Месец: март 2023

Глава 13

– Тори? Тоориии.
Настойчивият глас на Аарон се разнесе в заспалия ми череп.
– Събуди се, Тори.
Една ръка стисна рамото ми и нежно ме разтърси. Въздъхнах, вдигнах лицето си от възглавницата и отворих очи. През завесите на спалнята се процеждаше бледа слънчева светлина.
– Ехххх? – Замълчах.
Над моето лице се появи усмихнатото лице на Аарон.
– Добро утро, спяща красавице. Време е да ставаш!
Примигнах няколко пъти, след което мъчително се претърколих по гръб. Твърд, кръгъл предмет се притисна към страната ми, след което с трептене Хоши се разви от малката си кълбовидна форма, а дългата ѝ опашка се разпиля по одеялата. Тя зарови глава под възглавницата.
Аарон се взираше във феята.
– Откъде дойде?
– Тя обича да спи до мен. – Прозявка пропука челюстта ми и аз се сгуших в леглото. – Какво правиш тук? Не знаеш ли как се чука?
– Почуках. Няколко пъти. – Той ми махна с ръка. – Вдигни се. Ела. Време е да тръгваме.
Намръщих се сънливо и го огледах от главата до петите. Носеше свободен черно-сив потник и спортни шорти, косата му беше разрошена, а бузите зачервени. Позволих си за миг да се полюбувам на невероятно тонизираните му ръце, които бях виждала много по-рядко, откакто есенното време беше понижило температурите, след което попитах:
– Време е да тръгваме къде?
Аарон приседна на нивото на очите ми, а устата му се усмихна.
– Знаеш ли как постоянно повдигаме въпроса, че имаш нужда от обучение, а ти все отбягваш?
Отричането, че през последните шест седмици съм избягвала всякакви форми на обучение, само щеше да го разсмее. Не бях особено изтънчена в това отношение.
– Да, и?
Усмивката му се изостри.
– Не можеш да го избягваш, ако спиш в нашата къща. Днес е ден първи.
О, по дяволите, не.
– Пас.
– Нямаш избор.
– Наистина ли това е подходящият момент? – Поисках, като смених тактиката. – При положение, че демонът е на свобода, а Ключовете преследват Езра…
– Което означава, че така или иначе сме заклещени вкъщи, така че трябва да се възползваме по най-добрия начин. Ставай!
Дръпнах завивките над брадичката си.
– Не можеш да ме накараш.
– Толкова се радвам, че го каза.
Той грабна одеялата и ги дръпна направо от матрака. Хоши се изстреля над леглото, съскайки тихо, след което изчезна от погледа. По дяволите. Трябваше да остане, за да ме защити!
Изправяйки краката си срещу напора на студения въздух, се свих в защитна топка, но нямаше смисъл. Пренебрегвайки факта, че носех огромна тениска от скрина на Езра и нямах панталони, Аарон ме завлече до ръба на леглото, хвана ме добре за кръста и ме преметна през рамо.
– Аарон! – Изкрещях, размахвайки ръце. – Пусни ме!
– Дръж се здраво. – Смеейки се, той излезе от стаята. Отчаяно стисках гърба на потника му и го проклинах с всички лоши думи, които знаех. Той отново се засмя, докато слизаше по стълбите. – Погледни на нещата от добрата им страна, Тори. Бяхме достатъчно любезни да те оставим да поспиш още два часа.
– Не съм се съгласявала на това! Не можеш да се държиш с мен като с дете!
Той се спусна по стълбите на мазето с ужасяваща скорост.
– Ако преди това беше преминала някакво обучение, може би щеше да знаеш как да ме спреш.
Изръмжах, когато той ме отхвърли от рамото си. Босите ми крака се удариха в постелките, които покриваха пода, и аз се отдръпнах гневно от него. Тениската ми назаем се беше уловила около бедрата ми, показвайки лилавите ми гащи на цялата стая, и аз дръпнах подгъва надолу.
Мазето им беше една голяма фитнес зала с три бягащи пътеки, още кардиоуреди и уреди за тежести от едната страна. От другата страна имаше постелки за упражнения. Стъпките на Кай туптяха върху бръмчащата бягаща пътека в бърз бяг, а лицето му блестеше от пот. Езра висеше на лоста за набирания, като бавно се издигаше с една ръка, докато противоположното му рамо докоснеше лоста, след което се спускаше също толкова бавно.
Очите ми се насълзиха при вида на голите му ръце, стегнатите мускули, които се огъваха при всяко надигане с една ръка. Той смени ръцете си и се издърпа нагоре с другата ръка.
Аарон махна с ръка пред лицето ми, като ме изкара от транса.
– Преоблечи се. Днес ще се разгреем, обещавам.
– В какво да се преоблека?
Той дръпна палеца си към вратата на банята.
Сложих ръце.
– Ами ако откажа?
– Наистина ли искаш да разбереш?
Обмислих това. Измърморих под носа си, влязох в банята и затръшнах вратата. Тя се отличаваше с най-модерния интериор в цялата къща – плот от гранит, двойни мивки, вградени рафтове за кърпи и резервни дрехи и огромен душ с повече дюзи от автомивка.
На плота бяха подредени някои от дрехите ми от асортимента, който така и не взех вкъщи, включително спортен сутиен. Кога го бях оставила тук? Обувките ми за бягане стояха на пода и забелязах, че някой ги беше почистил добре за употреба на закрито. Първо използвах тоалетната, изпих малко вода от чешмата, после се облякох с летен потник и къси панталони за йога.
Косата ми беше увиснала от конската опашка, която носех до леглото, и използвах отново ластика си, за да я укротя на кок. Почаках още две минути, след което изоставих убежището си. Последното нещо, от което имах нужда, беше Аарон да нахлуе и тук.
Когато излязох, Езра беше слязъл от лоста за набиране и подсушаваше лицето си с кърпа. Забеляза ме и се усмихна.
– Изглеждаш така, сякаш всички кученца на света току-що са умрели. Няма да е толкова лошо.
– Мисля, че ще е точно толкова лошо.
Кай, който вече вървеше по бягащата пътека, вместо да тича, я изключи и откопча предпазното въже от ризата си.
– Тук, Тори. Загрей първо.
Въздъхнах и стъпих на широкия колан. Докато той закрепваше маджунчето на предпазния стоп върху подгъва на потника ми, аз се загледах в дисплея, който мигаше със статистиката от бягането му. Разстояние: 5,5 км.
Той се увери, че съм готова, след което натисна бутона за предварителна настройка. Трасето започна да се движи и аз се впуснах в бавна обиколка, която се ускори до бърза разходка, а след това до вяло бягане. Мусколите ми горяха в рамките на минута.
– Колко време трябва да правя това? – Задъхвах се.
– Достатъчно дълго, за да загрееш. – С кратка усмивка той се присъедини към другите двама, които правеха разтягания върху постелките.
Белите ми дробове горяха, а краката ме боляха, установих се в нещо, което би трябвало да е лек джогинг, но се чувствах по-скоро като смърт в движение. За щастие, имах много неща, които ме занимаваха – като греховно горещите магове, които преминаваха през рутинна програма от упражнения за разтягане и гъвкавост. И тримата можеха да правят шпагати. Кой знаеше?
Гледането им беше завладяващо и се оказа, че извършвам подробни мисловни сравнения. Аарон и Езра бяха със сходно телосложение и почти еднакъв ръст. Аарон беше малко по-висок, докато Езра беше с една идея по-широк в раменете. Кай беше с няколко сантиметра по-нисък и по-слаб, но и тримата бяха натрупали сравнимо количество мускули. Не бяха издути като на културист, а със слаби, твърди, атлетични фигури.
Когато бягащата пътечка отново забави ход, вече хриптях, потях се и се опитвах да не повърна. Някой да ме застреля сега, моля.
– Добра работа, Тори! – Извика Аарон, наведен назад в странно разтягане на бедрата. – Ти се справи!
– Да – изпъшках. – Аз съм… в… страхотна… форма. Не можеш ли да… кажеш?
Оставиха ме три минути да си поема дъх, след което Аарон посегна към един контейнер и извади подплатени правоъгълници. Подхвърли два на Езра, който ги нахлузи на ръцете си, а другите два отнесе в центъра на постелките.
– Събуй обувките, а после ела тук, Тори. – Той посочи мястото пред себе си.
Свалих маратонките и се запътих към меките постелки, но веднага бях разсеяна от Кай, който зае бойна стойка с лице към Езра. Аеромагът вдигна двете подложки, които предпазваха ръцете и предмишниците му.
– Готов.
– Готов. – Кай издиша веднъж, след което нанесе два бързи удара и ритник в блокерите. Ударите се размахаха шумно и отблъснаха ръцете на Езра назад. Можех да чуя силата във всеки удар.
Спрях пред Аарон.
– Не мога да направя това.
Успокояващата устойчивост беше заменила палавата му усмивка.
– Ще започнем отначало. Знам, че си ходила една година на таекуондо като тийнейджър, но предпочитам да покрием всичко.
– Добре.
– Да видим бойната ти стойка.
Чувствайки се неловко, плъзнах десния си крак назад и вдигнах ръце до брадичката си.
– Добре. – Той ме заобиколи, като леко натисна рамото ми, за да се увери, че съм балансирана.
В другия край на килима Кай блъскаше с максимална скорост подложките на Езра.
– Прибирай повече лактите си. Ето така. – Аарон се върна с лице към мен. – Сега, юмруци.
Свих пръстите си надолу, палците бяха прибрани извън тях.
– Отлично. – Той плъзна една блокираща подложка и я вдигна нагоре. – Добре. Ляв удар. Дай всичко от себе си.
Подскачайки на възглавничките на краката си, аз нанесох зъл удар в подложката.
– Перфектно. Сега, дясно кроше.
Хвърлих десния си юмрук през тялото и в подложката.
– Не е лошо, но не движиш бедрата си.
Приемайки същата стойка, той демонстрира как кръстът преминава от задната му пета през бедрото до рамото, добавяйки повече сила към удара. Практикувахме това няколко десетки пъти. На няколко крачки от нас Езра и Кай се бяха разменили, като Езра удряше с нещата, които Кай държеше.
– Добре – каза Аарон. – Ще бъдеш по-малка и по-лека от повечето си противници, така че трябва да генерираш колкото се може повече сила. Да стоиш на едно място и да ги удряш не е идеално. Трябва да се движиш.
Той погледна към другите двама, когато Езра заби кръгов удар в двете подложки. Кай се плъзна назад от силата.
– Езра – обади се Аарон. – Демонстрирай набег.
Езра се отдръпна назад, като измъкна Кай от обсега му. Той застана в бойната си стойка, след което скочи напред и нанесе безпроблемни един-два удара в подложките, преди да отскочи обратно на изходното си място.
– Вътре и вън. – Аарон се обърна обратно към мен. – Оставаш извън обсега и се приближаваш само когато си готова да нанесеш удар.
– Добре – съгласих се несигурно.
Аарон ме преведе през стъпките, като се увери, че оттласквам задния си крак. Отне ми около десет минути, за да координирам различните движения в нещо, което наподобяваше това, което беше направил Езра.
– Чудесно! – Похвали ме Аарон. – Сега повтаряй това, докато не паднеш.
Очите ми се разшириха.
– Върви!
Преглъщайки, се хвърлих към него и ударих подложките, след което отскочих назад. И отново. И пак.
Да, той ме накара да го повтарям, докато краката ми не затрепериха и не се оказаха на ръба на разрухата. Накрая смъкна подложките и ме изпрати на бягащата пътека за разхлаждаща разходка. Дишайки тежко, гледах как момчетата вадят още екипировка от кошовете. Облякоха подплатени ръкави, които покриваха ръцете им от кокалчетата до лактите, протектори за крака, които покриваха стъпалата, пищялите и коленете, и подплатени жилетки.
Когато навлякоха отворените шапки за глава, каквито носеха боксьорите, се изнервих.
Аарон и Кай се изправиха един срещу друг, а Езра беше съдия с хронометър в ръка. Той даде старт – и двете момчета се нахвърлиха един върху друг. Те се блъснаха, захванаха се, после Кай се освободи и заби три светкавични удара в подплатените гърди на Аарон. Аарон блокира последния, хвана ръката на Кай и го преметна през рамо.
Кай се приземи на крака, падна в клек и заби крак в глезените на Аарон. Аарон се удари в постелките и се претърколи от бързия ритник на Кай.
Двамата се спречкаха трезво, нанасяйки удари и ритници, които звучаха ужасяващо въпреки подплатената екипировка, която ги защитаваше. Два пъти паднаха в схватка, но Кай не успя да заключи Аарон в хватка.
– Време! – Извика Езра.
Двамата магове се разделиха, дишайки тежко. Направиха кратка почивка, след което Езра подаде хронометъра на Кай и се изправи срещу Аарон. Кай даде началото.
Аарон скочи бързо и силно. Езра блокира два удара, след което се дръпна, когато Аарон нанесе удар в коляното му.
– Престани, Езра! – Изръмжа той. – Тори знае, че си бърз. Не губи тренировката ми, като се държиш назад.
Езра се засили, след което скочи срещу Аарон. Ударите прелетяха между тях толкова бързо, че не можех да проследя действието, след което Аарон падна на пода по корем, а Езра притисна ръката му назад. Аарон удари постелката и Езра го пусна.
– По дяволите – изпъшка той. – Боже, човече.
Без да е дори задъхан, Езра се изправи на крака и сви рамене.
– Ти ми каза да не се въздържам.
Аарон изръмжа нещо и се изправи.
– Отново.
Двамата се хвърлиха един към друг. Още два пъти Езра притискаше Аарон в рамките на тридесет секунди. Накрая Кай обяви, че времето е изтекло.
– Добре – каза електромагьосникът и хвърли хронометъра настрани. – Последен рунд.
Усмихвайки се, Аарон отново се изправи срещу Езра – и Кай зае мястото до него. Двама срещу един.
Преглъщайки тежко, спрях бягащата пътека, в случай че разсейването ме накара да се изтърва.
Момчетата застанаха в стойките си и Кай отброи.
– Три, две, едно, започваме.
Езра се хвърли към Кай, но той се отдръпна. Двамата с Аарон се разделиха, заобикаляйки Езра, след което атакуваха едновременно. По някакъв начин Езра избягваше ударите им, а движенията му бяха размазани. Той хвана глезена на Аарон по средата на удара и го издърпа от краката му, след което се насочи към Кай. Електромагьосникът се изплъзна настрани, но Езра се справи с него от упор. Двамата паднаха в преплетени ръце, като всеки от тях се бореше да се озове отгоре.
Аарон изскочи на крака, надвеси се над двойката за секунда, после скочи. Десет секунди по-късно Езра беше притиснат под другите двама, удряйки се в постелките, като краката на Кай бяха притиснати около врата му, а Аарон огъваше коляното му назад.
Смеейки се задъхано, Аарон се свлече на постелките.
– По дяволите. Винаги си по-бърз, отколкото очаквам.
Прочистих гърлото си, сърцето ми биеше, а мозъкът ми беше объркан на няколко нива. Насилието беше изнервящо, но имаше нещо плътски привлекателно в това да ги гледам как се нападат един друг. Ако това беше редовната програма, с настоящето доброволно се записвах да тренирам с тях всяка сутрин. Да, моля.
Когато свалиха спаринг екипировката си, най-накрая се осмелих да говоря.
– Свършихте ли вече с рутината?
– Не съвсем. – Аарон хвърли протектора си в кошчето. – Трябва да се охладим, но първо ще завършим с един кръг състезателни лицеви опори.
– Състезателни лицеви опори?
– Да. – Той не звучеше развълнувано, докато падаше на колене в центъра на килимчетата. Кай и Езра последваха примера му, заемайки местата от двете му страни. – Правим лицеви опори, докато някой от нас не успее да завърши серията. Загубилият прави закуска.
Докато двамата с Кай се подготвяха за предстоящото предизвикателство, веждите ми се вдигнаха. Три часа след началото на тренировката им и те завършваха с кръг от лицеви опори? Момчетата бяха луди. Или мазохисти. Или и двете.
– Но на Езра не му е позволено да влиза в кухнята – отбелязах аз. – Той не може да прави закуска.
– Езра – изръмжа Аарон, докато изправяше тялото си в напрегната дъска, подпряна на изпънатите му ръце – никога не е губил, така че това е спорно по-чакай. О, човече. Имам чудесна идея.
Също толкова озадачени, Кай, Езра и аз го гледахме как скача на крака. Той направи жест към мен.
– Ела, Тори.
Вдигнах вежди, събух обувките си и се приближих. Той ме хвана за лакътя и ме дръпна към Езра, който чакаше на колене, навел глава, за да ни наблюдава.
– Качи се на гърба му – каза Аарон.
Устата ми се отвори.
– Какво?
– Какво? – Попита и Езра.
– Седни върху него! – Аарон се усмихна диаболично. – Няма как да ни надвие с допълнителни петдесет килограма, които да вдигне.
Аз тежах повече от петдесет килограма, но реших да не изтъквам това.
– Това е напълно несправедливо – възрази Езра.
– Напълно справедливо е – намеси се Кай. – Ти имаш несправедливо предимство. Направи го, Тори.
Погледнах бързо между трите момчета.
– Еми…
– Искам да го видя как се бори поне веднъж. – Без да чака разрешение, Аарон ме вдигна от краката ми и ме сложи върху Езра, така че да съм разпъната в горната част на гърба му. – Прибери краката си нагоре. С цялата си тежест.
Езра измърмори нещо неприятно за Аарон. С широко отворени очи и глас, изчезнал в момента, в който тялото ми се докосна до това на Езра, не знаех какво да направя, освен да прибера краката си зад дупето си, а коленете да висят отстрани.
– Перфектно. – Аарон скочи обратно на мястото си и падна на колене и ръце. – Готов?
– Но – заекнах, като отново намерих гласа си – какво ще кажете за закуската?
– Ако това означава да го видя как пада, с удоволствие ще ям зърнена закуска. Първата серия, започваме сега. Старт!
Езра отлепи коленете си от постелките и изправи тялото си, а аз хванах раменете му за равновесие. Той вдиша, докато спускаше торса си, а мускулите на ръцете и гърба му се променяха и стягаха. Ръцете ми се вкопчиха в раменете му, докато той се изпъваше и издишваше рязко.
О, човече.
Той се спусна отново, тялото му се огъна под ръцете ми, под бедрата ми, под моето – о, Боже. От него се излъчваше топлина, която се впиваше в кожата ми, а потта блестеше по тила му, овлажнявайки къдриците му. Той се надигна отново, повдигайки ме, и главата ми се завъртя.
Лошо, лошо, лошо. И толкова хубаво.
Сърцевината ми трепереше от нарастващата топлина, докато той се повдигаше и спускаше под мен, дишането му беше учестено, от него се изтръгваха слаби звуци на усилие. Прехапах силно устните си, борейки се с нарастващия си сърдечен ритъм. Ако гледането на момчетата на спаринга беше възбуждащо, то беше нищо в сравнение с това.
– Готово – обяви Аарон задъхано. – Не мога да повярвам. Езра, ти си машина.
Подпрял се с лакти на постелките, Езра захърка без думи, а гърдите му се издуха, докато вдишваше въздух. Не бях броила. Колко лицеви опори бяха това? Можех ли вече да сляза от него? Защото, ако това продължи още дълго, или ще се самозапаля, или ще се унижа.
– Следващата серия – каза Кай. – Три, две, едно, старт.
Двамата с Аарон се надигнаха, а Езра ги последва на секундата. Мускулите му се сгънаха и изпънаха под мен, а аз прехапах устните си по-силно. Ръцете ми се свиха в юмруци около тениската му. Горещото му тяло между краката ми. Изпотяваше се, дишаше, огъваше се. През трескавата ми глава премина дивата мисъл, че искам да бъда под него, а не отгоре.
Ръцете му трепереха от напрежение, докато ни спускаше. За миг увисна там, после се изправи с тих стон, който прониза центъра ми. Не, Тори. Той стенеше от мъчителното усилие да вдигне тежестта ми. Това беше то. Съсредоточи се.
– Свърши. – Аарон се засмя, докато се влачеше отново нагоре. – Губиш този път, Езра.
Издишвайки въздух и всмуквайки го, Езра отново се спусна, мускулите му трепереха, вените се открояваха на напрегнатите му бицепси. Аарон и Кай спряха на върха на лицевите си опори и зачакаха с триумфални усмивки въпреки зачервените си лица и потта, която се стичаше по челата им. Исках да окуража Езра, но не смеех да отворя уста от страх какви звуци могат да излязат.
Той се напъна отново – и ръцете му се изпънаха. Ние паднахме и гърдите му се удариха в постелката с трясък. Аз се свлякох от него.
– Да! – Изкрещя Аарон. – Да го направим, Кай.
С нова енергия те изпълниха още шест лицеви опори, след което се свлякоха на постелките, а Аарон се смееше победоносно. Той се пресегна и плесна Езра по гърба, докато той хриптеше.
– Ти си луд, човече. Не очаквах, че ще завършиш първата серия.
– Ти… опитай… следващия път – изпъшка Езра.
Аарон се ухили.
– Добре е да губиш от време на време.
Седнах, като скрих ускореното си дишане. Това щеше да е сложно за обяснение, като се има предвид, че не бях направила нищо – нищо, освен да се разпъна на секси, разголен маг, докато той се огъваше ритмично под мен.
Изправяйки се на крака – по дяволите, коленете ми бяха слаби – неловко оправих блузата си и погледнах към срутените магове.
– Ами сега какво?
– Трябва да се охладим – отговори Аарон със затворени очи. – Да се редуваме под душа. Имате десет минути.
Кимнах, набързо слязох от постелките, влязох в банята и заключих вратата след себе си. Свалих дрехите си, включих душа и скочих под струята. Задъхах се, когато ледената вода ме удари от всички страни. Кому бяха нужни толкова много струи? Говоря за прекаляване.
Докато температурата на тялото ми спадаше, притиснах двете си ръце към лицето и се концентрирах върху дишането.
Реакцията ми беше напълно нормална, нали? Повечето жени биха се възбудили в такава ситуация, дори и човекът да беше приятел. Това не означаваше нищо. Просто сензорна информация, която задейства твърдо закодирана физиологична реакция. Това беше всичко.
Кимнах на себе си. Да. Това беше всичко.
След като измих косата си с шампоан с мъжки мирис и се изтърках с един сапун, спрях водата, взех чиста кърпа и… глупости. Загледах се в рафтовете до душа, подредени с резервни кърпи и дрехите на момчетата за преобличане след тренировка.
Чистите ми дрехи бяха горе. По дяволите!
Докато се подсушавах, мислех трескаво. Не можех да облека отново потните си тренировъчни дрехи, а и не исках да нося отново тениската си – пижама. Нямаше как да го заобиколя. Увих косата си във втора кърпа и я натрупах върху главата си, след което увих голямата бяла кърпа около торса си и я прибрах в ъгъла.
Вдигнах брадичката си. Увереност. Запътих се към вратата и я отворих.
Езра стоеше от другата страна, вдигнал ръка да почука.
Стомахът ми се разтвори в прилив на разтопена топлина. Устата ми пресъхна, гърлото ми се сви, пръстите ми се свиха. Погледът ми пробяга по тялото му, после нагоре към лицето му, косата му беше влажна и разрошена, бузите зачервени от усилието.
Очите ни се срещнаха и той се разшири от изненада, след което падна. Плъзна се надолу. Поемайки ме.
Стискайки кърпата си, се промуших покрай него и се затичах към единственото си спасение. Аарон избухна в смях при гледката на облечената ми в хавлиена кърпа същност, която стремглаво се изкачваше по стълбите, но аз не спрях, докато не се озовах на два етажа от него. Захлопнах вратата на спалнята на Езра и притиснах гърба си към нея.
Никаква паника, Тори.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15

Глава 47

Телефонът на Айви иззвъня на нощното шкафче на Тейт. Тя се протегна през голите му гърди, отключи екрана, за да прочете текста на Едуин.

