***
Трябва ли да казвам, че те са перфектните спътници? Никой от тях не се интересува от убийствата. И за нищо на света не можех да го разбера. Те се интересуваха от други неща, като световния мир, бедните страдащи бездомници в намаляващия зимен студ на Ню Йорк, цената на лекарствата за болните и колко ужасно е, че Израел и Палестина вечно водят битка помежду си. Но те не се интересуваха нито за миг от ужасите, които бяха видели със собствените си очи. Не ги интересуваше, че всяка нощ убивах заради кръвта, че живеех само от нея и от нищо друго и че бях същество, което по самата си природа се е вкопчило в човешкото унищожение.
Не им пукаше и за миг за мъртвия брат (между другото, той се казваше Фокс, а фамилията на прекрасното ми дете е най-добре да не се споменава).
Всъщност, ако този текст някога види светлината на реалния свят, със сигурност ще промениш както първото й име, така и това на Бенджамин. Това обаче не е моя грижа сега. Не мога да мисля за съдбата на тези страници, освен че те са най-вече за нея, както ви споменах преди, и ако ми бъде позволено да ги озаглавя, мисля, че това ще бъде Симфония за Сибел.
Не, моля те да разбереш, че обичам Бенджи не по-малко. Само че не изпитвам същото непреодолимо покровителско чувство към него. Знам, че Бенджи ще изживее страхотен и изпълнен с приключения живот, независимо какво ще сполети мен или Сибел, или дори времето. Това е в неговата гъвкава и издръжлива бедуинска природа. Той е истинско дете на палатките и на избуялите пясъци, макар че в неговия случай къщата е мрачна барака от калдъръм в покрайнините на Йерусалим, където кара туристите да позират за скъпи снимки с него и една мръсна ръмжаща камила. Беше отвлечен от Фокс при престъпните условия на дългосрочен договор за робство, за който Фокс плати на бащата на Бенджи пет хиляди долара. В сделката беше включен и фалшив емигрантски паспорт. Без съмнение той беше геният на племето, изпитваше смесени чувства към завръщането си у дома и се беше научил по улиците на Ню Йорк да краде, пуши и проклина, в този ред. Макар да се кълнеше, че не може да чете, се оказа, че може, и започна да го прави обсесивно, веднага щом започнах да му хвърлям книги. Всъщност той можеше да чете на английски, иврит и арабски, като и трите езика беше чел във вестниците на родината си още преди да се помни. Обичаше да се грижи за Сибел. Грижеше се тя да яде, да пие мляко, да се къпе и да се преоблича, когато нито една от тези рутинни задачи не я интересуваше. Гордееше се с факта, че с помощта на разума си можеше да й набави всичко, от което се нуждаеше, независимо какво се случваше с нея. Той я заместваше в контактите с хотела, даваше бакшиши на камериерките, водеше нормални разговори на рецепцията, които включваха и забележително изтънчени лъжи за местонахождението на мъртвия Фокс, който в безкрайната сага на Бенджи се беше превърнал в страхотен световен пътешественик и любител фотограф; той се занимаваше с настройчика на пианото, когото викаше често, веднъж седмично, защото пианото стоеше до прозореца, изложено на слънце и студ, а също и защото Сибел наистина го удряше с ярост, която би впечатлила и великия Бетховен. Той говореше по телефона с банката, чиито служители го смятаха за по-големия му брат Дейвид, произнасян Дахвед, а после правеше необходимите обаждания на касата за пари в брой като малкия Бенджамин.
В рамките на няколко нощи след разговора с него бях убеден, че мога да му дам толкова добро образование, колкото Мариус някога ми беше дал, и че в крайна сметка той ще може да избира между университети, професии или любителски занимания с ангажиращо ума съдържание. Не преиграх. Но още преди да е изтекла седмицата, си мечтаех за пансиони за него, от които да излезе като социален конкистадор от американския източен бряг със златни копчета и синьо сако.
Обичам го достатъчно, за да разкъсам крайник по крайник всеки, който го докосне с пръст.
