Месец: януари 2023

Глава 15

Нищо не е по-хубаво от упорита работа и лека отрова, за да си осигуриш дълбок сън.
Събудих се от приятната топлина на тяло, притиснато до мен. Или, ако трябва да сме честни, аз, притисната към друго тяло. В съня си се бях доближила до Призрака и сега бях притисната до гърба му. Голият му, мускулест гръб.
А аз не носех нищо друго, освен леко влажен сутиен, бикини и кристалче, болезнено прихванато под страната ми.
Седнах, издърпах кристала и го хвърлих на нощното шкафче, след което погледнах надолу към съседа си по легло. Макар че в стаята беше тъмно, от банята, където бяхме забравили да загасим светлината, се процеждаше ярко сияние. Той спеше настрани, с гръб към мен, а едната му ръка беше прибрана под възглавницата.
Измъкнах се от одеялата, седнах на ръба на леглото и се отдадох на продължително протягане и прозяване. Умората се лепна за мен като упорита мъгла, но вече не бях замаяна. Сплесках с една ръка къдравата си коса и прекосих стаята, като по пътя си сканирах ексцентричния асортимент от вещи. Няколко дълги маси бяха затрупани със странни приспособления, по стените се редяха рафтове и шкафове, а в ъглите бяха подредени кутии. В единственото наистина свободно пространство на пода беше нарисуван бял кръг с диаметър пет фута.
След като използвах тоалетната, дръпнах вратата почти докрай, оставяйки достатъчно светлина, за да се ориентирам в помещението. Макар че по-голямата част от нея беше посветена на алхимичната му работилница, далечният ѝ край приличаше на студио, с леглото, износения диван с масичка за кафе, заровена в книги, и кухненския бокс в ъгъла.
Проправих си път до кухненския бокс, шмугнах се наоколо, докато не намерих една чаша, и си налях вода. В тъмното не можах да различа много от магическите неща, натрупани навсякъде, но пръстите ме сърбяха да ги изследвам. Не бях идиот, но знаех, че е по-добре да не пипам нищо. Да се прокълна със заклинание за черна магия щеше да е чудесен начин да завърша последните две седмици.
Стомахът ми къркореше, затова дръпнах хладилника и открих остатъци от вечерята предишната вечер, закуски, няколко бутилки сода и чекмедже, пълно с ябълки от овощната градина. Взех една и се върнах до леглото. Застанах до таблата и потупах замислено ябълката по устните си, като се вгледах в спящия мошеник.
Беше спасил младия дракон и възнамеряваше да издири митиците, които бяха забили харпун в ребрата на бедняка. Вече имах представа защо в криминалното му досие фигурираше и убийство.
Отмъстително правосъдие. Нямаше да подаде сигнал в полицията и да чака някой друг да арестува ловците на дракони. Щеше да ги открие и сам да се справи с правосъдието – и всичко, което полицията щеше да знае, беше, че Призракът отново е убил.
Сигурно трябваше да ме притеснява това, че планира да убива хора, но трябваше само да си помисля за агонизиращите писъци на младия дракон, за да се изпари тревогата ми. Призракът не беше добър човек, но в много отношения и аз не бях такъв.
Забих зъби в ябълката, готвейки се да отхапя, когато на вратата в другия край на стаята се чу тихо почукване.
– Друид? – Обади се един приглушен глас. Морган. Другите сигурно се бяха върнали от еднодневната си екскурзия и аз бях проспала всичко – или пък ме беше събудило тяхното завръщане.
Погледнах към Призрака, но той не се размърда.
Друго почукване, по-силно.
– Имам новини.
– Друидът не е тук в момента, – прошепнах аз, наблюдавайки го как спи. Да, беше изстинал. Беше покрит от главата до петите с драконова кръв и подозирах, че самосвал, който се блъска в къщата, няма да е достатъчен, за да го събуди.
– Друид! – Морган се обади, а в гласа ѝ се долавяше раздразнение. – Чух водата да тече. Знам, че си там.
О, по дяволите. Стиснах устни, след което вдигнах захвърлената черна тениска от един стол. Проверих я бегло – изглеждаше чиста – и я облякох. Тя се спускаше покрай дупето ми и покриваше бельото ми. Достатъчно добре. С ябълка в ръка прекосих стаята и отворих вратата.
Морган стоеше на горната площадка, със скръстени ръце.
– Най-накрая! Трябва да…
Тя прекъсна, а очите ѝ се разшириха до размерите на чинийки. Погледът ѝ се спусна към голите ми крака, върна се нагоре и се спря на тениската, която бях взела назаем.
Облегнах се с едно рамо на рамката на вратата, отхапах от ябълката си и зачаках.
През стиснатите ѝ зъби се разнесе задушлив звук.
– Какво правиш тук горе?
О, Боже. Това беше доста силна насмешка. Не си направих труда да скрия усмивката си. Знаех точно до какво заключение стига тя и наистина не ме интересуваше.
– Къде е друидът? – Поиска тя, като се озърташе така, сякаш бях потвърдила всяко нейно подозрение и недоброжелателна мисъл, която някога е имала за мен.
– Спи – казах аз, като си хапвах ябълка. – Какво искаш?
– Друид! – Изкрещя тя, като се наведе да види около мен.
– Той спи – повторих хладнокръвно аз. – Престани да крещиш.
– Той никога не би… с теб… – Тя се разпищя и замълча. – Трябва да говоря с него.
Отхапах още една хапка ябълка и дъвчех бавно.
– Спешно ли е?
– Не особено, но… – Тя се приближи със заплашителна стъпка. – Движи се, Виктория.
Имах ли някаква причина да я държа навън? Освен дребната ми неприязън към нея, неясното неудобство ме държеше на място. Призракът беше извън строя и не смятах, че е добра идея да допускам когото и да било до него, докато не се изправи отново.
Нима го защитавах? Сбърчих нос. Може би малко. Все пак човекът беше отровен.
– Не може да се направи – казах аз. – Или ми кажи какви са новините, или се върни на сутринта.
Тя се втренчи в мен с каменен поглед. Е, каквото и да беше, не можеше да е толкова важно.
Усмихнах се на зъбите ѝ.
– Приятна вечер, Морган.
И с това затворих вратата пред лицето ѝ и си тръгнах, мислено избърсвайки праха от ръцете си. Бизнесът е решен.
– Ха-хааааа – изръмжа хриплив глас.
Задъхах се и едва не се задавих с ябълката си. Призракът не беше помръднал – нито пък звучеше като грапав старчок. Вниманието ми се насочи към стаята и се спря върху две слаби петна червена светлина. Сърцето ми затрепери под ребрата и аз се запътих към шкафа.
На рафта имаше кръгла форма, бледа в тъмнината, в която светеха две светлини. Приближих се – и разбрах какво е това.
– Червенокоса лисица. – Стар, пожълтял човешки череп седеше на рафта, а от празните му очници се излъчваше слаба пурпурна светлина. Откритите зъби сякаш ми се усмихваха, а от неподвижната челюст отекваха груби думи. – Аз съм забавен! Колко дълго съм чакал бледата вещица да се задави с безволните си фантазии.
– Ти… какво? – Промълвих, а мозъкът ми бе зациклил на: – Черепът говори, черепът говори. – Защо, по дяволите, Призракът имаше череп в стаята си, камо ли говорещ такъв?
– Бледата вещица ще плаче тази нощ, знаейки, че друга жена топли леглото му. – Порочно подсмърчане. – Колко дълго е мечтала да бъде на твое място.
– Ехххх… може би не си забелязал, докато си се промъквал към нас, но всичко, което правехме, беше да спим.
– Но ще го направите – изпищя черепът. – Ти си жена. Не можеш да контролираш страстта си. Не можеш да овладееш похотливите си нагони. Всички жени са едни и същи, принудени от своята…
– Да, добре, разбрах.
– Бледата вещица притежава същата сладострастна перверзия, макар че друидът глупаво е пренебрегнал авансите ѝ. Той отрича естествената си…
– Уау, добре, стига толкова. – Извъртях очи. – Думата „граници“ означава ли нещо за теб?
Пренебрежително подсмърчане.
– Каква граница би могла да падне върху същество като моето…
– Няма значение. – Сарказмът очевидно не действаше на шовинистичните говорещи черепи. – Вече можеш да замълчиш.
Червеното сияние в очните му ябълки пламна.
– Осмеляваш се да ми говориш толкова смело, извратена девойко? Аз съм най-страховитият от дрангафарските лордове, които някога са управлявали… Какво правиш?
Наведох се, за да вдигна една празна картонена кутия. Когато я обърнах, забелязах рунически кръг, нарисуван отстрани. Хм, интересно. Каквато и да беше кутията, тя беше с големината на череп.
– Остави това, девойко! Не смей да си помислиш дори…
Поставих обърнатата кутия върху черепа и гласът му прекъсна с изненадваща рязкост. Хвърлих още един оценяващ поглед на руническия кръг, отстъпих назад, кимнах рязко, после се върнах в кухненския бокс, за да изхвърля ябълковата сърцевина и да си измия ръцете. Потиснах прозявката си, върнах се до леглото и се замислих за спящия друид.
Летаргия прониза тялото ми, твърде силна, за да е естествена – дълготраен страничен ефект от драконовата кръв. Със сигурност нямаше да сляза долу след конфронтацията с Морган, така че оставаше една възможност.
С лека усмивка за себе си се промъкнах в леглото и се вмъкнах под одеялото. Топлината ме облъхна и аз се свих по-близо до Призрака. По дяволите, не бях осъзнала колко хладна е стаята. Тъй като вече бях изхвърлила личното пространство през прозореца, когато се принудих да вляза в банята му, притиснах студените си крака към краката му.
Той вдиша рязко, после пъхна лицето си във възглавницата с раздразнено хъркане. О? Не е заспал толкова дълбоко, колкото си мислех.
Подпрях се с единия си лакът и го побутнах в рамото.
– Хей. – Още едно побутване. – Хей, друиде.
Той измърмори без думи.
– Говорещият череп не искаше да млъкне, затова сложих кутия върху него. Това добре ли е? – Побутнах го по-силно. – Слушаш ли?
С дълбоко, събуждащо вдишване той се обърна наполовина, притискайки ме с рамото си. Примигваше с кървави очи.
– Какво…?
– Сложих кутия върху гадния череп. Това проблем ли е?
Той се намръщи, после се претърколи настрани и се зарови в одеялата.
– Хей! Хайде, Призраче. Просто отговори. Лошо ли е, че го направих?
– За това е кутията – изръмжа той, а възглавницата заглуши гласа му. – И не ме наричай така.
– Да не те наричам как?
– Призрак. – Думата излезе неясна, а гласът му отново заспа. – Мразя това име.
– Тогава как да те наричам? – Ако кажеше „господин“, щях да го ударя.
Вместо това той отговори със сънливо мърморене, почти твърде тихо, за да го чуя.
– Зак.
Очите ми се разшириха.
– Зак?
– Мм. – Раменете му се отместиха при дълбоко вдишване и тялото му се отпусна. Изчаках минута, но той изчезна.
Загледах се в профила му, а сърцето ми се сви. Първо бях видяла лицето на прословутия Призрак, а сега бях научила и името му. За човек, който твърдеше, че не ми се доверява, той ме допускаше опасно близо – и с всяка разкрита тайна шансовете, че някога ще ми позволи да си тръгна, намаляваха до нула.

Назад към част 15                                                                  Напред към част 17

