Месец: март 2023

***

Тази нощ си легнаха заедно и Никол заспа свита в прегръдките на Ред. Изглежда имаха негласно споразумение да не обсъждат сватбените въпроси и просто да бъдат добри един към друг.
На следващата сутрин Ред беше тръгнал за работа преди шест часа. Единственото, което каза, преди да си тръгне, беше, че тя трябва да му се обади за всякакви „важни новини“. След това я прегърна, целуна и ѝ каза, че я обича.
След като той си тръгна, Никол беше достатъчно разтревожена, за да се обади рано сутринта на сватбения си плановик и да изпрати още един имейл, отбелязан като спешен.
Два часа по-късно все още не беше получила отговор.
Сега тя отново се обади на майка си, този път на работа, и попита дали може да се отбие до дома на Марси в обедната си почивка. Майка ѝ каза, че ще го направи, но по-късно се обади отново, за да съобщи, че Марси не е вкъщи и също не ѝ се е обадила.
Никол отчасти се притесняваше, че нещо се е случило с Марси, отчасти се притесняваше, че жената е просто пълна откачалка, а също така се дразнеше, че нищо не може да се получи по отношение на тази сватба.
Знаеше също така, че ако Марси наистина беше направила бързата поръчка вчера, то по всяка вероятност сега вече щяха да ги печатат и евентуално да ги изпращат. Още няколко часа и щеше да е твърде късно да я върне.
Марси ѝ се обади малко след пет следобед.
– О, скъпа, не мога да ти опиша колко абсолютно ужасни бяха последните петнайсет часа от живота ми – каза тя, за да започне разговора.
– Добре ли си – всички ли са добре в дома ти? – Попита Никол.
– Е, вече са. Но за известно време нищо не беше наред. Първо, изгубих си телефона – или ми го откраднаха. Не съм сигурна какво точно. Със съпруга ми излязохме да хапнем снощи и разбрах, че съм оставила телефона си в колата му на паркинга. Така че излязох, предполагайки, че ще бъде на седалката или нещо подобно – и нищо. Отначало си помислих, че трябва да е някъде другаде, но после започнахме да търсим и да търсим и той така и не се появи.
– Уау – каза Никол, преглъщайки раздразнението си. Дори не беше сигурна, че вярва на това, което тази жена ѝ казваше.
– И знаеш ли, че щях да проверя гласовата си поща от телефона на мъжа ми или да проверя електронната поща от компютъра си, но тогава Харолд започна да изпитва болки в гърдите на всичкото отгоре. А той има сърдечно заболяване, имай предвид.
– Добре ли е?
– Наложи се да отидем в спешното отделение, а след това му направиха толкова много изследвания… в един момент изглеждаше сигурно, че е получил инфаркт. Но в ранния следобед изглеждаха сигурни, че е добре и мога да го заведа вкъщи. Но трябваше да спра и да изпълня няколко рецепти за тези нови лекарства, които му преписаха, а след това излязох и веднага купих нов телефон.
– Получи ли съобщенията ми?
– Получих, скъпа, и се обадих на продавача.
– Те вече са ги изпратили, нали? – Каза Никол, вече знаейки отговора.
– Много, много съжалявам, скъпа. Иска ми се да можех да го върна. Наистина искам. Но това беше просто един лош, ужасен късмет.
Никол въздъхна, сбърчи вежди и се замисли. Честно казано, не знаеше какво да прави сега, освен да приеме, че това се е случило и е било катастрофа. В по-голямата си част това беше нейна собствена вина. Ако не беше ядосана и импулсивна, нямаше да не са в тази ситуация.
– Радвам се, че съпругът ви е добре – каза тя накрая. – Здравето е най-важното нещо.
– Толкова е вярно, скъпа. Толкова е вярно. И аз знам, след като имам болен съпруг, колко истински са тези думи.

***

Когато Ред се прибра вкъщи същата вечер, Никол му разказа за разговора си с организатора на сватбата и той я изслуша със скептично изражение. След като тя приключи с обясненията, той каза:
– Вярваш ли ѝ?
Никол сви рамене.
– Честно казано, не знам на какво да вярвам в момента. А ти?
Той се усмихна леко.
– Това е малко пресилено, но всичко е възможно.
– Каква причина би могла да има, за да не отмени поръчката?
Той се засмя.
– Много причини. Може би получава отбив от доставчика при големи поръчки. Може би защото знае, че колкото повече хора има на тази сватба и колкото по-голяма е тя, толкова повече ще се повишат акциите ѝ, когато каже, че я е планирала в автобиографията и уебсайта си.
– Или може би си е загубила телефона и съпругът ѝ се е разболял.
Ред се усмихна.
– Сватбените снимки в сайта ѝ ще изглеждат адски впечатляващо, когато на тях присъства огромна тълпа.
– Аз го провалих и всичко е по моя вина. Нека просто да наречем нещата с истинските им имена – каза Никол.
Ред не отговори. Той само я погледна многозначително.
– О, значи наистина смяташ, че всичко е по моя вина – каза тя, внезапно ядосана и виновна едновременно.
– Аз не съм казал нищо. Мисля, че се държа доста мило с цялото това нещо, като се има предвид, че току-що преминахме от малка интимна сватба с най-близките ни приятели и семейство към превръщането ни в Том Круз и Кейти Холмс. Може би просто трябва да поканим папараците, докато сме в това положение.
– Нямам нищо против – каза Никол. – Не се срамувам, че се омъжвам за теб. – Той направи отвратителна физиономия.
– Не ми говори такива глупости, Никол.
– Какви глупости?
– Да се срамувам, че се омъжвам за теб? Сериозно? Това ли е най-доброто, с което разполагаш?
– Не се опитвам да доказвам, че мога да се справя с теб в областта на остроумието, Ред. Това не е една от целите на живота ми. – Той поклати глава и се отдалечи от нея.
Искаше ѝ се да вика и да крещи, за да привлече вниманието му, но това беше загубена кауза.
Тази глупава сватба почти беше разрушила всичко.

