барабаних нетърпеливо с пръсти по плота, докато чаках да ми отговорят. Не ме интересуваше дали е пет сутринта, те щяха да дойдат.

Сет:
На път съм. Направи кафе.

Намръщих се на кафемашината, сякаш току-що беше обидила майка ми. Той можеше сам да си направи шибаното кафе.

Макс:
По-добре да е хубаво, защото заради него ще трябва да пропусна сутрешния секс…

Не отговорих и на това. Просто изчаках да чуя от Кейлъб. Шибаният Кейлъб, който имаше вампирски слух и не можеше да е толкова зает с Рокси, че да не е чул съобщението ми. Загледах се в екрана, на който се появи червена отметка, за да ме уведоми, че го е прочел.
Изчаках. И чаках.
Нямаше отговор.

Дариус:
Това е важно, Кейлъб.

Той прочете и това. Все още нямаше отговор.

Дариус:
Кажи ми, че си на път.

Дариус:
Ще дойда и ще те измъкна от леглото ти, ако не дойдеш доброволно.

Дариус:
Отговори на шибаните си съобщения.

Стиснах зъби, между тях се изсипа дим. Можех да долетя до Дом Земя и да го изкопча оттам, ако се наложеше. Щях да го нося до тук в ноктите си и да му напомням, че съм крал на всички зверове в страната. Никой не ме пренебрегваше, когато се обаждах.

Кейлъб:
Зает съм.

Почти разбих шибания Атлас. От гърлото ми се изтръгна рев и аз изстрелях медната кана за кафе през стаята с достатъчна сила, за да я забия в дървената стена.
Вниманието ми беше привлечено от едно хленчене, когато огромен бял вълк нахлу в стаята откъм стълбището. Сет се смени за миг, а очите му се разшириха от загриженост.
– Какво става?- Попита той и тръгна към мен с протегнати ръце, сякаш щеше да ме прегърне.
– Сет, кълна се в звездите, че ако ме прегърнеш с изваден шибан член, ще ти го скъсам – изръмжах и той се дръпна настрани с хлипане.
Бързо взе чифт панталони от сандъка в ъгъла и ги навлече, за да се покрие.
Върнах вниманието си към моя атлас, като се принудих да пиша бавно, когато продължавах да натискам грешните бутони.

Дариус:
Знам с кого си зает. Това е за нея и ти ще искаш да го чуеш. Идвай тук сега.

– Какво става? – Отново попита Сет войнствено, като се приближи към мен с разтреперани ръце. Искаше да ме прегърне. Виждах го изписано на лицето му, но бях сигурен, че може да разбере, че ще му откъсна ръцете, ако се опита.
– Кейлъб предпочита да остане в леглото си с Рокси Вега, отколкото да дойде при братята си, когато го повикаме – отвърнах аз.
Сет се приближи и погледна надолу към съобщенията на атласа ми, като отметна дългата коса назад от лицето си. Точно когато го направи, Кейлъб отговори.

Кейлъб:
Дай ми един час.

Кейлъб:
Или два.

Кейлъб:
😉

Той току-що ми изпрати шибан емотикон?!
Ударих юмрука си в Атласа толкова силно, че плотът под него се напука точно по средата. Парчета от счупеното стъкло се забиха в юмрука ми и от ръката ми бликна кръв. Всъщност приветствах болката. Имах нужда от нея. Нуждаех се от нещо различно от ярост. Погледнах надолу и забелязах, че в китката ми се е забило назъбено парче стъкло. Сигурно беше засегнало вена, защото кръвта се стичаше от нея като водопад.
– Майната му, Дариус! – Сет хвана ръката ми, след което се отдръпна с охкане, когато пламтящата ми кожа го изгори.
Раменете ми започнаха да треперят, а крилата ми искаха да се освободят от плътта ми. Бях на път да си изпусна нервите напълно.
Точно когато усещането за трансформация обгърна гърдите ми, вместо това ме заля вълна на спокойствие и аз се успокоих.
– В какво, по дяволите, влязох току-що? – Макс се задъха, а погледът му се въртеше между разрушения Атлас, Сет и кървящата ми ръка.
Стиснах зъби към него и силата му ме удари по-силно, веждите му се смръщиха от концентрация, докато се опитваше да овладее разгневения звяр в мен.
– Кейлъб му изпрати емотиконка – промълви Сет. Той се разхождаше, приближаваше се до мен и отново се отдръпваше, а погледът му се местеше към локвата кръв, която ставаше все по-голяма до мен.
Макс се намръщи, след което посочи китката ми.
– Нека Сет поправи това.
Не помръднах. Сет се приближи с намръщена физиономия, протягайки ръка, за да ме хване за ръката. Не го отблъснах. Гневът в мен бе намалял малко под влиянието на Макс, но в никакъв случай не беше изчезнал.
Сет изохка, когато кожата ми отново го изгори, но не отдръпна ръката си, приемайки изгарянията, докато изтегляше парченцето стъкло от китката ми, след което притисна ръката си върху раната, за да я заздрави. Вече дори не я усещах.
Веднага щом свърши, той обви ръката си около моята и заздрави и нея, а кожата ми изтласка останалото стъкло, докато се затваряше.
Сет прокара пръстите си през моите, докато приключваше, и тихо хленчеше, докато се местеше в личното ми пространство, поемайки изгарянията, причинени от докосването ми.
Изръмжах му, предупредих го ниско в гърлото си, но той ме пренебрегна, натискайки напред.
– Сет, не мисля, че това е добра идея – промърмори Макс, а потта по веждите му изби, докато се бореше с всички сили да овладее гнева ми.
Сет го пренебрегна, обгърна с ръце кръста ми и се впи във врата ми, като притисна голите си гърди към моите в плътна прегръдка.
Ръмженето ми се задълбочи, когато го предупредих да се махне от мен, и усетих как Макс се бори с всички сили, за да ме спре да не избухна.
– Не се ядосвай – опита се Сет. – Аз съм тук, Макс е тук, Кейлъб ще дойде скоро…
При споменаването на Кейлъб изгубих ума си. Изблъсках Сет от себе си толкова силно, че той се блъсна в един шкаф, като накара вратата да се изкърти, преди да падне вътре в него.
Изръмжах му, докато между зъбите ми се виеше още дим, а Макс се стрелна между нас, вдигайки ръка в знак на предложение.
Бях склонен да му отхапя главата, но вместо това кимнах.
В момента, в който ръката на Макс се озова върху бицепса ми, ефектът от силата му се умножи десетократно.
Крайниците ми спряха да треперят, топлината се оттегли от кожата ми и усетих как Драконът се настанява обратно под плътта ми.
Поех си дълбоко дъх, после още един.
Сет се изниза от разрушените останки на шкафа. Той дори не ме погледна ядосано. Всъщност изглеждаше така, сякаш все още се тревожеше повече за мен, отколкото за себе си. Бързо заздрави изгарянията, които му бях направил, но аз не можех да се успокоя достатъчно, за да му поднеса извинение.
– Ще се обадя на Кейлъб, ще му кажа, че това е важно – промърмори Макс, а по оформянето на челюстта му разбрах, че и той е ядосан на земния наследник. Това поне беше нещо.
Той ме погледна внимателно, докато отдръпваше ръката си от ръката ми, и макар да усетих, че гневът ми се връща в голяма степен, все пак го държах под контрол.
Преместих се до плота и поставих дланите си върху него, докато чаках той да се обади.
Макс постави своя „Атлас“ между нас тримата и натисна бутона на високоговорителя, когато звъненето изпълни въздуха.
Зачакахме. И чакахме.
Прекъсна.
Стиснах зъби, докато останалите ме поглеждаха предпазливо, а Макс натисна повторното избиране.
Звънна още два пъти, преди той най-накрая да отговори.
– Да? – Попита той, звучейки толкова шибано непринудено, че ми се искаше да му разкъсам гърлото за това.
Не вярвах на себе си, че ще говоря, затова оставих Макс да говори.
– Чакаме те в Дупката. Това е сериозно, Кейлъб, не ни игнорирай. Ще дойдем и ще те вземем, ако не дойдеш доброволно – каза Макс с тих глас.
Сет подсвирна малко в знак на съгласие.
Кейлъб изпусна дълга въздишка, сякаш ние бяхме тези, които се държаха неразумно.
– Добре.
– Това означава сега, а не след няколко часа – изръмжах аз, неспособен да се сдържам повече да коментирам.
– Да, да, нека само да видя дали са ми останали някакви дрехи в едно цяло и ще бъда там. Направи кафе – добави той лениво, сякаш не можеше да разбере колко много ме вбесява.
– Ще го приготвя – каза Сет окуражително. – Точно както го обичаш.
Стрелнах го с предсмъртен поглед.
– Благодаря – каза Кейлъб. Точно преди да прекъсне разговора, чух на заден план тихото шумолене на гласа на Рокси и сърцето ми се завъртя гневно в гърдите.
Той ѝ позволяваше да го прави на идиот и дори не го осъзнаваше. Но беше крайно време да го разбере.
Сет се отправи към стаята и продължи да изтръгва кафеварката от стената, сякаш това беше съвсем нормално нещо, което трябваше да направи.
Прекосих стаята, насочвайки се към дивана, но в последния момент се отклоних от него. Не можех да седна. Тази натрупана в мен енергия се извиваше прекалено много. Вместо това се преместих да застана пред огъня, като се утешавах от пламъците, които пламтяха в гърба ми. С огъня си бях у дома. Той живееше във вените ми. Той беше част от мен.
След секунда в стаята се появи Кейлъб, който падна в креслото вляво от стаята и изрита краката си на масичката за кафе, сякаш е бил там през цялото време.
Погледнах го надолу, а той ми отвърна с лек поглед, сякаш ни най-малко не се притесняваше, че може просто да го убия.
Погледът ми проследи външния му вид. Русите му къдрици изобщо не бяха оформени и бяха разхвърляни, стърчащи в произволни посоки. Носеше чифт панталони и измачкана тениска, а точно над яката ѝ върху кожата му се виждаше любовна смучка.
Погледът ми се стесни върху нея. Защо просто не я беше излекувал? Знаеше ли изобщо, че е там? Кога му беше направила това? Дали беше снощи, когато отиде при него? Дали изобщо са спали? Нима бяха буквално в разгара си, когато се опитвах да му се обадя? Дали само преди няколко мига тя беше сложила устата си на врата му?
Димът напълни устата ми и аз се борех да го преглътна, отказвайки да му позволя да види колко много ме вбесяват тези мисли.
Сет се появи с две чаши кафе, като ми предложи първата, но аз само се намръщих в отговор, така че той я постави на масичката за кафе.
Кейлъб взе втората с благодарствена дума, като прикри устата си и се прозя. Сет се върна, за да донесе още кафе за него и Макс, преди да падне до него на дивана.
– Малката Вега те държа буден цяла нощ? – Подигра се Макс, като полагаше доста усилия да се държи нормално. Сякаш току-що не се бях побъркал напълно и не бях изпотрошил цялото жилище.
– Трудно мога да я догонвам – пошегува се Кейлъб и отпи от кафето си, като се облегна назад в стола.
– Не. Изглежда, че тя е в състояние да те разиграва, без да имаш и най-малката идея – съгласих се аз.
Кейлъб бавно плъзна поглед към моя, но не показа дори трепване на раздразнение.
– Какво трябва да означава това?
– Означава, че докато ти си я преследвал из целия кампус и си позволявал на всеки и на всички да видят колко те е обсебила, Рокси и сестра ѝ са ти се присмивали през цялото време.
Кейлъб постави кафето си на масата и прокара палец по смучката на врата си, сякаш дори не знаеше, че го прави.
– Искаш ли да ми обясниш за какво говориш, или просто ще продължаваш да мрънкаш?- Попита той. – Защото от мястото, където седя, звучи, че просто ревнуваш.
Сет си пое рязко дъх и се облегна назад на дивана, притискайки се към Макс, сякаш очакваше всеки момент да избухне бой.
Прехапах отговора, който исках да дам на Кейлъб, тъй като червата ми се свиха неудобно. Не е това въпросът.
– Дай ми твоя Атлас, Макс – казах с тих глас и протегнах ръка.
Макс веднага ми го подхвърли и аз бързо излязох от неговия профил и влязох в моя, като изтеглих имейлите си. По-конкретно папката с всички имейли на Рокси, които си бях препратил, когато и взех Атласа снощи. Когато имах време да ги прегледам, това, което открих, едновременно ме изненада и потвърди това, за което се притеснявах. Може би бях и малко впечатлен, но нямаше да споменавам това.
Отворих потвърждението на поръчката за надуваема секс кукла „Пегас“ в естествен размер с името Тори Вега, отпечатано на фактурата ясно като ден, след което го хвърлих в скута на Кейлъб.
Кейлъб седна малко по-изправен, докато я разглеждаше. Той остана неподвижен. Противоестествено неподвижен. А Макс се премести неудобно на седалката си, докато четеше новите емоции, които го заливаха.
– Вярно ли е това? – Изръмжа Кейлъб, а челюстта му се стегна.
Сет се наведе напред, за да вземе атласа, така че и той, и Макс да могат да погледнат.
– Разбира се, че е – изпъшках аз. – Тя е поръчала и вибратори с формата на блясав рог. Дори шибан камшик с името ти, щампована в цветовете на дъгата. Двете сигурно са пуснали целия този слух за теб.
– Но как са вкарали надуваема секс играчка в стаята ти? – Попита Макс. – Не каза ли, че този, който го е направил, го е вкарал там, докато ти си бил под душа? Те нямат достатъчен контрол над магията си, за да разбият заключена врата и да я запечатат толкова бързо, да не говорим за това, че са достатъчно тихи, за да…
– Тя влезе в стаята ми миналата нощ – въздъхна Кейлъб. – Изпрати ми съобщение, за да ме накара да си тръгна, а след две минути ми изпрати селфи, на което седи на леглото ми. Каза, че съм оставил прозореца отворен, но аз знаех, че не съм го направил…
– По дяволите – издиша Макс.
– И вместо да я разпиташ как е влязла в стаята ти по този начин, ти просто я прецака? – Попитах язвително.
– Това не беше точно най-належащото нещо в ума ми. По-скоро ме интересуваше фактът, че е в леглото ми, а не да разбера как е попаднала там – изцепи се Кейлъб.
– Сериозно? – Изригнах, сякаш той беше идиот.
Три групи очи се обърнаха към мен, сякаш аз бях тази, която задаваше нелеп въпрос, и аз извърнах очи. Да, добре, ако Рокси Вега се беше появила мистериозно в леглото ми и искаше да влезе в панталоните ми, тогава вероятно също нямаше да започна да задавам много въпроси. По дяволите.
– Добре. Но това доказва, че тя е направила това и Гуендалина очевидно също е участвала в него. Мислехме, че те просто са преодолели това, което им направихме след онова парти, но явно не е така. Те се борят срещу нас по начини, които не сме очаквали, и са доста шибано умни в това отношение.
– Знаем, че са направили това на Кейлъб, но как можем да разберем ако са направили нещо повече от това? – Попита Сет.
Кейлъб беше станал много тих, погледът му се беше стеснил в една далечна точка, сякаш беше потънал в мисли.
– Те са отговорни за пожара в стаята ми – казах аз с тих глас.
– Но аз мислех, че Милтън… – започна Сет, но аз го прекъснах.
– Не, това са били те. Рокси го призна пред мен и Орион.
– Тогава защо не е мъртва вече? – Попита ядосано Сет.
При това предложение във вените ми кипна огън и за миг ми се прииска да се хвърля между него и Рокси, за да я предпазя от него. Отърсих се от мисълта раздразнено и я отхвърлих толкова бързо, колкото се беше появила.
– Не можем просто да ги убием – изрекох аз. Макар да знаех, че той не го е имал предвид. Имаше много свобода на действие, за да направим каквото е необходимо с близначките, но смъртта и осакатяването очевидно бяха извън границите, ако искахме да запазим претенциите си.- Освен това. Тя открадна нещо от мен, докато беше там, за което не мога да допусна някой да разбере. Обеща да си мълчи, докато и аз го правя, така че не мога да я издам за това.
Останалите наследници ме погледнаха любопитно, но не ме попитаха. Те знаеха, че пазя тайни от тях. Знаеха също, че го правя, за да ги предпазя от знанието, а не защото не им го доверявам. По дяволите, сигурно отдавна бяха разбрали половината от глупостите, които вършех, но беше като негласно правило никой от нас да не споменава за това.
– Дарси беше с нас на задържането, когато чистихме грифоните от покрива на зала „Юпитер“ – каза Макс с тих глас. – Тя знаеше колко лошо реагирам на тези неща. И накарах братовчед ми да разпита за това в Академията на Звездната светлина. Няма и най-малък слух някой от тях да е саботирал комплекта ми. Исках да си отмъстя на задника, който го е направил… но може би никога не е бил някой от тях.
– Как обаче Вега щеше да получи достъп до комплектите? – Попита Сет. – Само членовете на екипа могат…
– Членове като Джералдин Грус? – Попитах с тихо ръмжене.
– Ще ги убия! – Макс изръмжа, скачайки на крака, докато очите му светеха с увереност.
Сет се изправи и го хвана за ръката с лице от гняв.
– Не можеш да нараниш Дарси – каза той, като изглеждаше така, сякаш го боли. – Тя е моята Омега – ебаси. Не мога да и направя нищо, освен ако не ме предизвика като свой Алфа.
Макс се изтръгна от хватката му, като все пак побягна към вратата, а Сет го преследваше.
– Чакай! – Извиках, преди всички да са си изгубили главите си. – Няма никакъв смисъл просто да ги атакуваме, както сме правили досега, всичко, което правим, е да ги накараме да се изправят по-силни и по-неотстъпчиви.
– Прав е – каза тихо Кейлъб от стола си. – Те няма да бъдат победени по този начин.
Макс остана неподвижен, а гневът се навиваше в стаята като осезаема сила, докато сиренните му дарби го разнасяха из въздуха.
– Трябва да прекъснеш тази връзка с нея, Сет – изръмжа му Макс.
– Ще го направя – изръмжа Сет. – Те още не са нанесли дори един удар срещу мен, но ще дойдат за мен следващия път. Напоследък нищо не ми се е случвало, освен… – Той се почеса любопитно по тила, сякаш току-що му бе хрумнала някаква мрачна мисъл. – С изключение на това, че хванах бълхи…
– Те не са проклетите пазачи на бълхите за върколаците – измърмори Кейлъб. – Няма как да ти дадат бълхи. Поне… не и без да ги призовеш с лунен камък от Водолей…
– Това е магия от втори курс – каза Макс. – Откъде изобщо знаят за нея?
– Има цяла библиотека, пълна със заклинания, която просто си седи там, ако искат да намерят някое – казах аз, като нито за миг не вярвах, че нещо е извън тези момичета.
Сет се вгледа в мен за дълъг миг, като ужасът изпълни погледа му, преди да наклони глава назад и да изреве към тавана. Звукът беше изпълнен с ярост и жажда за кръв, жажда за отмъщение, която трябваше да бъде задоволена.
– Цялата ми глутница ме изостави заради тези бълхи и това шибано момиче! Не можем да оставим това. Ще я накарам да ме предизвика тази вечер!
Сет се обърна и тръгна към вратата, но аз се изпречих на пътя му, хванах го за ръката и го спрях.
Той ме погледна намръщено, а на устните ми се появи тъмна усмивка.
– Не – съгласих се аз. – Не можем да оставим това така. Но можем да се справим много по-добре от миналия път.
– Какво предлагаш? – Попита Макс, приближавайки се до мен, докато се хранеше с тъмната нишка на емоциите ми.
– Мисля, че трябва да оставим Вега да се опита да премине през Разплатата. Ако не успеят, проблемът е решен, те така или иначе са си отишли. Но ако успеят, ще се уверим, че съжаляват, че не са се провалили.
Очите на Сет заблестяха в тъмнина, докато възприемаше това, и той спря да се напряга срещу държането ми върху него.
– Ще ги свалим? – издиша той, а болката му за отмъщение танцуваше във въздуха между нас.
– О, ще направим нещо повече от това – уверих го аз. – Вега няма да разберат какво ги е ударило.
– Аз умирам поне за малко отмъщение. – Макс счупи врата си. – Дължим си малко отплата.
– Адска седмица – проговори Кейлъб за първи път от известно време, а очите му бяха студена бездна. – Засега можем да ги тероризираме под прикритието на Адската седмица. След това, ако успеят да преминат през Разплатата, ще ги преследваме истински.
Тъмна усмивка дръпна устните ми, докато оглеждах братята си. Засега щяхме да оставим Вега да си мислят, че са ни надхитрили, защото когато отново дойдем за тях, те дори нямаше да разберат какво ги е ударило.

