Глава 2
Иза влезе в Блу Ридж Вайнярдс петнадесет минути по-рано. Не искаше да изпусне Шанс ако се появи. Какво странно име, мислеше си тя. Може би беше псевдоним.
Отново се зачуди какво ли е намислила баба ѝ. Разбира се, не си направи труда да ѝ звъни и да я пита. Нямаше нужда да я разстройва като ѝ каже, че ще прекрати всчко, зад което стоеше сладката възрастна жена. Шанс беше казал, че неговият “господар”, което според Иза беше просто формална дума за баща, е приятел на баба ѝ. Въпреки изобретателните лъжи на Иза, баба ѝ сигурно беше разбрала, че Фрайзиър имаше проблеми, което не беше нещо ново. Беше доста труден тийнейджър и макар че се поуспокои през двайсетте си години, все още беше трудно да се каже, че е примерен гражданин. Иза не знаеше как успяваше да плаща наема си, като Фрейзиър не се е хващал на сериозна работа от години.
И все пак, при внезапното изчезване на брат ѝ и изненадващия годеж на Иза с мъж като Робърт, нищо чудно, че баба ѝ се е уплашила.
– Здравей Иза – продавачът я поздрави. Познаваше се с повечето служители в магазина, понеже купуваше повечето от виното си от тук.
– Как е, Джим? – Попита тя.
– И да се опалча, кой би чул? – Отвърна ѝ с приятелска усмивка.
Кой наистина? Съгласи се на ум Иза. Определено не и полицията. Отиде при тях веднага след като Робърт ѝ предложи, ако можеше така да го нарече, когато ѝ каза: “Добри новини, Иза. Реших, че ще се оженим” и веднага след това прекъсна незабавното ѝ отрицание с “Да си виждала брат ти Фрайзиър наоколо скоро?” със знаещ блясък в очите. Робърт беше продължил: “Да, знам със сигурност, че ще го видиш след сватбата, а ако нямаме такава, е… Този твой брат. Склонен е към инциденти, нали?”
Беше разказала това на първия полицай, когото срещна в управлението на следващия ден и никога няма да забрави какво направи той. Огледа се наоколо, затвори вратата на офиса си и плъзна жалбата ѝ по бюрото обратно към нея.
– Изглеждате приятна госпожица – каза, без да я поглежда. – Мисля, че трябва да Ви поздравя за годежа… и никога не подавайте тази форма към мен или някой друг, ако живота на брат ви ви е мил, както и вашия.
Тогава разбра, че всички слухове за Робърт Бертини бяха верни. Той управшяваше улицата, а както изглеждаше имаше и влияние в полицията.
Можеше да опита отново. Щеше да се обади на ФБР, Държавна сигурност, на някого, но по-късно през деня в ресторанта получи телефонно обаждане.
– Иза – каза брат ѝ в момента, в който тя вдигна. – Не казвай името ми и слушай много внимателно. Нуждая се да продължиш с фарса с годежа. Робърт смята, че и двамата ни е притиснал в ъгъла, но всичко ще се нареди, обещавам.
– Добре ли си? – Попита тя като се опитваше да звучи нормално пред служителите си.
– Да. Не мога да обясня, но продължавай да играеш ролята. Ще се свържа с теб веднага щом мога, но не по телефона. Първото, което ще направи Робърт е да започне да подслушва телефоните ти.
Затвори, но Иза каза:
– Сгрешили сте номера. Няма проблем. – И след това затвори сякаш нищо необичайно не се беше случило.
По-късно се замисли за нешата, които Фрайзиър беше казала като “играй ролята” и “Робърт мисли, че ни е притиснал в ъгъла и двамата”. Като заложник, Иза не мислеше, че има привилегиите за частни разговори, но също така нямаше логика да говори подобни неща пред този, който го държи. Дали Фрайзиър по някакъв начин е успял да се измъкне?
– Здравей, Изабела.
Толкова се беше вглъбила в мислите си, че дори не чу отварянето на вратата на магазина. И все пак, Шанс стоеше точно зад нея с лека усмивка. Под силната флуорисцентна светлина косата му изглеждаше много тъмно кафява, вместо черна, каквато ѝ се бе сторила предната вечер, а кожата му беше изненадващо бледа. Очите му, чийто цвят не бе успяла да определи, се оказаха интригуваща смесица между сиво и синьо. Като океан, помисли си. Точно преди буря.
