Категория: В света на Среднощен ловец

Глава 16

Кира седеше в креслото до камината и чуваше пращенето на пламъците толкова остро, сякаш ставаше дума за отсичане на дървета. Все пак тя искаше огъня. Топлината му беше нежен пашкул и се отразяваше по-меко на очите ѝ, отколкото отблясъците от осветлението на високите полюлеи или настолните лампи. Сега можеше да вижда и в пълен мрак, но не искаше всички светлини да угаснат, за да и напомнят за това. Достатъчно трудно се справяше с периодичните студени тръпки, кътниците, които я бодяха в устните без предупреждение, шумотевицата навън от гората и, о, да, силните и припадъци, при които идваше с кръв, стичаща се по лицето ѝ, и изгарящо желание за още от нея.
Имаше само думата на Менчерес, че не е наранила никого по време на тези затъмнения. Е, това, както и хладилника с бързо намаляващи торбички с кръв. Менчерес каза да не се притеснява, че Горгон ще се върне с още до зори. Мисълта едновременно отврати и облекчи Кира. Никой нямаше нужда да ѝ казва, че точно сега е заплаха за всеки – или за каквото и да било – с пулсиращо сърце, но макар че тялото ѝ жадуваше за червената течност с безгранична свирепост, умът на Кира все още не можеше да се примири с факта, че пие кръв. Човешка кръв. Би го сметнала за форма на канибализъм, само че самата тя вече не беше човек.
Тя се облегна назад – и столът се сгромоляса под нея, като я стресна. Още по-изненадващо беше, че в момента не се беше проснала на дървения под, а гледаше надолу към счупения стол с шала, който все още беше около раменете ѝ. Дали беше скочила, преди столът да падне? Боже, наистина ли беше толкова бърза сега?
Изтръпване по кожата ѝ съобщи, че Менчерес е влязъл в стаята. Движенията му бяха почти безшумни; само ароматът му и слабото шумолене на дрехите му щяха да издадат присъствието му, ако Кира не го усещаше. Дори не ѝ беше нужно да се обръща, за да разбере колко разстояние ги дели. Колкото по-силна ставаше тази вибрация по кожата ѝ, толкова по-близо беше Менчерес.
Дали всички хора щяха да се чувстват така, сякаш имат около себе си собствена форма на наелектризирано силово поле? Или това се отнасяше само за вампирите? Кира не искаше да пита. Не беше сигурна, че ще може да се справи с повече информация точно сега.
– Не знам какво стана, столът просто се счупи – каза тя. Толкова за това, че щеше да получи малко време за себе си. Не беше останала сама и десет минути, преди столът да се саморазруши под нея.
– Остави го. Аз ще се погрижа за него.
Дори гласът му звучеше по-различно, отколкото преди да се събуди като немъртва. Беше по-дълбок, нюансите от акцента му бяха по-богати – и сякаш се стелеше около нея като гъста, приканваща мъгла.
– Мога да го изчистя.
Кира тръгна да вдига най-голямото парче от стола, когато дървото се разцепи в ръката ѝ. Тя примигна и опита отново, но се случи същото. Сякаш столът се разпадна веднага щом го докосна.
– Какво? – Започна тя.
Менчерес се премести до нея, близо, но без да я докосва. Всеки път, когато имаше продължителен пристъп на осъзнаване, като този, той се съобразяваше със заповедта ѝ да не я докосва. Знаеше, че това не е така по време на кръвопролитните ѝ затъмнения, но не можеше да го обвинява за това.
Разбира се, с неговия аромат и тръпнеща аура, която се лееше над нея, Менчерес можеше и да я докосва. Като прибавим и гласа му, Кира се чувстваше погълната само от присъствието му.
– Не си свикнала с новата си сила. – Той се спусна надолу и хвана парче от дървения подлакътник. То не се разпадна на парчета, както беше станало с нея. Той го протегна към Кира.
– Опитай се да вземеш това, но много внимателно.
Тя хвана дървото – и то се разпадна в ръката ѝ. Разочарована, Кира се завъртя, но само за да усети как нещо я боде в глезена. Тя погледна надолу. Десният ѝ крак беше преминал през дървения под.
– Какво, по дяволите? – Възкликна тя и издърпа крака си навън. Още част от пода се издигна заедно с него, оставяйки парцалива дупка.
– Както казах, не си свикнала със силите си – отбеляза Менчерес, без порицание да оцвети тона му, въпреки че тя току-що беше съсипала стола и пода му. – Това е още една причина, поради която не можеш да бъдеш сред хора, докато не се аклиматизираш към новите си способности.
Тя не можеше дори да се люлее на стола или да тропа с крак, без да причини огромни щети? Като прибавим това към безумните кръвоизливи на всеки час, тя се беше превърнала в ходеща машина за смърт!
Очите на Кира горяха, сякаш ги бяха напръскали с лимон, а твърде острото ѝ зрение стана розово и размазано. Дали някога щеше да може да прегърне сестра си отново? Или щеше да смаже Тина така лесно, както беше съсипала този стол, ако я докоснеше?
– Проклет да си за това – задави се тя и се обърна от погледа на Менчерес. И веднага след това и се прииска да не го беше казвала. Не беше честно да го обвинява. Беше направил всичко възможно да ѝ помогне, както преди пристигането на Радже, така и след това, когато кривокракото ченге направи онази смъртоносна присъда срещу нея.
С ъгълчето на окото ѝ изглеждаше, че думите ѝ нямат никакъв ефект върху Менчерес, но вълна от тъга заля съзнанието ѝ. Кира се успокои. Тя не беше тъжна. Беше ядосана, объркана и вече започваше отново да огладнява, но не и тъжна.
Дали тази тъга беше от него? Можеше ли сега наистина да усеща емоциите му, както усещаше силата му и докосването на гласа му?
Кира си спомни последните думи, които бе чула като човек: Независимо какво казваш – аз те връщам обратно. Дали Менчерес беше тъжен, че е принуден да я убие, или съжаляваше за решението си да я върне като вампир? Кои бяха истинските му чувства: предишното му, пренебрежително отношение към нея пред Радже вчера? Или колко грижовен беше, когато за пръв път дойде в клуба и я излекува? Не беше положил никакви усилия да я види, след като я пусна, но тогава Радже, след като нареди смъртта ѝ, намекна, че може да каже, че Менчерес се грижи за нея.
Преди чуденето какво мисли за нея мистериозният вампир беше източник на мрачните, тайни представи на Кира, но сега беше наложително да знае. Менчерес беше променил самото ѝ съществуване и се беше превърнал в ключова фигура в новия ѝ живот, но тя нямаше представа дали той я смята за нищо повече от временен дразнител.
Тя го погледна и забеляза, че обичайното му безстрастно изражение си остава на мястото. Нямаше значение. Искаше да получи някакви отговори, преди да изгуби ума си в поредното затъмнение или съзнанието си в настъпващата зора.
– Защо хипнотизира шефа ми, за да ми даде кола и повишение на заплатата? – Попита тя, като почти се напрегна в концентрацията си, за да види дали може да усети някакви емоции от него.
В подсъзнанието ѝ се появи слаб оттенък на изненада, който после изчезна. Кира почти изохка. Това не можеше да е от нея; тя не би се изненадала от собствения си въпрос!
– Това си ти, нали? – Попита тя, без да даде време на Менчерес да отговори на другия ѝ въпрос. – Невероятно, вече те усещам.
Също толкова внезапно около него сякаш се захлопна стена, която отряза всичко от Кира, дори тръпнещата вълна на аурата му.
– По-добре би било да се концентрираш върху управлението на силата си и консумацията на кръв – каза Менчерес с хладна дистанцираност в тона си.
Тя пристъпи към него, без да се интересува, че усеща как подовете скърцат и се огъват под краката ѝ.
– Не, не е така – избухна тя. – Нямаш право да се ограждаш от единствения индикатор, който имам за това какво мислиш. Ти ме уби вчера и ме върна в съществуване, в което всичко е различно, особено аз. Но това, което е почти толкова плашещо, е, че не знам дали това означава нещо за теб, освен едно голямо, скучно неудобство. Така че дай ми нещо. Може да са думи, нескрито изражение, проблясък на емоциите ти, каквото и да е, но го направи сега, защото имам нужда от намек за това къде се намирам с теб.
Ако Кира все още можеше да диша, щеше да се задъха от емоциите, които се въртяха в нея, но тя беше неподвижна като вампира отсреща, докато чакаше отговора му. Менчерес не изгуби неразгадаемата си маска, нито пък се срути онази невидима стена около него, но най-сетне наклони глава.
– Работиш до късно през нощта и както беше повече от доказано в деня, в който се запознахме, не беше безопасно за теб да ходиш до и от работното си място.
За секунда Кира не разбра за какво говори. После си спомни за първоначалния си въпрос към него и през нея премина разочарование. Цялото това време, което беше прекарала в търсене на Менчерес, се основаваше на предположението ѝ, че действията му с шефа ѝ означават, че той иска да я види отново. Колко много е грешала. Всъщност грешеше жестоко. Това не беше нищо повече от небрежен жест, направен от съжаление. Внимавай какво си пожелаваш – помисли си мрачно тя. Беше успяла в стремежа си да види отново Менчерес, но това струваше живота на Кира.
– Благодаря – каза тя тихо. – А сега ми кажи защо не ме остави да остана мъртва?
Менчерес погледна настрани, а лицето му стана още по-нечетливо, ако това беше възможно.
– Решението на Радже беше злоупотреба с властта му. Единствената причина, поради която те осъди толкова сурово, беше враждебността му към мен, така че най-малкото, което можех да направя, беше да се погрижа да не останеш мъртъв.
Поредният жест на съжаление, помисли си Кира и поклати глава с недоверие. Колко блестящо жалко е да знаеш, че сегашното ѝ съществуване се дължи само на злобата на един вампир и на угризенията на съвестта на друг. Ако само се беше държала настрана от Менчерес, след като той я пусна, щеше да има нова кола, повишение на заплатата, сестра, чийто живот не беше трагично прекъснат, няколко приятели, безотговорен, но донякъде любящ брат и случаен социален живот. Но не, тя бе захвърлила всичко това, преследвайки вампир, който вероятно не ѝ бе отделил нито една мисъл, откакто я бе захвърлил на онзи покрив. Глупачка – изруга Кира.
– Не е нужно да се страхуваш, че всичко от предишния ти живот е изгубено за теб – продължи той и почти накара Кира да се засмее. – След няколко месеца би трябвало да имаш достатъчно сили след зазоряване, за да се върнеш към работата си. А само след седмица-две би трябвало да имаш достатъчно контрол над глада и способностите си около хората, за да възобновиш срещите със семейството си…
– Ти просто не го разбираш, нали? – Прекъсна го тя, като в нея се надигна безразсъдство. – Всичко това – това, че изведнъж си станал нещо друго, е достатъчно лошо, но да знаеш, че единствената причина, поради която не съм в гроба, е не защото животът ми е значел нещо за теб, а защото си смятал, че това ще балансира някакви въображаеми везни на справедливостта. … ами, това е гадно. И да, осъзнавам иронията на това твърдение.
Нещо мокро се плъзна по бузата на Кира. Тя го забърса и с изненада видя розовата течност по пръстите си. Дали това бяха сълзи? Можеше ли все още да плаче, въпреки че вече беше вампир?
Преди да успее да се замисли върху това, Кира се разкъса от болка, която ѝ стана твърде позната. Тя се наведе, държейки се за стомаха, сякаш можеше някак да натъпче нуждата си от кръв обратно в себе си.
Вятърът, който повдигаше косата ѝ, беше единственият индикатор, който имаше, че Менчерес си е тръгнал и се е върнал в миг на движение. В ръката си държеше две от тези проклети червени торбички и вътрешният скок, който Кира усети, когато ги видя, я накара да се изкриви от зверски пориви. Искаше ѝ се да изхвърли торбите през прозореца от отвращение. Искаше и се да ги изтръгне от ръцете на Менчерес и да ги погълне с бесни глътки.
Той протегна една от торбите към нея, но Кира отвърна поглед. Не искаше да пие повече кръв. Беше грешно, гадно…
Двойни болки в долната устна подсказаха на Кира, че кътниците ѝ са се откъртили от горните зъби, което доведе до дразнещ меден вкус в устата ѝ. Още повече болка се разнесе из тялото ѝ, омразното усещане, че е изгорена отвътре навън, се засили до свирепа степен.
В следващия миг Менчерес я прегърна, притиснал до устата ѝ хлъзгавия пакет.
– Трябва да го направиш.
Тя разбра, че се е впила в нея, едва когато невероятно облекчение запълни предишното мъчение в нея. Кира усети, че започва да плува, че умът ѝ изтръпва от прилива на възбуда и глад, но преди да се изгуби в чернотата, нещо я подразни в подсъзнанието. Нещо, което беше твърде разсеяна, за да долови, когато Менчерес за първи път ѝ каза защо е хипнотизирал шефа ѝ, за да ѝ даде колата и повишението. Работила си до късно през нощта…
Имаше само един начин, по който Менчерес можеше да разбере какви часове е работила Кира през тази седмица. Той я е следил.
Менчерес вървеше до Кира в гората. Въздухът беше приятно хладен в предпразничните часове, но Кира носеше дебел пуловер и панталони, сякаш беше много по-студено. Докато вървеше, тя изглеждаше заета със земята, а очите ѝ от време на време се стрелкаха настрани само когато нощните животни се стреснеха от присъствието им.
Той не каза нищо, оставяйки я да се приспособи към потока от околностите, който заливаше сетивата ѝ. Беше се събудила няколко часа преди здрач на втория си ден като вампир, настоявайки да се изкъпе сама, след като засити глада си с пресните торбички, с които Горгон се върна. Както я предупреди Менчерес, това не доведе до положителни резултати. Кира изтръгна вратата на душа, когато се опита да я отвори, а след това изтръгна кранчето от стената, когато се опита да изключи водата, след като приключи с душа без врата. След това разочарованието ѝ от невъзможността да контролира силата си доведе до нов пристъп на глад, което също не беше изненада. Гневът и желанието да се хранят бяха тясно свързани за новите вампири, а с всички емоции на Кира, изострени до неизследвани досега нива, през следващите няколко дни тя щеше да бъде рояк от изменчивост.
– Не ми се струва правилно да не виждам мрака – каза Кира, като най-накрая наруши мълчанието си. – Знам, че е нощ, но вместо това ми прилича на по-остър, облачен следобед със слънце, от което не ме болят очите. Вече няма сенки. Само петна от сянка. Колко време ти трябваше, за да свикнеш, че няма тъмнина?
Менчерес се опита да си припомни първите си дни като вампир. Беше толкова отдавна, че имаше чувството, че трансформацията се е случила с някой друг. Помнеше глада, когато се събуди за първи път; никой вампир не забравя това. Но не можеше да си спомни как е изглеждала истинската нощ, когато беше човек, затова не можеше да си спомни колко време му е отнело, за да спре да му липсва.
– Голяма част от тези първи дни съм забравил – призна той.
– Защото си по-възрастен от мръсотията, нали? – Кира му хвърли косо поглед. – Така че кажи ми, дали и на теб ти прилича на площадка за разрушаване тук? Или с годините си се научил да настройваш фоновия шум?
Той се съсредоточи за кратко върху звуците, които изпълваха гората. Не, не си беше направил труда да им обърне внимание, освен да прецени дали са естествени, или представляват заплаха, която трябва да бъде елиминирана. Дали просто се беше научил да ги заглушава, както описа Кира? Или пък беше толкова изморен, че вече не го интересуваше дали щурците пеят, листата танцуват, клоните се търкат, протягайки ръка един към друг, или животните, които ловуват, за да се прехранват или да си намерят компания, намират плячка?
– Научаваш се да избираш върху какво да съсредоточиш вниманието си – отвърна той.
Това беше вярно. Може и да не обръщаше внимание на звуците в гората, но можеше да каже на Кира всеки нюанс от това как се е променил ароматът ѝ, докато вървеше редом с него. Или пък колко пъти очите ѝ бяха пламвали с изумруд, когато зърнеше нещо с туптящо сърце в близост до нея.
Кира спря да върви, обръщайки лице нагоре към дърветата. – Светулки. Не съм ги виждала, откакто бях дете. С Тина ходехме в гората край старата ни къща, за да се опитаме да ги хванем…
Менчерес също спря, следвайки погледа ѝ към светещите насекоми, разпръснати из въздуха. В гласа ѝ се долавяше още една тъжна нотка на спомен, с която той не можеше да се свърже. Дори и да си спомняше детството си, нямаше братя и сестри на неговата възраст, а родината му беше оголена от подобни същества.
Но тези спомени имаха стойност за Кира, свързваха я с нещо изгубено от младостта ѝ. Той погледна профила ѝ. Главата ѝ беше отметната назад, пълните ѝ устни бяха леко разтворени, а бледата линия на шията ѝ беше с ярък, изкусителен релеф на фона на гората. Тя изглеждаше толкова красива. Почти неземна. Въпреки че знаеше, че е по-добре, той не можа да се насили да отвърне поглед.
Може би нямаше да може да сподели спомените ѝ за преследването на светулки като дете, но можеше да ѝ даде нов спомен за гората. Такъв, какъвто никой друг не би могъл да повтори.
Менчерес изпрати струйки от силата си по земята, като ги уви около цветовете на няколко близки диворастящи цветя. Един по един откъсна тези цветове, докато не получи стотици бледолилави, сини, жълти и бели цветя, които се носеха над храстите. Кира не забеляза това. Тя все още се взираше в светулките.
Бавно той върна силата си, докато случайно разпръснатите цветчета започнаха да се събират в един голям облак.
Очите на Кира се разшириха, когато видя как мъглата от цветя се понесе към нея на земята. По тялото ѝ премина тръпка.
– Усещам енергията, която идва от теб. Какво правиш с тях?
Тя не го погледна, докато го питаше. Менчерес не отговори, но изпрати силата си с друга вълна, като групира цветята в комета, която се потапяше и се носеше около върховете на дърветата в сложен балет. Кира издаде звук между въздишка и смях, а лицето ѝ бе изпълнено с удивление вместо с болката и травмата от последните два дни.
Въпреки това тя не го погледна, а продължи да наблюдава танцуващите цветя. Менчерес разшири предишната си кометна форма в един дълъг пояс. Изпрати това нежно ароматно знаме през серия от възходящи вихри, преди да събере цветовете в кръг на няколко метра над главата на Кира. След това постепенно разшири кръга и го спусна около нея, като я обгърна в обвивка от цветя.
Тя се вгледа в пръстените от диви цветя, които я обграждаха, протегна ръце, но не ги докосна. После най-сетне погледна към Менчерес, а зелените ѝ очи светнаха със сянка, не по-различна от тази на светулките, на които се беше възхищавала преди.
– Остави ги.
Гласът ѝ беше по-нисък, мелодичното му шумолене се увиваше около него със собствена невидима притегателна сила. Менчерес отпусна силата си, освобождавайки цветята да се понесат леко към земята около нея. После нещо в него се сви, когато Кира бавно тръгна към него.