Но между мен и Сибел има симпатия, която понякога се изплъзва на смъртни и безсмъртни през целия им живот. Аз познавам Сибел. Познавам я. Познах я, когато за първи път я чух да свири, познавам я и сега и нямаше да съм тук с вас, ако не беше под закрилата на Мариус. През целия живот на Сибел никога няма да се разделя с нея и няма нищо, което тя да поиска от мен и което аз да не й дам.
Ще изтърпя неописуема мъка, когато Сибел неизбежно умре. Но това трябва да се понесе. Сега нямам избор по този въпрос. Вече не съм онова същество, което бях, когато погледнах воала на Вероника, когато излязох на слънце.
Аз съм някой друг и този някой друг се е влюбил дълбоко и напълно в Сибел и Бенджамин и не мога да се върна назад. Разбира се, ясно осъзнавам, че процъфтявам в тази любов; бидейки по-щастлив, отколкото някога съм бил в цялото си безсмъртно съществуване, аз придобих огромна сила от това, че тези двамата са мои спътници. Ситуацията е твърде съвършена, за да бъде нещо друго освен пълна случайност. Сибел не е луда. Тя не е близо до това и ми се струва, че я разбирам напълно. Сибел е обсебена от едно нещо и то е свиренето на пиано. От първия път, когато е докоснала клавишите, не е искала нищо друго. А „кариерата“, така щедро планирана за нея от гордите ѝ родители и от пламенния амбициозен Фокс, никога не е означавала нищо за нея.
Ако беше бедна и се бореше с трудностите, може би признанието щеше да е необходимо за любовта ѝ към пианото, тъй като то щеше да ѝ даде необходимото бягство от мрачните домашни капани и рутина. Но тя никога не е била бедна. И наистина, в самите корени на душата ѝ е безразлично дали хората чуват музиката ѝ, или не. Тя има нужда само да я чува и да знае, че не пречи на другите хора.
В стария хотел, пълен предимно със стаи, отдавани под наем за ден, и само с шепа наематели, достатъчно богати, за да се настаняват там година след година, каквото е семейството на Сибел, тя може да свири вечно, без да пречи на никого. А след трагичната смърт на родителите ѝ, след като загуби единствените двама свидетели, които бяха интимно свързани с развитието ѝ, тя просто не можеше повече да съдейства на плановете на Фокс за кариерата си. Е, всичко това го разбрах, почти от самото начало. Разбрах го в непрестанното й повтаряне на Соната № 23 и мисля, че ако я чуете, също ще го разберете. Искам да го чуете. Разберете, това изобщо няма да стресне Сибел, ако други хора се съберат да я слушат. Няма да я притесни нито за миг, ако я запишат. Ако другите хора се наслаждават на свиренето ѝ и ѝ кажат това, тя ще се зарадва. Но при нея всичко е просто.
– Ах, значи и на вас ви харесва – мисли си тя.
– Не е ли красиво? – Това ми каза с очите и усмивките си още първия път, когато се приближих до нея.
И предполагам, че преди да продължа по-нататък – а аз имам още какво да изложа за децата си – трябва да се спра на този въпрос: Как подходих към нея? Как се озовах в апартамента ѝ в онази съдбовна сутрин, когато Дора стоеше в катедралата и викаше на тълпите за чудотворният воал, а аз, кръвта във вените ми се беше възпламенила, всъщност се изстрелвах в небето?
Не знам. Имам доста досадни свръхестествени обяснения, които се четат като томове на членове на Дружеството за изучаване на психичните явления, или като сценариите на Мълдър и Скъли в телевизионното предаване, наречено „Досиетата Х“. Или като тайно досие по случай в архивите на ордена на детективите-психиатри, наречен Таламаска.