„Намери я снощи. Благодаря, че се обади на Сал“

Тя въздъхна и избърза да напише отговор.

„Добре ли е? Можем ли да се срещнем по-късно? Моля?“

Айви очакваше твърдо „не“. Но трите точки на екрана и намигнаха за няколко дълги мига, докато дойде отговорът на Едуин.

„Тя е добре. Иска да се види с Франсис. Ще дойдем в имението за обяд“

Дъхът се изтръгна от дробовете на Айви. Пфу. Може би имаше шанс да поправи нещата с Едуин. И Касия.

„Ще се видим тогава“

Беше едва седем сутринта. Това и даваше още няколко часа с Тейт, преди да се прибере у дома и да се изправи пред реалността.
– Всичко наред ли е? – Попита Тейт.
Тя остави телефона си настрана и се сгуши в гърдите му.
– Да. Едуин намери Касия. Трябва да се върна в имението преди обяд.
– Добре. – Той я целуна по косата. – Ще отидем след малко.
– Мога да се обадя на шофьора си.
– Това би било загуба на време, тъй като аз ще те закарам.
Ъгълчето на устата и се повдигна.
– Винаги ли успяваш да постигнеш своето?
– Бейби.
В смисъл „да“.
Тя подпря ръце на гърдите му и срещна погледа му, плуващ в тези шоколадови басейни. Откакто Тейт я беше довел при него в сряда, почти не бяха напускали леглото му. Няколкото пъти, в които се обличаха, бяха за кратки пътувания до кухнята. Зареждаха се с гориво, преди да опустоши тялото и за пореден път.
Ако можеше да се сбъдне едно желание на Айви, то щеше да бъде да остане тук, скрита още една седмица. Още една година. Но това бягство от реалността беше към своя край. След като се срещна с Едуин и се извини на Касия, тя трябваше да се върне на работа.
– Трябва да уча, – каза тя. – Изпитите ми започват в понеделник.
– Ще вземем нещата ти. Донеси ги тук за уикенда.
– Ами ако трябва да прекарам уикенда в имението? Сама?
Тейт се ухили.
– Това „не“ ли беше? – Попита тя.
– Това беше „не“. – Той сля устите им, търкаляйки я, докато не я притисна под силното си тяло.
Езикът му се преплете с нейния в бавно, лениво плъзгане. По дяволите, но той имаше страхотен език. Когато стигна между тях, ръката му се спусна към сърцевината ѝ и се заигра с влажните и гънки. Талантлив език. Талантливи пръсти. Талантлив член.
Възбудата му се втвърдяваше между тях с всеки удар на езика му. Всяко плъзгане на пръстите му. Тя изтръпна, когато той ги плъзна по клитора и.
Сближиха се без усилие, като любовници, които са прекарали години, а не часове в усъвършенстване на секса. Айви беше изгубила бройката на оргазмите, които и беше доставил през последния ден. Но при всеки от тях тя падаше малко по-дълбоко. Жадуваше за него още малко повече. Надяваше се, че обещанието им ще се сбъдне.
Пожелаваше си Тейт.
Той ги люлееше заедно, удар след удар. Намотката в корема и се сви по-силно. Дъхът и секна, когато той се вмъкна вътре. По кожата и пропълзя руменина, всеки нерв се събуди и се разпали, преди звездите да се разпилеят в погледа и.
Тя си пожела тези звезди.
И тогава се разпадна.
– Тейт.
– Майната му, Айви. – Той изстена и се отдаде на собственото си освобождаване, докато тя пулсираше около него, изцеждайки го докрай.
Двамата се сринаха на купчина, лепкави и без кости. Краката им бяха преплетени един в друг. Чаршафите се бяха отърсили от леглото. Нейната възглавница я нямаше, така че тя използва рамото на Тейт, когато той се просна по корем.
Тези голи моменти, когато нямаше нищо друго освен смесени удари на сърцето и нежни докосвания, се бяха превърнали в спасението на Айви. Тя се губеше в Тейт.
Някога, след Кристофър, идеята да загуби самоличността си щеше да я накара да изпадне в паника. Само че в момента Айви не се интересуваше много от това коя е. Да се превърне в някой нов, достойна за мъж като Тейт, и се струваше блестяща идея.
А сексът беше, ами… променящ живота.
– Случвало ли ти се е някога да е така? – Попита тя.
– Не.
А те едва започваха.
Трябваше да влезе под душа, но първо затвори очи, за да подремне за кратко. Но преди да успее да се унесе, телефонът на Тейт иззвъня.
Той се пресегна, за да провери екрана, и се намръщи, докато го доближаваше до ухото си.
Не можа да различи думите от другата страна на линията, само шумоленето на дълбок глас.
– По дяволите – измърмори Тейт. – Тогава ще трябва да се изключим. Предпочитам да поема удара за затварянето, отколкото да рискувам през уикенда, когато нямаме нужния персонал.
Той се заслуша за още един миг, след което каза:
– Звучи добре. Ще се видим след малко.
Айви изчака, докато той приключи разговора, и върна телефона на нощното шкафче.
– Всичко наред ли е?
– Това беше мениджърът ми в клуба. – Той въздъхна във възглавницата. – Други двама отказваха да се подложат на тест за наркотици. Ще трябва да отида там по-късно. Да се срещна с останалия персонал. Да им кажа, че затваряме за известно време.
– Съжалявам. – Тя пусна целувка на гръбнака му. – Колко време ще затворите?
– Още не знам. Надявам се, че няма да е за дълго.
Не само че бяха прекарали вчерашния ден в секс, но Тейт и Айви бяха говорили с часове.
Тя му беше разказала за училището и за кавгата с баща си. Беше му разказала за решението си да се откаже от очакванията му, дори ако това и струваше имението. Разказа му и за Майкъл и как се страхува, че той ще открие истината за катастрофата.
Нейните проблеми изглеждаха тривиални в сравнение с тези на Тейт. Той беше в процес на преструктуриране на Клуб 27. От деня, в който го бе поел от предишния собственик, имаше само проблеми. Както беше обещал, беше направил чистка, за да се увери, че всички, които са продавали наркотици на предишния собственик, са изчезнали. Няколко души от първоначалния персонал бяха останали, включително и любимият барман на Айви, който знаеше как да и направи джин-физ „Рамос“. Но в по-голямата си част персоналът му беше толкова нов за Клуб 27, колкото и Тейт.
Кандидатите трябваше да преминат през проверка на миналото. Всички трябваше да се подлагат на случайни тестове за наркотици. Никой нямаше право да пие, докато е на смяна. Заин имаше същите очаквания и в „Измяна“. И все пак наемането на служители се оказваше трудно. Намирането на бармани не беше толкова трудно. Имаше само две свободни позиции в сервитьорския състав на Тейт. Но в момента беше трудно да се намерят.
Човекът, когото бяха наели преди две седмици, се беше държал небрежно с клиентка и го бяха освободили. Друг беше решил да не се яви на смяна миналата събота вечер. А сега двама от тях бяха отказали тестовете си за наркотици.
Тейт, удивляваше Айви, вършеше всичко прецизно. Той не би оставил клуба отворен, ако нямаше достатъчно охрана, за да гарантира безопасността на клиентите и служителите си.
Тя не се съмняваше, че скоро клуб 27 щеше да има репутацията на „Измяна“. Списъкът с гостите щеше да е също толкова впечатляващ. Но първо трябваше да прескочи някои препятствия.
– Баща ми смята, че трябва да затворя до Коледа – каза той. – Да отворя отново в навечерието на Нова година с елитно парти. Да се разчуе.
– Това е добра идея. Това ще ти даде няколко седмици, за да наемеш персонал и да го обучиш.
– Точно така. – Той си пое дълго дъх. – Мразя да затварям. Наистина мразя. Чувствам се като губещ. Но… това е правилният ход.
– Съжалявам. – По рамото му имаше няколко слаби лунички. Тя ги проследи, свързвайки точките в различни модели. Щеше да научи всичко, което трябваше да знае за тялото му, преди да приключат. И ако до този момент той все още я искаше, щеше да започне всичко отначало.
– Ти си близък с баща си, нали?
– Близък съм и с двамата си родители.
– Какво е това? – Във въпроса и нямаше ревност или враждебност, а само искрено любопитство. Повечето хора, които тя познаваше, се опитваха толкова много да не се превърнат в родителите си.
– Не мога да излъжа. Доста е страхотно. – Той се засмя. – Те ме уважават. Аз ценя мнението им. Те ценят моето. И ме предизвикват.
– Как така?
– Подтикват ме да бъда по-добър човек. Да се уверя, че поставям хората пред парите. Уверявам се, че служителите ми са добре платени и се чувстват сигурни в своята среда. Давам средства за благотворителност не за да си осигуря покани за галавечери за набиране на средства или споменавания в медиите, а защото имам късмет и родителите ми са ме научили да помагам на по-малко щастливите.
Тя падна малко по-дълбоко. Жадуваше за него още малко. Как, по дяволите, Айви се беше озовала в леглото на този мъж? Той беше твърде добър за нея, но тя все пак щеше да го задържи.
Кой направи Айви по-добра? Със сигурност не бяха родителите и. Не бяха братята и или приятелите и. В отсъствието на някой, който да я предизвика, може би щеше да и се наложи да се предизвика сама.
– По-добре да се приготвя. – Тя притисна с целувка тези лунички, след което се измъкна от леглото му и се оттегли в банята, за да вземе душ.
Тейт, също толкова ненаситен за тялото и, колкото и тя за неговото, не я остави сама за дълго. Присъедини се към нея под струята и докато излязат, тя закъсня да се срещне с Едуин и Касия.
Айви се облече с дрехите от по-рано през седмицата, докато Тейт побърза да навлече чифт дънки и тениска с дълъг ръкав от гардероба си. След това напуснаха убежището на спалнята му и се запътиха към главния етаж.
Тейт тъкмо беше взел ключовете си от кухненския плот, когато на вратата се позвъни.
– Нека само да видя кой е. Ще бъда бърз.
Докато той се запътваше към входната врата, тя се запъти към всекидневната и огледа пространството. Къщата явно беше обновена наскоро, но този, който беше направил преустройството, може би Тейт, беше запазил някои от оригиналните щрихи.
Камината имаше ръчно издълбан детайл от свитък, от който любителите на антики биха слюноотделяли. Най-големият прозорец в стаята беше украсен с витраж. Подовете с тънки дъски имаха няколко вдлъбнатини, което означаваше, че вероятно по тях е било стъпвано в продължение на десетилетия.
Тази къща имаше история.
В това отношение приличаше на имението. Приликите и даваха надежда, че дори след като загуби имението Кларънс, ще намери дом, който да обича. Дом, който баща и никога не би могъл да изтръгне от ръцете и.
Докато Айви докосваше гладката кожа на дивана на Тейт, по коридора откъм входната врата се носеше женски глас. Нещо във височината на гласа привлече вниманието на Айви и повдигна косъмчетата по тила и.
Беше познато. Но не добро познато. Затова тя се промуши покрай мебелите и се запъти към входа.
– Трябва да си тръгнеш. – Гласът на Тейт беше ръмжене.
– Тейт, моля те.
Стомахът на Айви се сви и стъпките и се ускориха. Тя тръгна право към страната на Тейт, като се промуши покрай него. Алисън Уинстън беше на прага на дома му.
Лицето на Алисън беше на петна. Очите и бяха със зачервени краища, а бузите и бяха покрити със сълзи. Тя дори не погледна към Айви. Беше изцяло съсредоточена върху Тейт, докато протягаше бяла пръчка.
Тест за бременност.
С малък плюс в прозорчето.

Назад към част 46                                                                          Напред към част 48

Глава 12
ЗОУИ

– Здравей, Ронан, – казвам, когато той влиза в кабинета ми. Много бързо се върнах към работата си, откакто съм тук, и има част от мен, на която ѝ липсваше да ръководи клуба ми в продължение на пет години.
– Къде беше снощи? – Пита ме той, сядайки на стола от другата страна на бюрото ми.
– Навън.
– Навън? Знаеш, че този отговор няма да мине, Зозо – казва ми той, а аз спирам да правя това, което правя, и го поглеждам.
– Ронан, оценявам, че се грижиш за мен, откакто се върнах, но ти не си ми брат и нямаш право да ме следиш.
– Той може и да не е, но аз съм – казва един глас – глас, който познавам много добре – преди да влезе в кабинета ми с усмивка на лицето.
– Нейт? Какво, по дяволите, правиш тук? – Питам, напълно зашеметена, че той стои срещу мен точно сега.
– Мислех, че ще се върна на гости – казва той и свива рамене.
– На гости ми е задникът – промълвявам, когато Ронан става и подава ръка на Нейт, като същевременно го потупва по гърба по онзи мачовски начин, по който го правят мъжете. – А къде са Кат и Грейси?
– В къщата – казва Нейт, сякаш са прелетели половината свят, за да дойдат тук на изненадващо посещение, и това е напълно очаквано.
– Ами, а ти за колко време точно си тук? – Питам, като кръстосвам ръце на гърдите си и почуквам с крак по пода.
– Не съм сигурен. Толкова, колкото ни се иска.
– А какво ще кажете за Грейси, която трябва да бъде на училище – нали знаете, на онова място, където започна да учи преди две седмици?
– За какво са ти всички въпроси? Не ти ли е приятно да ме видиш? – Казва Нейт, като протяга ръце от двете си страни.
Извръщам очи и дори не се опитвам да спра усмивката, която си проправя път по лицето ми, докато отивам при него и го прегръщам.
– Разбира се, че съм, това е просто шок, това е всичко. А ако си тук само за да ме провериш, тогава нямаше нужда да се притесняваш, защото съм напълно наред.
– Виждам това – казва той, като ми се усмихва. – Както и да е, вечерята е у нас тази вечер, в седем вечерта.
– Чакай… ти си тук на гости, но ме каниш на вечеря?
– Разбира се.
– Грейси няма търпение да види леля си Зоуи – казва той, а аз се смея на шибаняка.
– Добре изиграно, брато – казвам, връщам се до бюрото си и сядам. – Сега, ако това е всичко, и двамата можете да си тръгнете.
– Очарователно – казва Ронан и отива до вратата на офиса, а Нейт го следва.
Обръщам вниманието си обратно към документите на бюрото си, когато Нейт казва:
– О, и по време на вечерята ще си поговорим за това къде, по дяволите, си била снощи. – И след това си тръгва, затваряйки вратата на кабинета ми след себе си.
Дреболия.

***

През последния половин час Грейси беше прикрепена към бедрото ми. Явно и е липсвала леля ѝ Зоуи и трябва да призная, че се радвам, че са тук. Това, че идвам тук сама, не ме е отървало точно от вината и демоните, които все още ме преследват от всички тези години, а присъствието на семейството ми напомня, че трябва да превъзмогна това, с което се боря, и най-накрая да продължа живота си.
– И така, разкажи ми – започвам аз, сядам на масата за хранене и поставям Грейси на стола до мен. – Защо Нейт наистина искаше да се върне? – Питам Кат, докато тя се занимава с подреждането на храната на масата. Часът е четвърт до седем, а Нейт все още не се е появил и предполагам, че все още е с Ронан.
– Знаеш какъв е той, Зоуи – казва Кат с въздишка. – Той никога нямаше да се отпусне с теб през половината свят, така че сме тук. – Тя дори не се опитва да го захаросва и аз обичам това в нея. Кат няма да ми натяква глупости и за това има моето уважение още от първия ден.
– Но Грейси току-що е започна училище…
– И още няколко седмици, в които няма да е в училище, няма да ѝ навредят. Освен това взехме със себе си учител, така че тя не пропуска нищо.
– Ти се ебаваш – казвам, а после очите ми се разширяват, когато чувам Грейси да казва:
– Лельо Зоуи! – Изпищява за момент, в който лицето ми се свива.
– Съжалявам, момиченце – казвам ѝ, докато Кат поклаща глава и носи още храна на масата. Грейси скача от стола си и излиза от стаята, без да каже и дума, но няколко секунди по-късно се връща, протягайки към мен буркан.
– Паунд за буркана.
– Сериозно? – Казвам невярващо.
– О, тя е сериозна – казва Кат със смях. – Чула е Нейт да казва една палава дума онзи ден и сега имаме буркан.
Усещам, че се усмихвам, докато бъркам дълбоко в джоба си за монета, но имам само банкнота от пет лири.
– Нямам дребни, Грейси – казвам и свивам рамене.
– Няма страшно, лельо Зоуи, петте лири ще стигнат. – И с това тя взема банкнотата от пет лири от мен и я пуска в буркана. Устата ми се отваря, докато тя бяга от стаята и минава покрай Нейт, който отива в кухнята.
– Уау, забави се, тикво – казва той, докато тя тича по коридора. – Какво е накарало Грейси да избяга оттук, сякаш задникът ѝ гори? – Пита той, докато се приближава до Кат и я целува по бузата.
– Тя просто спечели пари за буркана с мръсни думи – казва му Кат.
– Да, и направи лихви по плащането, без дори да се опитва – казвам аз. – Нямах дребни пари, така че тя взе банкнота от мен.
– Това е моето момиче – казва Нейт и всички избухваме в смях. Боже, толкова много ми липсваха. – Всичко това изглежда вкусно – казва Нейт, сяда и взема от кошницата топло хлебче. Грейси отново се присъединява към нас, без буркана, и всички се нахвърляме на храната, а след това разговаряме удобно за това, което се е случило, откакто съм се върнала тук, и притеснението ми, че ме разпитват къде съм била снощи, изчезва от съзнанието ми, т.е. докато Нейт не извинява Грейси от масата, за да отиде да си играе с играчките си, обръща се към мен и казва: – И така, с кого беше снощи?
Дрън-дрън. Трябваше да знам. И все още нямам отговор, защото няма как да му кажа, че съм била с Джакс.
Обръщам очи и с лъжица слагам в устата си последната част от десерта. Кат се усмихва зад чашата с вода, която поднася към устните си, а аз свеждам очи към нея – разбира се, по нежен начин.
– Бях заета и това не е твоя грижа – казвам, когато преглъщам пълната си уста и вдигам чашата си с вино, отпивам няколко глътки, знаейки, че ще имам нужда от повече от една чаша, ако той продължи да ме разпитва.
– Хубав опит, но няма да се получи – казва той.
– Нейт, за бога, аз съм възрастна и нямам нужда да ме разпитваш за това, което правя – казвам му, а раздразнението ми се покачва. – Това ли е всичко, за което си дошъл тук? Да ме разпитваш?
– Зоуи, престани да реагираш прекалено…
– Не реагирам прекалено остро – прекъсвам го аз.
– Донякъде прекаляваш – казва Кат и все още се усмихва.
– Не започвай – казвам, като се обръщам, за да я погледна за кратко. Тя слага чашата си и вдига ръце нагоре като в знак на капитулация, но аз знам, че обича да се гаври с мен, и обратното. Такива сме си, а единствената причина, поради която съм толкова раздразнена, е заради Джакс. Искам да кажа, че Нейт, който ме разпитва, е адски досаден, но той просто е такъв и винаги ще бъде такъв. Това е в природата му и предполагам, че връщането на старото поле за игра ще го накара да бъде по-бдителен от обикновено. Проблемът не е в Нейт, знам го, но нямам представа какво да му кажа, затова изричам първото нещо, което ми идва наум.
– Ако трябва да знаеш, имах връзка за една нощ.
Кат не може да се въздържи от подсмърчането, което я напуска, а Нейт изглежда така, сякаш би предпочел да му кажа нещо друго.
– За бога – казва той, като вдига бирата си и отпива глътка.
– Виждаш ли? Невинаги е толкова добра идея да поставяш всичко под въпрос. – Казва Кат, а в тона ѝ се долавя забавление.
– Ще се разправям с теб по-късно – казва той на Кат и аз се смразявам, когато тя тихо казва:
– Ще го чакам с нетърпение.
Уф.
Знам, че се обичат, но за бога.
– А сега, ако сте приключили с разпитите ми, отивам в Чистота – казвам, докато се изправям и бутам стола си малко агресивно назад, от което краката заскърцват шумно по пода.
– Зоуи – казва Нейт, когато стигам до вратата.
– Какво? – Казвам, докато се въртя.
– Бъди внимателна – казва той с въздишка, а аз въздъхвам.
– Разбира се, правило едно-о-о-първо от Наръчника на престъпния лорд – винаги бъди внимателна и не се доверявай на никого, нали?
И с това тръгвам по коридора и отварям входната врата, като я затръшвам след себе си.
Не би трябвало да съм толкова ядосана на Нейт, но той е лесна мишена за моето разочарование, защото е мой брат и знам, че няма да ми го причини. И, разбира се, ще се извиня по-късно, но точно сега имам нужда от една минута. Главата ми е пълна с Джакс и трябва да се справя с това, което означава това, по-скоро рано, отколкото късно. Но първо, текилата е в ума ми.