ГЛАВА 12
ТОБИАС

Моливът в ръката ми се счупи наполовина. Това беше третият такъв тази сутрин. Графитната линия на скицата ми го правеше неизползваем, затова го смачках в юмрук и го хвърлих към кошчето за боклук.
– По дяволите. – Изблъсках се от стола си и излязох от офиса. Какъв беше смисълът да работя? Не можех да се концентрирам, а бях толкова напрегнат, че офисните ми принадлежности плащаха цената за това.
Проверих отново телефона си. Ева я нямаше от два часа. Сигурно беше на летището, за да се качи на полета си. Добре ли беше? Тази сутрин изглеждаше уморена, ядосана и… наранена.
Ето защо никога не съм искал да се карам с нея. Защото това ме караше да се чувствам така, сякаш излизам от кожата си.
Изтеглих името и в телефона си, пръстите ми се наведоха над клавиатурата, за да и изпратя съобщение. Но какво трябваше да кажа? Съжалявам? Да, бях опитал това тази сутрин.
Пътувай безопасно.
Написах го. Изтрих го.
Липсваш ми.
Напиши. Изтрий.
Остани.
Изтрий.
Беше твърде късно. След кавгата ни почти я бях избутал през вратата. Освен това, ако тя искаше да остане, това трябваше да е нейно решение.
Може би беше добре, че нямаше да се виждаме няколко месеца. Може би дотогава чувствата ни нямаше да са толкова сурови. Тя щеше да се е установила в Лондон и може би щеше да има по-добра представа колко време ще отнеме тази работа.
Аз просто трябваше да изчакам.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Месеци? Няма как да стане. Само за един час се бях преобърнал наопаки. Как щях да издържа месеци?
Тази сутрин къщата, моето убежище, беше празна. Скоро ароматът и щеше да изчезне. Щях да забравя как изглеждаше, когато тя седеше на острова. Щеше да ми липсва, че е до мен на дивана за филмите на Hallmark.
Наистина ли това беше дом, щом сърцето ми беше на път за Лондон?
Ухото ми бе привлечено от тропота на стъпки по стълбището, последван от звънеца на вратата. Ева ли беше? Беше ли се върнала? Запътих се към вратата и я отворих.
– Здравей. – Мадокс вдигна брадичката си.
Раменете ми паднаха.
– Здравей.
– Надяваш се да съм някой друг?
– Ева. – Махнах му да влезе. – Тя замина тази сутрин.
– За Лондон? – Попита той, разкопчавайки палтото си.
– Да. – Прибрах ръцете си в джобовете, а после ги освободих. Прокарах длан по бузата си, после през косата си. Ако не помръдна, имах чувството, че ще експлодирам. – Какво става?
– Просто дойдох да те проверя.
Примигнах.
– Защо?
Мадокс се ухили.
– Защото съм ти брат. И по всичко личи, че съм дошъл точно навреме. Ако продължаваш да си търкаш брадата така, няма да ти се налага да се притесняваш за бръсненето.
– А? О. – Пуснах ръката си от челюстта. Тя влезе в джоба ми и веднага се върна обратно.
– Говори с мен. – Мадокс плесна с ръка по рамото ми и ме дръпна към всекидневната. Той ме насочи към стола, а сам седна на ръба на дивана. – Говорите ли за бебето?
– Да. – Седях цели пет секунди, преди да се изправя на крака. – Снощи се скарахме. Казах и, че смятам, че бебето трябва да живее тук с мен, тъй като тя пътува навсякъде.
Мадокс се напрегна.
– Как мина това?
– Не добре.
– Какво каза тя, когато я попита дали не би обмислила да остане в Монтана?
– Не съм я питал.
– Какво? Защо не? – Той ме погледна така, сякаш ми бяха пораснали две глави.
– Защото е сложно.
Той се облегна по-дълбоко на дивана, като преметна ръка през облегалката.
– Имам време за сложни неща.
Издишах дълго.
– Не искам тя да остане, защото съм я помолил. Искам тя да остане, защото иска да остане. Защото иска мен.
– Това е справедливо.
Обиколих камината, а сърцето ми се сви в гърлото. Тя искаше ли ме? Може би преди вчера щеше да го направи? Но след вчерашната вечер…
– Тя е единствената – признах. – Винаги е била.
– Не мислиш ли, че тя изпитва същото?
– Не знам, – прошепнах аз. – Някога – да. Но после я помолих да се омъжи за мен и… не сме женени.
Устата на Мадокс се отвори.
– Чакай. Ти и предложи? Кога?
– При дипломирането.
– Никой не ми каза това.
– Защото не казах на никого. Ти си първият човек, на когото съм казал. Беше… унизително.
– Мога да си представя. Но ние щяхме да разберем. Щяхме да бъдем там.
– Знам, – промълвих аз. – Мисля, че част от причината да не кажа на никого беше, че защитавах Ева. Не искам никой да я мрази. Особено мама.
Мадокс се наведе напред, като подпря лакти на коленете си.
– Значи не си я помолил да остане, защото се притесняваш, че тя отново ще ти откаже.
Потупах носа си.
– Ще бъде добре. Ще разберем това. Работих върху някои скици за твоето жилище. Искаш ли да ги видиш?
– Не. – Подигра се той. – Не ми пука за къщата. Ти не си добре, Тобиас.
Не, не бях.
Гърдите ми бяха прекалено стегнати. Крайниците ми бяха слаби.
– Не знам какво да правя. Искам да бъда до нея. За бебето.
– Трябва да и кажеш как се чувстваш. Ако искаш тя да остане, помоли я. Може би тя ще те изненада.
Може би ще го направи. В общи линии тя беше казала това снощи, нали? Или просто бях чул това, което исках да чуя? Разговорът ни се превръщаше в мъглявина, а нарастващото пулсиране зад слепоочията ми не помагаше.
– Ами ако не го направи?
– Тогава ти знаеш, – каза той. – Можеш да я оставиш да си отиде.
Дали някога щях да пусна Ева да си отиде?
– Ами, в момента съм някак прецакан. Тя е на път за Лондон.
– И?
Погледнах го отстрани.
– И какво? Аз работя тук. Домът ми е тук. Щом получа почивка в графика си, ще планирам пътуване или нещо подобно.
– Или можеш да отидеш днес. – Мадокс се изправи и заобиколи масичката за кафе, за да застане пред мен. – Семейството е на първо място, Тобиас. Приеми го от човек, който се е борил с тази концепция. Ще съжаляваш за всичко останало.
– Аз избирам семейството. Мама. Татко. Хийт. Сега се местиш у дома.
– Ние винаги ще бъдем семейство. Но не сме твоето семейство. Твоето. Това, което ти създаваш. Обичам мама и татко. Теб и Хийт. Но моето семейство е Вайълет. И за дъщеря ми няма нищо, което не бих направил.
Моето семейство. Имаше само един човек, с когото исках да го изградя.
– По дяволите.
– Да.
– Трябва да отида на летището.
– Хайде да вървим. – Той се запъти към вратата, сваляйки якето си от куката.
Изтичах, за да взема ключовете и портфейла си от кухненския плот, като претърсвах трескаво къщата. Какво още ми трябваше? Дрехи? Тоалетни принадлежности?
– Паспорт – нареди Мадокс, сякаш можеше да чете мислите ми.
– Добре. – Тръгнах към сейфа в гардероба си и набрах кода. С паспорта в ръка оставих останалото. В Лондон имаше магазини. Можех да си взема неща от първа необходимост като четка за зъби и сапун за престоя.
Минах покрай скрина, мислейки си, че мога да пъхна поне чифт чисти боксерки и чорапи в джоба на палтото си. Отворих горното чекмедже и замръзнах. Имаше само едно нещо, което ми трябваше.
Пръстен. Може би го бях пазил през всичките тези години, защото дълбоко в себе си се надявах на втори шанс да го сложа на пръста на Ева.
Навлякох палтото и сложих кутийката в джоба, който беше най-близо до сърцето ми. Мадокс вече беше в джипа си, когато излязох на студа. В момента, в който седнах на мястото си, той се измъкна от алеята и тръгна по пътя.
– Самолетът ми е в хангара – каза той. – Знаеш ли маршрута на полета и? Кога ще кацне в Лондон?
– Не. Предполагам, че първо ще замине за Сиатъл. – Трескаво превключвах между приложенията на авиокомпаниите, проверявайки възможностите си. – Има полет дотам след час. След това има три часа престой.
Днес имаше само два полета от Сиатъл до Лондон. Надявах се да избера правилния. Надявах се, че тя щеше да отиде първо в Сиатъл, а не в Денвър или Солт Лейк.
– Моят пилот ще те закара до Хийтроу. Ще трябва да спрете само за гориво.
– Но ако успея да я настигна, тогава ще се кача на нейния полет до Лондон. – Дори и да ми беше ядосана, щяхме да бъдем в един и същи самолет. – Нека видя какво мога да направя, когато стигнем до летището.
Той кимна и натисна педала на газта.
Паркирахме в зоната за товарене, като на Мадокс не му пукаше дали ще го теглят. Той се залепи до мен, докато тичах при една служителка и я молех да ми намери полет до Лондон.
Ноктите и бяха дълги и тракаха по клавиатурата, докато пишеше. После по лицето и се разля бавна усмивка.
– Вие сте на следващия полет до Сиатъл. След това съм ви записала на връзката до Лондон. Има едно свободно място. Не е евтино.
Подадох и кредитната си карта.
– Резервирай.
– Обади се, ако заседнеш – каза Мадокс. – Ще изпратя моя пилот да те вземе.
– Благодаря.
Той се усмихна.
– Иди да я вземеш.
– Ще го направя. – Сърцето ми се разтуптя. Това се случваше. Оставях всичко зад гърба си, за да преследвам моята жена.
И с всяка клетка в тялото си знаех, че това е правилният избор.
Брат ми махна с ръка и тръгна към вратата, но аз го спрях, преди да стигне твърде далеч.
– Мадокс?
Той се обърна.
– Да?
– Радвам се, че си у дома.
– И аз. – Още едно махване и той се промуши през хората, преди да изчезне навън.
Служителката ми подаде билетите и аз се измъкнах от гишето, като поех по стълбите към охраната вземайки по две наведнъж. Свалих колана си и се опитах да събуя обувките си. След това зачаках на опашката, като пренасях тежестта си между краката, докато четиримата души преди мен преминаваха през скенера с бързината на охлюв.
Хайде. Бързах да стигна до изхода си и… да почакам.
Адреналинът течеше във вените ми, а темпото беше мъчение. Но най-накрая вече марширувах през терминала.
Сканирах дисплеите, за да се уверя, че се движа към правилното място. Минах покрай празно място за сядане и видях само един човек срещу стъклото. Краката и бяха прибрани в стола, докато гледаше навън и през пистата. Червеното и палто обгръщаше слабата и фигура.
Стъпките ми се забавиха.
Познавах това червено палто.
– Какво, по дяволите… – Промених посоката, като се насочих право към прозореца. Това реално ли беше? – Ева?
Тя се дръпна и се насочи към гласа ми. Лешниковите и очи бяха пълни със сълзи.
– Тобиас?
– Мислех, че полетът ти е в десет.
– Беше. – Тя избърса яростно бузите си и седна по-изправена. – Изпуснах го.
Затова ли плачеше?
– Има още един след час.
– О, ще се опитам… изчакай. Откъде знаеш това? Какво правиш тук?
Седнах на стола до нейния.
– Вземам полета за Сиатъл след час. След това с прекачване до Лондон.
– Какво?
– Защо изпусна полета си?
Тя вдигна рамо.
– Заседнала съм.
Взех дясната и ръка в моята, като свих пръстите ни заедно. След това потупах палеца си по показалеца и.
– Едно. Две. Три. Четири.
Тя подсмръкна.
– Обявявам война на палците.
– Разклати се. – Палците ни се докоснаха. – Победителят задава първия въпрос.
Тя дори не оказа съпротива и палецът ми моментално хвана нейния.
– Защо си заседнала?
– Защото не съм сигурна дали не правя огромна грешка.
– Започни отново. – Направихме още един дуел с палци, като тя отново ме остави да спечеля.
– Искаш ли да отидеш в Лондон?
– Не. Да. – Очите и се напълниха. – Не знам.
– Какво ще кажеш, ако дойда с теб?
Брадичката и трепна.
– Наистина?
– Наистина. Ако дойда с теб в Лондон, ще искаш ли да отидеш?
– Да. Но… какво тогава?
– Не знам, бейби. – Пуснах ръката и, за да очертая лицето и. – Не знам. Но можем да започнем с това пътуване. После следващото. Това, което знам, е, че не мога да те оставя да си тръгнеш. Така че, ако това означава, че отивам с теб, тогава съм тук.
– Тобиас, аз… – Тя поклати глава. – Какво искаш да кажеш?
– Обичам те.
Падна още една сълза.
– Аз също те обичам.
Притиснах устните си към нейните, преглъщайки стон. Сълзите и продължаваха да падат, капеха върху лицето ми, но докато я целувах, тя започна да се смее, прилепвайки се към мен, както и аз към нея, докато едно гърлено изреваване от страна на агента на портала не ни раздели.
– Наистина ли ще дойдеш с мен в Лондон?
– Няма да те помоля да останеш, – казах аз. – Не защото не искам да останеш, а защото смятам, че ще го направиш. Би останала заради мен и бебето, въпреки че не си готова. Искаш Лондон. Така че Лондон е това, което ще направим.
– Бих останала.
Да, би останала. Но аз нямаше да я накарам да избира. Нямаше да бъда мъжът, който задушава мечтите ѝ и поставя ултиматуми. Тя заслужаваше нещо по-добро.
– Какво ще кажеш за още едно приключение? Да се справим с Лондон. След това ще решим какво следва. Заедно.
– Сигурен ли си? Ами твоят дом? Семейството ти?
Прибрах кичур коса зад ухото и.
– Гледам семейството си. Гледам дома си.
– Отдавна не съм имала дом, истински дом.
– Сега имаш. – Целунах я по челото, после отново взех ръката и. – Палците се борят да видят кой ще получи билета ми за първа класа.
Тя ми се усмихна злобно. Този път нямаше да ме остави да спечеля.
– Започваш.

Назад към част 12                                                                Напред към част 14

Глава 6

Кацнахме в Чешир, Англия, който за щастие беше само на кратък полет от Лондон. Шофьорът вече ни чакаше и непознатият шофьор ни откара в имение, което изглеждаше като от сериала „Абатство Даунтън“. Шофьорът ни закара и след това потегли, оставяйки ни пред голямата двойна врата на имението.
Те се отвориха, преди Менчерес да почука, и разкриха поразително красив вампир с ярки тюркоазени очи и дълга до раменете кестенява коса. Имах време да забележа особеностите на лицето и косата му, защото след един поглед държах погледа си твърдо насочен нагоре. Влад измърмори проклятие, дори когато голият вампир изпусна раздразнено хълцане.
– Каза, че е спешно, Менчерес, така че влезте.
– Иън – каза Менчерес с укорителен тон. – Трябваше поне да се облечеш.
Иън погледна надолу, сякаш едва сега осъзна, че единственото нещо, което носи, е много интимно поставен сребърен пиърсинг.
– Виждаш ли на лицето ми жена, висока седем фута? – Попита той с разговорен тон. – Не, защото спрях да правя това, което правех, и опразних къщата си, както поиска, така че най-малкото, което можеш да направиш, е да не ми се караш, че не съм облякъл смокинг.
Бях толкова изненадана от графичното описание, че не знаех как да реагирам. Приятно ми беше да се запозная с теб, но това не изглеждаше приложимо. Съжалявам, че прекъсвам кунилингуса ти! Вероятно беше по-подходящо, но не смятах да кажа и това.
– А, но коя е тази? – Продължи Иън, като наведе глава около Влад, за да ме погледне по-добре. – Мммм, не е ли зашеметяваща? Ако тя е моята утешителна награда, тогава приемам…
– Тя е моята съпруга – изръмжа Влад, преди да успея да поправя погрешното предположение. – И ако членът ти трепне още веднъж, докато я гледаш, ще го изгоря.
– Влад, ти се закле – каза ниско Менчерес.
– Кастрацията няма да го убие – отвърна веднага Влад. – Животът му беше всичко, което обещах, а крайниците му могат да израснат отново.
Вместо да се разтревожи, Иън се засмя.
– Ето че си мислех, че днешният ден ще бъде скучен. Сега просто трябва да знам какво е довело прословутия Император до моята врата, особено ако е толкова важно, че моят баща те е накарал да се закълнеш да не ме убиваш.
Неговият баща. Хвърлих изненадан поглед към Менчерес. Иън не изглеждаше като типаж, който сдържаният вампир би избрал за член на рода си. И какво си беше помислил Иън, като беше сложил среброто там? Можеше дори да не забележи, ако Влад изгори члена му. В момента трябваше да гори като в ад.
– Сигурен ли си, че не познаваш никой друг? – Обърна се към Менчерес Влад, без да се движи, за да влезе в къщата.
– Малко вампири са достатъчно глупави, за да рискуват гнева на Пазителите на закона, като практикуват магия, а още по-малко са живите след такова безразсъдно неподчинение – отвърна Менчерес. Иън сви рамене, без да оспорва нито едно от обвиненията. – От всички тях Иън е единственият, на когото се доверявам… след като си осигуря думата му, тоест.
– Менчерес, ти ме нарани – каза Иън, като звучеше наранен.
– Не се шегувай с мен. – Новият тон на Менчерес ме стресна. Никога преди не го бях чувала да повишава глас. – Както познавам Влад, така познавам и теб. Ти би подвел Влад за собствено забавление, да не говорим, ако някой ти предложи финансов стимул. Ето защо ще обещаеш да проявиш към Влад и съпругата му същата лоялност, каквато би проявил към мен, и ще се закълнеш в любовта, която изпитваш към мен.
Устата на Иън се сви в нещо, което можеше да се нарече само надуване.
– Това не е честно.
– Закълни се – настоя Меншерес. – И преди да продължиш да спориш, кога за последен път съм те молил за услуга? Наистина ли ще ми откажеш сега?
– Не – каза Иън, като думата сякаш се вкисна в гърлото му. – Ти си един от само четиримата души, на които никога не бих отказал. Много добре, кълна се в любовта си към теб, че ще покажа на Цепеш и съпругата му същата лоялност, която бих показал на теб по време на изпълнението на каквато и да е задача, за която се каниш да ме заговориш.
Клетва с условия, но тогава Влад също имаше условия. Освен това, ако успеехме, нямаше да имаме нужда от лоялността на Иън, след като развалим заклинанието, което ме свързваше с Мирча.
Менчерес се обърна към Влад.
– Виждаш ли? – Каза той по обичайния си спокоен начин. – Сега, когато това е решено, можем да продължим.
Влад погледна Менчерес по начин, който ме накара да се запитам дали не се готви да ме хване за ръката, да се обърне и да си тръгне. Накрая обаче сви рамене, сякаш искаше да каже: „Така да бъде.“
– Обещанието ми е невалидно, ако предадеш мен или Лейла – каза Влад на Иън, като му хвърли най-очарователната си усмивка. – И в такъв случай смъртта ще е милост в сравнение с това, което ще ти направя.
Иън извъртя очи.
– Запази си заплахите. Благодарение на обещанието, което Менчерес изтръгна от мен, нямаш нужда от тях. А сега, в какви магически неприятности възнамеряваш да се забъркаш? Трябва да е нещо повече от произнасяне на обикновено заклинание, иначе Менчерес щеше да го направи сам. Преди магията да бъде забранена, той беше един от най-добрите практикуващи наоколо.
– Това включва заклинание, но ние не искаме да правим такова – каза Влад. – Трябва да го развалим. За целта ще ни трябва достъп до майстори магьосници с още по-големи умения от Менчерес.
Иън хвърли раздразнен поглед към баща си.
– Ако искаше да ме убиеш, можеше да избереш по-хубав начин да го направиш.
– Това е важно, Иън – каза Менчерес тихо.
– Защо? – Попита Иън, като се обърна към Влад. – Омръзна ли ти да убиваш враговете си по огнен начин?
Отговорих, преди Влад да успее.
– Закърмена съм с един некромант, който е държан като заложник от хора, които искат смъртта му. Ако той умре, нашата връзка означава, че и аз ще умра, така че единствената ни възможност е да намерим някой по-могъщ, който да прекъсне тази връзка.
Иън ме погледна. Не по перверзния начин, както първия път, а студено, сякаш не му пукаше дали ще падна мъртъв в краката му точно в този момент. След това погледна към Менчерес. В бърза последователност по чертите му преминаха обич, примирение и раздразнение. Не знаех какво да правя с тази смесица, нито с признатата склонност на Иън да нанася удари в гърба с цел печалба или забавление, но Менчерес трябва да вярва, че ще удържи на думата си, иначе нямаше да сме тук. Поради това нямахме друг избор, освен да се доверим и на Иън. Засега.
Накрая изражението на Иън се успокои и стана весело и самоуверено. Когато той се усмихна и увеличи силата на и без това ослепителната си външност, всъщност усетих инстинктивно женско трепване, което моментално потиснах.
– Кой изобщо иска да живее вечно? – Каза Иън. – Добре, тогава ще започнем с едно магическо спийкзи в сърцето на Лондон. И се надявам, че си толкова издръжлива, колкото е Цепеш, моя прекрасна гарвановокоса мадамо, защото ще стане опасно.

