Глава 16
Звукът на течаща вода ме извади от дълбока, спокойна дрямка. Отворих очи и открих, че през пролуките на завесите прониква слънчева светлина. Човече, не бях спала толкова много, откакто бях тийнейджър. Прозях се широко и се претърколих по корем, заравяйки лице във възглавницата.
Водата спря, после вратата на банята се затръшна. Тихи стъпки преминаха към леглото, а после одеялата се свлякоха от мен. Студеният въздух премина през гърба ми. Не помръднах, докато на леглото се потапяше и Зак се изкачваше над мен до своето място. Настани се и придърпа одеялата върху нас, като се увери, че съм покрита. О, това беше приятно.
После издърпа възглавницата изпод мен. Лицето ми се удари в матрака.
Изстрелях се на лакти.
– Хей!
Той набухна възглавницата и отпусна глава на нея.
– Тя е моя. Ти се шириш в моето легло, помниш ли?
– Все пак можеш да споделиш.
Уморените зелени очи се плъзнаха по лицето ми, след което той побутна възглавницата няколко сантиметра встрани, освобождавайки един ъгъл, който едва беше достатъчно широк, за да се побере главата ми. Ако си е мислил, че ще съм твърде срамежлива, за да доближа лицето си толкова близо до неговото, значи не е научил нищо от случката под душа.
Приближих се точно до страната му, отпуснах буза върху възглавницата, след което духнах в ухото му.
Той отдръпна глава, разкривайки още възглавница, и аз се сгуших върху нея с триумфална усмивка. Мърморейки, той се претърколи настрани, поставяйки гръб към мен. Приближих се и духнах по врата му, за да го раздразня. Раменете му се размърдаха.
– Ще пораснеш ли? – Изръмжа той.
– Накарай ме – отвърнах зряло. – Ти сам си докара това, Заки.
Той се дръпна и издърпа одеялата от торса ми. Разтревоженият му поглед ме проследи.
– По дяволите.
Примигнах към него, разсеяна от гледката на предимно голите му гърди.
– Какво?
По лицето му се появи болезнен поглед и той промълви:
– Надявах се, че това е било сън.
– Сън? – Докато се досещах, на устните ми разцъфна злобна усмивка. – О, искаш да кажеш, че си мислил, че си сънувал, че си ми казал името си? Ха! Неприятно ми е да ти спукам балона, Захари.
Той въздъхна тежко.
– Не Захари.
– Не?
– Закария.
– О. Това е хубаво име.
Потривайки ръка по лицето си, той се отпусна назад.
– Чудесно. Трябва просто да те пусна на варгите и да приключа с това.
– Ум. Може би не би могъл? – Леко го побутнах отстрани. – Ами ако ти обещая да не казвам на никого?
– Струва ми се, че си от типа на бъбривците.
– Не съм! Аз съм експерт по пазене на тайни. – Побутнах го отново, за да подчертая тезата си.
Той ме хвана за ръката.
– Престани с това.
Дръпнах ръката си, но той не я пусна.
– Тъй като така или иначе съм в течение на всичките ти тайни, има нещо, което наистина бих искала да знам.
По чертите на лицето му се появи предпазливост.
– Какво е това?
– Каква секта, по дяволите, ръководиш тук?
Предпазливостта му се превърна в невярваща обида.
– Каква секта? Сериозно ли?
– Живееш във ферма с група избягали тийнейджъри-митици, които почитат земята, по която ходиш. Какво друго трябва да си мисля?
– Аз живея тук, защото съм друид. Повечето феи не се доближават до градовете. Що се отнася до децата, нямам контрол върху това, което мислят. Морган и Терънс се грижат за тях, а не аз. Аз съм зает с други неща.
– Неща като… продаване на отрови на тъмни същества? – Не потиснах осъдителния си тон.
– Понякога. – Зелените му очи ме пронизаха. – Разликата между светлите и тъмните феи е двусмислена и винаги се променя. Освен това една фея, която иска отрова, ще се сдобие с нея, независимо дали я трансмутирам, или не. Но те ми плащат добре с магии за това, че ги улеснявам.
Изучавах го с любопитство. Никакво преструване, никакъв срам. Не го интересуваше дали го смятам за неморален. Не му пукаше дали го смятам за зло копеле. Но бях видяла доказателства, че има феи, с които отказва да се занимава, а съдейки по взаимодействието му с драконите, беше известен като лечител, както и като производител на отрови.
– Добре, но защо бегълците?
– Това… – Той се намръщи. – Просто се случи. Не съм планирал нещата по този начин, но ми върши работа. Подбирам митици, които няма къде да отидат, и им давам дом за няколко месеца или години. В замяна те помагат във фермата и когато са готови, продължават напред.
