Глава 46
Касия изучи изражението на Едуин, докато думите и потъваха в съзнанието му. Неверие. Шок. Объркване.
– Джош е бившият ми. И любовник на баща ми.
– Какво? – Едуин се надигна от възглавницата си.
– Предполагам, че мястото, от което трябва да започна, е началото – каза тя. – Джош и аз се срещахме около две години. Запознахме се на парти в едно братство. В неговото братство. Беше… нормално. Не знам как иначе да го опиша. Имахме нещо, което смятах за нормална връзка. Постоянно се срещахме. Нормални неща за момче и момиче. Той ме запозна с родителите си. И аз го заведох вкъщи, за да се запознае с татко. Всичко беше наред. После не беше.
Касия е прекарала безброй часове в изследване на връзката си с Джош. Търсеше в паметта си улики, които беше пропуснала. Знаци, които е пренебрегнала. Все още не беше сигурна кога са започнали да я лъжат. Може би от самото начало.
– Усещах, че раздялата ни наближава. Последните няколко месеца бяха ужасни. Джош и аз се карахме много. Той се отдръпна. Опитах се да говоря с него за това, но той ме нарече лепка. Обвиняваше ме за настроенията си училището. Каза ми, че има нужда от пространство, за да се съсредоточи. Разбрах го.
Беше пролетният семестър на годината и Джош не беше единственият зает с уроци.
– Знаех, че нещо не е наред, но се преструвах, че всичко е наред. Че след като свърши семестърът, Джош и аз ще можем да прекараме известно време през лятото и да се върнем към мястото, където отново ще бъдем щастливи.
Или може би никога не са били наистина щастливи. Когато Касия сравняваше годините си с Джош с краткото време, през което беше с Едуин, това не беше състезание. С Едуин и беше по-леко. Те си пасваха по-естествено. Химията между тях беше неоспорима и тя жадуваше за още.
С Джош тя дори не знаеше какво е изпуснала.
Докато не стана твърде късно.
– Хюз беше като втори дом, – казва тя. – Когато бях малка, ходех в кампуса с баща ми. Помагах му да носи книги. Оцветявах дъската със сух химикал, докато той работеше на бюрото си. Ходехме на специални срещи за обяд в студентския съюз.
Касия беше запомнила пътеките из кампуса още преди да навърши десет години.
– Къщата ни се намираше на около половин миля от кампуса, – разказва тя на Едуин. – Изнесох се за първата година от обучението си. Татко смяташе, че трябва да живея в общежитието, за да имам този опит и да си намеря приятели. Но беше скъпо, а и нямах големи приятели, затова се върнах вкъщи през втората година, за да спестя пари.
Татко не и е позволявал да плаща наем, но Касия винаги се е старала да допринася. Беше чистила и перяла, точно както другите тийнейджъри. Хюз не беше толкова скъп, колкото Астън, но все пак струваше пари, а тя не искаше да си тръгне с дипломата си, затънала в дългове.
– Нямах нищо против да живея вкъщи. С баща ми бяхме близки. И той винаги се отнасяше хладнокръвно към моя житейски опит. Знаеше, че Джош и аз се срещаме и че някои нощи съм оставала в братството в стаята на Джош. Докато пишех съобщения, на татко никога не му пукаше. Може би това беше така, защото беше прекарал толкова много време сред колежани. Но най-вече мисля, че просто му харесваше да съм там. А като живеех вкъщи, можех… да съм близо до него, за да го гледам.
– Да го гледаш? – Попита Едуин. – Какво имаш предвид?
Тя се опита да си поеме дъх, да събере кураж. Споделянето на историята на татко винаги е щяло да бъде трудно. Не само заради начина, по който беше завършила, но и заради начина, по който го беше накарала да изглежда.
Грешна или права, Касия беше прекарала целия си живот, лоялна към баща си.
– Татко беше гениален. Не го казвам само защото беше мой баща. Той беше обект на широко възхищение. Опитваше се да напише книга през целия ми живот, което ми се струваше, че е така. Имаше сутрини, в които го намирах заспал на бюрото си. Спомням си как се събудих посред нощ, когато бях в гимназията, и го намерих на пишещата му машина.
Татко е искал да напише книгата си по старомодния начин. Винаги и беше казвал, че има по-дълбока връзка с думите, когато усещаш натискането на клавиша и чуваш тракането на пишещата машина. Казвал и е, че има нещо магическо в това да гледаш как буквите се отпечатват върху бял лист хартия.