Назад към част 16                                                          Напред към част 18

Глава 15

Кира беше попаднала в капана на ревящ ад. Чуваше бумтящите трясъци на срутващата се около нея жилищна сграда, усещаше агонията на пламъците, които опустошаваха тялото ѝ, и се молеше на смъртта да сложи край на болката. И тогава смъртта дойде, като обля обгореното ѝ, разбито тяло със сладко облекчение, облекчавайки мъчението, което я изгаряше отвътре. Хладно, лениво нищо я обгърна, предпазвайки я от огъня, който все още бушуваше около нея.
Трябваше да е мъртва, защото болката беше изчезнала, но странно, Кира все още чуваше грохота на сградата си и усещаше миризмата на изпаренията от пожара. Колко странно, че чуваше и усещаше толкова силно миризми, въпреки че беше мъртва. Освен това тя усещаше и нещо невероятно на вкус. Нещо толкова богато и сочно, че караше дори звуците и миризмите да избледнеят. Имаше нужда от още от това, каквото и да беше то. Да. Още…
После този невероятен нектар изчезна и светлините се разляха над погледа на Кира. Ревът на срутващата се сграда се върна, заедно със задушаващия дим на газа, който сигурно беше предизвикал пожара, но имаше и нещо друго. Кира изхлипа. Сигурно още не е мъртва. Все още не, така че всеки момент щеше да усети отново ужаса от изгарянето на плътта и от тялото…
– Кира.
Името ѝ беше котва, която теглеше съзнанието ѝ напред към реалността. Изведнъж тя видя лицето на Менчерес точно пред себе си, очите му бяха като черни диаманти, а кожата му – съвършена като цветен кристал. Тя не беше попаднала в капана на пожара в апартамента. Беше се случило нещо друго.
Менчерес. Той я беше убил… и я беше върнал обратно.
Зад гърба ѝ отново се разнесе онова бумтене, а мирисът на газ се издигна над по-тъмната, по-сладка миризма, която беше навсякъде около нея. Кира се опита да избяга от онова, което бе издало такъв ужасен взривен звук, но Менчерес я притисна. Щом ръцете му докоснаха кожата ѝ, през нея премина тласък. Имаше чувството, че цялото му тяло е наелектризирано и изстрелва токове право в нея.
– Това са само двигателите на самолета, Кира. Не си в опасност.
Този взрив се разнесе отново, толкова силен и стържещ, че не можеше да е самолетен двигател. Кира се огледа наоколо, но всичко се сливаше в едно размазано петно, докато Менчерес не я хвана за брадичката и не я принуди да гледа само към него.
– Остани неподвижна. Все още не си се приспособила към новите си сетива. Те ще ти се сторят непреодолими, но скоро ще свикнеш с тях.
Новите ти сетива. Сред изпепеляващото напрежение, което се впиваше в нея от ръцете на Менчерес, тряскащите звуци около нея, онази маслено-силна смесица от аромати и светкавиците, които сякаш изгаряха очите ѝ, съзнанието на Кира бе завладяно от една-единствена, невероятна мисъл: Тя вече не е човек.
– Аз съм… ти… . . Аз не съм …
Тя не можеше да го изрече на глас. Шокът я връхлетя, когато осъзна, че макар да е използвала въздух, за да говори, не диша. Почти сляпо протегна ръка, за да опипа врата си. Нищо, освен гладка неподвижност под пръстите ѝ, където би трябвало да е пулсът ѝ.
Аз съм вампир.
Менчерес не каза нищо, а ръката му все още галеше лицето ѝ. Едва тогава погледът ѝ престана да се плъзга достатъчно, за да забележи останалата част от него. Той все още носеше същата риза от времето, когато го беше видяла за последен път, но сега на предната ѝ част имаше големи червени петна.
Дали това беше нейната кръв? И Радже. … дали злият, усмихнат вампир, който беше поръчал убийството ѝ, също беше тук? Погледът на Кира се завъртя наоколо, но всичко отново започна да се размива.
– Нещо не е наред с очите ми… кой още е тук? – Попита тя и паниката ѝ започна да се засилва.
– Никой освен мен, Горгон и пилота не е на този самолет. Както казах, ти си в безопасност.
В безопасност? Кира се пребори с истеричния си смях. Предполагаше, че е в безопасност, тъй като вече беше мъртва.
Менчерес седеше пред нея, тъмният му поглед беше мрачен, едната му ръка беше на рамото ѝ, а другата галеше лицето ѝ. Тя примигна, забелязвайки, че той изглежда по-жизнен. Поразителните черти на лицето му бяха по-ясно очертани, ръждиви отблясъци правеха косата на Менчерес по-богат нюанс на черното, очите му бяха оцветени с най-слаби сребърни петънца, а кожата му… кожата му беше като пясък на слънце, златисто-кремава смес, която се усещаше наелектризирана от искрящата от него сила.
Повече от красив – великолепен. Менчерес, нейният убиец. Нейният спасител. За Кира това беше твърде много, за да го обработи.
– Не ме докосвай – прошепна тя и отвърна поглед.
Ръцете му се отпуснаха. Чувството на съжаление се плъзна по емоциите ѝ, изчезнало толкова бързо, че Кира не беше сигурна дали го е почувствала, или е било халюцинация, както при адския апартамент.
Този взрив продължаваше да се разнася навсякъде около тях. Тя погледна настрани, този път нещата се люшкаха по-малко в погледа ѝ, за да види, че наистина се намират на малък самолет. Един поглед надолу разкри, че Менчерес не беше единственият с червени пръски отпред. Това не беше костюмът, с който, ах, беше умряла, но все пак беше покрит с нещо лилаво, което миришеше на течен захарен памук.
Кира подсмъркна, без да се замисля, носът ѝ почти се пръсна от наплива на аромати, твърде много, за да ги различи. Над всички беше опияняващият, пристрастяващ аромат, идващ от червените петна по ризата ѝ. Тя я сграбчи и натъпка материала в устата си преди следващата си последователна мисъл, хленчейки от силната болка, която се разрази в гърдите ѝ.
След това нещо прекрасно се изля в гърлото ѝ. Богато, опияняващо, жизнено, необходимо, то охлади онзи мигновен изблик на агония, успокоявайки я отвътре навън. Тя дори не съзнаваше, че е затворила очи, докато размазваща светлина и движение не замениха моментната спокойна празнота на зрението ѝ.
– Какво ми е? – Успя да попита Кира, опитвайки се да спре безумното накланяне, когато се огледа наоколо.
Чертите на Менчерес се размиха, преди да изкристализират в следващия момент. Той беше над нея, а косата му се спускаше около него в тъмна завеса. Ако беше права, твърдата, трепереща плоскост на гърба ѝ беше подът на самолета. Беше ли паднала? Не си спомняше да е правила това. Нещо мокро покри лицето и устата ѝ. Без да може да се спре, Кира го облиза. През нея премина тръпка на удоволствие, почти толкова силна, колкото и при оргазъм. Какво беше това?
– Ти си в разгара на кръвната лудост. – Гласът му погали ушите ѝ, карайки я да потръпне отново. Звуците, гледките, ароматите, вкусовете, текстурите . … всичко това беше твърде много. Имаше чувството, че е на път да се пръсне от кожата си.
– Ще намалее – продължи Менчерес. Кира откри, че се навежда към гласа му, сякаш той можеше да я докосне физически със същия ефект, с който галеше сетивата ѝ. – Дотогава не мога да те пусна на свобода. Ще убиеш, Кира, и ще съжаляваш за това.
– Не… – изстена тя и затвори очи. Това не е реално. Не е реално.
В следващия миг в гърлото ѝ се изля още блаженство, по-тежко от вода, по-сладко от сироп. Тя преглътна, гърбът ѝ отново се изви, стремейки се да се доближи до какъвто и да е източник, въпреки че не можеше да помръдне ръцете си, за да го хване.
– Ще се грижа за теб – обеща коприненият, дълбок глас. – Ще се погрижа да преминеш през това.
Не е реално, не е реално, не е реално – продължи да си пее Кира в ума си. Нищо толкова интензивно не можеше да бъде истинско.
И през взривяващите се звуци на двигателите, вибрациите от пода, този прилив на болка и блаженство, който се разрастваше и се издигаше в нея, течния екстаз, който се стичаше в гърлото ѝ, и шоковете, които усещаше всеки път, когато Менчерес я докосваше, тя отново чу гласа му.
– Прости ми.
Менчерес наблюдаваше лицето на Кира, докато лежеше до нея в леглото. Тя не се беше размърдала от сутринта. Първите слънчеви лъчи я бяха накарали да заспи дълбоко, както се случваше с всички нови вампири. Сънят ѝ улесняваше престоя им в населените с хора места, като например частното летище, на което кацна самолетът му, и колите покрай него по пътя към къщата му в Джаксън Хоул, Уайоминг. Менчерес беше избрал това място внимателно. Най-близките му съседи се намираха на поне една миля разстояние във всички посоки, а Горгон се беше погрижила за незабавното преместване на хората, които бяха отседнали там, щом пристигнаха. По-малко звуци, изкушения и ограничения в близост до Кира беше най-добре, докато тя се справяше с новото си състояние.
Въпреки че все още щеше да ѝ е трудно. Обикновено хората, избрани да станат вампири, преминаваха през продължителен период, в който поглъщаха вампирска кръв във все по-големи количества. Това им даваше представа какво ще бъде усещането за новия глад, сетива и увеличена сила, което правеше окончателната промяна по-малко шокираща. Кира нямаше такава подготовка. Отначало всичко щеше да бъде зашеметяващо за нея.
А и тя не беше избрала този преход по своя воля. Това щеше да е най-голямото препятствие, което трябваше да преодолее. И все пак Менчерес знаеше, че не би могъл да постъпи по друг начин. Ако трябваше да избира между смъртта на Кира и това тя да го презира, той винаги щеше да избере да бъде обект на омразата ѝ, а не инструмент за нейното постоянно унищожение.
Чакълът, който се разпиля по пътя, съобщи, че Горгон се е върнал. Манчерес изпита облекчение. Кира беше изпила почти всички торбички с кръв, които той набързо беше откраднал от болницата по пътя им от стриптийз клуба до самолета му. Животинската кръв би била достатъчна при отчаяни обстоятелства, но той подозираше, че ако Кира се събуди от съня си и се окаже, че се храни от мъртъв елен, щеше да таи още по-голяма неприязън към него.
– Тя вече събуди ли се? – Извика Горгон веднага щом влезе в къщата.
– Още не. – Менчерес погледна към изтичащите слънчеви лъчи, които се напрягаха през пукнатината в завесите. Скоро щеше да стане. Най-късно до настъпването на нощта.
Горгон влезе в спалнята, носейки хладилна чанта от стиропор, която постави на пода. – Това трябва да стигне до зори. Ще се върна навън да донеса още. Тук няма много болници и ще се чувствам зле, ако им взема целия запас.
Както и Менчерес, макар че и в този случай нещата, които щеше да направи, за да защити Кира, изместваха загрижеността му за неприятностите, които можеше да причини на някои непознати смъртни.
– Осигури и прясна кръв. Ако се наложи, пренеси някои от моите хора в близките хотели.
– Ще го направя. – Горгон хвърли поглед към спящата форма на Кира. Менчерес я беше изкъпал и преоблякъл отново, като я покри с дебелото одеяло върху нея. Не беше необичайно за новите вампири да изпитват необясним студ, докато се приспособяват към променената си телесна температура, а дори и през пролетта на тази голяма надморска височина беше по-хладно, отколкото в Чикаго.
– Пазителят беше прав. Чувстваш нещо необичайно към нея. Когато си около нея, ароматът ти се променя, а защитата ти се изплъзва повече, отколкото някога съм виждал да се случва – каза тихо Горгон.
Менчерес върна емоциите си обратно в стената, която прекъсваше способността на другия вампир да ги усеща.
– След това, което и направих, мисля, че няма значение.
– Ти нямаше избор. Щом Кира приеме това и се приспособи към това да бъде вампир, тя ще спре да ти се сърди. – Тогава Горгон се усмихна. – Макар че междувременно може да е забавно да я наблюдаваш. Никога досега не ти се е налагало да се трудиш, за да съблазниш жена, нали?
– Да – каза той.
Всъщност досега на Менчерес не му се беше налагало да привлича жена в леглото си със сладникави думи или страстно преследване.
– Дори и да беше така, като се има предвид дългото ми безбрачие, това би ме направило много непрактичен, ако използвам съвременния израз – отбеляза сухо той.
Горгон се засмя.
– Като карането на колело, някои неща никога не се забравят.
Менчерес си пожела единствената пречка между него и Кира да бъде предизвикателството да я спечели. Ако беше така, щеше да се радва на възможността да спечели доверието, обичта, тялото и – дай Боже – сърцето ѝ. Но за пореден път черната празнота в бъдещето му беше истинското препятствие.
– В момента имам по-големи грижи – беше всичко, което Менчерес каза.
Усмивката на Горгон избледня.
– Раджедеф.
Менчерес въздъхна и затвори очи.
– Знам какво иска и трябва да се уверя, че няма да намери начин да ме принуди да му го дам.
– Трябва да кажеш на Боунс.
Очите му се отвориха.
– Не. И ще ми се закълнеш, че няма да го направиш.
Горгон изглеждаше разтревожен, но кимна.
– Ако настояваш. Той обаче ще чуе за Кира. Обзалагам се, че онези трима вампири в клуба вече са подпалили текстовите съобщения и телефонните линии, говорейки за нея.
Без съмнение Флейър, Дредлок и Балди бяха разказали на други за събитията от миналата вечер, но Менчерес не се притесняваше, че Боунс ще научи за Кира. Той щеше да разбере за нейната важност за него веднага щом отвори плика с наследството, който Менчерес му остави. Сега единствената разлика беше, че Боунс щеше да чуе за Кира преди това, но беше наложително да не научи за нарасналата враждебност на Раджедеф. Самата Кат съвсем наскоро бе избегнала сблъсък със смъртта от един от Пазителите на закона. Нито тя, нито Боунс можеха да рискуват да разгневят друг Пазител за дълго, дълго време, ако искаха да останат живи.
Още повече че борбата с Раджедеф се беше зародила много преди Боунс да се роди. Менчерес нямаше никакво намерение да остави съуправителя си да води тази битка вместо него. Той трябваше да я спечели.
Теченията в стаята се промениха и започнаха да се концентрират над леглото. Менчерес погледна към Горгон, който безмълвно извади от хладилника торбичка с кръв.
Той вдигна Кира с едната си ръка, а с другата взе торбичката с кръв от Горгон и се отправи към банята. Събуждането в напоено с кръв легло едва ли щеше да облекчи стреса на Кира от това, че е нов вампир.
От друга страна, събуждането в напоена с кръв баня вероятно нямаше да я накара да се справи много по-добре, но поне беше по-лесно да се почистят плочките, отколкото килима и чаршафите.
– Искаш да изчакам или да тръгна сега, за да събера още кръв? – Попита Горгон.
Менчерес хвърли още един поглед към Кира, която бе започнала да трепери – предвестник на това да се втурне в съзнание с изгарящ, безсмислен глад.
– Можеш да тръгнеш. Аз ще се погрижа за нея.
И щеше да го направи през времето, което му оставаше.