Назад към част 24                                                               Напред към част 26

 

Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 10

Глава 8

С една зашеметяваща крачка след друга се измъкнах от гората. Докато стигна до фермата, повечето от усещането за огън в костите ми се беше разсеяло. Дишането ми се беше нормализирало, но тревогата ми все още беше на преден план. Какво ми беше дал Данте? И защо?
На верижката на врата ми имаше ключ и аз влязох. Събух обувките си, промъкнах се нагоре по стълбите и тихо преминах покрай спалнята на майка ми. Часовникът на нощното ми шкафче показваше десет минути до седем. Преди Данте да се появи в живота ми, това щеше да е нормален, ако не и малко ранен час за ставане. В повечето дни се събуждах освежена, но тази сутрин се чувствах изтощена и притеснена. Взех чисти дрехи и се отправих към банята, за да си взема душ и да се подготвя за училище.
В осем без десет спрях фолксвагена на ученическия паркинг и се запътих към училището – извисяваща се сива сграда, която приличаше на стара протестантска църква. Вътре натъпках вещите си в шкафчето, взех учебниците си за първия и втория учебени часове и се отправих към клас. Стомахът ми се свиваше от глад, но бях прекалено разтревожена, за да ям. Синята напитка все още плуваше неспокойно в стомаха ми.
Първият час беше по история на САЩ. Заех мястото си и проверих новия си мобилен телефон за съобщения. Все още нямаше вест от Пач. Спокойно, казах си. Сигурно нещо се е случило. Но не можех да пренебрегна усещането, че нещо не е наред. Пач ми беше казал, че ще дойде снощи, а не беше като него да наруши обещание. Особено след като знаеше колко разстроена съм заради раздялата.
Тъкмо се канех да прибера мобилния си телефон, когато на него се появи съобщение.

Среща край реката Уентуърт след 30 минути – гласеше текстът на Пач.
Добре ли си? Веднага отвърнах на съобщението.
Да. Ще бъда на пристанището за лодки. Увери се, че не те следят.

Времето не беше много подходящо, но нямаше да не се срещна с Пач. Той каза, че е добре, но аз не бях убедена. Ако беше добре, защо ми се обаждаше по време на час и защо се срещахме чак на пристанището за лодки?
Приближих се до бюрото на госпожа Уорнок.
– Извинете, госпожо Уорнок? Не се чувствам добре. Мога ли да отида да полежа в кабинета на медицинската сестра?
Госпожа Уорнок свали очилата си и ме изгледа.
– Всичко наред ли е, Нора?
– Това е онова време на месеца – прошепнах аз. Можех ли да бъда по-малко креативна?
Тя въздъхна.
– Ако взимах по една петачка за всеки път, когато някой ученик каже това…
– Нямаше да питам, ако спазмите ми не ме убиваха напълно.- Замислих се дали да не разтъркам стомаха си, но реших, че това може да е прекалено.
Накрая тя каза.
– Попитайте сестрата за парацетамол. Но веднага щом се почувстваш по-добре, искам да се върнеш в клас. Днес започваме урока си по републиканизъм на Джеферсън. Ако нямаш някой надежден човек, от когото да вземеш назаем бележки, ще прекараш следващите две седмици в наваксване.
Кимнах енергично.
– Благодаря. Наистина го оценявам.
Измъкнах се от вратата, затичах се по стълбите и след като погледнах и в двете посоки на коридора, за да се уверя, че заместник-директорът не обикаля, избягах през една странична врата.
Хвърлих се във фолксвагена и потеглих. Разбира се, това беше лесната част. За да се върна в клас без подписано разрешение от медицинската сестра, щеше да се наложи да направя магия. Не е проблем, помислих си. В най-лошия случай щяха да ме хванат, че съм се измъкнала, и да прекарам следващата седмица в ранно сутрешено задържане.
Ако имах нужда от оправдание да стоя далеч от Данте, на когото вече нямах доверие, това беше толкова добро, колкото и всяко друго.
Слънцето беше излязло, небето беше мъгливо есенно синьо, но хладният въздух прорязваше пухената ми жилетка с неумолимото предчувствие за зима. Паркингът нагоре по течението на реката от лодкостоянката беше празен. Днес нямаше любители рибари. След като паркирах, приклекнах в растителността край паркинга за няколко минути, чакайки да видя дали някой ме следва. След това тръгнах по асфалтираната алея, водеща надолу към доковете. Бързо разбрах защо Пач е избрал това място: Освен няколко чуруликащи птици, бяхме напълно сами.
Три рампи за лодки се простираха в широката река, но нямаше лодки. Стигнах до края на първата рампа, защитих очите си от слънчевите лъчи и се огледах. Никаква лодка.
Мобилният ми телефон иззвъня.

Аз съм навътре между дърветата в края на пътеката – написа Пач.

Проследих алеята покрай доковете до гъсталака и точно тогава Пепър Фриберг излезе иззад едно дърво. В едната си ръка държеше мобилния телефон на Пач, а в другата – пистолет. Очите ми се спряха на пистолета и аз направих неволна крачка назад.
– Няма да те убие, но изстрелът може да бъде мъчително болезнен – каза той. Полиестерните му панталони се качваха високо на талията, а ризата му висеше под лош ъгъл – не беше подредил правилно копчетата. Въпреки глупавия му, тромав вид обаче усетих как силата му се разпилява над мен като най-горещите слънчеви лъчи. Беше много по-опасен, отколкото изглеждаше.
– Трябва ли да го приема от някой, който знае?- отвърнах.
Очите му се стрелнаха в двете посоки на пътеката. Той забърса челото си с бяла кърпичка – още едно доказателство за тревогата му. Ноктите му бяха изгризани до кожата.
– Ако знаеш какъв съм, а аз се обзалагам, че Пач ти е казал, значи знаеш, че не мога да чувствам болка.
– Знам, че си архангел, и знам, че не си играл по правилата. Пач ми каза, че живееш двойствен живот, Пепър. Могъщ архангел, който се подвизава като човек? Със силите си наистина можеш да работиш в системата. Търсиш пари? Власт? Хубаво прекарване?
– Вече ти казах какво търся: – каза той, а по челото му се появиха нови вадички пот. Не можеше да я избърше достатъчно бързо.- Защо не иска да се срещне с мен?
Ами защото искаш да го оковеш в ада. Дръпнах брадичката си към мобилния телефон в ръката на Пепър.
– Хубав трик, да ме примамиш тук с телефона му. Как се сдоби с него?
– Взех го от него снощи в „Чантата на дявола“. Намерих го да се крие в един кафяв ван, паркиран от другата страна на улицата откъм входа. Избяга, преди да се добера до него, но в бързината пропусна да вземе вещите си, включително телефона с всичките му контакти. Цяла сутрин набирах номера и изпращах съобщения, опитвайки се да се свържа с теб.
Тайно си отдъхнах с облекчение. Пач беше избягал.
– Ако сте ме довели тук, за да ме разпитвате, нямате късмет. Не знам къде е Пач. Не съм разговарял с него от вчера. Всъщност звучи така, сякаш ти си бил последният, който го е видял.
– Разпитвам?- Връхчетата на ушите му на Дъмбо засияха в розово.- Боже, това звучи зловещо. На какво приличам? Обикновен престъпник?
– Ако не искате да ме разпитвате, защо ме примамихте чак тук?- Досега разговорът ни беше лек, но аз все повече се изнервях. Не вярвах на сбърканите и неумели игрички на Пепър. Трябваше да е уловка.
– Виждаш ли онази лодка там?
Проследих погледа на Пепър към брега на реката. Блестяща бяла моторна лодка се поклащаше на повърхността на водата. Елегантна, скъпа и вероятно много бърза.
– Хубава лодка. Отиваш на екскурзия?- Попитах, като се опитвах да не звуча притеснено.
– Да. И ти ще дойдеш с мен.