Назад към част 11

МАКС

Малката спалня, която ми бяха дали в задния ъгъл на Замъкът на Б.М.П.Б. беше достатъчно голяма, за да побере малко повече от само едно легло, което ми се струваше изключително обидно, тъй като бях дал всяка капка от магията си на Джери, докато тя създаваше това проклето нещо.
Честно казано, бях се вглъбил повече в усещането, че споделям силата си с нея, отколкото да се концентрирам върху това, което тя правеше с магията ми, така че поне донякъде бях виновен, но тази глупост нямаше да ми свърши работа.
Издърпах вратата на спалнята си, като имах намерение да я издиря и да поискам по-добра стая, но вратата се блъсна в ръба на леглото ми и се заклещи там със силата, която използвах.
Проклех се, дръпнах я, но някак си успях да я заклещя още повече, а дървото изстена в знак на протест, когато я дръпнах отново.
Подпрях крака си на леглото и го засилих, като вложих тежестта си в движението. Вратата се освободи и аз излетях назад в коридора, удряйки се в задника си с поток от проклятия.
– Е, това е един от начините да обелиш лук – каза Джъстин Мастърс някъде над мен и аз изругах още по-силно, докато се изтласквах на крака и се завъртях срещу него.
– Какво си казал? – Изръмжах, даровете ми се откъснаха от мен и хвърлих силна доза ужас по негов адрес, но умствените му стени бяха твърди и очакващи, така че атаката не направи нищо повече от това да го накара да трепне.
– Не всеки ден някой небрежен нинист пада в краката ми, това е всичко – отвърна той с вдигане на рамене, преди да се обърне и да се отдалечи от мен, сякаш това вече е приключило.
– Говорил ли си с Джери? – Поисках, като се впуснах в крачка с него без покана.
– Как това е твоя работа? – Попита ме Джъстин, като ме погледна с ъгълчето на окото си и леко изпъчи гърди. Имах добър крак за ритане и поне петдесет килограма мускули, така че не беше точно плашещо.
– Защото между мен и нея има нещо хубаво и искам да съм сигурен, че си наясно, че каквото и да си мислиш, че имаш с нея, вече е приключило.
Джъстин леко се подигра, но не каза нищо, като се опита да увеличи темпото си, насочвайки се към банкетната зала, където ароматът на прясно изпечени багети ни зовеше като призив.
– Изплюй го – изръмжах аз, хванах го за яката и го принудих да се обърне с лице към мен.
Джъстин се изправи на крака, кучешко ръмжене отлепи устните му, на което аз отговорих със съскане като котка. Това сякаш го накара да осъзнае, че губи хватката на все така грижливо контролираната си персона, и той притисна устата си в тънка линия.
– Кажи го – настоях аз, когато той изглеждаше склонен към мълчание. – Виждам как думите се въртят в този твой череп и усещам презрението ти като миризмата на пръдня във въздуха, така че няма смисъл да се сдържаш.
– Добре – каза надменно Джъстин, свали ръката ми от яката си и оправи бръчката, която бях оставила там, преди да вдигне брадичката си и да ме погледне право в очите. – Ти, Макс Ригел, си просто една далавера във водата на младостта на Джералдин – каза той и за мое пълно възмущение усетих нотка на съжаление, която идваше от него, докато ме разглеждаше. – Ти си нахален и невъзпитан, свински надут, арогантен и напълно непоколебим в своята самоувереност. И все пак си висок и мускулест и без съмнение талантлив в задоволяването на жените, така че засега моето сладко цвете е позволило главата му да се отклони от тези по-малко желани черти в полза на това да те използва за тези цели. Това е пределно ясно за всички, освен за теб. Всеки прекрасен член на В.С.О. те гледа как се надвесваш над нея като разгонено куче, а ние се усмихваме на властта, която тя упражнява така лекомислено над един мъж, който смята себе си за недосегаем. Може би тя вече не желае да изпълнява уговорката си да се омъжи за мен и макар да е срамно, семейството ми винаги е служило и ще служи на короната. Бракът ми винаги ще бъде само в полза на Вега, по един или друг начин, и аз съм повече от доволен от това, която и да е моята булка. Джералдин също е посветила живота си в тяхна служба и може да е прекъснала годежа си с мен, но това не означава, че някой в цялото кралство поне за миг вярва, че сега ще се обърне към теб, когато реши, че е готова да си вземе съпруг. Некадърният наследник на водата, който се държи за титлата си и пожелателно претендира за престола, за който всички освен него и малките му приятелчета вече знаят, че никога няма да види сянката на перверзните си задни части да се спуска върху него. Тъжно е, наистина, че и ти не можеш да видиш това. Но все пак е забавно.
Мускулите ми бяха толкова здраво сковани, а челюстта ми така жестоко скърцаше, че не направих нищо, докато Джъстин се обърна и се отдалечи от мен, насочвайки се към банкетната зала, където Джералдин несъмнено водеше новосформирания двор на Вега във всякакви роялистки глупости.
Обърнах вниманието си навътре, като затворих очи, изпуснах дълъг дъх през носа си и използвах собствените си дарби, за да потисна голяма част от гнева, който изпитвах, преди да се окажа в състояние да хукна след Джъстин и да забия добре поддържаната му глава в новопостроените стени на замъка.
Когато се уверих, че отново мога да се контролирам, отворих очи и се понесох към вратата на банкетната зала, а магията се увиваше около мен, скривайки ме в сенки и прикривайки присъствието ми от всеки, който би могъл да се обърне по пътя ми.
Облегнах рамо на току-що издълбаното дърво на вратата и надникнах вътре.
Залата беше подредена с пет дълги маси, които се простираха към вратата, където стоях, а в далечния край на огромното помещение имаше горна маса на подиум, която ръководеше всички тях. В решетката бушуваше огън, който се намираше зад двата стола, подобни на трон, които бяха изработени специално за Вега, за да седнат на кралските си задници, но Тори не беше там, за да седне на своя, а Дарси беше… е, дявол знаеше къде е Дарси. Притеснявах се за нея, знаех това.
Джералдин стоеше близо до горната маса, а проницателното ѝ изражение обхождаше събралите се бунтовници. Те бяха най-близките ѝ съюзници, най-големите защитници на рода Вега и най-запалените поддръжници на възвръщането на трона на Тори и Дарси. София и Тайлър посочваха нещо на неговия Атлас, несъмнено поредната статия, която подготвяше за изпращане в пресата, напомняйки на Солария, че всички ние все още сме тук, все още се борим, макар да беше лесно да се почувстваме забравени, докато плаваме произволно през морето, далеч от местата, които всички някога бяхме наричали дом.
Нямаше място за мен или за другите наследници, които бяха отделени. Дори баща ми и майките на Сет и Кейлъб бяха оставени да седнат на една от петте маси, макар че като ги наблюдавах, можех да кажа, че кроят планове как да си върнат властта. Просто не ми се струваше, че има значение какво правят тук, не и заобиколени от тази група роялисти. Никой от тях нямаше да бъде спечелен от Вега, никой от тях нямаше интерес да подкрепи претенциите ни за трона.
– Чип чоп! – Извика Джералдин и аз насочих вниманието си към нея, като хвърлих заклинание за усилване по неин адрес и се съсредоточих върху всичко, което казваше на заобикалящите я феи. – Армията няма просто да се организира сама. Трябват ми доклади за новите казарми и за всички проблеми, които са възникнали, откакто сме отплавали на този съдбовен остров.
Групата от най-близките до нея феи започна да вика доклади за това как върви преместването на бунтовниците, като даваше факти и цифри за жилищата, които се издигат по целия остров на стратегически позиции. Още повече от тях започнаха да докладват за напредъка, постигнат в изграждането на щитове и защити на нашата нова крепост, а други я уведомяваха как върви работата по производството на храна, дрехи и т.н.
Един от най-гласовитите сред тях беше Уошър, който драскаше с перо пред себе си, докато записваше всичко казано и чертаеше карта на острова. Джералдин гледаше над рамото му, като му даваше бележки за подобрения и му казваше, че ще го представи на истинските кралици за одобрение, когато всичко бъде в добро състояние.
Хвърлих даровете си към заобикалящите я феи, търсейки някакви признаци на измама или предателство, но нямаше нищо. Издирването на този, който беше предал местоположението ни на Лайънъл, когато той нападна Нора, не беше довело до нищо и сега всички се чудехме дали все още има предател в нашите редици или този, който е бил, е умрял или избягал по време на битката. Аз не знаех и тази мисъл ме преследваше безкрайно, но бяхме взели предпазни мерки. Атласите, които сега се раздаваха по-свободно между бунтовниците, бяха снабдени с хардуер, който сканираше всички изходящи съобщения и ограничаваше достъпа до външния свят. Освен това само на малцина специално подбрани феи беше позволено да пътуват до континента, за да събират основни запаси, а защитите около скривалището ни не позволяваха на никого да напусне без разрешение както чрез звезден прах, така и физически. Правехме всичко възможно, за да се предпазим, и ми оставаше само да се надявам, че това ще е достатъчно. Нуждаехме се от време, за да се прегрупираме, да подсилим числеността си и да планираме възможно най-скорошното си отмъщение на Лайънъл.
Когато Джералдин изглеждаше доволна от всичко, което беше видяла, тя се премести на следващата маса, където задникът Джъстин сега седеше чинно и прилично със салфетка, преметната през скута му, докато режеше багета на парчета с нож и вилица като шибан езичник.
Джералдин започна да разпитва заобикалящите го феи за разузнавателните мисии, на които явно ги беше изпратила, като сравняваше докладите им за евентуални бунтовнически крепости в кралството и отбелязваше всички центрове на Небуларната инквизиция и тяхното местоположение.
Джъстин се включи с куп информация за земята, която е прекосил, докато е бил заклещен в парашута, и за мое отвращение, заобикалящите го феи симулираха, възхищавайки се на издръжливостта му, докато понасяше стихиите в легендарната си съдба на бягство и смелост. Звучеше ми така, сякаш идиотът просто имаше късмет да не умре, докато се мотаеше там горе в пелена, изкована от листа, която Тори беше използвала, за да спаси мършавия му задник, когато и се беше изпречил на пътя на бойното поле. Никой не го е питал къде се е изсирал през всичките тези дни, нали? О, не, никой не се интересуваше колко пъти му се е налагало да пикае там горе. Но сега Джералдин говореше за издигане на статуя в негова чест или за изтъкаване на гоблен от смелите му забежки за кралския дворец.
Като оставим настрана раздразнението ми към Джъстин, не можех да не осъзная какво се случва тук. Това, което аз и останалите наследници така явно бяхме пренебрегнали, докато ближехме раните си и се потапяхме в скръбта си по изгубения ни брат.
Войната все още бушуваше. А Джералдин и В.С.О. не бяха пропилели нито миг, въпреки че се бяха сблъскали със собствените си загуби и болка. Те събираха разузнавателна информация, мобилизираха се за следващия удар. Това беше… унизително. През целия си шибан живот бях обучаван да поемам отговорност, учех се как да водя и бях подготвен за всеки случай. И все пак, когато нашите хора имаха най-голяма нужда от нас, от лидерство и напътствия, от някой, който да се изправи и да им каже, че няма да се пречупим, аз не бях направил нищо.
Джералдин беше организирала това, а Тори се беше активизирала, тя беше събрала бунтовниците след поражението им и явно наблюдаваше всички тези планове, докато Джери ги привеждаше в действие. Несъмнено провеждаха и още военни съвети, крояха планове, разгадаваха какво е замислил Лайънъл.
Да не говорим за факта, че Тори се бе отправила към онази библиотека и се бе върнала с няколко книги за забравена магия, още планове горяха в зелените ѝ очи, дори когато се разпадаше заради всичко, което бе загубила.
Майната му.
Направих крачка встрани от банкетната зала, чувствайки се нежелан там въпреки изобилието от багети, които караха стомаха ми да къркори от нужда. Нямаше да си седя на задника и да ям. Трябваше да направя нещо истинско. Трябваше да помогна за военните усилия и да спра да се измъчвам като малката кучка с права, за която Джъстин явно ме смяташе. Трябваше да се активизирам и да покажа на Джералдин, че мога да бъда мъжът, когото тя е избрала в дългосрочен план, че не съм просто някакъв флирт от младостта ѝ, нищожна грешка, която ще използва и ще забрави.
Обърнах се рязко и се отдалечих от вкусния аромат на храна, насочих се към внушителното стълбище в центъра на замъка и го изкачих с бърза крачка.
Никой не ми обърна особено внимание, докато не се насочих към следващото стълбище, което водеше към последния етаж, частните кралски апартаменти, за които бях готов да се обзаложа, че са около милион пъти по-хубави от стаята, която ми бяха дали долу в утайката на това място. Джералдин дори не бе имала доблестта да ме предупреди за размера на стаята, а просто бе възложила на някакъв нископоставен член на В.С.О. да ме заведе там и да ме информира, че съм благословен да бъда приет в обителта на истинските кралици. Това бяха глупости. И щях да и го кажа веднага щом и докажа, че струвам повече от някакъв натъпкан с костюми и салфетки кретен на име Джъстин.
Направих крачка, за да мина покрай стражите, които стояха на стража в подножието на стълбите към кралските покои, но те мигновено се втурнаха в действие, ледена стена препречи пътя ми, докато четиримата се преместиха в отбранителни позиции.
– Нямате свободен достъп до истинската кралица – каза твърдо единият от тях, в очите му се четеше смелост, която направо ме молеше да я ударя, но аз се сдържах.
– Тя ще иска да ме види – измърморих аз, очаквайки някой от тях да отиде да потвърди това твърдение, но никой от тях не помръдна.
– Засега не сме чули никакви знаци, които да подсказват, че Нейно височество се е събудила. Свободни сте да чакате тук, докато тя го направи. Освен това имаме строги заповеди да не нарушаваме съня ѝ.
Свих очи към тях, после направих усилващо заклинание и наклоних глава назад, като изревах името на Тори с пълно гърло. Четиримата стражи извикаха и захлупиха с ръце ушите си, но преди някой от тях да успее да си помисли някакви
глупави идеи да се бият с мен, един отговор се обади отгоре.
– Пуснете го – каза Тори. – Ако не го направите, той само ще започне да вика река от сълзи и ще наводни цялата сграда.
Охранителите неохотно се отдръпнаха настрани и аз се промъкнах покрай тях, като им предложих смъртоносни погледи и ясно предизвикателство към всеки от тях да ме потърси по-късно, ако иска да се бие истински. Отклонените погледи и леките навеждания на главите им ми дадоха да разбера, че никой от тях няма да се възползва от това, и аз приех незначителното повишаване на егото си, докато най-накрая се насочвах нагоре по стълбите.
Бутнах вратата на стаята на Тори и повдигнах вежди, когато я намерих там, кръстосана на пода, само по черна тениска и бикини, а тъмната ѝ коса беше вързана на небрежен възел на главата.
До вратата имаше чиния с недокосната храна, която приличаше на снощната вечеря, а до нея – почти празна бутилка текила, за която предположих, че е вариантът, който е избрала вместо нея.
Беше си направила нещо като гнездо от купчина монети и скъпоценности от съкровищницата на Дариус, за да седне в него, а около нея имаше пет древни на вид книги, отворени на различни страници.
– Е – казах бавно, като се вгледах в набързо надрасканите и зачеркнати бележки върху смачканите парчета хартия, които бяха разхвърляни по пода. – Изглеждаш гадно.
– Защо да ти благодаря – отвърна тя саркастично, отпивайки от бутилката текила, докато задържаше погледа ми в предизвикателство да го спомена. – Ти самият изглеждаш някак си трагично лишен от живот. Искаш ли да седнеш?
Тя посочи купчината монети до себе си и въпреки факта, че изглеждаше всичко друго, но не и удобно, намирам напомнянето за Дариус за успокояващо по начин, който не очаквах, и внимателно пристъпих покрай книгите, за да заема предложеното от нея място.
Тори вдигна една книга от пътя ми, докато се настанявах удобно, а тъмносинята корица събуди интереса ми, докато я обръщаше в ръцете си, след което я захвърли в скута ми.
– Ето, дай си книга за ерекция. Тя ще те накара да мислиш за Орион.
Изкривих съмнително вежди, но когато се вгледах в красивата украса на лицевата страна на книгата, която изобразяваше най-могъщия елемент във всичките му форми, трябваше да призная, че ме побиха тръпки.
Отворих книгата внимателно, почти благоговейно, тъй като усетих възрастта на тома, и с интерес прочетох увода.

Всички неща започват и свършват с Елемента на водата, тя е живот, както и смърт, сила и чистота. Той е едновременно амбивалентен и алтруистичен. Пазете се от силата да измиете душата си в ледените ѝ дълбини, защото веднъж впуснете ли се в живота на водата, никога повече няма да бъдете същите.

