Глава 13
Призракът стоеше на крачка от мен, веждите му бяха набръчкани над яркозелените ириси. Беше се преобразил за пореден път. Вместо облечен в черно злодей, носеше бяла тениска, прибрана в прилепнали дънки, а през едното му рамо висеше навито въже. Проследих го от разрошената му черна коса, през татуираните му ръце, после надолу към краката му.
Все още стисках оградата и смътно се страхувах, че може да ме завърже с това въже, и набърчих нос.
– Каубойски ботуши?
– Ботуши за езда – поправи ме той, а по чертите му премина раздразнение. – Попитах дали яздиш.
– О. Е. „Езда“ като яздене на коне? Това би било много голямо „не“.
Той вдигна рамене, мина покрай мен и с едно плавно движение прескочи оградата. Гледах го как се отдалечава, докато челюстта ми се влачеше по земята за втори път този следобед. Предполагах, че ще ме зарежат отново днес.
– Какво правиш? – Извиках.
Без да поглежда назад, той махна с една ръка, но аз нямах представа какво означава това. След миг колебание прескочих оградата и влязох в пасището.
Докато крачеше през тревата, той изсвири рязко. Главите на конете се вдигнаха и с пъргави стъпки се запътиха към него. Спрях на безопасно разстояние, докато той потупваше конете и ги преглеждаше бегло, предполагах, че проверява за наранявания или нещо подобно. След няколко минути той завърза въжето около главата на един загорял кон, върза му импровизирани юзди и отново тръгна. Конят го последва с тропот на копита.
Пъхнах ръце в джобовете си и последвах него и коня в сянката на обора, където той завърза края на въжето за метална примка на един стълб. Изчезна в помещението за дрехи, където на една от стените бяха наредени седла, и се върна с шепа четки за оформяне. Въпреки че стоях точно там, той не каза нищо, докато подреждаше четките на вратата на бокса.
Също толкова мълчаливо наблюдавах как той почиства коня. Вниманието ми се спря върху гъвкавите му мускулести ръце и промяната на тъмните татуировки на гърба му, които се виждаха през тънката материя на бялата му тениска.
– Не криеш ли лицето си днес? – Попитах накрая. Загубих ли точки за това, че заговорих първа?
– Всички си тръгнаха за деня. – Той прекара четката по хълбока на коня и от козината му се разнесе прах.
– Всички, освен мен – изрекох аз. – Защо и аз не мога да отида?
– Не ти вярвам.
– Как не ми вярваш? Че няма да избягам? Ами другите? Не мислиш ли, че могат да избягат?
– Може и да избягат, но ако го направят, не ми пука. Те не могат да ме идентифицират.
Студеното опасение се бореше с недоверието, а аз не знаех как да отговоря.
– Надин може.
Той смени четките и разтри краката на коня.
– Тя, за разлика от теб, не иска да си тръгне. И тя, за разлика от теб, ми вярва.
Ръцете ми се стиснаха, ноктите се забиха в дланите ми.
– Прав си. Искам да си тръгна. Позволи ми да си тръгна.
Той се изправи до пълния си ръст и обърна към мен тези нечетливи зелени очи.
– Не мога да го направя.
– Знаех си го, – изсъсках аз. – Знаех, че си пълен с глупости. Ти не спасяваш уязвими митици и не им даваш сигурен дом. Не си рицар с бял кон.
С една ръка, провлачена по гърдите на коня, той се промуши под главата му и изчезна от другата му страна.
– Никога не съм казвал, че съм такъв.
– Надин те боготвори – изплюх се обвинително.
– Какво искаш да кажеш?
– Ти… – Преглътнах яростта си, преди да кажа нещо, заради което щях да бъда убита. – Ти си мръсник. – Е, толкова за сдържането.