Назад към част 9                                                         Напред към част 11

 

 

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 29

Глава 28
Луцифер

Той се разхожда по пода пред вратата на спалнята ѝ и обмисля какво да каже. Но думите са откраднати, изтръгнати от езика му и заменени с горчивия вкус на съжалението, срама. Чувства се засрамен от това, че притежава тези мисли… тези емоции. И странно. Човешките чувства нямат смисъл в неговото съществуване. И все пак те са тук, заразяват го, променят го. И това сериозно го подлудяваше.
Луцифер не можеше да се измъкне от това. Не можеше да щракне с пръсти и да приключи с неудобството от чувствата. Идън беше влязла под кожата му и колкото и да му харесваше да натиска всичките ѝ симпатични копчета, не можеше да понася да я вижда как я боли.
Тя не каза нито дума по време на пътуването до къщата на Ирин. Николай успя да събере последните си сили, за да върне Джин обратно, така че пътуването обратно беше меко казано напрегнато. Знаеше, че тя се обвинява за това; мислеше, че може да спаси неспасяемото. А той и Седемте бяха толкова отчаяни, че й позволиха да опита. Позволиха ѝ да пожертва сърцето си и разума си, защото вярваха, че тя е ключът към неговото спасение.
Но той знаеше по-добре.
Знаеше и все пак и позволи да опита, защото имаше нужда тя да се убеди в това. Какво чудовище беше той? Как можеше да я разбие на милион парчета заради собствените си егоистични желания, защото беше твърде упорит, твърде уплашен, за да я загуби?
И сега е тук, превърнал се в жалък, подсмърчащ страхливец пред вратата ѝ, който се чуди какво би могъл да каже, за да подобри положението ѝ. Чуди се дали някога ще види в него нещо повече от архитекта на всичко лошо и грозно в живота си. Би била права да го мрази, но на него не му пукаше. Всичко беше по-добре, отколкото да я вижда как се разпада. Предпочиташе да гори в огнения ад хиляда години, отколкото да я остави да изтърпи още една секунда болка.
Той си пое дъх. Изплю проклятие. И почука на вратата.
Не очаква тя да отговори. Когато се връщат в имението, тя все още не е проронила нито дума. Останалите се втурнаха към лазарета, четейки глупави молитви към един безгрижен Бог, но тя отиде направо в стаята си. Очите ѝ бяха оцъклени, раменете – отпуснати… сякаш беше изпаднала в транс.
Луцифер нямаше защо да я следва. Беше все едно да си помисли, че тя иска да е близо до нея след онова, което току-що бе преживяла. Но когато вратата на спалнята ѝ се отвори със скърцане, той затаи дъх и благодари на баща си, че му е дал това малко чудо.
– Идън…
Тя не казва нито дума. Просто се отдръпва, за да го пусне да влезе. Иронията на този прост жест не остава незабелязана. Преди двадесет и четири часа не би си направил труда дори да почука. Вземаше си каквото искаше и когато искаше. Не му пукаше за социалните норми, защото тези глупости не важаха за господаря на шибания подземен свят. Но сега… сега студеното ѝ посрещане е подарък. И той е твърде нетърпелив да я приеме.
В стаята цари безпорядък, дрехите са разхвърляни навсякъде. Тя е измила кръвта от кожата си и е сменила ризата си, но отново е с бойните кожени дрехи и ботуши от по-рано.
– Как си? – пита той, затваряйки вратата след себе си. Глупости. Що за въпрос е това? – Ранена ли си?
– Не. – Гласът ѝ е достатъчно леден, за да накара Луцифер да настръхне. Тя слага раница на леглото и започва да я пълни с дрехи и оръжия. Бързо се запътва към банята, взима няколко предмета за първа помощ и ги пъха вътре също.
– Отиваш ли някъде? – пита Луцифер, като се опитва да звучи непринудено.
– Отивам да го намеря.
– Кого?
– Легиона.
– Идън, той е изчезнал. Той няма да се върне.
Тя захлупва раницата и поглежда с кинжали в ръце по посока на Луцифер.
– Не мислиш ли, че знам това?
– Тогава защо искаш да го намериш?
– Защото… – Тя поклаща глава, без да може да довърши мисълта си. Знае, че е твърде болезнено да се върне в онзи двор, да стане свидетел на тази марка неописуемо зло.
Луцифер познава това зло твърде добре, той го е създал, подхранвал го е. И в дребнавостта и отегчението си е пуснал това зло на света.
Какво ли щеше да си помисли Идън, ако знаеше, че именно той е манипулирал чудовището, в което се е превърнал Легион? Как би се почувствала, ако знаеше, че всичко това е негово дело?
Разбира се, всичко това беше преди да опознае Идън, светлинни години преди да се загрижи за нея – чувство, което все още се опитваше да преглътне. Но ако тя узнаеше за злодеянията му – ако знаеше, че тя е най-важната част от коварния му план – тя никога нямаше да му прости, камо ли да му говори отново. И колкото и шибано дребнаво и човешко да беше това, той не можеше да рискува. Вече беше загубил брат си. Не можеше да загуби и нея.
– Идвам с теб.
Идън прекъсва опаковането, поглежда го и се намръщва.
– Какво?
– Идвам с теб. Искаш да го намериш. Вярваш или не, кексче, аз не съм просто красиво лице.
Тя поклаща глава.
– Нямам време за игри, Луцифер.
– Кой е казал нещо за игри? Знаеш, че Седемте няма да ти помогнат, а и кой би ги винил? Аз съм всичко, което имаш.
– Кризис?
– Той вече се върна в Алианса, за да помогне за възстановяването на града.
– Николай?
– Аз… го освободих. Той си го заслужи. Трябва да бъде със семейството си.
Тя свива съвършената си уста, обмисляйки възможностите си. Тя няма никакви.
– Добре. Но ако идваш с мен, няма да е смешно. Няма да ме лъжеш. Няма да се опитваш да ме натопиш. И няма да ме разпитваш за нищо, което може да ми се наложи да направя. Ясно ли ти е?
– Ясно
Луцифер се обръща към вратата под претекст, че ще опакова собствената си чанта. Честно казано, няма нищо, от което наистина да се нуждае. Само от нея.
– Луци? – Идън извиква, преди да е пеминал през рамката на вратата.
– Да? – Той се обръща с лице към нея, по-нетърпелив, отколкото възнамерява.
– Уриел… той каза, че съм част от застрахователния ти план. Най-важното парче от твоя пъзел, което ще донесе разруха на Земята в случай, че Легионът се провали. Какво изобщо означава това? И каква роля имам аз във всичко това?
Виолетовите очи на Луцифер падат на пода, изражението му е безизразно, а брутално студената му физиономия се стяга. Той никога не е искал да протака това толкова дълго, но ето, че се случи. И както и да го изиграе, тя може да го мрази до края на дните си, колкото и дълги да са те.
И все пак тя ще разбере. Тя би направила всичко за хората, които обича. Може би един ден и той ще бъде включен в тази категория.
Може би.
Той оправя лицето си с крива усмивка – онази, за която знае, че кара дъха ѝ да спре и бузите ѝ да се нагорещят против волята ѝ. След това я поглежда през миглите обримчващи очите му, в които се въртят хиляди малки галактики.
– Ще ти кажа по пътя.