Откровено казано, виждам го по следният начин. Имам най-мощните способности да правя заклинания, да размествам зрението си и да предавам образа си на разстояния, както и да въздействам на материя както от близко разстояние, така и на материя, която не съм виждал. Трябва по някакъв начин да съм използвал тази способност по време на това сутрешно пътуване към облаците. Възможно е тя да ми е била отнета в момент на ужасяваща болка, когато за всеки случай съм бил ненормален и не съм осъзнавал какво се случва с мен. Може да е било последен отчаян истеричен отказ да приема възможността за смърт или за ужасното положение, в което се намирах, толкова близо до смъртта. Тоест, след като бях паднал на покрива, обгорен и в неописуеми мъки, може би щях да потърся отчаяно психическо бягство, проектирайки образа и силата си в апартамента на Сибел достатъчно дълго, за да убия брат ѝ. Със сигурност е възможно духовете да оказват достатъчен натиск върху материята, за да я променят. Така че може би точно това направих – проектирах себе си в духовна форма, да сложа ръце върху съществото, което беше Фокс, и да го убия. Но всъщност не вярвам във всичко това. Ще ви кажа защо. Първо, въпреки че Сибел и Бенджамин не са експерти, при цялата си съобразителност и привидна дистанцираност по темата за смъртта и последващия я съдебномедицински анализ, и двамата настояват, че тялото на Фокс е било безкръвно, когато са се отървали от него. Прободните рани са били видими на врата му. В обобщение, те и до днес вярват, че аз съм бил там, в съществена форма, и че наистина съм изпил кръвта на Фокс.
Сега това не може да го направи един прожектиран образ, поне не дотолкова, доколкото ми е известно. Не, то не може да погълне кръвта на цяла кръвоносна система и след това да се разтвори, връщайки се в цикатрикулата на съзнанието, от което е излязло. Не, това е невъзможно.
Разбира се, Сибел и Бенджи може и да грешат. Какво знаят те за кръвта и телата? Но факт е, че те оставиха Фокс да лежи там, съвсем мъртъв, около два дни, или поне така казваха, докато чакаха завръщането на Диббук или Ангела, за когото бяха сигурни, че ще им помогне. За това време кръвта на човешкото тяло потъва до най-ниската част на трупа и такава промяна би била видима за тези деца. Те не забелязаха такова нещо.
Ах, от това ме боли мозъкът! Факт е, че не знам как съм попаднал в апартамента им и защо. Не знам как се е случило това. И знам, както вече казах, че що се отнася до цялото преживяване – всичко, което видях и почувствах в голямата реставрирана катедрала в Киев, едно невъзможно място – беше толкова реално, колкото и това, което знаех в апартамента на Сибел. Има още един малък момент, който, макар и малък, е от решаващо значение. След като убих Фокс, Бенджи наистина видя изгореното ми тяло да пада от небето. Той ме видя, както и аз него, от прозореца.
Съществува една много ужасна възможност. Тя е следната. Тази сутрин щях да умра. Това щеше да се случи. Изкачването ми беше движено от огромна воля и огромна любов към Бога, в които не се съмнявам, докато диктувам тези думи сега.
Но може би в решаващия момент смелостта ми се провали. Тялото ми се провали. И търсейки някакво убежище от слънцето, някакъв начин да осуетя мъченическата си смърт, аз се натъкнах на положението на Сибел и брат ѝ и усещайки голямата ѝ нужда от мен, започнах да падам към заслона на покрива, на който снегът и ледът бързо ме покриха. Според това тълкуване посещението ми при Сибел можеше да бъде само мимолетна илюзия, мощна проекция на самия себе си, както казах, изпълнение на желанието за удовлетворяване на нуждата на това случайно и уязвимо момиче, което щеше да бъде фатално пребито от брат си.
Що се отнася до Фокс, аз го убих, без съмнение. Но той умря от страх, от сърдечна недостатъчност, може би от натиска на илюзорните ми ръце върху крехкото му гърло, от силата на телекинезата или внушението. Но както вече заявих, аз не вярвам в това.
Бях там, в катедралата в Киев. Счупих яйцето с палците си. Видях как птицата полетя на свобода.
Знам, че майка ми стоеше до мен, и знам, че баща ми преобърна чашата. Знам, защото знам, че няма част от мен, която да си е представяла подобно нещо. И знам също, защото цветовете, които видях тогава, и музиката, която чух, не бяха съставени от нищо, което някога съм преживявал.
