ГЛАВА 11
ЕВА
Очите ми бяха подпухнали, а кръговете под тях – сини. Напуканите бузи и бледите устни не ми отиваха. Не точно така се надявах да започна новата си година – да плача до полунощ и почти да не спя. Но поне можех да подремна в самолета.
Опънах една връзка за коса около китката си, след което се погледнах за последен път в огледалото. Да, изглеждах гадно. Последният път, когато бях изглеждала толкова ужасно, беше преди години. Това беше лицето, което носех в продължение на седмици, след като се преместих в Ню Йорк.
Сякаш мъката беше толкова огромна, че не можеше да остане вътре. Кожата ми беше побеляла. Беше издълбала бузите ми. Беше се настанила като комин от тухли върху раменете ми.
Ултиматумът на Тобиас прозвуча в съзнанието ми. Трудно ми беше да гледам направо, защото най-лошото беше, че…
Той беше прав.
Бях се вкопчила в глупавата надежда, че животът ми няма да се промени. Но нищо в живота ми не беше нормално. Не можех да влача бебе със себе си от град на град. Не можех да запазя работата си и да бъда майка.
Той беше прав. Знаех, че е прав. Знаех го от една седмица.
И все пак снощи, дори след всички тези думи, той не ме помоли да остана. Той искаше бебето. Само не и мен.
Потърках бузите си, подсмърчайки, за да не се разтече носът ми. След това изправих гръбнака си, навлякох палтото си и събрах куфара. Не, не можех да работя вечно, поне не в същото качество. Но днес нямаше да се откажа. Нямаше да се откажа и утре.
Щях да отида в Лондон, да си дам време да оплача загубата на кариерата си, а след това да изготвя план за напускане. Беше време да актуализирам автобиографията си.
С куфара, който се влачеше след мен, преметнах ремъка на раницата си през рамо и оставих спалнята за гости на Тобиас зад гърба си. Дали щеше да я превърне в детска стая за бебето?
Стиснах челюстта си, за да не допусна емоциите да избухнат, докато вървях по коридора.
Ароматът на кафе ме посрещна в кухнята. Тобиас стоеше до мивката с гръб към мен и гледаше през прозореца към задния си двор.
Дали щеше да постави люлка там? Или може би къщичка за игра? Щеше ли да превърне този дом в детски рай, така че да нямам никакъв шанс да се състезавам с него?
Тобиас се обърна, а очите му се стрелнаха към чантите ми.
– Ще ти помогна.
– Мога да го направя. – Вдигнах брадичката си. – Благодаря, че ми позволи да пренощувам тук тази седмица. Махнах спалното бельо от леглото. Хавлиите са в кошчето.
Той кимна.
– Оценявам го.
Сърцето ми биеше с три удара на всяка крачка към входната врата. Завъртях дръжката, но преди да успея да изляза навън, куфарът беше издърпан от ръката ми.
Тобиас стоеше там, толкова близо, че можех да усетя миризмата му на одеколон. Вдъхнах го, задържах го за дълъг миг, после издишах.
Той ме следваше плътно, докато вървях в студа, а дъхът ми се разнасяше в бял облак, докато пресичах чистия тротоар. Сигурно е почиствал с лопата, докато аз съм била под душа. Беше почистил и снега от колата ми.
Натиснах бутона за багажника и се отдръпнах, за да може той да натовари куфара ми. После хвърлих раницата си и срещнах погледа му.
Сините му очи бяха като сапфири, блестящи на сутрешното слънце. Адамовата му ябълка се поклащаше, докато преглъщаше.
– Обади ми се.
– Ще се обадя.
Той ме изучаваше, тъмните кръгове и матовата кожа, а челото му се набръчка.
– Ева, аз…
– Недей. – Гласът ми трепереше. – Моля те, недей. Трябва да тръгвам.
А аз висях на косъм. Не можех да се боря с него, не отново.
– Добре. – Той се отмести от пътя ми, за да не се докоснем, докато аз минавах покрай него и бързах към шофьорската врата.
Вмъкнах се вътре, а студът от седалката проникна през дънките ми.
Тобиас се подпря с ръце на покрива и се наведе, докато вкарвах ключа в ключалката.
– Съжалявам. За това, което казах снощи, съжалявам.
Сълзите заплашваха, затова просто кимнах и завъртях ключа.
– Сбогом, Тобиас.
Ръцете му паднаха настрани и той се отдалечи.
– Сбогом, Ева.
Още едно нещастно сбогуване.
Не си позволих да го погледна, докато се движех на заден ход от алеята. Не си позволих да погледна в огледалото за обратно виждане, когато гумите ми заскърцаха по пресния сняг на неговата алея. Не си позволих да си помисля, че на лицето му е имало съжаление, когато се е сбогувал.
Тази седмица беше епичен провал – от тази глупава песен до снощната кавга.
Трябваше да остана в празния си апартамент. Трябваше да запазим границите. Беше минало твърде много време, за да скачаме заедно в леглото. Той можеше да ме познава по-добре от всеки друг, но това не означаваше, че съм същата млада жена, каквато бях в колежа.
Бяхме се отдалечили един от друг. Бяхме станали различни хора.
А сега трябваше да намерим начин да станем родители.
Милите до летището минаха в мъгла. Фокусът ми не съществуваше, но преместването и пътуването толкова често имаха и положителна страна. Маневрирах на летището с механична лекота, проверявайки багажа си и преминавайки през охраната. Повечето столове пред изхода бяха заети, но аз намерих свободно място до прозореца.
Срещу мен седеше възрастна двойка. Срещнах погледа на жената и той беше толкова изпълнен със съжаление, че изтръпнах. Добре де, може би изглеждах по-зле от гадно. Стюардесите сигурно щяха да ме попитат дали съм добре.
Принудих се да се усмихна на жената, след което се завъртях странично на седалката, сгъвайки краката си към гърдите, за да мога да погледна навън.
Наземният персонал беше зает с товаренето на куфари на конвейера. Един мъж в неонова жилетка размахваше две оранжеви пръчки. Мама ни беше учила преди години как пилотите се ориентират по линиите и маркерите на пистата.
На кое летище щеше да лети днес? Дали някога се е чувствала тъжна, идвайки на това летище? Защото на мен ми беше. Всеки път.
Взирах се в работниците, като държах очите си насочени през стъклото, докато сълзите започнаха да падат.
Това беше толкова проклето познато. Точно като в деня, в който бях заминала за Ню Йорк.
Отново бях на синия, винилов стол. Отново плачех на летището в Бозман. Гледах Боинг 737 с разкъсано на конфети сърце.
Ръката ми намери корема ми. Притиснах я, като стисках очите си.
Дали правех огромна грешка? Дали щях да съжалявам за това решение?
Преди Ню Йорк в съзнанието ми нямаше и капка колебание. Да, бях съсипана и разбита заради Тобиас, но когато агентът на изхода извика реда ми, се изправих, подсуших лицето си и тръгнах по небесния мост.
Днешните съмнения ме парализираха. Те ме държаха прикована към стола, дори когато името ми беше извикано. Дори когато самолетът се спускаше по пистата.
Дори когато той излетя без мен.
Назад към част 11 Напред към част 13