– Защо никога повече не се чува за тях? Защо ми каза, че никога няма да се върна, ако тръгна с теб?
– За да се уверя, че си напълно сериозна в желанието си да дойдеш. Няма да си губя времето да возя тийнейджъри, които искат да избягат обратно при мама и татко, щом чувството им за приключение се изчерпи. – Той сви едно рамо. – Другите никога повече не се виждат, защото не искат да се върнат към стария си живот. Морган и Терънс им помагат да си създадат нови самоличности, да се преместят на нови места и други подобни неща.
Нов живот. Точно това предлагаше той, а митиците, които напускаха тази ферма, продължаваха да се занимават с нещо ново и различно, като никога не се връщаха, за да разкрият, че са здрави и далеч по-щастливи, отколкото преди да изчезнат. И тъй като той никога не разкривал името или лицето си пред никого, те не знаели, че са бивши похитени от прословутия Призрак.
– Защо е цялата тази тайна? – Попитах тихо. – Не те ли притеснява това, че те смятат за похитител на деца и убиец?
– Репутацията ми сама по себе си е вид защита. – Той вдигна ръката ми, а топлата му хватка се затегна зловещо. – Не си мисли погрешно, Виктория. Заслужил съм си тази репутация.
– Тори.
– А?
– Предпочитам Тори пред Виктория. – Освободих ръката си, подпрях буза на ръката си и му се усмихнах. – Още един въпрос. Как така всички нямате нищо против да вися в стаята ти, докато ти спиш? Напълно бих могла да те убия и да избягам.
Развлечението дръпна устните му. Той не се усмихна, но устата и челюстта му омекнаха.
– Ти си човек. Какво би могла да направиш, за да ме нараниш?
– Сериозно? – Намръщих се. – Тази стая е пълна с оръжия. Можех да те пробода право в черното ти сърце.
– Хм. Мислиш ли така? – Той наклони глава към зоната за сядане. В едно кътче зад дивана се намираше огромен стоящ перчем, който почти не се виждаше в сенките – както и гигантският черен орел, чиито изумрудени като скъпоценни камъни очи бяха вперени в мен.
Адреналинът се стрелна във вените ми.
– О. Здравей, Лалакай.
Грабливият поглед на фея не се промени. От колко време птицата беше тук, наблюдавайки своя друид?
– Какво става с черепа? – Попитах, желаейки да сменя темата.
– Прокълната фея. От време на време е полезен, но в повечето случаи е просто досаден.
– Освен това е пълна свиня. Ти ли го прокле?
Той изхърка.
– Нямам такава сила. Намерих го на черния пазар и го купих, за да не би някой глупав магьосник да счупи печата и да освободи кръвожаден фееричен лорд насред града.
Като си спомних какво беше казал Кай за това, че Призракът е купил гадна арканска магия, преоцених претрупаната стая.
– Колко от тези неща си купил от черния пазар, само за да не може никой друг да се сдобие с тях?
Той изпъна крака, а очите му се затвориха.
– Половината, може би. Част от тях разменям с феите, тъй като те обикновено ги вземат далеч от хората, а друга част просто чака, докато имам време да ги унищожа.
– Хм. Знаеш ли, Зак, не мисля, че си толкова лош, колкото си мислиш, че си.
Очите му се отвориха, слънчевата светлина блесна по зелените му ириси.
– Казах ти да не си създаваш погрешна представа.
– О, съжалявам. Исках да кажа, че си зъл гадняр и нямам търпение да те видя изгорен на кладата за злите ти престъпления на злото.
Той стисна носа си.
– Какво ще правя с теб?
– Да ме убиеш? Така би постъпил един зъл мошеник. – Ударих ръка в гърдите си. – Продължавай. Прободи ме до смърт.
– Не мога.
– Защо не?
– Харесва ми тази тениска.
Погледнах взетата назаем черна тениска, после скочих от леглото и се протегнах.
– Свърши ми се да спя.
– Чудесно. Вече можеш да си тръгнеш.
Докато той се разпростираше върху моята половина на леглото, хвърлих подигравателен поглед през рамо.
– Сигурен ли си, че вече искаш да ме пуснеш, Зак? – Изражението му потъмня и по гърба ми премина страх. Размахах една ръка. – Не се притеснявай, няма да кажа нищо. Не искам да ограничаваш никого другиго до постоянен затвор в ранчото си.
Оставих го в леглото и се запътих към работилницата в стаята. Масите бяха отрупани с буркани, бутилки, флакони, билки, артефакти, оръжия, разпадащи се свитъци, дебели книги с кожени подвързии и странни инструменти. Спрях, за да разгледам три блестящи бели пера, след което се придвижих надолу по масата до рог от слонова кост със спираловидна шарка.