Назад към част 12                                                                    Напред към част 14

***

Трябва ли да казвам, че те са перфектните спътници? Никой от тях не се интересува от убийствата. И за нищо на света не можех да го разбера. Те се интересуваха от други неща, като световния мир, бедните страдащи бездомници в намаляващия зимен студ на Ню Йорк, цената на лекарствата за болните и колко ужасно е, че Израел и Палестина вечно водят битка помежду си. Но те не се интересуваха нито за миг от ужасите, които бяха видели със собствените си очи. Не ги интересуваше, че всяка нощ убивах заради кръвта, че живеех само от нея и от нищо друго и че бях същество, което по самата си природа се е вкопчило в човешкото унищожение.
Не им пукаше и за миг за мъртвия брат (между другото, той се казваше Фокс, а фамилията на прекрасното ми дете е най-добре да не се споменава).
Всъщност, ако този текст някога види светлината на реалния свят, със сигурност ще промениш както първото й име, така и това на Бенджамин. Това обаче не е моя грижа сега. Не мога да мисля за съдбата на тези страници, освен че те са най-вече за нея, както ви споменах преди, и ако ми бъде позволено да ги озаглавя, мисля, че това ще бъде Симфония за Сибел.
Не, моля те да разбереш, че обичам Бенджи не по-малко. Само че не изпитвам същото непреодолимо покровителско чувство към него. Знам, че Бенджи ще изживее страхотен и изпълнен с приключения живот, независимо какво ще сполети мен или Сибел, или дори времето. Това е в неговата гъвкава и издръжлива бедуинска природа. Той е истинско дете на палатките и на избуялите пясъци, макар че в неговия случай къщата е мрачна барака от калдъръм в покрайнините на Йерусалим, където кара туристите да позират за скъпи снимки с него и една мръсна ръмжаща камила. Беше отвлечен от Фокс при престъпните условия на дългосрочен договор за робство, за който Фокс плати на бащата на Бенджи пет хиляди долара. В сделката беше включен и фалшив емигрантски паспорт. Без съмнение той беше геният на племето, изпитваше смесени чувства към завръщането си у дома и се беше научил по улиците на Ню Йорк да краде, пуши и проклина, в този ред. Макар да се кълнеше, че не може да чете, се оказа, че може, и започна да го прави обсесивно, веднага щом започнах да му хвърлям книги. Всъщност той можеше да чете на английски, иврит и арабски, като и трите езика беше чел във вестниците на родината си още преди да се помни. Обичаше да се грижи за Сибел. Грижеше се тя да яде, да пие мляко, да се къпе и да се преоблича, когато нито една от тези рутинни задачи не я интересуваше. Гордееше се с факта, че с помощта на разума си можеше да й набави всичко, от което се нуждаеше, независимо какво се случваше с нея. Той я заместваше в контактите с хотела, даваше бакшиши на камериерките, водеше нормални разговори на рецепцията, които включваха и забележително изтънчени лъжи за местонахождението на мъртвия Фокс, който в безкрайната сага на Бенджи се беше превърнал в страхотен световен пътешественик и любител фотограф; той се занимаваше с настройчика на пианото, когото викаше често, веднъж седмично, защото пианото стоеше до прозореца, изложено на слънце и студ, а също и защото Сибел наистина го удряше с ярост, която би впечатлила и великия Бетховен. Той говореше по телефона с банката, чиито служители го смятаха за по-големия му брат Дейвид, произнасян Дахвед, а после правеше необходимите обаждания на касата за пари в брой като малкия Бенджамин.
В рамките на няколко нощи след разговора с него бях убеден, че мога да му дам толкова добро образование, колкото Мариус някога ми беше дал, и че в крайна сметка той ще може да избира между университети, професии или любителски занимания с ангажиращо ума съдържание. Не преиграх. Но още преди да е изтекла седмицата, си мечтаех за пансиони за него, от които да излезе като социален конкистадор от американския източен бряг със златни копчета и синьо сако.
Обичам го достатъчно, за да разкъсам крайник по крайник всеки, който го докосне с пръст.
Но между мен и Сибел има симпатия, която понякога се изплъзва на смъртни и безсмъртни през целия им живот. Аз познавам Сибел. Познавам я. Познах я, когато за първи път я чух да свири, познавам я и сега и нямаше да съм тук с вас, ако не беше под закрилата на Мариус. През целия живот на Сибел никога няма да се разделя с нея и няма нищо, което тя да поиска от мен и което аз да не й дам.
Ще изтърпя неописуема мъка, когато Сибел неизбежно умре. Но това трябва да се понесе. Сега нямам избор по този въпрос. Вече не съм онова същество, което бях, когато погледнах воала на Вероника, когато излязох на слънце.
Аз съм някой друг и този някой друг се е влюбил дълбоко и напълно в Сибел и Бенджамин и не мога да се върна назад. Разбира се, ясно осъзнавам, че процъфтявам в тази любов; бидейки по-щастлив, отколкото някога съм бил в цялото си безсмъртно съществуване, аз придобих огромна сила от това, че тези двамата са мои спътници. Ситуацията е твърде съвършена, за да бъде нещо друго освен пълна случайност. Сибел не е луда. Тя не е близо до това и ми се струва, че я разбирам напълно. Сибел е обсебена от едно нещо и то е свиренето на пиано. От първия път, когато е докоснала клавишите, не е искала нищо друго. А „кариерата“, така щедро планирана за нея от гордите ѝ родители и от пламенния амбициозен Фокс, никога не е означавала нищо за нея.
Ако беше бедна и се бореше с трудностите, може би признанието щеше да е необходимо за любовта ѝ към пианото, тъй като то щеше да ѝ даде необходимото бягство от мрачните домашни капани и рутина. Но тя никога не е била бедна. И наистина, в самите корени на душата ѝ е безразлично дали хората чуват музиката ѝ, или не. Тя има нужда само да я чува и да знае, че не пречи на другите хора.
В стария хотел, пълен предимно със стаи, отдавани под наем за ден, и само с шепа наематели, достатъчно богати, за да се настаняват там година след година, каквото е семейството на Сибел, тя може да свири вечно, без да пречи на никого. А след трагичната смърт на родителите ѝ, след като загуби единствените двама свидетели, които бяха интимно свързани с развитието ѝ, тя просто не можеше повече да съдейства на плановете на Фокс за кариерата си. Е, всичко това го разбрах, почти от самото начало. Разбрах го в непрестанното й повтаряне на Соната № 23 и мисля, че ако я чуете, също ще го разберете. Искам да го чуете. Разберете, това изобщо няма да стресне Сибел, ако други хора се съберат да я слушат. Няма да я притесни нито за миг, ако я запишат. Ако другите хора се наслаждават на свиренето ѝ и ѝ кажат това, тя ще се зарадва. Но при нея всичко е просто.
– Ах, значи и на вас ви харесва – мисли си тя.
– Не е ли красиво? – Това ми каза с очите и усмивките си още първия път, когато се приближих до нея.
И предполагам, че преди да продължа по-нататък – а аз имам още какво да изложа за децата си – трябва да се спра на този въпрос: Как подходих към нея? Как се озовах в апартамента ѝ в онази съдбовна сутрин, когато Дора стоеше в катедралата и викаше на тълпите за чудотворният воал, а аз, кръвта във вените ми се беше възпламенила, всъщност се изстрелвах в небето?
Не знам. Имам доста досадни свръхестествени обяснения, които се четат като томове на членове на Дружеството за изучаване на психичните явления, или като сценариите на Мълдър и Скъли в телевизионното предаване, наречено „Досиетата Х“. Или като тайно досие по случай в архивите на ордена на детективите-психиатри, наречен Таламаска.
Откровено казано, виждам го по следният начин. Имам най-мощните способности да правя заклинания, да размествам зрението си и да предавам образа си на разстояния, както и да въздействам на материя както от близко разстояние, така и на материя, която не съм виждал. Трябва по някакъв начин да съм използвал тази способност по време на това сутрешно пътуване към облаците. Възможно е тя да ми е била отнета в момент на ужасяваща болка, когато за всеки случай съм бил ненормален и не съм осъзнавал какво се случва с мен. Може да е било последен отчаян истеричен отказ да приема възможността за смърт или за ужасното положение, в което се намирах, толкова близо до смъртта. Тоест, след като бях паднал на покрива, обгорен и в неописуеми мъки, може би щях да потърся отчаяно психическо бягство, проектирайки образа и силата си в апартамента на Сибел достатъчно дълго, за да убия брат ѝ. Със сигурност е възможно духовете да оказват достатъчен натиск върху материята, за да я променят. Така че може би точно това направих – проектирах себе си в духовна форма, да сложа ръце върху съществото, което беше Фокс, и да го убия. Но всъщност не вярвам във всичко това. Ще ви кажа защо. Първо, въпреки че Сибел и Бенджамин не са експерти, при цялата си съобразителност и привидна дистанцираност по темата за смъртта и последващия я съдебномедицински анализ, и двамата настояват, че тялото на Фокс е било безкръвно, когато са се отървали от него. Прободните рани са били видими на врата му. В обобщение, те и до днес вярват, че аз съм бил там, в съществена форма, и че наистина съм изпил кръвта на Фокс.
Сега това не може да го направи един прожектиран образ, поне не дотолкова, доколкото ми е известно. Не, то не може да погълне кръвта на цяла кръвоносна система и след това да се разтвори, връщайки се в цикатрикулата на съзнанието, от което е излязло. Не, това е невъзможно.
Разбира се, Сибел и Бенджи може и да грешат. Какво знаят те за кръвта и телата? Но факт е, че те оставиха Фокс да лежи там, съвсем мъртъв, около два дни, или поне така казваха, докато чакаха завръщането на Диббук или Ангела, за когото бяха сигурни, че ще им помогне. За това време кръвта на човешкото тяло потъва до най-ниската част на трупа и такава промяна би била видима за тези деца. Те не забелязаха такова нещо.
Ах, от това ме боли мозъкът! Факт е, че не знам как съм попаднал в апартамента им и защо. Не знам как се е случило това. И знам, както вече казах, че що се отнася до цялото преживяване – всичко, което видях и почувствах в голямата реставрирана катедрала в Киев, едно невъзможно място – беше толкова реално, колкото и това, което знаех в апартамента на Сибел. Има още един малък момент, който, макар и малък, е от решаващо значение. След като убих Фокс, Бенджи наистина видя изгореното ми тяло да пада от небето. Той ме видя, както и аз него, от прозореца.
Съществува една много ужасна възможност. Тя е следната. Тази сутрин щях да умра. Това щеше да се случи. Изкачването ми беше движено от огромна воля и огромна любов към Бога, в които не се съмнявам, докато диктувам тези думи сега.
Но може би в решаващия момент смелостта ми се провали. Тялото ми се провали. И търсейки някакво убежище от слънцето, някакъв начин да осуетя мъченическата си смърт, аз се натъкнах на положението на Сибел и брат ѝ и усещайки голямата ѝ нужда от мен, започнах да падам към заслона на покрива, на който снегът и ледът бързо ме покриха. Според това тълкуване посещението ми при Сибел можеше да бъде само мимолетна илюзия, мощна проекция на самия себе си, както казах, изпълнение на желанието за удовлетворяване на нуждата на това случайно и уязвимо момиче, което щеше да бъде фатално пребито от брат си.
Що се отнася до Фокс, аз го убих, без съмнение. Но той умря от страх, от сърдечна недостатъчност, може би от натиска на илюзорните ми ръце върху крехкото му гърло, от силата на телекинезата или внушението. Но както вече заявих, аз не вярвам в това.
Бях там, в катедралата в Киев. Счупих яйцето с палците си. Видях как птицата полетя на свобода.
Знам, че майка ми стоеше до мен, и знам, че баща ми преобърна чашата. Знам, защото знам, че няма част от мен, която да си е представяла подобно нещо. И знам също, защото цветовете, които видях тогава, и музиката, която чух, не бяха съставени от нищо, което някога съм преживявал.
Сега просто няма друг сън, който да съм имал и за който да мога да кажа това. Когато отслужих литургията в града на Владимир, се намирах в царство, съставено от неща, които моето въображение просто не разполага с тях.
Не искам да казвам нищо повече за това. Твърде болезнено и ужасно е да се опитвам да го анализирам. Не съм го пожелал, не и със съзнателното си сърце, и нямах никаква съзнателна власт над него. То просто се случи.
Ако можех, щях да го забравя напълно. Толкова съм необикновено щастлив със Сибел и Бенджи, че със сигурност искам да забравя всичко това за времето на техния живот. Искам само да бъда с тях, както бях от нощта, която ви описах.
Както разбирате, не бързах да дойда тук. След като се върнах в редиците на опасните Неживи, за мен беше много лесно да разбера от блуждаещите умове на други вампири, че Лестат е в безопасност в затвора си тук и наистина ви диктувам цялата история за това, което му се е случило с Въплътения Бог и с дяволът Мемнох. За мен беше много лесно да разбера, без да разкривам собственото си присъствие, че цял един свят от вампири скърби за мен с по-голяма мъка и сълзи, отколкото някога бих могъл да предвидя.
И така, уверен в безопасността на Лестат, озадачен, но и облекчен от мистериозния факт, че откраднатото му око му е било върнато, аз бях в правото си да остана със Сибел и Бенджи и го направих. Заедно с тях се върнах към света по начин, по който не бях го правил, откакто моят беглец, моят единствен беглец, Даниел Молой, ме беше напуснал. Любовта ми към Даниел никога не е била съвсем искрена, винаги е била жестоко притежателна и доста заплетена от собствената ми омраза към света като цяло и от объркването ми пред объркващото съвремие, което започна да се открива пред мен, когато в края на осемнадесети век излязох от катакомбите под Париж. Самият Даниел нямаше никаква полза от света и дойде при мен, жаден за нашата Тъмна кръв, а мозъкът му беше пълен с мрачни, гротескни истории, които му беше разказал Луи дьо Поан дю Лак. Като го обсипвах с разкош, аз само го отвращавах от смъртоносните сладкиши, така че накрая той се отвърна от богатството, което му предлагах, и се превърна в скитник. Обезумял, скитащ по улиците в парцали, той се затвори в света почти до смъртта си, а аз, слаб, объркан, измъчван от красотата му и жадуващ за живия човек, а не за вампира, в който можеше да се превърне, го доведох при нас само благодарение на Тъмния дар, защото иначе щеше да умре.
След това не бях Мариус за него. Беше точно така, както предполагах: той ме мразеше в сърцето си за това, че го посветих в Живата смърт, че за една нощ го направих едновременно безсмъртен и обикновен убиец. Като смъртен човек той нямаше реална представа за цената, която плащаме за това, което сме, и не искаше да научи истината; бягаше от нея в безразсъдни сънища и злобни скитания.
И така стана, както се опасявах. Правейки го свой другар, аз създадох слуга, който още по-ясно виждаше в мен чудовище.
За нас никога не е имало невинност, никога не е имало пролет. Никога нямаше шанс, колкото и красиви да бяха градините на здрача, в които бродехме. Душите ни не бяха в хармония, желанията ни се кръстосваха, а обидите ни бяха твърде често срещани и твърде добре поливани за окончателния разцвет.
Сега е различно.
В продължение на два месеца останах в Ню Йорк със Сибел и Бенджи, живеейки така, както никога не съм живял преди, не и след онези отдавнашни нощи с Мариус във Венеция.
Сибел е богата, както мисля, че съм ви казвала, но само по един досаден начин на борба, с доходи, които плащат за апартамента ѝ и ежедневното хранене по стаите, с резерв хубави дрехи, билети за симфония и понякога за забавление. Аз съм приказно богат. Така че първото нещо, което направих с удоволствие, беше да обсипя Сибел и Бенджамин с всички богатства, които някога бях обсипал Даниел Моллой с много по-голям ефект.
Те го харесаха.
Сибел, когато не свиреше на пиано, нямаше никакви възражения да ходи с мен и Бенджи на кино, на симфония и опера. Тя обичаше балета и обичаше да води Бенджамин в най-добрите ресторанти, където той се превръщаше в редовно чудо за сервитьорите с дрезгавия си ентусиазиран гласец и лигавия си начин да изрежда имената на ястията, френски или италиански, и да поръчва стари вина, които те му наливаха безпрекословно, въпреки всички добронамерени закони, които забраняват сервирането на такива силни алкохолни напитки на деца.
Разбира се, всичко това ми харесваше и с удоволствие открих, че Сибел проявяваше спорадичен и игрив интерес и към обличането ми, като избираше сака, ризи и други подобни от стелажите с бързо движение на пръста си и ми избираше от кадифени подноси всякакви пръстени със скъпоценни камъни, копчета за ръкавели, верижки за врата и малки кръстчета от рубини и злато, златни щипки за пари и други подобни неща.
Аз бях този, който беше изиграл тази учителска игра с Даниел Моллой. Сибел я играе с мен по свой собствен мечтателен начин, докато аз се грижа за досадните подробности на касата.
На свой ред аз изпитвам върховното удоволствие да нося Бенджи като кукла и да го карам да носи всички западни облекла, които купувам, поне от време на време, за час-два.
Правим впечатляващо трио, когато тримата вечеряме в „Лютес“ или „Спаркс“ (разбира се, аз не вечерям) – Бенджи в безупречната си малка пустинна роба или облечен в добре прилепнал малък костюм с тесни ревери, бяла риза и вратовръзка; аз в моето изключително приемливо старинно кадифе и чокъри от стара разпадаща се дантела; и Сибел в прекрасните рокли, които са разпиляни безкрайно в гардероба й, сладкиши, които майка й и Фокс някога са ѝ купували, тясно скроени около големите й гърди и малката й талия и винаги вълшебно развяващи се около дългите й крака, с достатъчно висок подгъв, за да разкрие великолепната извивка на прасеца й и неговата стегнатост, когато обуе тъмнокожите си крака в чехли с тънки токчета. Прилепналата шапка от къдрици на Бенджи винаги е византийски ореол за тъмното му загадъчно малко лице, нейните разрошени вълни са свободни, а моята коса отново е ренесансов куп от дълги непокорни къдрици, които някога бяха моята тайна суета. Най-дълбокото ми удоволствие с Бенджи е образованието. Веднага след това започнахме да водим силни разговори за историята и света и се озовахме изпънати на килима в апартамента, прелиствайки карти, докато обсъждахме целия прогрес на Изтока и Запада и неизбежните влияния върху човешката история на климата, културата и географията. Бенджи бъбри през цялото време по време на телевизионните предавания на новините, като нарича интимно всеки водещ по първо име, удря с юмрук в знак на гняв срещу действията на световните лидери и плаче гръмогласно за смъртта на велики принцеси и хуманитаристи. Бенджи може да гледа новините, да говори стабилно, да яде пуканки, да пуши цигара и да пее с прекъсвания, като свири на Сибел, винаги в тон – всичко това повече или по-малко едновременно.
Ако изпадна в състояние да се взирам в дъжда, сякаш съм видял призрак, Бенджи е този, който ме удря по ръката и вика:
– Какво да правим, Арманд? Имаме три прекрасни филма за гледане тази вечер. Неприятно ми е, казвам ти, неприятно ми е, защото ако отидем на някой от тях, ще пропуснем Павароти в Метрополитън и аз ще побелея от болест.
Много пъти двамата обличаме Сибел, която ни гледа, сякаш не знае какво правим. Винаги сядаме да си говорим с нея, когато се къпе, защото ако не го направим, тя вероятно ще заспи във ваната или просто ще остане там с часове, бършейки водата по красивите си гърди.
Понякога единствените думи, които казва през цялата нощ, са неща като: „Бенджи, завържи си обувките“ или „Арманд, той открадна сребърните прибори. Накарай го да ги върне“ или с внезапно учудване: „Топло е, нали?“. Никога не съм разказвал на никого историята на живота си така, както я разказах тук и сега, но в разговор с Бенджи се улових, че му казвам много неща, които Мариус ми е разказвал – за човешката природа и историята на правото, за живописта и дори за музиката.
Именно в тези разговори, повече от всичко друго, през последните два месеца осъзнах, че съм променено същество. Някакъв задушаващ тъмен ужас е изчезнал от мен. Не гледам на историята като на панорама от катастрофи, както ми се струваше някога; и често се сещам за щедрите и красиви оптимистични прогнози на Мариус – че светът все повече се подобрява; че войната, въпреки всички конфликти, които виждаме около нас, все пак е излязла от мода сред управляващите и скоро ще изчезне от арените на Третия свят, както изчезна от арените на Запада; и наистина ще нахраним гладните, ще подслоним бездомните и ще се погрижим за тези, които се нуждаят от любов.
При Сибел образованието и дискусиите не са същността на нашата любов. Със Сибел тя е интимност. Не ме интересува дали тя никога не казва нищо. Не влизам в съзнанието ѝ. Тя не иска никой да го прави.
Толкова напълно, колкото тя приема мен и моята природа, аз приемам нея и нейната мания по „Апасионата“. Час след час, вечер след вечер, слушам Сибел да свири и с всяко ново начало чувам миниатюрните промени в интензивността и израза, които се изливат в свиренето ѝ. Постепенно, благодарение на това, аз се превърнах в единствения слушател, за когото Сибел някога е знаела.
Постепенно станах част от музиката на Сибел. Аз съм там, заедно с нея и с фразите и движенията на „Апасионата“. Аз съм там и съм този, който никога не е искал нищо от Сибел, освен да прави това, което иска да прави, и това, което може да прави толкова перфектно.
Това е всичко, което Сибел някога е трябвало да направи за мен – това, което тя ще направи. Ако или когато иска да се издигне в „очите на съдбата и хората“, аз ще й разчистя пътя. Ако или когато иска да бъде сама, няма да ме види или чуе. Ако или когато иска нещо, аз ще го направя за нея. И ако или когато тя обикне смъртен мъж или смъртна жена, аз ще направя това, което тя иска от мен. Мога да живея в сенките. Обгрижвайки я, мога да живея вечно в мрак, защото няма мрак, когато съм близо до нея. Сибел често ходи с мен, когато ловувам. Сибел обича да ме гледа как се храня и убивам. Не мисля, че някога съм позволявал на смъртен да прави това. Тя се опитва да ми помогне да се отърва от останките или да обърка доказателствата за причината за смъртта, но аз съм много силен, бърз и способен в това, така че тя е предимно свидетел.
Опитвам се да избягвам да взимам Бенджи на тези бягства, защото той се вълнува диво и по детски, а това не му носи нищо добро. На Сибел това просто не й носи нищо.
Има и други неща, които бих могъл да ви разкажа – как се справихме с подробностите около изчезването на брат ѝ, как прехвърлих огромни суми пари на нейно име и създадох подходящи и неразрушими доверителни фондове за Бенджи, как купих за нея значителен дял от хотела, в който живее, и вложих в апартамента ѝ, който е много огромен за хотелски апартамент, няколко други прекрасни пиана, на които тя се радва, и как съм отделил за себе си на безопасно разстояние от апартамента леговище с ковчег, който е неоткриваем, недосегаем и неразрушим и в който ходя понякога, макар че съм свикнал да спя в малката стаичка, която ми подариха за първи път и в която кадифените завеси са плътно прикрепени към единствения прозорец към въздушния коридор.
Но по дяволите с всичко това.
Знаеш каквото искам да знаеш.
Какво ни остава, освен да го пренесем в момента, в залеза на тази нощ, когато дойдох тук, влизайки в самото леговище на вампирите с брат ми и със сестра ми, по един от двете страни, за да видя най-сетне Лестат.