Назад към част 5                                                                   Напред към част 7

Глава 30

Сигурно цяла седмица съм пътувал по света. Първо отидох в снежния Джорджтаун и намерих онази крехка, жалка млада жена, която моята смъртна същност беше изнасилила по толкова непростим начин. Като екзотична птица ме гледаше сега тя, мъчеше се да ме види добре в миризливия мрак на странното малко ресторантче за смъртни, не искаше да признае, че тази среща с „моя френски приятел“ изобщо се е случила, а после се зашемети, когато сложих в ръката ѝ старинна броеница, направена от изумруди и диаманти.
– Продай я, ако искаш, скъпа – казах аз. – Той искаше да я имаш за каквато цел пожелаеш. Но ми кажи едно нещо. Заченахте ли дете?
Тя поклати глава и прошепна думата „не“. Искаше ми се да я целуна, тя отново беше красива за мен. Но не смеех да рискувам. Не само че щях да я уплаша, а и желанието да я убия беше почти непреодолимо. Някакъв свиреп чисто мъжки инстинкт в мен искаше да я поиска сега, просто защото преди това я бях поискал по друг начин.
За няколко часа си тръгнах от Новия свят и нощ след нощ се скитах, ловувайки в кипящите бедняшки квартали на Азия – в Банкок, Хонконг и Сингапур, а след това в мрачната и замръзнала Москва и в очарователните стари градове на Виена и Прага. За кратко отидох в Париж. Не отидох в Лондон. Усилих скоростта си до краен предел; издигах се и се потапях в тъмнината, като понякога слизах в градове, чието име не знаех. Непрекъснато се хранех сред отчаяните и покварените, а от време на време и сред изгубените, лудите и чисто невинните, които попадаха под погледа ми.
Опитвах се да не убивам. Опитах се да не убивам. Освен когато обектът беше почти неустоим, злодей от първа величина. Тогава смъртта беше бавна и жестока, а когато свършеше, бях също толкова гладен и тръгвах да търся друг преди изгрев слънце.
Никога не съм бил толкова спокоен с моите сили. Никога не бях се издигал толкова високо в облаците, нито пък бях пътувал толкова бързо.
С часове се разхождах сред смъртни по тесните стари улици на Хайделберг, Лисабон и Мадрид. Минах през Атина, Кайро и Маракеш. Разхождах се по бреговете на Персийския залив, Средиземно и Адриатическо море.
Какво правех? Какво си мислех? Че старото клише е вярно – светът е мой.
И където и да отидех, давах да се разбере за моето присъствие. Оставих мислите си да се излъчват от мен, сякаш бяха ноти, изсвирени на лира.
Вампирът Лестат е тук. Вампирът Лестат си отива. Най-добре е да отстъпиш.
Не исках да виждам останалите. Всъщност не ги търсех, нито отварях ума или ушите си за тях. Нямах какво да им кажа. Исках само да знаят, че съм бил там.
Долових звуците на безименни хора на различни места, непознати за нас скитници, случайни нощни същества, които бяха избягали от късното клане на нашия вид. Понякога това беше просто мисловен проблясък на мощно същество, което в един момент забулваше съзнанието си. Друг път това беше ясният звук на чудовище, което се носеше през вечността без хитрост, история или цел. Може би такива неща винаги ще има!
Сега разполагах с вечността, за да се срещна с такива същества, ако някога ме обземе желание. Единственото име, което чух, беше Луи. Луи.
Нито за миг не можех да забравя Луи. Сякаш някой друг пееше името му в ухото ми. Какво щях да направя, ако някога отново го зърнех? Как щях да овладея темперамента си? Ще се опитам ли изобщо?
Най-накрая се уморих. Дрехите ми бяха на парцали. Не можех повече да стоя далеч. Исках да се прибера у дома.

Назад към част 30                                                                 Напред към част 32

***

Тази нощ беше вълшебна. Върнаха се в къщата на Ред в Кънектикът и той ѝ позволи да шофира чак до вкъщи. Колата се управляваше като насън, макар че тя трябваше да свикне с това, че педалът на газта реагира толкова отзивчиво. Само един грам натиск от крака ѝ и колата щеше да скочи напред. На Ред сякаш му харесваше да я гледа как се мъчи да контролира звяра, както той го наричаше.
Това правеше шофирането забавно и различно. Ред се държеше така, сякаш от раменете му бе паднала огромна тежест. Той се шегуваше с нея и се държеше непринудено и лекомислено.
Когато се прибраха вкъщи, той я пренесе през прага на входа на главната зала, като и двамата се кикотеха като ученици. А след това се качи направо в спалнята, където тя легна на леглото, а той я гледаше дълбоко в очите и.
Двамата се гледаха дълго и се усмихваха.
– Мога да гледам в очите ти цяла нощ – каза той, като отметна косата и от челото. – Мислех, че съм те изгубил завинаги, но ти си тук с мен. Това е като сън.
– Толкова се радвам, че дойде и ме намери тази вечер – каза тя.
– Винаги ще идвам за теб – каза и той. – Винаги.
– И никога не ме пускай на друг курс по йога – засмя се тя.
– Никога. Отсега нататък ще получаваш частни уроци.
– Кажи ми, че никога няма да ме оставиш да си тръгна – прошепна тя.
– Никога няма да те пусна.
– Обещай ми.
– Обещавам, кълна се във всеки бог във вселената. – Той целуна нежно устните ѝ и тя отвори уста за него. Никол сложи ръце на гърдите му и ги прокара надолу към корема му, усети как цялото му тяло потрепва, когато го докосна.
– Искам да правиш любов с мен – прошепна тя.
Той започна бавно да я съблича, а тя събличаше него. Издърпа блузата му над главата и прокара ръце по стегнатите му коремни мускули.
– Никол… – изстена той.
И двамата вече бяха свалили блузите си. Никол беше само по сутиен, а Ред плъзна ръце под него и погали зърната ѝ, натисна сутиена нагоре, докато той не се откъсна изцяло от нея, разкривайки голите ѝ гърди. Тя се засмя.
– Какво е това, трик, който си научил през всичките тези години на женкарство?
– За първи път се случва, кълна се – каза той и вдигна ръка.
– Не знам дали ти вярвам. Но всъщност не ми пука. Целуни ме.
И той я целуна, по-страстно от всякога. Те се наслаждаваха един на друг, като не бързаха, нищо не беше прибързано. И за първи път Никол усети, че той ще ѝ позволи да поеме малко контрол, ако иска. Позволяваше ѝ да го докосва, без да иска разрешение, дори ако искаше да докосне голата му кожа.
Този нов обрат някак си направи контакта между тях още по-интимен.
Ред я целуна по устните, а след това я целуна по челото. След това целуна бузите ѝ и клепачите ѝ, когато тя затвори очи.
– Никога не спирай да ме целуваш – каза му тя.
И той допря устни до всеки сантиметър от горещата ѝ кожа. Ръцете ѝ, раменете ѝ, шията ѝ. Прекарваше време в целуване и гризане на ушите ѝ, шепнеше ѝ любовта си към нея.
– Бих направил всичко за теб, Никол. Само ми кажи. – Тя му промълви да продължи да прави това, което правеше.
Той облизваше зърната ѝ, като първо стимулираше едното, а след това и другото, докато те се изправиха. Той прокара пръсти по зърната ѝ и тя изстена, викайки. Ред се наведе отново и обходи зърното ѝ с език, а след това започна да смуче и да смуче.
– О, Боже – извика тя. – Не спирай, усещането е толкова хубаво. Моля те, не спирай.
Той смучеше и облизваше, а усещането беше невероятно. Хлъзгавата ѝ долна част се овлажняваше, докато той продължаваше да ѝ доставя удоволствие. Скоро той се спусна върху нея и всяко усещане, което изпитваше, докато устните и езикът му изследваха входа ѝ, беше като разцъфнал фойерверк – всяка нова експлозия предизвикваше верига от други експлозии.
Със затворени очи тя виждаше експлозиите в съзнанието си, разцъфнали в най-различни цветове и форми.
– О, Боже, Ред! – Извика тя, когато пръстите му започнаха да стимулират клитора ѝ в същото време, когато езикът му се плъзна в нея.
Експлозиите вече достигаха кресчендо и тя крещеше в пълна изоставеност. Цялото ѝ тяло се свиваше като от болка, но това изобщо не беше болезнено – просто беше толкова интензивно и всяко нервно окончание беше чувствително до такава степен, че вече беше прекалено.
Тя изпита най-силния, дълбок, освобождаващ оргазъм.
След като свърши, тя лежеше и дишаше учестено, а сърцето ѝ биеше учестено. Едната ѝ ръка се полюшваше слабо към лицето ѝ.
– О, Боже. Не мога… дори не мога да говоря в момента.
Ред се плъзна до нея, притискайки топлото си тяло към нейното. Устните му се допряха до бузата ѝ, а след това и до ухото ѝ.
– Да те гледам как изпитваш удоволствие от това, което правя, е най-невероятното нещо, което някога съм изпитвал – каза и той. – Никога няма да ми омръзне да те правя щастлива, Никол.
– А ти? – Каза тя.
– Ами аз?
Тя се обърна към него, възвръщайки част от разсъдъка си.
– Искам да ти доставя удоволствие.
– Всичко е наред – каза той, целуна я леко по челото и погали косата ѝ. – Тази вечер не става въпрос за мен.
– Но е за мен – каза му тя. И тогава целуна голите му гърди, облизвайки солената му кожа, опитвайки зърната му. Тялото му беше твърдо като скала, отчасти от възбуда, но тя знаеше също, че това е трудно за него. Беше се отказал от част от легендарния си контрол за нея.
Тя щеше да се погрижи да не съжалява за това.
Никол целуна корема му, като го облиза до мястото, където върхът на еректиралия му пенис се усещаше през панталоните. Тя бързо ги разкопча, докато Ред стенеше от очакване. Тя смъкна боксерките му едновременно с панталоните и след това нежно целуна върха на красивия му член.
Тялото му се напрегна още повече, но тя разбра, че това е от удоволствие.
– Мисля, че след малко ще експлодирам – прошепна той хрипливо. – Не мога да се контролирам.
– Не е нужно – каза тя и се усмихна, докато го поемаше в устата си, отначало деликатно. Но след това агресивно се плъзна надолу по ствола му и го поемаше все по-надолу и по-надолу, а той забиваше бедрата си в нея.
– Не мога да издържа, усещането е твърде шибано – изсъска той през зъби.
Тя започна да гали основата на пениса му, докато се поклащаше нагоре-надолу по главата и горната част на мъжествеността му. Никога през живота си не беше усещала нещо толкова твърдо; той беше като стомана.
И тогава той избухна, викайки, когато свърши.
Тя пое всичко, поглъщайки го точно както миналата седмица. Само че този път беше избрала да го направи, беше поела контрола над него в свои ръце. Никол се наслаждаваше на кулминацията му поне толкова, колкото и той, и самата тя изпита малка вълна от оргазъм, когато той свърши в топлата ѝ, влажна уста.

***

После тази нощ, след като и двамата се бяха изкъпали и преоблекли, Ред поръча китайска храна и тя беше доставена до вратата им.
– Най-добрата в цял Кънектикът – каза ѝ той, докато носеше найлоновите торбички, пълни с храна за вкъщи, в трапезарията.
Беше малко странно да се храни в такава луксозна стая, особено като се знаеше, че само преди няколко дни тя е била сцена на избухването на Ред. Нямаше обаче и следа от разрушенията – стаята беше безупречна, както и първия ден, в който я беше видяла.
Той отвори малките кутийки и разпредели храната в красиви чинии за двамата. След това седнаха един до друг на голямата дървена маса и започнаха да ядат, като си говореха и се смееха.
– Защо Глен мига толкова много? – Попита го тя.
Той я погледна.
– Не знам за какво говориш – каза той, а след това започна да мига бързо.
Никол сложи ръка на устата си, за да прикрие смеха си – едва не изплю храната си.
– Мислиш ли, че Реми може да е бисексуална? – Попита тя.
– Не бъди смешна. Тази жена никога не е докосвала мъж през живота си. – Тя отново се захили.
– Ред!
– Сериозно говоря – каза той. – Защо мислиш, че и харесва да те държи в офиса до късно през нощта?
– Замълчи.
Той се усмихна.
– Не бива да говоря извън работните отношения. Искам да кажа, че тя не ти е споменавала нищо за това.
– Не, но просто имам това усещане.
Той грабна с ръка едно свинско шишче и отхапа огромна хапка.
– Никол, искаш да ми кажеш, че имаш Радар за това?
Тя му се усмихна.
– Приятно ми е да те видя така. – Тя постави краката си в скута му, докато въртеше малко макарони на вилицата си.
– По какъв начин?
– Спокоен. Забавен. Да бъдеш себе си.
Той ѝ се усмихна.
– Ти разкриваш най-доброто в мен, Никол.
– Не винаги.
– Винаги. – Той изведнъж постави чинията си на масата. – Чакай малко. – Свали леко краката ѝ от скута си и излезе от стаята.
– Къде отиваш?
– Веднага ще се върна! – Извика той и тя чу стъпките му да се отдалечават по коридора.
Тя продължи да яде храната. Беше гладна – Ред беше прав, като казваше, че това е най-добрата китайска храна в Кънектикът. Не можеше да си представи нищо по-вкусно от това.
Няколко минути по-късно той се върна със странен блясък в очите.
– Какво правиш? – Попита тя и седна по-изправена на стола си, вече подозрителна.
– Поправям една голяма грешка, която направих – каза и той.
– Какво? За какво говориш? – Попита тя, докато той вървеше право към нея.
И тогава той падаше на колене точно пред нея и разкриваше
годежния пръстен в дланта си.
– Моля те, прости ми и ме направи най-щастливия, най-гордия мъж на света. Никол, все още ли ще се омъжиш за мен?
Това беше второто предложение и тя знаеше какво ще си помисли за него всеки човек в живота ѝ. Но все още не ѝ пукаше, защото дълбоко в себе си знаеше, че е правилно. Тя се усмихна със сълзи на очи.
– Да, разбира се, че ще го направя.
Той сложи пръстена на пръста ѝ, а след това се прегърнаха и целунаха.
Сега нещата наистина бяха различни, помисли си тя, изненадана от промяната в него.
Той се изправи на крака и отново седна до нея, а двамата довършиха храната си.
Когато се напълни до степен, в която щеше да се пръсне, Никол потупа стомаха си. Някак си потупването по корема я накара да мисли за бременността и майчинството.
А това я накара да си спомни за майката на Ред и за ужасния начин, по който се беше отнасяла с него, когато беше израснал.
– Чудех се – каза тя внимателно, без да иска да го разстройва след толкова невероятна нощ заедно.
– Да? – Попита той, попивайки ъгълчетата на устата си със салфетка.
– Все още ли поддържаш връзка с майка си?
За част от секундата тя видя как охраната му се вдига – като желязна порта, която внезапно се затваря. Очите му моментално станаха студени и далечни, а челюстта му – твърда. Но после сякаш усети какво се случва и съзнателно се насили да я остави.
Опита се да се усмихне.
– Имам контакт с нея. Най-вече защото брат ми все още е толкова близък с нея.
– Кога се виждаш със семейството си?
Той въздъхна.
– Предимно по празниците. Но определено си говорим често – малко прекалено често за моя вкус. Тя ми се обажда вероятно веднъж месечно.
– Питал ли си я някога защо е направила тези неща с теб?
– Шегуваш ли се с мен? – Той се засмя горчиво. – Определено не си се срещала с майка ми, ако изобщо задаваш този въпрос.
– Не мисля, че бих могла да се справя с нея.
Очите му се впиха в нейните и той просто ѝ позволи да го види. Очите му бяха тъжни, осъзна тя. Той беше тъжен човек в много отношения, под всичко това. И тя го обичаше заради тъгата, мрака и сложността му – и заради хумора му. Ред Джеймисън, под всички пластове блясък и разкош, под проблемите с контрола, гнева и страха да се доверява на жените – беше сладка душа.
Никол си мислеше, че всичко, което е изградил – всички бизнеси, известността, богатството и публичната му личност – са само защита за чувствителния човек, който все още съществува в центъра на всичко това.
– Ти си добър човек – каза му тя и го погали по бузата.
Той се усмихна и тя можеше да каже, че е малко захласнат.
– Никой досега не ми е казвал това – прошепна той.
– Но е вярно. Не го казвам просто така.
Той ѝ се усмихна.
– Благодаря ти, ангеле мой. Благодаря ти.