Той не каза нищо и след миг чух тих звук над драскането на четката по козината на коня – свиркане. Той си свиркаше, докато обработваше коня си. Държеше живота и свободата ми в ръцете си, а не можеше дори да ме признае? Гневът се разля в мен, още една непреодолима емоция към безпомощното безсилие и тлеещия страх от последните тринадесет дни като негов пленник. Спокойствието ми се разпадна, а на негово място се разпали ирационален темперамент.
– Хей! – Изкрещях.
Главата на коня се дръпна нагоре, а ушите му се сплескаха до главата. Той се надигна наполовина, а въжето се опъна. Призракът хвана въжето и дръпна носа на коня надолу, докато го галеше по шията и се хилеше. Прикривайки се под главата му, той се запъти към мен.
Вълна от страх потуши неразумната ми ярост и аз се отдръпнах, когато той ме приближи. Гърбът ми се удари във вратата на кабинката. Той спря на метър от мен, извисявайки се над мен.
– Значи искаш да си тръгнеш. – Гласът му беше тих и опасен, заплахата висеше във въздуха, както когато се срещнахме за първи път. – Готова ли си първо да поговорим?
– Да говорим? – Прошепнах беззвучно.
– Готова ли си да споделиш истината, Виктория? – Той се приближи. – Ти не си митична. Не си свързана с нито един митик. Не си се срещала с нито един митик – не достатъчно сериозно, за да остави следа в живота ти. Нямаш очевидни връзки с митичната общност, но си се появила в приюта, представяйки се за гадателка. Говорила си за магически курсове и тъмни изкуства. И се съгласи да тръгнеш с мен, въпреки че ме смяташ за ужасно копеле.
Повдигнах брадичката си.
– Ти си ужасно копеле.
– Никога не съм казвал, че не съм. – Пръстите му уловиха вдигнатата ми брадичка, притискайки челюстта ми. – Какво ще кажеш за екипа от митици, които се рояха в парка по време на срещата ни? Кои бяха те?
Преглътнах, гърлото ми се размърда. Той беше забелязал твърде много. Беше предположил твърде много. Трябваше да знам, че момчетата, нахлули в парка, не са му се изплъзнали.
– Защо не ме уби? – Попитах строго. Исках да отдръпна главата си от ръката му, но бях притисната към вратата на кабинката. – Защо направи предложението си?
– Не знаех дали тези митици са ти врагове, съюзници или непознати. – Пръстите му се изплъзнаха от брадичката ми и той се отдръпна. – Ти криеше нещо, но гневът и отчаянието ти – те бяха истински. Затова рискувах.
Отпуснах се на вратата на кабинката, после се съвзех.
– Ти ми повярва, защото бях ядосана? – Попитах язвително.
– Не повярвах на нито една дума от устата ти.
Той влезе в стаята за принадлежности и се върна с одеяло за седло, което сложи върху коня. След това извади седлото, а през рамото му висеше кожена каишка. Прехвърли седлото върху гърба на коня, размърда го и го постави на мястото му, след което посегна под корема на коня за ремъка.
– Не разбирам – промълвих аз.
Ръцете му спряха по средата на закопчаването на ремъка.
– От години приемам малтретирани, разбити и изоставени тийнейджъри. Познавам признаците.
В мен изкристализира ужас, последван от яростно отрицание.
– Аз не съм счупена!
– Изглеждаше така онази нощ. – Издърпа въжето за водене от коня, сложи ръка на врата му и насочи юздата към главата му. – Каквато и да е твоята история, ти нямаш нужда от помощ така, както другите. Достатъчно си силна, за да се грижиш сама за себе си.
Емоциите ми се прехвърлиха една върху друга и не знаех какво да почувствам първо. Той смяташе, че съм силна?
След като нагласи юздата, той преметна юздите през шията на коня, после дръпна седлото за последен път.
– Не е нужно да си тук, но не мога да те оставя да си тръгнеш. И ти знаеш защо. – Той хвана рогата на седлото и се качи на гърба на коня. Погледът му ме прониза. – Рискувах с теб и двамата плащаме за това.