– Той завърши книгата си, когато аз бях първокурсничка в Хюз. И ми се иска… – Гърлото на Касия се сви. Беше толкова трудно да се определи къде всичко се е объркало. Но началото беше в тази шибана книга.
Ръката на Едуин се доближи до бузата и, палецът му погали кожата и, докато очите и се наводниха.
– Не е нужно да говориш за това.
– Да, трябва. – Тя подсмръкна. – Не искам да разбереш от Айви, Майкъл или някой друг. Искам да ти кажа.
– Какво ще кажеш утре? Изтощена си. Нека просто…
– Добре съм. – Тя трябваше да го направи. Сега, когато се освобождаваше, тя нямаше да може да го спре. И нямаше да може да заспи. Затова тя си пое треперещ дъх и се премести, като седна на възглавниците.
Едуин отрази нейната позиция, приближавайки се, така че раменете им да се докоснат. После хвана ръката ѝ и сплете пръстите им.
– Татко никога не говореше за мама, след като тя си беше тръгнала. Никога. Казваше ми, че си е отишла, а после веднага се връщахме към рутината, която имахме, преди тя да се прибере. Но това, че не говореше за нея, не означаваше, че тя не е била там. Дори когато я нямаше, тя беше там. Беше като облак, който винаги висеше над главите ни.
Отне им месеци, за да свикнат, че тя отново живее в къщата с тях. Неудобно беше твърде мека дума. Това напрежение не изчезна, дори след като тя си тръгна.
– Честно казано, не знам защо татко и позволи да се върне вкъщи, – каза тя. – Иска ми се просто да и беше казал да стои далеч. Но той и позволяваше да се връща, отново и отново. Може би го е правил заради мен. Не знам. Никога не сме говорили за това.
Колкото и баща и да обичаше да изследва историята, техният собствен живот, тяхното собствено минало, беше извън обсега на внимание.
– Беше въртележка. Възходи и падения. Дори след последното и заминаване, когато трябваше да се успокоим, пътуването продължаваше. И дълго, дълго време си мислех, че това е мама. Но сега, след изминалата година, виждам, че и той е бил такъв. Татко имаше промени в настроението. И за да му призная, когато бях по-малка, той се справяше отлично с прикриването им. Прикриваше депресията.
Ръката на Едуин се стегна върху нейната.
– По дяволите, Касия.
Може би той се досещаше накъде ги води, но тя все пак трябваше да го каже на глас. Трябваше да изрече думите и за двамата.
– Той се допита до някои агенти за книгата си. Беше художествена литература, а повечето му колеги издаваха нехудожествена литература. Но той имаше тази история и я обичаше. Затова я изпрати на света. И светът беше суров.
В продължение на години той получава отказ след отказ. Беше вложил сърцето си в тази книга и никой не беше любезен в отказите си.
– Това съкруши духа му. Той се разлюля. А аз трябваше да направя повече, – казва Касия. – Трябваше да му помогна по-рано. Да му кажа да забрави книгата. Не знам. През лятото преди последната ми година той пиеше много. Трябваше да взема хапчета, за да спи. Притеснявах се, затова го конфронтирах за това. И той се разплака. Толкова силно плачеше, че ми разби сърцето. Никога преди не го бях виждала да плаче. Не си спомням нито веднъж, след всичките пъти, когато майка ми ни нарани, той да е плакал.
Всеки път, когато майка и си тръгваше, сълзите винаги бяха на Касия. Татко беше там, за да ги улови вместо нея.
– Той обеща да потърси помощ. Започна да посещава психотерапевт. И стана по-щастлив. Но това не беше благодарение на консултациите. Беше заради Джош.
И това беше същината на конфликта на Касия.
Защото докато тя не е могла да помогне на баща си, Джош е успял.
– Нямах представа. Нямах. – Тя затвори очи и в съзнанието и изникна образът им заедно. – Трябваше да бъда в час, но професорът се разболя и вместо да остана в кампуса, се прибрах пеша вкъщи. Влязох при тях… заедно.
– Заедно, – повтори Едуин.
– Заедно. – Тя затвори очи, но това не попречи на сълзите да изтекат през краищата им. – Защо просто не ми каза? Защо татко не ми каза? Защо не сподели тази част от себе си? Никога нямаше да ми пука. Просто исках той да е щастлив.
Дори ако това означаваше да загуби Джош.