Назад към част 14                                                  Напред към част 16

ОРИОН

Дарси ме преследваше в дългата трева, далеч отвъд сблъсъка на битката, и аз свалих меча си, когато бях достатъчно далеч, за да защитя бягащите бунтовници, и се обърнах към нея, а сърцето ми беше стиснато в хватката на звездите, които ме наблюдаваха отгоре, и съдбата ми беше на път да се реши, когато я оставих да дойде при мен.
Трябваше да я измъкна от Джералдин и се молех да се оправи, но поне имаше шанс сега, когато Дарси ме бе последвала тук.
Поех си дъх, стъпвайки на краката си и знаейки, че с това действие може би ще си осигуря собствената смърт. Но по-добре така, отколкото да видя как жената, която обичам, попада завинаги в мрака на този сенчест звяр.
Когато се насочи към мене, черните и очи едва проблясваха с пръстените на връзката ни, тя изръмжа и затича по-бързо към мен. Времето ми свършваше. И знаех, че следващото ми действие е авантюра, която държи живота ми в рамките на хвърлянето на заровете, които щях да хвърля.
– Никъде няма да отида, Блу – казах под носа си.
Захвърлих илюзията на гърба си, рисувайки хиляди спомени за нас заедно, а отражението на любовта ни пулсираше във въздуха. Първата ни целувка под басейна на Акрукс, нощта, в която тя дойде при мен със синята коса, денят, в който FIB ме арестува, доброто, лошото и всичко между тях, чак до съвкуплението ни, когато се поискахме един друг под зоркия поглед на звездите. Кървях за нея тук и сега, предлагайки всяко парченце красота между нас и всеки болезнен момент, който беше зашит в тъканта на сърцето ми. Ние бяхме създадени от тези спомени. Това беше нашата история, нашето начало, но това не беше нашият край.
Преместих илюзията, показвайки и един живот, който все още не е изживян. Надеждите, които имах за нас, нещата, за които бях водил тази битка. Тя беше мечтата, която никога не бях виждал да се случи, целта, която бях търсил. Вече не исках мечтите на момчето, което бях изгубил в деня, в който Лайънъл ме беше свързал с Дариус, исках тези нови мечти, които се бяха родили от нея. Бях потопен в тъмнина, изрисуван в грях и втвърден в нещо студено и нелюбимо. И все пак тя беше намерила някакъв начин да ме обича и аз бях освободен заради нея, издигнал се от онази чернилка, която познавах от толкова време, и се излегнах на слънце. Но сега тя, моята светлина, беше обвита в мрак и аз не бих я изоставил за нищо на този свят.
Затова и показах живота, който исках за нас, показах и децата, които се молех да имаме, и смеха и усмивките, които се кълнях, че ще и предложа. Показах и мира и любовта и безбройните дни, в които нямаше страдание и всичко, което съществуваше, беше радост. И в този момент и обещах това бъдеще. Животът ми беше предложение, което тя можеше да изкорени тази вечер, или пък да намери път обратно към мен и да приеме всичко, което имах да дам, докато все още имах дъх в дробовете си и останали удари в сърцето си.
– Аз съм твой. И този живот може да бъде наш – извиках и аз. – Ти си моя и Лавиния няма да ми те отнеме!
Дарси се забави пред мен, очите и паднаха върху онези спомени зад мен, докато аз стоях пред нея без щит, без нищо, само с ръце, вдигнати пред мен в жест на предаване.
– Моля те, виж ме – изревах, а в думите ми се примесваше ужас, докато тя се приближаваше към мен, мокра от кръвта и се издигаше над мен, така че бях хвърлен в сянката и.
Знаех, че ще умра тук, ако тя се изгуби. Защото без нея нямаше място за мен на този свят.
– Блу, върни се при мен – помолих я.
Тя сведе лицето си до моето и бях сигурен, че съм мъртъв, докато я гледах, а магията ми беше почти напълно изчерпана. И не исках да използвам острието си срещу нея.
Тя се премести толкова бързо, че вдишах рязко и я открих да стои пред мен в снега, гола и трепереща, а косата и вече не беше синя, а наситено черна, движеща се около раменете и по начина, по който се движеше тази на Лавиния. Беше окървавена и посиняла, краката и ръцете и бяха покрити с дълбоки рани, а гърдите ми се свиха, като я видях такава.
Тя вдигна ръцете си, за да ги огледа, като ги въртеше, сякаш не познаваше себе си, и страхът, който изпитах заради това, почти ме унищожи. Но когато погледна нагоре, моето момиче беше там.
– Ланс? – Издиша тя, ръцете и започнаха да треперят и аз се втурнах напред с облекчение, притиснах я към себе си ѝ и предложих последната си магия, за да я излекувам, а кладенецът на силата в гърдите ми изстина.
Тя внезапно ме отблъсна, поклати глава и прокара ръка по лицето си, докато гледаше назад към битката.
– Какво направих? О, Боже мой, Джералдин…
– Не беше ти – заклех се и отново пристъпих към нея, като трябваше да се уверя, че е добре.
– Бях – каза тя с ужас, а от очите и се изляха сълзи.
Приближих се, за да видя сребърните пръстени в тях, и наблюдавах как те трептят, в един момент са там, а в следващия ги няма. Примигваха като умиращи звезди и сърцето ми забрави да бие.
Страхът ме притискаше, но аз не се пречупвах. Щях да бъда тук за нея през всичко. С пръстени или без пръстени, за мен нямаше значение. Тя беше моята половинка независимо от това.
Тя се задъха, сякаш го усети, и ръката и се насочи към гърдите и.
– Аз съм смъртна – промълви тя.
– Не – отвърнах, хванах ръката ѝ и я придърпах към себе си, докато ужасът се увиваше около гърлото ми като примка. – Погледни ме – помолих я, но тя не искаше, вперила поглед в кръвта, която оцветяваше треперещите и пръсти, докато не я хванах за брадичката, принуждавайки я да ме погледне нагоре. – Ще оправя това – обещах с цялата си твърдост, която можех да събера.
– Твърде късно е – каза тя уплашено, след което отново ме бутна, за да получим малко пространство между нас. – Трябва да се махнеш. Чувствам, че се връща.
– Няма да те оставя – изръмжах аз. – Това проклятие не може да ни сломи.
– Не мога да остана тук – изплака тя наполовина. – Трябва да се махна от всички вас.
– Блу, моля те. Ти можеш да се пребориш с това. Просто ме погледни. Можеш да спреш това да те завладее отново, знам, че можеш.
Но тя поклати глава, още сълзи се стичаха по бузите и, издълбавайки пътеки през кръвта и пепелта, оцветени по лицето ѝ, и ръмжене на болка ме напусна, когато аз пристъпих напред, а тя се отдръпна.
– Моля те – прошепна тя и вдигна ръка, за да ме отблъсне. – Моля те, стой настрана, не искам да те нараня. О, боже… о, боже, какво направих? Всички тези хора…- Тя сви ръце в косата си, шум на мъка я напусна и аз се стрелнах напред, без да ме интересува какво иска от мен, нямаше да я оставя сама. Тя се нуждаеше от мен повече, отколкото някога в живота си.
Притиснах я към себе си, докато тя се разпадаше, ридаеше на гърдите ми и се вкопчваше в мен, докато я обвивах в ръцете си и се опитвах да разбера какво да правя.
– Ще избягаме. Ще отидем някъде далеч заедно, добре? – Предложих, но тя се отдръпна, поемайки треперещ дъх, докато се спираше да не се разплаче.
– Не – каза тя, а в гласа и прозвуча звънът на кралица. – Трябва да отида сама. Ако те нараня, никога няма да си го простя.
– Блу – изръмжах аз, когато зелените и очи се изпълниха с толкова много мрак, че изглеждаха почти черни. – Моля те. Хванах я за ръката, опитвайки се да я задържа, докато тя продължаваше да отстъпва назад, а сенките около нея сякаш се сгъстяваха.
– Трябва да тръгвам – каза тя.
– Няма да се сбогувам с теб и ти няма да отидеш никъде – поисках аз. – Ще трябва да призовеш самите звезди, за да ме държиш далеч от теб.
Сякаш в отговор на думите ми, през небето премина метеор, паднала звезда, която остави след себе си следа от блестящ огън, докато се носеше над главите ни към планините и се сблъска със страната на една от тях, изпращайки разтърсващ трус, който разтърси земята.
Вдишах шокирано.
– Какво сега? Небето също пада? – Погледнах надолу към Дарси, открих, че тя се отдръпва все по-далеч от мен, а в очите и се четеше извинение.
– Чудовището се събужда – каза тя, гласът и се пречупи и аз погледнах надолу, за да открия, че тя е свързала краката ми в сенките със силата на чудовището, привързани към самата земя, докато аз се хвърлях напред и бях изтръгван обратно от силата им.
– Почакай – изтръпнах от ужас, когато тя се обърна, превърна се в огромния черен Звяр на сенките и изрева траурно към нощта.
– Дарси! – Изревах, а гърлото ми се разкъсваше. Знаех, че в следващия миг ще я загубя, и не можех да издържа. – Срещни се с мен утре на разсъмване там, където е паднал метеорът! – Извиках отчаяно след нея, докато тя се отдалечаваше по посока на планините, а аз не бях сигурен, че дори ме е чула.
Издадох рев на гняв, дръпнах се за сенките отново и отново, борейки се да се освободя, а сърцето ми се разцепи на две при мисълта, че ще ни разкъсат.
Нямаше да я пусна. Щях да я следвам до края на Земята, щях да я следвам до Луната, ако се наложи.
Използвах всеки грам вампирска сила, която беше останала в мен, за да изтръгна сенките от краката си, след което погледнах към планините, моята половинка вече беше отдавна изгубена.
– Блу! – Изкрещях, паниката се засили в мен.
Тъкмо се канех да стрелям след нея, когато погледът ми се премести към Лавиния сред последните останки от битката.
Изтръпнах, когато звездите сякаш се наведоха по-близо, шепнейки си помежду си, докато гледаха как техните играчки изнасят представление за тях. Толкова ми беше омръзнало да бъда изтерзан, толкова ми беше омръзнало да губя всичко, когато вярвах, че най-накрая е мое завинаги. Трябваше да погледна в очите на моята елисейска партньорка и да видя как сребърните и пръстени избледняват точно пред мен, да видя как сърцето и се разбива в момента, в който осъзнава какво я е накарал да направи този звяр, и ако това я сломи, аз също ще се сломя.
Чувствах се толкова изтощен, че се борех за живот, който звездите сякаш бяха решили да ни откраднат. Дали някога са имали намерение да ни оставят на мира? Или животът ни щеше да бъде загуба след загуба?
– Щастливи ли сте сега?! – Изкрещях на звездите. -Достатъчно ли сте ни измъчили?!
Отне ми цялата сила, за да остана на крака, погледът ми падна от сияйните ни създатели и мислите ми отново се прехвърлиха върху Лавиния, а решението се затвърди в съзнанието ми. Тя беше тази, която беше направила това на Дарси. Тя беше създателката на проклятието, така че щях да изтръгна отговора за развалянето му от безполезните и устни.
Поех си треперещ дъх, след което се изстрелях напред с рязко увеличение на скоростта и се запътих обратно към мястото, където последните бунтовници се оттегляха в Бърлогата, знаейки какво трябва да направя, дори и звездите да ми се противопоставяха отново и отново. Защото, да, бях уморен, но не бях победен. Нямаше да се подчиня на тази съдба, дори когато тя счупи всяка кост в тялото ми и се опита да принуди гърба ми да се огъне. Щях да се боря за друга съдба, щях да изградя такава от тъканта на небето, ако се наложи.
Преди да стигна до сенчестата кучка, която мразех по-яростно от всяко друго същество на тази земя, погледът ми попадна на едно тяло, лежащо на върха на хълма отвъд бушуващата битка, нещо инстинктивно в мен ме привлече към него и накара всичко в мен да се скове.
Не.
Самите основи на моето същество се разклатиха, когато се запътих към него, паниката скова крайниците ми, когато паднах до него, а мъката задуши целия въздух, когато докоснах лицето му.
– Дариус – изсъсках аз, кожата му беше ледено студена, а ножът от слънчева стомана в гърдите му – толкова шибано дълбок, че вероятно от сърцето му изобщо не беше останало нищо. Очите му бяха затворени, чертите му неподвижни, но дори в смъртта не изглеждаше спокоен.
Болката се пръсна по тялото ми като кинжал, който се врязва в плътта ми отново и отново.
– Толкова съжалявам – изстенах аз, паднах върху него и го прегърнах на гърдите си, чувствайки, че съм го подвел.
Трябваше да бъда тук, трябваше да попреча това да се случи.
Държах го, докато наоколо все още се разнасяха писъци, докато Лавиния работеше, за да издири последните бунтовници, и знаех, че смъртта може да ме връхлети всеки момент, но трябваше да си открадна това време с брат ми, някаква част от мен все още се молеше той да се върне. Но дълбоко в себе си знаех, че душата му си е отишла. Открадната отвъд завесата. Можех да усетя празнотата на тялото му и това разбиваше част от сърцето ми, която принадлежеше единствено на него.
– Моля те, събуди се – умолявах аз, неспособен да понеса тежестта на тази загуба. Той беше нещо повече от най-добрия ми приятел, беше едно от единствените хубави неща, които имах в живота си толкова много години. Бяхме водили стотици битки заедно и ми се струваше невъзможно да го загубя сега, след всичко, през което бяхме преминали.
Изпуснах стон на отчаяние, когато се принудих да го пусна и да го положа обратно в калта.
– Ще се върна – обещах през остра като бръснач буца в гърлото си. – Ще те погреба подобаващо, заклевам се.