Той подпря петите си на страните на коня. С подхвърляне на главата си той премина покрай мен и излезе навън, на слънчевата светлина.
Знаеш защо. Да, със сигурност знаех. Може и да не е предполагал, че съм примамка, за да го подмамя на открито, но знаеше, че съм наясно с репутацията му. Повечето от пленниците му, ако не и всички, не знаеха нищо за един мошеник, наречен Призрак. Дори и да се присъединят отново към митичната общност по-късно, те никога нямаше да свържат това място със слуховете за майстор на тъмните изкуства, който отвлича деца и чието лице, име и класа са неизвестни.
Аз обаче. Аз знаех кой е той. Бях виждал лицето му. Бях една от малкото хора, които можеха да свържат зеленоокия друид и неговото хипи фермерско убежище с прословутия Призрак.
Той никога нямаше да ми позволи да напусна това място жива.
Чувствайки се изтръпнала отвътре и отвън, излязох от плевнята. Слънчевата светлина огряваше очите ми, но аз почти не я забелязах. Бях попаднала тук завинаги. Той никога нямаше да ме пусне, а ако се опитах да избягам прекалено силно, щеше да ме убие. Нямаше да има избор. Бях жива само защото… защото той не искаше да ме убие. Точно това имаше предвид, когато каза, че и двамата плащаме за грешната му преценка. Беше поел бремето и риска да държи тук един неволен затворник.
Качих се на оградата на пасището и седнах, наблюдавайки го как препуска с коня през цялото поле и обратно. Той яздеше с лекота и грация, а силата му се смекчаваше от нежния начин, по който направляваше коня си. Кой зъл мошеник би се подложил на толкова много неудобства, за да избегне убийството на едно момиче, когато вече има толкова много кръв по ръцете си?
Въздъхнах. Отговорът беше очевиден: той не беше зъл мошеник.
О, определено беше мошеник. Явно се беше забъркал в някаква лоша гадост. Но не беше зъл. „Пленниците“ му бяха защитени и щастливи. Живееха тук доброволно и можеха да си тръгнат, когато пожелаят – пътуването им до града го доказваше. Самият той беше казал, че не го интересува дали ще изоставят фермата. Те не знаеха името, лицето или репутацията му и бих се обзаложила, че ако не искаше някой да открие тази ферма, никога нямаше да го направи, дори и да е бил тук преди.
Страхът, който бях усетила от митиците, не беше страх от него. Беше страх от мен. Страх от това коя съм, защо съм тук и как мога да разруша крехкия мир, който бяха намерили на това място. Те искаха да го защитят – и него. Може би не го боготворяха, защото им беше промил мозъците, а защото наистина беше заслужил уважението им.
След няколко обиколки из пасището той придружи коня си до моето място. Страните на коня се издухаха, а по кожата на Призрака блестеше пот, която овлажняваше деколтето на бялата му риза. Той седеше удобно, държейки юздите в едната си ръка, плавно и уверено като Кай на мотоциклета си.
– Мога ли да опитам? – Изригнах, без да се замислям.
Главата му се извърна към мен.
– Искаш да яздиш?
– Хм. Всъщност не, размислих.
Може и да съм си въобразила, че в очите му проблясва забавление, но така или иначе, той се измъкна от седлото и падна на земята.
– Тогава ела тук.
Облегнах се назад, а поредният протест висеше на върха на езика ми. Преглътнах го, скочих от оградата и предпазливо се приближих до него и загорелия кон.
– Хвани се за рогата на седлото – нареди той, докато дърпаше юздите над главата на коня, за да увиснат на юздата.
Хванах коженото копче в предната част на седлото. Конят беше много по-голям, отколкото предполагах – седлото беше на нивото на горната част на главата ми, а стремето висеше на височината на кръста.
Топли ръце се сключиха около кръста ми и в следващия момент ме вдигна. Едва прехвърлих крака си през гърба на коня. Когато тежестта ми падна върху седлото, конят се размърда настрани. Стиснах рогата на седлото, с широко отворени очи.