Назад към част 15                                                               Напред към част 17

Глава 14

Менчерес слушаше как Кира подпечатва съдбата си, сякаш беше попаднал в ужасен сън. В продължение на няколко застинали мига той почти виждаше как смъртта ѝ се случва пред него; как Радже пречупва врата ѝ с небрежно движение на китката си. Или пък да отвори яремната и врата и да остави Кира да се задушава от собствената си кръв, която се стичаше от гърлото и. Какво ли щеше да е усещането да я гледа как умира? Дали това щеше да му върне антипатията, която изпитваше към живота, преди да я срещне, и да го накара отново да погледне на предстоящия мрак в бъдещето си като на нещо, което трябва да приветства?
Ако Радже беше някой друг, Менчерес можеше да го убие. Можеше да избие всеки вампир в стаята и да скрие всички следи от останките им. Можеше да изравни цялата сграда със земята, така че дори действията му да бъдат записани, те никога да не се върнат, за да навредят на него или на Кира. Всички тези неща можеше да направи, ако не беше усмихнатият пазител на закона отсреща.
– Ах, стари приятелю, вярвам, че най-накрая разчупих непробиваемия ти саркофаг – каза Радже със задоволство. – Тази наистина означаваше нещо за теб, нали? Колко забавно.
Бавно надигащата се ярост започна да се промъква през него, пулсирайки под кожата му, искайки да се освободи, за да се разпилее. Все още можеш да ги убиеш всичките – прошепна той. Подозренията щяха да паднат върху него, но без трупове като доказателство, Менчерес можеше все пак да избегне наказанието на останалите Пазители, което щеше да се стовари върху него и Боунс. Пусни ме на свобода – подкани го яростта с примамлив шепот. Ти ме държиш окован твърде дълго…
– Ей, човече, не исках да се стига дотук – каза Флейър и хвърли нервен поглед между Радже и Менчерес. – Ако каже, че ще държи човека далеч от мен и собствеността ми в бъдеще, това ми е достатъчно…
– Но за мен не е достатъчно – отвърна Радже. – Вие подадохте официално оплакване за опит за кражба на имущество срещу Менчерес, като ме информирахте за това, което неговият човек направи тук тази вечер. Ако не сте имали желание да го направите, тогава трябваше да си мълчите.
– Не знаех, че да ви кажа е като да подам жалба – промълви Флейър.
Радже се усмихна студено.
– Непознаването на закона не е оправдание. Хората и вампирите имат това едно общо нещо. На вампирите обаче не е позволено да крадат един от друг така свободно, както правят хората, и най-вече няма да бъда милостиви към човек за това, че е откраднал от вампир. Смъртта е моята присъда, така че Менкаре, питам те отново, ти ли ще накажеш този смъртен, или аз?
– Той отвлича тийнейджърка и я принуждава да се съблече за него. – Гласът на Кира беше спокоен, въпреки че лицето ѝ беше зловещо бяло. – За теб това не се смята за престъпление, но аз, който се опитвам да освободя същото момиче, заслужава смъртна присъда? Трябва да се срамуваш да се наричаш пазител на какъвто и да е закон.
Раджедеф дори не благоволи да погледне към Кира.
– Отвличането на непотърсен човек не е престъпление. Хората са нашата храна, те нямат същите права като вампирите. Менкаре, времето ти да решиш кой да извърши това наказание се скъсява.
Кира не отговори на това. Не се опита и да избяга, макар че плешивият вампир я хвана за раменете, сякаш очакваше това. Менчерес срещна погледа ѝ, видя ужас и примирение, плуващи в тези бледозелени дълбини, но не и надежда или молба. Тя не очакваше от него да ѝ помогне. Очакваше да умре по прищявка на човек, който изобщо не се интересуваше от нея.
Яростта му започна да се върти по-настойчиво в него, усещайки, че Менчерес е близо до това да я пусне на свобода. Мрачното приемане на съдбата на Кира беше повече, отколкото можеше да понесе. Без значение дали това щеше да свърши с всички тях, той не можеше да позволи на Радже да я обрече на същия мрак, който очакваше него.
Но нямаше да пусне на свобода и зловредната сила в себе си. Веднъж вече беше съсипала живота му. Нямаше да ѝ даде още един шанс да унищожи отново Боунс или народа му.
– Сам ще изпълня смъртната ти присъда, пазителю – каза Менчерес и видя как усмивката на Радже се задълбочи. – Но вярвам, че след това ще я върна от нея.
Усмивката на Радже спадна.
– Присъдата ѝ трябва да бъде наказание, а не награда, която да подобри оскъдното ѝ съществуване – изсъска той.
– Нейната присъда е смърт, която ще бъде изпълнена за нейното престъпление. Но тъй като тя е човек, никъде не е написано, че не мога да я върна като вампир, след като тази присъда бъде изпълнена. Това момиче може и да не познава нашите закони, Пазителю – Усмихна се студено на Манчерес на Радже, като наблегна на думата – но аз съм добре запознат с тях.
– Не си сменял човек от почти сто години – каза Радже, преминавайки на древноегипетския диалект, който беше първият им език.
– Менчерес позволи на недоумяващо изражение да премине през лицето му, преди да отговори на същия език.
– Наистина ли е минал един век? Още по-голяма причина да я сменя. Твърде отдавна не съм обновявал рода си с нова кръв.
– Твоята малка смъртна може да не иска да бъде твоята нова кръв – подигра се Радже.
Той се обърна към Кира. Дишането ѝ беше накъсано, а пулсът ѝ пулсираше достатъчно силно, за да се чува дори при озвучаването на клуба, но въпреки това тя не молеше за живота си. Кира не би разбрала скорошната му размяна на реплики с Раджедеф. Знаеше, че присъдата ѝ е смърт; това, което нямаше да знае, беше дали щеше да бъде върната след това. Зелените ѝ очи изглеждаха още по-бледи с отразяващата се в тях горна светлина, докато се взираше в него, безсилна да контролира каквато и да е съдба, която Менчерес беше избрал за нея.
Плешивият вампир зад гърба ѝ я освободи с лек тласък към Менчерес. Кира едва не се спъна, но възстанови равновесието си и хвърли мрачен поглед към другите лица в стаята, преди отново да срещне погледа му.
Нямаше нужда да чува мислите ѝ, за да знае какви щяха да бъдат те, докато гледаше заобикалящите я вампири. Нямаше надежда, нямаше облекчение, нямаше къде да избяга. И тя беше права.
Онази изпепеляваща ярост отново премина през Менчерес, изисквайки друго решение, освен да наруши смъртността на Кира. Но той знаеше какво е единственото друго решение и то можеше да осъди съуправителя му за престъпление, в което той нямаше никакво участие.
Менчерес хвърли един-единствен поглед към Раджедеф.
– Преди това можеше да спечелиш войната ни, без да се биеш с мен – каза той, отново на техния отдавна мъртъв диалект. – Но сега няма да отида тихо в гроба си. Вместо това, с кръвта на Каин, ще те завлека в твоя.
Раджедеф го погледна изпитателно.
– Никога не съм искал да търсиш собствения си край. Защо мислиш, че те следя? След последния ни разговор се опасявах, че можеш да се самоубиеш, преди да ми дадеш това, което искам. И ти ще ми го дадеш, Менкаре. Скоро.
Менчерес знаеше какво иска Радже от него. Подхлъзването на Пазителя на закона в дома му през миналата седмица беше достатъчно, за да издаде мотивацията му, но Менчерес нямаше намерение да му позволи да постигне целта си. Той си помисли за тъмната празнота пред себе си. Нямаше представа колко време му остава, докато тя го обгърне, но през това оставащо време щеше да открие средствата, с които да довърши Раджеф. Смъртта на Кира щеше да бъде отмъстена. И двамата знаеха, че това не е въпрос на закон. Единствената причина, поради която Раджедеф бе поискал смъртта на Кира, бе, че бе усетил, че това ще го нарани.
Така и беше, а Менчерес възнамеряваше да се увери, че Раджедеф ще усети цялата болка на него и на Кира, преди да свърши. Очите му засияха в зелено и той отблъсна гнева си, но позволи на силата си да се разгърне. Тя изпълни стаята, обгръщайки всеки човек в нея, карайки другите вампири да настръхнат, а Раджедеф да свие поглед. Със силата си, която се разливаше, докато обгърнеше целия клуб, Менчерес му напомняше за единственото нещо, което Пазителят на закона винаги бе искал, но никога не можеше да има.
След това се обърна от погледа на врага си обратно към Кира. Тя не говореше, не молеше, но една-единствена сълза се търкулна по бузата ѝ. Менчерес протегна ръка и я улови, преди да падне от гордата ѝ, силна челюст. Щом я докосна, цялото тяло на Кира започна да трепери.
– Направи го… направи го бързо.
Гласът ѝ беше не повече от шепот и тя не го погледна, но гръбнакът ѝ беше непоклатим. За пореден път смелостта ѝ го порази. Кира имаше дух на воин в елегантната си женствена рамка, защото истинската доблест се проявяваше най-добре, когато поражението беше неизбежно.
Ръката му погали бузата ѝ, усещайки как топлината ѝ се просмуква в пръстите му. После я придърпа в обятията си, чувайки как сърдечният ѝ ритъм се утроява, когато главата му се потапя в гърлото ѝ.
– Менчерес…
– Недей – прошепна той, опирайки пръст в устните ѝ, докато я държеше в неразрушима хватка.
– Не ми казвай, че предпочиташ да останеш в гроба, Кира, защото каквото и да кажеш – аз ще те върна обратно.
След това заби кътниците си в гърлото ѝ, точно в пулсиращата голяма вена, която пулсираше в унисон с пулса на сърцето ѝ. Кира нададе задъхан стон, а ръцете ѝ конвулсивно хванаха раменете му. Менчерес измъкна зъбите си, позволявайки на гореща, сладка кръв да изпълни устата му през тези две пробождания.
Той погълна това богатство, а пръстите му се преместиха от устните на Кира в гъстата ѝ коса. След това отново вкара кътниците си в югуларната и артерия, този път по-дълбоко, като ги потопи до върха. Кира потрепери срещу него, а токсините от кътниците му в комбинация със загубата на кръв я накараха да се люлее на крака. Ръцете му се стегнаха около нея, притискайки тялото ѝ и нежното ѝ гърло към себе си, докато я захапваше за трети път, а трите двойни пробождания изпращаха кръвта на Кира в устата му толкова бързо, колкото той можеше да я погълне.
Цялото му тяло започна да се нагрява, да натежава и да бръмчи от енергията, която поглъщаше с всяко силно глътване. Въпреки че ненавиждаше обстоятелствата, усещането, че кръвта на Кира се влива в него и ги слива по-пълно от всеки сексуален акт, предизвикваше опияняващо вълнение в Менчерес. Никога нямаше да бъде по-близка с никого, отколкото с него в този момент, преливайки го с жизнената сила, която изтичаше от нея, свързвайки ги с връзка, която никога не можеше да бъде разкъсана.
Когато Кира увисна безсилно в ръцете му, а сърдечният ѝ ритъм замлъкна с изключение на няколко упорити, прекъсващи трептения, Менчерес най-сетне се отдръпна от гърлото ѝ. Очите ѝ бяха затворени, устата ѝ леко отворена, тези пълни червени устни сега бяха бледорозови, без да ги вълнува никакъв дъх.
Смъртното и наказание беше платено. Сега да я въведе в нов живот.
Менчерес свали сребърната огърлица на Кира, като уви тънката ѝ верижка около пръстите си. След това заби дългия край на кръстчето във врата си и го разкъса. Придърпа отпуснатата глава на Кира към раната и пожела кръвта му да излезе от него и да влезе в нея. Среброто изгаряше плътта му, заздравявайки по-бавно от рана от друг материал, докато устата на Кира се пълнеше с неговата – тяхната – кръв.
Той усети как тялото ѝ реагира на кръвта, макар че в началото не помръдна нито един мускул. Менчерес наклони главата ѝ назад, изпращайки тази кръв в гърлото ѝ и по-дълбоко в тялото ѝ. Отново впи кръста и в шията му, разкъсвайки още една дупка, желаейки да вкара в нея повече от тяхната съединена кръв заедно със силата си. Този път не му се наложи да помага на Кира да погълне кръвта му; гърлото ѝ работеше дори когато сърцето ѝ замлъкна за последен път.
Менчерес я притисна до шията си и погали косата ѝ, докато усещаше как зъбите на Кира се впиват в същото място, което той бе разкъсал с кръста си. Едно остро убождане по-късно и тя бе разкъсала кожата му, а животът и силата в кръвта му инстинктивно я призоваваха. Тя впи зъбите си по-силно в него и започна да смуче, докато силни, разтърсващи тръпки обгръщаха тялото ѝ.
Той отпусна увитата си с огърлица ръка от гърлото си и я използва, за да подпре Кира, докато спускаше и двамата на пода. Никой от останалите вампири не проговори, докато Менчерес седеше с нея в ръце и искаше да влее още от кръвта си в нея, докато тя разкъсваше и дъвчеше гърлото му с все по-голям глад. Леката болка се усещаше прекрасно, защото при всяко отчаяно преглъщане Кира поглъщаше живот от него, точно както той от нея. Да, това беше по-мрачен начин на живот, но по-силен от смъртността, която се бе изплъзнала с отслабването на сърдечния и ритъм.
Живей, Кира. Живей.
Когато тя погълна повече от кръвта, която Манчерес бе изцедил от нея, той я отдръпна, като впрегна силата си, за да я задържи, когато тя щеше да се бори да се върне в гърлото му. Очите ѝ бяха отворени, но невиждащи, проблясваха ту с по-тъмен, ту с по-ярък нюанс на зеленото, а от досегашните плоски горни зъби на Кира се извиваха два кътника.
– Почини си сега – прошепна Менчерес, като я държеше неподвижно.
Последна тръпка я разкъса, после очите ѝ се извъртяха и тя се свлече до него, човечноста ѝ беше убита, новото ѝ вампирско тяло беше в безсъзнание, но скоро щеше да се надигне.

Назад към част 14                                                              Напред към част 16

Глава 13

Менчерес прекоси стаята и се приближи до Кира, а яростта му избухна, когато се вгледа в разбитото ѝ лице. Едно подсмърчане разкри, че макар да е била тежко малтретирана, не е била изнасилена, което променяше съдбата на похитителите ѝ. От бавна, мъчителна смърт тя се превръщаше само в бърза, болезнена смърт.
Тогава Менчерес видя ръката на Кира – подута, окървавена и деформирана – с парчета кост, пронизващи кожата ѝ. Тогава това беше бавна, мъчителна смърт.
Той не отдели поглед на тримата вампири, докато внимателно я вземаше в ръцете си. По аурите им личеше, че са твърде млади и слаби, за да представляват някаква заплаха за него, дори и да е обърнат с гръб. Устата на Менчерес се стегна, когато усети, че Кира се отдръпна от докосването му. Дали от болката, която изпитваше, или от страх от него?
Той разряза китката си с кътници и поднесе окървавения разрез към устата на Кира. За негово облекчение тя не се опита да отвърне глава, макар че се намръщи, докато преглъщаше. След това тя изтръгна тежък дъх.
– Ръката ти ще те боли, докато оздравее. Това бързо ще премине – каза Менчерес, като продължаваше да притиска китката си към устата ѝ. Въпреки че раната му се затвори за секунди, по китката му все още полепваха капки кръв, които Кира можеше да преглътне.
Нещо ниско се сви в него, когато усети как топлият ѝ език се плъзга по плътта му. Пред погледа му носът на Кира се изправи в нормалния си, прекрасен наклон, подутото ѝ око се изчисти, устната ѝ се заздрави, а ръката ѝ се разтегна, пръстите ѝ загубиха изкривената си, осакатена деформация, докато отново станаха прави и гладки. Макар че не беше необходимо повече кръв, Манчерес задържа китката си до устата ѝ просто защото искаше да усети устните ѝ върху себе си още няколко мига.
– Да… значи ти трябва да си Менчерес – каза гласът зад него. – Аз съм Флейър, а това са Дредлок и Балди.
Той ги пренебрегна, съсредоточавайки се върху очите на Кира, докато болката напускаше погледа ѝ и дишането ѝ губеше своята накъсаност. Тя подсмръкна, после се закашля, когато част от останалата кръв от счупения ѝ преди това нос се върна в носните ѝ канали. Менчерес нямаше носна кърпа, затова избърса лицето на Кира с ръкава си, като най-сетне махна китката си от устата ѝ.
– Болката отмина ли? – Попита той.
– Отмина. – Погледът ѝ се стрелна към него, преди да се отклони. – Съжалявам – прошепна тя. – Опитах се да не им казвам името ти, но…
– Но веднага щом го направи, не я докоснах повече – прекъсна го същият глас зад гърба му. – Ей, ти би постъпил по същия начин с някого, който е разбил жилището ти и се е опитал да отмъкне имуществото ти, нали?
Сега другият вампир бе привлякъл цялото му внимание. Менчерес се обърна и впери поглед в Флейър.
– Бих ли го направил? – Попита той, като изрече думите тихо.
Кира беше жестоко малтретирана от лоялност към него, макар че той само ѝ беше заръчал да не говори за него или за вампирите пред никой човек. Знаеше колко мъка би причинило нараняването на ръката ѝ с изобилието от нервни окончания. Флейър също щеше да знае това, а този глупак очакваше от него да не отмъсти за страданията ѝ?
– Ако бих измъчвал човек за опит за действие, което не би могъл да извърши – продължи Менчерес, като всяка дума бе обляна в лед – тогава какво мислиш, че ще направя с вампир, който ненужно малтретира някого под моя закрила?
Изражението на Флейър стана тревожно. Другите двама вампири започнаха да се отдръпват от Менчерес, но той ги притисна в неподвижност с едно движение на ума си.
– А сега слушай – започна Флейър и протегна ръце. – Тя не искаше да каже на кого принадлежи, а аз не можех да контролирам съзнанието ѝ, за да разбера по друг начин.
Менчерес се замисли дали да не ги зареже, преди още безполезни думи да нахлуят в ушите му, но после се отказа. Кира бе преживяла достатъчно насилие тази вечер. Освен това тези стаи вероятно бяха обхванати от охранителни камери и той нямаше да остави нищо, което би могло да създаде проблем на Кира по-късно.
Щеше да убие тези тримата друг път, на по-особено място.
– Аз само се опитах да помогна на едно младо момиче да се върне при семейството си – каза Кира. Тя посочи към един човек, приседнал в ъгъла. – Той я отвлече и я принуди да се съблече тук.
Флейър сви рамене.
– Тя искаше да се включи в света на вампирите. Желанието ѝ се сбъдна. Не мога да и помогна, ако сега плаче за това.
Още една причина да убиеш глупака. Младите вампири, които се славеха с това да малтретират хора само защото можеха, щяха да причинят още повече неприятности, когато пораснеха и потърсеха по-предизвикателен спорт. Беше откровена лъжа, че не е имал друг изход освен мъченията, за да разбере на кого принадлежи Кира. Те дори не бяха опитали да използват друг начин.
– Тръгваме си – каза Менчерес на Флейър, а гласът му предизвика другият вампир да възрази.
Стъпките се приближиха. Менчерес погледна нагоре, очаквайки да види Горгон, който беше дошъл тук с кола, вместо да лети като Менчерес. Но вампирът, който влезе в стаята, не беше неговият верен приятел. Той беше най-старият му враг.
Раджедеф се усмихна.
– Менкаре, изглеждаш изненадан да ме видиш.
– Радже. – Гласът на Менчерес беше едва сдържано ръмжене. – Сега ме следваш? Колко празни трябва да са дните ти.
– Аз последвах него – каза Радже и кимна на Горгон, който се появи зад него във вратата. – Ти беше малко прекалено прибързан, за да те проследя, но за мой късмет той не беше.
– Извинявам се, господарю – каза Горгон, като звучеше едновременно разочарован и разкаян.
– Кой е той? – Попита плешивият, когото Флейър представи като Дредлок.
Раджедеф се изправи на пълните си шест фута.
– Аз съм Пазител на закона.
– Не ми се вярва, копеле, защото има нужда от такъв – промърмори Флейър.
– Какво имаме тук? – Попита Радже, като се приближи. Менчерес се премести, сякаш отегчен, но с това се постави точно между Кира и Радже. По усмивката на стария му враг личеше, че действието не е останало незабелязано. – Отново същият този човек? Менкаре, откривам ли необичаен интерес от твоя страна?“
– Ако под интерес имаш предвид да дойдеш да прибереш имуществото ми, тогава да, интересувам се – хладнокръвно отвърна Менчерес.
Кира си пое рязко дъх, когато я нарекоха „собственост“, но Менчерес не се обърна да я погледне. Беше по-защитена, ако Раджедеф вярваше, че Кира не струва за него повече от всеки друг човек, когото бе обявил за свой роднина.
Изглежда, че Раджедеф обмисляше искреността на Менчерес. – Ти много защитаваш хората си, дори собствеността си. Но според мен тук има нещо повече. Ти. – Погледът на Радже се насочи към Флейър. – Намекнахте, че се радваш, че тук има Пазител. Защо? Какво се е случило с Менчерес и този човек?
Флейър погледна Менчерес, преди да проговори.
– Е, хванах този човек, когато чух, че казва на момичето ми, че има оръжие със сребърен пълнител, за да я отведе от мен. След това тя не ми каза на кого принадлежи без подкана, но накрая каза, че е с Менчерес. Обадих му се, той дойде, изглеждаше доста ядосан на нас, че сме я блъскали, но не е готино някой да се опитва да ми открадне собствеността, нали?
Менчерес мълчаливо се проклинаше, че не е откъснал главите на Флейър, Пейчъс и Рейф веднага щом е пристигнал. Тогава Раджедеф нямаше да има нищо срещу него. Само господарите на другите вампири щяха да го направят, ако решат да воюват с Менхерес заради смъртта на Флейър, Дредлок и Балди.
Радже се усмихна лукаво, като погледна от Менчерес към Флейър, усещайки как примката се затяга.
– Менчерес заплаши ли те? Не забравяй – аз съм Пазител, така че трябва да ми отговориш честно.
Флейър разбърка краката си.
– Не съвсем. Той тъкмо се канеше да си тръгне с нея, когато ти се появи.
Радже се засмя, толкова силно и весело, че Кира подскочи. – О, ти, бедният глупак. Ако си тръгваше, без да изрече дори една остра дума по твой адрес, значи не е имал намерение да те остави да доживееш до следващия изгрев на луната. Когато старият ми приятел е истински ядосан, той никога не се притеснява от думи. Той само убива.
Менчерес запази безстрастното си изражение, но не си направи труда да го опровергае. Раджедеф го познаваше твърде добре.
– Това са сериозни обвинения срещу теб, Менкаре – продължи Радже, все със същия весел тон. – Как ще пледираш? Признаваш ли, че си изпратил свой човек да открадне имуществото на този вампир?
– Не, не го е направил.
Менчерес се завъртя с лице към Кира. Той се канеше да каже „да“, той ръководеше всичките ѝ действия, но тя се изказа, преди да успее да изрече и дума.
– Не казвай нищо друго – изръмжа Менчерес. Раджедеф можеше само да му наложи жестоки парични санкции и да навреди на авторитета му пред Съвета на пазителите, но Кира беше много по-уязвима за преценките на Пазителя.
– Няма да стоя тук и да позволя да те обвиняват за действията ми – измърмори Кира.
– Не… – започна Менчерес.
– Мълчи! – Изръмжа Радже, а всякаква преструвка на любезност изчезна. – Аз съм Законът и освен ако не решиш обвиненията срещу теб да станат още по-тежки, Менкере, няма да я прекъсваш повече.
През него премина разочарование. Ако принудително накара Кира да онемее със силата си, щеше да е в пряко противоречие със заповедта на Пазителя – със свидетели. Раджедеф бе чакал безброй векове Менчерес да допусне подобна грешка. Ако сега изобщо проговори, съуправителят му и народът му щяха да платят за това, не само той.
– Не съм виждала Менчерес от повече от седмица – продължи Кира, а челюстта ѝ се бе заковала в онази упорита линия. – Той нямаше представа, че ще дойда тук. Аз съм частен детектив и разпознах Дженифър от едно от досиетата на случаите в работата ми. Тя явно не беше тук по своя воля, затова и предложих да и помогна да избяга. И да, казах ѝ, че съм въоръжена. Менчерес се намеси едва когато Флейър ме хвана и му се обади.
– От това, което знам, е точно така – промълви Флейър. Дредлок и Балди също промърмориха съгласието си.
Радже изглеждаше разочарован, но единственото, което Менчерес можеше да направи, бе да не реве от болка. Кира нямаше представа какво бе направила току-що.
– След като е разбрал за действията ти, Менкаре не е направил нищо, за да те смъмри? – Прозвуча скептично Радже. – Това е равносилно на разрешаване на действията ти.
– Не сме стигнали дотам. Сигурна съм, че Менчерес ми е много ядосан. – При тези думи Кира го погледна, сляпа за капана, който сама си беше изкопала. – Но ти се появи точно след като той дойде тук, така че нямаше възможност да направи нищо по въпроса.
Радже издаде разочарован звук.
– Много добре, Менкаре, твоят човек те е оправдал. Ти ли ще я убиеш сега, или аз?