Назад към част 28

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 6

Глава 6

Картър го нямаше доста дълго. Изчаках известно време, хапнах още малко и се свих на леглото. Едва успяла да се покрия с одеялото и да прегърнала възглавница, и заспах мигновено. Никога не съм заспивало толкова бързо. Когато се събудих, все още беше тъмно в мезонета. Той не се беше върнал. Това ме разстрои повече, отколкото бях готова да призная дори пред мен самата. Намерих си телефона, чантата и отидох до изхода.
Не знаех какво да правя. Той каза да чакам, но колко време? Не мога да седя тук завинаги. Ами ако не се върне?
От тази мисъл изпитах направо болка. Поех дълбоко дъх. Той обеща, че ще ме защити, но ако той не се върне, тогава оставам пак сама! Във всеки случай оставих Мелъри твърде дълго. Тя трябва да знае, че ще трябва да вземем решения. Ще трябва да напуснем. Вече е ясно. Последният вариант беше изчерпан, нямаме друг избор. Може би Картър не беше най-правилната идея. Вече е ясно!
Когато излязох от мезонета, отвън нямаше охрана. Това само потвърди предположението ми. Картър промени решението си. Сега сме сами. Влизайки в асансьора си спомних, че не бяхме дошли от фоайето и се зачудих кой бутон да натисна. В крайна сметка реших да отида до партерния етаж. Там открих хотелският паркинг. Имаше няколко редици лъскави скъпи коли. Тръгнах към края на реда и видях червен знак в далечния ъгъл. Изход. С въздишка на облекчение тръгнах в тази посока. Врата се оказа масивна и тежка, но успях някак си да я отворя. Пред мен се показа една малка стълба. Поех по нея нагоре и чух звуците на улицата докато накрая на стълбата застанах пред нова врата без знаци и надписи. Отворих я и бързо се измъкнах от сградата озовавайки се в една малка уличка. Тръгнах към съседната пряка и се озовах на същото място, където бях чакала завчера през нощта. На входа на Инфинити имаше отново дълга опашка. Забелязах няколко познати лица от предната вечер, дори същите две момичета, които се надяваха да бъдат избрани от известни личности бяха отново на опашката. На лицата им долових същото отчаяно нетърпение. Една от двете ме забеляза също и ме огледа от главата до петите, докато на лицето и се появи презрителна усмивка. Обърнах се и си тръгнах. Инфинити за мен не съществуваше. Вече получих отговор. Спрях едно такси и когато колата спря пред къщата на Бен, тежка въздишка се откъсна от гърдите ми. Не исках да ходя там. Не исках да я гледам в очите и да усещам мъката, която Джеръми й причини. Не исках да й кажа, че ще трябва да си тръгнем. Но нямах избор.
Вратата беше заключена и аз почуках. Бен ми го отвори, лицето му беше изкривено от гняв.
— Е, къде беше?
Настръхнах…
Той стискаше в ръката си кухненски нож.
— Имаше ли проблеми докато ме нямаше?
— Имаш предвид кошмарите на Мелъри и нейното смразяващи крясъци? Не. Нямахме никакви проблеми, освен… чакай малко… ах да… Ти. Нейната съквартирантка и най-добрата й приятелка си тръгна. Без да ни каже къде отива и кога, и дали ще се върне. И тя естествено реши, че ти си я изоставила. Мисля че в общи линии е това, малко ли ти се струва? – Подхвърли той злобно.
Влязох вътре, той затръшна вратата зад гърба ми .
— Перфектната приятелка си ти Ема!
— Ема? – От хола се разнесе плахо скимтене. Там стоеше Мелъри увита в одеяло. С разрошена, стърчаща коса. С огромни торбички под очите. Долната й устна, която беше разбита от Джеръми беше все още отекла и започна да трепери.
— Мелъри — обвих я с ръце. Исках да я убедя, че ще се оправим. Без значение колко далеч трябва да избягаме, ние ще оцелеем.
Когато я прегърнах, тя потрепери цялата. Чух отново как започна да ридае и просто я притиснах още по-силно. Ръката ми я погали по косата. Тя също ме прегърна силно, стисна ризата ми и проплака.
— Моля те, не си тръгвай отново.
Поклатих глава.
— Няма да го направя. Обещавам.
Бен беше застанал на вратата и ни наблюдаваше. Лицето му бавно омекна, четеше се страх в неговото изражението. Нещо проблесна в потъмнелите му очи, някаква паника и безпокойството. Но след това се обърна и се отдалечи. Пусна водата в кухнята и, съдейки по звука, започна да мие чиниите.
— Почти не е спала, докато те нямаше! – Аманда се появи на вратата на спалнята. Тъжна едва забележима усмивка премина за миг по лицето и, а умора я беше превзела също като Бен. Беше облечена в синя тениска и нов чифт дънки.
— Вчера отидох на работа и купих някой неща – тя погледна към кухнята. – Бен не отиде. Страх го беше да я остави сама. Всеки път, когато се опитваше да заспи, не минаваше и часа, и се събуждаше с писъци… – заекна тя. – Какво й направи той.
Бен се изкашля зад нас. Той стисна с две ръце кърпа за баня.
— Можеш ли да се опиташ да я приспиш? – Аманда отново ме погледна. Поколебавайки се за миг.
— Тя има нужда от теб или от мен. Аз… – тя вдигна поглед през рамото на Бен. – Бен се опита, но тя не го допусна да я докосва.
И аз… осъзнах. Всичко в мен се сви, но аз кимнах и поведох Мелъри към спалнята. Преди да успее да заспи лежах в леглото прегръщайки я цял час. Изчаках още почти час, за да се уверя, че е заспала. Мелъри дишаше равномерно и дълбоко и аз реших да стана. Бен седеше в кухнята и изглеждаше доста уморен. Спуснати рамене, подпухнали очи. Пред него имаше чаша кафе, докосвайки я разбрах, че е студено. Каната за кафе беше празна.
— Искаш ли да направя още кафе?
Той вдигна глава изненадано, сякаш ме виждаше за първи път.
— Ой… хм, да. Благодаря. – Той прокара ръка по лицето си, насилвайки се да се разсъни.
— Тя спи ли?
Изсипах останалото кафе в мивката и налях вода.
— Да. Отне цял час докато се успокой и заспа.
Той кимна.
— Аманда още ли е тук?
— Не. Тя си тръгна преди час. Ще се върне утре. Мисля, че спомена, че ще донесе дрехи. И храна, надявам се.
Очите му се изцъклиха от умора. Налях вода в кафемашината. Отворих килера. По рафтовете нямаше нищо, освен огромна торба кафе. Сложих две щедри лъжици. Скоро тя започна да кипи.
— Да, отдавна не съм ходил да пазарувам. Твърде много бях нервен… – той спря, замислено погледа си върху масата.
— Страхувал си се да излезеш?
Бен кимна.
— Да — засмя се тъжно той. – Аз съм ужасен и не мога да изляза навън. Страхувам се, че те са там и знаят. Страх ме е, че ни наблюдават. И тя – той погледна към стаята, където Мелъри спеше. – Не мога да я докосна. Опитах се да й помогна когато тя попита. Тя не искаше да усеща докосването му, а сега моите също са й отвратителни.
— Не. Вината е негова. Вярвай ми. Ти й помогна. И продължаваш.
Той вдигна изненадано глава.
— Държах се като идиот с теб. Защо си толкова добра с мен?
Вдигнах рамене и се свих на стола си.
— Разбрах. Просто искаш да й помогнеш, но не знаеш как. Разбирам те. Повярвай ми.
Той поклати глава и затвори очи.
— Ема, не знам какво да правя. Изобщо. Тя трябва да ходи на работа. Аз също трябва да отида на работа. Обадих се и поисках отпуск, дадоха ми седмица. Трябва да решим как да се справим с тази глупост и то съвсем скоро. – Той отново погледна към входната врата. – Много ме е страх да изляза там. Нямаш си и идея.
— Представям си. Наистина, представям си .
Той въздъхна. Краткото примирие приключи, когато той стана от стола.
— Ще отида да почистя. Това е всичко, което правя. Прибирам си посудата, масата, подът. Трябва да направя нещо иначе ще откача. – Той се засмя горчиво. – Трябва да отида да си взема душ. Ако имате нужда от мен, ще съм под душа.
Бен се страхуваше да напусне къщата, а аз точно това исках. Отидох във вътрешния двор, да дишам чист въздух. Надявах се да измисля нещо ново, но когато Картър си тръгна, разбрах, че шансовете ни са ниски.
Излязох в малкия вътрешен двор и седнах на един от шезлонгите. Така и не можах да се примиря с идеята, че може би ще ми се наложи да бягам. Мелъри не го уби. А аз. Той я нападна. Но тя може да ме предаде в замяна на безопасност си, а аз до тогава ще съм далече.
Всичко вътре в мен се сви отново. Прилоша ми, прегърнах се по-силно с ръцете си. Не можех да се отърва от чувството си на уязвимост. Опитах се да се свържа Картър. Но той ме напусна и сега ми остава само едно нещо. Аз трябва да изчезна. И Мелъри ще бъде в безопасност. Това е, не ми се иска но това е единственото правилно решение!
След като взех ново решение, не бързах да си тръгвам. И седях дълго време на шезлонга. Тялото ми потръпна в студения нощен въздух, но аз сякаш не го почувствах. Не можех да мисля за друго. Единствено мислех за следващата си стъпка. Къде ще отида? Как? Имам нужда от пари. Много пари, а нямам почти никакви. Аз не печелих зле, дори доста повече от останалите. Но това все пак не беше достатъчно. Бен и Мелъри работеха в магазин за спортни облекла. Приходите им определено не бяха достатъчни, за да ми помогнат. Аманда беше учителка. Може би имаше повече, но аз знаех, че през лятото работеше на втора работа в едно кафе, така че надали и тя ще може да помогне. Никой няма да ми помогне.
Седях навън много дълго време. Бен погледна към вътрешния двор и отвори на вратата. Когато ме видя излезе , приближи се към мен и ми подаде одеяло. Приех одеялото и се завих. Обърнах се отново и продължих да гледам напред в нищото, а Бен се върна в къщата. Лампите угаснаха и аз останах в тъмното.
— Казах ти да останеш в апартамента ми, и да не мърдаш!
Тръпки побягаха по цялото ми тяло и подскочих от изненада.
Картър се появи зад ъгъла във вътрешния двор.
Изглеждаше ядосан, а очи му сякаш светеха на лунната светлина. Той седна срещу мен. Беше облечен изцяло в черно – черен панталон, черно яке с качулка на главата. Качулката закриваше почти очите му. Така той изглеждаше още по-опасен.
Гърлото ми пресъхна изведнъж. Когато той се обърна за да вземе стол, Забелязах издутината на кръста му. Пистолет? Разбира се. Това е Картър Рид. Той е убиец. Това е неговият занаят.
— Какво правиш тук?
Сърцето ми се сви. Ако той е тук, тогава?…
— Дойдох за теб – той се наведе напред. – Казах ти да останеш в апартамента. Върнах се, а теб те нямаше. И това не ми хареса, Ема, никак не ми хареса.
Погледнах към вратата. Ами ако Бен излезе? Не исках, той да знае за Картър.
Картър усети това и въздъхна раздразнено.
— Притесняваш ли се за приятеля си?
— Бен?
Бях изумена. Той ли… Не… Картър е тук. Седи срещу мен. Не можех да го проумея.
— Как попадна тук?
В очите му се четеше решителност, но и нещо друго. Имаше сякаш и някакви мрачни намерения, които караха сърцето ми да бие по-бързо.
— Ти дойде при мен за помощ, след което изчезна. Ема, какво всъщност искаш?
— Какво искам? Искам да ми помогнеш.
— А защо си мислиш, че тръгнах от собственият си дом? За да ти помогна.
— Оо… – облегнах се на стола. Разбира се, той излезе, за да ми помогне. Аз съм просто идиот.
— Но когато се събудих, теб те нямаше. Аз… Колко време трябваше да чакам? Сърцето ми се сви. Може би ти искаше да ме предадеш? Бях на идеалното място, съвсем сама и ти можеше да доведе Франко Дънван.
— Ти какво, откачи ли? – избухна той. – Тръгвай. Идваш с мен!
— Не! – Скочих на крака. – Не мога да си тръгна. Мелъри, Бен… Картър, не мога да си тръгна. Те зависят от мен, те разчитат на мен.
С рязко движение той се надвеси над мен. Хвана ме за лактите и ме привлече към себе си. Беше силно напрегнат, тялото му беше твърдо. Аз не можах да сдържа тихата въздишка която излезе дълбоко от гърдите ми, когато ме докосна усетих как желанието отново се събуди в мен. Исках да се сгуша в него, да го усетя още по-близо. Поклатих глава. Трябва да се отърва от тези мисли, по дяволите.
Картър се наведе към мен.
— Мислиш ли, че той ще ти помогне? Ти дойде при мен, Ема. Не при него.
Дъхът му погали кожата ми. Затворих очи, усещайки как се размеквам.
Ръцете му ме стиснаха още по-силно, придърпа ме още по близо към себе си. Притискаше ме с всеки сантиметър от тялото си. Почувствах го между краката си. Той прошепна, притискайки устни към врата ми:
― Ти уби Дънван. Приятелчето ти няма да ви спаси. Да вървим, аз ще те защитя. С мен ще бъдеш в безопасност.
Треперех в ръцете му като лист. Исках да отида с него. Наистина ли е така просто? Не, не, а Мелъри?
― Моята съквартирантка. Той я нападна. Какво ще стане с нея?
Той поклати глава. С устните си докосна нежно кожата ми. Усетих лекият почти недоловим натиск на зъбите му върху шията си.
Въздъхнах и въпреки че се опитвах да се противопоставя с цялото си същество не можах да се сдържа, и се сгуших в неговите обятия.
― Тя ще бъде в безопасност. Тя не е направила нищо. Ти си виновната. Те ще търсят теб и аз няма да мога да те защитя, ако не си с мен. Ела, да тръгваме, Ема!
Господи. Той не ме е изоставил. А аз точно това си помислих. Реших, че си е тръгнал, но не беше. Облекчението ме изпълни със слабост. Почувствах, че краката ми се подкосиха, но Картър ме задържа. Той ме прегърна, пъхна бавно ръката си под ризата, в талията на дънките ми. И ме притисна към себе си силно.
А на мен ми се прииска ръката му да продължи. Исках да погали цялото ми тяло. Исках го безнадеждно .Трябваше да се отърва от тези мисли. Не забравяй за положението в което се намираш.
Притиснах главата си към гърдите му. Устните ми докоснаха частта от кожата му, която суичъра му не покриваше. Той потръпна от допирът но успя да го прикрие. Когато казах.
— Ще стигнат до Мелъри. Той я изнасили, Картър. Аз го убих, за да я спася. Тя не ме спря. Те го знаят и ще дойдат за нея. Ще я намерят, Картър…
Той поклати глава. Той ме хвана с другата си ръка.
― Не. Те няма да разберат, но ти трябва да дойдеш с мен.
― Ами Мелъри?
― Моите хора вече са се погрижили за това.
― Спри, какво означава това? – Опитах се да се отдалеча. Но той не го позволи. – Картър!
Той ме прегърна още по-силно. Мускулестите му ръце не ми позволяваха да помръдна.
― Моите хора ще наблюдават съквартирантката ти. Вашият апартамент вече беше изчистен. Приятелката ти ще може да продължи с живота си. Франко Дънван няма да свърже изчезването на сина си с нея.
— Значи и аз съм свободна? – Попитах аз със задавен глас. И надеждата пламна отвътре. Той остана безмълвен. Гърдите му, притиснати към мен, се издигаха нагоре-надолу.
Дишаше дълбоко, а ръцете му ме обвиха още по-здраво.
― Трябва да останеш с мен…
Рязко се отдръпнах назад, като се опитах да се откъсна от хватката му, но успях само с няколко милиметра.
― Но ти каза…
Студените му очи блестяха в мрака. Те ме стесняваха и тръпнех от погледа му, но не можех да отместя очи, сякаш бяха в плен на неговите очи. Отново почувствах непреодолимото желание, което направо ме влудяваше.
― Не мога да те защитя, ако не си с мен. Можеш да живееш своят живот, но трябва да си с мен.
― С теб?
― Да, докато всичко свърши и не се успокоят нещата. – Кимна той.
― Какво да свърши? Но ти каза, че вече е свършило!
― Невъзможно е да се каже точно. Моите хора ще се грижат за тях. Съквартирантката ти и приятелят ти, ще бъдат в безопасност. Но за теб те няма да гарантират! Затова искам да бъдеш до мен.
― Но… аз…
Той избухна:
— В противен случай няма да защитавам нито тях, ако ти не дойдеш.
― Ти няма?
Паниката отново ме обзе. Все още ни трябва защита. Те се нуждаят от неговата защита. Той обхвана лицето ми с ръката си. Аз се опитах да се отдръпна. Докосването му беше толкова внимателно, толкова нежно, но думите бяха толкова жестоки и студени. Но аз трябваше да защитя Мелъри. И нямах друг избор.
После прошепна:
― Ти си сестрата на Ей-Джей. Трябва да те защитя, Ема.
Обзе ме пак чувството на вина. Той беше прав. Ей-Джей също искаше това. Но Мелъри… вдигнах поглед.
― Ще се погрижиш ли за приятелите ми? Мелъри ще бъде ли в безопасност?
Той кимна.
— Твоите хора ще я пазят ли? Няма да тръгна с теб, ако не обещаеш да я защитиш. И това е последната ми дума.
Той отново кимна безмълвно. Беше толкова напрегнат. После повтори с предишната студенина.
― Моите хора ще я пазят, докато ти си с мен.
Разумът ми се бореше но сякаш цялото ми същество очакваше този отговор. И аз просто чух как собствените ми устни изрекоха:
― Добре, Картър, ще дойда с теб.
* КАРТЪР *
Картър изтича обратно към колата и седна на задната седалка. Той не се огледа, но усети неодобрението на другаря си. Той продължи да мълчи и тогава старшият спътника му го попита:
― Какво й каза?
Отговорът беше кратък:
― Тя ще живее с мен.
― Ти си глупак, знаеш ли?
Картър светкавично го притисна към вратата. Хванат за гърлото в парализираща хватката. Но другият не се бореше. Той знаеше, че е безсмислено. И не каза нито дума. Между тях се усещаше напрежение и Картър изчака докато не почувства, че противникът се е отказал.
― Изказвай мнението си само ако съм те питал!
След като го задържа още няколко мига, той най-накрая го пусна. С тях в колата имаше още двама охранители, но нито един от тях не помръдна или не издаваше никакъв звук. Стояха сякаш нищо не се бе случило.
Косата потегли, след няколко пресечки мълчание спътникът му отбеляза, потривайки гърлото си:
― Познавам те от доста време, Картър. Но никога не съм те виждал такъв.
― С нея всичко е различно.
― Да това го забелязах вече.
Картър не отговори. Спътникът изчака още няколко пресечки и попита.
― Какво й каза за другите?
― Че моите хора ще се грижат за тях и ще ги защитавам, доколкото мога.
― Значи си я излъгал! По дяволите…
Той отново започна да изразява недоволството си, но се въздържа навреме. След това се наведе напред рязко, все още държейки гърлото си.
― Знаеш, че не можеш да защитиш приятелите й, дори ако сложиш хора постоянно с тях. Щом се появи Бартел, нашите хора ще трябва да избягат. Те не трябва да знаят за нашето участие. Твърде малко време е минало, все още.
― Не ми пука за нейните приятели. Грижа се за нея и тя ще бъде в безопасност.
— А какво ще стане, когато тя разбере, че си я измамил?
― Ще се наложи да го приеме. Ще трябва. В момента, в който Дънван се е появил в животът им, сигурността е свършила. А когато тя е решила да натисне спусъка, вече е била обречена. Но мисля, че приятелите й не са в опасност.
― Сигурен ли си, че тя може да се справи? Знаеш до какво може да стигне.
Картър въздъхна и си спомни изражението на лицето й, докато спеше в мезонета му. Изтощена, гладна, но спокойна. Той не посмя да я събуди, а когато се върна и установи, че е будна, тогава постъпи като страхливец. Остана в тъмното, разпитвайки я като негов враг. Трябваше да се убеди. И той се убеди. Той каза на спътника си:
― Аз я притиснах, Джийн. Тя има борбен дух. Повече от мен когато започнах. Тя ще се справи, вярвам го.
― Ще трябва или ще умре. – Помисли си Картър, без да каже и дума повече.