Повдигнах глава, едва успявайки да се изправя, когато насочих поглед към Лавиния през снега върху нейната кула от сенки, преследваща група бунтовници с изкривената си сила. Ръцете ми трепереха, а леденият въздух се врязваше дълбоко в костите ми, когато извадих меча си, хвърлих последен поглед назад към Дариус и открих, че сърцето ми е толкова изпълнено с отмъщение, че не мога да мисля за нищо друго. За него, за Блу.
Скръбта ми се превърна в най-горчивия вид ярост, който някога бях вкусвал, и изведнъж се раздвижих, тичайки със скоростта на моя Орден към вещицата, която ни беше причинила толкова много болка. Която беше свързала другарката ми с проклятие, което можеше да я унищожи тази нощ, която беше затворила душата на сестра ми в себе си и я беше накарала да страда толкова години.
С един всемогъщ замах на меча си прорязах сенките, които държаха Лавиния нависоко, и тя се хвърли към мен с писък на уплаха.
Но, разбира се, тя се улови, преди да се удари в земята, и увисна само на метър над нея върху платформа от сенки. Тръгнах напред, а тежестта на скръбта и гнева в сърцето ми беше толкова голяма, че почти ме удави, докато се стремях да я убия. Тя се задъха, докато се отдръпваше назад, за да избегне удара на острието ми, и аз го размахах отново с вик на омраза, използвайки скоростта на ордена си, за да режа и да сеча, но тя се движеше като вятър, за да ме избегне.
Най-накрая острието ми се заби в плътта на врата ѝ и тя изкрещя, защото главата и почти беше отрязана. Но докато се издигаше върху поредната вихрушка от сенки, за да избегне следващия ми удар, тъмната и сила се уви около гърлото и, за да излекува раната, от която не изтече дори капка кръв.
Това чудовище беше празно, в него не живееше никакво сърце, нямаше никакви органи, които да го направят дори близко до живото. Беше направена от гниене и смърт и докато сенките се изливаха безкрайно в тялото и, може би не можеше да бъде убита. Но аз, по дяволите, щях да опитам.
– Ти, нахална херцогиньо – изръмжа тя, снишавайки се отново пред мен, и кътниците ми се оголиха, докато се втурвах отново напред, решен да я накарам да крещи, ако не друго.
Опитах се да забия меча си в гърдите и с вик на отчаяние и гняв, който се изтръгна от дробовете ми, но тя щракна с пръсти и ме обгърна с тъмната си сила, изтръгвайки меча от хватката ми, сякаш бях направен само от хартия. И аз предположих, че съм точно това – просто хартиен човек, разкъсан и разрязан от звездите. Бях изкован от тях и те щяха да ме смачкат в юмрука си в момента, в който приключеха с мен. Може би Лавиния щеше да е тази, която щеше да го направи за тях.
– Е, добре, добре – мърмореше тя и се издигаше над мен, докато сенките и се увиваха около мен като питон, привързвайки ръцете ми отстрани. – Чудех се кога ли ще те видя отново тази вечер. – Тя се усмихна лукаво и аз оголих зъби срещу нея, борейки се безполезно срещу хватката и.
– Кажи ми как да разбия проклятието – заповядах аз, а тя се усмихна, приближи се до мен и плъзна пръст под брадичката ми, за да ме накара да я погледна рязко.
– Знаех, че ще дойдеш при мен – прошепна тя, а кожата и се набразди с черни жилки, докато се взираше дълбоко в очите ми. – Погледни тези пръстени – изсъска тя. – Хубави, хубави малки сребърни съкровища. Но смъртните не могат да се чифтосват с феи и когато ми омръзне да си играя на звяр с нея, може би ще изтегля моя любимец от тялото ѝ и ще я оставя да се разпилее като слабо човешко момиче – издекламира тя. – Пръстените на твоята принцеса ще изчезнат завинаги. Пух. Довиждане.
– Майната ти – изплюх се аз. – Тя е мой партньор, независимо от всичко.
– И сега ли е? – засмя се тя. – И ти си дошъл да платиш цената за твоята сладка принцеса ли, Ланс Орион? Все пак обвързах кръвта ти с проклятието.
Гърлото ми се сгъсти при тези думи, когато си спомних кръвта, която тя беше проляла от мен онзи ден. Значи това беше то? Отговорът беше в мен? Ами толкова по-добре.
– Ще платя всякаква цена за нея. Назови я и се закълни, че ще бъде свободна – поисках и тя се замисли, а в черните и очи се появи поглед, който говореше, че именно на това се е надявала през цялото време. И стомахът ми се сви от това, че толкова лесно се предадох в ръцете и, но Дарси трябваше да бъде свободна. Щях да направя всичко, което трябваше да се направи, за да се гарантира това.
– Защо правиш това с нас? Защо просто не ни убиеш и не приключиш с това? – Изригнах.
Тя се премести по-близо, цялата в мрак и смърт полепнала по плътта и.
– Защото един Вега ме наказа веднъж преди много, много време. И сега е мой ред да се отплатя за услугата – изръмжа тя, а в погледа и искряха искри на отмъщение. – Ще ги накарам да ги боли, да пищят и да се гърчат в агония по всеки начин, който мога да измисля. А това е толкова лесно, малки ловецо. Вече превърнах една от тях в убийца, в чудовище също, сега остава само да и отнема краля, както на мен ми отнеха моя.
– Значи ти искаш моята смърт? – Захапах и макар че в момента се чувствах изтръпнал от идеята за смъртта, не бях изтръпнал от мисълта, че заради нея ще се разделя с Блу.
– Може би – каза тя през усмивка, плъзна ръката си надолу към сърцето ми и усетих как сенките и достигат до тялото ми и го карат да бие болезнено силно заради нея. Бях сигурен, че ще умра, звездите дърпаха душата ми, сякаш се готвеха да я изтръгнат от съществото ми всеки момент. – Кръвта ти е цената. Плът, кости, сърце, по какъвто начин искаш да я предложиш. Ако искаш, можеш да изрежеш сърцето си от гърдите и да ми го дадеш сурово и окървавено.
Сърцето ми се разтуптя, когато Лавиния ме освободи от връзките на сенките си, предлагайки ми обратно меча, но използвайки сенките си, за да насочи ръката ми, така че да насоча върха на острието към собствените си гърди. Загледах се в очите и, изтръгнах острието от ръцете ѝ и го притиснах силно към плътта си, като не исках изборът да е неин.
Болката пламна остро и аз стиснах зъби срещу нея, гледайки съдбата си в очите и без да се уплаша от жестокостта и.
Кръвта се разля от раната, когато дадох това жертвоприношение, без през мен да премине и сянка на съмнение. Беше лесно, когато мислех за Блу, държах я в очите си и не я пусках, докато адреналинът изгаряше крайниците ми, молейки ме да не правя това, но за нея щях да направя всичко.
Съжалявам, красавице. Ще те чакам в звездите.
Тя беше моята крилата принцеса, момичето, което ме беше спасило от самия мен и беше предложило толкова много сладост в живота ми, че беше поразително да си помисля, че изобщо съм същият човек. Тя ме беше превърнала в човек, какъвто никога не съм предполагал, че мога да стана, и нямаше нищо, което бих могъл да и предложа, което да и се отплати за това. Но можех да го направя, защото какво изобщо струваше животът ми тук, на този свят, ако Блу беше изгубена?
– Добре де – мърмореше Лавиния и прихвана сенките около ръката ми, за да ме спре да режа още по-дълбоко. – Какъв верен малък крал. По-лоялен от моя собствен.
– Искаш ли сърцето ми или не? – Изръмжах, а тя се приближи и проследи с палец линията на кръвта, която се беше разляла по гърдите ми, приближи я до устата си и я облиза.
– Мм – въздъхна тя. – Толкова сладко, толкова изкушаващо. Но ти не ме послуша много добре. Ще го кажа отново. Можеш да ми предложиш цената в плът, кръв или кости. Лично аз… мисля, че бих искала да я взема от плътта ти. – Тя се наведе надолу, като отново ме улови в сенките си, докато впиваше зъбите си в месото на рамото ми, и аз изръмжах от ярост, когато тя захапа достатъчно дълбоко, за да поеме още кръв. След това я размаза като езичник, карайки ме да потръпвам от ласките на студения и език.
– Не знам какво искаш от мен – изсъсках с отвращение, когато тя се отдръпна и облиза устните си, докато сурова, покварена похот изпълваше очите и.
– Ще станеш доброволно мой – обяви тя. – Тялото ти ще бъде моята къща за игра, с която ще правя каквото пожелая. Мога да го режа, да го бия, да го изгарям и да го чукам, ако ми хрумне. И ти ще ми позволиш да го направя доброволно, без оплаквания, без отпор.
В гърлото ми се надигна жлъчка, докато я гледах, а тежестта на тази цена беше твърде голяма, за да я понеса.
– Това или смъртта? – Попитах, а гласът ми беше празен и пуст.
– Да – потвърди тя. – Или пък мога да извадя костите от тялото ти една по една, пукнатина, пукнатина, пукнатина, но и това вероятно ще завърши със смърт. Тя се засмя леко, сякаш водехме някакъв съвсем нормален шибан разговор.
– А ако ти предложа тялото си, за колко време го искаш? За колко време? – Изръмжах, знаейки, че смъртта би била за предпочитане пред вечността в компанията на тази кучка. – Кога Дарси ще се освободи от проклятието?
– Да кажем… три лунни цикъла – предложи тя. – Не мога да кажа по-справедливо от това. Тогава, когато те изпратя обратно при твоята половинка Вега, сърцето и ще се разбие парче по парче, когато научи за това, което си ми дал.
– Подценяваш ни – казах аз, а тонът ми се повиши със силата на звездната ни връзка. – Можем да преживеем всичко.
Тя се усмихна, но усмивката и беше по-зловеща от всичко, на което някога съм ставал свидетел.
– Ще видим за това, Ланс Орион. И така, имаме ли сделка? – Тя ми подаде ръка.
– Трябва да сключиш смъртна връзка за това – настоях аз, а сърцето ми започна да бие хаотично, докато бавно приемаше това, с което се съгласявах. – Трябва думата ти да е обвързваща извън всякакво съмнение.
Тя извъртя очи, след което прокара длан по меча си, разряза го и хвана ръката ми, за да направи същото. След това удари ръката си в моята, леденият, влажен допир на кръвната и отрова до кожата ми, когато кръвта ни се смеси – макар да не бях сигурен, че нейната изобщо е истинска кръв.
– Кълна се в звездите, че ще спазя условията на нашето споразумение – измърмори тя. – Твоето тяло ще бъде доброволно мое за три лунни цикъла, а когато това време изтече, ще освободя Дарси Вега от проклятието и.
– А ти ще ме освободиш от твоя плен – изръмжах аз, а тя се усмихна срамежливо, сякаш не е имала намерение да споменава това.
– А аз ще освободя теб, Ланс Орион, от моя плен. И ако не изпълня своята част от сделката, ще умра.
– Можеш ли изобщо да умреш? – Избухнах.
– Всички същества могат да умрат – каза тя с горчивина.
Магията бръмчеше между нас, потвърждавайки, че мимикрията на кръвта и е достатъчна, за да сключи поне тази сделка. Но знаех, че има още една част от това, буца се надигна в гърлото ми, докато приемах това, което трябваше да направя.
– Съгласен ли си? – Попита тя, а в очите и гореше победа.
Поколебаех се, страхът се разливаше в мен от това, на което щях да бъда подложен, но трябваше да го направя. Или трябваше да оставя Дарси да бъде погълната от проклятие, което щеше да отнеме магията и завинаги. То щеше да я остави смъртна, да не говорим за онова гнусно чудовище, което се бе настанило в плътта ѝ и я караше да се противопоставя на хората, които обичаше. Тя беше твърде добра, твърде мила, за да заслужи тази съдба. А Солария се нуждаеше от нея повече, отколкото от мен в момента.
Три лунни цикъла щяха да минат. И без значение кой ще бъда, когато изляза от него, все още щях да я обичам. Все още щях да бъда неин.
Знаех, че решението ми вече е затвърдено и че няма да се отдръпна, въпреки че ужасът се промъкваше през тялото ми. Но можех да преживея три лунни цикъла в ада заради Дарси Вега. Това щеше да е агония в най-чистата и форма, но тялото ми беше нищо. Блу притежаваше онази част от мен, която имаше значение. И Лавиния никога нямаше да може да я докосне. Поне този начин ми гарантираше, че ще мога да се върна при моето момиче, готов да я обичам с всеки удар на туптящото си сърце. Само се молех, че когато един ден се събера отново с нея, тя няма да ме обвинява за този избор и ще може да намери начин да ми прости.
– Съгласен съм – казах твърдо и връзката между нас се заби болезнено, звездите зашепнаха, докато магията се навираше под моята и нейната кожа, светлината пламна около дланите ни и кръвта ни изсъхна на прах.
Тя освободи ръката ми и открих, че от вътрешната страна на дланта ми е изгорена червена звезда, която светеше там за миг, преди да потъне под кожата ми и да изчезне. Лавиния наблюдаваше как същият знак се настанява в собствената и плът и усмивка се изви на устните и.
Беше свършено. Бях вързан, окован и притежаван от това гнусно чудовище.
– Три лунни цикъла – потвърди тя, протегна ръка към гърлото ми и усетих как около него се увива яка от сянка, която се стегна.
– Ето ни. Всички са мои. – Тя се понесе към мен, дръпна една нишка от сянка, която се свързваше с нашийника като каишка, и ме дръпна с нея към себе си, като извади торбичка със звезден прах от наметалото от сянка около тялото си. – Да се приберем у дома, любимецо, нямам търпение да започна да те пречупвам по всички начини, по които може да бъде пречупен един мъж.

Назад към част 78                                                    Напред към част 80

Пролог

В навечерието на Нова година, преди една година.