Назад към част 28                                                                               Напред към част 30

Глава 12

Докато вървях към Езра, по лицето му се появи предпазливост. Раменете му се напрегнаха, сякаш се подготвяше за всичко, което възнамерявах да направя.
Нямах представа какво планирам да направя. Единственото, което знаех, беше, че не мога да седя там, докато страхът разяжда сърцевината ми. Стиснах решително челюсти и се нахвърлих върху него.
Въпреки че нямах предвид нищо конкретно, което да кажа или направя, когато станах от стола, щом се приближих, инстинктът ми взе връх. Между едната и другата крачка се протегнах към него.
Той се спъна с една крачка назад, когато притиснах ръцете си около врата му. Уловил равновесието си, той се поколеба, после ме обви в прегръдките си. Притиснах лицето си към гърдите му. Въртящите ми се тревоги утихнаха, а плашещите въпроси избледняха на заден план в мислите ми.
Нищо не се беше променило. Той все още беше същият човек като вчера. Единствената разлика беше, че знаех повече за това, което криеше. Бях издържала толкова дълго без отговори и сега не ми бяха нужни. Не ги исках. Каквато и да беше пурпурната му магия, каквато и да беше връзката ѝ с демоните, предпочитах никога да не знам.
Той ме притисна до гърдите си, после ръцете му се отпуснаха. Наклоних глава назад, за да срещна предпазливо питащия му поглед.
– Добре ли си? – Попитах меко. – Къде беше?
– Просто ми трябваше време.
Ръцете ми се стегнаха върху ризата му, после се принудих да го пусна и да се отдръпна.
Ръцете му се плъзнаха от кръста ми и той потърси изражението ми.
– Добре ли си…?
Кимнах. Танцувахме неловко около истината, около въпросите, които той очакваше да задам.
След като направи последна оценка на лицето ми, той попита:
– Къде са Аарон и Кай?
– Последно проверих, че все още спят.
Той погледна към стълбището.
– Ще отида да видя дали са станали. Ще се върна веднага.
Докато бързаше към второто ниво, се обърнах – и открих, че Синър ме зяпа от мястото си на бара. Е, точно така. Имахме публика.
– Какво – прошепна настоятелно Синър, когато се върнах на мястото си до нея – беше това?
– Какво беше кое?
– Онази прегръдка. На практика го прескочи!
– Беше просто прегръдка.
– Разбира се. Между другото, лицето ти е зачервено.
Намръщена, посегнах към бара, взех кърпа и започнах да избърсвам плота.
– Не беше това, което изглеждаше. Ние се прегръщаме постоянно.
Извила скептично вежди, тя се наведе по-близо.
– Това изглеждаше много по-сърдечно, отколкото просто…
– Това беше прегръдка, Синър. Ще се откажеш ли вече?
Изражението ѝ се охлади от киселия ми тон.
– Добре.
Почиствах бара в гневно мълчание, докато Езра не се появи отново. Постави ръцете и оръжието си на плота и се плъзна на стола до Синър.
– Те са мъртви за света – информира ме той, след което добави: – Здравей, Синър. Как си?
– Не е зле. Как си след тази битка?
– Малко натъртен, но нищо страшно.
– Радвам се да го чуя. – Тя ме погледна, докато аз безцелно сгъвах и прегъвах кърпата си. – Трябва да се върна на работа. Ще се видим.
Тя взе гримоара си и ваничката с отвари, след което се отдалечи. Хвърлих парцала на задния плот, ядосана повече на себе си и на темперамента си, отколкото на нея. Трябваше да направя нещо продуктивно. Лаптопът ми чакаше в другия край на бара, предложението за меню беше отворено на екрана, но нямах никаква концентрация, за която да говоря.
Подсмърчайки раздразнено, се плъзнах от стола и отидох зад бара, разсеяно мислейки, че трябва да почистя нещо.
– Тори?
Обърнах се към Езра, барът беше между нас. Интензивността в очите му ме изненада.
– Какво има?
Гърлото му се измести в преглъщане и той сякаш увисна на нещо. Отвори уста – тогава звънецът над вратата на гилдията зазвъня весело. Погледът му се отклони, а прекъсването наруши крехката му решителност. Погледнах яростно към входа.
Трима мъже прекрачиха прага – и в мен пламна студена тревога.
В кръчмата настъпи тишина и всички погледи се насочиха към тримата митици. Уродливите им лица бяха лесно разпознаваеми: Бърк, старият предприемач; Фентън, младият предприемач; и Халил, техният грамаден шампион.
– „Ключовете на Соломон“ – изрекох през зъби. – Какво правят тук?
Езра не каза нищо, раменете му бяха сковани, докато наблюдаваше мъжете с ъгълчето на окото си. Предишните пъти, когато изпълнителят се беше появявал в гилдията, Езра беше изчезвал почти толкова бързо, колкото Дариус можеше да изчезне, но този път не помръдна и аз знаех защо. В момента, в който бяха пристъпили през вратата, екипът на КС беше вперил тъмните си, злобни очи в нас.
Изглежда, наслаждавайки се на нежеланите погледи, идващи от всички посоки, „Ключовете“ се разхождаха по пода, усмихвайки се и подигравайки се на митиците, които подминаваха. Тримата Ключовци спряха зад стола на Езра.
– О, Боже – въздъхнах с хаплив сарказъм, като прекъснах беззвучната власт, която те държаха над стаята, преди да успеят да го направят. – Някакъв боклук е нахлул от улицата.
Дълбоките очи на Бърк блестяха под скулестите му вежди.
– Така ли посрещате всички клиенти?
– Това не е вашата гилдия. Изчезвай.
– Тази гилдия е място за почивка на всички, които участват в лова на демони. Това включва и нас. – Бърк се плъзна на най-близката табуретка. – Искам питие.
Халил зае стола от другата страна на Езра.
– И аз.
Фентън стоеше зад Езра и се усмихваше злобно.
– Включи и мен.
Срещнах строгия поглед на Езра. Беше заобиколен – и това не му харесваше. Ако изгуби самообладание пред Ключовете… ако видят багрите на магията му…
– Ние сме под пълна забрана, докато не приключи тревогата. – Посочих към вратата. – Така че твърде лошо, намерете си друг бар.
Бърк се ухили.
– Ние просто искаме да намокрим свирките си покрай нашите митични сънародници. Какво лошо има в това?
– Можете да намокрите свирките си в локва навън. Опитайте с една близо до сметището.
Усмихвайки се, Бърк се обърна на стола си.
– Езра, нали? Възстановен си след вчерашната си среща с демон?
Езра не каза нищо, челюстта му беше стегната, а очите му бяха вперени в мен, сякаш бях единственото безопасно място, където можеше да гледа. Наистина не ми харесваше начинът, по който Бърк наблюдаваше аеромага – като крокодил, който се готви да устрои засада на газела на брега на реката.
Ударих с ръка по плота, за да отвлека вниманието на стареца.
– Коя част от „изчезни“ не разбираш?
Бърк поклати глава в знак на арогантно предизвикателство и понижи глас.
– Накарай ни да си тръгнем, момиче. Продължавай. Опитай.
Зъбите ми стиснаха толкова силно, че челюстта ми изскърца. Проследих членовете на „Врана и чук“, разпръснати из кръчмата, но нямаше нито един опитен боен митик – те или спяха горе, или бяха излезли на лов за демон. Феликс беше отвел Сабрина горе, преди да влязат Ключовете, а единственият човек на мястото на лечителите беше чиракът Санджана. Никой нямаше шанс да сплаши екипа от закоравели ловци на демони.
Трябва ли да викам за помощ? Какво биха могли да направят Ключовете за минутата, която е необходима на някого да слезе тук?
Докато се колебаех, Бърк отново се насочи под ъгъл към Езра.
– Сигурен ли си, че всичко е наред, момче? Нямаш повече наранявания? Цяло чудо е, че си оцелял след нападението, а?
По дяволите. Пъхнах ръка в джоба си, потърсих телефона си, но единственото, което имах в себе си, беше картата ми „Дама Пика“. Телефонът ми беше до лаптопа, на недостъпно място. Не смеех да си тръгна и да оставя Езра сам с мъжете от КС.
Халил се притисна от другата страна на Езра.
– Той не просто е оцелял, Бърк.
– Не – измърмори Бърк, като притворната му замисленост беше също толкова очевидна, колкото и жестокото му удоволствие. Той посегна под палтото си. – Бих казал, че е направил повече от това.
С размах той пусна нещо върху плота на бара. То се удари в полираната дървесина с глух трясък, който отекна в стаята. Под червените и оранжевите светлини, нанизани зад бара, назъбеният черен рог, опръскан с отдавна засъхнала кръв, изглеждаше още по-чудовищен, отколкото когато беше прикрепен към главата на демона.
– Виж какво намерихме в алеята, където се бори с демона – провикна се Бърк. – Скрито в кофа за боклук. Колко странно, а?
– Много странно – повтори Халил и се приближи още повече до Езра, притискайки го към себе си. – И така, запитахме се кой е този магьосник, който може да се пребори с необвързан демон съвсем сам? Той трябва да е някой наистина специален.
Фентън се ухили неприятно.
Изражението на Езра беше тревожно безизразно – той се бореше да не реагира. Усещах слаб хлад във въздуха, почти незабележим, но това нямаше да продължи дълго. Ако сега извикам за помощ, има вероятност да го изпратя на ръба на насилието; вече веднъж го бях направила, като крещях истерично по време на напрегната среща.
– Вие тримата трябва да сте наистина специални – изхилих се аз с тих глас. – Казах ви да се махате оттук или…
– Бяхме любопитни за теб, Езра – каза Бърк точно над мен, – затова те потърсихме. Увлекателни неща, твоята история – това, което съществува от нея.
Възможностите ми се изчерпваха. Трябва ли да му ударя шамар? Не, това можеше да предизвика и Езра. Той трябваше да запази хладнокръвие. Ако сега го изгуби… Не бях сигурна какво ще се случи, но щеше да е лошо.
Бърк извади разпечатка от палтото си и я размаха като пачка пари.
– Това не е ли интересно? Документите ти за регистрация. – Като наклони горната страница към себе си, той прочете: – „Езра Роу, регистриран като аеромаг на осемнайсет години“. Осемнадесет. Само преди шест години! Младите магове, които се пропукват, почти винаги се откриват в началото на пубертета, когато магията им се проявява за първи път.
– Много интересно – повтори Халил неприятно.
Бърк пъхна хартията в лицето на Езра.
– Тук пише: „шест фута височина, сто тридесет и пет килограма“. На осемнайсет сигурно си бил кожа и кости, но изглежда, че оттогава си напълнял. Поне четиридесет килограма мускули, предполагам. Прав ли съм?
Той хвана бицепса на Езра и го стисна. Езра отдръпна ръката си. В гърдите ми се разгоря паника. Трябваше да спра това, но нямах представа как.
– Болен ли си, Езра? Затова беше толкова кльощав тогава? – Бърк се усмихна подигравателно. – Странно нещо, все пак. Поразровихме се още малко и… нямаш медицински досиета, по-стари от шест години. Няма данни за имунизации. Никакви училищни досиета. Нищо допреди шест години.
– Това е почти като… – Халил направи драматична пауза. – Сякаш не си съществувал допреди шест години.
– Поне не в нито една държавна система.
– Странно.
– Много странно. – Бърк се наведе по-близо, заставайки в лицето на Езра, и прошепна: – Какво е истинското ти име, Езра Роу? Кой беше преди всички тези фалшиви документи?
Устните на Езра се отдръпнаха, оголвайки зъбите му, и аз не можех да си позволя да играя повече на сигурно. Ако някой щеше да си изпати, по-добре аз, отколкото той.
Хванах плота на бара и го прескочих. След като вече бях провалила това движение със смущаващи резултати, го бях практикувала в тихи вечери, когато никой не беше наоколо, за да стане свидетел на провалите ми. Сега вече владеех движението доста добре – но, както се оказа, не достатъчно добре, за да го направя, докато бях паникьосана и бясна.
Вместо да се приземя чисто до Бърк, забих и двата си крака в гърдите му.
Той се отметна назад от стола си, а аз се приземих, без дори да се поколебая. Докато той се удряше в пода, се престорих, че точно това съм възнамерявала да направя.
Бърк се изстреля на крака, но Езра се изправи още по-бързо, изрита стола си от пътя и се завъртя така, че да застанем един до друг. Въздухът се беше охладил още повече, но все още нямаше пурпурна магия.
– Вие тримата и вашите изперкали задници може да се махнете от бара ми – изръмжах аз, като извадих заплашително Дама Пика, – или ще съжалявате.
Устните му се изкривиха в насмешка и Бърк отстъпи назад.
– Ти ме нападна. Нямам друг избор, освен да се защитя.
О-о.
Пурпурно сияние освети висулката на Бърк с инфернус, после от нея изхвръкна магия. Светлината се разду в малкото пространство между нас и се втвърди в набит, люспест демон със светещи очи в безчувствено лице. Едър, но огромен – висок над седем фута и с крайници като стволове на дървета.
Настъпи трепетна тишина, после някой изкрещя.
Ужасени викове избухнаха от митиците в стаята, повечето от които вероятно никога не бяха виждали демон. Половината от тях се отдръпнаха, преобръщайки столове, а останалите останаха на място, несигурни какво да правят, но готови да помогнат, ако могат.
До мен Езра беше скован, лицето му беше празно като на манекен. Мислено го помолих да се сдържи. Не можеше да позволи на Бърк да го провокира. Ловецът на демони искаше да изпита Езра – да види какво може да направи аеромагът, да види как е оцелял при първата демонична атака. Какъв по-добър начин да разбере това от това да го нападне с друг демон?
Не можех да позволя на Езра да се бори с него.
Ръката на демона се издигна нагоре, ноктите се стрелнаха към нас.
– „Ori repercutio!“ Изкрещях, насочвайки Дама Пика към съществото.
Въздухът пулсира и ръката на демона отскочи назад, сякаш беше ударила стена. Уау. Демонът трябва да е толкова магически, че артефактът да може да отрази физическото му тяло.
За съжаление, отбиването на ръката му не го спря да атакува отново, колкото и викането бу.
Той сграбчи предната част на ризата ми, а ноктите му разкъсаха чисто новото ми кожено яке, готово за бой. Вдигна ме от пода, сякаш не тежах нищо.
Също толкова бързо, колкото и демонът, Езра заби юмрука си в корема на звяра. Вятърът се разнесе над всички столове и маси около нас. Демонът се свлече назад, а хватката му се отпусна. Езра хвана гърба на якето ми и дръпна. Кожата се разкъса и аз паднах на крака.
Той ме избута зад себе си, докато демонът се приближаваше. Халил и Фентън висяха от двете ни страни, блокирайки всяко бягство, а Бърк се усмихваше като луд.
Усмивката му изведнъж помръкна, заменена от шок. Между един и следващ миг се появи блестящо острие, чието острие бе притиснато точно към югуларната вена на Бърк.
Държеше го Дариус. Той стоеше между Бърк и Фентън, а дългият кинжал в другата му ръка се впиваше в гърлото на по-младия мъж.
Тогава Халил се свлече на пода, а над него се посипа жълта магия. Жирар стоеше зад шампиона на Ключовете, в ръцете си държеше полиран жезъл, а дървото беше издълбано с руни. Обикновено искрящите му очи бяха сплескани от гняв, изражението му беше по-черно от гръмотевичен облак.
На стълбището се раздвижиха още повече – Аарон, Кай и половин дузина бойни митици от второто ниво се бяха скупчили на стъпалата, нащрек и в очакване. Хванах ръката на Езра, насочвайки към него успокояващи вибрации. Кожата му беше ледено студена, цялата му ледена сила се съдържаше в нея.
Държейки и двамата изпълнители на нож, Дариус се усмихна приятно.
– Господа. Изглежда, че нарушавате протокола.
Застанал сковано като своя демон, Бърк преглътна. Гърлото му се размърда и от острието на кинжала се стичаше струйка кръв отстрани на врата му.
– Е, ако не е самият магьосник убиец – измърмори той. – Мислех, че си се отказал от остриетата си, Дариус.
– Дните на слава отдавна са зад гърба ми – съгласи се Дариус. – В моята заспала пенсия аз съм само един нисък ГМ, който бута документи и унищожава всеки, който заплашва гилдията ми.
Бърк пребледня.
– Твоят барман ме нападна. Аз се защитавах.
Дариус завъртя лъскавия си кинжал и по врата на Бърк потече още кръв.
– Отзови демона си обратно.
Със скърцащи зъби Бърк обърна поглед към неподвижния си демон. По ръцете и краката му се разпали червена светлина, която се насочи към инфернуса му, след което светлината обгърна демона. Той се разтвори в зловеща червена сила, която бе засмукана в медальона.
– Отлично – каза Дариус. – Сега слушай внимателно. Ако ти или който и да е член на Ключовете на Соломон стъпите отново в бара ми, няма да си тръгнете живи. Разбирате ли?
– Ще ни убиете, защото сме влезли в гилдията ви? Ако полицията чуе…
– Това, което полицията чуе или не чуе, няма да ви интересува, защото ще сте мъртви. – Дариус вдигна ножовете си и завъртя дръжките им в дланите си. Бърк и Фентън притиснаха с ръце вратовете си, за да спрат притока на кръв от новооткритите рани. – А сега по пътя си. И вземи със себе си големия си куц приятел.
Разярени и мълчаливи, Бърк и Фентън вдигнаха Халил за ръцете и го повлякоха към вратата. Докато всички наблюдаваха жалкото им отстъпление, аз надникнах зад себе си. Счупеният рог на демона седеше на плота, забравен. Побутнах го от ръба и той падна в кофата за боклук от другата страна, като ударът се изгуби със звънеца на вратата. Ключовете бяха изчезнали.
Дариус подхвърли двата ножа във въздуха и ги хвана за остриетата.
– Колко неприятно – отбеляза той в стаята.
През митиците премина нервно подсмърчане и те неспокойно оправиха разбърканите мебели. Когато Жирар се присъедини към тях и попита дали всички са добре, хората на стълбите слязоха на нивото на кръчмата. Аарон и Кай застанаха близо до Езра.
Погледът на Дариус ги проследи, като очите му бяха много по-стоманени от тона му.
– Аарон, заведи другите трима вкъщи.
Аарон се окопити.
– Вкъщи?
– Направил си всичко, което можеш, в лова на демони. Сега се приберете у дома, за да си починете. Имате нужда от тишина и спокойствие.
– Но сър…
Хванах ръката на Аарон, пръстите ми се вкопчиха в нея. Той може и да не искаше да се откаже от лова на демони, но не ми се струваше, че необвързаният демон има нещо общо със заповедта на Дариус. Лицето на Езра все още беше безизразно, челюстта му беше скована, а в бузата му пулсираше вена. Той беше този, който се нуждаеше от спокойствие и тишина.
Аарон ме погледна, после проследи погледа ми към Езра. Той преглътна протеста си.
– Да, сър.
– Ще ви държа в течение – добави Дариус.
С кимване Аарон приведе Езра в движение, като го поведе зад бара и към кухнята. Кай ги последва по петите, но когато пристъпих след него, Дариус привлече вниманието ми.
– Бъди внимателна, Тори – промърмори той.
Преди да успея да попитам какво има предвид, той се отправи към Жирар. Загледах се след него. Внимавай за… какво? Какво беше това с митиците и загадъчните предупреждения? Раздразнена, грабнах лаптопа, чантата и телефона си, след което се запътих след момчетата. И без това имах достатъчно грижи.

***

В момента, в който се изсипахме през входната врата на къщата на Аарон, Езра се насочи към стълбите. Той измина две стъпала, преди Кай и Аарон да го издърпат обратно и да го завлекат в дневната.
Последвах го с отворена уста, без да знам какво да направя, какво да кажа или … каквото и да било.
Аарон избута приятеля си на дивана.
– Не, Езра.
– Не се паникьосвай още – каза му Кай.
Езра ги погледна, после раменете му се сгърчиха в знак на поражение.
– Но ако знаят, трябва да…
– Едно – прекъсна го Аарон – те не знаят нищо. Те ловят риба. Мислят, че си подозрителен, но това е всичко, което имат. И второ, независимо дали знаят, или не, ти не бягаш.
– Дори не се опитвай да си опаковаш багажа – предупреди Кай.
Езра се прегърби още повече.
– Нямам нужда от чанта, за да си тръгна.
Гърбът ми се изправи. Да напусне? Това беше неговият план?
– Добре казано. – Кай падна на дивана до Езра. – Сега, след като ни напомни, ще се погрижим да те държим под постоянно наблюдение, за да не можеш да се измъкнеш.
Езра изръмжа:
– Какво друго да правя?
– Те не знаят нищо – повтори Аарон строго. – Опитват се да те подплашат, за да разкриеш нещо, а ако избягаш от града, само ще потвърдиш подозренията им. Цялата им гилдия ще те преследва.
Езра подпря лакти на коленете си, пръстите му бяха преплетени и притиснати към устата му.
– Какво тогава? Какво да правя? Това никога не се е случвало.
Кай и Аарон си размениха погледи. Аз останах на вратата, без да искам да се включа в разговора.
– Имаме три възможности – каза Кай. – Първо, ти да се изпариш, на което вече сме наложили вето. Второ, да ги изчакаме. Когато не могат да потвърдят, че си нещо друго освен аеромаг, ще се върнат към лова на демона. Или трето, просто ще ги убием.
Стомахът ми падна през пода и се приземи някъде в мазето.
След миг размисъл той добави:
– За вариант три е малко преждевременно.
Аарон въздъхна.
– Кай, това не е семеен бизнес.
Кай се облегна назад на дивана.
– Да ги убием ще е най-безопасният вариант за Езра, а и на никого няма да липсват. Хората са загинали, защото тези егоистични глупаци саботират усилията на всички за търсене, за да получат убийството на демона за себе си.
– Ние не сме митична мафия – сухо отвърна Аарон. – Не можем да отстраняваме неудобни хора по прищявка.
– Ще трябва да го планираме внимателно. Изхвърлянето на трупове е неприятно. – Той сви рамене. – Но както казах, още е твърде рано. Ключовете търсят доказателства. Всичко, което трябва да направим, е да се уверим, че няма да им дадем такива.
Изхвърлянето на трупове е неприятно – беше казал Кай. Предполагаше се, че е прекъснал всички връзки със семейството си от престъпния синдикат преди седем години, така че сигурно е усвоил това умение преди това. Чудесно умение, което можеше да добави към автобиографията си. Боен майстор с черен колан, майстор на меча и експерт по обезвреждане на трупове.
Погледът ми се насочи към Езра, който гледаше празния телевизор с хилядометров поглед. Говорейки за млади, той не се беше регистрирал като митичен до осемнайсетгодишна възраст. Но нали ми беше казал, че винаги е знаел, че е аеромаг? Как е станало това?
Усетил вниманието ми, погледът му се насочи към мен, после се спусна към гърдите ми. Той се изправи толкова бързо, че залитнах.
Аарон и Кай се хванаха за него, сякаш се готвеше да се хвърли през прозореца в стил екшън филм, но той избегна ръцете им с изнервяща скорост. Очите ми се разшириха, когато той тръгна към мен.
– Тори, ти си ранена. – Загрижеността омекоти гласа му, докато нежно хващаше ръката ми. – Съжалявам. Не съм забелязал.
Погледнах надолу и с изненада видях разкъсаната предна част на якето си и кървавото петно над яката. О. Хм. Бях забравила за това. Дръпнах предната част на якето си и бях приятно изненадана, че кевларената ми риза не се беше разкъсала. Един демоничен нокът беше пронизал ключицата ми точно над деколтето.
– Нищо страшно, момчета.
– Все пак трябва да я почистим – каза Кай. – Ела с мен, Тори.
Като остави другите двама в хола, Кай ме поведе към кухнята. Облегнах се на плота, докато той прибираше комплекта от банята.
Когато го постави до мен и го отвори, аз снижих глас и попитах:
– Кай, колко е зле?
Той разкъса тампон с алкохол.
– Драскотината не е дълбока.
– Не е това. Искам да кажа – уууу. – Извиках, докато той нанасяше тампон върху раната. – Исках да кажа, че Ключовете тормозят Езра.
Тъмните очи на Кай се стрелнаха към всекидневната.
– Лошо е. Ключовете нямат доказателства, но не винаги им пука. Това няма да е първият път, в който първо нападат, а после осъждат мита.
Челюстта ми се стегна и едва забелязах, че той подрежда вариантите за превръзка.
– Ако държим Езра далеч от погледа – промърмори Кай, – те би трябвало да се откажат и да се съсредоточат отново върху лова на демони. Мисля, че това е намерението на Дариус.
Проучих го.
– А ако не се откажат?
– Тогава ще се справим с тях. – Той отлепи една превръзка. – Ако искаш да се измъкнеш, сега е моментът. Ще те заведа вкъщи веднага щом приключа.
– Смешно.
– Говоря сериозно. – Той притисна превръзката върху раната ми. – Не мисля, че си готова да се изправиш пред реалността, която идва с оставането.
Примижах объркано.
– Каква реалност?
Очите му се срещнаха с моите, тъмни като нощта и смъртоносно сериозни.
– Точката, от която няма връщане, наближава, Тори. Ако я преминеш, няма да можеш да се върнеш.
По гърба ми преминаха тръпки, а думите му странно повтаряха прочетеното от Сабрина. Няма връщане назад. Необратим избор. Животът ми се променя завинаги.
– Няма да отида никъде – казах му.
Той ме погледна, сякаш чакаше нещо, а изражението му беше неразгадаемо. Когато не казах нищо, той най-накрая кимна. Жестът ми се стори, че ми дава разрешение да остана… разрешение, което може да отмени по всяко време.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