Назад към част 13                                                               Напред към част 15

Глава 12

Менчерес затвори куфара си и огледа за последен път спалнята. Това беше последният път, в който виждаше това малко пространство с непривлекателен декор. При нормални обстоятелства нямаше да си спести мисълта да си тръгне, но това беше символично за неговото решение. Той нямаше да се върне. Нито в тази стая, нито в тази къща, нито в този град. Вече се бе задържал тук твърде дълго, не искаше да прекъсне последната връзка с човека, който все още преследваше мислите му, въпреки че бе спазил клетвата си да не следва повече Кира.
Горгон влезе в стаята, а сините му очи бяха мрачни. Скандинавският вампир усещаше настроенията на сина си, особено сега, когато нормалната защита, която Менчерес поддържаше, се изплъзваше, докато той отново се оглеждаше. Селин, Кърт и Сам бяха заминали още предишния ден. Беше време той и Горгон да си тръгнат. Той не можеше да отлага повече.
– Самолетът зарежда ли гориво? – ПопитаМенчерес.
– Да.
Менчерес се усмихна сухо на Горгон.
– Не е нужно да вървиш с мен, приятелю. Много пъти съм ти казвал, че трябва да се занимаваш с други неща, освен с домашните ми задължения.
Горгон отвърна на усмивката, като разтегна белега, който се простираше по дължината на бузата му.
– И аз съм ти казвал, че това, което избирам да правя с времето си, е моя грижа.
Лоялността на Горгон се изискваше като член на рода на Менчерес. Приятелството му не беше задължително. Нито пък искрената му обич и загриженост. Някои неща просто не можеха да се командват със страх, уважение или власт.
Менчерес не го каза, но беше благодарен, че Горгон е до него, защото знаеше, че вампирът се грижи за него отвъд границите на задължението. Ако кажеше на Горгон колко голяма утеха му е бил през последните няколко сурови века, това щеше да допринесе за решимостта му да остане – което задържаше Горгон от това, в което трябваше да се превърне.
– Защо отказваш да ме помолиш за свобода от моя род? Знаеш, че бих ти я предоставил. Минало е времето, когато трябва да бъдеш свой собствен господар.
Горгон стисна рамото на Менчерес.
– Когато вече нямаш нужда от мен, ще си тръгна.
Това щеше да стане съвсем скоро. Гробът се очертаваше пред него, независимо дали го търсеше сега, или не. Може би щеше да инсценира смъртта си, за да изглежда така, сякаш това е направил Раджедеф. Тази мисъл предизвика у Менчерес студено удовлетворение. Ти търсиш моя край, Радже, но когато той дойде, ще се погрижа да повали и теб.
Мобилният телефон на Горгон иззвъня.
– Вероятно пилотът – промърмори той и се отдалечи.
Менчерес се насили да не се оглежда повече, докато излизаше от стаята и тръгваше по коридора на третия етаж. Въздухът все още слабо ухаеше на лимон, същността на Кира се задържаше, сякаш беше дух, който го дразнеше.
Менчерес вървеше по-бързо, като вземаше стълбите по две наведнъж. Когато се освободи от тази къща, щеше да се освободи и от напомнянията за Кира, да прекъсне странната, хипнотична власт, която споменът за нея сякаш имаше над него. Нямаше време за този безполезен копнеж по жена, която нямаше да бъде негова.
– Господарю.
Гласът на Горгон прокънтя в празната къща, изпълнен с неотложност, която накара Менчерес да се завърти по средата на крачката. Този път той се изкачи по стълбите, без да ги докосва, и полетя към третия етаж.
Лицето на Горгон беше каменно, докато държеше телефона си. – Трябва да приемеш това.

Кира наблюдаваше Флейър през едно око и мъгла от болка. След като бе завлякъл нея и Дженифър нагоре по стълбите в частта на клуба, в която нямаше никой освен двама други също толкова жестоки вампири, той бе продължил да изисква от Кира да му каже кой вампир я е изпратил тук. Тя отказа. Ударите по лицето ѝ ставаха все по-жестоки, но въпреки това тя не наруши обещанието си към Менчерес. Тогава Флейър бе взел ръката ѝ и бавно я стисна в юмрука си, като през цялото време се усмихваше.
Агонията от разцепването на костите ѝ под тази безмилостна хватка беше по-силна от всичко, което беше изпитвала досега. Флейър държеше ръката си затворена върху раздробената и ръка, продължавайки да я стиска, докато другата му ръка започна да дърпа полата и нагоре.
– Как би ти харесало да те чукам, докато стискам ръката ти все по-силно с всяко помпане, а, скъпа? – Провикна се Флейър.
Кира си помисли, че ще припадне от болка, което щеше да е добре дошло за отдих, но остана в съзнание. Всичко в нея се бунтуваше срещу нарушаването на думата ѝ, но това животно имаше предвид това, което казваше. По изражението му личеше, че и на Флейър ще му хареса.
– Менчерес – измърмори тя. – Той не ме изпрати тук, но… Познавам Менчерес.
Флейър я пусна толкова рязко, че тя падна, а зрението ѝ почерня за няколко мига. Когато Кира отново успя да фокусира, видя как Флейър разменя предпазлив поглед с другите двама вампири.
– Това е шибан проблем – промърмори плешивият.
– Ако казва истината – контрира Флейър. Жизнерадостното изражение, което носеше през последния час, се изплъзна и той започна да крачи. – Сложи я там. Трябва да проверя това.
Плешивият вампир вдигна Кира и я настани на един стол. За няколко мига всичко се разми в погледа ѝ при агонията от разклатената ѝ ръка, но тя направи няколко дълбоки вдишвания и се сдържа да не изкрещи. Дженифър се приближи малко до стола на Кира, без да я докосва, но я гледаше с мълчаливо съчувствие.
Кира мълчеше, докато Флейър започна да прави серия от телефонни обаждания, повтаряйки на няколко души, че спешно трябва да се свърже с Менчерес. Тя нямаше представа какъв отговор получава Фларе, но от време на време той хвърляше пресметлив, изпитателен поглед към нея.
Не беше сигурна кое е по-лошо: болката или срамът, че е нарушила обещанието си към Менчерес. Все пак не можеше да позволи на Флейър да изпълни заплахата си. От това, което знаеше за Менчерес, той щеше да я разбере.
– Най-накрая се справих – каза Флейър, като я погледна остро. – Той вече идва на телефона. Моментът на истината за теб, скъпа.
Кира потисна треперенето си. Не беше нужно Флейър да добавя, че случилото се през следващите няколко секунди определяше дали тя ще умре, или не. Тя вече знаеше това. Въпросът, който изникваше в съзнанието ѝ, беше дали ще може да издържи на онова, което Фларе щеше да направи с нея, преди да я убие.
– Това Менчерес ли е? – Попита Флейър. – Да, съжалявам, че те безпокоя, но при мен има един човек, който настоява, че ти принадлежи.
– Казах, че го познавам – поправи го веднага Кира, като се закашля малко от кръвта в устата си.
Една тежка ръка кацна на рамото ѝ, петте пръста се стегнаха предупредително. Дори това леко движение взриви още повече болка в ръката ѝ.
– Шшшш – изфъфли заплашително плешивият вампир.
– Тя е на около тридесет години, с мръсно руса коса, хубава. Името на шофьорската ѝ книжка е Кира Грейслинг – продължи Флейър.
В следващия миг той се изправи от лекия си наведен вид, а изражението му стана мрачно.
– У-ха. Точно така. Не, в повечето случаи е добре… в един клуб, наречен „Около света“, на Стейт Стрийт, Чикаго Хайтс. Защо да не…
Флейър свали телефона си и го затвори.
– Той затвори и каза, че е на път – каза той на цялата стая.
Ръката на плешивия вампир напусна рамото на Кира.
– По дяволите, братко.
– Не съм знаел, курво! – Измъкна се Флейър. – Искам да кажа, какви са шансовете?
Кира въздъхна от облекчение, когато чу, че Менчерес е на път, но имаше твърде много подтекст, за да знае дали това означава, че е извън опасност, или не. А и ѝ беше трудно да се концентрира, докато умопомрачителната болка продължаваше да я пронизва.
– Може би ще искаш да я оправиш – заяви вампирът с дрейдовете. – Ако Менчерес идва сам да я вземе, значи тя е по-високо в хранителната верига от обикновена кръвна закуска за един от хората му.
– Може би. Сигурно е наблизо, щом каза, че ще е тук след двайсет минути – почти мрачно отвърна Флейър. – А ако си прав, ще бъде още по-ядосан, ако му каже, че съм я прецакал, но той не може да се убеди сам, че не е било лошо.
Не беше лошо? Вярно, че в сравнение с това, което и бяха сторили гулите, Кира беше в звездно състояние, но колко жестоко трябва да е било времето на Дженифър с него, ако това е, което Флейър смята за „нелошо“.
Дженифър. Още повече срам я обзе. Каква спасителка се беше оказала.
– Колко близо си до Менчерес? – Попита я внезапно Флейър. – Чукаш ли го, или само го храниш?
Кира отвърна глава в мълчалив отказ да отговори. Ако разчете правилно настроението в стаята, Флейър нямаше да посмее да я бие повече, освен ако Менчерес не стигнеше дотук, след което да я остави с Флейър от гняв, че Кира е нарушила думата си. Но тя не вярваше, че Менчерес ще направи това, независимо колко е разстроен от нея за това, че е разкрила, че го познава.
Макар че едва ли така се бе надявала да го види отново.
– Няма да ми отговориш, а? – Каза с блясък в очите Флейър. – Умно момиче, знае, че не мога да я докосна, когато голямото куче идва да я вземе. Но мога да докосна Дженифър, защото тя е моя.
Флейър за миг се озова зад Дженифър, а кътниците му прорязаха тънка червена следа по рамото ѝ. Кира се изправи на крака, преди още да е успяла да се размърда от това колко я боли да се движи.
– Не спя с Менчерес – измъкна тя през стиснати зъби.
Флейър пусна Дженифър. Тя се запъти към другия край на стаята, изглеждаше уплашена, но не и наранена, освен тези две червени драскотини. Дребосъците и Плешивият издадоха звуци, които звучаха като облекчено охкане.
– Това е разтоварващо – промълви Флейър.
– О, да – каза Дредлок. После се засмя. – Знаеш ли колко мъртъв щеше да бъдеш, ако работеше над първата жена, с която Менчерес се е захванал от дълго време насам?
– Щеше да ти смели костите, за да си прави шибания хляб – пошегува се Балди и се разсмя още повече.
– За момент се уплаших – призна Флейър, но сега не изглеждаше уплашен.
Кира погледна настрани от тях. Може би, ако се концентрира много, ще успее да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху усмихнатия им смях или върху болката, която се разнасяше по ръката ѝ. Облегна се на стената с добрата си страна, затвори функционалното си око, пое си дълбоко въздух и се опита мислено да се разсее.
За съжаление дори след няколко минути опити никоя медитативна техника, която Кира опита, не можа да издържи на пулсиращата болка в ръката ѝ. Ако Флейър я пуснеше, тя можеше да използва част от кръвта във флаконите в къщата си, за да се излекува. Но можеше ли да вземе част от тези ограничени запаси, като знаеше, че това може да доведе до лишаване на Тина от година или повече живот?
– Чувстваш ли това? – Промълви Флейър.
Кира отвори очи навреме, за да види как двете врати от другата страна на стаята се взривяват навън, изтръгнати от пантите от някаква невидима сила. Те се сгромолясаха на пода с трясък, който сякаш отекна в цялата стая. Флейър, Балди и Дредлок подскочиха и се отдръпнаха.
Тогава в стаята се вмъкна висока фигура с наметало, дългата тъмна коса се развяваше с бързата му крачка, а погледът с цвят на въглен се превърна в пламтящо зелен.
Сърцето на Кира сякаш прескочи един удар. Менчерес.
Очите му сякаш срещнаха нейните, без да се спират над никого другиго в стаята. После Менчерес спря, чертите му се втвърдиха като пясък, превърнат в стъкло. Яростта, която се излъчваше от него, беше осезаема и накара сърцето ѝ отново да прескочи един удар.
Дали нейното пребито състояние беше причината за гнева му? Или Менчерес беше толкова ядосан на нея?