Зяпаше ги. Като разтърси глава се върна обратно в настоящето.
– Джим, ще имаш ли нещо против ако покажа новата стока отзад? – Попита, като се усмихна на продавача.
– Разбира се – отвърна ѝ като леко махна с ръка. Купуваше по много и винаги плащаше навреме. Джим би я оставил да прави почти всичко, което си поиска.
Иза тръгна към задната част на магазина, доволна, че Шанс я последва без възражения. Когато бяха далеч от любопитни очи Иза започна направо.
– За каквото и да те е наела баба ми, отменям го. Ако ти дължи някакви пари за работата, ще ти платя. Просто ѝ кажи, че нищо не си намерил, или пък, че всичко е наред. Не се нуждае от повече стрес на тази възраст.
Шанс я погледна с неприкрито любопитство.
– Мислиш, че съм някой, когото тя е наела? Искаш да кажеш, че баба ти не ти е казала нищо за мен?
– Не – отвърна нетърпеливо. – Но който и да си, не би искал да се замисаш в това. Повярвай ми, друже. Това надхвърля всичко, което всяка скала за плащане може да си струва.
Той продължаваше да я гледа сякаш му говори на чужд език. Иза потропа с крак. Може би Висок, Тъмен и Тъп беше точното описание за него.
– Баба ти някога да е споменавала името “Боунс”? – Попита я много предпазливо.
– Кой?
Шанс вдиша дълбоко. От аромата ѝ и празното изражение на лицето ѝ съдеше, че казва истината. Нямаше представа, че е вампир. Ако баба ѝ не ѝ е разказвала за Боунс, то тя не знаеше, че съществуват вампири.
Това можеше да направи нещата доста по-трудни.
– Единственото име, което има значенив тук, е Робърт Бертини. – Продължи тя. – Очевидно вече знаеш в какво е замесен, така че не трябва да обяснявам колко опасно би било за здравето ти, ако продължиш да се забъркваш.
Шанс се засмя.
– Ще се изненадаш колко неща може да понесе моето здраве, скъпа. Твоят малък Обирджия изобщо не ме стряска и както ти казах предната вечер, тук съм за да ти помогна. Не е въпрос на пари, така че си пази банковата сметка. Въпрос на чест е.
– Чест? – Иза не успя да подтисне изсумтяването си. Можеше да се справи без някой да се намесва. – Ясно. Направи ми услуга. Разкарай се, преди нещата да са станали по-зле.
Толкова по-лесно щеше да е, ако знаеше какво съм. – Помисли си Шанс. Но не беше негова работа да я просветлява. Все още не. Може би имаше причина за потайността на Грета. Може би Изабела беше от онези хора, които не можеха да се справят със знанието. Не му изглеждаше така, но все пак това беше втория път, когато говори с нея.
Шанс се усмихна.
– Благодаря за препоръката за вино. – Каза и се обърна.
Иза го гледа как си тръгва, хваната от неприятното усещане, че това не е последния път в който го вижда.
***
Точно в девет часа предчувствието на Иза се потвърди, когато познат тъмнокос мъж се плъзна към маса дванадесет в ресторанта ѝ. Тя почти изръмжа силно от раздразнение. Говори ми за неприемане на намеци!
Шанс дори имаше смелостта да ѝ намигне, докато заемаше мястото си. Какво им ставаше на мъжете последно време? Не разбираха ли, че “Не, означава не”?
Дори не изчака сервитьорката да се приближи до масата му, преди тя да се приближи.
– Каквото и да искаш, нямаме го! – Каза заядливо.
Шанс бутна менюто си настрани като се ухили мързеливо.
– Няма значение. Тук съм заради теб, скъпа.
Иза стисна юмруци. Може и да не беше в състояние да изрита Робърт по задника му, но това не означаваше, че всеки мъж наоколо можеше да игнорира нейните желания в полза на своите!
– Разкарай се, и между другото да наричаш жена “скъпа”, когато дори не я познаваш е сексистко и унизотелзно. Разбра ли, сладки устни?
Имаше намерение да използва ласкавите думи като подигравка, но не се получи. В очите на Шанс проблеснаха искри. Ако не знаеше по-добре, би се заклела че очите му станаха зелени.