Глава 46

Касия изучи изражението на Едуин, докато думите и потъваха в съзнанието му. Неверие. Шок. Объркване.
– Джош е бившият ми. И любовник на баща ми.
– Какво? – Едуин се надигна от възглавницата си.
– Предполагам, че мястото, от което трябва да започна, е началото – каза тя. – Джош и аз се срещахме около две години. Запознахме се на парти в едно братство. В неговото братство. Беше… нормално. Не знам как иначе да го опиша. Имахме нещо, което смятах за нормална връзка. Постоянно се срещахме. Нормални неща за момче и момиче. Той ме запозна с родителите си. И аз го заведох вкъщи, за да се запознае с татко. Всичко беше наред. После не беше.
Касия е прекарала безброй часове в изследване на връзката си с Джош. Търсеше в паметта си улики, които беше пропуснала. Знаци, които е пренебрегнала. Все още не беше сигурна кога са започнали да я лъжат. Може би от самото начало.
– Усещах, че раздялата ни наближава. Последните няколко месеца бяха ужасни. Джош и аз се карахме много. Той се отдръпна. Опитах се да говоря с него за това, но той ме нарече лепка. Обвиняваше ме за настроенията си училището. Каза ми, че има нужда от пространство, за да се съсредоточи. Разбрах го.
Беше пролетният семестър на годината и Джош не беше единственият зает с уроци.
– Знаех, че нещо не е наред, но се преструвах, че всичко е наред. Че след като свърши семестърът, Джош и аз ще можем да прекараме известно време през лятото и да се върнем към мястото, където отново ще бъдем щастливи.
Или може би никога не са били наистина щастливи. Когато Касия сравняваше годините си с Джош с краткото време, през което беше с Едуин, това не беше състезание. С Едуин и беше по-леко. Те си пасваха по-естествено. Химията между тях беше неоспорима и тя жадуваше за още.
С Джош тя дори не знаеше какво е изпуснала.
Докато не стана твърде късно.
– Хюз беше като втори дом, – казва тя. – Когато бях малка, ходех в кампуса с баща ми. Помагах му да носи книги. Оцветявах дъската със сух химикал, докато той работеше на бюрото си. Ходехме на специални срещи за обяд в студентския съюз.
Касия беше запомнила пътеките из кампуса още преди да навърши десет години.
– Къщата ни се намираше на около половин миля от кампуса, – разказва тя на Едуин. – Изнесох се за първата година от обучението си. Татко смяташе, че трябва да живея в общежитието, за да имам този опит и да си намеря приятели. Но беше скъпо, а и нямах големи приятели, затова се върнах вкъщи през втората година, за да спестя пари.
Татко не и е позволявал да плаща наем, но Касия винаги се е старала да допринася. Беше чистила и перяла, точно както другите тийнейджъри. Хюз не беше толкова скъп, колкото Астън, но все пак струваше пари, а тя не искаше да си тръгне с дипломата си, затънала в дългове.
– Нямах нищо против да живея вкъщи. С баща ми бяхме близки. И той винаги се отнасяше хладнокръвно към моя житейски опит. Знаеше, че Джош и аз се срещаме и че някои нощи съм оставала в братството в стаята на Джош. Докато пишех съобщения, на татко никога не му пукаше. Може би това беше така, защото беше прекарал толкова много време сред колежани. Но най-вече мисля, че просто му харесваше да съм там. А като живеех вкъщи, можех… да съм близо до него, за да го гледам.
– Да го гледаш? – Попита Едуин. – Какво имаш предвид?
Тя се опита да си поеме дъх, да събере кураж. Споделянето на историята на татко винаги е щяло да бъде трудно. Не само заради начина, по който беше завършила, но и заради начина, по който го беше накарала да изглежда.
Грешна или права, Касия беше прекарала целия си живот, лоялна към баща си.
– Татко беше гениален. Не го казвам само защото беше мой баща. Той беше обект на широко възхищение. Опитваше се да напише книга през целия ми живот, което ми се струваше, че е така. Имаше сутрини, в които го намирах заспал на бюрото си. Спомням си как се събудих посред нощ, когато бях в гимназията, и го намерих на пишещата му машина.
Татко е искал да напише книгата си по старомодния начин. Винаги и беше казвал, че има по-дълбока връзка с думите, когато усещаш натискането на клавиша и чуваш тракането на пишещата машина. Казвал и е, че има нещо магическо в това да гледаш как буквите се отпечатват върху бял лист хартия.
– Той завърши книгата си, когато аз бях първокурсничка в Хюз. И ми се иска… – Гърлото на Касия се сви. Беше толкова трудно да се определи къде всичко се е объркало. Но началото беше в тази шибана книга.
Ръката на Едуин се доближи до бузата и, палецът му погали кожата и, докато очите и се наводниха.
– Не е нужно да говориш за това.
– Да, трябва. – Тя подсмръкна. – Не искам да разбереш от Айви, Майкъл или някой друг. Искам да ти кажа.
– Какво ще кажеш утре? Изтощена си. Нека просто…
– Добре съм. – Тя трябваше да го направи. Сега, когато се освобождаваше, тя нямаше да може да го спре. И нямаше да може да заспи. Затова тя си пое треперещ дъх и се премести, като седна на възглавниците.
Едуин отрази нейната позиция, приближавайки се, така че раменете им да се докоснат. После хвана ръката ѝ и сплете пръстите им.
– Татко никога не говореше за мама, след като тя си беше тръгнала. Никога. Казваше ми, че си е отишла, а после веднага се връщахме към рутината, която имахме, преди тя да се прибере. Но това, че не говореше за нея, не означаваше, че тя не е била там. Дори когато я нямаше, тя беше там. Беше като облак, който винаги висеше над главите ни.
Отне им месеци, за да свикнат, че тя отново живее в къщата с тях. Неудобно беше твърде мека дума. Това напрежение не изчезна, дори след като тя си тръгна.
– Честно казано, не знам защо татко и позволи да се върне вкъщи, – каза тя. – Иска ми се просто да и беше казал да стои далеч. Но той и позволяваше да се връща, отново и отново. Може би го е правил заради мен. Не знам. Никога не сме говорили за това.
Колкото и баща и да обичаше да изследва историята, техният собствен живот, тяхното собствено минало, беше извън обсега на внимание.
– Беше въртележка. Възходи и падения. Дори след последното и заминаване, когато трябваше да се успокоим, пътуването продължаваше. И дълго, дълго време си мислех, че това е мама. Но сега, след изминалата година, виждам, че и той е бил такъв. Татко имаше промени в настроението. И за да му призная, когато бях по-малка, той се справяше отлично с прикриването им. Прикриваше депресията.
Ръката на Едуин се стегна върху нейната.
– По дяволите, Касия.
Може би той се досещаше накъде ги води, но тя все пак трябваше да го каже на глас. Трябваше да изрече думите и за двамата.
– Той се допита до някои агенти за книгата си. Беше художествена литература, а повечето му колеги издаваха нехудожествена литература. Но той имаше тази история и я обичаше. Затова я изпрати на света. И светът беше суров.
В продължение на години той получава отказ след отказ. Беше вложил сърцето си в тази книга и никой не беше любезен в отказите си.
– Това съкруши духа му. Той се разлюля. А аз трябваше да направя повече, – казва Касия. – Трябваше да му помогна по-рано. Да му кажа да забрави книгата. Не знам. През лятото преди последната ми година той пиеше много. Трябваше да взема хапчета, за да спи. Притеснявах се, затова го конфронтирах за това. И той се разплака. Толкова силно плачеше, че ми разби сърцето. Никога преди не го бях виждала да плаче. Не си спомням нито веднъж, след всичките пъти, когато майка ми ни нарани, той да е плакал.
Всеки път, когато майка и си тръгваше, сълзите винаги бяха на Касия. Татко беше там, за да ги улови вместо нея.
– Той обеща да потърси помощ. Започна да посещава психотерапевт. И стана по-щастлив. Но това не беше благодарение на консултациите. Беше заради Джош.
И това беше същината на конфликта на Касия.
Защото докато тя не е могла да помогне на баща си, Джош е успял.
– Нямах представа. Нямах. – Тя затвори очи и в съзнанието и изникна образът им заедно. – Трябваше да бъда в час, но професорът се разболя и вместо да остана в кампуса, се прибрах пеша вкъщи. Влязох при тях… заедно.
– Заедно, – повтори Едуин.
– Заедно. – Тя затвори очи, но това не попречи на сълзите да изтекат през краищата им. – Защо просто не ми каза? Защо татко не ми каза? Защо не сподели тази част от себе си? Никога нямаше да ми пука. Просто исках той да е щастлив.
Дори ако това означаваше да загуби Джош.
– Това беше шок. Да се сблъскам не само с баща ми в тази ситуация, но и с Джош. Не реагирах добре.
Едуин кимна.
– Разбираемо.
– Крещях. Казах някои неща, които не исках, за това, че никога повече не искам да видя нито един от тях. И после си тръгнах. Направих това, което направих и вчера – обикалях с часове. Наех стая в мотел и плаках докато не заспах. Болеше ме. Това, че ме излъгаха. Че се крият от мен. Особено от татко. Защо просто не ми каза? Защо стигна толкова далеч? Когато можеха да ми кажат първи. Защо?
И тя никога нямаше да има възможност да попита.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ и тя не успяваше да ги улови достатъчно бързо.
– Прибрах се у дома на следващата сутрин. Трябваше да си взема нещата за урока. В къщата беше тихо и си помислих, че може би татко е отишъл в кампуса. Но куфарчето му беше на масата в трапезарията, а той никога не отиваше никъде без това куфарче.
Тя му го беше купила като поздрав в деня, в който беше завършил книгата си.
– Намерих го в стаята му. – Гърлото и беше като шкурка, но нямаше как да се спре. – С бутилка водка и бутилка сънотворни. Казаха, че е било случайно предозиране.
– Касия. – Едуин пусна ръката и, за да я обгърне в обятията си и да я придърпа към гърдите си. – Майната му, съжалявам. Толкова съжалявам.
– И аз.
Дали образите от този ден някога ще изчезнат? Неправилният цвят на бузите на баща и, пепеляви и прозрачни. Неподвижният му гръден кош, дори когато тя бе притиснала ухото си до сърцето му, знаейки, че ще срещне мълчание. Очите му, лешникови като нейните, затворени завинаги.
– Защо? – Откъсна се ридание. – Защо ме остави?
– Ред. – Едуин я придърпа по-близо, докато от устата и се изтръгна още едно ридание. И тогава всяка надежда да удържи емоциите си под контрол се изпари.
– Дори не мога да си спомня какво им казах – задави се тя, а думите и заглъхнаха в гърдите му. – Когато хванах татко и Джош. Знам, че бях ядосана. Бях наранена. И просто продължавам да се опитвам да си спомня, но сякаш този момент е изчезнал от паметта ми. И не знам дали съм казала нещо, за да накарам татко…
– Спри. – Едуин я разтърси. – Не можеш да поемеш отговорност за това. Това не е твоя вина.
Може би не беше. Но това не правеше реалността по-лесна.
– Липсва ми баща ми.
Липсваше и неговият смях. Липсваха и неговите евтини шеги. Липсваше и как се вълнуваше от историята. Липсваше и начинът, по който я прегръщаше, и как очите му светваха, когато влизаше в стаята.
И този копнеж да го види отново, да му се извини и да му каже, че независимо от всичко, тя го обича, никога нямаше да изчезне.
Само че тази вечер тя не трябваше да носи бремето сама. Затова се облегна на Едуин и му позволи да я утеши, докато плачеше. Касия не беше сигурна колко дълго е продължил сривът и, но когато се отдръпна, ризата на Едуин беше мокра.
– Съжалявам.
– Не се извинявай. – Той прокара ръка през косата и, все още влажна от душа. – Всичко това се случи едва тази пролет?
– Да. – Тя кимна, избърсвайки лицето си до сухо. – Когато татко почина, аз наследих всичко. Къщата ни беше на чудесно място и той я беше изплатил. Продадох я и всичко останало. Напуснах Хюз, защото беше прекалено трудно. Твърде много хора знаеха за случилото се. Беше ми писнало да ме гледат. Да чувам шепот зад гърба си. Зад всеки ъгъл се криеше спомен. Плюс Джош.
– Не си говорила с него.
– Той дойде около месец, след като погребах баща си. Искаше да ми обясни. Каза ми, че са се влюбили. Че нито един от двамата не е бил сигурен как да ми го каже. Че ще е най-добре да остане между нас. Чувствах се… повърхностна. Сякаш беше по-загрижен за това да не кажа на никого, отколкото за факта, че съм загубила баща си. Затова му казах никога повече да не ми говори. А на следващия ден се обадих на чичо ми, за да се преместя в „Астън“.
– Чичо ти? Кой е чичо ти? – Поита Едуин.
– Хенри Нилсън.
Очите му се разшириха.
– Дин Нилсън?
– Да. Брат на баща ми. Не бяха близки.
Касия си спомняше, че е виждала чичо си само няколко пъти като дете. Но той беше единственият роднина на татко и за чест на чичо Хенри, той се беше намесил на погребението, като и беше помогнал да направи приготовленията. Също така и беше помогнал да се ориентира в процеса на продажба на къщата и уреждане на наследството на татко.
– Ето защо си дошла в Астън – каза Едуин. – Чичо ти.
– Той успя да ме прехвърли. Използвах наследството си, за да платя обучението и таксите. Когато намерих обявата на Айви за стая, се отзовах. Не мога да си позволя повече. Всичко, което имам, отиде за училището.
Нейното бъдеще.
– Нилсън. – Беше странно да чуе фамилията си – или бившата си фамилия – в гласа на Едуин. – Говориш ли някога с него?
– Не. Смених си името, преди да дойда тук, защото просто … . не исках повече да бъда Каси Нилсън.
– До Айви и Майкъл – промълви Едуин.
– Мразя да знаят. – Или че Майкъл знае. Може би Айви е казала истината на Едуин и тя не е прочела доклада на следователя. Независимо от това беше само въпрос на време тайните и да излязат наяве.
– Хората ще разберат, нали? – Измърмори тя.
– На кого му пука какво ще кажат хората?
Тя му се усмихна тъжно.
– На мен.
Лицето му омекна.
– Имаш красиво сърце, Касия. Ще се справим с това.
– Съжаляваш ли, че се приближи до мен онзи ден при фонтана?
– Никога. – Той я целуна по челото. – И разбирам защо не ми каза. Това е тежко.
Беше тежко. Но когато се облегна на него и се вслуша в дъха му, част от тежестта се свали.
Касия беше изтощена, но вътрешностите и се чувстваха като навън, цялото и същество беше объркано и сурово.
– Чувствам се странно.
– Признанията обикновено са такива, – каза Едуин. – Какви други тайни имаш?
Усмивка дръпна ъгълчето на устата и.
– Нямам повече за тази вечер. Предполагам, че ще трябва да останеш наоколо и да видиш какво ще последва.
– О, възнамерявам да го направя. – Той се засмя и целуна косата и.
Тя се усмихна, а после осъзна, че в бързината им да стигнат дотук и да разкажат историята си, е пропуснала нещо от по-рано. Тя се отдръпна от гърдите му и срещна синия му поглед.
– Ти каза, че ме обичаш. В хотелската стая.
– Наистина.
– Имаше ли го предвид? – Моля те, не си го взимай обратно. Моля те, не обвинявай за това разгорещения момент.
– Казвал ли съм ти някога нещо, което не съм имал предвид?
– Не? – Излиза като въпрос.
– Не. – Той я целуна, устните му се задържаха върху нейните, преди езикът му да влезе вътре, и за няколко мига тя забрави. За хотелската стая. За боя. За миналото.
– По-добре? – Попита той, когато се отдръпна.
Тя кимна. После отвори уста, защото той и беше казал, че я обича, а тя не му беше отговорила. Тя искаше да му отговори.
Но преди да успее да проговори, той притисна пръстите си към устните и.
– Кажи ми утре.
Точно в този момент Касия знаеше, че в живота и няма да има друг мъж освен Едуин Кларънс. Защото той знаеше от какво има нужда, когато тя самата дори не беше сигурна в това.
Утре. От утре тя щеше да започне на чисто. Ще започне отначало.
С Едуин.
– Наистина ли си взел всичките ми вещи от имението? – Попита тя.
– Да. Но с ключовете и преместването ти ще се заемем утре. – Той се премести, завлече я под завивките и я притисна към гърдите си. – След като поспим дванадесет часа.
Тя въздъхна.
– Вероятно трябва да говоря с Айви, нали?
– В някакъв момент.
– Не знам какво да чувствам към нея.
Едуин се ухили и зарови нос в косата и.
– Тя дори не е най-лошата. Изчакай да се запознаеш с баща ми.
– Е, това е успокояващо.
Той отново се засмя.
– Добре дошла в семейство Кларънс.
Може би това трябваше да я изплаши. Но ако работата със семейството му означаваше да задържи Едуин, тя щеше да се справи с всичко, което Кларънс и подхвърли.
– Искаш ли да започна да ти казвам Каси? – Попита той.
– Не.
– Добре. Защото Касия ми харесва повече от Каси.
Тя се усмихна.
– И на мен.
– Или може би просто ще се придържам към Ред. Моята Ред.

Назад към част 45                                                                   Напред към част 47

Глава 11
ДЖАКС

Събуждам се и се протягам, преди да отворя очи, а слънчевата светлина, която прониква в стаята ми, вече ме вбесява, тъй като нарушава съня ми. И тогава очите ми се отварят, докато седя в леглото, а умът ми си спомня какво се случи снощи. Но когато поглеждам до себе си, леглото е празно, а когато проверявам стаята за някакви следи от нея, виждам, че дрехите ѝ са изчезнали.
Вероятно е добре, тъй като мразя тези неловки глупости на сутринта – хубаво се чукаш, а сега си тръгвай и прочие. Само че това не беше просто хубаво чукане, а най-зашеметяващото чукане, което някога съм имал. И просто трябваше да е със Зоуи Ноулс. По дяволите.
Ставам от леглото и отивам в банята, за да се изпикая и да си плисна малко вода на лицето, преди да си обуя анцуга и да се спусна към кухнята. Имам нужда от едно кафе, преди дори да си помисля да започна деня и да се замисля какво означава снощи – ако изобщо означава нещо.
Приготвям си напитка и сядам на масата, като си спомням всеки малък детайл от това как бях вътре в Зоуи. Извивките ѝ, усещането за нея, топлината ѝ, вкусът ѝ… о, шибаният ѝ вкус. Предполагам, че тя все пак има вълшебна путка. Мисълта ме кара да се засмея, а после се спирам, защото съм идиот, който е опитал това, което някога е било на брат му. Това прави ли ме предател? Означава ли, че съм забравил защо той е умрял?
Преглъщам горещото си кафе и прокарвам ръце през косата си. Вместо да се опитвам да си проправя път през нападащата ме каскада от въпроси, ще отида в бара и ще видя с какво се занимават момчетата и за какви дела трябва да се погрижа. Разбира се, Ронан и компания все още управляват улиците, но ние не седим и не чакаме да се случи нещо. Ние имаме и неща, за които трябва да се погрижим, а и минаха няколко дни, откакто се регистрирах, така че е крайно време да се покажа и да занимая ума си.

***

Пляскам Коул по гърба, докато влизам.
– Как вървят нещата? – Питам го, докато сядам на стола до него.
– Щеше да знаеш, ако си беше направил труда да дойдеш през последните няколко дни, – отговаря той саркастично.
– Трябваше да се погрижа за някои неща.
– Какви? – Пита той.
– Като например за члена ми, – казвам с усмивка.
– Както искаш, пич. – Той отпива от бирата си и аз отбелязвам, че пие в десет часа сутринта.
– Защо пиеш толкова рано? – Питам, защото да, има случаи, в които една бира е нужна по-рано от обикновено, но тези случаи обикновено са шибано стресиращи, така че ако има някакъв стрес, искам да знам за него.
– Шанис – казва той и няма нужда от повече обяснения.
Шанис е бившата му и единственото, което прави, е да му досажда.
– Какво иска този път?
– Какво мислиш? – Пари. Винаги са пари.
– Знаеш, че не ѝ дължиш нищо, Коул – казвам му.
– Знам, но тя просто ми влиза под кожата, разбираш ли? – Да, да, знам.
– Кев отзад ли е? – Питам го, а той кимва с глава, докато се взира в чашата си с бира. Плясвам го отново по гърба и се отправям към вратата, която води към задната стая. Знам, че Коул мрази това, че се е чукал зад гърба ѝ, но в един момент трябва да забрави за тези неща и да спре да се чувства толкова виновен. Случи се преди две години, а тя все още е забила нокти в него. В някакъв момент трябва да продължиш напред.
Спирам за секунда. Продължавам. Хм. Забавно, в този момент бих могла да послушам собствения си съвет, но засега ще го захвърля на заден план с всички останали глупости, свързани със Зоуи.
– Какво имаш за мен, Кев? – Казвам, когато влизам в кухнята отзад и виждам Кев да закусва. Пълна английска закуска. Стомахът ми къркори.
– Има една във фурната, която се топли, мой човек, – казва ми той и аз бързо отивам до фурната, вземам кърпа и изваждам чинията. Отивам до масата и сядам срещу Кев, като бързо се захващам с нея, защото горещият секс очевидно ме прави шибано гладен.
– Искаш да дъвчеш или просто да погълниш всичко? – Казва Кев няколко минути по-късно, когато съм преполовил чинията. Поглеждам към момчето, за което жените казват, че прилича на Джейсън Момоа, за да видя, че се усмихва. – И така, коя е тя?
– Кой е кой?
– Жената, с която си се чукал снощи и която те кара да ядеш така, – уточнява той.
– Никой важен – промълвявам около парче препечен хляб, като ме връхлита чувство за вина. – Както и да е, да се върнем на въпроса, който зададох, когато влязох за първи път. Какво имаш за мен?
– Имаш нужда да се освободиш от агресията? – Казва той и аз кимам леко с глава.
– Нещо такова.
– Ами знаеш, че следим семейство Йейтс?
– Разбира се, че знам, разбира се, от месеци се занимаваме с тази работа – казвам, сякаш е загубил ума си и не си спомня за следенето което сме правили заедно, и безбройните часове, прекарани в опити да намерим начин да влезем в тяхното лоно.
– Снощи те се изнесоха. Всички. Изчезнаха.
– Изчезнали? Какво имаш предвид? – Питам, докато хвърлям тоста, който ядях, в чинията.
– Изчезнали.
– Взеха ли нещо със себе си?
– Не виждам.
– Предполагам, че това означава, че търсим улики за това кой е прецакал операцията ни и след това ще ги посетим.
– Предполагам, че си прав, мой човек – казва той и се усмихва. Кев обича малко детективска работа, а аз обичам да давам на хората това, което им се полага, така че това ни прави идеалния екип за тази работа.
– Побързай да си изядеш храната, за да можем да се измъкнем оттук – казвам му, докато се изправям и отнасям празната си чиния до мивката, като я изплаквам, преди да я сложа в съдомиялната машина. Какво да кажа? Може и да съм капризен шибаняк, но съм опитомен.