– Това беше шок. Да се сблъскам не само с баща ми в тази ситуация, но и с Джош. Не реагирах добре.
Едуин кимна.
– Разбираемо.
– Крещях. Казах някои неща, които не исках, за това, че никога повече не искам да видя нито един от тях. И после си тръгнах. Направих това, което направих и вчера – обикалях с часове. Наех стая в мотел и плаках докато не заспах. Болеше ме. Това, че ме излъгаха. Че се крият от мен. Особено от татко. Защо просто не ми каза? Защо стигна толкова далеч? Когато можеха да ми кажат първи. Защо?
И тя никога нямаше да има възможност да попита.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ и тя не успяваше да ги улови достатъчно бързо.
– Прибрах се у дома на следващата сутрин. Трябваше да си взема нещата за урока. В къщата беше тихо и си помислих, че може би татко е отишъл в кампуса. Но куфарчето му беше на масата в трапезарията, а той никога не отиваше никъде без това куфарче.
Тя му го беше купила като поздрав в деня, в който беше завършил книгата си.
– Намерих го в стаята му. – Гърлото и беше като шкурка, но нямаше как да се спре. – С бутилка водка и бутилка сънотворни. Казаха, че е било случайно предозиране.
– Касия. – Едуин пусна ръката и, за да я обгърне в обятията си и да я придърпа към гърдите си. – Майната му, съжалявам. Толкова съжалявам.
– И аз.
Дали образите от този ден някога ще изчезнат? Неправилният цвят на бузите на баща и, пепеляви и прозрачни. Неподвижният му гръден кош, дори когато тя бе притиснала ухото си до сърцето му, знаейки, че ще срещне мълчание. Очите му, лешникови като нейните, затворени завинаги.
– Защо? – Откъсна се ридание. – Защо ме остави?
– Ред. – Едуин я придърпа по-близо, докато от устата и се изтръгна още едно ридание. И тогава всяка надежда да удържи емоциите си под контрол се изпари.
– Дори не мога да си спомня какво им казах – задави се тя, а думите и заглъхнаха в гърдите му. – Когато хванах татко и Джош. Знам, че бях ядосана. Бях наранена. И просто продължавам да се опитвам да си спомня, но сякаш този момент е изчезнал от паметта ми. И не знам дали съм казала нещо, за да накарам татко…
– Спри. – Едуин я разтърси. – Не можеш да поемеш отговорност за това. Това не е твоя вина.
Може би не беше. Но това не правеше реалността по-лесна.
– Липсва ми баща ми.
Липсваше и неговият смях. Липсваха и неговите евтини шеги. Липсваше и как се вълнуваше от историята. Липсваше и начинът, по който я прегръщаше, и как очите му светваха, когато влизаше в стаята.
И този копнеж да го види отново, да му се извини и да му каже, че независимо от всичко, тя го обича, никога нямаше да изчезне.
Само че тази вечер тя не трябваше да носи бремето сама. Затова се облегна на Едуин и му позволи да я утеши, докато плачеше. Касия не беше сигурна колко дълго е продължил сривът и, но когато се отдръпна, ризата на Едуин беше мокра.
– Съжалявам.
– Не се извинявай. – Той прокара ръка през косата и, все още влажна от душа. – Всичко това се случи едва тази пролет?
– Да. – Тя кимна, избърсвайки лицето си до сухо. – Когато татко почина, аз наследих всичко. Къщата ни беше на чудесно място и той я беше изплатил. Продадох я и всичко останало. Напуснах Хюз, защото беше прекалено трудно. Твърде много хора знаеха за случилото се. Беше ми писнало да ме гледат. Да чувам шепот зад гърба си. Зад всеки ъгъл се криеше спомен. Плюс Джош.
– Не си говорила с него.
– Той дойде около месец, след като погребах баща си. Искаше да ми обясни. Каза ми, че са се влюбили. Че нито един от двамата не е бил сигурен как да ми го каже. Че ще е най-добре да остане между нас. Чувствах се… повърхностна. Сякаш беше по-загрижен за това да не кажа на никого, отколкото за факта, че съм загубила баща си. Затова му казах никога повече да не ми говори. А на следващия ден се обадих на чичо ми, за да се преместя в „Астън“.
– Чичо ти? Кой е чичо ти? – Поита Едуин.
– Хенри Нилсън.
Очите му се разшириха.
– Дин Нилсън?
– Да. Брат на баща ми. Не бяха близки.