Въпреки че се намираха в мазето, Денис все още чуваше звуците от битката навън. Тя не знаеше какво ги е нападнало, но не можеше да е човек, не и за да изглежда Кат толкова уплашена, когато им нареди да слязат долу. Ако тя беше уплашена, значи всички трябваше да се страхуват.
Сблъсъкът отгоре накара Денис да изтръпне. Ръката на Ранди се стегна около нея.
– Всичко ще бъде наред.
Лицето му говореше, че вярва в обратното. Както и Денис. Но тя се усмихна, опитвайки се да убеди съпруга си, че вярва в лъжата, дори само за да го накара да се почувства по-добре.
Ръката му се отпусна от нея.
– Отивам горе, за да и помогна да го потърси.
Това беше предметът, който бе привлякъл тези същества, каквито и да бяха те, в тази къща насред леденото никъде. Ако можеше да го открие и унищожи, нападението щеше да спре.
Преди пет години Денис не би повярвала във вампири, гули или предмети, притежаващи свръхестествени сили. Сега, защото беше избрала да прекара Нова година с най-добрата си приятелка полувампир в къща, пълна с неща, в които средностатистическият човек не вярва, тя и Ранди вероятно щяха да умрат.
– Не можеш да се качиш там, твърде опасно е – възрази Денис.
– Няма да изляза навън, но мога да помогна да се огледаме в къщата.
Денис знаеше, че намирането е единственият шанс, който някой от тях имаше.
– Ще дойда с теб.
– Остани тук. Децата са уплашени.
Денис погледна към лицата, сгушени в далечния ъгъл на мазето, с разширени от страх очи. Бивши бегълци или бездомни деца, които живееха с вампирите, а наемът им се плащаше с дарена кръв. Единственият друг възрастен в стаята беше Джъстина и дори нейното обикновено властно изражение беше треперещо.
– Ще остана – каза най-накрая Денис. – Бъди внимателен. Върни се веднага, ако тези неща се приближат.
Ранди я целуна бързо.
– Ще го направя. Обещавам.
– Обичам те – извика тя, когато той отвори вратата.
Той се усмихна.
– Аз също те обичам.
Той излезе през вратата и Денис я заключи след себе си. Това беше последният път, когато видя Ранди жив.

Назад към част 1                                                       Напред към част 3

Глава 3

ЕВА

Стоях на верандата на къщата на баща ми и гледах към познатата земя, на която бях израснала и обичах. Толкова много спомени танцуваха в главата ми. Някога тези спомени бяха само за Джош, моята детска любов, годеника ми, а сега паднал войник. Той беше моят свят дори и след смъртта си – докато Кейдж Йорк не влезе в живота ми с размах и непослушна уста.
Той нямаше нищо общо с Джош, но въпреки това се бях влюбила в него. Усмихнах се, вдигнах чашата си със сладък чай и отпих глътка. Чаках татко да се върне от пътуването си до склада. Щяхме да обядваме заедно днес, но новият му помощник във фермата се беше обадил, че е болен тази сутрин. Вече бях почти дошла, когато татко се обади да отмени обяда, затова реших да дойда и просто да се насладя на тишината и спокойствието за известно време.
Исках да остана и да видя татко днес. Отначало ми беше трудно да го напусна. Когато майка ми почина, аз бях още толкова малка. През скръбта и болката татко и аз бяхме станали по-силни заедно. Напускането му ме караше да се чувствам виновна, но беше дошло времето. Не можех да остана с него завинаги.
– Мислех, че разпознах този джип, паркиран отпред – обади се гласът на Джереми от предния двор. Обърнах глава и видях брата близнак на Джош, който стоеше под кленовото дърво с ръце в предните джобове и ми се усмихваше. Не го бях виждала от зимната му ваканция в колежа.
Поставих чашата си на дървения перваз на парапета на верандата и се затичах надолу по стъпалата. Джереми отвори обятията си, за да се хвърля в тях. Той беше също толкова важна част от живота ми, колкото и Джош, когато пораснах. И тримата бяхме неразделни. Когато Джош почина, Джереми и аз се бяхме вкопчили един в друг. Бяхме се справили, като останахме близки. Просто не бях осъзнала, че Джереми е готов да продължи живота си, докато Кейдж не се втурна в моя. В известен смисъл Кейдж беше спасил и двама ни.
Ръцете на Джереми ме обгърнаха и ме вдигнаха от земята.
– Ти си у дома! Не знаех, че ще се прибереш тази седмица! Мислех, че имаш още една седмица, преди да се върнеш – казах, като го стиснах силно. Беше ми липсвал. Да видиш лицето му винаги беше горчиво-сладко. Толкова много приличаше на Джош.
– Семестърът свърши. Време е да се насладя на лятната си ваканция. Какво правиш тук? – Попита ме той, като ме постави на земята пред себе си.
– Дойдох да обядвам с татко. Той обаче е отишъл в стоковата борса. Помощникът му се обади, че е болен тази сутрин.
Джереми повдигна подигравателно вежди.
– Защо вместо това не обядваш с мен?
– С удоволствие. Имам малко пилешка салата в хладилника, царевица на кочан и грах, а бисквитите са на печката и ги държа топли. Повече от достатъчно само за мен и татко. Влез и ще хапнем, а ти можеш да ми разкажеш за всички момичешки сърца, които си разбил тази година.
В очите на Джереми се появи тревога, която повечето хора не биха забелязали, но тогава повечето хора не бяха израснали, прекарвайки всеки ден от живота си с него. Познавах го твърде добре. Тъй като го познавах толкова добре, реших засега да го оставя настрана. Той защитаваше нещо и аз щях да го оставя.
– Домашната ти пилешка салата? – Попита той с доволно изражение на лицето си.
– Да.
– По дяволите, да – отвърна той и се запъти нагоре по стълбите, без да ме изчака.
Това беше хубаво. Напоследък ми липсваше домът… Татко… Джереми… миналото. Не защото не бях щастлива с Кейдж – а именно защото бях, до безумие. Просто не ми се искаше да говоря с него за дома. Кейдж и татко все още не си говореха. Когато бяха заедно, беше неловко. Макар Кейдж да не го споменаваше, знаех, че все още се притеснява, че никога няма да може да се мери с Джош. Ако някога споменех Джош, погледът на Кейдж казваше всичко. Просто не можех да бъда открита с него за всичко.
Приготвих и на двама ни по една чиния и седнах на масата срещу Джереми. Ядяхме заедно на тази маса още от времето, когато бях малка. Чувствах се добре, че все още имам такива моменти.
– Разкажи ми за колежа. Вече лудо влюбен ли си?
Джереми ме погледна, после се върна в чинията си и натъпка в устата си една вилица грах. Предполагам, че това не беше нещо, за което искаше да говори. Което означаваше, че трябва да поговорим за това. Винаги е било работа на Джош да накара Джереми да говори, когато има проблем. Бях наблюдавала динамиката им от години. Познавах Джереми толкова добре, колкото и Джош.
– Говори, Джеръми – казах аз, като оставих вилицата си и го погледнах.
Той въздъхна и поклати глава.
– Няма за какво да говорим.
– Да, и аз знам по-добре от това. Не можеш да ме излъжеш, – отвърнах аз.
Джереми се облегна назад на стола си и ме изравни с очи.
– Добре. Не мисля, че колежанският живот е за мен. Мислех, че е това, което искам. Нямах търпение да се махна оттук… . Знаеш ли, далеч от този малък град. Но ми липсва. Адски много. Липсва ми ранното събуждане и излизането навън, преди росата да е изсъхнала. Липсва ми миризмата на земята и работата със слънцето на гърба ми, докато постигам нещо. Толкова дълго исках да се махна от този живот, а сега знам, че това е моят дом. Това е моята същност.
Разбирах част от това. Земята също ми липсваше. Може би не толкова, колкото на него, но тя беше част и от двама ни. – Тогава се премести у дома. Ако това е животът, който искаш, върни се у дома.
Видях разкъсаното изражение в очите му.
– Искам. … но мама е толкова горда с мен. За първи път в живота ми тя се гордее с мен, както се гордееше с Джош. Обичах брат си, знаеш го, Ева, но в очите на мама никога не съм бил толкова добър, колкото Джош. Тя го обожаваше. Той беше този, когото всички обичаха. – Той направи пауза и очите му се стрелнаха надолу, далеч от мен. – Разбирам защо. Аз също го обичах. Но е хубаво да чувствам, че поне веднъж правя нещо, с което тя се гордее, дори и да не е искала да отида в началото. Сега се радва, че съм го направил.
Наведох се през масата и погледнах силно Джереми, докато той трябваше да вдигне поглед, за да срещне моя.
– Джереми Бийзли, ти ме слушай, и то добре. Майка ти смята, че ходиш по вода. Тя те обожава точно толкова, колкото обожаваше Джош. Как би могла да не го прави? След всичко, ти беше причината всички – аз, майка ти, баща ти, всички – да скърбят за Джош, а ти стоеше там в празнината. Когато трябваше да скърбиш и да се разпадаш, ти ни държеше всички заедно. Ти, Джереми. Ти. Ако решиш, че искаш да се върнеш у дома, да живееш тук и да имаш този живот, майка ти ще се радва. Тя иска да си близо до нея, Джер. Но повече от всичко иска да си щастлив. Не виждаш ли това? Тя иска да имаш шанс за живот. Тя иска да живееш живота, който брат ти не е изживял.
Малка усмивка се появи в ъгълчето на устните на Джереми. Това беше крива усмивка, която толкова много ми напомняше на тази на Джош.
– Радвам се, че си тук днес. Имах нужда да ме изправиш. Винаги си била добра за това – закачливо каза Джереми.
– Всички си имаме таланти – отвърнах и му намигнах, преди да си взема бисквитата.
– Как вървят нещата с теб и Кейдж? – Попита Джереми, преди да отхапе още една хапка от храната си.
– Добре – не, чудесно. Той получи пълна стипендия за бейзбол в Хил Стейт в Тенеси. Много се гордея с него.
Джереми се намръщи.
– Как ще стане това? Не мога да си представя Йорк да избяга и да те остави. Последния път, когато бях наблизо, той беше адски привързан към теб.
Страхът, който ме разяждаше, се върна. Исках да вярвам в най-доброто, но истината беше, че имаше шанс татко да откаже. Ами ако откаже?
– Ще отида с него – отговорих, решавайки, че ако го кажа, това може да стане истина.
– Уау, наистина? Не мислех, че баща ти ще е много ентусиазиран да избягаш с Кейдж.
Не това исках да чуя точно сега. Успях да вдигна рамене безразлично.
– Може би не, но аз го обичам.
– А когато Ева обича някого, тя го обича силно и с цялото си сърце. Знам това. Виждал съм го в действие – каза Джереми с тъжна усмивка, която не разбирах и не исках да се ровя дълбоко и да разбера. Беше странно.

КЕЙДЖ

Отново погледнах телефона си за трети път в рамките на десет минути. Беше станало късно. Преди повече от час Ева ми беше писала, че се връща от баща си. Не исках да и пиша и да я проверявам, докато шофира, от страх, че ще погледне надолу към телефона си и ще отклони погледа си от пътя. Ако не беше тук през следващите десет минути, щях да я потърся.
– Отпусни се. По дяволите, най-накрая те оставям сама за повече от десет шибани минути, а ти само седиш, дуеш се и си проверяваш телефона. Обичам Манда като луд, но дори ние трябва да си почиваме един от друг. Трябва да се научиш да дишаш без нея под ръка през цялото време. – Престън ми се мръщеше от другата страна на масата в „Лайв Бей“, където се бяхме срещнали с него и Дуейн, за да чуем как свири Джакдаун. Ева знаеше къде съм и идваше направо тук.
– Млъкни – изръмжах на Престън. Той прибра част от дългата си руса коса зад ухото и се кълна, че заради това две момичета се приближиха до масата. Пичът и косата му бяха проклет магнит за мацки. Адски досадно, тъй като повечето от тях идваха по двойки и едната винаги ме гледаше.
Не съм заинтересуван. Никога няма да бъда.
– Хей, Престън, тази вечер си сам? – Каза една от тях, като се наведе към него с двойното си „д“, притиснато в лицето му.
– Моето момиче може и да не е тук, но аз все още не съм на разположение. Иди да се шмугнеш някъде другаде – отвърна той с махване на ръката си. Дори не установих контакт с очите им. Очите ми бяха приковани към вратата в очакване Ева да влезе вътре.
– Следващият път насочи една в моята посока – каза Дуейн, като постави бирата си на масата и седна до мен. – Излизам за три проклети минути и пропускам това. Имам нужда от шибано разсейване. Те щяха да го направят. И двамата.
– Върви след тях. Сигурен съм, че ще се нахвърлят върху това нещо с татуираните неща, пробитите устни и кожената гривна, които имаш. Ти си адски страшен, Ди. Ще е нужно нещо повече от Барби от Малибу, за да се справим с теб. – Престън беше обобщил добре Дуейн. Пичът беше груб. Жените го харесваха, но след това той изръмжаваше и те побягваха.
– Прав си. Тези двете нямаше да могат да се справят с мен. Дори и две от тях.
Не беше мисловен образ, от който имах нужда. Къде, по дяволите, беше Ева?
Вратата се отвори и тя влезе, сякаш я бях призовал с отчаянието си. Дългата и тъмна коса беше разпусната и разрошена от вятъра, къдреше се около раменете и. Късите панталони, които носеше, някога бяха любимите и дънки. Беше ги прибрала и въпреки че изглеждаха шибано невероятно, ги бяха прекалено къси. Плътно прилепналата риза, която носеше, беше тази, която си беше купила, за да я носи на мачовете ми през изминалата година. На нея беше изписан моят номер.
Дуейн изсвири тихо.
– По дяволите, Йорк, когато решиш да се уредиш, със сигурност си избираш някоя първокласна…
– Недей. Завършва. Тази. Мисъл – прекъснах го, преди да успее да ме вбеси напълно. Ако Дуейн се оглеждаше, то това правеше и всеки друг мъж в проклетия бар. Скочих и отидох да взема това, което ми принадлежеше.
– Иди да я вземеш! – Извика с дюдюкане от смях Престън. Глупакът знаеше какво е чувството да гледаш момичето си. Той се справяше с това почти толкова добре, колкото и аз. Беше просто задник, когато искаше да бъде.
– Здравей. – Очите на Ева светнаха, когато ме видя да се провирам през тълпата, за да я посрещна.
Не отговорих. Първо имах нужда от нея. Придърпах я към себе си и облизах долната и устна, преди да плъзна гладно езика си в устата и. Беше ми липсвал вкусът и днес. Беше отсъствала твърде дълго. Хихикайки, Ева се отдръпна, преди да съм забравил напълно къде се намираме, и ми се усмихна.
– Ти също ми липсваше – каза тя.
– Като луд – уверих я аз. Не мислех за нищо друго, докато я нямаше.
– Татко каза, че ще плати за това.
Имах предвид, че няма да отида в Тенеси без нея. Бях готов да го направя или да не отида. Но като я чух да казва, че няма да имаме това препятствие за преодоляване, сякаш току-що от гърдите ми се свлече цял товар тухли. Можех да си поема дълбоко дъх.
– Горещо, по дяволите – изръмжах и я придърпах силно към себе си. – Имам нужда от теб. Сега.
Бях готов да я изведа навън и да празнуваме. Ева обаче трепна с мигли към мен, което означаваше, че иска да прави нещо друго и се държи очарователно, за да може да постигне своето.
– Нека първо да потанцуваме – каза тя, хвана ме за ръката и ме повлече към дансинга, покрит с потни тела. Джакдаун все още не свиреше, така че диджеят все още контролираше музиката. Започна да звучи „Hot In Herre“ на Нели и Ева ме погледна с лукава усмивка. Бях в беда. Можеше да се окаже, че се чукаме в проклетия Мустанг.
Позволих и да ме издърпа в средата на движещите се тела и гледах как тя спуска ръце по гърдите ми, спирайки да полюшва и двете ми пробити зърна, преди да започне да се движи по начин, по който исках да се движи само в уединението на апартамента ни. По дяволите.
Когато започна да плъзга тялото си надолу по моето, докато не приклекна с уста на нивото на ципа ми, реших, че няма да изкараме до следващата песен. Протегнах ръка надолу, дръпнах я нагоре, а тя отметна глава назад и се превиваше от смях. Моето непослушно момиченце искаше да си играе. Добре. Ще си поиграем.
Плъзнах крака между нейните, натискайки между онези малки шорти, които носеше, след това хванах стегнатото и дупе, придърпах го към себе си, преди да разклатя бедрата си в такт с музиката. Огънят в очите и се появи мигновено. Ева постави ръцете си върху гърдите ми и затвори очи. Когато устата и се отпусна и бавно се отвори, разбрах, че ми е достатъчно. Хванах я за ръка и я издърпах от дансинга право към вратата.
Когато навлязохме в топлия вечерен бриз, пулсът ми се ускори. Бях я отвел в мустанга. Нямаше да мога да чакам.
– Къде отиваме? – Попита задъхано Ева.
– В колата ми – отговорих аз и я издърпах обратно към тъмния паркинг. – Беше ми горещо, когато ти влезе, момиче. Не се нуждаех от повече насърчение.
Дръпнах вратата откъм страната на пътника. Плъзнах седалката назад, доколкото можеше, след това я сложих обратно и седнах, като я издърпах в скута си, преди да затворя вратата.
– В колата ми, бейби – изръмжах, хванах я за главата и придърпах изненаданата и уста надолу, за да мога да нахлуя в нея с езика си така, както се канех да нахлуя в тялото и. – Шибани къси панталони. Твърде къси, по дяволите – промълвих срещу устните и.
Тя се разкрачи до мен, като придърпа коленете си от двете страни на краката ми, и притисна топлината си към мен. Дори през дънките усещах колко готова е вече. Плъзнах ръцете си под блузата ѝ и разкопчах сутиена и, като оставих блузата и, в случай че някой тръгне насам. Не исках никой да вижда циците и. Те бяха мои. Само мои. Зхапах малко от врата и раменете и. Ева винаги е имала толкова добър вкус. Навсякъде.
– Когато се приберем у дома, ще ти се наслаждавам. На всяка част. Но точно сега имам нужда да съм вътре в теб. Сваляй тези шорти.
Ева се дръпна назад, а очите и бяха закрити от желание. Гледах я как разкопчава шортите си и започва да се измъква от тях и от бикините си, докато седи в скута ми.
Протегнах ръка надолу и ги свалих докрай.
– Легни по гръб – прошепнах, като я нагласих в скута си така, че гърбът и да е срещу гърдите ми. Разтворих краката ѝ и прокарах ръце по вътрешната страна на бедрата и. Кожата и беше толкова мека, че винаги ме очароваше.
– Моля те, Кейдж – помоли тя точно когато пръстите ми дразнеха гънката на крака и, едва докосвайки центъра и.
– Моля те за какво, бебе? Кажи ми – казах, когато главата и се облегна на рамото ми и тя изпусна въздишка на неудовлетвореност, което ме накара да се усмихна.
– Докосни ме.
– С удоволствие – отвърнах аз, плъзнах пръст между влажните и гънки и я накарах да се размърда в скута ми. Беше повече от готова за мен. Няколко пъти плъзнах пръста си в топлината ѝ и я оставих да се наслади на игривото дразнене, преди да не мога да се справя повече. Ципът ми се врязваше в проклетия ми член. Трябваше да получа някакво облекчение.
Обвих ръка около талията ѝ и я повдигнах, докато разкопчах дънките си и ги дръпнах надолу с другата си ръка, докато се освободих от ограничението си. Нямах презерватив, но нямаше нужда от такъв. Бях се прегледал и получих чиста здравна бележка, а Ева беше на хапчета.
– Разтвори ги по-широко – казах, докато тя се нагласяше над коленете ми.
Насочих се към влажната топлина, която знаех, че ще ме изпрати в рая с един тласък.
– Спусни се върху мен, Ева – наредих и Ева силно заби бедрата си върху мен. И двамата изкрещяхме от удоволствие, докато тялото и се нагласяше, за да ми пасне.
– По дяволите – изстенах аз, като не очаквах тя да е толкова нетърпелива. – Искаш ли да е силно тази вечер? – Попитах.
– Да. Искам да ме чукаш здраво – прошепна тя, хващайки горната част на бедрата ми, докато се повдигаше отново.
– Говориш ми така и ще се издъня много бързо – изстенах, когато Ева отново се заби в мен. Тя не се шегуваше, че тази вечер искаше да е силно. Щях да дам на бебето си палав секс, ако тя искаше това.
Плъзнах ръката си между краката ѝ и натиснах клитора и, предизвиквайки изненадан вик от нейна страна.
– О, да – изстена тя.
– Язди ми пениса, бебе, а аз ще поддържам тази хубава вагина щастлива – казах, усещайки как тя трепери срещу мен.
– О, Боже, Кейдж. Ще свърша бързо, ако ме докосваш.
Засмях се срещу ухото и.
– Това е добре, защото ако продължаваш да се удряш в члена ми така, ще свърша адски бързо. Особено ако говориш мръсотии.
Тя извърна глава, за да ме погледне. Можех да видя блясъка в тях. Беше развълнувана. Току-що бях поискал това и тя щеше да го изпробва. По дяволите. Тя отново повдигна дупето си и аз стиснах клитора и точно когато тя падна обратно върху мен. Силният и вик на удоволствие ме накара да се усмихна.
– Ще свърша. Майната ти, чувстваш се добре. Толкова добре в мен. Искам да усетя как се изстрелваш в мен. Ела с мен, Кейдж – молеше тя. Бях толкова близо. Прокарах палеца си по клитора и още няколко пъти и тялото и започна да трепери. Стигнах до кръста и, вдигнах я и започнах да контролирам ритъма. Когато оргазмът и започна, плътното притискане изцеди моя от мен, докато я следвах в освобождаването.
Обгърнах ръцете си около кръста ѝ и я притиснах към себе си, докато тялото и се разтърсваше при всяка вълна, която я заливаше. Тя бавно започна да се отпуска срещу мен. Все още бях заровен в нея. Не исках да се измъкна още. Харесваше ми да усещам топлината и.
– Обичам те – каза тя задъхано.
Тя беше моят дом.