Назад към част 11                                                                    Напред към част 13

***

Бенджи току-що се беше върнал долу. Далечният звук на гласа му, съвсем нечут за Сибел, мигновено прогони болката от всички повърхности на крайниците ми.
– Точно това имам предвид, разбираш ли – говореше той отдалеч, – всичко е под трупа, а ние не искаме да го вдигаме, трупа, а ти като си полицай, нали знаеш, ти си от Службата за борба с наркотиците, казаха, че ще знаеш как да се погрижиш за него…
Започнах да се смея. Той наистина се беше похвалил. Отново погледнах към Сибел, която ме гледаше с тихо решително изражение, изразяващо дълбока интелигентност и размисъл.
– Нахлузи това покривало върху лицето ми – казах аз, – и се отдалечи, много далеч. Той ни води един обикновен принц на разбойниците. Побързай. – Тя се втурна в действие. Вече усещах миризмата на кръвта на тази жертва, макар че той все още беше в асансьора и говореше на Бенджи с нисък глас с тон на бдителност.
– И всичко това случайно се намира в този апартамент, ти и тя, и няма никой друг в това?
О, той беше красавец. Чух убиеца в гласа му.
– Разказах ти всичко – каза Бенджи с най-естествения от многото си гласове. – Ти просто помогни с това, нали знаеш, не мога да допусна полицията да влезе тук! – Шепот. – Това е хубав хотел. Откъде знаех, че този човек ще умре тук! Ние не използваме тези неща, ти вземи нещата, просто изнеси тялото оттук. А сега да ти кажа…
Асансьорът се отвори на нашия етаж.
– …това тяло е доста разхвърляно, така че не ми се нахвърляй, когато го видиш.
– Да ти се нахвърлям – изръмжа жертвата под носа си. Обувките им издаваха меки забързани звуци по килима.
Бенджи бръкна с ключовете си, преструвайки се, че се е объркал.
– Сибел – извика той предупредително. – Сибел, отвори вратата.
– Не го прави, – казах с тих глас.
– Разбира се, че не – дойде кадифеният ѝ отговор. Бравите на голямата ключалка се завъртяха.
– И този човек просто се случва да дойде тук и да умре върху теб с всички тези неща.
– Е, не точно, – каза Бенджи, – но ти сключи сделка с мен, не, очаквам да се придържаш към нея.
– Слушай, ти, дребнаво копеленце, не съм правил никаква сделка с теб.
– Добре, тогава може би да се обадя на редовната полиция. Познавам те. Всички в бара те познават, знаят кой си, винаги си наоколо. Какво ще направиш, големецо? Да ме убиеш?
Вратата се затвори зад тях. Миризмата на кръвта на мъжа заля апартамента. Беше обсебен от алкохол, а във вените му имаше и отровния кокаин, но нищо от това нямаше да промени и частица от моята пречистваща жажда. Едва успях да се сдържа. Усещах как крайниците ми се стягат и се опитват да се огънат под завивката.
– Е, не е ли тя перфектната принцеса – каза той, като очите му очевидно бяха попаднали на Сибел. Сибел не отговори.
– Не обръщай внимание на нея, погледни там, под завивката. Сибел, ти ела тук при мен. Хайде, Сибел.
– Под това? Искаш да ми кажеш, че тялото е там, а кокаинът е под тялото?
– Колко пъти трябва да ти казвам? – Попита Бенджи, без съмнение с характерното си свиване на рамене. – Виж, коя част не разбираш, бих искал да знам. Ти не искаш ли този кокаин? Аз го раздавам. Ще бъда много популярен в любимия ти бар. Хайде, Сибел, този човек казва, че ще помогне, после не помага, говори, говори, говори, типичен правителствен мръсник.
– Кого наричаш подлец, момче? – Поиска мъжът с присмехулна нежност, а ароматът на ракията се сгъсти. – Имаш доста голям речник за такова малко тяло. На колко години си, момче? Как, по дяволите, си попаднал в тази страна? Постоянно ли се разхождаш с тази нощница?
– Да, разбира се, просто ме наричай Лорънс Арабски – каза Бенджи. – Сибел, ела тук.
Не исках тя да идва. Исках да е колкото се може по-далеч от това. Тя не помръдна и аз много се зарадвах на това.
– Харесвам си дрехите – заговори Бенджи. Пушек от сладък цигарен дим.
– Трябва да се обличам като децата на това място, предполагам, в сини дънки? Като че ли. Моите хора са се обличали така, когато Мохамед е бил в пустинята.
– Нищо подобно на прогреса – каза мъжът с дълбок гърлен смях. Той се приближи до леглото с бързи свежи стъпки. Ароматът на кръв беше толкова наситен, че можех да усетя порите на изгорялата си кожа, как се отварят за него. Използвах и най-малката част от силите си, за да си създам телепатична представа за него през техните очи – висок кафявоок мъж, с бяла кожа, хлътнали бузи, отстъпваща кафява коса, в ръчно изработен италиански костюм от блестяща черна коприна с проблясващи диамантени копчета за ръкавели върху богатото му бельо. Беше мързелив, пръстите му работеха отстрани, почти не можеше да стои на едно място, мозъкът му беше бунт от замаян хумор, цинизъм и безумно любопитство. Очите му бяха жадни и игриви. Безпощадността подчертаваше всичко и в него сякаш имаше силна жилка на истинска, подхранвана от наркотици лудост. Той носеше убийствата си толкова гордо, колкото носеше принцовия си костюм и лъскавите кафяви ботуши на краката си.
Сибел се приближи до леглото, острият сладък аромат на чистата ѝ плът се смеси с по-тежкия и богат аромат на мъжа. Но аз вкусих кръвта му, неговата кръв, която вдигна соковете в пресъхналата ми уста. Едва се сдържах да не въздъхна под завивките. Чувствах, че крайниците ми са на път да затанцуват направо от болезнената си парализа.
Злодеят преценяваше мястото, поглеждаше наляво и надясно през отворените врати, ослушваше се за други гласове, обсъждаше дали да претърси този фантастичен претрупан и разхвърлян хотелски апартамент, преди да направи нещо друго. Пръстите му не можеха да бъдат спокойни. В миг на безсловесна мисъл долови бързото осъзнаване, че е изгърмял кокаина, който Бенджи беше занесъл, и искаше още и то веднага.
– Боже, но ти си красива млада дама – каза той на Сибел.
– Искаш ли да вдигна покривалото? – Попита тя. Можех да усетя миризмата на малкия пистолет, който беше заклещен във високия му черен кожен ботуш, и на другия пистолет, много модерен, отчетливо различна колекция от метални аромати, в кобура под мишницата му. Усетих и миризмата на пари, тази неповторима застояла миризма на мръсни хартиени пари.
– Хайде, пиле, бистър? – Попита Бенджи. – Искаш ли да дръпна покривалото? Кажи кога. Ще се изненадаш истински, повярвай ми!
– Под него няма тяло – каза той с насмешка. – Защо не седнем и не си поговорим малко? Това всъщност не е твоето място, нали? Мисля, че вие, децата, се нуждаете от малко бащински напътствия.
– Тялото е изгоряло, – каза Бенджи. – Не се разболявай сега.
– Изгоряло! – Каза мъжът.
Дългата ръка на Сибел изведнъж отметна покривалото назад. Хладният въздух се плъзна по кожата ми. Взирах се в мъжа, който се отдръпна, а в гърлото му се долавяше полузадушено ръмжене.
– За Бога!
Тялото ми подскочи, повлечено от буйния извор на кръв като отвратителна кукла на няколко струни. Размахах се срещу него, после закотвих силно изгорелите си нокти във врата му и увих другата си ръка около него в мъчителна прегръдка, а езикът ми проблясваше в кръвта, която се разливаше от следите от нокти, докато се вглъбявах и, пренебрегвайки пламтящата болка в лицето си, отворих широко устата си и впих кътници. Сега го имах.
Височината му, силата му, мощните му рамене, огромните му ръце, стиснали наранената ми плът, нищо от това не можеше да му помогне. Аз го имах. Изкарах първата гъста глътка кръв и си помислих, че ще припадна. Но тялото ми не искаше да го допусне. Тялото ми се беше заключило към него сякаш бях нещо с ненаситни пипала.
В един момент неговите безумни и светли мисли ме повлякоха надолу в лъскавия водовъртеж от нюйоркски образи, от безгрижна жестокост и гротески ужаси, от необуздана енергия, предизвикана от наркотиците, и зловещо веселие. Позволих на образите да ме залеят. Не можех да се съглася на бърза смърт. Трябваше да имам всяка капка кръв от него, а за това сърцето трябва да помпа и помпа; сърцето не трябва да се отказва.
Ако някога бях опитвал толкова силна кръв, толкова сладка и солена, нямах спомен за нея; нямаше как паметта да не запише такава вкусотия, абсолютния възторг от утолената жажда, от излекувания глад, от самотата, разтворена в тази гореща и интимна прегръдка, в която звукът от собствения ми кипящ, напъващ дъх щеше да ме ужаси, ако се интересувах от него.
Такъв шум издавах, такъв ужасен пиршествен шум. Пръстите ми масажираха дебелите му мускули, ноздрите ми бяха притиснати в изнежената му, ухаеща на сапун кожа.
– Хммм, обичам те, не бих те наранил за нищо на света, усещаш го, сладко е, нали? – Прошепнах му над плитчините на разкошната кръв. – Хммм, да, толкова сладко, по-добро от най-хубавият алкохол, хммм… – В шока и неверието си той изведнъж се отпусна напълно, предавайки се на делириума, който разпалвах с всяка дума. Разкъсах врата му, разширявайки раната, разкъсвайки артерията повече. Кръвта бликна наново.
По гърба ми премина изтънчена тръпка; тя се спусна към ръцете ми, по седалището и краката ми. Болката и удоволствието се смесваха, когато горещата и жива кръв се впиваше в микрофибрите на изсъхналата ми плът, когато раздуваше мускулите под изпечената кожа, когато потъваше в самия мозък на костите ми. Още, трябваше да имам още.
– Остани жив, не искаш да умреш, не, остани жив – изръмжах, прокарвайки пръсти нагоре през косата му, усещайки, че сега това са пръсти, а не птеродактилски неща, които бяха преди малко. О, те бяха горещи, това беше отново огънят, това беше огънят, който пламтеше в изгорелите ми крайници, този път смъртта трябваше да дойде, не можех да понасям повече това, но беше достигнат връх, а сега той беше отминал и през мен премина страхотна успокояваща болка.
Лицето ми беше напомпано и зъзнеше, устата ми падаше отново и отново, а гърлото ми сега преглъщаше без усилие.
– Ах, да, жив, ти си толкова силен, толкова чудно силен… – Прошепнах. – Хммм, не, не си тръгвай … още не, не е време. – Коленете му се подкосиха. Той бавно се свлече на килима, а аз с него, като го придърпах леко с мен към страната на леглото, а след това го оставих да падне до мен, така че да лежим като влюбени, преплетени. Имаше още, много повече, повече, отколкото някога бих могъл да изпия в обичайното си състояние, повече, отколкото някога бих могъл да искам.
Дори и в онези редки случаи, когато бях младеж, алчен и нов, и бях вземал по две-три жертви на нощ, никога не бях пил толкова дълбоко от някоя от тях. Сега бях навлязъл в тъмните вкусни утайки, извличайки самите съдове на сладки съсиреци, които се разтваряха на езика ми.
– О, ти си толкова ценен, да, да.
Но сърцето му не можеше да понесе повече. То се забавяше до смъртоносно безвъзвратно темпо. Затворих зъби върху кожата на лицето му и я разкъсах над челото му, притискайки богатата плетеница от кървящи съдове, която покриваше черепа му. Тук имаше толкова много кръв, толкова много кръв зад тъканите на лицето. Засмуках влакната, а после ги изплюх безкръвни и бели, като ги гледах как падат на пода като кал.
Исках сърцето и мозъка. Бях виждал как древните са го вземали. Знаех как. Веднъж бях видял римската Пандора да стига право в гърдите. Отидох към него. Удивен, че виждам ръката си напълно оформена, макар и тъмнокафява на цвят, направих пръстите си твърди като смъртоносна лопата и я забих в него, разкъсвайки дрехи и чупейки гръдната кост, а после достигнах меките му вътрешности, докато не взех сърцето и не го задържах, както бях видял Пандора да го държи. Пих от него. О, в него имаше много кръв. Това беше великолепно. Изсмуках го докрай и после го оставих да падне.
Лежах неподвижно като него, до него, с дясната си ръка на тила му, с глава, облегната на гърдите му, и дишах тежко. Кръвта танцуваше в мен. Усещах как ръцете и краката ми се разтреперват. Спазми преминаха през мен, така че гледката на белия му мъртъв труп застина в погледа ми. Стаята мигаше насам-натам.
– О, какъв сладък брат, – прошепнах аз. – Сладко, сладко братче. – Претърколих се по гръб. Чувах рева на кръвта му в самите си уши, усещах как се движи по скалпа ми, усещах как изтръпва по бузите ми и в дланите на ръцете ми. О, хубаво, твърде хубаво, твърде сочно хубаво.
– Лош човек, хм? – Това беше гласът на Бенджи, далеч в света на живите.
Далеч в друго царство, където би трябвало да се свири на пиано и да танцуват малки момчета, те стояха, двамата като изрисувани фигури на фона на светлината в стаята, просто ме гледаха, той – малкият пустинен мошеник с причудливата си черна цигара, който пушеше, мляскаше с устни и повдигаше вежди, а тя просто плуваше, изглеждаше решителна и замислена както преди, не шокирана, може би непокътната. Седнах и повдигнах коленете си. Изправих се на крака, като само бързо се хванах за ръката отстрани на леглото, за да се стабилизирам. Стоях гол и я гледах.
Очите ѝ бяха изпълнени с дълбока наситена сива светлина и тя се усмихваше, докато ме гледаше.
– О, великолепно, – прошепна тя.
– Великолепно? – Казах. Вдигнах ръце и отметнах косата си назад от лицето си. – Покажи ми огледалото. Побързай. Жаден съм. Вече пак съм жаден.
Беше започнало, това не беше лъжа. В ступор от шока се загледах в огледалото. И преди бях виждал такива съсипани екземпляри като този, но всеки от нас е съсипан по свой начин, а аз, по алхимични причини, които не можех да обявя, бях тъмнокафяво същество, с много съвършен цвят на шоколад, със забележително бели опалови очи, поставени с червеникавокафяви зеници. Зърната на гърдите ми бяха черни като стафиди. Бузите ми бяха болезнено хлътнали, ребрата ми бяха перфектно очертани под лъскавата ми кожа, а вените, вените, които бяха толкова пълни с изпепеляващо действие, стояха като въжета по ръцете и прасците на краката ми. Косата ми, разбира се, никога не беше изглеждала толкова лъскава, толкова пълна, толкова характерна за младостта и естествената благодат.
Отворих устата си. Болеше ме от жажда. Цялата събудена плът пееше от жажда или ме проклинаше с нея. Сякаш хиляди смачкани и приглушени клетки сега пееха за кръв.
– Трябва да имам още. Трябва. Стойте далеч от мен. – Забързах се покрай Бенджи, който танцуваше край мен.
– Какво искаш, какво мога да направя? Ще взема друг.
– Не, ще го взема за себе си. – Паднах върху жертвата и разхлабих копринената му вратовръзка. Бързо разкопчах копчетата на ризата му. Бенджи веднага падна да разкопчае колана му. Сибел, изправена на колене, дръпна ботушите му.
– Пистолетът, пазете се от пистолета – казах аз с тревога. – Сибел, отдръпни се от него.
– Виждам пистолета, – каза тя укорително. Сложи го настрани внимателно, сякаш беше прясно уловена риба и можеше да изхвръкне от ръцете ѝ. Тя махна чорапите му. – Арманд, тези дрехи – каза тя, – те са твърде големи.
– Бенджи, имаш ли обувки? – Попитах. – Краката ми са малки. – Изправих се и набързо облякох ризата, закопчавайки копчетата със скорост, която ги заслепи.
– Не ме гледайте, а вземете обувките, – казах аз. Нахлузих панталона, закопчах ципа и с бързите пръсти на Сибел, които ми помагаха, закопчах големият кожен колан. Издърпах го колкото можех по-плътно. Това щеше да свърши работа. Тя приседна пред мен, роклята ѝ представляваше огромен цветен кръг от прелест около нея, докато навиваше крачолите на панталона върху кафявите ми боси крака. Бях плъзнал ръцете си през модните маншети на ризата му, без да ги нарушавам.
Бенджи захвърли черните обувки за рокля, фини помпи на „Бали“, никога дори не носени от него, божествен малък нещастник. Сибел държеше един чорап за крака ми. Бенджи прибра другия.
Когато облякох палтото, всичко беше готово. Сладкото изтръпване във вените ми беше спряло. Отново беше болка, беше започнала да реве, сякаш бях пронизан с огън, а вещицата с иглата дърпаше конеца, силно, за да ме накара да треперя.
– Кърпа, скъпи мои, нещо старо, обикновено. Не, не, не в днешно време, не си го помисляйте.
Изпълнен с омраза, погледнах надолу към живата му плът. Той лежеше и гледаше тъпо към тавана, меките дребни косъмчета в ноздрите му бяха много черни на фона на изсушената му и ужасна кожа, зъбите му бяха жълти над безцветната му устна. Окосмението на гърдите му беше рошаво в потта на смъртта, а срещу гигантския зейнал процеп лежеше пулпата, която беше сърцето му, ах, това беше злокобното доказателство, което трябва да бъде затворено от очите на света по общи принципи.
Протегнах ръка надолу и прибрах останките от сърцето му обратно в гръдната кухина. Плюх върху раната и я разтрих с пръсти.
Бенджи въздъхна.
– Виж как заздравява, Сибел – извика той.
– Едва ли, – казах аз. – Той е твърде студен, твърде празен. – Огледах се. Там лежаха портфейлът на мъжа, документи, кожена чанта, много зелени банкноти в модна сребърна щипка. Събрах всичко това. Натъпках сгънатите пари в единия джоб, а всичко останало – в другия. Какво друго имаше той? Цигара, смъртоносен нож със сменяемо острие и оръжията, ах, да, оръжията.
В джобовете на палтото си сложих тези предмети.
Преглъщайки гаденето си, посегнах и го вдигнах, ужасният вял бял мъж в жалките си копринени шорти и модния си златен ръчен часовник. Старата ми сила наистина се връщаше. Беше тежък, но лесно можех да го преметна през рамо.
– Какво ще правиш, къде ще отидеш? – Извика Сибел. – Арманд, не можеш да ни оставиш.
– Ще се върнеш! – Каза Бенджи. – Ето, дай ми този часовник, не изхвърляй часовника на този човек.
– Шшшшш, Бенджи, – прошепна Сибел. – Знаеш адски добре, че съм ти купил най-хубавите часовници. Не го докосвай. Арманд, какво можем да направим сега, за да ти помогнем? – Тя се приближи до мен. – Виж! – Каза тя, посочвайки висящата ръка на трупа, която висеше точно под десния ми лакът. – Той има оформени нокти. Колко невероятно.
– О, да, той винаги се е грижил много добре за себе си – каза Бенджи. – Знаеш, че часовникът струва пет хиляди долара.
– Млъкни за часовника – каза тя. – Ние не искаме неговите вещи. – Тя отново ме погледна. – Арманд, дори и сега ти продължаваш да се променяш. Лицето ти става все по-пълно.
– Да, и ме боли, – казах аз. – Изчакай ме. Приготви ми тъмна стая. Ще се върна веднага щом се нахраня. Сега трябва да се храня, да се храня и да се храня, за да излекувам белезите, които са останали. Отворете вратата за мен.
– Нека да видя дали има някой навън, – каза Бенджи с бърз послушен порив към вратата.
Излязох в коридора, като с лекота носех бедния труп, чиито бели ръце висяха, люлееха се и се блъскаха в мен съвсем малко. Каква гледка представлявах в тези големи дрехи. Сигурно приличах на луд поетичен ученик, който е нахлул в магазините за най-хубави дрехи и сега е тръгнал с нови модни обувки да търси рокгрупи.
– Тук няма никой, приятелю – казах аз. – Часът е три и хотелът е заспал. И ако разумът не ме лъже, това е вратата на противопожарното стълбище там, в самия край на коридора, нали? На противопожарното стълбище също няма никой.
– О, умнико Арманд, аз ти се възхищавам! – Каза той. Той сви малките си черни очи. Подскочи безшумно нагоре-надолу по килима в коридора.
– Дай ми часовника! – Прошепна той.
– Не, – казах аз. – Тя е права. Тя е богата, както и аз, както и ти. Не бъди просяк.
– Арманд, ще те чакаме – каза Сибел от рамката на вратата. – Бенджи, влез веднага вътре.
– О, слушай я сега как се събужда! Как говори! Бенджи, влез вътре – казва тя. Ей, миличка, нямаш ли нещо за правене точно сега, като например може би да свириш на пиано?
Напук на себе си тя получи малък изблик на смях. Усмихнах се. Каква странна двойка бяха те. Не вярваха на собствените си очи. Но това беше достатъчно типично за този век. Чудех се кога ли ще започнат да виждат и след като видят, ще започнат да крещят.
– Довиждане, сладури, – казах аз. – Бъдете готови за мен.
– Арманд, ти ще се върнеш. – Очите ѝ бяха облени в сълзи. – Обещай ми.
Бях зашеметен.
– Сибел, – казах аз. – Какво е това, което жените толкова често искат да чуят и чакат толкова дълго, за да го чуят? Аз те обичам. – Оставих ги, тичайки надолу по стълбите, вдигайки го на другото рамо, когато тежестта от едната страна стана твърде болезнена. Болката премина през мен на вълни. Шокът от външния студен въздух беше изпепеляващ.
– Храни се, – прошепнах аз. И какво трябваше да правя с него? Беше прекалено гол, за да го нося по Пето авеню.
Свалих часовника му, защото това беше единственият останал идентификационен знак по него, и почти повръщайки от отвращение от близостта си с тези смрадливи останки, го повлякох за едната ръка след себе си много бързо през задната алея, а после през малката уличка и по друг тротоар. Тръгнах срещу ледения вятър, без да спирам да наблюдавам няколкото олющени фигури, които се клатушкаха в мокрия мрак, или да обърна внимание на единствената кола, която се промъкваше по блестящия мокър асфалт. За няколко секунди изминах два квартала и като намерих вероятна алея с висока порта, която пазеше от нощните просяци, бързо се покатерих на решетките и хвърлих трупа му в най-отдалечения й край. Той падна в топящия се сняг. Бях се отървал от него. Сега трябваше да имам кръв. Нямаше време за старата игра, за играта с онези, които искаха да умрат, с онези, които наистина жадуваха за моята прегръдка, с онези, които вече бяха влюбени в далечната страна на смъртта, за която не знаеха нищо.
Трябваше да се промъквам и да се препъвам, следа, в моето разкопчано копринено сако и навити панталони, дългата коса, която закриваше лицето ми, бедно заслепено дете, идеално за твоя нож, твоя пистолет, твоя юмрук.
Това не отне много време.
Първият беше пиян, разхождащ се нещастник, който ме засипа с въпроси, преди да покаже светкавичното острие и да го забие в мен. Притиснах го до стената на сградата и се нахраних като лакомник. Следващият беше обикновен отчаян младеж, потънал в гнойни рани, който беше убивал два пъти преди това заради хероина, от който се нуждаеше толкова силно, колкото аз се нуждаех от обречената кръв в него.
Пиех по-бавно.
Най-дебелите най-лоши белези на тялото ми се поддадоха с много защита, сърбеж, пулсиране и бавно изчезваха. Но жаждата, жаждата не спираше. Червата ми се гърчеха, сякаш поглъщаха себе си. Очите ми пулсираха от болка.
Но студеният мокър град, така изпълнен с пробягващ кух шум, ставаше все по-ярък пред мен. Чувах гласове на много квартали разстояние и малки електронни колонки във високите сгради. Можех да видя отвъд разкъсващите се облаци истинските и безбройни звезди.
Бях почти отново себе си.
Та кой ли ще дойде при мен сега, помислих си аз, в този безплоден пустинен час преди зазоряване, когато снегът се топи в топлия въздух и всички неонови светлини са угаснали, а мокрите вестници се веят като листа през оголената и замръзнала гора?
Взех всички ценни статии, които бяха принадлежали на първата ми жертва, и ги пуснах тук и там в дълбоките кухи обществени кофи за боклук. Един последен убиец, да, моля те, съдбовнико, дай ми това, докато има време, и наистина той излезе, проклетият глупак, от една кола, докато зад него шофьорът чакаше, моторът работеше на празен ход.
– Какво ти отнема толкова проклето време? – Каза накрая шофьорът.
– Нищо – казах аз, като пуснах приятеля му. Наведох се, за да го погледна. Беше също толкова злобен и глупав като спътника си. Той вдигна ръка, но безпомощно и твърде късно. Бутнах го на кожената седалка и сега пиех за удоволствие от ранга, чисто сладко безумно удоволствие. Вървях бавно през нощта, протегнал ръце, с очи, насочени към небето.
От разпръснатите черни решетки на лъскавата улица бликаше чиста бяла пара от отоплените места долу. По бордюрите на шистовосивите тротоари боклукът в лъскави пластмасови чували представляваше фантастична модерна и блестяща гледка.
Малки нежни дръвчета, с малки целогодишни листа, приличащи на къси щрихи от яркозелено перо в нощта, огъваха стъбловидните си стволове под носещия се вятър. Навсякъде високите чисти стъклени врати на сградите с гранитна облицовка съдържаха сияйното великолепие на богати фоайета. На витрините на магазините бяха изложени блестящи диаманти, лъскави кожи и елегантно скроени палта и рокли върху грандиозно нагласени и безлики оловни манекени. Катедралата беше безпросветно, беззвучно място с мразовити кулички и древни заострени арки, чийто паваж беше чист там, където бях застанал сутринта, когато ме застигна слънцето.
Задържах се там и затворих очи, опитвайки се може би да си припомня чудото и усърдието, смелостта и славното очакване. Вместо това, през тъмния въздух проблясваха девствените ноти на „Апасионата“. Вълнуваща, ръмжаща, надпреварваща се, разтърсващата музика ме повика у дома. Последвах я.
Часовникът във фоайето на хотела отмерваше шест часа. Зимният мрак щеше да се разпадне за миг като самия лед, който някога ме беше държал в затвор. Дългото полирано бюро беше пусто в приглушената светлина.
В огледалото на стената от притъмнено стъкло, обрамчено със злато в стил рококо, видях себе си, блед и восъчен, но непокътнат. О, колко забавно се бяха забавлявали с мен слънцето и ледът, редувайки яростта на едното, бързо замразена от безмилостната хватка на другото. Не беше останал нито един белег от мястото, където кожата беше изгоряла до мускулите. Запечатана и твърда, с безпроблемна агония в себе си, аз бях цял, възстановен, с искрящи бели нокти и извити мигли около ясните ми кафяви очи, а дрехите – жалка купчина изцапани, неподходящи за стария познат суров херувим. Никога досега не бях бил благодарен да видя собственото си твърде младо лице, твърде обезкосмената брадичка, твърде меките и деликатни ръце. Но в този момент можех да благодаря на старите богове за крилата.
Отгоре музиката продължаваше, толкова величествена, толкова четлива откъм трагедия, похот и безстрашен дух. Толкова я обичах. Кой в целия свят би могъл да изсвири тази соната така, както тя я свири – всяка фраза беше свежа като песните, които птиците пеят цял живот и познават само един такъв набор от модели.
Огледах се наоколо. Беше хубаво, скъпо място, със стара ламперия и няколко дълбоки стола, а ключовете за вратите бяха подредени по стената в малки дървени кутии с тъмни петна. Голяма ваза с цветя, безпогрешната запазена марка на старинния нюйоркски хотел, стоеше смело и величествено в средата на пространството, върху кръгла маса от черен мрамор. Заобиколих букета, като откъснах една голяма розова лилия с наситено червено гърло и венчелистчета, завиващи се до жълто отвън, а след това се отправих мълчаливо нагоре по пожарното стълбище, за да намеря децата си.
Тя не спря да свити, когато Бенджи ме пусна да вляза.
– Изглеждаш много добре, ангеле – каза той. Продължаваше и продължаваше, а главата ѝ се движеше невъзмутимо и съвършено в ритъма на сонатата.
Той ме поведе през верига от изящно украсени стаи.
– Моята е твърде разкошна, – прошепнах аз, като видях разстлания гоблен и възглавниците от старо грациозно изтъркано злато. Нуждаех се само от съвършена тъмнина.
– Но това е най-малкото, с което разполагаме – каза той с леко свиване на рамене. Беше се преоблякъл в свежа бяла ленена роба, обшита с тънка синя ивица, каквато често бях виждал в арабските земи. Носеше бели чорапи с кафявите си сандали. Изпуши малката си турска цигара и ме погледна с присвити очи през дима.
– Ти ми взе часовника, нали! – Той кимна с глава, целият в сарказъм и забавление.
– Не, – казах аз. Бръкнах в джоба си. – Но може би имаш парите. Кажи ми, след като малкото ти съзнание е такъв медальон, а аз нямам ключ, някой видя ли те да водиш тук онзи злодей със значка и пистолет?
– Виждам го през цялото време – каза той с леко уморено махване на ръка.
– Излязохме от бара поотделно. Убих два заека с един куршум. Много съм умен.
– Как така? – Попитах го. Сложих лилията в малката му ръчичка.
– Братът на Сибел купи от него. Това ченге беше единственият човек, който някога го е пропускал. – Той леко се засмя. Прибра лилията в гъстите къдрици над лявото си ухо, после я свали и завъртя в пръстите си малкия кибрит. – Умно, нали? Сега никой не пита къде е.
– О, наистина, два заека с един куршум, съвсем си прав, – казах аз. – Макар че съм сигурен, че в това има много повече.
– Но сега ще ни помогнеш, нали?
– Наистина ще помогна. Казвал съм ти, че съм много богат. Ще оправя нещата. Имам инстинкт за това. Притежавах голяма игрална зала в един далечен град, а след това остров с модни магазини и други подобни неща. Изглежда, че съм чудовище в много сфери. Никога, ама никога повече няма да ти се наложи да се страхуваш.
– Наистина си падаш по красотата, знаеш ли – каза той, като повдигна една вежда, а после ми намигна бързо. Той дръпна от вкусната си на вид малка цигара и след това ми я предложи. Лявата му ръка държеше лилията на сигурно място.
– Не мога. Пия само кръв – казах аз. – Обикновен вампир от книгата в основната си част. Нуждая се от дълбока тъмнина в светлината на деня, който идва съвсем скоро. Не трябва да докосваш тази врата.
– Ха! – Засмя се той с нечистоплътна наслада. – Точно това й казах! – Той извърна очи и погледна по посока на всекидневната. – Казах, че трябва веднага да откраднем ковчег за теб, но тя каза, че не, ти ще се сетиш за това.
– Колко беше права. Стаята ще свърши работа, но аз достатъчно много харесвам ковчези. Наистина ми харесва.
– А можеш ли да ни направиш и нас вампири?
– О, никога. Категорично не. Вие сте с чисти сърца и твърде живи, а аз нямам такава сила. Това никога не се прави. Не може да стане. – Той отново сви рамене.
– Тогава кой те е създал? – Попита той.
– Родих се от черно яйце, – казах аз. – Всички сме такива. – Той се засмя подигравателно. – Е, ти си виждал всички останали, – казах аз. – Защо да не повярваш в най-хубавата част?
Той само се усмихна, издиша дима си и ме погледна най-изкусно. Пианото пееше в разбиващи се каскади, бързите ноти се топяха толкова бързо, колкото се бяха родили, така че приличаха на последните тънки снежинки на зимата, които изчезват, преди да ударят тротоарите.
– Мога ли да я целуна, преди да си легна? – Попитах. Той поклати глава и сви рамене. – Ако не ѝ харесва, тя никога няма да каже ще свири достатъчно дълго, за да го каже.
Върнах се в салона. Колко ясно беше всичко – грандиозният дизайн на разкошни френски пейзажи със златисти облаци и кобалтови небеса, китайските вази на стойките, масивното кадифе, падащо от високите бронзови пръти на тесните стари прозорци. Видях, че всичко това е едно цяло, включително леглото, в което бях легнал, сега застлано със свежи пухени завивки и възглавници с бродирани старинни лица. И тя, централният диамант на всичко това, в дълга бяла фланела, набрана на китките и подгъва с богата стара ирландска дантела, свиреща на дългия си лакиран гранд с пъргави безпогрешни пръсти, а косата ѝ с широк гладък жълт блясък около раменете.
Целунах уханните й кичури, после нежното й гърло и улових момичешката й усмивка и блестящия й поглед, докато тя свиреше, а главата й се наведе назад, за да докосне предната част на палтото ми.
Спуснах ръце около врата ѝ. Тя се облегна на мен с нежната си тежест. Със скръстени ръце я стиснах за кръста. Усетих как раменете ѝ се движат срещу плътната ми прегръдка с нейните стрелкащи се пръсти. Осмелих се с шепнещо-меки тонове със запечатани устни да изсвиря песента и тя изсвири с мен.
– Appassionato, – прошепнах в ухото ѝ. Плачех. Не исках да я докосвам с кръв. Тя беше прекалено чиста, прекалено красива. Обърнах глава.
Тя се наклони напред. Ръцете ѝ се устремиха в буреносният финил. Настъпи тишина, рязка и кристална като музиката преди нея. Тя се обърна и ме прегърна, стисна ме здраво и каза думите, които никога не бях чувал от смъртен през целия си дълъг безсмъртен живот:
– Арманд, обичам те.