Сега просто няма друг сън, който да съм имал и за който да мога да кажа това. Когато отслужих литургията в града на Владимир, се намирах в царство, съставено от неща, които моето въображение просто не разполага с тях.
Не искам да казвам нищо повече за това. Твърде болезнено и ужасно е да се опитвам да го анализирам. Не съм го пожелал, не и със съзнателното си сърце, и нямах никаква съзнателна власт над него. То просто се случи.
Ако можех, щях да го забравя напълно. Толкова съм необикновено щастлив със Сибел и Бенджи, че със сигурност искам да забравя всичко това за времето на техния живот. Искам само да бъда с тях, както бях от нощта, която ви описах.
Както разбирате, не бързах да дойда тук. След като се върнах в редиците на опасните Неживи, за мен беше много лесно да разбера от блуждаещите умове на други вампири, че Лестат е в безопасност в затвора си тук и наистина ви диктувам цялата история за това, което му се е случило с Въплътения Бог и с дяволът Мемнох. За мен беше много лесно да разбера, без да разкривам собственото си присъствие, че цял един свят от вампири скърби за мен с по-голяма мъка и сълзи, отколкото някога бих могъл да предвидя.
И така, уверен в безопасността на Лестат, озадачен, но и облекчен от мистериозния факт, че откраднатото му око му е било върнато, аз бях в правото си да остана със Сибел и Бенджи и го направих. Заедно с тях се върнах към света по начин, по който не бях го правил, откакто моят беглец, моят единствен беглец, Даниел Молой, ме беше напуснал. Любовта ми към Даниел никога не е била съвсем искрена, винаги е била жестоко притежателна и доста заплетена от собствената ми омраза към света като цяло и от объркването ми пред объркващото съвремие, което започна да се открива пред мен, когато в края на осемнадесети век излязох от катакомбите под Париж. Самият Даниел нямаше никаква полза от света и дойде при мен, жаден за нашата Тъмна кръв, а мозъкът му беше пълен с мрачни, гротескни истории, които му беше разказал Луи дьо Поан дю Лак. Като го обсипвах с разкош, аз само го отвращавах от смъртоносните сладкиши, така че накрая той се отвърна от богатството, което му предлагах, и се превърна в скитник. Обезумял, скитащ по улиците в парцали, той се затвори в света почти до смъртта си, а аз, слаб, объркан, измъчван от красотата му и жадуващ за живия човек, а не за вампира, в който можеше да се превърне, го доведох при нас само благодарение на Тъмния дар, защото иначе щеше да умре.
След това не бях Мариус за него. Беше точно така, както предполагах: той ме мразеше в сърцето си за това, че го посветих в Живата смърт, че за една нощ го направих едновременно безсмъртен и обикновен убиец. Като смъртен човек той нямаше реална представа за цената, която плащаме за това, което сме, и не искаше да научи истината; бягаше от нея в безразсъдни сънища и злобни скитания.
И така стана, както се опасявах. Правейки го свой другар, аз създадох слуга, който още по-ясно виждаше в мен чудовище.
За нас никога не е имало невинност, никога не е имало пролет. Никога нямаше шанс, колкото и красиви да бяха градините на здрача, в които бродехме. Душите ни не бяха в хармония, желанията ни се кръстосваха, а обидите ни бяха твърде често срещани и твърде добре поливани за окончателния разцвет.
Сега е различно.
В продължение на два месеца останах в Ню Йорк със Сибел и Бенджи, живеейки така, както никога не съм живял преди, не и след онези отдавнашни нощи с Мариус във Венеция.
Сибел е богата, както мисля, че съм ви казвала, но само по един досаден начин на борба, с доходи, които плащат за апартамента ѝ и ежедневното хранене по стаите, с резерв хубави дрехи, билети за симфония и понякога за забавление. Аз съм приказно богат. Така че първото нещо, което направих с удоволствие, беше да обсипя Сибел и Бенджамин с всички богатства, които някога бях обсипал Даниел Моллой с много по-голям ефект.