Намръщих се, докато възприемах истинността на тези думи, отгърнах още няколко страници и открих заклинания и заклинания, които не приличаха на нищо, което бях учил досега, и описваха как да използвам силата на водата. Ако четях правилно, дори нямаше значение кой звезден знак притежаваш. Ако искаш да владееш стихията и си готов да платиш цената за това, то тук имаше начини, които можеха да го направят – дори ако ефектът беше краткотраен и служеше само за една цел.
– Това е… чувал съм странни неща за начина, по който магията е била укротявана, преди да бъде открито Пробуждането, но никога не съм знаел, че могат да направят толкова много – казах аз, разгръщайки страници, изброени с инструкции за всички форми на магията на водата, включително и такива, за които дори не бях помислял преди. – Да дават живот…- Прочетох на глас и Тори изтръгна книгата от мен, преди да успея да продължа.
Очите ѝ сканираха страницата, от нея струеше надежда, която се допираше до сетивата ми и подхранваше силата ми, но докато тя прелистваше страницата, на нейно място се настани отчаянието, докато накрая не пусна книгата в скута си.
– Това е за да се напои земята със самовъзстановяваща се вода, така че културите да могат да растат и през сушата – изпъшка тя и ме удари изблик на гняв, преди отново да го овладее. Не… тя не го обузда, тя го скри от мен, позволявайки ми да усетя допира на болката и отчаянието, но закривайки този гняв, сякаш знаеше, че това е най-силната и мощна емоция, която изпитваше в момента, и не искаше да и го открадна.
Протегнах ръка и я хванах, като силата на дарбите ми нарастваше, докато поддържах този контакт и я принуждавах да ме погледне.
– Ти не се справяш – казах ѝ, макар да беше ясно, че тя вече знае това.
– Няма как да се справя с това – отвърна тя, избликът на гняв ме удари отново и този път не си направи труда да го прикрие. – Всичко, което имам, е тази ярост в мен. Трябва да намеря сестра си, да убия онзи кучи син на Дракона и тогава… ами тогава не ми остава нищо, освен ако…
Очите ѝ се движеха по древните книги, които ни заобикаляха, и безнадеждна нужда оцвети въздуха, което ме накара да затегна ръката ѝ и да ѝ предложа някакво успокоение.
– Опитваш се да намериш начин да го върнеш? – Попитах тихо, като с цялото си сърце желаех да има някакъв начин да направя такова нещо, докато в душата си знаех, че е невъзможно. – Тори, в цялата история на нашия свят, през всички изминали години и при всички загуби, които феите са претърпели, никой никога не е намерил начин да върне мъртвите при нас.
– Недей – изсъска тя. – Не се опитвай да ми го обясниш, сякаш съм глупав смъртен, който се опитва да разбере как работи магията. Знам какво искаш да кажеш, разбирам го. Но това не означава, че се отказвам от него. Не мога да се откажа от него, не разбираш ли? Той е всичко за мен, а звездите го откраднаха. Не вярвам и за секунда, че не биха могли да го върнат, ако това е, което искат. Но няма да го направят, защото се намесват в живота ни само когато им е забавно да го правят. Намесват се само когато става дума за любов или омраза и за всички онези неща, над които изобщо не би трябвало да имат власт. Те са подарили на феите тази магия, за да могат да я използват като кукловоди, които дърпат конците ни, принуждавайки ни да им се покланяме в небесата горе, и въпреки това през цялото време не правят нищо, за да ни помогнат, когато имаме най-голяма нужда. Те му предложиха смърт в замяна на моя живот. Това означава, че ми дадоха живот, когато вместо това съдбата им беше избрала смъртта за мен. Така че те могат или да му върнат и неговия живот, или да разберат какво ще им направя в замяна на тази жертва.
Тори протегна ръка към черната книга с оникс зад гърба си, на чиято корица беше гравирана дума, която едновременно беше непозната и все пак звучеше дълбоко в мен като стар приятел, който ме поздравява от друг живот. Етер.
– Какво е това? – Попитах.
– Това е силата, от която се отказахме, когато звездите започнаха да пробуждат нашия вид. Не силата, която ни дариха. Не и силата, която те могат да контролират. Това е дива, свободна и недокосната от тях или от идеите им за съдба сила. Това е истинският пети елемент и те нямат власт над него. И това е, което ще използвам, за да унищожа всеки и всичко, което се е опитало да ми отнеме толкова много.
Почти посегнах към книгата, но нещо дълбоко в мен ме предупреди да не го правя, някаква интуиция или знание, заложено в дълбините на костите ми.
– Мислех, че сенките са петият елемент? – Попитах, като я гледах предпазливо, докато възприемах увереността в нея, обещанието, издълбано в ръката ѝ.
– Не – издекламира тя. – По-скоро лъжи, предадени през времето, умишлено или чрез лош превод. Сенките никога не са били предназначени да бъдат част от този свят, нашето царство и царството на сенките са разделени точно както ние от хората, които вие нарекохте смъртни – още една полуистина, която намеква за безсмъртието във вида на феите и е била използвана само за сплашване на хората, когато са били създадени първите разломи между нашето царство и тяхното, преди да използваме магията, за да ги накараме да забравят за нас или да ни превърнат в герои от приказки, в които те вече не вярват. Така че, ако случаят е такъв, тогава си мисля, че сенките изобщо никога не са били петият елемент и това… – тя докосна заглавието на книгата – е истинското му име. Това е било онова, което са използвали, за да уловят сенките и да ги обвържат с каквото пожелаят, това е била силата, която прави владеенето им възможно на първо място.
– Кой ти каза, че сенките никога не са били предназначени да бъдат част от този свят? – Попитах с намръщена физиономия.
– Кралица Авалон ни разказваше разни такива истории, докато се обучавахме при нея. Тя беше… ами беше пълна кучка, ако трябва да съм честна. Натъпкана с точно толкова глупости за превъзходството на Ордена, колкото и Лайънъл, и доста голям тиранин в собственото си време. Разбира се, тя се представяше за някакво доброжелателно същество, но с течение на времето виждахме между редовете на историите ѝ, забелязвахме предразсъдъците, с които говореше. Тя преследваше всички, които смяташе за по-малко достойни за живот от нея, най-вече нимфите.
– Нашият народ и нимфите са във война, откакто се помнят. Феите са плячка за тях. Този факт няма как да се промени и е логично някоя стара кралица на феите да е искала да ги изкорени – отбелязах аз.
Тори дъвчеше долната си устна, а пръстите ѝ се движеха по корицата на книгата, докато обмисляше думите ми.
– Дарси не вярва, че те са просто бездушни чудовища, решили да ловуват всички нас. Мигел твърди, че е на наша страна, макар че никой не е успял да измъкне от него много повече от това, откакто е бил заловен. И въпреки лъжите и измамите, Диего в крайна сметка умря, за да спаси сестра ми. Знам, че не беше съвършен, но…
– Но какво? – Натиснах я.
– Не знам. Но знам, че тук ни липсва нещо, нещо жизненоважно, нещо, за което Дарси би искала да помисля. Ето защо не позволявам на никого да екзекутира Мигел, има твърде много „какво, ако“. И мисля, че Дарси също ще иска да поговори с него, и мисля, че тя може да е единствената, която може да разбере истината във всичко това. Не искам сляпо да следвам напътствията на звездите, а и не искам сляпо да следвам пътя, начертан от предишни кралски особи. Миналото трябва да е мястото, където се учим от грешките си, а бъдещето е отворено за всички нови възможности.
Вниманието ѝ се върна към Ефирната книга в скута ѝ, а аз се напрегнах, докато възприемах решителността в нея.
– Не мисля, че трябва да си играеш с това, Тори – промърморих аз, но тя само се засмя без чувство за хумор.
– Играта е точно това, което правех досега. Играех си с елементите, които ми предложиха, и си играех с пламъците на моя Орден. Но точно тук нещата ще станат истински. И аз няма да отстъпя. Затова ти предлагам да не ми се пречкаш.
Тя задържа погледа ми с несломима воля и усещах как решението ѝ да доведе нещата докрай гори във въздуха толкова ярко, колкото и нейният Феникс някога би могъл. Тя нямаше да се отклони от този път. Нямаше как да се откаже от него, а и честно казано, не бях сигурен, че има жива фея, който да е достатъчно силна, за да я спре.
– Добре – съгласих се тежко, кимвайки в знак на съгласие с обета, който тя така отчаяно искаше да спази. – Аз съм с теб. Ако смяташ, че има начин да промениш тази съдба, тогава, дявол знае, бих дал всичко, за да е така. Така че каквото и да ти е нужно, каквото и да е, аз съм съгласен.
– Добре.

Назад към част 42

Глава 10

Кира мислено се стъписа, когато чу гласа на Франк да прорязва обичайния каданс от звуци в офиса. До нея Лили погледна Кира със съчувствие.
– Рано му е днес, нали? – Промълви Лили.
– Къде е Грейслинг? – Обади се Франк.
Преди Кира да успее да отговори, Франк влезе през вратата. Тя запечата на лицето си неубедителна версия на усмивка, подготвяйки се за всичко, което го беше накарало да я потърси преди девет сутринта.
– Наваксах с докладите от миналата седмица и до края на днешния ден трябва да приключа с новите – каза Кира, като отклони Франк, преди той да успее да изрече искане за нейния статус.
Франк пусна нещо на бюрото на Кира, което поне веднъж не беше купчина документи. Тя погледна ключовете за колата объркано.
– Аз ли ги оставих тук? Мислех, че са в чантата ми…
– Това са моите ключове за служебния автомобил – каза Франк. Той се зарадва. – Давам ти го. Заслужаваш го.
Устата на Кира се отвори дори когато чу как Лили изпусна нещо, което звучеше като чашата ѝ за кафе.
– Подаряваш ми я? – Повтори тя, като погледна календара. Не, не беше Първи април – освен ако Франк не беше закъснял с няколко седмици с шегата си.
– Освен това ти повишавам заплатата – продължи Франк. – И искам да излизаш от офиса до шест часа всяка вечер, когато не си под наблюдение. Работиш прекалено много.
Една екстравагантно добра постъпка от страна на Франк, която Кира можеше да отдаде на това, че той се опитва да балансира лошата си карма или нещо подобно. Три екстравагантно добри постъпки… или беше напушен, или това беше идеята му за шега.
– Очаквам да се случи това, което ще се случи – предпазливо каза Кира.
Франк се засмя, силно и сърдечно, потвърждавайки предположението ѝ, че се е шегувал. Искаше ѝ се да го удари. Този човек имаше наистина болно чувство за хумор.
Тогава Франк запрати плик на бюрото ѝ.
– Отвори го.
Кира счупи печата и погледна веднъж към Лили за морална подкрепа, преди да извади съдържанието.
Той съдържаше два листа хартия. Единият беше титулът за служебния автомобил, подписан от Франк и написан на нея като нов собственик. Другият документ беше чек за две хиляди долара, също издаден на нейна сметка.
– Повиших ти заплатата със задна дата – каза Франк, все така весело, както го беше чувала само с клиенти. – Добра работа, Грейслинг.
Кира просто гледаше, докато Франк си тръгваше. Беше твърде зашеметена, за да каже дори „благодаря“.
– Какво, по дяволите, се случи? – Прошепна Лили. – Искам да кажа, че ти наистина заслужаваш всичко това, но Франк е толкова стиснат, че не мога да повярвам, че го е направил!
Не можеше да повярва и Кира. Франк сигурно е бил посетен от Духа на коледното бъдеще или нещо подобно. Иначе внезапната му трансформация от скъпернически работодател Скрудж в ликуващ щедър благодетел не беше нищо друго освен чудо.
Чудотворно.
– О, Боже мой – прошепна Кира.
– Какво? – Попита Лили.
– Аз… нищо.
Кира завъртя стола си, като пое няколко дълбоки, неравномерни вдишвания. Франк не беше преживял чудодейна промяна в сърцето си след посещението на Духа на коледното бъдеще. Не, той трябваше да е преживял нещо също толкова необичайно – посещение на вампир, контролиращ съзнанието, някъде между вчера и днес.
Менчерес. Сърцето ѝ започна да тупти. Какво правиш?
Кира сложи още един куп папки в багажника на колата на Франк – вече нейна кола – и спря, за да помаха на Лили от другата страна на паркинга.
– Какво правиш с всички тези, момиче? Не би трябвало да тръгваш в приличен час, само за да можеш да работиш цяла нощ вкъщи – обади се Лили.
– Те са за, хм, един страничен проект – запъна се Кира. Много страничен проект.
– Някои хора наричат и запознанствата страничен проект. Вместо това трябва да опиташ с това – заканва се Лили.
Кира почти се изчерви. Ако Лили само знаеше…
– Лека нощ, ще се видим утре – каза тя с още едно махване.
До West Loop се стигаше за приблизително същото време с кола, както и пеша и със зелената линия, както разбра Кира. И все пак беше безкрайно приятно да не носиш тежката раница и да не се напрягаш при всяко сенчесто петно по улиците, по които минаваше, когато работеше до късно. Отсега нататък просто щеше да се наложи да си купи бягаща пътека или абонамент за фитнес зала, за да се упражнява.
Щом влезе в гаража на жилищната си сграда, Кира не можа да не се огледа. Беше ли наблизо Менчерес? Мисълта я развълнува. Или пък беше хипнотизирал Франк в офиса, без никой да го забележи? Беше възможно. Менчерес се движеше толкова бързо, че можеше да влезе и да излезе, без Кира или някой друг да го види.
И защо го е направил? От прищявка? Скука? Или като намек, че иска тя да го открие? Менчерес знаеше, че тя работи за частен детектив. Знаеше, че е имала случаи, в които клиентите ѝ са разказвали за странни случки, които преди е отхвърляла… но сега е разбрала, че може да са били истина. Ако хипнотизирането на шефа ѝ, за да ѝ даде кола и пари, е било начинът на Менчерес да хвърли трохи, за да види дали Кира ги е проследила, то той е проработил. Шансът да го види отново, но не като негов пленник, а като жена, я накара да се развълнува още повече. Имаше хиляди основателни причини, поради които да се види с него би било грешка, но инстинктът надделяваше всеки път, когато мислеше за него. Добре, Менчерес. Хващам се на въдицата.
Две пътувания от колата до апартамента ѝ по-късно и всички кутии с досиета бяха разпределени в дневната ѝ. Всеки случай съдържаше някакво явление, което можеше да има паранормален характер, било то скандални свидетелски показания, странни улики, оставени на мястото на инцидента, или слухове за участие в нещо по-причудливо от окултизма. Кира възнамеряваше да премине през всички тях, докато не открие общ знаменател. Менчерес може и да е останал в дома си през повечето време, в което тя е била с него, но тя имаше чувството, че да се прибира вкъщи не е неговият обичаен модел – или моделът на повечето вампири.
Време беше да последва тези инстинктивни усещания. Ако имаше късмет, някъде в тези файлове щеше да намери нещо, което да я отведе до Менчерес. Ако и това не помогне, щеше да потърси в интернет.
Или винаги можеше да залепи изображение на прилеп на прозореца на апартамента си точно над надписа „Добре дошли“, но Кира си помисли, че това може би е прекалено.
Вдигна първата папка. Следвай трохите.