Назад към част 27                                                                     Напред към част 29

***

В някои случаи животът е просто странен и те въвлича в ситуации, в които никога не си си представял, че ще попаднеш.
Така се случи, че Никол се озова в бутиковия бебешки магазин „Бутилката и люлката“, готова да пазарува бебешки дрешки заедно с Ерика Джеймисън – същата жена, която я беше обидила жестоко не толкова отдавна.
Тя не знаеше как Ерика умееше да си проправя път, за да прекарват повече време заедно от първоначално планираното, но изведнъж обядът се превърна в брънч, а след това в среща на Ерика и Никол в осем и трийсет сутринта в Бутилка и люлка.
Ерика стоеше до входа на магазина с широка слънчева усмивка на лицето, когато Никол пристигна.
Никол слезе бавно от колата, след което тръгна да посрещне свекърва си с прегръдка. Ерика я притисна топло и я целуна по бузата.
– Ти направо сияеш, Никол.
– Каза сияеща или растяща? – Пошегува се Никол.
Ерика се засмя.
– Знам какво е чувството, когато стигнеш до този момент и просто искаш вече да изкараш това проклето нещо от себе си. Но повярвай ми, то ще е тук, преди да се усетиш.
– Сигурна съм, че си права.
– Дали да го направим? – Попита Ерика, след което отвори вратата, без да чака отговор. Двете влязоха в магазина и малкият звънец оповести влизането им. Към тях се приближи една наперена продавачка и ги попита дали имат нужда от помощ, за да намерят нещо конкретно.
– Мисля, че засега просто ще разглеждаме, скъпа – каза ѝ Ерика, огледа се и се насочи към стелажите с дрехи и рафтовете с бебешки аксесоари. – Толкова е забавно да пазаруваш за новородено или дори за бебе, което още не е дошло. Кълна се, че нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това да си купя дрешка и да си я представя върху твоето мъничко момиченце.
Никол се усмихна силно. Двамата с Ред се бяха съгласили, че няма да купуват бебешки стоки (нито дрешки, нито пелени, нито каквото и да било друго), докато не наближи раждането на детето. Истината беше, че бяха нервни и донякъде суеверни. Струваше им се, че ще изкушават съдбата, ако започнат да броят кокошките, преди да са се излюпили, така да се каже.
Ред дори не искаше да подреди детска стая или да боядиса някоя стая в къщата им, за да се подготви за появата на момиченцето. Той беше поне толкова нервен, колкото и Никол, по отношение на бременността, а идеята да преживее още един спонтанен аборт беше толкова ужасяваща за него, че дори не искаше да произнесе тази дума.
Въпреки това и двамата с Никол знаеха, че призракът на поредния спонтанен аборт е надвиснал над тази бременност като облак, и го избягваха като пословичния слон в стаята.
И все пак, дори със страховете и съмненията си, тя не беше в състояние да откаже на любезното предложение на Ерика да купи на нероденото бебе няколко дрешки. Беше толкова мил жест и тя сякаш се опитваше с всички сили да възстанови доверието, което беше разрушено при съдбовното ѝ посещение преди няколко месеца.
– О, вижте тези малки чорапки. Разкошни са! – Изпищя Ерика, държейки най-малкия чифт розови чорапи, които Никол някога беше виждала.
– Много са сладки – съгласи се Никол.
– Трябва да ги вземем. Не мислиш ли? – Ерика махна на продавачката. – Извинете, но бихте ли ми донесли една количка, моля?
Никол се почувства зле заради продавачката. Лесно можеха да извървят двайсетте метра и да си вземат собствена количка. Но момичето послушно донесе една на Ерика, усмихвайки се и коментирайки колко прекрасен е изборът ѝ на дрехи.
Ерика вече беше взела малка червена рокля, светлосини панталони и малки ботушки.
Тя ги хвърли в количката, която взе от продавачката, без да каже нито дума.
Никол благодари на продавачката, докато минаваше, а после се върна да следва Ерика из магазина, докато възрастната жена взимаше стоки, сякаш на случаен принцип, и ги хвърляше в количката си.
Докато вървяха, Ерика говореше почти непрекъснато, а Никол слушаше различните ѝ мнения, недомлъвки и случайни наблюдения.
– Знаеш ли, толкова съм впечатлена от това как ти и Ред се справяте с тази бременност – каза Ерика, докато количката продължаваше да се пълни с дребни дрехи. Тя хвърли още една рокля в нарастващата купчина дрехи.
– Аз просто се опитвам да оцелея – каза Никол.
– Разбира се, че изглежда така, но ти всъщност направи нещо, което никога не бих си помислила, че е възможно.
– Какво е това?
Ерика спря и прерови един стелаж с миниатюрни пижами.
– Ред винаги се е срещал с най-красивите жени на света – каза тя. – Не разкривам никакви тайни, като казвам това, нали?
– Не, разбира се, че не – каза Никол, но изведнъж получи предупредителни пристъпи на напрежение в стомаха си.
– Защото това наистина е комплимент за теб, Никол. – Тя погледна Никол с лека усмивка. – Наистина съм потресена, че най-накрая си накарала това момче да се успокои.
– Не съм го насилвала.
Ерика избра една от пижамите и я хвърли в количката.
– Очевидно те обича. Вижда се. Искам да кажа, че винаги съм си мислела, че ще му е много неудобно с нормална жена. Никога не съм си мислила, че Ред може да бъде с жена, която остарява, забременява и има може би случай на разширени вени, а може би дори някакъв целулит по бедрата.
Никол изведнъж се почувства по-непривлекателна, отколкото се беше чувствала от доста време насам.
– Не мисля, че имам разширени вени – каза тя рязко. – Може би можеш да ми ги посочиш.
– Не ти, скъпа. Говорех в общи линии. Идеята Ред да бъде с някоя жена, която може да започне да не е идеална с възрастта или поради житейски обстоятелства – просто не можех да си го представя. Докато не се появи ти.
– Благодаря, предполагам.
– Това е голям комплимент. Той трябва наистина да те обича, Никол, защото бих се заклела, че този мъж ще свърши като Хю Хефнър – в поредица от празни връзки с празноглави кралици на красотата, които не искат нищо друго освен слава, пари и лицето си на корицата на някое нелепо списание.
– Не знаех, че мислиш толкова малко за Ред. Той изобщо не е такъв.
Ерика се усмихна и я погледна с тесен страничен поглед.
– Сигурна ли си в това?
– Да.
– Добре тогава. Обичам да ми доказват, че греша, колкото и да изглежда обратното. – Тя хвърли още една розова риза в количката. – И виж колко си щастлива. Най-доброто отмъщение, както се казва, е да живееш добре.
Никол кимна рязко и след това продължиха до касата, за да платят. Когато пристигнаха, Ерика се прозя и поклати глава.
– Извинете ме, но има ли тоалетна, която да използвам?
Продавачката не беше сигурна.
– Имаме такава, но обикновено е запазена за служителите.
– О, ще дойда за минута. Ако може да и звъннете, а аз само ще изтичам и ще си напудря носа.
– Разбира се. Просто се върнете през вратата зад мен и тя е вдясно. – Никол наблюдаваше как Ерика на практика я остави да държи чантата на касата, и се запъти към задната част на магазина, за да може да използва тоалетната, докато Никол плащаше всичко.
Продавачката започна да преброява близо две дузини артикули, които Ерика така щедро беше избрала за бебето на Никол.
Никол кипеше отвътре, ядосана на себе си за това, че е била измамена толкова лесно от манипулативната майка на Ред. Как можа да си позволи да повярва, че тази противна стара жена изведнъж се е превърнала в най-сладкото коте на света?
Знаеше, че е трябвало да откаже да плати за нещата, които Ерика така нагло ѝ беше поднесла в последната секунда. Но от друга страна, Никол си помисли, че е по-лесно просто да преживее следващото малко време, което трябваше да прекара с тази жена, и след това да се увери, че никога повече няма да се хване на глупостите ѝ.
Вероятно Ерика се надяваше, че Никол ще се разсърди или ще и даде акъл за това, че е била толкова необмислена и самонадеяна. Но Никол нямаше да допусне същата грешка, която беше направила последния път, когато си бяха разменили думи, когато беше позволила на темперамента си да избухне. Ерика беше използвала този момент, за да се възползва и да създаде още драма.
Когато всички артикули бяха хубаво сгънати и прибрани в чанти, продавачката я дари с широка усмивка.
– Общата ви сума възлиза на шестстотин седемдесет и девет долара.
Никол въздъхна и подаде кредитната си карта.
Ерика все още не се виждаше, когато Никол занесе чантите си до колата и ги натовари в багажника.
Накрая, тъкмо когато затваряше багажника с ядосано щракане, майката на Ред излезе от магазина.
– И така, готова ли си за обяд?
Никол се канеше да отговори, но Ерика сама отговори на въпроса си.
– Разбира се, че си готова за обяд – виж се.
Никол почти – почти – и каза какво може да направи с бебешките си дрехи и с мнението си. Но тъкмо когато беше почти готова да издуха изцяло гнева си, тя чу характерния звук на звънене на мобилния си телефон.
Гадното изказване умря на устните ѝ и тя с благодарност посегна към чантата си и извади телефона.
Идентификаторът на обаждащия се гласеше: Кали.
Обикновено никога не би приела обаждане, което не е спешно, когато прекарва времето си с някой друг, но Ерика не заслужаваше любезността на Никол.
– Просто трябва да приема това обаждане – каза Никол.
Устните на Ерика се свиха, но тя замълча.
– Ало? – Отговори Никол. Не последва отговор. Може би е било случайно – може би Кали изобщо не е искала да ѝ се обажда.
– Ало? – Попита тя още веднъж.
И тогава чу плач. Някой се опита да проговори слабо.
– Не те чувам – каза Никол, сложи ръка на ухото си и се обърна настрани от Ерика, сякаш се опитваше да блокира напълно присъствието на жената.
– Ни… Никол? – Заекваше момичето от другата страна.
– Кали, ти ли си?
– Да… да.
– Какво става? – Попита тя. Изведнъж сърцето ѝ се разтуптя. Можеше да каже, че се е случило нещо ужасно, но дори не можеше да си представи какво е то.
– Аз… не знаех на кого да се обадя.
– Всичко е наред. Разкажи ми какво се е случило.
– Трябваше да напусна къщата. Тръгнах… аз съм… аз съм на ъгъла на улиците Бърк и Хоторн.
Никол не беше сигурна къде се намира това място, но можеше да използва GPS-а, за да я намери.
– В безопасност ли си сега?
– Аз… не знам. Мисля, че да.
– Искаш ли да се обадя в полицията?
– Не. – Гласът на момичето стана по-силен, по-настойчив. – Моля те, моля те, не се обаждай в полицията.
– Наранена ли си по някакъв начин?
Последва дълга пауза.
– Не съм ранена.
– Слушай, аз идвам точно сега – на път съм, Кали. Кажи ми отново адреса? Дай ми номера на къщата.
Кали и каза адреса, след което Никол свали телефона и погледна към Ерика, която я гледаше с тревожно и малко недоверчиво изражение.
– Нещо не е наред, Никол?
– Много съжалявам, Ерика, но нещо се случи. Извънредна ситуация.
– Кажи ми какво се е случило.
– Дори не съм сигурна, но трябва да тръгвам. Съжалявам.
Ерика се приближи към нея.
– Е, нека дойда да ти помогна с каквото и да се случва. В момента не си в състояние да се справяш с някакъв силен стрес…
Никол поклати глава.
– Трябва да отида сама, Ерика. Ще ти се обадя и…- тя тръгна към колата си. – Ще поговорим, добре? Много ти благодаря за бебешките дрешки! – Извика тя и се качи на предната седалка.
Майката на Ред се взираше след нея и Никол не можеше да не бъде мрачно доволна, че малката им среща бе безцеремонно прекъсната. Тя не искаше да прекара и милисекунда с тази жена, а сега не ѝ се налагаше да го прави. А и не се чувстваше виновна за това.
Излязла от паркинга, тя наблюдаваше в огледалото за обратно виждане как Ерика Джеймисън става все по-малка и по-малка, а след това съвсем изчезва от погледа.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