Назад към част 12                                                               Напред към част 14

Глава 11

Кира въздъхна напрегнато, докато стоеше пред клуба с име „Около света“. Това вероятно беше поредната загуба на време. Седем поредни вечери на обикаляне на барове, клубове или дори кафенета, за които се съобщаваше, че са имали необясними или свръхестествени събития, досега не бяха довели до нищо. Е, с изключение на това, че тя спеше също толкова малко, колкото и преди, плащаше високи такси за кавърверсия, беше заглеждана от настойчиви мъже и жени и не откриваше никакви доказателства за някакво вампирско присъствие.
Освен това Кира започваше да се чуди дали не е прочела твърде много в жеста на Менчерес с шефа ѝ. Ако той наистина искаше да я види отново, можеше да остави визитна картичка под вратата ѝ. Да и се обади. Да върне мобилния ѝ телефон с въведен в него негов номер, нещо по-лесно за следене. В нея се прокраднаха съмнения. Менчерес знаеше къде работи и къде живее, но вече цяла седмица нямаше нито вест, нито звук от него, откакто беше хипнотизирал шефа ѝ. Единственото, което я движеше, беше натрапчива упоритост, която казваше, че Менчерес не иска да изчезне от живота ѝ въпреки много ефективното си изчезване.
Или пък инстинктът ѝ грешеше и нещата бяха точно такива, каквито Менчерес искаше да бъдат. Той се беше сбогувал и оттогава не се беше свързвал с нея. Може би беше време тя да приеме намека и да престане да гони опашката си.
Ако това място не открие нищо, тя ще трябва да преразгледа действията си. Може би толкова много искаше да види отново Менчерес, че това замъгляваше преценката ѝ и я караше да мисли, че интуицията ѝ казва нещо, което не е така. Една последна разузнавателна мисия – реши тя и се насочи към вътрешността на клуба. Жалко, че това място беше на последно място в списъка ѝ със заведения, които Менчерес или други вампири биха могли да посещават. Беше стриптийз клуб, а тя някак си не можеше да си представи как изискания Менчерес плаща, за да гледат как жените се събличат. Що се отнася до други вампири. … ами те можеха да хипнотизират жените да се съблекат, ако пожелаеха. Защо да купуваш кравата, когато можеш да получиш сметаната безплатно, както гласеше старата поговорка.
Кира плати входната такса и беше уведомена за минималната сметка в бара от три питиета. След като влезе вътре, тя бавно обходи интериора, който се състоеше от няколко бара, огромна централна сцена с подиум, ВИП зона, оградена с блестящи нишки от пода до тавана, драпирани ниши и малка трапезария, за нейна изненада. Вътрешността на „По света и у нас“ всъщност беше по-елитна, отколкото беше очаквала, но тя не планираше да стане редовен посетител. Аплодисменти сигнализираха, че на сцената току-що е излязъл танцьор. Кира реши да си намери място и да си поръча питие. Все пак това беше последната ѝ разузнавателна вечер. Можеше и да остане, докато не се запознае добре с клиентелата на клуба. Беше едва 21:00 ч. Вероятно все още беше твърде рано за много от редовните посетители.
Час и половина по-късно към Кира се бяха приближили около дузина мъже, които се опитваха да ѝ купят питие, да я свалят или по друг начин да не обръщат внимание на жените, върху които се предполагаше, че са съсредоточени. Кира отвръщаше бързо и по същество, което накара няколко от тях грубо да изкажат предположенията си за сексуалната ѝ ориентация. На нея не ѝ пукаше. Каквото и да ги караше да се чувстват по-добре, когато бяха отхвърлени.
Нов музикален взрив обяви следващия танцьор на сцената. Кира погледна натам, като вниманието ѝ беше насочено повече към това да види дали някой от хората около сцената има онази характерна бледа кожа или прекалено бързи движения, отколкото към танцьорката, когато погледът ѝ се стесни. Тази танцьорка ѝ се стори позната. Ако само беше престанала да размахва косата си така бясно, докато се въртеше до стълба, Кира можеше да огледа по-добре лицето ѝ, за да се увери.
Тя стана от мястото си, приближавайки се към сцената. Танцьорката изпълни няколко много атлетични, еротични маневри, които демонстрираха гъвкавостта ѝ, но все още не даваха на Кира добър изглед към лицето ѝ. Кира извади пари от портфейла си и си подсвирна силно, като пренебрегна коментарите на няколко от мъжете край нея. Ако това момиче беше това, което Кира си мислеше, че е…
Танцьорката се приближи с широка усмивка, наведе се и постави облеченото си бедро съвсем близо до лицето на Кира. Тя не погледна долната половина на момичето, гола и достатъчно близо, за да се почувства Кира неудобно. Тя търсеше силно гримираните черти на момичето, сравнявайки ги със снимките, които току-що беше прегледала в едно от онези досиета на изчезнали лица. По-възрастна, да, и далеч не толкова срамежлива на вид, но това беше Дженифър Джаксън.
– Побързай – изръмжа някой на Кира.
Тя пъхна двайсет долара в колана на жартиера пред себе си. Дженифър намигна на Кира и се отдалечи, продължавайки с останалите си задължения. Кира просто я гледаше, като дори не виждаше ясните движения, а се концентрираше върху паметта си за това, което беше в досието на Дженифър.
Изчезнала преди три години, когато била на седемнайсет. Смяташе се, че е избягала с по-възрастно гадже на име Флейър, истинското име не е известно. Досието на Дженифър като отпаднала от гимназията, която се е занимавала с наркотици, затвърди мнението на полицията, че Дженифър просто е напуснала града, за да избяга от строгото домакинство на родителите си. Родителите на Дженифър не бяха съгласни с това и преди две години наеха Франк, но той не беше постигнал нищо. Изчезването на Дженифър вече беше в „студения случай“ на Франк. То се озова в апартамента на Кира заради интервюто, което Франк проведе с едно от старите гаджета на Дженифър, което разказа на Франк, че Дженифър е дошла при него с молба да ѝ помогне да избяга от Флейър, който „не бил човек“. Дженифър си е уговорила среща със старото си гадже пред „Около света“, но след това уж не се е появила.
В резултат на интервютата на Франк с персонала на „Около света“ всички казаха, че никога не са виждали Дженифър, но ето че тя танцуваше гола под сценичното име Candy Corn, докато все още беше с една година твърде млада, за да бъде допусната законно дори до входа.
Възможно ли е Дженифър наистина да се е криела през цялото време на видно място? Или пък тези, които са я забелязали, не са си спомняли след това, защото Дженифър е била права, а приятелят ѝ Флейър наистина не е бил човек?
Кира си пое дълбоко дъх. Беше дошла тук само за да стъпи на крака в света на вампирите с надеждата, че той ще я отведе до Менчерес. Не за да се забърква в случай, в който едно младо момиче може да е станало неволна стриптизьорка на вампир. Преди две години Дженифър беше помолила приятеля си за помощ. Това не звучеше така, сякаш Дженифър е искала да попадне в тази ситуация, но нещата може би са се променили. Ако не се бяха променили и Дженифър беше държана против волята си от вампир, за Кира щеше да е адски трудно да помогне на Дженифър да направи нещо по въпроса, както знаеше от опит.
Спаси един живот – кредото на Мак отекваше в съзнанието ѝ. Мак не беше избрал лесния път, когато преди повече от десетилетие се беше стигнало до нея. Ако го беше направил, Кира вероятно нямаше да е жива. Да, тази ситуация беше много над главата ѝ, но Кира не можеше просто да си тръгне, без дори да опита да види дали Дженифър има нужда от помощ.
Тя сви рамене и запрати знака към следващата топлес сервитьорка, която минаваше покрай нея.
– С кого да се видя, за да си уговоря частен танц в скута?
Кира седна в една от частните кабини, които бяха отделени от останалата част на помещението. След няколко минути тъмните завеси се разтвориха и се появи Дженифър, която се усмихваше съблазнително, докато се приближаваше.
– Здравей, красавице – провикна се Дженифър и прокара ръце по краката на Кира, която започна да върти бедрата си. – Надявах се, че ти ще си тази, която ще ме чака…
– Дженифър – каза Кира тихо. – Дженифър Джаксън.
Момичето спря, а очите ѝ се стрелнаха наоколо. След това отново започна да прави змийска хапка, като се наведе напред, за да допре гърдите си до краката на Кира.
– Откъде знаеш името ми? – Прошепна тя.
Това беше неудобен начин за водене на разговор. Дженифър беше гола, с изключение на изключително малък стринг, и продължаваше да търка и поклаща тялото си срещу Кира. Кира предположи, че кабинките със завеси се наблюдават, ако Дженифър продължи да танцува в скута, макар че сега се досещаше, че Кира не е тук само за тръпка. Дженифър обаче сякаш не се страхуваше да признае вербално истинското си име, така че може би наблюдението беше само визуално. Кира се опита да придаде признателен вид на лицето си и да не обръща внимание на меките части, които Дженифър притискаше, докато говореше.
– Аз съм дедектив, когото родителите ти са наели – прошепна Кира в отговор.
Лицето на Дженифър се изкриви, въпреки че застиналата ѝ усмивка все още оставаше.
– Те не могат да ми помогнат. Нито пък ти можеш. Излизай, преди да те открият, иначе може да свършиш като мен.
Бедното момиче явно звучеше така, сякаш е тук против волята си. Решителността на Кира се засили. Някой беше принудил Дженифър да изчезне от живота на семейството си на седемнайсет години, за да стане стриптизьорка. Ами ако малката сестра на Кира е била тази, която е отвлечена толкова млада, и някой, който е можел да помогне на Тина, не е опитал, защото може да е било твърде опасно? Тя искаше да стане полицай, за да защитава хората, които имаха нужда от това. Е, тук имаше някой, който наистина се нуждаеше от това, и Кира можеше да е единственият човек, който знаеше достатъчно за това, което държеше Дженифър, за да ѝ помогне да се измъкне.
– Светкавицата караше ли хората да забравят, че са те виждали, когато се опитваше да избягаш преди? – Попита Кира, като се впусна в действие.
Дженифър спря в момента, в който я разпъваше.
– Коя си ти? Откъде знаеш това?
– Продължавай да танцуваш – изсъска Кира. Дженифър отново започна знойното си извиване, въпреки че тренираната ѝ усмивка се беше изплъзнала.
– Аз съм човек, който знае какво същество може да накара хората да забравят неща, които са видели, само с един поглед – каза Кира, увереността ѝ нарасна, когато изражението на Дженифър се промени от подозрително към обнадеждаващо.
Ако се наложеше, тя щеше да окачи на прозореца на апартамента си табелка с прилеп и да блесне с голяма светлина зад нея, за да привлече вниманието на Менчерес. Или пък щеше да пусне обява във вестниците с нейна снимка и молба някой висок, тъмен и мъртъв да се свърже с нея. Всички, освен Менчерес, щяха да си помислят, че е просто една луда, възбудена жена. Да, Менчерес и преди беше държал Кира в плен, но се беше държал безупречно с нея. Кира не можеше да си представи, че той би одобрил друг вампир да отвлече тийнейджърка от семейството ѝ и да я принуди да се съблече.
– А аз съм и някой с пистолет, съдържащ сребърни куршуми, точно тук, в чантата ми – продължи Кира. – Ако дойдеш с мен, Дженифър, ще се опитам да те измъкна от това. Познавам човек, който може да ти помогне.
От това колко безнадеждно звучеше Дженифър преди това, тя вероятно не се беше опитвала да избяга от години. За късмет Флейър не беше тук тази вечер, а всички останали, които трябваше да следят Дженифър, бяха станали небрежни. Ако двете с Дженифър се измъкнат тихо през задния вход, ще могат да се измъкнат, преди някой от откачалките или персонала да забележи…
Завесите се отвориха и се появи строен мъж. И Кира, и Дженифър подскочиха. Обзе я чувство на потиснатост, когато очите на младия мъж се промениха от цвета, който имаха, в яркозелени.
– Здравей – каза вампирът. – И коя си ти?
Ръката на Кира веднага бръкна в чантата и за пистолета, но вампирът хвана китката и още преди да е хванала дръжката. Дженифър изпищя от страх и отскочи назад, притискайки се към завесената стена. Вампирът издърпа Кира нагоре, а китката ѝ все още беше в болезнена хватка.
По дяволите! мина през ума ѝ отново и отново. Трябваше да държи пистолета в ръка, преди да започне да говори с Дженифър. Може би тогава щеше да успее да произнесе изстрел, който да обезсили вампира достатъчно, за да могат тя и Дженифър да се измъкнат.
Вампирът светкавично грабна чантата ѝ и дръпна китката на Кира достатъчно силно, за да почувства, че ръката ѝ ще се изтръгне от гнездото.
– Не мърдай – каза той и очите му блеснаха в зелено.
Тя не го направи, но не защото изпитваше внезапно хипнотизиращо желание да стои неподвижно. Ако вампирът си мислеше, че триковете за контрол на съзнанието действат върху нея, може би щеше да има по-голям шанс да избяга.
Вампирът освободи китката ѝ, като накара една лента на надежда да се промуши през Кира. Той я претърсваше! Сега просто си тръгни и ме остави на мира, докато претърсваш чантата ми…
Той не го направи, но Кира запази лицето си от разочарование, когато той извади пистолета и провери пълнителя.
– Наистина имаш сребърни куршуми в него – замислено каза вампирът. – А ти се опитваше да откраднеш Джени. Кой те подтикна към това?
– Никой – отвърна Кира, опитвайки се да закрепи остъклено изражение на лицето си, въпреки че сърцето ѝ туптеше от страх. Онези гули я бяха изкормили за секунда. Този вампир можеше да направи същото. Всеки момент можеше да погледне към ужасна смъртоносна рана, преди дори да е осъзнала, че вампирът се е раздвижил.
Вампирът се намръщи и хвана брадичката ѝ достатъчно силно, за да накара челюстта ѝ да изскърца.
– Казах, кой те е подтикнал към това? Само друг вампир би знаел да те изпрати тук, опаковайки сребърни куршуми. Чий домашен любимец си, хм? Кажи ми име.
– Никой вампир не ме е изпратил. Аз съм частен детектив. Родителите на Дженифър наеха фирмата ми – отвърна Кира с възможно най-монотонния тон, който успя да постигне. Ако имаше много, много голям късмет, вампирът щеше да проблесне още зелено в очите ѝ, да ѝ каже, че не е видяла нищо, да приеме, че е изтрил паметта ѝ, и да я изпрати по пътя ѝ. Тя можеше да удвои усилията си да намери Менчерес и да се върне по-късно с него, за да помогне на Дженифър…
– Наистина си секси – каза вампирът, като я огледа. Клепачите му проблеснаха, когато се усмихна. – Твърде стара си за работа тук, обаче. Клиентите ми харесват млади, все още мокри зад ушите – и мокри на други места.
Той се засмя на грубата си шега. Кира не мигна. Точно така, твърде стара съм, за да ме принуждават да танцувам гола, така че просто ме изпратете по пътя ми.
– Но ти със сигурност си секси – продължи вампирът. Той отново хвана китката ѝ, този път достатъчно силно, за да накара костите ѝ да се сгърчат. – А ти лъжеш хубавото си малко дупе – прошепна той, докато дърпаше Кира по-близо.
Дъхът му миришеше на алкохолни изпарения, когато го издуха след дълбоко вдишване.
– Няма мирис на вампир по теб, но можеше да го измиеш достатъчно лесно, а и някой със сигурност те е изпратил тук – продължи той. – Някой, който ти е казал за среброто и който те е нахранил с достатъчно от кръвта си, за да те направи имунизирана срещу погледа ми, иначе досега да си разказала кои са. Кой е той, скъпа? И защо този човек искаше да откраднеш собствеността ми от мен? Разкажи всичко на татко Флейър.
Въпреки страха и адреналина, които я обземаха, Кира си помисли за обещанието си към Менчерес да не казва на никого за него. Преглътна тежко, докато инстинктите ѝ я предупреждаваха, че точно сега върви по острието на бръснача между живота и смъртта.
– Дойдох сама…
Болката избухна в лицето ѝ, толкова бързо, че я зашемети. Очите ѝ се насълзиха, главата ѝ звънна, а кръвта напълни устата ѝ. Както подозираше, тя дори не бе видяла как Флейър се движи, преди да усети последиците от удара му по нея.
Флейър се усмихна, когато Кира се прегрупира от удара. Това ѝ напомни за усмивката, която онзи гул ѝ бе подарил преди няколко седмици. Точно преди да разкъса стомаха ѝ.
– Значи имаш нужда от малко убеждаване, преди да ми кажеш кой е той, а? – Попита Флейър . Звучеше почти развълнувано. – Е, тогава ще ни трябва по-уединено място за разговор, нали?