Посочих.
– Това не е това, което мисля, че е, нали?
Без да сяда, той извърна глава, за да види какво съм намерила.
– Рог от еднорог.
– Еднорозите са истински? – Това не би трябвало да ме изненадва, но ме изненада.
– Те са вид феи, като драконите.
Протегнах ръка, но не го докоснах.
– Дали… дали вземането на рога му убива еднорога?
– Да.
– Ти ли го направи?
– Не.
Спомних си твърдата ярост в лицето му, когато беше извадил харпуна от младия дракон, и ръмжащото му обещание да се справи с виновниците. Нещо ми подсказваше, че ловецът на еднорози не се бе справил по-добре, отколкото ловците на дракони.
Продължавайки надолу по масата, подминах една зловеща черна маска, след което се наведох, за да разгледам купчина книги с блестящ текст по гръбчетата на език, който не можех да прочета. Под купчината имаше кутия, в чийто оголен ъгъл се виждаше нещо лъскаво.
Шумолене на одеяла привлече вниманието ми към леглото, когато Зак отметна краката си. Той седеше на матрака, разтривайки лицето си с две ръце, а пречистващият кристал висеше на врата му. Когато се изправи, аз набързо се върнах към разглеждането на колекцията му, преди да започна да разглеждам физиката му. Горещо, по дяволите.
Той изчезна през вратата до банята – гардероб, както предполагах. Пресякох се към шкафа, разгледах магическата кутийка за заглушаване на черепа, след което я вдигнах.
– …чернокож гадняр с остроумието на пиле без глава…
Захлупих кутията обратно върху ръмжащата тирада на черепа. Преброих до десет в главата си и вдигнах кутията за втори път. Тишина.
– Не бъди груб старец и ще оставя кутията настрана. – Вдигнах я заплашително. – Договорено?
Червените очи на черепа ме погледнаха злобно. Приемайки това за съгласие, оставих кутията настрана. Вратата на гардероба се отвори и Зак излезе, като наполовина беше навлякъл тъмносива тениска върху главата си. Гледах с копнеж как платът пада върху красивите му коремни мускули. Трябваше да се промъкна да го усетя, докато спеше.
Виждаш ли? Аз също съм лош човек.
Прекара колана през цепките на тъмните си дънки.
– Морган и Терънс ще са забелязали, че си изчезнала, така че вероятно няма как да скриеш, че си… – Очите му се стесниха. – Какъв е този поглед?
– Хм. – Приближих се до масата, избягвайки погледа му. – Морган дойде по средата на нощта. Тя блъскаше по вратата, така че аз… отидох да видя каква е тази голяма суматоха.
Като се изпъчи от раздразнение, той се присъедини към мен на масата и оправи купчина стари документи.
– За какво се вдигна шум?
– Странно, но тя така и не каза.
– Гърдите ѝ се надигнаха от гневно отричане – изръмжа черепът и аз подскочих от внезапния шум. – Бледите ѝ бузи се зачервиха, докато женствеността ѝ набъбваше от ярост…
Зак извъртя очи.
– Замълчи, Хари.
– Не се обръщай така към мен! – Изръмжа черепът. – Ти не си нищо друго освен пълзящ червей, който пази остатъците от властта, хвърлени върху него от същества, много по-висши от…
Зак направи заплашителна крачка към кабинета и черепът се успокои. Той сгъна ръцете си.
– Гнусен стар дух.
– Името му е Хари? – Попитах с недоумение.
– Прякор. – На устните на Зак проблясна злобна усмивка. – Той го мрази.
Засмях се и се облегнах на масата, преценявайки друида с интерес.
– Значи имаш чувство за хумор.
– Съвсем не.
Подсмърчайки, го побутнах закачливо в гърдите.
– Лъжец. Ти напълно…
Силното почукване на вратата прекъсна изречението ми и аз се отскубнах от масата с прекомерна сила – предизвиквайки верижна реакция на непохватност.
Цялата маса се разтресе и купчината книги се преобърна. Завъртях се, грабвайки книгите, и случайно блъснах един тежък том в кутията с лъскавия син предмет, сгушен в смачкана опаковъчна хартия. Кутията се преобърна и предметът – лъскаво кълбо в нюанси на аквамарин и фуксия – отскочи по плота.
Аз се хвърлих да го хвана – и Зак също. Хванах я, като същевременно се блъснах в него. Той ме хвана около кръста, преди да падна.
И, разбира се, това беше точният момент, в който вратата се отвори.
Морган увисна на прага, а устата ѝ зееше отворена. Зак пусна ръцете си, а аз се отдръпнах от него, държейки кълбото в двете си ръце. Тъй като тя изглеждаше обидена, вместо шокирана, предположих, че е виждала лицето му и преди.