Горгон се появи във вратата на спалнята, но Манчерес не си направи труда да отвори очи. Знаеше за кого е дошъл да съобщи Горгон. Беше го чул да пристига.
– Кажи му, че ще сляза след малко – каза Менчерес.
– Да, господарю – отвърна Горгон.
Менчерес отвори очи, щом Горгон затвори вратата. В продължение на няколко дълги секунди той се взираше в тавана, без да вижда бледите му шарки, но се опитваше да прозре бъдещето, надявайки се, че нещо се е променило. Може би новата жизнена енергия, която Кира по някакъв начин бе пробудила у него, щеше да промени визията на бъдещето, която бе видял преди.
Силата му се протегна, пронизвайки завесата, която отделяше сега от по-късно, но вместо образи на хора, места или случки, единственото, което Менчерес видя, беше абаносово одеяло, огромно и безбрежно като Вселената.
Подземният свят на Дуат, който го очакваше. Както и преди.
Менчерес стана от леглото. Съдбата му все още беше смърт, но вместо приемането, което бе почувствал, когато за пръв път видя надвисналата безкрайна пустота, сега тя го разгневи. Смъртта се бе превърнала в горчиво поражение, вместо в хладнокръвен логичен начин да попречи на Раджедеф, като същевременно се освободи от бремето, което отдавна носеше, и всичко това се дължеше на Кира.
Той стисна челюстта си. Колко жестоки са били боговете, че са я изпратили в живота му. Тя го накара да иска да живее, когато вече не му оставаше време.
И още по-малко време да се оплаква от съдбата си, напомни си Менчерес. Преди да се измъкне от стаята, той взе манилния плик от нощното шкафче. Някои неща все още можеше да контролира, дори и бъдещето му да не беше едно от тях.
Менчерес слезе по стълбите в преддверието. До вратата стоеше вампир, тъмната му къдрава коса беше подстригана на късо, а слабата му фигура беше облечена в ежедневни черни панталони и вталена риза. За миг Менчерес се вгледа в него. Моят съуправител. Моят наследник.
И убиецът на жена му.
– Боунс – каза той за поздрав. – Благодаря ти, че дойде.
Тъмнокафявите му очи срещнаха хладнокръвие, което все още бодеше, макар Манчерес да знаеше, че го е заслужил.
– Каза, че е спешно – отвърна Боунс, а британският акцент оцвети думите му дори след векове.
– Не вярвам това да бъде предадено дори през членове на нашия род – каза Менчерес, без да си прави труда да се занимава с официални любезности. Боунс винаги бе предпочитал да премине направо към работата. Той протегна манилската папка, която съдържаше цялата лична информация за Кира. – Сложи я при другите ми документи за наследство.
Боунс изви вежди, докато вземаше папката, която трябваше да бъде отворена само в случай на смърт на Менчерес. Не знаеше, но вземайки я, Боунс току-що бе поел отговорността за Кира, след като Менчерес си бе отишъл.
– Все още си мислиш, че скоро ще изсъхнеш, дядо? – Попита Боунс с нотка на насмешка. – Видимото безсилие не означава непременно предстояща смърт. Може да е само временна загуба.
Боунс знаеше, че виденията на Менчерес за бъдещето са изчезнали, но Менчерес не беше казал на съуправителя си, че единственото, което вижда пред себе си, е мрак. Той също така не беше казал на Боунс, че студената му война с Раджедеф се разгаря. Боунс щеше да се почувства задължен да действа и по двете информации, а Менчерес не искаше това. Той щеше да уреди собствените си дела във времето, което му оставаше.
– Глупаво е да не се подготвяш за всякакви случаи – каза Менчерес с вдигане на рамене.
– Наистина. Като говорим за подготовка за всеки случай, може да имаме проблем с някои гули. Чух съобщения, че през последните седмици са изчезнали вампири без майстори, като основните заподозрени са банди от гули.
Менчерес скри мрачна усмивка, докато си мислеше за сутринта в склада.
– И аз съм чувал същото.
– Възможно е да не е нищо повече от няколко гадняри, на които трябва да се даде урок – продължи Боунс. – Но също така може да е Аполон, който да разбърква нещата с още от гнилите си изказвания за това, че съпругата ми е заплаха за нацията на гулите. Ще проверя това. Помислих, че ще искаш да знаеш.
Още една причина, поради която Менчерес беше разочарован от предстоящата си смърт. Боунс щеше да бъде оставен да се справи с тази заплаха без него, ако беше прав и Аполон беше замесен. Смъртта му означаваше, че ще напусне съуправителя си, когато Боунс има най-голяма нужда от него. За пореден път Менчерес прокле надвисналия мрак във виденията си.
– Как се справя Кат? – Попита той, принуждавайки се да отдръпне гнева към съдбата си.
– Доста добре – отвърна Боунс. Устните му се свиха. – Каза да ти предам извинения, че не е дошла днес.
Менчерес се усмихна сухо на Боунс.
– Да, сигурен съм, че тя дълбоко съжалява, че не ме е видяла.
– Изтрил си и спомена за вампира, който я е отвлякъл и принудил да се омъжи, когато е била само на шестнайсет години – каза тихо Боунс. Очите му блестяха в зелено. – А след това не си си направил труда да кажеш на никого от нас за това, докато този вампир не я потърси отново десетина години по-късно, нито да ни кажеш причината, поради която я е искал толкова силно. Подобно предателство има склонност да се задържа.
– Върви с мен – отвърна Менчерес, без да обръща внимание на това. Той излезе в градината, спря се до малкия басейн с отразяващи се води и изчака Боунс да бъде до него, преди да заговори отново.
– Бъдещето е като водата. Всички наши действия се размиват в нея и променят отражението ѝ. Ако бях казал на теб или на Кат какво щеше да се случи, щяхте да промените действията си, превръщайки отраженията на това, което сте, в различни от тези, които трябваше да бъдете. Всички ние бихме искали да променим бъдещето си по най-простия път, по най-пряката линия, по пътя на най-малкото съпротивление – Манчерес направи пауза, за да се усмихне тъжно – но тогава крайният резултат нямаше да е същият.
– Лесно е да се каже, когато ти си човекът, който може да види този краен резултат предварително – отвърна Боунс с острота в тона си. – Останалите трябваше да се чудят дали тези, които обичат, ще страдат или ще умрат заради нашите действия.
– Всички се чудим – каза тихо Менчерес. – Дори и да знаем, пак се чудим.
Боунс не каза нищо. После взе малко камъче и разсеяно го хвърли в отразяващия се басейн.
– Исках да те попитам нещо, дядо. Каза, че още преди да се родя, си видял, че аз ще бъда този, с когото ще споделиш силата си. Защо тогава сам не ме превърна във вампир? Ти беше там онази нощ. Но вместо това позволи на Иън да ме превърне.
– За да те предпазя. Патра претърсваше хората ми в търсене на този, за когото бях предсказал, че ще я убие. Жена ми смяташе, че това ще е някой, когото сам съм породил. Ти беше необичайно силен, Боунс, дори като млад вампир. Ако те бях преобразил, щеше да бъдеш още по-силен – прекалено силен, за да останеш незабелязан от Патра толкова дълго, колкото се случи. Затова позволих на Иън да те промени. Така ти все още беше от моята кръвна линия, тъй като аз създадох Иън; но това ти даде възможност да израснеш, без да събуждаш смъртоносния интерес на Патра, докато не станеш готов да я победиш. Както казах – Менчерес направи жест към водата в отразяващия се басейн, която все още вибрираше от камъчето, което Боунс беше хвърлил в нея – най-малката вълна може да промени всичко.
Боунс погледна Менчерес с поглед, който той не можа да разчете.
– Силата, която сподели с мен, увеличи силата ми и ми даде способността да чета мислите на хората, и то още през първата нощ. Оттогава е минала почти година и половина. Не си ли се замислял дали междувременно не се е появило нещо друго?
Менчерес се взираше в Боунс, без да мигне.
– Бих си помислил, че ако проявиш повече от моите сили, ще ми кажеш.
По устните на Боунс се появи усмивка.
– Може би. Освен ако, разбира се, това може да предизвика проблемни вълни в бъдещите събития.
Беше ли започнал Боунс да проявява силата на виденията? Така беше започнало с Менчерес, когато той не беше много по-възрастен от Боунс; беше доловил малки, неясни проблясъци, които първо беше отхвърлил като въображение и едва по-късно разбра, че са частици от бъдещето.
От друга страна, съществуваше и вероятност Боунс просто да се е пошегувал с него. Боунс знаеше, че загубата на видения от страна на Менчерес го тревожи, и студената част от Боунс можеше да сметне, че е подходящо отмъщение да накара Менчерес да повярва, че Боунс знае нещо за бъдещето, но няма да го разкрие на Менчерес.
Точно както Менчерес не му беше казал какво знае за Боунс и Кат.
Но ако Боунс не се опитваше просто да се подиграе с него…
– Тогава мога да се доверя единствено на кръвния обет, който дадохме, когато сливахме родовете си – каза Менчерес и тонът му се втвърди. – Въпреки случилото се в миналото, аз спазих обета си да направя всичко, което е най-добро за теб и за нашия род.
Боунс кимна веднъж към отразяващия се басейн, преди да се обърне.
– Не възнамерявам да предам обета, който дадох, когато сключихме съюза си. Но внимавай за тези вълни, приятелю. Те могат да те изненадат с това, което ще ти донесат.