Назад към част 11                                                       Напред към част 13

Глава 10

Кира мислено се стъписа, когато чу гласа на Франк да прорязва обичайния каданс от звуци в офиса. До нея Лили погледна Кира със съчувствие.
– Рано му е днес, нали? – Промълви Лили.
– Къде е Грейслинг? – Обади се Франк.
Преди Кира да успее да отговори, Франк влезе през вратата. Тя запечата на лицето си неубедителна версия на усмивка, подготвяйки се за всичко, което го беше накарало да я потърси преди девет сутринта.
– Наваксах с докладите от миналата седмица и до края на днешния ден трябва да приключа с новите – каза Кира, като отклони Франк, преди той да успее да изрече искане за нейния статус.
Франк пусна нещо на бюрото на Кира, което поне веднъж не беше купчина документи. Тя погледна ключовете за колата объркано.
– Аз ли ги оставих тук? Мислех, че са в чантата ми…
– Това са моите ключове за служебния автомобил – каза Франк. Той се зарадва. – Давам ти го. Заслужаваш го.
Устата на Кира се отвори дори когато чу как Лили изпусна нещо, което звучеше като чашата ѝ за кафе.
– Подаряваш ми я? – Повтори тя, като погледна календара. Не, не беше Първи април – освен ако Франк не беше закъснял с няколко седмици с шегата си.
– Освен това ти повишавам заплатата – продължи Франк. – И искам да излизаш от офиса до шест часа всяка вечер, когато не си под наблюдение. Работиш прекалено много.
Една екстравагантно добра постъпка от страна на Франк, която Кира можеше да отдаде на това, че той се опитва да балансира лошата си карма или нещо подобно. Три екстравагантно добри постъпки… или беше напушен, или това беше идеята му за шега.
– Очаквам да се случи това, което ще се случи – предпазливо каза Кира.
Франк се засмя, силно и сърдечно, потвърждавайки предположението ѝ, че се е шегувал. Искаше ѝ се да го удари. Този човек имаше наистина болно чувство за хумор.
Тогава Франк запрати плик на бюрото ѝ.
– Отвори го.
Кира счупи печата и погледна веднъж към Лили за морална подкрепа, преди да извади съдържанието.
Той съдържаше два листа хартия. Единият беше титулът за служебния автомобил, подписан от Франк и написан на нея като нов собственик. Другият документ беше чек за две хиляди долара, също издаден на нейна сметка.
– Повиших ти заплатата със задна дата – каза Франк, все така весело, както го беше чувала само с клиенти. – Добра работа, Грейслинг.
Кира просто гледаше, докато Франк си тръгваше. Беше твърде зашеметена, за да каже дори „благодаря“.
– Какво, по дяволите, се случи? – Прошепна Лили. – Искам да кажа, че ти наистина заслужаваш всичко това, но Франк е толкова стиснат, че не мога да повярвам, че го е направил!
Не можеше да повярва и Кира. Франк сигурно е бил посетен от Духа на коледното бъдеще или нещо подобно. Иначе внезапната му трансформация от скъпернически работодател Скрудж в ликуващ щедър благодетел не беше нищо друго освен чудо.
Чудотворно.
– О, Боже мой – прошепна Кира.
– Какво? – Попита Лили.
– Аз… нищо.
Кира завъртя стола си, като пое няколко дълбоки, неравномерни вдишвания. Франк не беше преживял чудодейна промяна в сърцето си след посещението на Духа на коледното бъдеще. Не, той трябваше да е преживял нещо също толкова необичайно – посещение на вампир, контролиращ съзнанието, някъде между вчера и днес.
Менчерес. Сърцето ѝ започна да тупти. Какво правиш?
Кира сложи още един куп папки в багажника на колата на Франк – вече нейна кола – и спря, за да помаха на Лили от другата страна на паркинга.
– Какво правиш с всички тези, момиче? Не би трябвало да тръгваш в приличен час, само за да можеш да работиш цяла нощ вкъщи – обади се Лили.
– Те са за, хм, един страничен проект – запъна се Кира. Много страничен проект.
– Някои хора наричат и запознанствата страничен проект. Вместо това трябва да опиташ с това – заканва се Лили.
Кира почти се изчерви. Ако Лили само знаеше…
– Лека нощ, ще се видим утре – каза тя с още едно махване.
До West Loop се стигаше за приблизително същото време с кола, както и пеша и със зелената линия, както разбра Кира. И все пак беше безкрайно приятно да не носиш тежката раница и да не се напрягаш при всяко сенчесто петно по улиците, по които минаваше, когато работеше до късно. Отсега нататък просто щеше да се наложи да си купи бягаща пътека или абонамент за фитнес зала, за да се упражнява.
Щом влезе в гаража на жилищната си сграда, Кира не можа да не се огледа. Беше ли наблизо Менчерес? Мисълта я развълнува. Или пък беше хипнотизирал Франк в офиса, без никой да го забележи? Беше възможно. Менчерес се движеше толкова бързо, че можеше да влезе и да излезе, без Кира или някой друг да го види.
И защо го е направил? От прищявка? Скука? Или като намек, че иска тя да го открие? Менчерес знаеше, че тя работи за частен детектив. Знаеше, че е имала случаи, в които клиентите ѝ са разказвали за странни случки, които преди е отхвърляла… но сега е разбрала, че може да са били истина. Ако хипнотизирането на шефа ѝ, за да ѝ даде кола и пари, е било начинът на Менчерес да хвърли трохи, за да види дали Кира ги е проследила, то той е проработил. Шансът да го види отново, но не като негов пленник, а като жена, я накара да се развълнува още повече. Имаше хиляди основателни причини, поради които да се види с него би било грешка, но инстинктът надделяваше всеки път, когато мислеше за него. Добре, Менчерес. Хващам се на въдицата.
Две пътувания от колата до апартамента ѝ по-късно и всички кутии с досиета бяха разпределени в дневната ѝ. Всеки случай съдържаше някакво явление, което можеше да има паранормален характер, било то скандални свидетелски показания, странни улики, оставени на мястото на инцидента, или слухове за участие в нещо по-причудливо от окултизма. Кира възнамеряваше да премине през всички тях, докато не открие общ знаменател. Менчерес може и да е останал в дома си през повечето време, в което тя е била с него, но тя имаше чувството, че да се прибира вкъщи не е неговият обичаен модел – или моделът на повечето вампири.
Време беше да последва тези инстинктивни усещания. Ако имаше късмет, някъде в тези файлове щеше да намери нещо, което да я отведе до Менчерес. Ако и това не помогне, щеше да потърси в интернет.
Или винаги можеше да залепи изображение на прилеп на прозореца на апартамента си точно над надписа „Добре дошли“, но Кира си помисли, че това може би е прекалено.
Вдигна първата папка. Следвай трохите.

Горгон се появи във вратата на спалнята, но Манчерес не си направи труда да отвори очи. Знаеше за кого е дошъл да съобщи Горгон. Беше го чул да пристига.
– Кажи му, че ще сляза след малко – каза Менчерес.
– Да, господарю – отвърна Горгон.
Менчерес отвори очи, щом Горгон затвори вратата. В продължение на няколко дълги секунди той се взираше в тавана, без да вижда бледите му шарки, но се опитваше да прозре бъдещето, надявайки се, че нещо се е променило. Може би новата жизнена енергия, която Кира по някакъв начин бе пробудила у него, щеше да промени визията на бъдещето, която бе видял преди.
Силата му се протегна, пронизвайки завесата, която отделяше сега от по-късно, но вместо образи на хора, места или случки, единственото, което Менчерес видя, беше абаносово одеяло, огромно и безбрежно като Вселената.
Подземният свят на Дуат, който го очакваше. Както и преди.
Менчерес стана от леглото. Съдбата му все още беше смърт, но вместо приемането, което бе почувствал, когато за пръв път видя надвисналата безкрайна пустота, сега тя го разгневи. Смъртта се бе превърнала в горчиво поражение, вместо в хладнокръвен логичен начин да попречи на Раджедеф, като същевременно се освободи от бремето, което отдавна носеше, и всичко това се дължеше на Кира.
Той стисна челюстта си. Колко жестоки са били боговете, че са я изпратили в живота му. Тя го накара да иска да живее, когато вече не му оставаше време.
И още по-малко време да се оплаква от съдбата си, напомни си Менчерес. Преди да се измъкне от стаята, той взе манилния плик от нощното шкафче. Някои неща все още можеше да контролира, дори и бъдещето му да не беше едно от тях.
Менчерес слезе по стълбите в преддверието. До вратата стоеше вампир, тъмната му къдрава коса беше подстригана на късо, а слабата му фигура беше облечена в ежедневни черни панталони и вталена риза. За миг Менчерес се вгледа в него. Моят съуправител. Моят наследник.
И убиецът на жена му.
– Боунс – каза той за поздрав. – Благодаря ти, че дойде.
Тъмнокафявите му очи срещнаха хладнокръвие, което все още бодеше, макар Манчерес да знаеше, че го е заслужил.
– Каза, че е спешно – отвърна Боунс, а британският акцент оцвети думите му дори след векове.
– Не вярвам това да бъде предадено дори през членове на нашия род – каза Менчерес, без да си прави труда да се занимава с официални любезности. Боунс винаги бе предпочитал да премине направо към работата. Той протегна манилската папка, която съдържаше цялата лична информация за Кира. – Сложи я при другите ми документи за наследство.
Боунс изви вежди, докато вземаше папката, която трябваше да бъде отворена само в случай на смърт на Менчерес. Не знаеше, но вземайки я, Боунс току-що бе поел отговорността за Кира, след като Менчерес си бе отишъл.
– Все още си мислиш, че скоро ще изсъхнеш, дядо? – Попита Боунс с нотка на насмешка. – Видимото безсилие не означава непременно предстояща смърт. Може да е само временна загуба.
Боунс знаеше, че виденията на Менчерес за бъдещето са изчезнали, но Менчерес не беше казал на съуправителя си, че единственото, което вижда пред себе си, е мрак. Той също така не беше казал на Боунс, че студената му война с Раджедеф се разгаря. Боунс щеше да се почувства задължен да действа и по двете информации, а Менчерес не искаше това. Той щеше да уреди собствените си дела във времето, което му оставаше.
– Глупаво е да не се подготвяш за всякакви случаи – каза Менчерес с вдигане на рамене.
– Наистина. Като говорим за подготовка за всеки случай, може да имаме проблем с някои гули. Чух съобщения, че през последните седмици са изчезнали вампири без майстори, като основните заподозрени са банди от гули.
Менчерес скри мрачна усмивка, докато си мислеше за сутринта в склада.
– И аз съм чувал същото.
– Възможно е да не е нищо повече от няколко гадняри, на които трябва да се даде урок – продължи Боунс. – Но също така може да е Аполон, който да разбърква нещата с още от гнилите си изказвания за това, че съпругата ми е заплаха за нацията на гулите. Ще проверя това. Помислих, че ще искаш да знаеш.
Още една причина, поради която Менчерес беше разочарован от предстоящата си смърт. Боунс щеше да бъде оставен да се справи с тази заплаха без него, ако беше прав и Аполон беше замесен. Смъртта му означаваше, че ще напусне съуправителя си, когато Боунс има най-голяма нужда от него. За пореден път Менчерес прокле надвисналия мрак във виденията си.
– Как се справя Кат? – Попита той, принуждавайки се да отдръпне гнева към съдбата си.
– Доста добре – отвърна Боунс. Устните му се свиха. – Каза да ти предам извинения, че не е дошла днес.
Менчерес се усмихна сухо на Боунс.
– Да, сигурен съм, че тя дълбоко съжалява, че не ме е видяла.
– Изтрил си и спомена за вампира, който я е отвлякъл и принудил да се омъжи, когато е била само на шестнайсет години – каза тихо Боунс. Очите му блестяха в зелено. – А след това не си си направил труда да кажеш на никого от нас за това, докато този вампир не я потърси отново десетина години по-късно, нито да ни кажеш причината, поради която я е искал толкова силно. Подобно предателство има склонност да се задържа.
– Върви с мен – отвърна Менчерес, без да обръща внимание на това. Той излезе в градината, спря се до малкия басейн с отразяващи се води и изчака Боунс да бъде до него, преди да заговори отново.
– Бъдещето е като водата. Всички наши действия се размиват в нея и променят отражението ѝ. Ако бях казал на теб или на Кат какво щеше да се случи, щяхте да промените действията си, превръщайки отраженията на това, което сте, в различни от тези, които трябваше да бъдете. Всички ние бихме искали да променим бъдещето си по най-простия път, по най-пряката линия, по пътя на най-малкото съпротивление – Манчерес направи пауза, за да се усмихне тъжно – но тогава крайният резултат нямаше да е същият.
– Лесно е да се каже, когато ти си човекът, който може да види този краен резултат предварително – отвърна Боунс с острота в тона си. – Останалите трябваше да се чудят дали тези, които обичат, ще страдат или ще умрат заради нашите действия.
– Всички се чудим – каза тихо Менчерес. – Дори и да знаем, пак се чудим.
Боунс не каза нищо. После взе малко камъче и разсеяно го хвърли в отразяващия се басейн.
– Исках да те попитам нещо, дядо. Каза, че още преди да се родя, си видял, че аз ще бъда този, с когото ще споделиш силата си. Защо тогава сам не ме превърна във вампир? Ти беше там онази нощ. Но вместо това позволи на Иън да ме превърне.
– За да те предпазя. Патра претърсваше хората ми в търсене на този, за когото бях предсказал, че ще я убие. Жена ми смяташе, че това ще е някой, когото сам съм породил. Ти беше необичайно силен, Боунс, дори като млад вампир. Ако те бях преобразил, щеше да бъдеш още по-силен – прекалено силен, за да останеш незабелязан от Патра толкова дълго, колкото се случи. Затова позволих на Иън да те промени. Така ти все още беше от моята кръвна линия, тъй като аз създадох Иън; но това ти даде възможност да израснеш, без да събуждаш смъртоносния интерес на Патра, докато не станеш готов да я победиш. Както казах – Менчерес направи жест към водата в отразяващия се басейн, която все още вибрираше от камъчето, което Боунс беше хвърлил в нея – най-малката вълна може да промени всичко.
Боунс погледна Менчерес с поглед, който той не можа да разчете.
– Силата, която сподели с мен, увеличи силата ми и ми даде способността да чета мислите на хората, и то още през първата нощ. Оттогава е минала почти година и половина. Не си ли се замислял дали междувременно не се е появило нещо друго?
Менчерес се взираше в Боунс, без да мигне.
– Бих си помислил, че ако проявиш повече от моите сили, ще ми кажеш.
По устните на Боунс се появи усмивка.
– Може би. Освен ако, разбира се, това може да предизвика проблемни вълни в бъдещите събития.
Беше ли започнал Боунс да проявява силата на виденията? Така беше започнало с Менчерес, когато той не беше много по-възрастен от Боунс; беше доловил малки, неясни проблясъци, които първо беше отхвърлил като въображение и едва по-късно разбра, че са частици от бъдещето.
От друга страна, съществуваше и вероятност Боунс просто да се е пошегувал с него. Боунс знаеше, че загубата на видения от страна на Менчерес го тревожи, и студената част от Боунс можеше да сметне, че е подходящо отмъщение да накара Менчерес да повярва, че Боунс знае нещо за бъдещето, но няма да го разкрие на Менчерес.
Точно както Менчерес не му беше казал какво знае за Боунс и Кат.
Но ако Боунс не се опитваше просто да се подиграе с него…
– Тогава мога да се доверя единствено на кръвния обет, който дадохме, когато сливахме родовете си – каза Менчерес и тонът му се втвърди. – Въпреки случилото се в миналото, аз спазих обета си да направя всичко, което е най-добро за теб и за нашия род.
Боунс кимна веднъж към отразяващия се басейн, преди да се обърне.
– Не възнамерявам да предам обета, който дадох, когато сключихме съюза си. Но внимавай за тези вълни, приятелю. Те могат да те изненадат с това, което ще ти донесат.

Назад към част 10                                                      Напред към част 12