Назад към част 4                                                          Напред към част 6

Глава 14

Два гигантски звяра изпълниха небето, а оребрените им криле бяха широко разперени. По тъмните им гладки тела се виеха линии със сини и лилави шарки. Лалакай се носеше наблизо, незабележим от огромните им размери. Драконите се спускаха, като с всяка секунда ставаха все по-големи.
Призракът се впусна в спринт – но той не бягаше от драконите. Той тичаше към тях. Защо не бягаше!
Хипервентилация, коленете ми заплашваха да се подкосят, но не можех да помръдна, когато двойката дракони падна от небето и се приземи на пасището. Единият се приземи с плавна грация, крилата му се размахаха, меки като на пеперуда, кацнала върху цветно листенце. Другият изпъна задните си крака, предните притисна към гърдите си и се заби в тревата като скално свличане от скала.
Земята се разтресе под краката ми.
Вдишах въздух. Преглътнах ужаса си. Отпуснах ръцете си. След това, с несигурни крака, започнах колеблив бяг – следвайки Призрака. Бях ли луда? Вероятно да. Трябваше да избягам в обратна посока, но не можех. Точно пред очите ми имаше буквално дракони и аз нямаше да пропусна този шанс, който се случва веднъж в живота – дори и да ме изпепели огненият драконов дъх.
Когато Призракът стигна до зверовете и главата му едва размина подбедрицата на по-големия от тях, огромните им муцуни се насочиха към него. Едно хапване щеше да погълне цялата горна част на тялото му. Чудовищните влечуги го заобиколиха, а земята вибрираше при всяко тяхно движение.
Животински писък на болка и ужас прониза тъпанчетата ми като нагорещени гълъби. Задъхах се и се спънах, като почти паднах на колене.
Двойката дракони се премести, крилата им потрепнаха, а опашките им затрепериха от вълнение, и докато се движеха, видях какво обикалят. Тъмна буца с размерите на малка кола лежеше на тревата, а Призракът беше коленичил пред нея. Крила, опашка, шия, глава, крайници – това беше трети дракон, много по-малък от огромната двойка.
Бебе дракон?
Предпазливо се приближих. Дракончето – е, вероятно не беше бебе, а юноша – лежеше настрани и изпъваше гърди. С всяко издуване на дробовете му блестящото парче метал, стърчащо от гръдния му кош, се разместваше. В тялото му беше вградено стоманено копие.
– Виктория!
При спешния призив на Призрака се стрелнах напред. Главите на родителските дракони се завъртяха в моя посока и се надявах, че той е взел предвид риска да се превърна в закуска за влечугите. Той не погледна нагоре, когато спрях зад него, а драконите се извисяваха над нас. Тъмна кръв напои тревата и се стичаше по страната на младия.
– В плевнята – каза Призракът, съсредоточен върху копието. Руните, гравирани в метала, блестяха слабо. – В помещението за принадлежности, под масата. В пода има люк. В него е поставен сак. Той ми е необходим. Бързо!
Не губих време за въпроси. Въртейки се на пета, спринтирах през пасището и прескочих оградата. Влетях през голямата врата на обора, като едва долових паническите писъци от свинарника, докато се вмъквах в помещението за животни. Под масата отворих капака и измъкнах от скритото отделение голяма синя чанта. Проклетото нещо беше тежко и аз хриптях, докато се измъквах от обора.
По-големият дракон стоеше на линията на оградата.
За миг се паникьосах, но драконът протегна ноктест преден крак над оградата. Дебелите пръсти се свиха около мен, притискайки всичко към гърдите ми. Свити бели дробове, дори не можах да изкрещя, когато драконът ме вдигна над оградата и препусна през пасището на три крака. Стомахът ми подскочи и се спусна, сякаш бях на най-ужасяващото влакче в увеселителния парк.
Връщайки се при раненото си потомство, таткото дракон разтвори крак и ме пусна на тревата. Вдигнах чантата, претърколих последните няколко метра до Призрака и я поставих до него.
Той я открехна и откри разхвърляни алхимични принадлежности – буркани и флакони, снопчета билки, кърпи, рула за превръзки и други лечебни материали. Той бръкна в нея и извади предмети, като ги подреди в ръцете ми. Стиснах всичко, а очите ми се стрелкаха от него към кървящия, прободен дракон. Той хриптеше при всеки тежък дъх.
Той извади ролка пергаментова хартия и я разстла върху чантата, после извади дебел черен маркер. Начерта алхимичен кръг с бързи, уверени движения. Голяма купа отиде в центъра, след което той избра предмети от купчината в ръцете ми. Премина през подготовката, а концентрацията стегна лицето му.
Когато започна да пее на архаичен език, кръгът светна, а съставките по външните ръбове се превърнаха в цветен дим. Дъгообразната мъгла се завихри над купата, след което трансформацията от случайни компоненти в магическа отвара завърши с едно изпушване.
Той вдигна купата и я бутна в ръцете ми. Тя съдържаше половин чаша сивкава течност.
– Задръж това. Бъди готова.
Готова за какво? Не попитах, тъй като той се върна при младия дракон и хвана стоманената дръжка на копието. Родителите се приближиха.
– Еко – каза той грубо. – Можеш ли да го задържиш?
Най-големият дракон легна и постави предните си крайници върху раменете и хълбока на младия дракон, притискайки го към земята. Призракът коригира хватката си на копието, след което дръпна рязко.
Драконът изкрещя. Главата му се надигна нагоре и той почти впи зъби в Призрака, преди другият възрастен дракон да ограничи врата му. Бебето се размърда лудо, докато Призракът вдигаше копието. Една педя от покритата с кръв стомана се освободи, след което върхът на копието застина на място.
– Проклети да са – изръмжа той. – Дръж го, Еко.
Приближи се, плъзна ръка по дръжката и пъхна пръсти в раната на дракона. Когато съществото изпищя, блъскайки се в земята, предмишницата на Призрака изчезна в тялото му. Дръжката се завъртя, след което той я издърпа, а куковидният край разкъса раната по-широко. Той захвърли харпуна настрани, докато кръвта бликаше и се стичаше на каскади по ръката му.
– Виктория. – Той притисна и двете си ръце към страната на дракона, отваряйки пробождането. – Излей отварата в раната. Бавно и равномерно.
Навеждайки се над дракона, капнах сива отвара в кървавата дупка. Беше толкова малко течност в сравнение със зейналата рана. Изтръсках последните няколко капки от купичката, след което се отдръпнах. Кръвта продължаваше да блика от раната.
Призракът извади конци за зашиване и голяма, извита игла. Следвайки инструкциите му, донесох още една отвара, тази в голяма черна бутилка. Той заши раната на три слоя – един дълбоко навътре, един по средата на пробождането и след това точно под твърдите люспи, които покриваха тялото на дракона. Когато той завършваше всеки ред, аз изливах отварата върху него. Всеки път, когато течността докосваше нараняването, се издигаше воняща на сяра пара, а съществото виеше и се гърчеше.
Накрая Призракът седна на петите си. Аз се сгромолясах на задника си до него, държейки полупразната бутилка. Малкият дракон се сви на кълбо, докато мама дракон го ближеше успокояващо.
Затаявайки дъх, се вгледах във величествените родители. Елегантните им шии се извиваха, докато се навеждаха над потомството си, а люспестите им тела бяха гладки и тъмни като полунощ. Синьо-лилавите знаци, които се виеха по страните и гърбовете им, преливаха и искряха, а шарките се променяха като цели галактики, които се намираха в огромните им форми.
Драконът баща спусна носа си и леко побутна друида в гърдите. Призракът постави покритите си с кръв ръце върху тъмните люспи на дракона.
– Да – промърмори той, отговаряйки на нещо, което не бях чула. – Дръж го вкъщи и ела да ме вземеш, ако не се подобри за три дни. – Пауза. – Ще намеря ловците. Ще съжаляват за това, обещавам.
Драконът отдръпна глава достатъчно назад, за да погледне Призрака.
Той похърка.
– Не, аз ще се погрижа за него. Ако ги убиеш, можеш да навлечеш още неприятности на семейството си. Аз ще го направя.
От гърлото на дракона вибрираше ниско ръмжене. Майката придърпа младия дракон към гърдите си, обвивайки го в предните си крайници. Балансирайки неловко на задните си крака, тя скочи. Вятърът ме блъскаше, докато тя мъчително се издигаше в небето, а крилете ѝ помпаха с бумтящи сътресения.
Очите на мъжкия дракон – плътно сини, толкова дълбоки, че бяха почти черни – се обърнаха към мен. Загледах се в него, след което драконът направи няколко бягащи крачки, от които земята се разтресе. Той скочи във въздуха след своята половинка и двамата се понесоха към синьото небе, а въздухът около тях се развълнува. Между едно мигване и следващото те изчезнаха.
Призракът поседя още миг, после се изправи. С тромави движения изхвърли запасите си обратно в чантата и я затвори. След това се отдалечи, като остави чантата на мястото и.
– Хей, – изпъшках и се изтърсих. Обхвана ме световъртеж и се спънах, докато бързах след него. – Забравил си чантата.
– Ще я прибера по-късно.
Погледнах назад.
– Ами конят? Не трябва ли да го разседлаеш?
– Лалакай прибира животните.
– Но… къде отиваш толкова бързо?
Той удължи крачката си.
– Да си взема душ.
Сега, когато го спомена, забелязах, че е облян в кръв. Бялата му риза беше съсипана, дънките му бяха пропити, ръцете му бяха покрити от върховете на пръстите до бицепсите. Не бях толкова зле, но все още изглеждах така, сякаш съм направила грешен завой по време на обиколка на кланица.
– Не мислех, че ще си толкова стиснат – промълвих аз.
Той стигна до оградата на пасището и я прескочи с много повече внимание и много по-малко грация, отколкото преди. Приземи се тежко от другата страна и си помислих, че ще яде мръсотия. Вместо това той се засили напред, крачейки към къщата.
Трябваше да се затичам, за да не изоставам, и ме заля нова вълна на замайване.
– Ой!
Когато прекоси верандата до вратата и бутна входната врата, аз грабнах ръката му – и равновесието ми изчезна. Препънах се в него, а той се хвана за рамката на вратата, преди да падне. Отдръпвайки се от мен, той се препъна през входа към дъното на стълбището.
– Вземи си душ – изсъска той.
– Почакай, – изпъшках аз. Боже мой, не ми беше толкова горещо. – Какво ти е? Защо на практика падаш навсякъде?
– Ти падна в мен. – Хванал се за парапета, той се изкачи по стъпалата с цялата координация на пиян на ръба на припадъка. – Вземи си душ!
– Защо си толкова обсебен от къпането? – Изкрещях нагоре по стълбите, като стъпих здраво на площадката.
Той стискаше дръжката на вратата в горната част и се люлееше толкова силно, че се готвех да се хвърля от пътя му, когато неизбежно се свлече надолу по стълбите.
– Драконовата кръв е токсична за хората. – Той бутна вратата. – Иди да я измиеш, преди да поемеш още.
Той изчезна през вратата, а аз зяпнах към празния правоъгълник. После се хванах за парапета и се изкачих по стълбите след него. В горната част на стълбището се загледах зад ъгъла и зърнах огромно помещение, което беше отчасти библиотека, отчасти работилница, отчасти лаборатория, отчасти студио и изцяло хаос.
Вниманието ми се насочи към отворената врата в ъгъла, от която блестеше флуоресцентна светлина. Запътих се към просторната баня. В нея Призракът стоеше на плочките и сваляше ризата си с една ръка.
– Какво имаш предвид, че е токсична? – Поисках.
Той се завъртя с лице към мен – и се наклони настрани. Рамото му се удари в стената и той едва се удържа да не падне във ваната зад него.
– Би ли си взела един проклет душ! – Изкрещя той.
– Не, докато не ми обясниш това с токсичната кръв! – Изкрещях в отговор. – Аз ли съм отровена? Имам ли нужда от противоотрова?
– Имаш нужда. Да. Душ. – Всяка дума излизаше през зъби. Той хвърли ризата си в мивката и събу ботушите си, след което завъртя крановете на пълна мощност. Водата се разпръсна от душовата глава във ваната. – Заминаваш ли?
– Не! Искам отговори преди…
Разкопча колана си и смъкна панталоните си. Устата ми се отвори, думите бяха забравени. Свали панталоните си, но остави черните си боксерки, и влезе във ваната. Водата се удари в гърдите му и червени струйки се спуснаха по тялото му.
Когато пъхна главата си под душа, за да намокри косата си, устата ми се отвори, а после се затвори. Стиснах челюст, грабнах окървавената си риза и я издърпах през главата си, като при това разроших конската си опашка. Свалих обувките си, докато разкопчавах панталона си, смъкнах дънките си и излязох от тях. Оставих сутиена и бельото си и тръгнах по пода на банята.
Той извади главата си от водата, докато пристъпвах през ръба на ваната. Той се дръпна назад, а зелените му очи се разшириха.
– Какво правиш?
– Вземам душ, – избутах го с лакът, за да мога да вляза под струята.
Леденостудената вода ме удари като шамар по лицето и аз отскочих назад с писък, блъскайки се в него. Изправих се и посегнах към крана. С едно завъртане на крана температурата се повиши значително.
– Много по-добре – обявих аз, като се върнах под струята и се обърнах с лице към него.
Челюстта му се стегна, водата капеше от брадичката му.
– Има още три бани с душове.
– Да, но тогава няма да съм достатъчно близо, за да чуя всичко за токсичността на драконовата кръв. Разправяй, момче друид.
С ръмжене той се приближи, като ме притисна до облицованата с плочки стена. Обърна се, за да пусне водата да се процеди през пръските кръв по гърба му, грабна сапун и си изтърка ръцете.
– Драконовата кръв е слаб токсин, освен ако не бъде погълната – обясни той категорично. – Абсорбирана през кожата, тя причинява забавяне на познавателните способности, загуба на равновесие, замайване, пребледняване, мускулна слабост и сънливост.
– Звучи като да се напиеш.
– Подобно, с изключение на това, че сънливостта ще се превърне в крайна умора. Очаквай да спиш в продължение на дванадесет часа.
О, добре.
– Мога ли да взема сапуна?
Той мина под водата. Почистих кожата си, като наполовина наблюдавах как той се изплаква. Водата се стичаше по контурите на мускулите му, проследявайки твърдите гръдни мускули и набраздената коремна преса. По дяволите. Цялото ми тяло почервеня и ми се прииска да не бях регулирала температурата. Студената вода щеше да е добре точно сега.
Обърнах се с гръб към него, с лице към стената, докато се миех отпред. След като тайно почистих под мокрия си сутиен, издърпах косата си от пътя и се протегнах неловко през рамо, опитвайки се да достигна досадното място между лопатките.
Една топла ръка премина през моята, като открадна сапунената пяна от пръстите ми, след което се плъзна по лопатките ми. Замръзнах, докато той почистваше гърба ми бързо и старателно.
– Добре си – каза ми той.
– Добре – казах задъхано. Преглъщайки, се завъртях, за да изплакна – застанах лице в лице с него. Беше висок. Наистина висок, с широки, мускулести рамене, които в момента не бяха прекъснати от никакви татуировки на феи. И стоеше много, много близо.
– Хм. – Вдигнах сапуна. – Искаш ли да…?
Той се обърна и се подпря с една ръка на стената. Гърбът му беше също толкова секси, колкото и предната част, целият с вдлъбнатини и мускулни равнини. Мъжът нямаше и грам мазнина по себе си. Намокрих ръцете си и притиснах длани към кожата му, като наполовина се страхувах, че докосването ми ще предизвика спонтанно възпламеняване. Старателно почистих всички следи от драконова кръв, измивайки го от раменете му надолу до кръста.
Да, просто щях да продължа да си повтарям, че искрената загриженост за здравето му беше причината да отделям много време, за да прокарам ръце по гърба му.
Когато вече не можех да се преструвам, че не е безупречно чист, изплакнах ръцете си и се измъкнах набързо от ваната. По средата на движението стаята се завъртя и аз се хванах за закачалката за кърпи, за да пазя равновесие. Боже мой.
Миг по-късно водата спря. Призракът излезе и също като мен загуби равновесие по средата на пътя си. Хванах го за ръката и той почти ме събори, преди да се изправим. Издърпах една кърпа от закачалката, но той се промуши покрай мен, капейки вода по пода. Подсушавайки косата си с кърпата, аз се запътих след него.
Той пиянски се заизкачва из претрупаната стая, като не успяваше да се движи по права линия повече от две крачки, и спря до стената, където на шнурове висяха няколко десетки кристала. Избра един, пусна го над главата си, после свали същия и го насочи към мен.
Претърколих се през трасето с препятствия от маси, кутии, кошове, щайги и боклуци и спрях пред него. Той нахлузи кристала над главата ми и хладният камък се удари в ребрата ми точно под сутиена.
– Пречистващ кристал – измърмори той. – Изчиства токсините по-бързо.
– Сигурен ли си? – Примижах в замъглените му очи. – Може да си прекалено пиян, за да правиш магии.
Той ме пренебрегна и се насочи към голямото легло в ъгъла, одеялата бяха заплетени от едната му страна. Забързах след него, замаяна и препъваща се.
– Стой, – казах аз. – Не можеш да влезеш в леглото мокър.
Хванах го за ръката, но той не спря и аз едва не паднах върху него, когато той се срина на матрака. Той се претърколи по гръб, очите му вече бяха затворени.
Розовият му кристал се беше изплъзнал от центъра и аз го побутнах обратно върху гърдите му. Изтощението тежеше на крайниците ми и клепачите ми бяха твърде тежки, за да ги държа отворени. Помислих си за моето двуетажно легло, което беше на цял път с препятствия. В моето състояние имах деветдесет процента шанс да умра на стълбите. Не, благодаря.
Подсоших косата си за последно с кърпата, хвърлих я на пода и запълзях на матрака. Той се беше разпрострял по средата, но аз се притиснах на тясното пространство до него и дори поставих главата си на ръба на възглавницата. Щом се озовах в хоризонтално положение, умората ме заля като океански вълни и ме повлече надолу.
Очите му се разтвориха. Погледът му беше притъпен от упойващо изтощение, но в него искреше слаба изненада. С тромави движения той грабна одеялото и го обърна върху нас. Когато лекият плат се настани върху мен, заличавайки студенината на въздуха върху мократа ми кожа, въздъхнах с облекчение.
После заспах.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