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7

С.Л. Дженингс – Тъмна светлина ЧАСТ 10

Глава 9

Твърде рано е, когато се събуждам, но нямам нищо против, скачам от леглото. Днешният ден ще бъде добър, усещам го. Слънцето грее ярко, без заплаха от дъждовни облаци. Разтягам крайниците си и се отправям към кухнята за закуска. Изобщо не се изненадвам, когато виждам майка ми там да приготвя овесена каша и ритуалното ми смути.
– Добро утро, мамо! – Изправям се. Тя ме поглежда с недоверие в очите.
– Добро утро, скъпа – казва тя предпазливо. Доброто ми настроение сигурно е затишие пред буря, ако се съди по киселата физиономия, която носех през последните няколко дни. Усмихвам се успокоително.
– Изглежда, че денят е прекрасен – отбелязвам аз. По някаква причина настроението ми винаги се подобрява, когато грее слънце. Цялата седмица беше дъждовна и мрачна, а аз имах съответното настроение.
– Да, така е – отбелязва тя, като поставя чашата пред мен. Ставам, за да взема зърнени храни и мляко и се присъединявам към нея за закуска.
– И така, снощи прочетох още малко от дневника на майка ми, тоест на Наталия – казвам, слагайки в устата си лъжица Frosted Flakes.
– Така ли? – пита тя с повдигната вежда. Отпива от чашата си с чай.
– Да. Беше за различни неща. Най-вече за моето възнесение. – Дона кимва, но не отговаря, затова продължавам. – Наистина ли е вярно, че нарочно съм била „заключена“, за да бъда незабележима?
Дона внимателно поставя чашата си на масата за закуска и ме поглежда с любов.
– Скъпа, ти си всичко друго, но не и необикновена. Ти си прекрасна млада дама.
– Но ти знаеш какво имам предвид – казвам аз, малко раздразнена. Понякога ми се иска да кажа: „Престани с глупостите и ми кажи истината!“, но това би било грубо. Сериозно обаче, наистина ми се иска тя да престане да се опитва да танцува около истината. От това ми се завива свят. – Дали ще се впиша, че да ми е по-лесно да се слея с околните?
– Да. Трябваше да се направи. Ако истинската ти същност бе разкрита, Тъмните отдавна щяха да дойдат за теб. – Тя възобновява яденето на овесената си каша, която ми изглежда изключително неапетитна.
– Но има и други неща, за да ме предпазиш, нали така?
– Да. Коктейлите, разбира се. – Тя сочи към чашата и аз отпивам голяма глътка в отговор. – В къщата също има предпазни мерки. Никой, който иска да ти навреди, не може да мине през тях. – Хъмф, това е доста умно. Но какво ще стане, когато напусна къщата? – Около теб също има защитна магия – казва майка ми, отговаряйки на неизказания ми въпрос. – За съжаление, я е повърхностна, но досега ти е служило добре.
Нямам сърце да ѝ разкажа за призрачния ми нападател онази нощ на паркинга. Не искам да я тревожа, а и оттогава не се е случвало отново. Възможно ли е да са ми се привиждали разни неща?
– Преди да се издигна, трябва да избера каква искам да бъда. Как? – Питам. Трябва ли да подпиша някакви документи или да се закълна във вярност с кръв? Всичко изглежда много неясно.
– Просто избираш. В сърцето си. Трябва обаче да си напълно решена и сигурна. Не можеш да се колебаеш.
Хммм, но откъде… кой ще знае? Мисля, че Наталия го нарече Божествена сила. Побиват ме тръпки по гърба.
– Тя иска да избера Светлината. – Поглеждам надолу към празната си купа. – Наталия – уточнявам аз.
– Да. Това е логичният избор – казва майка ми. – Тя смяташе, че ти можеш да обединиш Светлината и Мрака. Макар че тя презираше Тъмнината. След това, което направиха с баща ти.
– Защо да ги обединявам? Щом толкова ги е мразила? – Просто не разбирам защо тя иска да има някакви отношения с убийствените Тъмни сили.
– За да донесеш мир. Светлите не разполагаха с влиянието и ресурсите, които имаха Тъмните. Тъмните имат статут, богатство. Ти на страната на Светлината би изравнил силите в играта, така да се каже. – Дона не може да скрие раздразнението си от тази мисъл.
– Ти не си съгласна – отбелязвам аз.
Майка ми внимателно обмисля отговора си, преди да поклати глава.
– Не съм. Тъмнината никога няма да се подчини на Светлината. Те са изключително силни. Това само ще доведе до повече насилие. Насилие, в което не искам да участваш.
Дона иска да ме защити, както прави една истинска майка. Любовта ѝ към мен е истинска. Наталия може и да ме е обичала, но не ме е познавала. Тя не бе инвестирала време в бъдещето ми, макар че това не беше изцяло нейна вина. Колкото и да ми е болно да призная, тя си е имала свои собствени планове.
– Ще боли ли? – Прошепнах. Това е тривиален въпрос и почти се срамувам от загрижеността си. Имам доста висок праг за болка, но всичко свръхестествено, честно казано, ме плаши до смърт.
Дона се усмихва с топлата си, любяща усмивка.
– Не мисля така, скъпа. Може да е малко разтърсващо, но от това, което съм чувала, не боли. – Уф, благодаря на Бога за това! Или това е Божествената сила? Или пък те са едни и същи? Бог е единствената Божествена сила, която някога съм познавала.
Слагам купата и лъжицата в мивката и давам на майка ми бърза целувка по бузата, преди да се върна в стаята си. Тя искрено се тревожи за мен и не обичам да я виждам притеснена. Поне знае, че се справям с това толкова добре, колкото може да се очаква. Това е едно притеснение по-малко.
Часът е едва 9 сутринта, твърде рано е да започна да се приготвям, затова решавам да отида в гаража, за да тренирам с боксовата круша. Нахлузвам розовите ръкавици от 12 унции, които Крис ми купи, и започвам да блъскам в тежкия чувал. Той се люлее и клати от атаките ми, а аз нанасям множество удари, като оставям съзнанието си да се отдаде на безбройните грижи, които тормозят ума ми.
Животът ми вече не е мой. Бях дошла на този свят само за да спася расата на светлите заклинатели от конфликти с Тъмните. И все пак, те не се намират никъде когато имам нужда. Наистина ли се нуждая от тях? Всъщност се справям доста добре, като се има предвид, че съм създадена да се проваля. Ако не беше заклинанието да бъда незначителна, щях ли да бъда велик човек? Дали Джаред щеше да се влюби в мен преди години? Щях ли да замина за престижен университет? Толкова много въпроси без отговор и нямам бутон за връщане назад, за да направя всичко отново сега, когато знам истината. Но ако знаех, може би щях да позволя това да ме осакати. Вероятно щях да се окажа дори още по-объркана, отколкото съм сега.
Преди уморените ми ръце да ме изтръгнат от мислите ми, от мен капе пот и съм изтощена. Маневрирам, свалям ръкавиците си и ги хвърлям на малката работна маса. Няма да позволя на тази глупост да съсипе деня ми. Слънцето грее, а аз имам възможност да видя Дориан. Живея за момента. Може би това трябва да е новата ми мантра.
След като вземам дълъг горещ душ и измивам косата си, излизам в изпълнената с пара баня. Отнема ми още 45 минути, за да изсуша и изправя дългите си коси. Усмихвам се на резултата в огледалото. Дориан ме е виждал само с къдрици, а аз мисля, че изглеждам по-възрастна и по-изтънчена, когато е права. След дълго обмисляне решавам да избера любимия си чифт тесни дънки, кралско син топ и равни ботуши. Синьото изглежда чудесно на фона на млечната ми кожа, а ботушите са достатъчно удобни за разходка и същевременно достатъчно елегантни за ресторант, тъй като нямам представа какво ще правим. Внимателно нанасям очната си линия, когато получавам текстово съобщение.

От Дориан, 13:16 ч.
Къде искаш да се срещнем?

Хм, добър въпрос. Толкова съм се вглъбила в подготовката, че дори не се замислих за това.

Аз
Можеш да дойдеш в дома ми, ако искаш.

Дона е отишла във фитнеса за един от курсовете си, а Крис няма да се прибере до късно тази вечер. Все още не съм готова да представя Дориан пред тях, а и не знам как ще се почувства той при срещата с родителите.

Дориан
Можем ли да се срещнем в Jamba Juice на Woodmen Rd.?

Хъм. Точно както подозирах. Може би трябваше да му кажа, че съм си сама вкъщи, но няма смисъл да се прави на ударен.

Аз
Звучи добре. Ще се видим след малко.

Завършвам с грима си и проверявам три пъти облеклото си в огледалото. Не искам да изглеждам прекалено нетърпелива, но искам да изглеждам добре, с което мисля, че съм се справила. След като грабвам якето си, излизам през вратата. Пускам си Maroon 5 и оставям Адам Ливайн да ме гали с греховния си глас по целия път до Woodmen Commons.
Дориан седи на малка масичка, когато пристигам, и изглежда все така поразително красив и секси, както си го спомням. Той ме поглежда с глад в очите и аз почти замръзвам на мястото си. За щастие, той е облечен с дънки и тънък, прилепнал пуловер с цвят на въглен, така че не се чувствам достатъчно гола. Пуловерът обгръща телосложението му по начин, който би трябвало да бъде забранен, би трябвало да е престъпление да изглеждаш толкова добре.
– Габриела. Липсваше ми – издиша той, когато се приближавам. Очите му преглеждат тялото ми, мигайки с одобрение и нотка на желание. Започвам да сядам, но той се надига преди да успея. Протяга ръка и аз бавно я поемам, объркана защо сме тук. – Ела – казва той и ме извежда през стъклените врати.
– Значи предполагам, че не сме тук за сок – подхилквам се аз. Добре де, може би съм малко наранена, че той не иска да дойде в дома ми, но знам, че е рано за такава стъпка. Просто имам ирационален „момичешки“ момент.
– Не, нямаме нужда от сок. Имам всичко, от което се нуждаем – заявява той небрежно, като решава да игнорира хапливия ми език. Отваря ми вратата на пътническия автомобил и аз се качвам вътре толкова грациозно, колкото мога.
– И така, къде отиваме? – Усмихвам се, за да му покажа, че съм в добро настроение, въпреки поздрава ни.
Той изкарва мерцедеса от паркинга и се включва в потока на движението.
– Ще видиш.
Докато наближаваме, веднага разпознавам Мемориалния парк и по лицето ми се разстила широка усмивка. Това е едно от любимите ми места за прекарване на лятото, а този слънчев ден е събрал тълпа от семейства, домашни любимци и скейтбордисти, въпреки че във въздуха все още се усеща хлад.
– Мислех, че можем да си направим пикник – казва Дориан. Той отваря вратата на колата и отива до задната страна, за да вземе нещо от багажника. Преди да успея да събера чантата и пуловера си, той вече е до вратата и я държи отворена, за да мога да изляза. Такъв джентълмен. Той държи голяма плетена кошница и одеяло. Чувствам се като в банален филм за момичета, но сърцето ми се разтуптява от чувствата.
Отиваме до усамотена тревна площ, далеч от любопитните погледи на тийнейджъри и възрастни хора. Дориан разстила одеялото на тревата с един бърз замах. След като сядаме, той започва да вади пиршеството от кошницата. Той е помислил за всичко! Купища деликатни италиански меса, сирена, топла нарязана багета, пресни ягоди и грозде, пълнени маслини и вино. Всичко изглежда апетитно и аз отново съм благодарна на Дориан, че е помислил за храната. Той сигурно знае пътя към сърцето ми.
Разпределям по малко от всеки деликатес в малки хартиени чинийки, докато Дориан налива виното. Усещането е… приятно. Нормално. Като това, което правят истинските двойки. Усмихвам се на романтичната перспектива, колкото и нелепа да изглежда тя.
– Какво? – Дориан ме пита, подавайки ми чашата за еднократна употреба.
Усмихвам се и поклащам глава.
– Нищо, наистина.
Дориан ме поглежда многозначително, предизвиквайки ме да изкажа мнението си. Никога не се отказвам от предизвикателство.
– Просто си мислех колко е хубаво това. Като нещо, което можеш да видиш във филм. Чувствам се добре. – Знам, че руменината по бузите ми може да съперничи на червената, сочна ягода, която отхапвам.
– Да, наистина е приятно – казва той замислено. Но звучи по-скоро като въпрос. – Никога досега не си идвала тук на пикник?
– Не, не и точно така, както сега с теб – отговарям, след което избухвам в нервен смях. – Честно казано, повечето момчета, с които съм се срещала, биха сметнали за пикник един размазан хотдог от количка на тротоара и една топла кола!
Дориан се смее заедно с мен. Той дълго ме оглежда с очи и аз се гърча под чувствения му поглед.
– Косата ти. Ти си я променила.
– Просто я изправих. Защо, не ти ли харесва?
– Хубава е. Но ми харесва и къдрава. Всеки начин, по който я носиш, е красив, Габриела. Ти си красива. – Изчервявам се в знак на благодарност и връщам вниманието към питието си, отпивайки голяма глътка.
Наслаждаваме се на звуците на природата и на далечния детски смях с нашия обяд. Всичко е вкусно и почти го изядохме между кокетните разговори. Когато се наситихме, легнахме един до друг на одеялото, попивайки топлите слънчеви лъчи.
– Дориан, как разбра, че съм била навън миналата събота? – Почти бях забравила да го попитам, като се има предвид как лесно се разсейвам в негово присъствие. Изглежда, че всички мисли, които не са свързани с плътските ми желания към него, ми убягват, когато сме заедно.
– Не бях сигурен. Но беше Денят на Свети Патрик, а ти си студентка. Спомням си, когато бях див колежанин.
– Е, това не е било толкова отдавна. – Човек би си помислил, че е на 60 години, по начина, по който си припомня спомена. – Къде изобщо си учил в колеж?
– В чужбина. – Той не предлага повече информация и аз разбирам, че е защото знае, че така или иначе не бих знаела къде е. Странно, но съм успокоена от неговата неяснота. Къде е отишъл обичайният ми скептицизъм?
Дориан се преобръща настрани, подпирайки се на лакътя си, и ме поглежда с похот, която капе от ангелски сините му очи. Обръщам глава към него, разкривайки огненото желание, което и аз излъчвам. Това е то. Това, което чаках през цялата седмица. Сякаш прочел порочните ми мисли, той се навежда, за да постави нежна целувка върху очакващите ми устни. Това е достатъчно, за да залее тялото ми с порой от тръпки, и когато отдръпва лицето си от моето, не мога да скрия разочарованието си. Искам още. Толкова много повече.
– Не знаеш какво ми причиняваш – изричам между вдишванията. Изгубила съм всякакво чувство за цензура и скромност. Просто го искам и не може да ми пука по-малко как ще изглеждам.
– Тогава ми кажи – задъхано казва той. Дъхът му е хладен и сладък и аз искам да го вкуся още веднъж.
– Предпочитам да ти го покажа.
И с това хващам с мека шепа черните му копринени коси и придърпвам устните му към моите. Боже, тялото ми се нуждае от това. Усещането на устата му ми вдъхва живот отново след толкова емоционални няколко дни. Приканвам пъргавия му език да влезе в устата ми и отново усещам вкуса на виното и ягодите. Вкусът им е още по-добър, смесен със сочния му аромат. Позволявам на ръцете си да изследват меката му коса, тила му, твърдите вълни на раменете му. Но преди да успея да оставя ръцете си да се разходят на юг, Дориан преобръща тялото си върху моето, като напълно запечатва тялото ми със своето. Вълнението ми се покачва, когато усещам втвърдяващата му се дължина върху бедрото си, и изтръпвам. Потъмнелият поглед на лицето му ми подсказва, че той си връща контрола, и аз с удоволствие се отказвам от него.
Дориан издишва шумно в основата на врата ми.
– Мммм. Нямаш представа какво искам да направя с теб. – Меките му устни прокарват пътека от ключицата до брадичката ми. – И те държа тук съвсем сама. Необезпокоявана. За да правя с теб каквото си поискам – прошепва той в гърлото ми.
Изгарям. С дължината на твърдото му като скала тяло, притиснато към моето, знам, че той усеща интензивно ускорения ритъм на сърцето ми. Бедрото му е вмъкнато между краката ми, а собственото ми бедро е притиснато под внушителните форми на ерекцията му. Импулсивно извивам бедрата си нагоре, за да го приветствам в сърцевината си.
– Тогава го направи – казвам, задъхвайки се отчаяно. Драматичното издигане и спускане на гърдите ми прави набъбналите ми зърна още по-забележими през тънката материя на ризата ми и съм благодарна, когато Дориан ги забелязва. Той се усмихва лукаво и облизва вкусните си устни, а тялото ми се моли да усети влагата на езика му върху плътта ми.
– О, възнамерявам да го направя, повярвай ми. Но не тук и не сега.
Той целува нежно дясното ми зърно, след което бавно допира носа си до него, което го кара да боли от ограниченията на сутиена и горнището ми. След това се премества върху лявата ми гърда и повтаря възхитителното си мъчение. От устните ми се изтръгва неволен стон, а ръката му намира устата ми, сякаш ме насърчава да се поддам на плътските си реакции. Той гали всяка устна с меките върхове на пръстите си. Искам да ги имам в устата си. Искам той да е в устата ми.
– Искам да не бързам с теб. Да те измъчвам бавно. Ще се наслаждавам на всяка секунда от твоята компания – гука той, целувайки и смучейки пътя си обратно към устата ми.
О. Мили. Боже! Как изобщо да започна да отговарям на това? Промълвявам смесица от стонове и неразбираеми думи, преди Дориан да ги погълне с дълбока, пламенна целувка. Мекият му език се смесва с моя в бавен, обмислен танц, а устните му се прилепват към моите, пасващи си толкова перфектно като две липсващи части от пъзел. Отдавам се на чувствената му атака и ръцете ми падат обратно в тревата, неспособни да се хванат за нищо, особено за волята ми. Усещам го навсякъде по себе си. Ръката му е в косата ми, притиска главата ми и ме води в неговия ритъм. Другата му ръка е върху задната част на бедрото ми, точно там, където се среща с основата на дупето ми. Той докосва тялото ми и го стиска, стимулирайки го, докато се надига по-нагоре с твърдият член, затворен в дънките му. Цялото му тяло ме обгръща и поглъща, но аз копнея да бъда още по-близо. Бавно умирам и само той може да ме избави от страданието ми.
Дориан засмуква, а след това захапва долната ми устна, точно преди да прекъсне целувката твърде скоро за мое неудовлетворение. Той прочита разочарованието по лицето ми и изглежда сякаш се забавлява от нетърпението ми.
– Скоро – обещава той, преди да се отлепи от мен и да се изправи. Той е невъзмутим и отново се е върнал към своята старателна, контролирана същност. Аз, от друга страна, трябва да изглеждам толкова разгорещена и притеснена отвън, колкото съм и отвътре. Той протяга ръка, за да ми помогне да се изправя, и аз се изправям на крака с едно бързо движение без усилие. Изглаждам измачканите си дрехи, докато Дориан маха листо от косата ми. По някакъв начин се бяхме измъкнали от одеялото.
Искам да го попитам кога планира да облекчи сексуалната ми неудовлетвореност, след като той е източникът на безпокойството на тялото ми, но той протяга ръката си към мен, показвайки, че иска да сложа моята в неговата. Аз го правя и се наслаждавам на нежния жест – нещо, от което винаги съм се пазила, особено на публични места. Той се усмихва мило и ми е трудно да повярвам, че това е същият мъж, който само преди минути говореше, че бавно ще ме измъчва със секс. Същият мъж, когото почти молех да ме обладае глуха, няма и сляпа в обществен парк посред бял ден. А сега се разхождаме, държим се за ръце, усмихваме се като луди, впускаме се в тривиални разговори, както правят нормалните двойки. И това ми харесва, защото харесвам Дориан. Наистина, наистина много го харесвам. Но дали Дориан щеше да отвърне на тези чувства, ако знаеше коя и каква съм? Би ли могъл някой? Ще мога ли някога да имам нормална връзка? Да водя нормален живот?
Покварата на мислите ми ме спира на място и Дориан се обръща, за да прочете смутения ми поглед.
– Какво? – пита той озадачено.
Изтръсквам от главата си вътрешните терзания и продължавам да се разхождам, като на лицето си лепвам фалшива усмивка, за да запазя лекомислените ни разговори.
– О, нищо. Просто се чудя какво ще правиш с кошницата и одеялото – лъжа.
Дориан знае, че укривам истинските си чувства. Бебешко сините му очи сканират лицето ми, търсейки истината. Той се намръщва за част от секундата и стиска ръката ми нежно и успокояващо.
Преди да успея да се противопоставя на очарователния му жест, едно изненадващо откритие привлича вниманието ми. Светлосиня, подобна на облак мъгла обгръща цялото тяло на Дориан. Тя е неземна, ангелска.
– Боже мой! Добре де, небето трябва да е нелепо синьо или ми се привиждат неща! Какво за… – Прибързаните думи излизат от устата ми, преди още да успея да се спра, а от широко отворените очи и шокираното изражение на лицето на Дориан разбирам, че звуча като напълно луда. По дяволите, очите ми отново си правят шеги с мен!
Дориан бързо пуска ръката ми, несъмнено отдръпнат от странното ми избухване, и тогава синьото кълбо рязко се разсейва. Той ме поглежда с недоумяваща, но секси повдигната вежда, а аз безмълвно проклинам себе си, Наталия, Александър и всички необясними и паранормални неща.
– Уау, мисля, че днес въздухът е наистина разреден. А след това и виното… Вероятно просто съм малко замаяна – обяснявам тържествено, свеждайки глава от притеснение. Защо, по дяволите, трябваше да развалям този момент?
Дориан повдига брадичката ми, за да срещна очите му с един пръст, което ме кара да забравя моментната си грешка и да се загубя в хипнотизиращия му поглед. Той мигновено ме сгрява отвътре и аз съм спокойна. Всичко е забравено и простено в дълбоките му басейни от блестящ лазур. Той отново хваща ръката ми, преплита пръстите ни като стари любовници и ние отново тръгваме на разходка. Но мога да кажа, че е малко по-твърд, по-затворен, заради странното ми поведение, и с болка получавам отговора си.
Не. абсолютно не мога да имам нормална връзка.
– Трябва да те закарам вкъщи – промърморва Дориан, докато се разхождаме обратно към одеялото. Искам да го попитам защо, но ми е твърде неудобно да го разпитвам. Въпреки че тялото ми често ме издава, внимавам да не изглеждам прекалено нетърпелива. Поглеждам го странно. Той продължава: – Тази вечер имам ангажимент. Това е причината да не се върнем в хотелската ми стая точно сега. – Той ми намига злокобно.
Дориан знае, че силно го желая, и знам, че трябва да бъда по-скромна в това отношение, но какъв е смисълът? И двамата сме възрастни и честно казано, не мога да кажа дали ще успея да преживея от един ден до следващия. Живей за момента, мисля си. А дори и да искам да се противопоставя на вроденото си привличане към него, бих ли могла? Всеки път, когато е наблизо, когато ме докосва, всички опасения и съмнения просто се стопяват. Сякаш Дориан нарочно ме държи извън собствената ми глава, правейки така, че да не мога да поставям под съмнение желанието на тялото си за него. Но защо? И най-важното – как?
– Искам да чуеш това – казва Дориан, докато пътуваме обратно към Woodmen Commons, където е паркирана колата ми. Той натиска невидим бутон и барабанен ритъм се вплита в звуците на електрическа китара и мек, спокоен мъжки глас. Музиката постепенно се разраства и става призрачно красива, дори омагьосваща. Вслушвам се в думите, вслушвам се в мелодичната борба на мъжа. Обхваща ме съпричастност. Това е измъчена молба за честност, похот, болка и измама.
– Кой е той? – Питам, като се обръщам към Дориан.
– Чуждестранният обмен. Песента се казва „Автентичност“. Харесва ли ти? – Той извърта глава, за да прецени реакцията ми.
– Да, много ми харесва.
В изразителната мелодия има послание – нещо, което Дориан се опитва да ми предаде. Той е на ръба на разкриването, все още се колебае между признанието и неизвестността. Въпреки че усещам, че неговата загадъчност допринася за очарованието, не мога да не се запитам какво точно крие Дориан от мен. И наистина ли имам право да го притискам повече? Всичко е все още толкова ново, но дори и да не беше така, никога, ама никога не бих му казала коя съм в действителност. Каква съм в действителност. Никога не бих могла да се впиша в образа на жизнена, безгрижна млада жена. Никога не бих могла да му дам всичко от себе си. И поради този прост факт не мога да поискам всичко от него, независимо от това, за какво ме боли сърцето.