Назад към част 10

Глава двадесет и четвърта

ДЖЕС

Той се беше обадил три пъти, докато бях на работа. Всеки път го бях изпращала на гласова поща. В съобщението му пишеше да му се обадя. Същото се отнасяше и за текстовото му съобщение. Защо му трябваше толкова време, за да реши, че трябва да се свърже с мен и да ми обясни?
Влязох в алеята и колата на мама все още беше там. Тя вече трябваше да е на работа. Тя почти никога не пропускаше работа. Слязох от пикапа и бързо се отправих към къщата. Мислите ми се съсредоточиха върху мама.
Отворих вратата и започнах да я викам, когато я видях да седи на дивана. Изразът на лицето и ми подсказа, че всъщност нещо не е наред. Дали майката на Джейсън е говорила с нея? Заплашвала я е? Не, мама щеше да е в затвора, а не да седи на дивана и да пропуска работа. Тя не приемаше глупости от никого.
– Какво става? – Попитах, като пуснах чантата си с книги на боядисания циментов под и отидох при нея. – Болна ли си? – Попитах, без да мога да седна. Имах нужда от нея, за да облекчи мислите ми. В главата ми се въртяха милион различни сценарии.
Мама направи знак към стола зад мен.
– Седни – каза тя.
Поклатих глава.
– Не. Кажи ми какво не е наред – поисках аз. Притеснението и загрижеността се бяха превърнали в истински страх. Това не беше наред. Последният път, когато се беше държала така, най-добрата ми приятелка от детската градина беше блъсната от кола, карайки колело, и беше починала. Само това ми подсказваше, че нещо ужасно не е наред.
– Имам много за казване, а ти, като стоиш там, няма да ме накараш да говоря по-бързо. Така че седни на мястото си – каза тя.
– Някой мъртъв ли е? – Попитах, като исках да знам, че Рок, Триша и децата са добре.
Тя поклати глава.
– Не, никой не е мъртъв. А сега седни – каза тя и отново посочи стола.
Забелязах, че винаги присъстващата цигара в ръката и липсва. Дали беше загубила работата си? Със сигурност не. Там я обичаха.
– Днес нямах никакви задачи за вършене. Имах среща с лекар – каза тя, след което прочисти гърлото си. – Това беше петата ми среща този месец. Преди около шест седмици забелязах бучка в гърдата си, когато си взех душ. Беше трудно да се усети, тъй като имам импланти, така че беше доста голяма, когато я забелязах. Намерих си час и отидох, а те трябваше да направят няколко теста. Днес ми върнаха окончателните резултати, че това е рак на гърдата, и тъй като е бил там от известно време, се е разпространил малко. Ще се наложи да ми направят мастектомия и ще имам нужда от химиотерапия.
Не можех да помръдна. Единственото, което можех да правя, беше да седя и да я гледам. Това беше като смърт. Това беше също толкова лошо.
– Могат ли да махнат всичко? – Попитах, без да мога да я попитам дали това ще я убие. Не можех да приема това.
Тя кимна.
– Да. Могат. Смятат, че ще се оправя, след като ми направят мастектомия и премина през химиотерапия. Те са положително настроени за възстановяването ми. Така че не се притеснявай за това. Проблемът е, че нямам застраховка. Печеля твърде много, за да получа държавна помощ, и недостатъчно, за да си позволя месечните разходи за нея. Болницата ще ми позволи да правя месечни вноски. Те всъщност започват този месец, защото всички тези изследвания не бяха евтини. Ще трябва да се преместим. Трябва ни по-евтин наем. Също така ще трябва да си намеря работа, която да мога да работя и да изкарвам достатъчно пари, за да ни издържам. Старата ми вече няма да е възможна.
Тя щеше да живее. Това беше всичко, което имаше значение. Не ми пукаше за преместването. Бяхме се справили с трудните времена. Мама никога не ни е оставяла да гладуваме. Правеше каквото можеше, за да плаща сметките.
Сега беше мой ред да се погрижа за нея. Обичах работата си, но парите не ми стигаха. Нуждаех се от нещо по-платено.
– Ще си намеря работа. Нещо, което да е добре платено – казах и.
Тя се намръщи и скръсти ръце пред себе си.
– Откакто беше малко момиче, исках големи неща за теб. Тази твоя красота беше подарък. После се оказа, че имаш и умна глава. Този мозък и тази външност бяха предназначени да ти дадат света. Не трябваше да си тук с това бреме върху себе си. Не направих застраховка. Сега аз плащам за нея, както и ти.
Майка ми се беше борила упорито през целия ми живот да бъде самотна майка и да не се осланя на мъж за нищо. Тя казваше, че можеш да разчиташ само на себе си. Аз не бях съгласна с това. Тя можеше да разчита на мен.
– Ще използвам този мозък и тази външност, за да се погрижа за нас – уверих я аз. – Ще се справим. Обещавам. Време е да се научиш да разчиташ на някой друг. Аз се справям с това.
Изправих се, отидох до дивана и седнах до нея. Този път я придърпах в прегръдките си, вместо обратното, и я прегърнах. Единственият човек в живота ми, за когото никога не съм се съмнявала, че ме обича, беше майка ми. Щях да направя всичко, което се налагаше, за да се уверя, че тя ще се оправи.
– Можем да се справим заедно – казах повече на себе си, отколкото на нея.
Телефонът ми звънеше в джоба на чантата ми, но аз го игнорирах. Знаех, че е Джейсън, и щях да се справя с него по-късно. В момента фактът, че Йохана отговаряше на телефона му, беше най-малкото, което ме притесняваше.
– Не мога да повярвам, че ще го кажа – каза мама, – но знаеш, че ще те наемат в „Джъгс“. Ще получиш най-добрата заплата, а ако избереш този път, ще бъдеш в безопасност там.
Не исках да си призная, че използването на тялото ми е единственият начин да изкарам най-много пари. Сервирането на маси нямаше да е достатъчно. Единственият начин, по който можех да използвам тялото си, за да изкарам най-много пари, беше да тръгна по стъпките на майка ми. Така обаче щях да загубя Джейсън. Той никога нямаше да го допусне, а аз не можех да му позволя да застане на пътя ми. Сърцето ми пое още един удар при това осъзнаване. Времето ни заедно щеше да е по-кратко, отколкото си представях. Но животът на майка ми беше на първо място.
Лесният отговор лежеше в стаята ми. Можех да платя всичко с едно телефонно обаждане до госпожа Стоун, но никога нямаше да го направя. Не използвах Джейсън, за да реша проблема си. Аз го обичах. Колкото и да обичах майка си, тя също нямаше да иска тези пари. Щях да получа парите по единствения начин, който знаех как.
– Ами ако се преместим по-далеч от плажа? На около час път, наемите за малки апартаменти ще са по-евтини, а и ще сме по-близо до болницата. И понеже съм млада и имам тяло, вероятно ще мога да си намеря работа при Делила. Тя има по-високоплатена клиентела.
Мама изглеждаше победена, а аз мразех да я виждам такава. Винаги е била толкова силна и готова да се справи със света.
– Делила е най-големият клуб в този град. Трудно е да си намериш работа там, защото приемат само най-добрите. Ще те наемат. Вероятно ще изкарваш три-четири пъти повече от това, което изкарвам сега – каза тя.
Беше и трудно да приеме, че съм на път да направя това, от което тя толкова упорито се е старала да ме предпази. Искаше ми се да имам друг отговор, но нямах. В крайна сметка нямаше да завърша двугодишната си диплома. Можеше и да се примиря с факта, че бъдещето ми беше начертано отдавна. Нямаше смисъл да се боря с него.
– Това момче няма да се съгласи, че се събличаш – каза мама.
Кимнах.
– Да, знам. Все пак скоро щяхме да приключим. Той има момиче в колежа, в което мисля, че е влюбен. Аз бях просто разходка в дивото, преди той да се дипломира и да стане политик.
– Е, той така и не разбра какво има. Но тогава повечето политици са идиоти, така че това не е изненадващо.
Успях да се засмея, въпреки че това беше последното нещо, което ми се искаше да направя. Много по-скоро щях да се разплача от това колко несправедлив е животът. Защо някои хора се раждат с целия си късмет, а на други им се поднасят удар след удар. Все още не исках да се спускам надолу. В мен имаше още борба.
Тази вечер нямаше да се обадя на Джейсън. Не можех да го направя, без да се срина и да се разплача. Това не беше негова работа. Аз не бях неговото бъдеще и той не беше влюбен в мен. Трябваше да се справя с това сама. Втвърдената стена, която бях оставила да се срути, бавно започна да се издига, докато седях и правех списък с нещата, с които трябваше да се справя тази седмица. До събота щях да съм готова да отида да си намеря работа и апартамент.

ДЖЕЙСЪН

От два дни се обаждах на Джес и оставих няколко десетки съобщения, но тя не отговори нито веднъж. Ако слушаше съобщенията ми, знаеше, че имам билети за музикалния фестивал благодарение на брат ми. Знаеше и какво точно се е случило, когато Йохана отговори на телефона ми, и как това никога повече няма да се повтори.
Или не получаваше съобщенията ми, или не ми вярваше. Уговорих се да замина в четвъртък вечерта. Петъчният ми урок просто щеше да се наложи да бъде пропуснат. Трябваше някой да ми носи бележки. Нямах търпение да дойде петък вечер, за да се видя с Джес. Трябваше да поправя това. Знаейки, че е разстроена, ми беше невъзможно да се концентрирам върху каквото и да било.
Когато телефонът ми започна да звъни, изскочих от душа мокър и грабнах телефона си. Беше Джес.
– Най-накрая – казах в слушалката. – Обаждах се милион пъти.
Тя не отговори веднага и аз почувствах моментна паника. Все още ли беше ядосана?
– Беше натоварена седмица. Съжалявам, че не успях да ти се обадя. – Гласът и прозвуча необичайно. Почти като че ли се бореше със сълзите си.
– Джес, какво става? Заради онази гадост с Йохана ли? Защото ти се кълна…
– Не, не става дума за нея. Не се извинявай. Всичко е наред, наистина. Не съм ядосан за това.
Тогава какво, по дяволите, не беше наред?
– Какво става?
Тя въздъхна, а аз отидох до компютъра си, за да видя кога е следващият полет на юг. Всичките ми уроци можеха да отидат по дяволите. Нямаше да я загубя. Ако тя имаше нужда от мен, щях да бъда там.
– Аз . . . Твоята…- Тя спря и сякаш подсмърчаше. После пое дълбоко въздух. – Майка ти дойде в понеделник, за да ме види. Тя много ясно показа какви чувства изпитваш към Йохана.
– Какво, по дяволите? Тя дойде в дома ти? – Попитах, като се изправих и се загледах право напред, докато яростта ме обземаше. Как можеше да направи това? Какво не беше наред с майка ми? Това беше моят шибан живот.
– Тя искаше да разбера как стоят нещата с вас двамата и надеждите ви за бъдещето. Аз не се вписвам в този свят. Вашият свят. Той е прекалено голям. И сега разбирам защо онази сутрин предпочете чувствата на Йохана пред моите. Това е логично. Бях объркал секса с нещо повече.
– Джес, престани да говориш сега. Просто спри да говориш. Нищо от това не е вярно. Не знам какво е казала, но…
– Избрал си чувствата и, когато си поставен на място. Знаех, че това означава нещо. Разбирам го и приемам, че никога не съм била предназначена за нещо повече от флирт. Позволих на нуждаещата се жена в мен да иска повече и това беше моята грешка. Но сега всичко това е без значение.
– Резервирам си полет сега. Ще дойда да те видя. Мислех, че сме изчистили тези неща с Йохана. Никога не бих предпочел нейните чувства пред твоите. Моля те, просто…
– Снощи спах с Крит – изригна тя и светът ми спря да се върти. Огънят в мен веднага се потуши, докато стоях там, без да мога да говоря.
– Винаги съм искала мъж, който да ме обича заради мен. Тъй като той е див, винаги съм пренебрегвала любовните му признания. Но той ме обича. Той винаги избира първо мен. Ще откаже на всеки и на всичко, ако го помоля за това. Това е видът отдаденост, който заслужавам. Това е, което имаш с Йохана. Бях ти развалила това. Отиди да промениш света и. Аз ще се чувствам добре тук, в този живот, в който съм се родила.
Дори не успях да и кажа довиждане. Когато тя затвори слушалката, аз стоях там, държейки телефона в ръка, напълно изстинал отвътре. Тя не ми се беше обаждала цяла седмица, защото отново се чукаше с онзи нисш човек, а не защото я бях наранил. Майка ми и казва една порция лъжи и тя и вярва. Без да задава въпроси, тя и е повярвала и после избягала при човек, който носи шибана очна линия.
Болката бавно се превърна в ярост и омраза. Щях да направя така, че никога повече да не видя лицето и. Ако искаше да бъде курва, така да бъде. Трябваше да знам по-добре. Момичета като нея не са от тези, които се променят. Те нямат добри сърца и способност да се влюбват.
Тъжният факт беше, че сега тя ме беше съсипала. Бях опитал този вид страст и нищо друго никога нямаше да се сравни с нея. Джес се беше погрижила да ме съсипе. Нямаше да мога да се нуждая отново от това. Не исках да го правя. Брак без любов с жена, която е възпитана да знае, че не контролираш мъжа с тялото си, беше сигурният път. Нищо чудно, че толкова много мъже се женеха за скучни жени и чукаха само дивите. Не можеше да задържиш дивите. Предполагам, че бях научил това по трудния начин.