Касия си спомняше, че е виждала чичо си само няколко пъти като дете. Но той беше единственият роднина на татко и за чест на чичо Хенри, той се беше намесил на погребението, като и беше помогнал да направи приготовленията. Също така и беше помогнал да се ориентира в процеса на продажба на къщата и уреждане на наследството на татко.
– Ето защо си дошла в Астън – каза Едуин. – Чичо ти.
– Той успя да ме прехвърли. Използвах наследството си, за да платя обучението и таксите. Когато намерих обявата на Айви за стая, се отзовах. Не мога да си позволя повече. Всичко, което имам, отиде за училището.
Нейното бъдеще.
– Нилсън. – Беше странно да чуе фамилията си – или бившата си фамилия – в гласа на Едуин. – Говориш ли някога с него?
– Не. Смених си името, преди да дойда тук, защото просто … . не исках повече да бъда Каси Нилсън.
– До Айви и Майкъл – промълви Едуин.
– Мразя да знаят. – Или че Майкъл знае. Може би Айви е казала истината на Едуин и тя не е прочела доклада на следователя. Независимо от това беше само въпрос на време тайните и да излязат наяве.
– Хората ще разберат, нали? – Измърмори тя.
– На кого му пука какво ще кажат хората?
Тя му се усмихна тъжно.
– На мен.
Лицето му омекна.
– Имаш красиво сърце, Касия. Ще се справим с това.
– Съжаляваш ли, че се приближи до мен онзи ден при фонтана?
– Никога. – Той я целуна по челото. – И разбирам защо не ми каза. Това е тежко.
Беше тежко. Но когато се облегна на него и се вслуша в дъха му, част от тежестта се свали.
Касия беше изтощена, но вътрешностите и се чувстваха като навън, цялото и същество беше объркано и сурово.
– Чувствам се странно.
– Признанията обикновено са такива, – каза Едуин. – Какви други тайни имаш?
Усмивка дръпна ъгълчето на устата и.
– Нямам повече за тази вечер. Предполагам, че ще трябва да останеш наоколо и да видиш какво ще последва.
– О, възнамерявам да го направя. – Той се засмя и целуна косата и.
Тя се усмихна, а после осъзна, че в бързината им да стигнат дотук и да разкажат историята си, е пропуснала нещо от по-рано. Тя се отдръпна от гърдите му и срещна синия му поглед.
– Ти каза, че ме обичаш. В хотелската стая.
– Наистина.
– Имаше ли го предвид? – Моля те, не си го взимай обратно. Моля те, не обвинявай за това разгорещения момент.
– Казвал ли съм ти някога нещо, което не съм имал предвид?
– Не? – Излиза като въпрос.
– Не. – Той я целуна, устните му се задържаха върху нейните, преди езикът му да влезе вътре, и за няколко мига тя забрави. За хотелската стая. За боя. За миналото.
– По-добре? – Попита той, когато се отдръпна.
Тя кимна. После отвори уста, защото той и беше казал, че я обича, а тя не му беше отговорила. Тя искаше да му отговори.
Но преди да успее да проговори, той притисна пръстите си към устните и.
– Кажи ми утре.
Точно в този момент Касия знаеше, че в живота и няма да има друг мъж освен Едуин Кларънс. Защото той знаеше от какво има нужда, когато тя самата дори не беше сигурна в това.
Утре. От утре тя щеше да започне на чисто. Ще започне отначало.
С Едуин.
– Наистина ли си взел всичките ми вещи от имението? – Попита тя.
– Да. Но с ключовете и преместването ти ще се заемем утре. – Той се премести, завлече я под завивките и я притисна към гърдите си. – След като поспим дванадесет часа.
Тя въздъхна.
– Вероятно трябва да говоря с Айви, нали?
– В някакъв момент.
– Не знам какво да чувствам към нея.
Едуин се ухили и зарови нос в косата и.
– Тя дори не е най-лошата. Изчакай да се запознаеш с баща ми.
– Е, това е успокояващо.
Той отново се засмя.
– Добре дошла в семейство Кларънс.
Може би това трябваше да я изплаши. Но ако работата със семейството му означаваше да задържи Едуин, тя щеше да се справи с всичко, което Кларънс и подхвърли.
– Искаш ли да започна да ти казвам Каси? – Попита той.
– Не.
– Добре. Защото Касия ми харесва повече от Каси.
Тя се усмихна.
– И на мен.
– Или може би просто ще се придържам към Ред. Моята Ред.
Назад към част 45 Напред към част 47