Назад към част 9                                                                 Напред към част 11

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 28

Глава 27

Легионът на изгубените души вдига острието и го претегля в ръката си. И на устата му пропълзява бавна, змийска усмивка.
Струва ми се, че викам, молейки ги да спрат, но не чувам гласа си. С ушите ми, които все още звънят, всичко звучи така, сякаш съм потопена във вода. Отново се давя. Точно както го направих като дете в ръцете на майка ми. Точно както го направих в онази църква в ръцете на баща ми.
В следващото заекване на препускащото ми сърце Легион завърта острието, за да направи дълбока прорезна рана върху гърдите на Уриел, точно над пространството, което би съдържало ангелското му сърце. Ужасът изкривява ефирното му лице, когато поглежда надолу, за да стане свидетел на първите струи ослепителна светлина, изтичащи от разкъсаната му плът. И все пак по някакъв начин той се хваща за Селафиел и двамата изчезват, оставяйки след себе си не повече от струйка бял дим.
Но Легионът не е приключил. Ние сме заобиколени от врагове – врагове, които те са насочили към нас. Петима ангели все още стоят в периметъра и преди да успеят да размахат белите си криле и да избягат, Легион изхвърля мрак, сенки и адски огън, превръщайки телата им във факли. Ангелите плачат от мъчителна агония, докато кръвта им кипи и вътрешните им органи буквално се пекат в тях. Миризмата на горяща плът… Трябва да преглъщам жлъчка и да притискам главата си към хладния бетон, за да остана в съзнание. Не мога да ги гледам. Дори и да са се заблудили, че Уриел върши Божията работа, дори и да са дошли с намерението да убият всички ни, не мога да гледам как ги изгарят живи.
Казвам си, че ще стана, щом виковете спрат, но това така и не се случва. Въпреки това не ангелите са тези, които крещят от мъка. Отварям едното си око, за да открия, че Легионът е преминал към по-малките демони, разкъсвайки ги крайник по крайник по-бързо, отколкото те могат да осъзнаят какво се случва. Той ги убива. Всички. Легионът убива хората.
Опитвам се да се изправя на треперещи крака, крайниците ми са превърнати в желе. Тогава една топла ръка хваща моята, за да ми помогне да се изправя, и ме придърпва към гърдите си.
– Трябва да го спрем – казва Луцифер. И за първи път в живота си изглежда… уплашен.
Седемте, Адриел, Нико и Крисис също са на крака, борейки се с болката в черепите си и миризмата на смърт, която все още се носи във въздуха. За щастие, Алиансът беше достатъчно умен, за да избяга, докато всички бяхме разсеяни от Серафимите. Слава Богу. Легионът щеше да ги разкъса на парчета, без значение за коя страна се бият.
– Той си отиде… – Адриел прошепва, а в гърлото ѝ се появява прелюдия към ридание. – Този път си е отишъл завинаги.
– Не, не е – ръмжи Каин. Той поглежда към братята и сестра си и кимва твърдо, авторитетно. – Обградете ги. Придвижвайте се внимателно, но без резки движения.
– Позволете ми да помогна – предлага Николай. От ушите му капе кръв.
Каин поклаща глава.
– Ти не си един от нас. Ще те убият при вида ти.
– Те? – Нико се намръщва объркано.
– Това не е един демон – обяснява Каин. – Това е всяка изгубена душа, която Легионът някога е събирал. Те са Легионът.
Поглеждам към Луцифер. Може би – само може би – те ще го послушат.
– Трябва да направиш нещо. Моля те. Трябва да ги спреш, преди да са убили всички тези хора. За мен… направи го за мен.
Луцифер поглежда към двора, към касапницата и кръвта, които са размазани по цялата територия на това, което някога е било сърцето на центъра на Чикаго. Изглежда неохотно, но за щастие кимва.
– Ще направя каквото мога.
Той затваря очи, съсредоточавайки силата си. Уплътнява цялата си тъмнина, за да може да я хвърли над стълпотворението, покривайки хаотичната сцена с влиянието си. Всеки останал по-малък демон пада, принуден да заспи. А после един по един започват да изчезват, носени от вятъра на тъмната магия.
Легионът се завърта с лице към нас, лицето му е обляно в кръв, ръцете му са изцапани с пурпурно. Седемте се придвижват към тях с бавни, отмерени стъпки, за да ги уверят, че нямат намерение да ги наранят. Въпреки това всяко оръжие е извадено и всяко острие е разперено. Със сигурност Легионът няма да ги нарани, но те все още имат Изкупителя. А това не е Легионът, който познавам. Не знам дали той изобщо е там.
Но ако има шанс… ако има някаква надежда, че мога да помогна за връщането му, ще го направя. Той никога не би искал това. Дори когато трябваше да убие онези членове на Алианса на бензиностанцията, това не му доставяше никакво удоволствие. Това прецака главата му. Караше го да се чувства като чудовище, лишено от всякакъв шанс за изкупление.
Може и да не се върне при мен, но аз му го дължа – да му помогна да намери пътя към вярата си. Преди мен всичко, което искаше, беше да намери изкупление и да спечели Божието благоволение, както когато бил на небето. Знам, че той си мисли, че сега цялата надежда е изгубена, как може един паднал ангел да намери пътя обратно към дома? Но аз познавам сърцето му и то е най-красивото, най-чистото нещо, което някога съм имала удоволствието да обичам.
Седемте се приближават, надявайки се да хванат Легиона, преди да успеят да се дематериализират и да избягат. Съмнявам се, че тогава ще успеем да ги проследим, така че има голяма вероятност никога повече да не получим подобен шанс. Те са приклекнали, очите им се стрелкат из пространството като на диво животно. Страх ги е. Дезориентирани са. Те не знаят какво се случва повече от нас.
– Хей – казвам тихо, вдигнала длани, за да покажа, че не съм заплаха. – Чуваш ли ме?
Безжизненият поглед на Легион пада върху мен, изпълнен с любопитство и наслада.
– Чуваме те. – Техните обединени гласове ще играят в най-мрачните ми кошмари до края на дните ми. Различни тонове и височини, някои изкривени. Като влачене на нокти по тебеширена дъска. И все пак те говорят като един.
– Добре. – Кимвам, за да покажа задоволството си. Не искам да бъда снизходителна, но искам да знаят, че не съм враг. Приемам ги. – Ще говорите ли с мен?
– Ще говорим. – Десетина паяка пропълзяват по гръбнака ми.
– Благодаря ви. Имам нужда да ми позволите да ви помогна – на всички вас. Знам, че всички сте ядосани и може би малко уплашени. Всичко, което искам да направя, е да подобря нещата. Ще ми помогнете ли да го направя?
Легионът прави пауза за миг, като се вглежда в стоящия зад мен Луцифер, преди да каже:
– Няма да се върнем. Никога няма да се върнем.
– Не е нужно да се връщате – уверявам ги аз. – Не съм тук за това, обещавам.
Седемте се приближават. Не знам какво искат да направят, но аз им отвличам вниманието с удоволствие. Не мога да си представя, че Легионът ще си тръгне тихо, дори и да го помолят.
– Какво искаш тогава, момиче? – подиграват се те.
– Искам да говоря с онзи, който някога се е наричал Самаел. Можеш ли да го намериш за мен?
– Самаел го няма.
– Не вярвам да е така. Мисля, че може да се е изгубил. Можеш ли да го намериш за мен? Моля?
– Никога няма да се върнем.
– Обещавам – ще направя каквото мога, за да не ти се налага да го правиш. Само те моля… позволи ми да говоря с него. Само веднъж. Просто… искам да се сбогувам.
Седемте са почти на една ръка разстояние. Това може да проработи. Може би ще успеем да го спасим.
– Добре – казва Легионът. – Можеш да говориш с него. Но той вече няма да управлява това тяло. Не се връщайте за него.
Примигвам от мъчителните сълзи и кимвам, без да имам намерение да спазя това обещание. Бърз поглед надясно, после наляво, за да се уверя, че всички са на мястото си.
Легионът примигва и за миг си мисля, че са задрямали. Но когато очите им отново се отварят, виждам сребърни звезди и лунна светлина. Чувам крилете на гарвана и аромата на целунатия от жасмин нощен въздух, който шепне по кожата ми. Усещам как огън разпалва кожата ми, отблъсквайки ухапването на зимните ветрове.

Той е тук. Моят Легион. Той се върна при мен.