– Чух разбиване… – започна тя.
– Какво искаш, Морган? – Дори раздразнен, хрипливият тътен на Зак беше несправедливо секси.
– Не мисля, че трябва да обсъждаме този въпрос пред…
– Просто го кажи.
Тя вдиша гневно.
– Надин ни напусна.
Зак се скова.
– Какво?
– Сблъска се с някоя позната – стара съседка. Спряха в едно кафене, за да си наваксат, и жената помоли Надин да живее при нея. – Гласът на Морган омекна. – Мислех, че Надин се радва тук, но предполагам…
Дълго мълчание. Белите ми дробове се чувстваха като олово в гърдите ми.
– Това ли е всичко? – Попита Зак категорично.
Погледът на Морган се насочи към мен.
– Да, но…
– Благодаря ти. Ще дойда по-късно.
– Д-да. – С последен поглед към мен тя се отдръпна и затвори вратата.
Загледах се в нищото.
– Надин… си тръгна?
– Изглежда така.
Погледнах надолу към кълбото. Грубо кръгло, със странни хребети и линии, то блестеше в синьо и розово. Гладката текстура беше странно топла в ръцете ми.
– Какво е това?
– Това е фея. – Той оправи блузата си. – Мисля, че е в спяща форма. Не съм имал време да разбера какво не е наред с нея.
Без да се замислям какво правя, притиснах кълбото към гърдите си. Надин си беше тръгнала. Когато реалността потъна, в гърлото ми се появи горчив вкус и трябваше да се задуша от гаден смях. Бях такъв идиот. Бях се предала на Призрака, за да спася Надин, а тя се беше спасила благодарение на чистата случайност.
Тя никога не беше попадала в лапите на Призрака, но сега аз бях. Иронията ме заболя.
– Тори, каза ли на Надин нещо за мен? – Попита Зак. – Говорих с нея след срещата с феите в гората, но ако тя ме свърже с Призрака…
Тревогата ме прониза. Бях предупредила Надин за репутацията му, но в най-неясен смисъл.
– Не, – излъгах аз. – Единственото, което съм казвала, е, че си лош човек.
– Колко комплиментарно. – Сухият му отговор беше разсеян, вниманието му се носеше из стаята, без да я вижда. Не казах нищо, а червата ми се свиха на възли. Надин ме беше изоставила, но тя беше в безопасност. Беше говорила с любов за съседката си и аз се надявах, че ще бъде щастлива.
Но защо ме болеше стомахът? И защо челото на Зак беше набръчкано от притеснение?
– Зак, градът, в който са отишли… туристическа дестинация ли е или нещо подобно?
– Ни най-малко. Предполагам, че се чудиш на същото като мен – как съседката ѝ се е озовала в този град в точния момент, за да срещне Надин.
– Надин разказа ли ти защо е избягала от къщи – пликът и други неща?
Той кимна.
– Разгледах го. Не успях да намеря нищо за хората, които са я отгледали. Изглеждат напълно човешки. Кръвната линия на Емри обаче е известна в чужбина с това, че създава талантливи магьосници от поколения насам. Стивън Емрис е бил гилдмайстор на най-голямата и влиятелна магьосническа гилдия във Великобритания.
– Някой е убил него и жена му, после е отвлякъл Надин и… какво? – Челото ми се набръчка. – Прелетял я е през океана, за да я захвърли в системата за осиновяване?
– Възможно е похитителите да са се сблъскали с органите на реда и да са изгубили следите ѝ. – Той поклати глава. – Бях планирал да разследвам повече осиновителите ѝ, но тъй като никой не можеше да я намери тук, реших, че имам много време.
– Никой не можа да я открие тук, но сега, когато се е върнала при съседката си? Колко време ще мине, докато родителите ѝ разберат? – Осъзнах, че стискам кълбото на фае и отпуснах хватката си. – Надин е умна. Трябваше да разбере, че да отиде със съседката си не е безопасно.
Мръщенето му се задълбочи.
– Никога не ми е споменавала за съседка.
– Вчера малко поговори за нея. Някаква стара рускиня на име… Варвара Нико – нещо такова.
– Ааа! – Качулатият глас отекна откъм черепа на Хари. – Да не би да говориш за Варвара Николаева?
– Да, това е тя. – Загледах се в светещите червени очи на Хари. – Откъде знаеш името ѝ?
– Варвара Николаева – измърмори Хари благоговейно. – Жена с наистина божествен ръст и напълно демонична хитрост. Изящен женски екземпляр и въпреки присъщите й слабости като създание от нежния пол, е най-страховитата магьосница.
Назад към част 16 Напред към част 18