ГЛАВА 11
ЕВА

Очите ми бяха подпухнали, а кръговете под тях – сини. Напуканите бузи и бледите устни не ми отиваха. Не точно така се надявах да започна новата си година – да плача до полунощ и почти да не спя. Но поне можех да подремна в самолета.
Опънах една връзка за коса около китката си, след което се погледнах за последен път в огледалото. Да, изглеждах гадно. Последният път, когато бях изглеждала толкова ужасно, беше преди години. Това беше лицето, което носех в продължение на седмици, след като се преместих в Ню Йорк.
Сякаш мъката беше толкова огромна, че не можеше да остане вътре. Кожата ми беше побеляла. Беше издълбала бузите ми. Беше се настанила като комин от тухли върху раменете ми.
Ултиматумът на Тобиас прозвуча в съзнанието ми. Трудно ми беше да гледам направо, защото най-лошото беше, че…
Той беше прав.
Бях се вкопчила в глупавата надежда, че животът ми няма да се промени. Но нищо в живота ми не беше нормално. Не можех да влача бебе със себе си от град на град. Не можех да запазя работата си и да бъда майка.
Той беше прав. Знаех, че е прав. Знаех го от една седмица.
И все пак снощи, дори след всички тези думи, той не ме помоли да остана. Той искаше бебето. Само не и мен.
Потърках бузите си, подсмърчайки, за да не се разтече носът ми. След това изправих гръбнака си, навлякох палтото си и събрах куфара. Не, не можех да работя вечно, поне не в същото качество. Но днес нямаше да се откажа. Нямаше да се откажа и утре.
Щях да отида в Лондон, да си дам време да оплача загубата на кариерата си, а след това да изготвя план за напускане. Беше време да актуализирам автобиографията си.
С куфара, който се влачеше след мен, преметнах ремъка на раницата си през рамо и оставих спалнята за гости на Тобиас зад гърба си. Дали щеше да я превърне в детска стая за бебето?
Стиснах челюстта си, за да не допусна емоциите да избухнат, докато вървях по коридора.
Ароматът на кафе ме посрещна в кухнята. Тобиас стоеше до мивката с гръб към мен и гледаше през прозореца към задния си двор.
Дали щеше да постави люлка там? Или може би къщичка за игра? Щеше ли да превърне този дом в детски рай, така че да нямам никакъв шанс да се състезавам с него?
Тобиас се обърна, а очите му се стрелнаха към чантите ми.
– Ще ти помогна.
– Мога да го направя. – Вдигнах брадичката си. – Благодаря, че ми позволи да пренощувам тук тази седмица. Махнах спалното бельо от леглото. Хавлиите са в кошчето.
Той кимна.
– Оценявам го.
Сърцето ми биеше с три удара на всяка крачка към входната врата. Завъртях дръжката, но преди да успея да изляза навън, куфарът беше издърпан от ръката ми.
Тобиас стоеше там, толкова близо, че можех да усетя миризмата му на одеколон. Вдъхнах го, задържах го за дълъг миг, после издишах.
Той ме следваше плътно, докато вървях в студа, а дъхът ми се разнасяше в бял облак, докато пресичах чистия тротоар. Сигурно е почиствал с лопата, докато аз съм била под душа. Беше почистил и снега от колата ми.
Натиснах бутона за багажника и се отдръпнах, за да може той да натовари куфара ми. После хвърлих раницата си и срещнах погледа му.
Сините му очи бяха като сапфири, блестящи на сутрешното слънце. Адамовата му ябълка се поклащаше, докато преглъщаше.
– Обади ми се.
– Ще се обадя.
Той ме изучаваше, тъмните кръгове и матовата кожа, а челото му се набръчка.
– Ева, аз…
– Недей. – Гласът ми трепереше. – Моля те, недей. Трябва да тръгвам.
А аз висях на косъм. Не можех да се боря с него, не отново.
– Добре. – Той се отмести от пътя ми, за да не се докоснем, докато аз минавах покрай него и бързах към шофьорската врата.
Вмъкнах се вътре, а студът от седалката проникна през дънките ми.
Тобиас се подпря с ръце на покрива и се наведе, докато вкарвах ключа в ключалката.
– Съжалявам. За това, което казах снощи, съжалявам.
Сълзите заплашваха, затова просто кимнах и завъртях ключа.
– Сбогом, Тобиас.
Ръцете му паднаха настрани и той се отдалечи.
– Сбогом, Ева.
Още едно нещастно сбогуване.
Не си позволих да го погледна, докато се движех на заден ход от алеята. Не си позволих да погледна в огледалото за обратно виждане, когато гумите ми заскърцаха по пресния сняг на неговата алея. Не си позволих да си помисля, че на лицето му е имало съжаление, когато се е сбогувал.
Тази седмица беше епичен провал – от тази глупава песен до снощната кавга.
Трябваше да остана в празния си апартамент. Трябваше да запазим границите. Беше минало твърде много време, за да скачаме заедно в леглото. Той можеше да ме познава по-добре от всеки друг, но това не означаваше, че съм същата млада жена, каквато бях в колежа.
Бяхме се отдалечили един от друг. Бяхме станали различни хора.
А сега трябваше да намерим начин да станем родители.
Милите до летището минаха в мъгла. Фокусът ми не съществуваше, но преместването и пътуването толкова често имаха и положителна страна. Маневрирах на летището с механична лекота, проверявайки багажа си и преминавайки през охраната. Повечето столове пред изхода бяха заети, но аз намерих свободно място до прозореца.
Срещу мен седеше възрастна двойка. Срещнах погледа на жената и той беше толкова изпълнен със съжаление, че изтръпнах. Добре де, може би изглеждах по-зле от гадно. Стюардесите сигурно щяха да ме попитат дали съм добре.
Принудих се да се усмихна на жената, след което се завъртях странично на седалката, сгъвайки краката си към гърдите, за да мога да погледна навън.
Наземният персонал беше зает с товаренето на куфари на конвейера. Един мъж в неонова жилетка размахваше две оранжеви пръчки. Мама ни беше учила преди години как пилотите се ориентират по линиите и маркерите на пистата.
На кое летище щеше да лети днес? Дали някога се е чувствала тъжна, идвайки на това летище? Защото на мен ми беше. Всеки път.
Взирах се в работниците, като държах очите си насочени през стъклото, докато сълзите започнаха да падат.
Това беше толкова проклето познато. Точно като в деня, в който бях заминала за Ню Йорк.
Отново бях на синия, винилов стол. Отново плачех на летището в Бозман. Гледах Боинг 737 с разкъсано на конфети сърце.
Ръката ми намери корема ми. Притиснах я, като стисках очите си.
Дали правех огромна грешка? Дали щях да съжалявам за това решение?
Преди Ню Йорк в съзнанието ми нямаше и капка колебание. Да, бях съсипана и разбита заради Тобиас, но когато агентът на изхода извика реда ми, се изправих, подсуших лицето си и тръгнах по небесния мост.
Днешните съмнения ме парализираха. Те ме държаха прикована към стола, дори когато името ми беше извикано. Дори когато самолетът се спускаше по пистата.
Дори когато той излетя без мен.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13