Втурвам се към него противно на всички свои преценки и се хвърлям в прегръдките му въпреки кръвта, която покрива кожата и дрехите му. Не ми пука. Трябва да го почувствам, да го усетя. Трябва да знам, че не е изгубен завинаги.
Неуверено той ме обгръща с ръка и ме притиска към себе си. В другата ръка е Изкупителят, който той държи отстрани, сякаш се страхува да го има близо до мен.
– Легион… – Големи, дебели, грозни сълзи се стичат по бузите ми.
– Всичко е наред, бейби, вече съм тук – прошепва той в косата ми между целувките. Гласът му отново е негов – грапав и дълбок. Това е най-красивият звук, който някога съм чувала.
– Мислех, че… мислех, че съм те загубила. Ти ме остави.
– Трябваше да го направя. Не исках да те нараня отново. Предпочитах да умра, отколкото да те докосна.
Откъсвам лицето си от топлината на гърдите му и вдигам поглед към измъченото му изражение.
– Но ти не го направи. Тогава не беше ти. И… и аз съм добре…
– Можех да те убия.
– Нямаше да го направиш. Вярвам ти.
Той поклаща глава, преди да отклони погледа си към окървавената земя.
– Не биваше.
Вдигам ръка, за да притисна лицето му в дланите си, принуждавайки го да ме погледне. Той трябва да види, че съм искрена. Трябва да повярва в нас, както аз вярвам в него.
– Ти си по-силен от тях. Виждала съм го – усещала съм го. Имам нужда от теб. Седемте се нуждае от теб. И вярваш или не, този свят се нуждае от теб. Ти си посветил съществуването си на борбата за по-голямо добро. Моля те, умолявам те… бори се за нас. Бори се за теб и за мен. Обичам те. Чуваш ли ме? Обичам те, Легион. И няма да спра да се боря. Никога няма да спра да се боря, за да те върна при мен.
Не знам какво се случва, но очевидно съм казала нещо погрешно. Защото земята започва да се тресе и отровната миризма на сяра изпълва ноздрите ми. И ги чувам… шепот. Хиляди гласове, много от тях говорят на език, който не разбирам, и са гневни. Изгубените души са се завърнали и искат да си го върнат.
– Не! – Моля, държейки се по-силно за него.
Очите на Легион се разширяват, когато сребърните звезди започват да умират в ужасения му поглед.
– Идън, трябва да тръгвам.
В далечината чувам Каин и останалите да ми крещят да се отдръпна… да се махна от него, но не мога, не мога да го пусна. Никога няма да го пусна.
– Моля те, остани с мен – викам в гърдите му и го стискам по-силно. – Не мога да направя това без теб. Имам нужда от теб. Моля те.
– Не мога. – Той повдига брадичката ми, така че съм принудена да видя, че са останали само няколко блещукащи звезди. – Обичам те. Толкова много. Толкова много, че бих преместил небето и земята, за да те опазя. Толкова много, че бих предпочел да умра, отколкото да те подложа на живот, изпълнен с болка и разруха.
Задъхвам се, когато той вдига Изкупителя и го протяга към мен.
– Искам да го използваш. Да ме убиеш. Ти си наполовина Серафим. Ако някой тук има шанс да ме спре, това си ти. За това си създадена, Идън. Трябва да сложиш край на това страдание.
Поклащам глава и се опитвам да се отдръпна, но той не отслабва хватката си върху мен. От секунда на секунда става все по-безумен, все по-тревожен. Гласовете съскат все по-силно, искайки кръв в замяна на измамата ни.
– Ела с нас – крещя над рева на изгубените души. – Ние можем да ти помогнем. Ще намерим друг начин.
Легион поклаща глава. Още една звезда се взривява в стъклените му очи.
– Няма друг начин. Не мога да променя това, което съм. И това царство никога няма да бъде в безопасност, докато съм жив. – Той отново се опитва да прокара острието в ръцете ми, отчаяно молейки: – Направи го. Убий ме. Моля те. Убий ме.
Всичко около нас започва да притъмнява, сякаш сме обвити в пашкул от мрак. Силни ветрове вият и се блъскат около нас, опитвайки се да ни отдалечат един от друг. Опитвам се да се държа още по-здраво, но те са по-силни, отколкото съм си представяла. Не мога да се справя сама.
– Изведете я оттам! – Каин вика. Той вече е по-близо, но е трудно да се чуе през виещия въздушен тунел. Все още не съм готова. Никога няма да бъда готова да кажа сбогом.
Легион ме гали по бузата с обратната страна на ръката си.
– Идън… – Една-единствена сълза се търкулва по красивото му измъчено лице.
Последната звезда се отличава. Воят на ветровете не стихва. И пада мрак.
– Сега! – Каин реве.
Седемте намаляват разстоянието, атакувайки от всички страни. Но вече е твърде късно. Твърде късно е за тях да измъкнат Легион обратно от мрака. Твърде късно за мен да се изтръгна от лапите им.
Демоничните убийци не се доближават дори на сантиметър от тях, преди изгубените души да изпратят взрив от изпепеляваща енергия, който да ги отблъсне няколко метра назад. Седемте се изправят на крака за секунди и се втурват напред още по-бързо, с готови оръжия. Опитвам се да се измъкна от хватката на Легиона, но те изглежда имат намерение да ме задържат, вероятно за да ме накажат за измамата ми.
– Моля ви, пуснете ме. Съжалявам. – Дланта ми изтръпва, тъй като вече се оформя светещо кълбо.
– Такова хубаво момиче – подиграват се те с онези неестествени, пълзящи по кожата гласове.
Сферата става все по-гореща, излъчвайки свещена светлина. Не искам да я използвам, но ще го направя.
– Какво искаш от мен? – Не искам да знам – по дяволите, не. Но трябва да ги разсея достатъчно дълго, за да могат Седемте да намерят вход. Достатъчно дълго, за да ги хванат и да мога…
Твърде късно.
Това се случва нечовешки бързо. Толкова бързо, че дори не мога да повярвам, че изобщо се случва. Но когато Седемте се приближават, Легионът завърта тялото си и ме взима със себе си. Не видях какво правят. Дори не успях да открия движението. Но докато осъзная какво са направили, вече е твърде късно. От това няма връщане назад.
Навсякъде около мен се чуват писъци, жестоки, агонизиращи викове, но аз съм твърде зашеметена, за да издам звук. Не… Не…
Тъмните очи на Джин се разширяват от ужас, когато той поглежда надолу, където дръжката на Изкупителя стърчи от торса му. После бавно, сякаш от движението го боли, вдига глава, за да се изправи пред онова, което някога е било негов брат, водач, приятел. А сега – негов убиец.
Джин, чиято прекрасна кафява кожа е почерняла, когато Изкупителят е изтръгнал живота от тялото му, разтваря бледите си устни. И с акцентиран тон, който звучи като красива мелодия, немият демон изрича:
– И ако той съгреши срещу теб седем пъти в един ден и седем пъти в един ден се обърне отново към теб, казвайки: Разкайвам се, ти ще му простиш. Аз… ти прощавам… братко.
Феникс, с разярено и обляно в сълзи лице, хваща най-близкия си приятел отзад, като го издърпва от по-нататъшна вреда. Легионът е разбил всички тях. Тези непокорни души трайно са пречупили Седемте.
И точно така, както дойдоха, Легион се взривява в шлейфове от лъскави, черни пера, сенки и дим.
Той изчезна. Майка ми е мъртва. Джин е паднал. А Седемте никога няма да бъдат същите.
Аз бях създадена с определена цел. И когато го срещнах, мислех, че целта ми е Легион.
Но не за да го обичам. Дори не за да го спася.
Целта ми е била да го убия.
И се провалих.
Поглеждам надолу към Джин, моя приятел, който се дави в собствената си кръв, докато братята и сестра му плачат над неподвижното му, безжизнено тяло.
Сега разбирам. Сега ми е толкова ясно, колкото онези звезди, които някога ме хипнотизираха под среднощната луна.

Убий един, за да спасиш милион.

За Седемте, за безопасността на цялото човечество, се заклевам в живота си, че няма да се проваля отново.

Назад към част 27                                                                 Напред към част 29

Джанин Фрост – И не заживели щастливо ЧАСТ 4

Глава 3

Робърт дойде веднага след като затвори. Всички клиенти си бяха тръгнали, бяха само тя, няколко сервитьора и главния готвач Франк, който си разчистваше нещата.
– Иза – каза, без да обърне внимание на персонала. – Донесох ти булчинската рокля.
Франк и останалите напуснаха главната зала свикнали вече с грубостта на Робърт. Пол покорбо се приближи към Иза като държеше торба за дрехи. Тя я погледна за момент преди да я вземе. Само това, че я държеше я изпълваше с паника. Най-добре е Фрейзиър да се обади скоро, хвана се, че си мисли, защото няма да издържа още дълго.
– Ъм, благодаря. – Не можа да се насили да каже нещо по-развалнувано.
– Беше на майка ми, Господ да прости душата ѝ. – Каза Робърт като се прекръсти. – Сестра ми уговори среща, за да я поправят и да ти стане. Ще ти се обади утре с датата и часа.
Без дори да я попитат за графика ѝ. Иза дори не беше взела участие в решението къде ще се състои сватбата ѝ. Миналата седмица сестрата на Робърт се появи в ресторанта ѝ да ѝ каже кога ще се състои и в коя църка ще бъде. Хубавото беше, че всъщност Иза нямаше намерение да се омъжва за Робърт, иначе щеше да е бясна за това, че някой друг прави планове за нейната сватба.
– Момчетата ми казаха, че чернокосия тъпак пак се е навъртал наоколо. – Продължи Робърт. – Предната вечер го предупредиха да стои настрани, но пак е бил тук днес. Не ми харесва, Иза. Неуважително е.
Трябваше да действа внимателно. Шанс може и да си просеше проблеми, но Иза не искаше да ги увеличи.
– Той е просто клиент, Робърт. Дори нямаше да го забележа ако Пол и Ричи не вдигнаха такъв шум, когато го видяха по-рано.
Робърт я изгледа настоятелно, но тя се постара да изглежда възможно най-невинно. Ако монахините не можаха да я накарат да си признае, че е преписала на теста в гимназията, то Робърт нямаше шанс да я пречупи с погледа си.
Най-накрая сви рамене.
– Хубаво. Обаче няма да имаш нищо против, ако момчетата държат настрани този хулиган занапред.
– Ако го видя отново сама ще му кажа да не се мярка тук повече. – Каза напълно откровено Иза.
Робърт се приближи. Отне цялото самообладание на Иза да не потръпне, когато я докосна по бузата.
– И все пак… може би ще е по-добре ако дойдеш в къщи с мен. Този мъж може да е наистина опасен. Не искам нищо да ти се случи.
Иза едва познаваше Шанс, обаче вече беше сигурна, че истинската опасност стоеше пред нея.
– Всичко е наред, Робърт. Ще бъда добре. Ако го видя отново, а…аз ще ти се обадя, за да се оправиш с него.
Пълна лъжа. Вярно беше, че ще изгони сама Шанс, но в никакъв случай нямаше да се обърне за помощ към Робърт.
Той прокара пръсти надолу по ръката ѝ.
– Може би това не е единствената причина, поради която искам да останеш с мен. – Каза той с дрезгав глас.
О по дяволите, Иза се насили да остане на мястото си, вместо да избяга викайки “не, по дяволите” както ѝ се искаше.
– Казвала съм ти и преди Робът. Аз съм старомодно католическо момиче. Помниш ли, че това е едно от нещата, които харесваш в мен. Е, в семейството ми, не правим секс преди сватбата.
Още глупости. Иза не беше девствена още от деветнадесет годишна и въпреки че не е била с много мъже, беше имала няколко любовника. Обаче от както се беше върнала във Фили преди три години нямаше нито един, ето защо Робърт не знаеше за тях и вярваше в думите за честта ѝ. И макар да не можеше да каже нищо за баба си и дядо си, то за родителите ѝ, Иза беше сигурна, не са се въздържали от предбрачен секс.
Но ако Робърт се нуждае от нещо по-убедително от предполагаемото ѝ желание да изчака сватбата…
– Освен това – Иза прошепна като му махна да се приближи. Тя рязкопча чантата си и я отвори, така че да се вижда съдържанието ѝ. – Може би не е най-подходящото време за това.
Робърт надникна вътре и видя множество шишенца и тубички, взе една любопитно.
– Вагизил – прочете етикета, устата му се изкриви надолу. – За лечение на остър женски сърбеж и секреция – ааа!
Той хвърли тубичката Вагизил през стаята сакяш се беше превънала в хлебарка. Иза прехапа устни, за да не се разсмее от ужасената физиономия на Робърт.
Ричи изсумтя като свали погледа си надолу по нея.
– Какъв вид гадория си пипнала там долу?
Робърт се засили и го удари в лицето.
– Говориш на бъдещата ми жена. – Гласът му изплюща, макар и неговия поглед да се плъзна по долната част на тялото на Иза.
Тя се завъртя, сякаш беше възмутена, и закопча чантата си. Помагаше и това, че никой от тях не можеше да я види, защото не можеше да спре трепета на устните си.
– Не е гадория, а гъбична инфекция. – Информира ги с леден глас. – Доста често срещано е. След около седмица лечение ще се оправя, поне според доктора ми. Нали помниш, че миналата седмица имах записан час за лекар, Робърт? Е, за това беше. Дори ми изписа антибиотик, за да е сигурен, че бактерията няма да се разпространи и да премине в уринарния тракт.
Лъжа номер три. Беше ходила при доктора и беше взела антибиотик, да, но беше заради раздразнено гърло, както твърдеше. Тогава беше купила всичко за лечение на гъбична инфекция, което се предлагаше без рецепта, напъха го в чантата си и зачака момента, в който Робърт ще опита това.
– Ти… – изглежда Робърт не знаеше какво да каже. Иза се обърна към него, хапейки силно бузата си, за да не се разсмее. Той погледна още веднъж чантата ѝ отвратено преди да продължи: – Опрявяй се и ми се обади ако онзи глупак се появи отново. Ще се видим, ъъъ, след няколко дни.
Ричи и Пол забързаха след него. Чак когато Иза чу колелетата на колата на Робърт да скърцат по асфалта си позволи да се усмихне.
Главният ѝ готвач, Франк, дойде от стаята за подготовка. Съдейки по усмивката му, беше чул всяка дума.
– Ти си една садистична мацка. – Каза той с възхищение.
Погледът ѝ стана по-див.
– Никога не подценявай силата на една жена. – След това потупа чантата си. – Или Вагизил.