Те го харесаха.
Сибел, когато не свиреше на пиано, нямаше никакви възражения да ходи с мен и Бенджи на кино, на симфония и опера. Тя обичаше балета и обичаше да води Бенджамин в най-добрите ресторанти, където той се превръщаше в редовно чудо за сервитьорите с дрезгавия си ентусиазиран гласец и лигавия си начин да изрежда имената на ястията, френски или италиански, и да поръчва стари вина, които те му наливаха безпрекословно, въпреки всички добронамерени закони, които забраняват сервирането на такива силни алкохолни напитки на деца.
Разбира се, всичко това ми харесваше и с удоволствие открих, че Сибел проявяваше спорадичен и игрив интерес и към обличането ми, като избираше сака, ризи и други подобни от стелажите с бързо движение на пръста си и ми избираше от кадифени подноси всякакви пръстени със скъпоценни камъни, копчета за ръкавели, верижки за врата и малки кръстчета от рубини и злато, златни щипки за пари и други подобни неща.
Аз бях този, който беше изиграл тази учителска игра с Даниел Моллой. Сибел я играе с мен по свой собствен мечтателен начин, докато аз се грижа за досадните подробности на касата.
На свой ред аз изпитвам върховното удоволствие да нося Бенджи като кукла и да го карам да носи всички западни облекла, които купувам, поне от време на време, за час-два.
Правим впечатляващо трио, когато тримата вечеряме в „Лютес“ или „Спаркс“ (разбира се, аз не вечерям) – Бенджи в безупречната си малка пустинна роба или облечен в добре прилепнал малък костюм с тесни ревери, бяла риза и вратовръзка; аз в моето изключително приемливо старинно кадифе и чокъри от стара разпадаща се дантела; и Сибел в прекрасните рокли, които са разпиляни безкрайно в гардероба й, сладкиши, които майка й и Фокс някога са ѝ купували, тясно скроени около големите й гърди и малката й талия и винаги вълшебно развяващи се около дългите й крака, с достатъчно висок подгъв, за да разкрие великолепната извивка на прасеца й и неговата стегнатост, когато обуе тъмнокожите си крака в чехли с тънки токчета. Прилепналата шапка от къдрици на Бенджи винаги е византийски ореол за тъмното му загадъчно малко лице, нейните разрошени вълни са свободни, а моята коса отново е ренесансов куп от дълги непокорни къдрици, които някога бяха моята тайна суета. Най-дълбокото ми удоволствие с Бенджи е образованието. Веднага след това започнахме да водим силни разговори за историята и света и се озовахме изпънати на килима в апартамента, прелиствайки карти, докато обсъждахме целия прогрес на Изтока и Запада и неизбежните влияния върху човешката история на климата, културата и географията. Бенджи бъбри през цялото време по време на телевизионните предавания на новините, като нарича интимно всеки водещ по първо име, удря с юмрук в знак на гняв срещу действията на световните лидери и плаче гръмогласно за смъртта на велики принцеси и хуманитаристи. Бенджи може да гледа новините, да говори стабилно, да яде пуканки, да пуши цигара и да пее с прекъсвания, като свири на Сибел, винаги в тон – всичко това повече или по-малко едновременно.
Ако изпадна в състояние да се взирам в дъжда, сякаш съм видял призрак, Бенджи е този, който ме удря по ръката и вика:
– Какво да правим, Арманд? Имаме три прекрасни филма за гледане тази вечер. Неприятно ми е, казвам ти, неприятно ми е, защото ако отидем на някой от тях, ще пропуснем Павароти в Метрополитън и аз ще побелея от болест.
Много пъти двамата обличаме Сибел, която ни гледа, сякаш не знае какво правим. Винаги сядаме да си говорим с нея, когато се къпе, защото ако не го направим, тя вероятно ще заспи във ваната или просто ще остане там с часове, бършейки водата по красивите си гърди.