Глава 9

– Грейслинг!
Главата на Кира трепна, за да види Франк, който носеше обичайната си намръщена физиономия, докато се провираше през бюрата, които ги разделяха. Разбира се, шефът ѝ я беше изпуснал, докато я нямаше, но не по любовен начин.
– Свършихте ли с тези доклади?
– Почти – отговори Кира. Купчината на бюрото ѝ беше намаляла с три четвърти, откакто се беше върнала на работа преди четири дни – и това не включваше новите неща, които Франк пускаше на бюрото ѝ и които тя приключваше ежедневно.
– Добре. Клиентите не могат да бъдат пренебрегвани само защото си болна – каза Франк и пусна още един дебел колкото сантиметър куп документи на бюрото на Кира. – Трябва да ги върна до края на деня.
Икономиката е в рецесия, трудно се намират работни места – мислено си скандираше Кира, докато се принуждаваше да се усмихва. Ако пазарът на труда беше по-добър, тя щеше да се изкуши да каже на Франк да се наведе, за да може да му върне тези доклади още сега.
– Ще го направя – беше това, което Кира каза.
Франк почука с пръст по купчината ѝ с документи.
– Ако всичко бъде наваксано до уикенда, ще те наредя на опашката за следващия отчет за изчезнали лица, който получим. Знам как искаш да имаш такава.
Беше четвъртък следобед. Кира щеше да работи до полунощ тази вечер и утре, за да постигне това, но Франк беше прав. Тя наистина искаше по-сериозни задачи от залавянето на изневеряващи съпрузи, наблюдението на работниците или връчването на съдебни призовки. В съзнанието на Кира прозвуча девизът на стария ѝ наставник: Спаси един живот. Е, Мак – помисли си Кира, като си спомни усмивката на Тина, когато я изписваха от болницата предния ден – мисля, че го направих. Може би, ако и възложат случай на изчезнал човек, Кира ще успее да спаси два живота.
– Ще свърша всичко – каза тя на Франк.
Той ѝ подари своята версия на приятелска усмивка, в която все още се долавяше меркантилност.
– Ол Маки ми каза, че няма да съжалявам, ако те наема.
И той ми каза, че си копеле – мислено добави Кира. Маки не беше сгрешил за бившия си партньор, но Франк от време на време проявяваше намек за доброта под обичайния си робовладелчески манталитет. Не беше нужно да позволява на Кира да използва служебната кола при командировки. Можеше просто да наеме някой друг, който да разполага с автомобил. Кира знаеше, че повече от компенсира ползването на колата с неплатен извънреден труд, но все пак. Франк заслужаваше да кимне за това.
Колежката ѝ Лили се наведе над пространството между бюрата им, след като Франк излезе от стаята.
– За пръв път от повече от три години си взимаш болнични и той трябва да се увери, че съжаляваш за това. – Устата на Лили се сви надолу. – Ако има Бог, Франк ще бъде поразен от хемороиди. Болката в задника си ги заслужава.
Кира ѝ се усмихна.
– Всичко е наред. Малко повече течен стимул ще ми помогне да свърша всичко.
Лили се намръщи, а бръчките на челото ѝ се задълбочиха.
– Кафето не трябва да е заместител на съня. Имаш тъмни кръгове под очите си, момиче. Трябва да се погрижиш за това, иначе отново ще се разболееш.
– Добре съм – каза Кира. Тя не можеше да каже на милата възрастна дама, че кръговете под очите ѝ не са от възстановяването от грипа, а защото мислите за вампира я държат будна. Въпреки че бяха минали няколко дни, откакто я пусна, Кира сякаш не можеше да изхвърли Менчерес от ума си.
Това не би трябвало да я изненадва чак толкова много. За шестте дни, през които беше с Менчерес, той ѝ показа, че наред с човечеството съществуват и два други вида, спаси живота ѝ, спаси живота на сестра ѝ, очарова я, изкуши я, ухапа я и противно на интересите на своя вид я освободи. Защо тя да не мисли за него? Всеки път, когато виждаше или говореше със сестра си, Кира си спомняше за Менчерес, да не говорим за всеки път, когато минаваше покрай този склад, докато пътуваше от метрото до апартамента си. Влиянието му върху живота ѝ беше огромно и сега, когато го нямаше, Кира изпитваше остро чувство на загуба.
Все още не можеше да повярва, че той наистина я е оставил да си отиде. Първите няколко дни очакваше Менчерес да се появи от нищото и да и каже, че трябва да се върне. Някаква малка, изкривена част от нея може би дори искаше да го направи, въпреки че здравият ѝ разум знаеше, че това е сериозно нездравословно. Ситуация, в която един човек има пълна власт над другия, не просто не е правилна, тя е болна. Същественото беше, че тя беше пленница на Менчерес. Може би добре третиран пленник и дори с основателна причина, но все пак. Затворник и надзирател не беше подходящото обстоятелство за романтично общуване, дори случайно.
Макар че Менчерес не изглеждаше да се интересува от каквото и да е взаимодействие с нея, романтично или не. Той я пусна, единственото нещо, което откриваше възможността Кира да изследва влечението, което изпитваше към него, вампир или не, но след това даде всички признаци, че няма да се върне. Ако искаше да я види отново, щеше да го каже. Нямаше да ѝ даде цялата тази кръв, достатъчна, за да няма причина да се свърже с него отново – не че имаше някакви средства да се свърже с него. Тя не знаеше къде точно я е държал Менчерес през тази седмица, а той не беше оставил телефонния си номер, преди да излети в нощта. Примири се, помисли си мрачно Кира. Забравена си.
От друга страна, той вероятно беше твърде стар за нея със стотици години и наистина, човек и вампир? Това никога не се е получавало. Погледни всички филми за Дракула. Или Бъфи.
– Слушаш ли ме изобщо? – Попита забавният глас на Лили.
Кира изтръгна мислите си от тъмнопримамливия вампир обратно към колежката си.
– Съжалявам, но… мисълта ми се отклони – каза тя примирено.
– Казах ти, че имаш нужда от сън – каза Лили. – Но тъй като знам, че няма да ме послушаш, нека поне ти донеса малко кафе. Така ще можеш да изкараш остатъка от деня, без да кимаш пред Франк.
– Благодаря, ти си ангел – каза Кира с благодарна усмивка. Все пак ѝ предстоеше дълъг ден, а мисълта за Менчерес нямаше да накара купчината документи на бюрото ѝ да намалее.
Кафето обаче щеше да помогне купчината да стане по-малка. Много и много кафе.
Осем часа по-късно Кира слезе от метрото и от умора отметна косата си зад ухото. Тя се беше освободила от ниския си кок по време на разходката от офиса и до станцията на L и не си беше направила труда да я пристегне обратно. Поне не беше достатъчно дълга, за да закрива погледа ѝ, докато се изкачваше по стъпалата към горната улица. Всъщност с косата си, която се спускаше на сантиметри от раменете му, Менчерес имаше по-дълга коса от нея…
Престани да мислиш за него – смъмри се Кира. Тя зави по първата от трите улици, които водеха към апартамента ѝ, и ускори темпото си. Едно от нещата беше да бъде благодарна на странния обрат на съдбата, който бе накарал пътя ѝ да се пресече с Менчерес, защото макар че едва не бе умряла, тя също така бе придобила способността да държи болестта на сестра си настрана. Но не размишляваше за състоянието на сестра си, когато продължаваше да мисли за него.
Спомняше си как черните му очи могат да блестят с чувство за хумор, колко грациозно и ловко се движи, колко апетитно изглеждаше гол и как и се искаше да беше прекарала повече време в изучаването му, когато беше затворена в дома му. Манчерес беше единственият човек, на когото се беше доверила за инстинктите си и за това колко силно ги възприема. За нейна изненада той не бе намерил това за ни най-малко смешно или необичайно. Вместо това я беше посъветвал да се съсредоточи върху тях. Да се вслушва в тях. Очевидно вътрешният ѝ компас не се бе сторил никак странен на човек, който можеше да лети и да манипулира нещата с ума си.
Макар че ако сега се вслушваше в инстинктите си, те щяха да продължават да повтарят същото, което я тормозеше през последните няколко дни – че е загубила нещо важно, когато Менчерес е изчезнал в нощта. Имаше ли нещо повече, което можеше да направи, за да му попречи да си тръгне? Като например да каже на Менчерес, че иска да го види отново, вместо просто да го попита дали си тръгва завинаги, без да изрази предпочитанията си по този въпрос?
Кира беше толкова заета с мислите си, че минаха няколко секунди, преди да забележи тъмната форма в сенките до входа на сградата си. Тя стегна ръка върху ремъка на раницата си и продължи да върви, като се преструваше, че не го забелязва, въпреки че всеки мускул се напрягаше. Когато беше почти до входната врата на сградата си, една ръка се стрелна към нея. Адреналинът на Кира се покачи, когато тя се скри и замахна със силен ритник в глезена на мъжа, като в следващия момент удари тежката си раница в него. Завършването на полицейската академия, последвано от курсове по самозащита, правеше действията ѝ по-скоро рефлексни, отколкото планирани.
– Ауч! – Изръмжа бъдещият ѝ нападател, зашеметявайки се и подскачайки на един крак. – Кира, какво, по дяволите?
Тя се спря точно навреме, преди да забие крака си в слабините му.
– Рик?
Мъжът се изправи, уличната светлина над главата му разкри лицето на полубрат ѝ.
– Да, това съм аз. По дяволите, ти ме нарани!
Сърцето ѝ все още се блъскаше от мисълта, че той е потенциален грабител, с когото трябва да се пребори, което направи гласа ѝ остър.
– Вече е след полунощ, а ти се спотайваш наоколо, облечен в проклетата качулка, и изскачаш срещу мен. Имаш късмет, че все още не съм си взела нов пистолет, иначе можеше да те застрелям!
– Просто се опитвах да привлека вниманието ти. – Той звучеше по-скоро раздразнително, отколкото извинително. – Почти мина покрай мен.
Това приличаше толкова много на Рик; не мислеше, преди да направи някоя глупост. Кира въздъхна. Не се чувстваше в състояние да поучава малкия си брат точно сега.
– Какво правиш тук толкова късно?
Погледът му се стрелна по улицата.
– В продължение на дни опитвах да ти пиша на мобилния, но ти не отговаряше. Не можах да си спомня работния ти номер, затова реших да дойда и просто да те изчакам, докато се прибереш. Не мислех, че това ще ти отнеме толкова време.
Разбира се, мобилният ѝ телефон не отговаряше. Менчерес не ѝ го беше върнал, когато я остави на покрива само с кръвта си и ключовете от апартамента ѝ, а тя още не беше получила нов. Предположи, че все още има и раницата ѝ, тъй като оттам щеше да вземе ключовете ѝ. Освен ако не е изхвърлил всичко веднага след като я е разтоварил онази нощ.
– Влизай – промълви Кира. Толкова за плановете ѝ да си вземе душ и да заспи веднага щом се прибере.
Рик се усмихна, а тръпчинките му го караха да изглежда по-млад от двадесет и петте си години. Въпреки че знаеше, че е по-добре, Кира почувства, че раздразнението ѝ намалява. Може би Рик просто се беше притеснил за нея, когато не можеше да се свърже с нея, и затова беше тук.
Глупости – прошепна вътрешният ѝ глас.
Кира се надяваше, че това говори умореният ѝ цинизъм, а не инстинктът ѝ. Щеше да е хубаво да си мисли, че Рик е тук без скрити мотиви.
– Гладен ли си? – Попита тя, докато той я следваше във вътрешността на сградата. – Имам няколко замразени пици, които можеш да затоплиш.
– Хм, не мисля, че ще остана толкова дълго – застрахова се Рик и погледна настрани.
Надеждите ѝ спаднаха. Казвах ти – прошепна вътрешният глас.
Кира не влезе в асансьора, въпреки че вратите се отвориха. Тя пусна раницата си и погледна брат си с уморен, твърд поглед.
– Казах ти, Рик, че няма да продължавам да правя това.
– Трябват ми само няколко долара – каза той и сега срещна погледа ѝ. Зелените му очи, по-тъмни от нейните, се разшириха по онзи умолителен начин, който беше усъвършенствал. – Беше много трудно да си намеря работа и…
– Може би, ако можеш да минеш през проверка за наркотици, ще ти е по-лесно да си намериш работа – хладно каза Кира.
Рик махна с ръка.
– Престанах, кълна се. Просто пуша малко трева от време на време, това е всичко. Виж, Джоуи каза, че ще ме изхвърли, ако до утре не му дам сто долара. На сутринта имам насрочено интервю и изглежда наистина добре, но ако ме наемат, пак няма да получа заплата, преди Джоуи да ме изхвърли.
– Глупости – каза Кира, повтаряйки вътрешния си глас. – Вече е след полунощ, няма как да отидеш на интервю утре сутринта. Дори и да имаш уговорено такова, накрая просто ще го проспиш. Не можеш да продължаваш да идваш при мен за пари. Вече ти казах, че не разполагам с много от тях и…
– А това, което имаш, го даваш на Тина за сметките ѝ – прекъсна я Рик с горчивина. – Нямаше да се замислиш да дадеш чек, ако това искаше тя.
Кира усети как гневът се надига, прикривайки умората ѝ.
– Не смей. Болестта на Тина ѝ пречи да работи нормална работа, а не мързел като теб, и тя едва не умря миналата седмица. Не че ти щеше да знаеш, защото вече почти не поддържаш връзка с нея.
Рик отпусна глава, като имаше благородството да изглежда засрамен.
– Съжалявам – промълви той. – По-добре ли и е? Все още ли е в болницата?
Благодарение на Менчерес Тина беше дори по-добре, отколкото тя знаеше. На глас Кира каза:
– Тя вече си е у дома. Трябва да ѝ се обадиш. Тя би искала да се чуе с теб.
– Да, да, ще ѝ се обадя утре – каза Рик веднага. – Знаеш, че не съм толкова близък с нея, колкото с теб, но все още ме е грижа за Тина, дори и да не е моя кръв.
Родството им наистина усложняваше нещата. Родителите на Кира бяха бивши деца на цветята, които се занимаваха със свободна любов, дори след като се ожениха. Кира и Тина имаха една и съща майка, но различни бащи. Кира и Рик имаха един и същ баща, но различни майки. Технически Рик и Тина не бяха кръвни роднини, но въпреки това Тина винаги беше смятала Рик за свой брат и въпреки че не бяха израснали в една къща, както тя и Кира.
– Кълна се, че това е последният път, в който те моля за каквото и да било – продължи Рик, като отново я гледаше с кучешки очи. – И ще ти се отплатя, обещавам.
Ако Кира имаше по един долар за всеки път, когато чуеше това, може би щеше да може да си купи кола. Но в случай че Рик наистина се беше отказал от навика си и се опитваше да промени живота си…
– Това е последният път – каза му тя и извади чековата си книжка. – Наистина.
Рик се усмихна по начин, който ѝ напомни за времето, когато бяха деца и тя се радваше, че ще има братче. Той почти беше премахнал укора от раздялата на родителите ѝ и от това, че баща ѝ се премести в друг щат, когато се влюби в друга.
– Ти си най-добрата, сестричке.
Кира изписа от чека сто долара и го даде на Рик. Той веднага го прибра в джоба си, след което разбърка краката си, докато гледаше настрани.
– Да не би случайно да имаш двайсет, за да мога да хвана такси обратно до мястото, където живея? Малко е късно да го извървя пеша. Знаеш този квартал. Освен това ме боли глезенът. Ти го ритна доста силно.
Кира стисна зъби. Ако не беше видяла къде живее Рик, щеше категорично да откаже това второ дарение, но това беше страшен квартал.
Тя подаде двайсет долара, които изчезнаха в джоба на Рик толкова бързо, колкото и чекът.
– Обичам те, сестричке – каза той и я целуна бързо. След това излезе от сградата, подсвирквайки си.
Кира се запъти към асансьора, пренебрегвайки вътрешния си глас, който ѝ казваше, че брат ѝ я е измамил за пореден път.

Менчерес тихо се качи на покрива срещу сградата на Кира и седна на хладния бетонен под. Колко близо е бил до убийството на брата на Кира, никой от двамата нямаше да разбере. Може би сега ще престанеш с тази лудост да я преследваш нощ след нощ – закани се той.
Когато видя, че мъжът протяга ръка към Кира, докато тя се приближава към сградата си, той вече беше скочил от покрива с намерението да разкъса гърлото на този, който я заплашваше, когато нападателят я назова по име. И Кира, и брат ѝ не бяха забелязали тъмната форма, която се носеше към тях отгоре, нито как тя рязко се отклони наляво, когато Кира също се обърна към момчето по име. Ако някой от двамата бе мълчал само още няколко секунди…
Макар че смъртта на момчето нямаше да е голяма загуба, ако се съди по това, което Менчерес дочу от разговора им. Миризмата на момчето потвърди, че то е излъгало за интервюто, излъгало е, че не е употребявало наркотици, и е излъгало за таксито, както доказа, като тръгна пеша по улицата, вместо да извика транспорт. Ако Менчерес не беше чул злосторника да я нарича „сестра“, щеше да убие момчето по принцип, след като е измамило Кира с парите ѝ. По нейно собствено признание – а и от наблюденията на Менчерес – Кира не разполагала с достатъчно средства, за да издържа себе си, нечестния си брат и болната си сестра. Да види как се възползват от добротата ѝ, го накара да се разгневи. Имаш късмет, че споделяш нейната кръв – помисли си Менчерес по адрес на глупавия младеж, който все още се разхождаше по улицата. Иначе тази вечер щях да споделя твоята с канавките.
В следващата минута прозорецът в апартамента на Кира засия с мека светлина. Менчерес се отпусна. Тя вече беше на сигурно място вътре. Той я зърна, когато мина покрай прозореца на път за спалнята си. Дори да заспи веднага, на Кира ѝ оставаха по-малко от седем часа, докато отново седне на бюрото си. Дългите ѝ работни дни го притесняваха. Тази седмица дори една вечер не се беше прибрала вкъщи преди десет часа, а тази вечер беше останала навън дори по-късно. Не беше редно да се труди толкова дълго в работата си.
Трябва да спреш с това – провикна се здравият му разум. Ето го тук, кацнал като гаргойл на покрива, загледан в жената, която молеше да се освободи от него. Имаше подходяща съвременна дума за действията му: „преследване“. Той дори не си направи труда да се преструва, че през последните няколко нощи е бил само в сянката на Кира, за да се увери, че тя е спазила думата си да не разкрива какво е научила за вампирите. Знаеше, че е тук по една причина – искаше да я види отново, дори и да не я предупреди за присъствието си.
Въпреки че Кира вече не беше под покрива му, тя все още успяваше да доминира мислите му в опасна степен. Дори сега се чудеше какво ли ще направи тя, ако се появи на вратата ѝ. Дали щеше да го приеме в дома си? И ако го направи, ще бъде ли достатъчно силен, за да си тръгне? Или пък близостта ѝ, съблазнителният ѝ аромат и плавната мелодия на гласа ѝ щяха да са достатъчни, за да го накарат да изостави всичките си внимателни планове в полза на възможността да бъде с нея?
По-добре да не разбере. Кира го караше да иска да живее, да се бори с Раджедеф до горчивия, кървав край, независимо от последствията, а той не можеше да си позволи подобно мислене. Народът му не можеше да си го позволи. Те бяха страдали достатъчно, когато за последен път бе позволил на емоциите си към една жена да повлияят на действията му.
Менчерес се принуди да се обърне, макар мекото сияние на прозореца да доказваше, че Кира все още е будна. Трябваше да прекрати тази лудост. От това, което бе видял през последните няколко дни, Кира се бе върнала към живота си, работейки усилено и грижейки се за сестра си, подобно на начина, по който той прекарваше времето си в задължения, свързани с народа му. Но дори и да изглеждаше самотен – още едно общо нещо между тях, – това все пак беше нейният живот, а той не включваше него.
Отдаде се на прегръдката на вятъра, докато летеше надалеч. Това щеше да е последната нощ, в която я следваше. Трябваше да бъде, но той щеше да направи едно малко, допълнително нещо, преди да изчисти Кира от живота си напълно.