Призракът побутна крака ми напред и коригира дължината на стремето, след което насочи крака ми в него.
– Как е това?
– Е, добре, мисля.
Държейки юздите в едната си ръка, той заобиколи и нагласи другото стреме. Вкарах пръста на обувката си в него.
– Петите надолу, – каза ми той. – Седни изправена.
Избутах петите си надолу. Конят се премести и аз се поколебах. Земята беше на голямо разстояние.
– Ти се прегърбваш. – Придвижи се до страната ми, постави ръце върху долната част на гърба и корема ми, докосването му беше твърдо, но нежно. – Наклони бедрата си напред и постави раменете си назад.
Подчинявайки се на натиска на ръцете му, коригирах стойката си и се почувствах далеч по-балансирана. Ръцете му се изплъзнаха и с цвилене той насочи коня към лека походка.
Докато обикаляхме в широк кръг, се намръщих към върха на главата му, тъмната му коса, разрошена от вятъра при предишната му езда. Не разбирах този човек. Ако не беше подъл злодей и не беше водач на секта – поне не в гнусния смисъл на думата, – тогава какво беше той? Какво имаше от това да спасява митични тийнейджъри и да ги реабилитира?
Той спря коня и огледа пасището, а напрежението скова раменете му. Ушите на коня се сплескаха и той изви шията си, изпускайки силен, нервен дъх.
Ръцете ми се стегнаха върху рога на седлото.
– Има ли нещо…
Конят се изпъна. Задържах се за една ужасяваща секунда, след което се отдръпнах назад.
Призракът се втурна към мен и аз паднах върху него. С ужасен писък конят се отдръпна. Копитата му гръмнаха, докато бягаше с пълна сила към пасището, а юздите летяха след него. Призракът ме беше хванал с едната си ръка под страната ми, а другият му лакът се беше закачил под коляното ми и аз висях неловко в хватката му, като единият ми крак висеше във въздуха.
– Добре съм, – изпъшках. – Можеш да ме пуснеш.
Той ме изхвърли на крака, по-съсредоточен върху огледа на долината. Пред галопиращия кон целият добитък бягаше към най-отдалечения край на пасището.
– Какво е това? – Прошепнах.
– Още не знам. – Челюстта му се стегна. – Лалакай.
При тази странна дума татуировките с пера, които се спускаха по ръцете му, се размазаха. Фантомни крила се вдигнаха от кожата му, а след това от гърба му се издигна сенчеста форма. Огромен черен орел се измъкна от торса му, а крилете му пулсираха и танцуваха като черен дим. Докато се втвърдяваше, острите му изумрудени очи, почти идентични с тези на друида, с изключение на липсата на зеници, блеснаха като скъпоценни камъни, след което той свали крилата си и се изстреля в небето.
– Това… това току-що излезе от тялото ти? – Посочих към него с трепереща ръка. Татуировките с пера бяха изчезнали от кожата му, като бяха останали само сложните рунически кръгове по вътрешната страна на предмишниците му и шестолъчи по дланите му.
– Лалакай е мой познат. – Погледът му се плъзна по линията на дърветата и осъзнах, че очите му не са толкова неестествено живи, както преди. Все още бяха красиво зелени, но не неземни.
Яркостта на ирисите му се дължеше на фея-магията в тялото му. Светая светих…
– Нещо идва – изръмжа той.
Лалакай се завъртя в небето, после разпери призрачните си криле. Тъмна пулсация разтревожи въздуха около него, ускорявайки се навън, а после целият въздух се развълнува. Сенките се задълбочиха и слънчевата светлина изчезна, когато една сянка падна върху долината.
В един момент синьото небе беше празно, освен черния орел. В следващия миг то бе затулено от чудовищни криле. Не крилата на Лалакай.
Крила на дракон.
Назад към част 13 Напред към част 15