***

Иза излезе от банята като подсушаваше косата си и замръзна.
Шанс беше в спалнята ѝ, с едната си ръка се беше подпрял на ръба на масата, а с другата галеше облегалката на стола, на който стоеше.
– Не си заключваш прозорците. – Каза ѝ надменно.
Погледът и скочи от прозореца и обратно към него. Живееше в апартамент на петия етаж в сграда с кафяв камък, а пожарната стълба отдавна беше счупена. Как тогава…?
– Ти да не си някакъв откачен крадец, или нещо друго? Съжалявам, но всичко, което имам е в ресторанта.
Мина ѝ през ума, че най-очевидното нещо, което трябваше да направи е да се обади на 911. Или да извика за помощ. Или да избяга обратно в банята и да се заключи вътре докато върши всичко, изброено по-горе. Все пак беше срещнала този мъж едва преди два дни. Можеше да бъде някой сериен убиец. Това, че баба ѝ го беше замесила, не означаваше, че е безопасен.
– Какво си ти? – Попита вместо това тя като затегна колана на халата си. Добре, че не се беше – появила гола. Щеше да бъде доста по-смущаващо от сега.
Шанс я погледна сериозно.
– Не си готова да разбереш какво съм, така че не задавай въпроси на които не си сигурна, че искаш да чуеш истината.
Арогантен мъж. Къде беше чантата ѝ, пълна с антитестостерон, когато ѝ трябва?
– Могат да те арестуват за влизане с взлом. – Каза като захвърли кърпата от главата си.
Шанс сви рамене.
– Давай, но тогава Обирджията ще разбере, че съм бил в дома ти и ще настоява да останеш при него. Не мисля, че искаш това, нали?
Умно. Точно това щеше да се случи и всичкия Вагизил на света нямаше да може да го предотврати. Не, Иза не искаше това, а по някаква странна причина, не мислеше, че Шанс я заплашва по някакъв начин, така че нямаше да се обади в полицията.
– Така да бъде. Какво толкова много искаш, че си готов да влезеш с взлом в дома ми?
– Възможност да разговарям с теб. – Веднага отговори той. – Толкова е приятно, когато, как ги нарече? Боулинг топка и Миризливко, не са наоколо, за да ни прекъснат.
Прекрасен, мистериозен мъж нахлул в спалнята ѝ, защото искал да поговорят? Иза извъртя очи. Да, тове беше нейния късмет.
– Е, Шанс, сега е два сутринта и съм изморена, давай набързо.
Той се протегна, разтягайки мускулите от раменете до колената си с едно спиращо дъха движение. Иза просто го зяпна. Уау. Това беше нещо, което искаше да види отново.
Съдейки от веселото потръпване на устната му, беше разгадал мислите ѝ. О, да. Иза беше сигурна, че не е първата жена, която намира това за впечатляващо.
– Ще спра тази сватба и ще върна брат ти невредим. – Каза Шанс, толкова небрежно, сякаш говореше за времето. – Но междувременно се нуждая да продължиш с преструването си на годеница на Робърт.
Още един човек, който ѝ го казваше. На Иза не ѝ беше харесало да чуе това от брат си преди две седмици и сега не ѝ прозвуча по-примамливо.
– Разбира се. След това ще ми дадеш множество оргазми и ще изплатиш ипотеката ми. Гледала съм този филм, приятел. Беше в секция фантастични.
Усмивката, която ѝ хвърли беше упадъчна.
– Трябва ли да си избера реда по който тези неща да се случат? Защото, Изабела, имам предпочитания.
В очите му отново имаше зелени искри. Накара сърцето ѝ да забие учестено, а когато бавно и оценяващо я огледа от горе до долу ѝ стана горещо. Сякаш някой я беше помилвал.
Шанс вдиша дълго и бавно и това по някакъв начин беше интимно като целувка. Напълно съзнателно Иза отметна косата от челото си. Да, определено тук ставаше все по-горещ.
– И как смяташ да прибереш брат ми без междувременно да ни убият? – Попита тя, колкото да се разсее от пресмятането от кога не беше правила секс. Уф, ако броеше хубавия, то тогава трябваше да отметне повече листи от календара, отколкото ѝ се искаше.
– Ще намеря къде е брат ти и когато е в безопасност ще убедя Робърт, че е в интерес на здравето му да стои далеч от теб и от семейството ти.
Иза изсумтя по много не женски начин.
– Как? Да не си световноизвестен хипнотизатор?
– Нещо такова. – Каза Шанс без да се усмихва.
Сега го зяпна по съвсем друга причина. Беше сериозен. Боже, може би беше опасен луд. И от къде баба ѝ го беше изкопала?
– Трябва да си тръгваш – каза Иза бавно. – И пак ти казвам да стоиш настрани от това. Не разбираш какъв е Робърт, ако си мислиш, че можеш да правиш фокус-мокус покрай него. Ще те убие. Ще те зарови до Джими Хофа и никой никога няма да намери тялото ти, разбра ли?
Шанс въздъхна.
– Дали една демонстрация ще те накара да се чувстваш по-добре?
Демонстрация?
– Ъм, демонстрация на какво по-точно?
– На моите фокус-мокус способности, както ги наричаш.
Иза се размърда. С всяка минута ставаше все по-странно.
– Виж, защо просто…
– Сега можеш да отвориш очи.
Тя мигна и след това отскочи от шок. Беше на стола със Шанс. В скута му, за да е по-точна, ръцете ѝ бяха около врата му, а устата ѝ само на сантиметри от неговата. Боже, как по дяволите беше станало това?

***

Шанс гледаше как Иза се измъква от него с побелели кокалчета на пръстите ѝ докато стискаше халата си. Тя отстъпи няколко крачки и се огледа сякаш очакваше да има някой друг в спалнята.
– Какво ми направи? Как се озовах в скута ти? – Попита накрая.
Толков лесно щеше да бъде ако просто ѝ кажеше истината. Да ѝ покаже истината, защото веднъж след като ѝ каже “аз съм вампир” тя ше иска доказателства. Но подозрението в погледа ѝ го спря. Е, това, и простият факт, че искаше Иза да го опознае по-добре преди да разбере какво е. Шанс беше живял достатъчно, за да е наясно какво назрява в него, а също и че не се случва особено често.
Естествено, той беше привлечен от нея още първата вечер като я видя, след това прерасна в харесване заради куража и смелостта ѝ. Но не това беше толкова необичайно. Онази връзка, сякаш тя вече беше част от живота му. Някой хора наричаха това химия, други страст, а някои дори съдба. Шанс не се вълнуваше от наименованието му. Само знаеше, че е истинско.
Тя също изпитваше нещо към него. Можеше да го помирише в начина, по който миризмата ѝ се сменяше, когато е покрай него, по начина по който сърцето ѝ препускаше, когато той я погледне и по това как тялото ѝ се накланяше към него, макар погледа ѝ да беше пълен с предпазливост. О, част от това се дължеше на привличането на съвместими мъж и жена, но имаше нещо повече. Шанс възнамеряваше да разбере колко е това повече, а след това да ѝ покаже какъв е, защото нямаше да се крия от нея още дълго.
– Използвах моят фокус-мокус и те хипнотизирах. – Отвърна. В по-голямата си част беше истина. Просто не уточни, че силата му произлиза от това, че е вампир.
– Хипнотизира ме? – Повтори тя. – С какво?
– С погледа и гласа ми. – Отвърна ѝ като сви рамене. Беше достатъчно вярно.
Иза започна да отстъпва.
– Това е прекалено странно. Ти си някакъв луд Дейвид Копърфийлд и баба ми те е наела да върнеш брат ми безопасно по някакъв абракадабра начин?
– Казах ти, че не става въпрос за пари. – Поправи я Шанс.
– Както и да е. – Каза Иза, а след това погледът ѝ потъмня. – Не си правил нищо перверзно докато бях в скута ти, нали?
Шанс скръсти ръце пред гърдите си.
– Ако смяташ, че съм някаква долна измет, която би принудила една жена да извърши нещо против волята си, тогава е най-добре да се обадиш в полицията. Накарах те да дойдеш при мен, защото това доказва способностите ми. Ти нямаше да дойдеш да седнеш на колената ми по собствена вола, нали? Но това е всичко, което направих, Иза, а ръцете ми си стояха пуснати от двете ми страни през цялото време.
Той сключи погледа си с нейния докато тя не погледна настрани, но подозрението я беше напуснало. Да, все още имаше объркване и здравословна доза предпазливост, но вече нямаше яростно обвинение…
Иза се приплъзна от другата страна на леглото.
– И така… можеш да отидеш при Робърт и да го, ъ, хипнотизираш да ти каже къде се намира Фрайзиър?
– Да. – Просто отговори Шанс.
Тя прехапа устни. Бяха минали повече от две седмици от както брат ѝ се беше свързал с нея. Дори и да беше успял да се измъкне, за да се обади, може да е бил заловен и завлечен обратно.
Цялата несигурност около съдбата на брат ѝ я накара да бъде дръзка. Можеше просто да стои и да приема уверенията на Робърт, че Фрайзиър е добре. Всичко, с което разполагаше в момента беше обвързан с честта си хипнотизатор. Просто трябваше да се възползва от това.
– Да предположим, че можеш да го направиш, Фрайзиър ще бъде охраняван. Доста си добър с трика си един срещу един, очевидно, но как ще се справиш с няколко мини гангстера с пистолети? Ще бъдеш застрелян преди дори да се доближиш до Фрайзиър. Или и двамата ще бъдете застреляни преди да успеете да се измъкнете. Трябва да се уговорим кога ще се случи това. Къщата на Робърт е огромна, а той обича да държи нещата близко до него, така че е добре първо там да провериш. Мога да отида там и да оставя вратата отворена, или нещо подобно. След това мога да го, хъм, разсея, докато ти се промъкваш и направиш твоето нещо ала Дейвид Копърфийлд.
– Иза, много смело от тяоя страта, но не е необходимо. Много лесно мога да проникна в къщата на Робърт и нито той, нито някой от хората му могат да ме спрат да си тръгна.
– Брат ми може да бъде убит заради твоята арогантност. – Отвърна грубо Иза. – Извинявай, че не се чувствам комфортно от това.
Срещна погледа ѝ непоклатимо.
– Правил съм това преди. Господарят ми ми вярва. Баба ти ми вярва. И ти ще трябва да ми се довериш.
Тя го изгледа с твърд поглед. Още един, който казваше, че не вярва на никого освен на себе си. Шанс трябваше да го оцени. Беше живял с това като свое кредо през по-голямата част от човешките си двадесет и седем години.
– Погледни от този ъгъл. – Притисна я той. – Къде се намираш сега? Зависиш от много съмнителната милост на Робърт, че няма да убие брат ти, ето къде. Използваш единствената разменна монета, която имаш – себе си, за да осигуриш безппасността на Фрайзиър, но Робърт все още държи всички козове. Трябва да имаш асо в ръкава, което Робърт няма да очаква. Е, Изабела, аз съм това асо и можеш да си сигурна, че Робърт изобщо няма да ме очаква.
– Справям се добре. – Очеводно защитавайки се, каза Иза. – Не те видях по-рано в ресторанта да издухваш Робърт!
– А, да. – Устата на Шанс се изви в усмивка. – Имаш бактериална инфекция. Много умен ход. Сигурен съм, че няма да може да вдигне Мини-Моб с дни.
– Мини-Моб? – Иза се засмя. Шанс се зарадва да я види така. – Фен на Остин Пауърс?
– Виновен.
– Я чакай – смехът ѝ рязко спря. – От къде знаеш това? Не беше там. Как е възможно да го знаеш?
Защото бях на покрива отсреща и те слушах цяла вечер. И почти скочих да изтръгна с голи ръце топките на Робърт, когато го чух да ти предлага да отидеш с него у тях. Той трябва да благодари на щастливите си звезди, че имаше твоето прикритие с измислена бактериална инфекция, или никога нямаше да стане баща.
Но, разбира се, Шанс не можеше да каже това. Не можеше да каже на Иза, че я наблюдава доста по-дълго от колкото първоначалното му разузнаване изискваше. Нито пък, че докато е била под душа по-рано е лежал в леглото ѝ, за да може ароматът ѝ да го обгърне целия.
Да, каквата и дума да описваше състоянието на Шанс, то беше лошо.
– Следвах Робурт, за да уцеля удобен момент да го хвана насаме. – Шанс се спря на това. – Така че, по-рано бях достатъчно близко до ресторанта, за да чуя какво се случва. Никой от тях не разбра, нито пък ти. Имам известна практика в това, Изабела. Можеш да ми вярваш.
Той толкова много искаше тя да му се довери, защото умишлената му неяснота и тези множество недовършени изречения бяха изтощителни. Ако беше научил нещо за век и малко живот, то това беше, че честността е в основата на всяка връзка. Жените биха простили много неща, но лъжата е на върха от непростимите грехове. Ако Иза беше поискала по-конкретни отговори, Шанс щеше да ѝ ги даде. Без значение дали беше готова да ги чуе или не.
Тя отново загриза устната си. Шанс я гледаше и искаше да направи същото.
Трябваше по-скоро да проведе разговора “аз съм вампир”. Вдишването на аромата на нейната възбуда по-рано почти го беше изкарали от кожата му, защото беше почувствал, че очите му се променят, а зъбите похотливо притискаха венците от самосебе си. Дори сега, кръвта му искаше да се събере на едно определено място и Шанс трябваше да се концентрира, за да я изпрати другаде. Съжаляваше човешките мъже, които нямаха контрол над това. Способността да насочваш и кръвта си да отиде там, където искаш беше прости друга способност на вамира. Биеше проклетото ходене наоколо надървен, и от друга страна никой вампир никога не страдаше от импотентност.
– Добре. – Най-накрая каза Иза. – Ще те оставя да си направиш фокуса върху Робърт, за да локализираш брат ми, но ако разбереш къде е ще ми се обадиш, разбра ли? Защото ако нещо се случи…
– Нищо няма да се случи. – Кротко я прекъсна Шанс.
Тя го погледна с онзи поглед. Онзи, който казваше, че доста неша са се обърквали в живота ѝ. Шанс си спомни, че беше прочел, че родителите ѝ са починали в самолетна катастрофа докато са били на ваканция на Бахамите, а Иза е била едва на тринадесет. Баба ѝ ги беше отгледала заедно с Фрайзиър. Да, Иза може и да беше научила, че живота не винаги носи щастлив край, но в този случай, Шанс можеше поне да обещае, че няма да направи грешка с Фрайзиър.
Ако изобщо беше жив.
Изгони тази мисъл. Докато тялото му не се появеше, щеше да смята, че е жив. Фактът, че Ричи и Пол не знаеха къде се намира онази вечер, когато ги попита, не че помнеха, че тялото, което бяха опаковали в чувал и заровили ги беше разпитвало, разбира се, притесняваше Шанс. Смяташе, че двамата главни главорези на Робърт ще са наясно с тази информация, но може би Робърт се беше заел лично. Може би беше умно от негова страна като се имаше предвид колко слаби бяха умствените стени на Боулинг топката и на Миризливко. Самият Робърт беше направен от по-груб материал. Шанс смяташе, че ще се наложи първо да пие от кръвта му, за да го накара да прави каквото пожелае, докато за Ричи и Пол му беше необходим единствено зеления втренчен поглед, за да изпеят всичките си тайни.
– Нищо няма да се обърка. – Повтори. Ако Фрайзиър Спага беше жив, то той щеше да го върне в този му вид. Ако вече беше мъртъв… тогава Шанс щеше да се увери, че всички, замесени в това ще последват неговата съдба.
Иза го погледна преценяващо.
– Разчитам на това.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!