Назад към част 24

РАЗБИВАЩА ТОПКА +18
ЛИНДЗИ ПАУЕЛ

Разруши сърцето ми, първа книга

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34

Глава 1

– Не, – казах аз.
– Не?
– Не.
Дарън удари с ръце по плота на бара.
– Ти си барманът. Твоята работа е да ми дадеш питие.
Замислено потупах брадичката си, докато преценявах всичките метър и половина на яростния боен магьосник, който се опитваше да се наведе през бара ми и да се извиси над мен едновременно. Дарън не беше любимият ми човек, когато беше трезвен, а пиян беше приятен като скункс и дикобраз, събрани в едно миризливо, бодливо животно.
– Отрязан си. – Изтърках ноктите си върху престилката. – Което ти казах преди час. И преди половин час. И преди десет минути.
– Не можеш да ме отрежеш!
– Да, мога. Аз съм барманът, както отбеляза.
– Не съм пиян – изръмжа той, наведе се още по-напред през бара и облъхна лицето ми с вонящ алкохолен дъх. – Обслужвай ме или ще съжаляваш, че някога си…
Той прекъсна, когато и аз поставих ръце на плота на бара и се изправих пред него. Хулиганите никога не очакваха, че тактиката им на сплашване ще бъде използвана срещу тях.
– За какво ще съжалявам? – Поисках да знам, докато той се отдръпваше. – Давай, довърши изречението. Говори ясно и на висок глас, за да могат всички да чуят колко си силен.
Тъй като вече говорех ясно и силно, няколко души се обърнаха, а израженията им просветнаха от очакване. Тори отново щеше да унижи някого, а те имаха места на първия ред. Кълна се, че затова най-близките до моята станция маси винаги бяха пълни.
Ах, обичам си работата.
Дарън вяло обмисли възможностите си, после промълви:
– Хайде, Тори. Само още едно питие.
Засмях се.
– Не можеш да се държиш мило, след като ме заплашваш. Изчезвай, Дарън.
Ръцете му се стиснаха в юмруци, дебелите мускули в горната част на ръцете му се сгърчиха. Свиреше като двегодишно дете, на което е отказана чаша за смучене, но беше достатъчно пиян, за да изгуби наистина самообладание – ако можеше да си проправи път през заклинание. По-добре да не рискува. Бойните магьосници никога не бяха откачалки, а Дарън беше по-зъл от повечето. Той не беше човек, когото трябва да злепоставям.
Като имах това твърдо предвид, изплезих език към него.
Очите му се изцъклиха и той се върна на масата си. Усмихнах се. Виждате ли? Не се страхувах. С внимателно безгрижие измъкнах ръката си от задния джоб, където държах картата си „Дама Пика“, готова да извадя артефакта, за да се защитя.
Изобщо не се страхувах.
Но сериозно, аз не бях тъпачка, която няма понятие от самосъхранение. Знаех, че Дарън можеше да ме разкара, ако искаше, но понякога да не показваш страх беше най-добрата защита.
Лошото ми отношение – „лошо“ според всеки бивш работодател – беше причината да си намеря тази работа. Човек барман… работещ за магическа гилдия.
Погледнах с умиление кръчмата. Беше оживено за вторник вечер, но около двайсетте разпръснати наоколо митици се бяха успокоили след пика на вечерята. Беше почти единайсет и планирах скоро да се прибера. Утрешната нощ щеше да е луда – и нямаше кого да обвинявам, освен себе си.
Всичко започна с тиквите.
Бях ги забелязала в магазина за хранителни стоки в началото на октомври и ми хрумна блестящата идея да украся бара си за най-страховития месец в годината. Но не можех да нося сама вкъщи цял товар тикви, затова се обадих на любимия си пиромаг да вземе мен и прекалено големите ми тикви от магазина. Аарон, който не може да чуе идея, без да прекали с ентусиазма си, добави още десет към поръчката ми и закара всичко до дома си.
Изразът на лицето на Езра, когато влязохме с първия товар тикви, беше само малко по-малко запомнящ се от израза на Кай, когато Аарон му съобщи, че всички ще режем тикви преди Хелоуин.
Усмихнах се на дузината фенери, подредени на групички из кръчмата, чиито светещи оранжеви лица се усмихваха или мръщеха – или в случая с единствената тиква на Кай – гледаха неодобрително. Не знаех как една тиква може да изрази крайното си неудоволствие, но Кай го беше постигнал с голям ефект. Може би прекалено много съм го притеснила, когато го помолих да издълбае „само една малка тиква, иначе Хелоуин ще бъде съсипан“.
По някакъв начин фенерите доведоха до оранжеви и черни хартиени панделки, които един следобед мистериозно се появиха на плота на бара ми. Какво друго трябваше да направя, освен да украся кръчмата с тях? После Аарон се появи с кутия, пълна с пухкави прилепи, които сега висяха от тавана. Никой не си приписваше заслугата за червените и оранжевите светлини, нанизани по рафтовете с алкохол зад мен, но подозирах, че са дело на Клара.
А после, още по-мистериозно, всички започнаха да говорят за „партито за Хелоуин“ и да ме питат какъв е планът.
Аз не планирах парти. Никога не съм имала намерение да планирам парти.
По стълбите, които водеха към двете горни нива на сградата, се чуваха стъпки. С кафява коса, разпиляна от небрежен кок, Клара се завъртя зад ъгъла, стиснала издута папка. Тя се запъти към мен, а лицето ѝ беше маска на спешност.
– Здравей, Клара – казах аз. – Тази вечер работиш до късно.
– Бонбони с царевица! – Изръмжа тя. – Трябват ни царевични бонбони за партито. Не е Хелоуин без царевица.
– Ще ги добавя в списъка за пазаруване. – Извадих хартия от джоба на престилката си и добавих захарна царевица към списъка „всичко, което забравих по време на последното пазаруване“, след което се намръщих към нея. – Ти се притесняваш за партито, нали? Имаш си достатъчно грижи. Аз ще се справя с това.
– Не мога да си помогна. – След като кризата беше избегната – всичко при помощник-майстора на гилдията беше криза – тя остави папката си и се плъзна на една табуретка. – Не мога да си спомня кога за последен път сме празнували Хелоуин като гилдия. Ще бъде пълна зала. Много гилдианти ще доведат членове на семейството си или приятели.
Да, твърдо и ясно бях казала на всички, че не планирам никакво събитие, но дали ме бяха послушали? Интересуваше ли ги? Не. Сега бях домакиня на най-голямото парти на гилдията за годината, и всичко това, защото исках да издълбая една проклета тиква.
– Ще ти помогнем с барманството – добави Клара, оправяйки папката си – за да можеш и ти да се насладиш на партито. Избрала ли си вече костюм?
Партита, които мога да направя. Бонбоните бяха страхотни. Декорациите бяха забавни. Но мразех да се обличам. Преди да успея да го спра, лицето ми се изкриви.
– Аарон иска да отидем като Джейн и Джордж Джетсън, защото и двамата са червенокоси, но Кай иска да отидем като двама герои от „Mad Men“. Аз съм гледала само три епизода.
– Кай просто иска да облече костюм и да го нарече костюм – отбеляза мъдро Клара. – Ами Езра? Вие двамата можете да се облечете като Джон Сноу и Игрит.
– Игра на тронове? – Замислих се. – Поне ще бъда лош дивак.
Очите на Клара светнаха.
– Езра дори прилича на Джон Сноу. Вие двамата в костюм ще сте толкова сладки. Но имаш само един ден, за да го подготвиш. Обзалагам се, че можеш да отидеш в специализирания магазин на…
Бързо махнах с ръка.
– Добре съм. Костюмите не са задължителни, а аз така или иначе ще нося престилка.
Лицето ѝ падна.
– Но това е твоето парти. Трябва да носиш костюм.
Задържах усмивката си на място и просто кимнах. Моето парти. Уф.
Тя вдигна папката си и половината от съдържанието ѝ направи опит да се освободи. Хванах документите, докато се плъзгаха по плота на бара, и заедно натъпкахме цялата документация обратно в картонения ѝ затвор.
– Благодаря. – Тя въздъхна. – Имам толкова много неща за вършене, а Дариус иска от мен да…
– О? – Попитах предпазливо, смутена от внезапния ѝ ужас.
– Забравих! Дариус ме помоли за това преди две седмици, но аз се разсеях и не ти казах…
– Какво да ми кажеш?
Тя виновно изсумтя.
– Дариус иска да обнови менюто на кръчмата. То не е променяно от години, а ние сме закъснели да го обогатим. Той предложи ти да се заемеш с това.
– Аз?
– Ти и Рамзи работите най-много часове в кръчмата, но Рамзи е зает с чиракуването си и не иска допълнителна отговорност. Няколко пъти споменах на Дариус, че може би ще ти хареса да имаш глас в управлението на кръчмата.
Глас в управлението? Това беше нищожна отговорност – дори не се доближаваше до повишение, но в гърдите ми бълбукаше главозамайващо удоволствие. Никога в живота ми на нито една работа никой не ми беше предлагал по-голяма роля или по-голяма отговорност от тази, на която ме бяха наели. И преди са ме понижавали, но това беше всичко.
– С удоволствие! – Взех списъка си с хранителни продукти и го прелистих, за да си записвам. – Какво трябва да направя?
Клара примигна от незабавното ми вълнение, после се усмихна.
– Дариус иска писмено предложение, което да включва кои елементи от менюто да премахне и кои да добави. Ще трябва да включиш информация за цените, съставките, доставчиците, времето за подготовка и т.н.
Записах си това.
– Добре, разбира се. До кога го иска?
– А. – Тя отново изсумтя. – Той го предложи преди две седмици, така че мисля, че очаква предложението ти… следващата седмица.
Това може би е малко кратък срок.
– Кога следващата седмица?
– Хм, вероятно в понеделник. Обича да си оправя документите за седмицата в понеделник.
Пет дни, а един от тях щеше да бъде погълнат от гигантско парти. Затиснах опасенията си и се усмихнах уверено.
– Разбрах.
– Мога да му кажа, че съм забравила и ще ти трябва повече време, за да…
– Не! – Натъпках бележките си в престилката. – Всичко е наред. Няма никакъв проблем. – Това беше шансът ми да докажа, че съм достойна за повече отговорност, и нямаше да го проваля, като поискам удължаване на срока. Ако Дариус искаше новото меню в понеделник, щеше да го получи в понеделник.
Погледнах към задния плот, където ме чакаше лаптопът ми, а на екрана се виждаше полузавършено колежанско задание. Това обаче можеше да не стигне до преподавателя до следващата седмица. Хм. Щях да го измисля. Имах два почивни дни от днес до понеделник. Можех да го направя.
Клара се върна на горния етаж, за да продължи нощната си работа с Дариус – странно, но не съвсем необичайно. Дариус, майсторът на гилдията, пътуваше много и всеки път, когато се връщаше от дълго пътуване, двамата с Клара изчезваха за един ден, за да наваксат с цялата работа, която изискваше участието или одобрението на ГМ.
Това или пък имаха тайна афера и след пътуванията му се барикадираха в кабинета му, за да… не. Прекалено странно, при положение че бюрата на офицерите от гилдията бяха точно пред вратата му.
Няколко минути по-късно седях на плота на бара и се взирах с лека паника в менюто на тебешира над задния плот. Табуретката зад мен заскърца по пода, когато някой я издърпа.
– Искам ли да знам какво правиш?
Не се обърнах при звука на гласа на Аарон.
– Коя е любимата ти стока в менюто?
– Бургерът.
– А ти какво ще кажеш, Кай? Езра? – Не ми беше нужно да поглеждам, за да разбера, че и те са там.
– Бургерът – отговори Кай без колебание.
– Бургерът – каза Езра с разтапящия си глас. – Но това не е справедлив въпрос.
– Защо не?
– Защото в менюто има само един елемент.
Извърнах се, за да го погледна озадачено.
– Какво имаш предвид? Има десет предястия.
Тъмните му вежди се вдигнаха над несъответстващите му очи. Едното беше шоколадовокафяво, а другото – бледо като лед с тъмна зеница и външен пръстен, ирисът беше повреден от белега, който се простираше от слепоочието му надолу към бузата. С къдравата си коса и свенливата сянка покрай челюстта си той наистина приличаше на маслиненокожия Джон Сноу.
Той се облегна на бара и прошепна заговорнически:
– Всички поръчват бургера. Не мисля, че имат в наличност съставки за нещо друго.
Хм. Сега, когато го спомена, аз също винаги поръчвах бургера. Човек би си помислил, че след пет месеца ще ми омръзне, но на кого може да му омръзне вкусен бургер?
– Кое е най-нелюбимото ти ястие?
Те свиха рамене и ме оставиха да се чудя дали някога са опитвали нещо друго.
Кай седна на една табуретка.
– Защо този внезапен интерес към менюто?
– Дариус иска да го преработя. – Скрих отчаянието си. – Той иска предложение за ново меню в понеделник.
– Понеделник? Това е много кратък срок. – Аарон се подпря с лакът на плота. – Какво ще кажеш за „Отровен бръшлян“?
– Какво? Искаш да добавиш отровен бръшлян към менюто?
– Не, за костюма ти. Ти можеш да бъдеш Отровен бръшлян, а аз – Батман.
Подсмърчам.
– Кай е много по-приличен Батман от теб.
Езра се засмя, а Аарон се намръщи. Чувствайки се виновна, скочих от бара и се изправих пред тримата магове. Аарон беше седнал на любимия си стол, медната му коса беше разрошена, а ръкавите на небрежния му пуловер бяха подпъхнали твърдите му предмишници. Кай седеше до него, тъмната му коса ярко контрастираше със светлия му тен, а първите няколко копчета на ризата му бяха разкопчани. Езра беше подпрял едното си бедро на бара, а черната му тениска гласеше: „Зимата идва“.
Хм, точно така, той беше фен на „Игра на тронове“. Може би ще успея да го убедя да направим костюм за двойка с… чакай, какво си мислех? Не исках да се обличам.
– Няма да нося костюм – обявих пламенно.
– Но това е твоето п… – Започна Аарон.
– Това не е моето парти! Това са моите тикви. Никога не съм предлагала парти, камо ли пък доброволно да го организирам! И никога не съм казвала, че ще се обличам като… – Когато усмивката превзе лицето му, прекъснах. Беше чувал тази тирада по два или три пъти на ден, откакто партито стана факт. – Всичко това е по твоя вина.
– Моя вина?
– Ти искаше допълнителни тикви. Ако не беше…
Звънецът съобщи, че вратата на гилдията се отваря. Звънецът беше ново допълнение, монтирано преди няколко седмици. Не знаех цялата история, но нещо за пиян човек, който се е запътил навътре, докато Клара е била на горния етаж. Патронът на вратата отблъскваше хората, като предизвикваше внезапна вълна от страх, но не действаше толкова добре на пияните – или на упоритите като мен.
Затова сега имахме звънец.
Погледнах натам, очаквайки да видя посетители, които се прибират за през нощта – половината кръчма се беше изпразнила през последния половин час – но вместо това вътре влязоха двама души.
Мъжът беше среден на ръст, но над средния на мускули, с тъмна коса, подстригана близо до главата, и само малко по-дълга брада. Кожата и коженото му яке блестяха от дъждовните капки, а на гърдите му се мъдреше дебела, грозна сребърна висулка.
Високата жена с върбова коса вървеше, сякаш плуваше, дългата ѝ черна коса се развяваше зад нея, а светлата ѝ кожа беше зачервена в розово от студения дъжд. Прилепналото ѝ кожено палто беше стилно, тъмносините дънки – модно тесни, а черните кожени ботуши – високи до коленете. На колана ѝ висяха два кинжала с тесни остриета и странни S-образни дръжки.
Нито един от тях не беше член на „Врана и чук“.