– Сладки устни…ммм. Признавам, че искам да проверя.
Начинът, по който гледаше устата ѝ караше Иза да иска да я избърше, макар и не с отвръщение. Да провери дали изведнъж не се е превърнала в десерт, заради интензивността на погледа на Шанс. За някого, който твърди, че не е гладен, Шанс изглеждаше много, много гладен.
– Трябва да си тръгнеш. Веднага.
Иза го каза без да покаже трепета, който я беше обзел вътрешно. Последното нещо, от което се нуждаеше е друго усложнение, а един упорит, адски секси мъж би усложнил нещата.
От друга страна същото щяха да направят и двамата главорези на Робърт, Ричи и Пол, а те току що бяха влезли през вратата.
– О, по дяволите, това са Миризливко и Боулинг топката. – Измърмори Иза.
Шанс започна да се смее.
– Така ли ги наричаш? Колко подходящо.
Тя му хвърли леден поглед.
– Искаш да те убият ли? Напусни! Преди да са те видели!
Но беше твърде късно. Пол погледна в тяхната посока… и спря толкова рязко, че една сервитьорка се блъсна в него. Спагети ала Нона се размазаха по него, но той сякаш не забеляза.
– Ти! – възкликна Пол с глас доста по-висок от обикновено.
Шанс наклони глава:
– Виждам, че носиш любимото си ястие. Сега, ако можеш да се блъснеш в някой, който носи кюфтета, ансамбалът ще бъде пълен.
Иза затвори очи. Боже, беше мъртъв.
Колкото и да е странно, Ричи не изпадна в обичайното си да-извадим-оръжията поведение.
– Не може да си тук – почти изписука. – Ние…
– Вие какво? – Прекъсна го Шанс. – Застреляхте ме? След това ме пъхнахте в багажника, закарахте ме до стар склад, увихте ме в найлонов чувал и ме заровихте отзад? – Шанс остави думите му да потънат и след това се усмихна напълно сърдечно: – Колко нелепо. Ако бяхте направили това, тогава нямаше да стоя тук, нали?
Всички в ресторанта бяха спрели да ядат, за да наблюдават размяната на думи. Иза беше разкъсвана между вкоренения импулс да поддържа безпроблемно вървенето на бизнеса си, и новото, неочаквано желание да разбие чиниите върху главите на Пол, Ричи и дори върхи тази на Шанс.
Грижата за бизнеса победи. Иза се засмя сякаш някой беше казал шега, след това приближи Пол и Ричи с фалшива топла усмивка.
– Хайде момчета, да ви настаним на любимата ви маса. Лаурън, донеси нещо да помогнеш на Пол да се почисти. А Ричи, ти сякаш се нуждаеш от питие.
Тя учтиво ги завлачи през помещението като се преструваше на перфектната хостеса. И двамаг тръгнаха като замаяни, все още загледани в Шанс. Иза не знаеше какво имаше предвид той с малкото си странно изказване за това, което Ричи беше започнал да казва, но по дяволите, това беше нейния ресторант! Не някакъв криминален мачо ринг.
Пол спря.
– Ъм… Иза, ние трябва да тръгваме. Трябва да проверим нещо.
– Бронежилетка? – Пошушна Ричи, докато все още гледаше по посока на Шанс.
– Това трябва да е. – измърмоти Пол.
Изе не я вълнуваше какво си шушукат стига да не првдизвикват други разрушения.
– Не се притеснявайте за него, тъкмо си тръгва. – Каза тихо.
Пол погледна Шанс и изсумтя:
– Аха. И ние така си помислихме снощи.
Какво?
Ричи стиснс Пол за ръката.
– Хайде да се омитаме. Шефът трябва да знае за това.
С последен поглед към Шанс, и бъркотията по ризата си Армани, Пол задърпа Ричи навън. Шанс им махна весело, което накара Иза да иска да го удари отново. За щастие, беше очевидно, че двете отрепки на Робърт имаха по-важна работа някъде другаде.
Шанс се изправи, протегна се и помилва Иза по бузата.
– Има някои неща, за които трябва да поговорим, но не тук. Ще те видя по-късно, скъпа.
– Не, няма, сладкишче. – Отвърна тя колкото можа по-тихо и ядосано.
Той се засмя като я дари с един продължителен поглед
.
Назад към част 2 Напред към част 4