***

Звездите ни изплюха в сърцето на гората, дърветата бяха гъсти, а балдахините над тях – плътни, заличаващи всички признаци на небето.
Вдигнах ръка, за да хвърля Светлина, но Мигел хвана китката ми с поклащане на главата.
– Ако разберат, че фея е наблизо, ще се скрият така, че може изобщо да не ги намерим – предупреди той. – Ще трябва да ме следваш, докато стигнем до седалището на Върховната нимфа.
– Това като кралица на нимфите ли е? – Попитах, като се предадох и освободих магията, която бях черпила, без да хвърлям нищо.
– Нашите водачи приличат повече на шамани, отколкото на монарси – отвърна той. – Най-мъдрите от нашия вид, издигнали се до постовете си, като са доказали, че са най-достойни за тази роля. Някога и аз бях причислен към тях. Но това беше много, много отдавна.
– Преди да те принудят да напуснеш? – Попитах, а той кимна тържествено. – Връщал ли си се тук оттогава?
– Не.
Мигел вдигна ръце и започна да ги движи по непознат модел, като пръстите му се променяха, превръщайки се в сондите на неговия вид. Принудих се да остана там, където бях, без да отстъпвам от нещата, които можеха така лесно да пронижат сърцето ми и да изтръгнат магията и живота ми от мен. Вместо това наблюдавах как той започна да дърпа въздуха, сякаш свиреше на музикален инструмент, а около нас се разнесе бръмчене, докато от нищото започна да се образува мека мъгла, чийто цвят избледняваше, докато той свиреше, докато накрая стана достатъчно ярка, за да излъчва сребристо сияние.
– Така моят род осветява пътя – каза той, в гласа му имаше меко благоговение, което ме накара да си помисля, че сенките, които току-що бе призовал, бяха съвсем различни от тези, които Лавиния бе обявила за свои.
Ръцете на Мигел се върнаха към нормалните си пръсти, а аз си дадох петица, че не трепнах и не се отдръпнах по време на целия този процес.
Бледата мъгла се носеше във въздуха над нас, осветявайки почти невидима пътека през дърветата, и аз влязох в крачка с Мигел, когато той започна да я следва.
– Имаш ли семейство тук? – Попитах тихо, а Мигел въздъхна и кимна бавно.
– Имах съпруга и три дъщери – признава той. – Децата ми бяха толкова малки, когато ме отведоха оттук, че не предполагам, че сега дори ще ги позная. – Гласът му беше безнадежден, съкрушен и аз разбрах, че той е загубил толкова много в тази война, колкото и всеки от нас. – Никога не съм обичал никого освен моята Октания – добави той. – Но не очаквам тя да ме е чакала. Щеше да знае, дори да разбере, че не желая, щеше да знае къде съм и в какво съм се превърнал. Тя щеше да разбере, че съм бил женен за друга, че съм станал баща на дете, което не е нейно…
– Майната му – казах аз, защото наистина, какво друго можеше да се каже на това? Целият му живот беше откраднат, беше принуден да се ожени за някого, когото не е искал, беше поробен до степен да стане баща на дете от нея. Знаех, че сенките са го пленили, но едва сега осъзнавах колко дълбоко трябва да са се вкопчили в него, за да му отнемат целия живот и да го оставят податлив на капризите на онези чудовища, които го бяха оковали.
– Върбата – каза той внезапно и аз нямах представа защо ми посочва едно случайно дърво, докато не обърнах поглед в посоката, която той посочи, и не го видях сама.
Дървото беше огромно, а листата му представляваха деликатен, невъзможно дебел щит, който напълно скриваше ствола му от погледа. Около него лениво се носеха светещи сини и зелени Фейлийти, а ароматът беше на бор и сняг, докато се чувствах жертва на красотата му.
Придвижвахме се към него с безшумни крачки, дърветата се местеха от вятъра, който не усещах, сякаш се обръщаха, за да наблюдават напредъка ни, а косъмчетата по тила ми настръхнаха.
Шумоленето се усили и листата на върбата внезапно се разтвориха, а бледосива светлина ме заслепи, когато се разкри вътре.
Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, примижавайки между пръстите си, докато продължавах да се движа по падналите листа, а мекото скърцане на стъпките ми беше единственото потвърждение, че все още се движа, докато губех представа за себе си, съсредоточавайки се единствено върху тази светлина.
– Трябва да се отдадеш на призива и – каза Мигел отнякъде, едновременно далеч и близо.
– Призивът на какво? – Въздъхнах, но той нямаше нужда да ми отговаря, а дръпването на душата ми ясно показваше какво има предвид.
Беше усещане, подобно на това, което изпитах, когато душата ми тръгна, за да открие Дарси, тази необичайност, сякаш цялата аз и нищо от мен бяха в движение. Но този път не напуснах пределите на плътта си, нямаше прилив на адреналин, последван от бягство от най-чист вид, връзката ми с тялото остана, краката ми се движеха според зова на силата и колкото и да трябваше да ме ужаси, просто се предадох.
Сивата светлина ставаше все по-ярка и по-ярка, докато се движехме в нея, докато не ни погълна изцяло, погълната от нея и отнесена наведнъж някъде далеч от мястото, където бяхме, и все пак някак си изглеждаше така, сякаш в същото време е била пред очите ни, скрита от нас досега.
Примигнах през пръстите на все още протегнатата си ръка, докато се върнах обратно в тялото си, а около нас настъпи тишина, макар да усещах, че много очи се обръщат към нас.
Пуснах ръката си и преглътнах буца в гърлото си, като погледнах събралата се тълпа, поне петдесет нимфи както в хуманоидна, така и в пременена форма, вниманието им беше изцяло насочено към нас, някои с оръжия в ръце, а други насочваха грамадните си сонди към сърцата ни. Те носеха прости дрехи, плащовете и шаловете им бяха в неутрални цветове и бяха предназначени да пазят от студа.
– Предполагам, че изобщо не са ни очаквали – изсъсках на Мигел, който направи крачка напред, за да се постави между мен и нимфите, които започнаха да насочват вниманието си към мен, а няколко тихи дрънчащи звука нарушиха тишината, когато усетиха силата на моята сила.
О, да, това беше страхотна идея, току-що се издокарах като вкусна парти закуска за нимфите, после се измъкнах посред нощ, без да кажа на никого къде отивам, на думата на човек, чиято тъща се е оплела в шибана шапка. Какво, по дяволите, си бях помислила? Бях като… седемдесет и шест процента мъртва. Факт.
– Мигел? – Попита учудено една жена в края на тълпата.
Изведнъж тежестта на всички тези погледи се пренасочи от мен към него и се разнесе мърморене, докато го разпознаваха и преодоляваха шока от появата ни.
– Имам толкова много да разказвам на всички вас за последните двадесет години – каза Мигел, разтваряйки ръце пред себе си в жест на примирение. – Толкова много, толкова много неща е правила ла Принцеса де лас Сомбрас в стремежа си да властва над сенките. За нещата, които бях принуден да правя като неин затворник. – Гласът му се пречупи от нещо, което несъмнено беше срам.
Пристъпих към него, като поставих ръка на рамото му в знак на солидарност.
– Не го обвинявайте за ада, който изтърпя, докато го нямаше на това място – казах твърдо, познавайки твърде добре какво е чувството да си принуден да бъдеш под контрола на някой, когото мразиш. А аз бях преживяла далеч по-кратък период отколкото той. – Сега той отново е свободен. И използва тази свобода, за да се опита да отвърне на удара, както и за да ме намери и доведе тук. Знаеш ли коя съм аз?
– Ти си принцеса на диваците – измърмори една възрастна жена, плюейки в мръсотията до краката си, и аз се преборих с желанието да се намръщя към нея. – Баща ти ловуваше нашия вид без милост по време на управлението си. И баща му преди това.
– И много от твоя вид са ловували феи, убивайки ги заради силата им, без да правят разлика между мъж, жена или дете – отвърнах равномерно. – И все пак Мигел ми се закле, че вие тук не сте като онези чудовища. И се надявах, че ще ми направите услугата да не ме съдите по репутацията на баща ми, както аз не съдя за цялата ви раса по действията на покварените от сенките.
В тълпата се разнесе още мърморене, а аз изчаках, като ги наблюдавах предпазливо, без да призовавам собствената си магия. Нямаше нужда да съм сирена, за да разбера, че са изпълнени със страх от пристигането ми в тяхното светилище.
– Вижте, не съм дошла тук, за да създавам проблеми. Мигел ми каза, че имаме общ враг, и след известно убеждаване установих, че му вярвам. – Ъгълчето на устните ми трепна при мисълта да се отправим към битката със собствена армия от нимфи, да видя как ще изглеждат лицата на Лайънъл и Лавиния, когато разберат, че не са единствените с трикове в ръкавите.
– Защо трябва да вярваме на едно нещо, излязло от устата на фея? – Изръмжа едър мъж, чиито устни се отлепиха с неприязън.
– Проявявам ви известно ниво на доверие, като идвам тук, нали? Сама, уязвима. Някой може да си помисли, че това би ми спечелило малко уважение, ако не друго.
– Уважение? – Издекламира мъжът, а аз му свих рамене.
– Е, ако не това, то поне ми предложи тази аудиенция с всички вас.
– Аудиенция с момиче, което играе кралица, колко вълнуващо – изрече една жена и аз се засмях, докато тя продължаваше. – Лайънъл Акрукс сключи съюз с някои от нашия вид и им предложи повече, отколкото Дивия Крал някога е предлагал. И тук има повече от няколко души, които искат да видят как ще се развие това.
– Играя – съгласих се с нея. – Играя игра на котка и мишка с най-голямата, най-скапаната котка, която някога сте виждали. Той е един злобен кучи син, който обича да ловува по-малките от него за забавление и да ги гледа как крещят, преди да ги погълне целите. Засега фалшивият крал се е съюзил с някои от твоя вид, но вече е в процес на изкореняване на някои ордени на феите, които смята за по-малки…- Ухилих се презрително на тази дума – така че наистина ли вярваш, че ще задържи един напълно различен вид на своя страна за дълго? Лайънъл мрази всичко и всеки, който не отговаря на представата му за могъщо съвършенство. Той жадува за феи, които отговарят на този идеал, и планира да създаде цяло кралство, което също да следва тази линия на мислене. Той използва Лавиния и нейното влияние както върху сенките, така и върху вашия народ, за да му помогне да постигне това, което иска.
– Единствената причина, поради която тези нимфи изобщо следват Лавиния, е, че са позволили да бъдат покварени от нейния мрак в сенките, и ти добре знаеш това, Паула – порица Мигел. – И това са онези, които следват доброволно. Ти ме познаваш. Всички вие знаете колко много обичам нашите хора тук, колко съм предан на всички вас и на нашата общност. И все пак през последните двайсет години аз липсвам от живота ви. Моля ви, не ми казвайте, че наистина сте вярвали, че съм обърнал гръб на хората, които обичах и на които бях посветил живота си заради Друзила. – Той изрече името ѝ и се разнесоха още няколко ропота, а лицата им се набръчкаха от съмнение. – Бях заловен от нея и отвратителния ѝ брат преди всички тези години. Бях отведен далеч оттук и прекарах месеци затворен и на тяхната милост, докато пробиваха кожата ми и насилваха силата на la Princesa de las Sombras в мен. Борих се с него. Борех се за всички вас тук и най-вече за семейството си, но нейната сила беше невъобразима, а агонията, която изтърпях…
Той замълча и аз протегнах ръка, за да го стисна за ръката, тъй като знаех твърде добре какво е това страдание.
– Срам ме е – каза Мигел с тих глас. – Срам ме е, че накрая бях сломен. Те ме заляха с мрака на нейните сенки и ме оставиха да се опияня от тях, изгубен в пределите на собствения си ум, а тялото ми беше малко повече от пешка за техните желания. Бях принуден да се отрека от брака си и да обединя кръвта си с тази на Друзила, и всичко това, защото съм могъща нимфа, а тя искаше да използва тази сила в своя полза. – Гласът му се пречупи, но той продължи, а възторженото мълчание на слушащите го нимфи ме накара да се запитам дали наистина най-после не сме успели да стигнем до тях. – Бях насилен да стана баща на дете. Момче, към което не можех да проявя дори намек за любов, благодарение на контрола, който имаха над мен. Момче, което се пожертва, за да спаси сестрата на жената, която сега стои пред теб. Момче, което, въпреки че е израснало под чудовищните им желания и е било изкушавано от сенките на Лавиния през целия си живот, успя да се освободи и да види света такъв, какъвто е. Избрал е свой собствен път и е обещал верността си на Вега, защото е видял, че те ще се борят за един по-добър свят.
– Диего ще бъде запомнен, когато тази война свърши – обещах му аз. – За толкова много неща, но може би най-важното от всичко е, че ни показа, че не е задължително нимфите да са наши врагове. Че не бива всички да бъдете обрисувани с една и съща четка само заради бруталността, която някои от вашия вид са проявили срещу нашия. Знам, че силата, която притежавате, е ужасяваща за феите, и то по основателни причини. Но аз съм Феникс, който може да изравни едно село с огнен взрив, който гори достатъчно горещо, за да разтопи камък. Съпругът ми беше дракон, достатъчно голям, за да погълне цял човек, вампирите ловуват други феи като част от всекидневното меню и списъкът продължава още и още. Въпросът е, че всички ние сме чудовища в собствените си права и не мисля, че някой от нас би избрал да бъде нещо друго. И докато контролираме силата, с която сме се родили, тогава защо да го правим? Ако можем да живеем в мир и хармония, тогава не е ли това за добро?
Мълчанието увисна тежко, докато обмисляха думите ни, а един мъж извика въпросително към Мигел.
– Ако си били изгубен от силата на сенките на Лавиния, тогава защо не издаде местоположението ни? – Поиска той от Мигел.
– Това беше единствената тайна, която успях да запазя през всичките тези години – призна той, а гърлото му се гърчеше от истинността на тези думи. – Бях принуден да изтърпя много видове мъчения за този отговор, сенките навлизаха дълбоко в съзнанието ми в търсене на отговора, но никога нямаше да се откажа от него. Първо щях да умра. И когато разбраха това, решиха да ме запазят като свой домашен любимец, да използват силата ми и да продължат издирването на вашето местонахождение без моята помощ. Макар че в повечето случаи го изоставиха, след като Принцесата на сенките се освободи от затвора си и се върна в това царство, за да и служат.
– Лайънъл и Лавиния няма да спрат – казах с тих тон, погледнах събралите се пред мен хора и срещнах погледите им един по един. – Те никога няма да бъдат удовлетворени. Само ще вземат, ще вземат и ще вземат, гладът им за власт е бич, който ще завърши само със смъртта им. Ето защо аз и сестра ми възнамеряваме да се борим с тях. Ето защо събираме армия и ги заобикаляме като акули във водата. Всеки ден все повече бунтовници излизат от мрака и обявяват верността си към нас, но ни трябват още. Имаме нужда от вас. Затова ви моля да ни се притечете на помощ, когато ви повикаме. Да се присъедините към нас на бойното поле и да видите края на тяхното омразно управление. В замяна се заклевам да спра лова на вашия вид. Ще се подчинявате на закони, не по-различни от тези на всички друг феи. Ще бъдете свободни да създавате домове във всяка част на кралството, където пожелаете, а правата ви ще бъдат защитени от короната.
– Ами ако в крайна сметка не заемете трона? – Поиска една жена.
Подарих ѝ унищожителна усмивка и свих рамене.
– Тогава се заклевам, че наследниците също ще държат на тази сделка. Мога да ви го осигуря в писмен вид, ако се съмнявате в думите ми от тяхно име.
Тогава всички нимфи избухнаха в дискусия, някои от тях изглеждаха убедени, а други изразяваха съмненията си силно и категорично.
– Хайде, трябва им време да помислят върху това. Можете да си починете и да се нахраните през това време – каза една жена, излезе от тълпата и протегна ръка към нас, за да ни насърчи да я последваме.
– Не можем да се задържим тук твърде дълго – казах ѝ, като все пак направих крачка по-близо и застанах в крачка между нея и Мигел, който ме погледна успокоително въпреки споровете, които избухнаха след молбата ми.
Невъзможно беше да се каже дали това е минало добре или не и се замислих дали не трябваше да доведа наследниците тук с мен. Те поне знаеха как да играят тази политическа игра. Щяха да знаят всички правилни неща, които да кажат, и как да обърнат всеки гневен изблик в своя полза. Вместо това щеше да ми се наложи да се надявам, че бруталната честност ще спечели тези хора.
Докато се движехме през тълпата, от Мигел се изтръгна задушен вик и той застана неподвижен, което ме накара да се обърна и да погледна към четирите жени, които бяха привлекли вниманието му. От погледа им разбрах, че трите по-малки са сестри, приликата им с майка им също беше достатъчно ясна.
Буца заседна в гърлото ми, когато погледнах между тях и Мигел, разбирайки кои са те, какво представляват за него. Животът, който му беше откраднат. Сестрите, които Диего дори не знаеше, че има.
– Върви – подканих го, докато Мигел оставаше замръзнал до мен, макар да бях сигурна, че не се бави заради мен. – Не позволявай на страха да ги държи далеч от теб и за миг повече, отколкото вече си загубил с тях – настоях аз, като му дадох малък, но твърд тласък в тяхна посока.
Мигел откъсна очи от тях за един миг и нервно прокара пръсти в тъмната си коса, за да я сплеска, като това движение ми напомни за начина, по който Диего често дърпаше шапката си.
– Имаш нужда от мен…
– Вече не ми трябваш за нищо – заклех му се. – Добре ми е тук с…- Погледнах към жената, която ни водеше по посока на храната, и тя услужливо ме снабди с името си.
– Ума.
– Да. Аз и Ума сме добре. Отиди да говориш със семейството си, пич. Аз съм голямо момиче. Не е нужно да ме държиш за ръка през цялото време, докато съм тук.
Мигел хвана ръката ми и я стисна силно в знак на благодарност, преди да се обърне и да се отдалечи от мен. Погледът ми остана прикован към гърба му, наблюдавайки как четирите жени, които бяха неговото семейство, се спряха при приближаването му, преди да се пречупят, най-възрастната от дъщерите се затича към него със задушен плач, разперила ръце. Останалите я последваха и след миг всички се вкопчиха в него, докато той потъваше на колене между тях, мърморейки възхвала на съдбата, че най-накрая го е осенила и най-после ги е събрала отново. Жена му падна върху него с ридания, целувайки го между молитвите към сенките и кълнейки се, че е знаела, че един ден той ще се върне при тях.
Пръски топла вода удариха бузата ми, докато мигах, и аз вдигнах пръсти към нея от изненада, една сълза намери път на свобода от втвърдената стомана, която бях поставила около сърцето си от това, че станах свидетел на срещата му с най-съкровеното желание на душата му.
Болката в мен разцъфна, пулсирайки като някаква безсмъртна рана, готова да ме обезкърви отвътре навън. Дъхът ми секна, а в ушите ми се разнесе звън, за който бях почти сигурна, че заглушава гласа на Ума, която ме насърчаваше да я последвам отново.
Обърнах се рязко от гледката на Мигел и семейството му, а в кръвта ми пламна огън, когато вдигнах брадичка и протегнах тежката Ефирна книга, за да я покажа на момичето, което ме чакаше.
– Трябва да поговоря с някого, който може да знае повече за това – казах ѝ. Гласът ми беше студен, безчувствен, докато обуздавах емоциите си, потъпквайки тези, които ме режеха най-дълбоко, докато изгарях онези, които ме караха да чувствам загубата му толкова остро.
Не можех да се разпадам. Не и тук. Не и пред тези хора, които нямаха нужда да виждат нищо друго освен един несломим монарх, когато ме погледнат.
Ума погледна книгата, която държах, след това погледна зад себе си, сякаш проверяваше дали никой друг не ни наблюдава, а тъмната ѝ коса падна на рамото ѝ при това движение.
– Този вид магия е по-стара от самото време – въздъхна тя и направи крачка по-близо до мен. – Тя е смърт за повечето, които се опитват да я владеят.
– Аз не съм като повечето хора – отвърнах пренебрежително. – И трябва да знам повече за това.
Ума се поколеба, погледът ѝ ме обходи по оценяващ начин и аз присвих очи от преценката, която ми отправяше, преди да свие рамене.
– Ела тогава, ще те заведа при оракулите, но не казвай, че не си била предупредена.
Ума се отклони от главната пътека и навлезе в тъмнината между дърветата, без да си прави труда да се огледа през рамо и да провери дали все още съм с нея. Тя следваше някакъв маршрут, който трябваше да предположа, че знае наизуст, защото на мястото нямаше никакви маркери, които да подсказват, че там изобщо има нещо.
Устоях на желанието да хвърля Светлина, вместо това засилих въздушния щит, който бях поставила около кожата си в случай на внезапни атаки, и се впуснах в мрака зад нея.
Стъпките ни бяха единственият звук, който разчупваше нощта, а мекото шумолене на листата, които се местеха под краката ни, беше повтарящ се съпровод на пътуването ни.
Светлините на селото скоро останаха зад нас, откраднати от гъстите дървета, докато не навлязохме дълбоко в мрака на гората, без нищо, което да подсказва, че тук има нещо друго освен още дървета.
Магията се натрупваше във върховете на пръстите ми, докато вървяхме напред, и аз разперих криле, а перата шумоляха тихо, докато се чудех дали Ума няма да се окаже достатъчно глупава, за да се опита да ме нападне. Съмнявах се, че е имала време да състави голям капан, откакто пристигнах, но беше възможно да има и други, които да ме чакат тук в тъмното. От друга страна, тя не ме беше водила по този път, докато не ѝ показах книгата, така че ако не е планирала да се отклони от главната пътека, беше малко вероятно това да е засада.
Ботушът ми се удари в една каменна буца, скрита сред листата, и земята под нас стана по-твърда точно когато въздухът започна да се оцветява в мирис на влага.
– Бъди внимателна тук – каза Ума и ме подкани да се приближа, докато се опитвах да я различа в почти липсващата светлина.
Приближих се до нея и стъпих на един скалист шелф, а по-гъстото петно от тъмнина пред мен показваше огромна скална повърхност преграждаща пътя нататък.
– Там има проход – посочи Ума и аз почти видях по-плътна тъмна ивица, която маркираше мястото, което ми показваше. – Следвай го до края и почукай веднъж. Ако искат да говорят с теб, ще те извикат вътре.
– А ако не искат? – Попитах, като се обърнах да погледна Ума, която вече се отдръпваше.
– Мина почти година, откакто за последен път благоволиха да говорят с когото и да било, така че не се изненадвай много. – Тя сви рамене.
– Една година? Тогава защо тръгваш, ако очакваш да ме отблъснат? – Попитах.
– Нима великата принцеса на Феникс не може сама да намери пътя си в тъмното? – Подиграваше се тя и въпреки трептенето на раздразнение, което думите ѝ предизвикаха в мен, трябваше да призная, че това ме накара да я харесам малко повече, като знаех, че не е прекалено уплашена от мен, за да ги изрече.
– Добре, върви – казах пренебрежително, а вниманието ми се насочи към тесния проход в скалата. – Така или иначе няма да приема „не“ от тях.
Ума изхриптя, сякаш не вярваше, че ще успея да изтръгна каквото и да било от тези така наречени оракули, но тя силно подценяваше силата на обещанието, врязано в плътта ми, ако си мислеше, че сега ще им позволя да ми откажат.
Тръгнах напред с уверени крачки, влязох в каменния проход и леко потреперих, когато по тялото ми премина усещане като при преминаване през студена вода.
Каквато и сила да беше предизвикала това, тя не приличаше на никоя, която познавах, и съзнанието, че наистина мога да вървя към нещо по-могъщо от мен, се впи в костите ми, докато вървях напред.
Каменните стени се издигаха високо от двете ми страни по пътеката, нощното небе все още се виждаше далеч горе, а ботушите ми хрущяха по чакъл и клонки, докато вървях. Прибрах крилата си близо до гръбнака, за да не се блъскат в стените. Щеше да е по-лесно да се преместя, но намирах някакъв комфорт в присъствието на моя Феникс, затова го държах близо.
Проходът се спускаше леко надолу, извиваше се встрани от входа на гората и караше тъмнината да се притиска още по-близо, макар че като погледнах нагоре, забелязах няколко звезди, които блещукаха в небето, винаги нащрек.
Огорчението ми беше възнаградено, когато проходът се стесни пред мен, в скалите се образува покрив, а единственият път нататък беше тунел от най-дълбок мрак. Закрепих се и запазих крачката си стабилна, докато продължавах, вдигнах ръка, за да усетя нещо пред себе си, докато се насочвах към пещерата.
След няколко минути спускане в тъмнината, като през цялото време знаех, че има само един изход оттук и че лесно мога да се озова в ъгъла, стигнах до една врата.
Беше почти невъзможно да се види дебелото дърво, което препречваше пътя нататък, но слабият отблясък на бледи сенки осветяваше достатъчно, за да разбера какво представлява.
Поех си успокояващ дъх, призовавайки магия в ръцете си в подготовка за всичко, което можеше да ми се изпречи на пътя, после я изпуснах и почуках силно на вратата. Не веднъж, както Ума ме беше инструктирала, а с три резки удара с юмрук по дървото.
Последва пауза, в която сърцето ми се разтуптя, а дланите ми станаха хлъзгави, преди вратата пред мен да се отвори и да бъда заслепена от светлината на огъня, който се изливаше от пространството зад нея.

Назад към част 53                                                           Напред към част 55