Назад към част 1

Глава 1

– Не, – казах аз.
– Не?
– Не.
Дарън удари с ръце по плота на бара.
– Ти си барманът. Твоята работа е да ми дадеш питие.
Замислено потупах брадичката си, докато преценявах всичките метър и половина на яростния боен магьосник, който се опитваше да се наведе през бара ми и да се извиси над мен едновременно. Дарън не беше любимият ми човек, когато беше трезвен, а пиян беше приятен като скункс и дикобраз, събрани в едно миризливо, бодливо животно.
– Отрязан си. – Изтърках ноктите си върху престилката. – Което ти казах преди час. И преди половин час. И преди десет минути.
– Не можеш да ме отрежеш!
– Да, мога. Аз съм барманът, както отбеляза.
– Не съм пиян – изръмжа той, наведе се още по-напред през бара и облъхна лицето ми с вонящ алкохолен дъх. – Обслужвай ме или ще съжаляваш, че някога си…
Той прекъсна, когато и аз поставих ръце на плота на бара и се изправих пред него. Хулиганите никога не очакваха, че тактиката им на сплашване ще бъде използвана срещу тях.
– За какво ще съжалявам? – Поисках да знам, докато той се отдръпваше. – Давай, довърши изречението. Говори ясно и на висок глас, за да могат всички да чуят колко си силен.
Тъй като вече говорех ясно и силно, няколко души се обърнаха, а израженията им просветнаха от очакване. Тори отново щеше да унижи някого, а те имаха места на първия ред. Кълна се, че затова най-близките до моята станция маси винаги бяха пълни.
Ах, обичам си работата.
Дарън вяло обмисли възможностите си, после промълви:
– Хайде, Тори. Само още едно питие.
Засмях се.
– Не можеш да се държиш мило, след като ме заплашваш. Изчезвай, Дарън.
Ръцете му се стиснаха в юмруци, дебелите мускули в горната част на ръцете му се сгърчиха. Свиреше като двегодишно дете, на което е отказана чаша за смучене, но беше достатъчно пиян, за да изгуби наистина самообладание – ако можеше да си проправи път през заклинание. По-добре да не рискува. Бойните магьосници никога не бяха откачалки, а Дарън беше по-зъл от повечето. Той не беше човек, когото трябва да злепоставям.
Като имах това твърдо предвид, изплезих език към него.
Очите му се изцъклиха и той се върна на масата си. Усмихнах се. Виждате ли? Не се страхувах. С внимателно безгрижие измъкнах ръката си от задния джоб, където държах картата си „Дама Пика“, готова да извадя артефакта, за да се защитя.
Изобщо не се страхувах.
Но сериозно, аз не бях тъпачка, която няма понятие от самосъхранение. Знаех, че Дарън можеше да ме разкара, ако искаше, но понякога да не показваш страх беше най-добрата защита.
Лошото ми отношение – „лошо“ според всеки бивш работодател – беше причината да си намеря тази работа. Човек барман… работещ за магическа гилдия.
Погледнах с умиление кръчмата. Беше оживено за вторник вечер, но около двайсетте разпръснати наоколо митици се бяха успокоили след пика на вечерята. Беше почти единайсет и планирах скоро да се прибера. Утрешната нощ щеше да е луда – и нямаше кого да обвинявам, освен себе си.
Всичко започна с тиквите.
Бях ги забелязала в магазина за хранителни стоки в началото на октомври и ми хрумна блестящата идея да украся бара си за най-страховития месец в годината. Но не можех да нося сама вкъщи цял товар тикви, затова се обадих на любимия си пиромаг да вземе мен и прекалено големите ми тикви от магазина. Аарон, който не може да чуе идея, без да прекали с ентусиазма си, добави още десет към поръчката ми и закара всичко до дома си.
Изразът на лицето на Езра, когато влязохме с първия товар тикви, беше само малко по-малко запомнящ се от израза на Кай, когато Аарон му съобщи, че всички ще режем тикви преди Хелоуин.
Усмихнах се на дузината фенери, подредени на групички из кръчмата, чиито светещи оранжеви лица се усмихваха или мръщеха – или в случая с единствената тиква на Кай – гледаха неодобрително. Не знаех как една тиква може да изрази крайното си неудоволствие, но Кай го беше постигнал с голям ефект. Може би прекалено много съм го притеснила, когато го помолих да издълбае „само една малка тиква, иначе Хелоуин ще бъде съсипан“.
По някакъв начин фенерите доведоха до оранжеви и черни хартиени панделки, които един следобед мистериозно се появиха на плота на бара ми. Какво друго трябваше да направя, освен да украся кръчмата с тях? После Аарон се появи с кутия, пълна с пухкави прилепи, които сега висяха от тавана. Никой не си приписваше заслугата за червените и оранжевите светлини, нанизани по рафтовете с алкохол зад мен, но подозирах, че са дело на Клара.
А после, още по-мистериозно, всички започнаха да говорят за „партито за Хелоуин“ и да ме питат какъв е планът.
Аз не планирах парти. Никога не съм имала намерение да планирам парти.
По стълбите, които водеха към двете горни нива на сградата, се чуваха стъпки. С кафява коса, разпиляна от небрежен кок, Клара се завъртя зад ъгъла, стиснала издута папка. Тя се запъти към мен, а лицето ѝ беше маска на спешност.
– Здравей, Клара – казах аз. – Тази вечер работиш до късно.
– Бонбони с царевица! – Изръмжа тя. – Трябват ни царевични бонбони за партито. Не е Хелоуин без царевица.
– Ще ги добавя в списъка за пазаруване. – Извадих хартия от джоба на престилката си и добавих захарна царевица към списъка „всичко, което забравих по време на последното пазаруване“, след което се намръщих към нея. – Ти се притесняваш за партито, нали? Имаш си достатъчно грижи. Аз ще се справя с това.
– Не мога да си помогна. – След като кризата беше избегната – всичко при помощник-майстора на гилдията беше криза – тя остави папката си и се плъзна на една табуретка. – Не мога да си спомня кога за последен път сме празнували Хелоуин като гилдия. Ще бъде пълна зала. Много гилдианти ще доведат членове на семейството си или приятели.
Да, твърдо и ясно бях казала на всички, че не планирам никакво събитие, но дали ме бяха послушали? Интересуваше ли ги? Не. Сега бях домакиня на най-голямото парти на гилдията за годината, и всичко това, защото исках да издълбая една проклета тиква.
– Ще ти помогнем с барманството – добави Клара, оправяйки папката си – за да можеш и ти да се насладиш на партито. Избрала ли си вече костюм?
Партита, които мога да направя. Бонбоните бяха страхотни. Декорациите бяха забавни. Но мразех да се обличам. Преди да успея да го спра, лицето ми се изкриви.
– Аарон иска да отидем като Джейн и Джордж Джетсън, защото и двамата са червенокоси, но Кай иска да отидем като двама герои от „Mad Men“. Аз съм гледала само три епизода.
– Кай просто иска да облече костюм и да го нарече костюм – отбеляза мъдро Клара. – Ами Езра? Вие двамата можете да се облечете като Джон Сноу и Игрит.
– Игра на тронове? – Замислих се. – Поне ще бъда лош дивак.
Очите на Клара светнаха.
– Езра дори прилича на Джон Сноу. Вие двамата в костюм ще сте толкова сладки. Но имаш само един ден, за да го подготвиш. Обзалагам се, че можеш да отидеш в специализирания магазин на…
Бързо махнах с ръка.
– Добре съм. Костюмите не са задължителни, а аз така или иначе ще нося престилка.
Лицето ѝ падна.
– Но това е твоето парти. Трябва да носиш костюм.
Задържах усмивката си на място и просто кимнах. Моето парти. Уф.
Тя вдигна папката си и половината от съдържанието ѝ направи опит да се освободи. Хванах документите, докато се плъзгаха по плота на бара, и заедно натъпкахме цялата документация обратно в картонения ѝ затвор.
– Благодаря. – Тя въздъхна. – Имам толкова много неща за вършене, а Дариус иска от мен да…
– О? – Попитах предпазливо, смутена от внезапния ѝ ужас.
– Забравих! Дариус ме помоли за това преди две седмици, но аз се разсеях и не ти казах…
– Какво да ми кажеш?
Тя виновно изсумтя.
– Дариус иска да обнови менюто на кръчмата. То не е променяно от години, а ние сме закъснели да го обогатим. Той предложи ти да се заемеш с това.
– Аз?
– Ти и Рамзи работите най-много часове в кръчмата, но Рамзи е зает с чиракуването си и не иска допълнителна отговорност. Няколко пъти споменах на Дариус, че може би ще ти хареса да имаш глас в управлението на кръчмата.
Глас в управлението? Това беше нищожна отговорност – дори не се доближаваше до повишение, но в гърдите ми бълбукаше главозамайващо удоволствие. Никога в живота ми на нито една работа никой не ми беше предлагал по-голяма роля или по-голяма отговорност от тази, на която ме бяха наели. И преди са ме понижавали, но това беше всичко.
– С удоволствие! – Взех списъка си с хранителни продукти и го прелистих, за да си записвам. – Какво трябва да направя?
Клара примигна от незабавното ми вълнение, после се усмихна.
– Дариус иска писмено предложение, което да включва кои елементи от менюто да премахне и кои да добави. Ще трябва да включиш информация за цените, съставките, доставчиците, времето за подготовка и т.н.
Записах си това.
– Добре, разбира се. До кога го иска?
– А. – Тя отново изсумтя. – Той го предложи преди две седмици, така че мисля, че очаква предложението ти… следващата седмица.
Това може би е малко кратък срок.
– Кога следващата седмица?
– Хм, вероятно в понеделник. Обича да си оправя документите за седмицата в понеделник.
Пет дни, а един от тях щеше да бъде погълнат от гигантско парти. Затиснах опасенията си и се усмихнах уверено.
– Разбрах.
– Мога да му кажа, че съм забравила и ще ти трябва повече време, за да…
– Не! – Натъпках бележките си в престилката. – Всичко е наред. Няма никакъв проблем. – Това беше шансът ми да докажа, че съм достойна за повече отговорност, и нямаше да го проваля, като поискам удължаване на срока. Ако Дариус искаше новото меню в понеделник, щеше да го получи в понеделник.
Погледнах към задния плот, където ме чакаше лаптопът ми, а на екрана се виждаше полузавършено колежанско задание. Това обаче можеше да не стигне до преподавателя до следващата седмица. Хм. Щях да го измисля. Имах два почивни дни от днес до понеделник. Можех да го направя.
Клара се върна на горния етаж, за да продължи нощната си работа с Дариус – странно, но не съвсем необичайно. Дариус, майсторът на гилдията, пътуваше много и всеки път, когато се връщаше от дълго пътуване, двамата с Клара изчезваха за един ден, за да наваксат с цялата работа, която изискваше участието или одобрението на ГМ.
Това или пък имаха тайна афера и след пътуванията му се барикадираха в кабинета му, за да… не. Прекалено странно, при положение че бюрата на офицерите от гилдията бяха точно пред вратата му.
Няколко минути по-късно седях на плота на бара и се взирах с лека паника в менюто на тебешира над задния плот. Табуретката зад мен заскърца по пода, когато някой я издърпа.
– Искам ли да знам какво правиш?
Не се обърнах при звука на гласа на Аарон.
– Коя е любимата ти стока в менюто?
– Бургерът.
– А ти какво ще кажеш, Кай? Езра? – Не ми беше нужно да поглеждам, за да разбера, че и те са там.
– Бургерът – отговори Кай без колебание.
– Бургерът – каза Езра с разтапящия си глас. – Но това не е справедлив въпрос.
– Защо не?
– Защото в менюто има само един елемент.
Извърнах се, за да го погледна озадачено.
– Какво имаш предвид? Има десет предястия.
Тъмните му вежди се вдигнаха над несъответстващите му очи. Едното беше шоколадовокафяво, а другото – бледо като лед с тъмна зеница и външен пръстен, ирисът беше повреден от белега, който се простираше от слепоочието му надолу към бузата. С къдравата си коса и свенливата сянка покрай челюстта си той наистина приличаше на маслиненокожия Джон Сноу.
Той се облегна на бара и прошепна заговорнически:
– Всички поръчват бургера. Не мисля, че имат в наличност съставки за нещо друго.
Хм. Сега, когато го спомена, аз също винаги поръчвах бургера. Човек би си помислил, че след пет месеца ще ми омръзне, но на кого може да му омръзне вкусен бургер?
– Кое е най-нелюбимото ти ястие?
Те свиха рамене и ме оставиха да се чудя дали някога са опитвали нещо друго.
Кай седна на една табуретка.
– Защо този внезапен интерес към менюто?
– Дариус иска да го преработя. – Скрих отчаянието си. – Той иска предложение за ново меню в понеделник.
– Понеделник? Това е много кратък срок. – Аарон се подпря с лакът на плота. – Какво ще кажеш за „Отровен бръшлян“?
– Какво? Искаш да добавиш отровен бръшлян към менюто?
– Не, за костюма ти. Ти можеш да бъдеш Отровен бръшлян, а аз – Батман.
Подсмърчам.
– Кай е много по-приличен Батман от теб.
Езра се засмя, а Аарон се намръщи. Чувствайки се виновна, скочих от бара и се изправих пред тримата магове. Аарон беше седнал на любимия си стол, медната му коса беше разрошена, а ръкавите на небрежния му пуловер бяха подпъхнали твърдите му предмишници. Кай седеше до него, тъмната му коса ярко контрастираше със светлия му тен, а първите няколко копчета на ризата му бяха разкопчани. Езра беше подпрял едното си бедро на бара, а черната му тениска гласеше: „Зимата идва“.
Хм, точно така, той беше фен на „Игра на тронове“. Може би ще успея да го убедя да направим костюм за двойка с… чакай, какво си мислех? Не исках да се обличам.
– Няма да нося костюм – обявих пламенно.
– Но това е твоето п… – Започна Аарон.
– Това не е моето парти! Това са моите тикви. Никога не съм предлагала парти, камо ли пък доброволно да го организирам! И никога не съм казвала, че ще се обличам като… – Когато усмивката превзе лицето му, прекъснах. Беше чувал тази тирада по два или три пъти на ден, откакто партито стана факт. – Всичко това е по твоя вина.
– Моя вина?
– Ти искаше допълнителни тикви. Ако не беше…
Звънецът съобщи, че вратата на гилдията се отваря. Звънецът беше ново допълнение, монтирано преди няколко седмици. Не знаех цялата история, но нещо за пиян човек, който се е запътил навътре, докато Клара е била на горния етаж. Патронът на вратата отблъскваше хората, като предизвикваше внезапна вълна от страх, но не действаше толкова добре на пияните – или на упоритите като мен.
Затова сега имахме звънец.
Погледнах натам, очаквайки да видя посетители, които се прибират за през нощта – половината кръчма се беше изпразнила през последния половин час – но вместо това вътре влязоха двама души.
Мъжът беше среден на ръст, но над средния на мускули, с тъмна коса, подстригана близо до главата, и само малко по-дълга брада. Кожата и коженото му яке блестяха от дъждовните капки, а на гърдите му се мъдреше дебела, грозна сребърна висулка.
Високата жена с върбова коса вървеше, сякаш плуваше, дългата ѝ черна коса се развяваше зад нея, а светлата ѝ кожа беше зачервена в розово от студения дъжд. Прилепналото ѝ кожено палто беше стилно, тъмносините дънки – модно тесни, а черните кожени ботуши – високи до коленете. На колана ѝ висяха два кинжала с тесни остриета и странни S-образни дръжки.
Нито един от тях не беше член на „Врана и чук“.