Понякога единствените думи, които казва през цялата нощ, са неща като: „Бенджи, завържи си обувките“ или „Арманд, той открадна сребърните прибори. Накарай го да ги върне“ или с внезапно учудване: „Топло е, нали?“. Никога не съм разказвал на никого историята на живота си така, както я разказах тук и сега, но в разговор с Бенджи се улових, че му казвам много неща, които Мариус ми е разказвал – за човешката природа и историята на правото, за живописта и дори за музиката.
Именно в тези разговори, повече от всичко друго, през последните два месеца осъзнах, че съм променено същество. Някакъв задушаващ тъмен ужас е изчезнал от мен. Не гледам на историята като на панорама от катастрофи, както ми се струваше някога; и често се сещам за щедрите и красиви оптимистични прогнози на Мариус – че светът все повече се подобрява; че войната, въпреки всички конфликти, които виждаме около нас, все пак е излязла от мода сред управляващите и скоро ще изчезне от арените на Третия свят, както изчезна от арените на Запада; и наистина ще нахраним гладните, ще подслоним бездомните и ще се погрижим за тези, които се нуждаят от любов.
При Сибел образованието и дискусиите не са същността на нашата любов. Със Сибел тя е интимност. Не ме интересува дали тя никога не казва нищо. Не влизам в съзнанието ѝ. Тя не иска никой да го прави.
Толкова напълно, колкото тя приема мен и моята природа, аз приемам нея и нейната мания по „Апасионата“. Час след час, вечер след вечер, слушам Сибел да свири и с всяко ново начало чувам миниатюрните промени в интензивността и израза, които се изливат в свиренето ѝ. Постепенно, благодарение на това, аз се превърнах в единствения слушател, за когото Сибел някога е знаела.
Постепенно станах част от музиката на Сибел. Аз съм там, заедно с нея и с фразите и движенията на „Апасионата“. Аз съм там и съм този, който никога не е искал нищо от Сибел, освен да прави това, което иска да прави, и това, което може да прави толкова перфектно.
Това е всичко, което Сибел някога е трябвало да направи за мен – това, което тя ще направи. Ако или когато иска да се издигне в „очите на съдбата и хората“, аз ще й разчистя пътя. Ако или когато иска да бъде сама, няма да ме види или чуе. Ако или когато иска нещо, аз ще го направя за нея. И ако или когато тя обикне смъртен мъж или смъртна жена, аз ще направя това, което тя иска от мен. Мога да живея в сенките. Обгрижвайки я, мога да живея вечно в мрак, защото няма мрак, когато съм близо до нея. Сибел често ходи с мен, когато ловувам. Сибел обича да ме гледа как се храня и убивам. Не мисля, че някога съм позволявал на смъртен да прави това. Тя се опитва да ми помогне да се отърва от останките или да обърка доказателствата за причината за смъртта, но аз съм много силен, бърз и способен в това, така че тя е предимно свидетел.
Опитвам се да избягвам да взимам Бенджи на тези бягства, защото той се вълнува диво и по детски, а това не му носи нищо добро. На Сибел това просто не й носи нищо.
Има и други неща, които бих могъл да ви разкажа – как се справихме с подробностите около изчезването на брат ѝ, как прехвърлих огромни суми пари на нейно име и създадох подходящи и неразрушими доверителни фондове за Бенджи, как купих за нея значителен дял от хотела, в който живее, и вложих в апартамента ѝ, който е много огромен за хотелски апартамент, няколко други прекрасни пиана, на които тя се радва, и как съм отделил за себе си на безопасно разстояние от апартамента леговище с ковчег, който е неоткриваем, недосегаем и неразрушим и в който ходя понякога, макар че съм свикнал да спя в малката стаичка, която ми подариха за първи път и в която кадифените завеси са плътно прикрепени към единствения прозорец към въздушния коридор.
Но по дяволите с всичко това.
Знаеш каквото искам да знаеш.
Какво ни остава, освен да го пренесем в момента, в залеза на тази нощ, когато дойдох тук, влизайки в самото леговище на вампирите с брат ми и със сестра ми, по един от двете страни, за да видя най-сетне Лестат.
Назад към част 28 Напред към част 30