Назад към част 34

***

През следващите месеци научих повече, отколкото мога да разкажа тук. Изучавах енергично и обръщах внимание дори на управлението на града, което по принцип ми се струваше досадно като всяко управление, и четях жадно големите християнски учени, като допълвах времето си с Абелар, Дънс Скот и други мислители, които Мариус ценеше. Мариус ми намери и купчина руска литература, така че за пръв път можех да изучавам писмено това, което в миналото познавах само от песните на чичовците и баща ми. Отначало сметнах, че това е твърде болезнено за едно сериозно изследване, но Мариус постави нещатата и то мъдро. Присъщата стойност на темата скоро погълна болезнените ми спомени и резултатът беше по-голямо познание и разбиране. Всички тези документи бяха на църковнославянски, писмения език на моето детство, и скоро се впуснах да чета това с изключителна лекота. Светците на походите на Григорий ме възхитиха, но обикнах и писанията, преведени от гръцки, на свети Йоан Златоуст. Наслаждавах се и на фантастичните разкази за цар Соломон и за слизането на Богородица в ада – творби, които не са част от одобрения Нов завет, но които много силно въздействат на руската душа. Прочетох и нашата велика хроника, „Сказание за отминалите години“. Прочетох и „Орисон за падането на Русия“ и „Сказание за разрушаването на Риасан“. Това упражнение, четенето на родните истории, ми помогна да ги разгледам в перспектива заедно с другите знания, които придобих. Накратко, то ги изведе от сферата на личните мечти. Постепенно прозрях мъдростта на това. Правех докладите си за Мариус с по-голям ентусиазъм. Поисках още от ръкописите на църковнославянски и скоро имах за четене „Разказ за благочестивия княз Довмонт и неговата храброст“ и „Героичните дела на Меркурий Смоленски“. В крайна сметка започнах да смятам произведенията на църковнославянски за чисто удоволствие и ги пазех за часовете след официалното обучение, когато можех да прелиствам старите приказки и дори да съчинявам от тях собствените си траурни песни. Понякога ги пеех на другите чираци, когато заспиваха. Езикът им се струваше много екзотичен, а понякога чистата музика и тъжният ми изказ ги разплакваха.
Междувременно Рикардо и аз отново станахме близки приятели. Той никога не ме попита защо сега съм нощно същество като Учителя. Никога не съм звучал в дълбините на съзнанието му. Разбира се, бих го направила, ако се наложи, заради моята безопасност и тази на Мариус, но използвах вампирския си ум, за да го шлифовам по друг начин, и винаги го намирах за предан, безпрекословен и верен. Веднъж попитах Мариус какво мисли Рикардо за нас.
– Рикардо ми е твърде голям длъжник, за да поставя под съмнение всичко, което правя – отговори Мариус, но без никаква надменност или гордост.
– Тогава той е много по-добре възпитан от мен, нали? Защото аз ти дължа същото, а поставям под съмнение всичко, което казваш.
– Да, ти си умен, дяволски наперен зевзек, – призна Мариус с лека усмивка. – Рикардо беше спечелен в игра на карти от пияния си баща от един зверски търговец, който го турмозеше денонощно. Рикардо мразеше баща си, което ти никога не си правил. Рикардо беше на осем години, когато го купих на цената на една златна огърлица. Беше видял най-лошото от мъжете, което не трогва децата с естествено съжаление. Видя какво ще правят мъжете с плътта на децата за удоволствие. Това не е толкова лошо. Рикардо, неспособен да повярва, че едно нежно малко дете може да трогне някого към състрадание, не вярваше в нищо, докато не го обвих в безопасност и не го изпълних с познание, и не му казах с думи, на които можеше да разчита, че е мой принц.
– Но за да ти отговоря по-скоро по начина, по който задаваш въпроса, Рикардо смята, че аз съм магьосник и че с теб съм избрал да споделя заклинанията си. Той знае, че си бил на прага на смъртта, когато съм ти дарил тайните си, и че аз не се подигравам нито с него, нито с другите с тази чест, а я смятам по-скоро за нещо с тежки последици. Той не се стреми към нашето знание. И ще ни защитава с живота си. – Аз приех това. Нямах нужда в себе си да се доверявам на Рикардо, както беше с Бианка.
– Чувствам нуждата да го защитя – казах на учителя си. – Моли се той никога да не трябва да ме защитава.
– Така чувствам и аз, – каза Мариус. – Чувствам това за всички тях. Бог даде на твоя англичанин голяма милост, че не беше жив, когато се прибрах у дома, за да намеря малките си деца убити от него. Не знам какво щях да направя. Това, че те беше наранил, беше достатъчно лошо. Това, че беше сложил пред вратата ми две детски жертви на своята гордост и озлобление, това беше още по-подло. Ти беше правил любов с него и можеше да се бориш с него. Но те бяха невинни, които се изправиха на пътя му.
Кимнах.
– Какво стана с останките му? – Попитах.
– Толкова просто нещо, – каза той с вдигане на рамене. – Защо искаш да знаеш? Аз също мога да бъда суеверен. Разкъсах го на парчета и разпръснах тези парчета на вятъра. Ако са верни старите приказки, че сянката му ще тъгува за възстановяването на тялото му, то душата му се скита по ветровете.
– Учителю, какво ще стане с нашите сенки, ако телата ни бъдат унищожени?
– Само Бог знае, Амадео. Аз се отчайвам да знам. Живял съм твърде дълго, за да мисля за самоунищожение. Моята съдба може би е същата като съдбата на целия физически свят. Че може да сме дошли от нищото и да се върнем в нищото, това е напълно възможно. Но нека се наслаждаваме на илюзиите си за безсмъртие, както смъртните се наслаждават на своите.
Достатъчно добре.

Назад към част 16