Назад към част 9                                                                     Напред към част 11

Глава 8

Дъхът на Кира се изтръгна от дробовете ѝ, когато Менчерес ги остави на паркинга. Трябваше да мине секунда, докато краката ѝ спрат да треперят достатъчно, за да го пусне, но блестящата болница, която се виждаше толкова близо, ѝ даде нужната сила да тръгне към нея.
– Защо не пътувахме дотук? – Попита тя, а сърцето ѝ все още туптеше.
– Щеше да отнеме три пъти повече време – отговори Менчерес. – И повече, ако попаднем в задръстване.
Сигурно нямаше никакво движение в небето, помисли си Кира, все още малко замаяна от скорошния си полет. Менчерес я беше подхванал и ги беше запратил през нощното небе, преди тя да осъзнае какво прави. Способността на вампира да лети с главозамайваща скорост беше едновременно вълнуваща и ужасяваща. Не мислеше, че някога ще забрави гледката на сградите от гледната точка, от която се носеше с скорост над тях. Супермен и Лоис Лейн, изяжте си сърцата.
Но когато влезе в ярко осветената болница, Кира изтласка настрана остатъчното си удивление. Някъде на горните етажи Тина се бореше за живота си срещу болест, която не оставяше оцелели. Болничната служителка я погледна съчувствено, докато даваше на Кира пропуск за посетители.
– Дойдохте точно навреме. Часовете за посещения в интензивното отделение приключват след тридесет минути.
Кира хвърли благодарен поглед към Менчерес, въпреки че вампирът не я гледаше. Ако бяха шофирали, вместо да летят, тя нямаше да успее да стигне.
– В интензивното отделение се допускат само членове на семейството. Той също ли е семейство? – Попита сестрата.
– Да – отговори Кира веднага. Нямаше намерение да се отплаща за добрината на Менчерес, който я доведе тук, като го накара да си охлади петите долу.
Сестрата хвърли един-единствен съмнителен поглед към Менчерес. Кира не можеше да я вини. Двамата с Менчерес не си приличаха – русолявата ѝ коса и светлите ѝ очи бяха в ярък контраст с неговия по-тъмен цвят и арабски черти.
– Моля, представете шофьорската си книжка – обърна се служителят към Менчерес.
Той се наведе напред през гишето, а зеленият проблясък в очите му изчезна толкова бързо, че Кира не беше сигурна дали наистина го е видяла.
– Дадено. А сега ми подайте пропуск – нареди Менчерес с гладък, тих глас.
Служителката подаде пропуска на посетителя с остъклена усмивка на лицето, като дори не написа името си върху него. Менчерес го взе и се обърна към Кира.
– Да вървим.
Кира погледна обратно към служителката, която все още се усмихваше по някакъв застинал начин, преди да последва Менчерес към асансьорите. След като се озоваха вътре, тя най-сетне намери гласа си.
– Ето колко лесно можеш да контролираш съзнанието на хората при нормални обстоятелства? Един-единствен секунден поглед с малко, малко зелено проблясване?
Менчерес я погледна отстрани.
– Може би сега можеш да оцениш рядкостта на твоята съпротива срещу моята сила.
– Защото ми дадохте кръвта си – промърмори замислено Кира, като гледаше как етажите светват, докато асансьорът минаваше покрай тях. – И може би моята упоритост – добави тя с крива усмивка.
Менчерес сякаш почти въздъхна.
– Има и още една възможност. Много малък процент от хората са естествено имунизирани срещу вампирския контрол над съзнанието. През живота си съм срещал само няколко десетки хора с такъв имунитет, но има и такива, които сигурно имат някаква генетична мутация, която не позволява…
– Никога преди не си ми казвал това – прекъсна го Кира и я изпълни ужас. – Знаеше през цялото време, че може би не само твоята кръв ти пречи да изтриеш паметта ми?
Болезнен страх кипна в нея. Това ли беше начинът на Менчерес да ѝ каже, че никога няма да я остави да си отиде?
Вратите на асансьора се отвориха, разкривайки сестринското отделение към интензивното отделение. Менчерес не каза нищо, което Кира прие като осъдително признание.
Но сега тя не можеше да говори повече за това. Разполагаше само с половин час, за да види сестра си, и това имаше предимство дори пред страховете ѝ от новото разкритие на Менчерес. Погледът на Кира обходи прозрачните врати на всяка от стаите, докато не намери тази с надпис „Тина Грейслинг“. След това светкавично подаде пропуск на медицинската сестра, преди да се приближи до стаята на сестра си, без дори да погледне дали Менчерес я следва.
Изглеждаше, че Тина спи, а дребното ѝ тяло е свързано с апарати, които сякаш я превъзхождаха по размери от местата си около болничното легло. Беше почти толкова бледа, колкото и чаршафите около нея, а тъмните сенки около очите ѝ бяха единствените цветни петна по лицето на Тина. Изглеждаше толкова крехка, толкова счупена, като красива кукла, която някое дете небрежно е изхвърлило. Над устата на Тина беше залепена прозрачна пластмасова тръбичка, а постоянното натискане на близкия апарат за изкуствено дишане звучеше като хриптяща хармоника.
Сълзи напълниха очите на Кира, правейки сестра ѝ и всички машини размазани. Тина не спеше; беше в безсъзнание и на апарат за изкуствено дишане. Един от най-големите страхове на Тина беше да бъде на вентилатор. Сестра ѝ често беше казвала, че щом белите ѝ дробове се влошат до тази точка, всичко свършва.
И Тина вероятно е била права.
Кира изтръгна ридание, преди да успее да го върне обратно. Знаеше, че този ден ще дойде. Мислеше, че дори се е подготвила за него, но изпепеляващата болка, която обгърна сърцето ѝ, когато видя Тина жива само с помощта на машини, накара коленете ѝ да се подкосят. Тя седна на близкия стол, без да може да откъсне поглед от изпадналата в безсъзнание своя малка сестра.
– Каква болест има тя?
Мекият, дълбок глас на Менчерес стресна Кира за секунда. Почти беше забравила, че вампирът е тук. Той заобиколи леглото на Тина и погледна сестра ѝ с обичайното си безизразно изражение.
– Кистозна фиброза – изсумтя Кира. – Тя е родена с нея.
Иронията на това прободе нов прилив на болка в Кира. Според онова, което Менчерес току-що разкри, Кира можеше също да се роди с генетична мутация, но макар че нейната можеше да и открадне свободата, тя нямаше да става все по-смъртоносна, докато не я убие, като тази на Тина.
– Тя умира – каза Менчерес, все така със същото неразгадаемо изражение.
– Не казвай това.
Кира погледна вампира с поглед, изпълнен с цялата ѝ безсилна ярост заради състоянието на сестра ѝ, докато се изправяше. Знаеше, че това е вярно. Всичките ѝ инстинкти предупреждаваха, че този път Тина няма да се възстанови. През целия ден усещаше как този страх расте в нея, макар да се опитваше да го подмине.
Черните му очи бяха твърди.
– Такава, каквато е сега, това е факт, но какво си готова да направиш, за да промениш този факт?
Искаше ли да каже… ? Кира погледна към Тина, към Менчерес, после към ЕКГ апарата, който следеше слабия пулс на сестра ѝ. Пулс, който Менчерес вече нямаше.
– Нищо чак толкова драстично – каза Менчерес, като едва забележимо кимна към сърдечния монитор. – Моята кръв излекува нараняванията ти. Тя не може да излекува болестта на сестра ти завинаги, но би могла да излекува усложненията, които я карат да бъде в това състояние.
Надеждата се разби в Кира, докато тя се взираше в Менчерес. Кръвта му я беше излекувала – от смъртоносно нараняване, не по-малко. Дори и да не излекува кистозната фиброза на Тина, може ли да я излекува достатъчно, за да я откаже от апарата за изкуствено дишане? Може би дори да излезе от болницата?
– Бихте ли го направили? – На Кира ѝ трябваше всичко, за да не проси, докато чакаше отговора му.
– Да. На определена цена.
Коленете ѝ отново отслабнаха, но този път с друг вид страх. Разбира се, цената за помощта на Менчерес щеше да бъде Кира да приеме загубата на свободата си… завинаги. В края на краищата, той многократно беше казвал, че няма да я пусне, докато не успее да изтрие спомена ѝ за вампирите. Шест дни по-късно той все още не можеше да манипулира спомените ѝ или да чуе мислите ѝ. Кира не хранеше особена надежда, че утрешният ден магически ще промени нещо. Генетична мутация. Естествен имунитет.
Тя погледна към Тина. Ако цената, с която щеше да я накара да приеме съдбата си на постоянен пленник, беше да излекува сестра ѝ достатъчно, за да даде на Тина още един шанс за живот, тя щеше да се съгласи. Може и да нямаше избор дали да загуби свободата си, но виждаше, че Тина има полза от това. Хиляди пъти се бе питала „Защо тя?“ за състоянието на Тина, но нито веднъж не бе чула Тина да повтори това чувство. Сестра ѝ бе приела съдбата си с ледена смелост, на която Кира отдавна се възхищаваше. Сега беше ред на Кира.
– Мога да отгатна цената ти – каза тя и изправи рамене. – И ще се съглася, ако излекуваш Тина повече от този един път. Направете го достатъчно пъти, за да и осигурите нормална продължителност на живота, а аз ще остана затворена до края на моя. Живот за живот.
Менчерес я гледаше мълчаливо толкова дълго, че Кира се зачуди дали не е посмяла да поиска прекалено много. Дали беше ядосан от условието, което тя беше добавила към цената му? Забавляваше ли се? Презираше ли я? Нищо от изброеното? Вярно беше, че Менчерес можеше просто да я държи като заложник завинаги, без да помага на Тина, но ако искаше тя да бъде толкова послушна, колкото бяха Селин, Кърт и Сам, тогава трябваше да направи точно това.
– Обади се на медицинската сестра – каза Менчерес.
Това всъщност не беше отговор, но Кира не настояваше. Отиде до сестринското отделение и след минути се върна в стаята при сестрата на Тина.
Менчерес погледна към жената и очите му проблеснаха с онзи ярък изумруден блясък.
– Донесете ми спринцовка.
Изражението на медицинската сестра веднага се промени в същото послушно, спокойно, каквото имаше регистраторът на посетителите. За пореден път Кира се възхити на това колко лесно Менчерес може да контролира чуждите умове, докато медицинската сестра напускаше стаята. След по-малко от минута тя се върна със спринцовка и я подаде на Менчерес.
– Напуснете сега. Нищо не ми дадохте. Не си спомняте нищо за мен – каза и пренебрежително Менчерес. Медицинската сестра си тръгна, без да погледне назад.
Кира щеше да коментира колко зловеща беше цялата тази размяна, но беше твърде заета да се концентрира върху Менчерес, докато той вкарваше иглата в китката си и бавно издърпваше буталото. Червената течност се стичаше в спринцовката, докато тя се напълни.
Тя погледна зад тях към сестринското отделение. Никой не поглеждаше към тях. Кира погледна назад и откри, че Менчерес я гледа. Той вече беше вкарал иглата в линията за интравенозно вливане. Тя не погледна настрани, докато той натискаше буталото надолу, превръщайки тръбичката, която се подаваше в ръката на Тина, в червена от неговата кръв, докато тя се абсорбираше във вената на Тина.
Кира затаи дъх, докато спринцовката се изпразни и излезе от линията за интравенозно вливане. Менчерес я запуши и я пъхна в джоба на палтото си. Единствената следа, че се е случило нещо необичайно, беше остатъчната розова течност в края на интравенозната линия, където катетърът беше закрепен в плътта на Тина с тиксо.
– Остани тук – каза той, преди да излезе от стаята.
Тя не го попита къде отива. Кира седна до леглото и проследи ръката си по бледата, неподвижна ръка на сестра си. Колко време щеше да отнеме на кръвта му да противодейства на безмилостните поражения, които болестта на Тина ѝ беше нанесла? Беше ѝ дал само една-единствена спринцовка. Може би това беше всичко, което възнамеряваше да ѝ даде за начало, но след това през следващия ден щеше да инжектира на Тина още няколко спринцовки кръв. Може би сега нямаше достатъчно кръв в себе си, за да даде повече. Може би точно натам се беше запътил Менчерес; да намери незнаещ донор и да напълни отново…
Тина издаде давещ се звук. Всичко в Кира замръзна, когато видя, че очите на сестра ѝ се отварят. Тина примигна няколко пъти, преди отново да се задави, а главата ѝ се завъртя. Морскозеленият ѝ поглед срещна този на Кира с въпрос, но не и с объркване. Тина беше будна – и с ясно съзнание. Тогава безжизненото рамо, което Кира галеше, се повдигна, а ръката на сестра ѝ се повдигна, за да издърпа тръбичката в устата ѝ.
Това беше всичко, което Кира видя, преди погледът ѝ да се замъгли и тя да изтръгне една-единствена дума.
– Сестричке!
Менчерес наблюдаваше как Кира се сбогува със сестра си. Лицето ѝ все още бе зачервено от щастие, когато се наведе да целуне Тина по бузата.
– Ще се опитам да дойда отново скоро – промълви тя. – Обичам те, Тини-Т.
– Аз също те обичам, сестричке – отвърна Тина, гласът ѝ беше мек, но в него липсваше драскането, което Тина трябваше да има, след като ѝ махнаха тръбата от вентилатора.
– Просто е чудо колко бързо е реагирала на новите антибиотици – възхити се медицинската сестра на Кира, докато я придружаваше от стаята на Тина.
– О, да. Чудесно – повтори Кира, но погледна към Менчерес, докато говореше.
Той и се усмихна слабо. Лечебният ефект на вампирската кръв – особено на толкова стара и мощна кръв като неговата – наистина изглеждаше чудодеен на медицинската сестра, която не знаеше това. Кира обаче знаеше. Тя хвана ръката му, щом се приближи, и я доближи до устните си.
– Благодаря ти – въздъхна тя, докато я целуваше.
Толкова прост жест. Същият, който безброй други – хора, вампири и гули – бяха направили към него в продължение на хиляди години, но той прониза Менчерес с по-голяма сила от гръмотевица. Твърде бързо четката на устата на Кира и мекият натиск на ръката ѝ изчезнаха, оставяйки го да се чувства по-студен без нейното докосване.
При боговете, тази смъртна беше толкова опасна за него.
– Трябва да се върнем сега – каза той с облекчение, че гласът му не издава бушуващата в него емоция.
Кира погледна назад към стаята на сестра си и кимна, като част от щастието напусна лицето ѝ.
– Готова съм.
Менчерес не проговори, докато се качваха с асансьора на първия етаж на болницата. Не го направи и Кира. Когато се озоваха в тъмния ъгъл на паркинга, той разтвори ръце и тя пристъпи в тях, топлината ѝ го обгърна, докато той ги катапултираше в небето. За миг се озоваха високо над болницата, а след това и високо над всички останали сгради, невидими на фона на нощта с черното му палто, увито около тях. Сърцето на Кира барабанеше в гърдите му, а тялото ѝ беше толкова близо до неговото, че той едва ли можеше да мисли за нещо друго. Вятърът, който се носеше около тях, открадна лимоновия ѝ аромат, но той знаеше, че по-късно ще го усети върху себе си. Можеше и да не изпере тази риза или палто отново, за да не изгуби всички следи от аромата ѝ от тях.
Твърде скоро той видя очертанията на целта им пред себе си. Устата му се стегна. Беше време да елиминира заплахата, която Кира представляваше за него. Той нямаше друг избор.
Менчерес ги настани на сградата и пусна Кира веднага щом тя възстанови равновесието си. Тя огледа покрива с объркване, изписано на прекрасните ѝ черти.
– Къде сме? Това не е мястото, където живееш.
Той се стегна, като заключи емоциите си зад недостъпна стена.
– Не, това е мястото, където ти живееш.
Кира отново се огледа наоколо и очите ѝ се разшириха, когато разпозна градския пейзаж около жилищната си сграда. – Искаш ли да взема някои от нещата си, преди да се върнем? – Попита тя объркано. – Нямам ключовете си със себе си…
– Няма да се върнеш – каза Менчерес с хладен, стабилен глас, докато ѝ подаваше ключовете, които беше оставила в раницата си в деня на първата им среща. После с мислено натискане вратата на покрива се отвори. – Все още не мога да чуя нищо от ума ти, нито да го контролирам, така че е очевидно, че си естествено имунизирана срещу моята сила. В болницата ти казах, че кръвта ми си има цена. Цената ми за излекуването на сестра ти е мълчанието ти за всички неща, които си научил през последната седмица. Не говори за мен и за тях пред никого.
Устата ѝ се отвори невярващо, тези естествено червени устни го дразнеха с пълнотата си.
– Но ти каза, че докато знам, никога няма да мога да напусна…
– И ти каза, че мога да ти се доверя – прекъсна я тихо Менчерес. – Затова ти се доверявам, Кира, и те пускам въпреки знанието ти.
Тя нямаше представа колко трудно е било това за него. Когато Кира предложи доброволно себе си в замяна на излекуването на сестра си, Менчерес почти се беше възползвал от това. Шансът да я вижда всеки ден, да научи повече за нея – и да я съблазни в леглото си – го изпълваше с първична, гладна целеустременост. Искаше да покаже на Кира неща, които тя дори не си беше представяла, да я заведе на места, за които само беше чувала, и да и спретне екстравагантности, от които би се засрамила и една кралица. Нямаше никакъв смисъл; едва познаваше Кира, но нещо в нея го зовеше по начин, който почти го надвиваше. Последният път, когато изпитваше толкова силно чувство към някоя жена, кралствата бяха паднали след него.
Но тъмнината на подземния свят се извисяваше пред него и му се подиграваше, че времето му почти е свършило. Кира имаше бъдеще. Той нямаше. Трябваше да я освободи, за да я остави да изживее живота си и за да му позволи да довърши това, което бе останало от неговия.
Тя се приближи към него с онази силна, бойна крачка, която беше в противоречие с женската ѝ хубост, и го сграбчи с яростна прегръдка.
– Благодаря ти – прошепна тя. Този път тя целуна гърлото му, а не ръката му, и допирът на меките ѝ, топли устни там почти наруши контрола му.
Трябваше да си тръгне. Сега.
Вместо да отвърне на прегръдката ѝ, Менчерес бръкна в палтото си и извади една чанта.
– Вземи това – каза той и я подаде към нея. – Кръвта на немъртвите не се разгражда с времето. Използвай по една четвърт от всяка тубичка всеки път, когато състоянието на сестра ти се влоши. Можеш да твърдиш, че това е билкова добавка, и да и я инжектираш, или да я подхвърлиш в достатъчно силна напитка, за да не я усети на вкус.
Кира отвори чантата и очите ѝ заблестяха, когато видя десетките флакони, пълни с кръвта му. Беше хипнотизирал една медицинска сестра да осигури епруветките, докато Кира беше заета със сестра си. Съдържанието на чантата би трябвало да е достатъчно, за да противодейства на болестта на Тина, за да ѝ осигури нормална продължителност на живота на смъртните. Както беше обещано.
– Това означава ли, че никога повече няма да те видя?
Гласът на Кира се пропука слабо, докато питаше, и го прониза болка. Дали и тя изпитваше нещо към него? Беше признала, че е похотлива и преди, но дали емоциите ѝ бяха по-дълбоки? Дали щеше да иска да го види отново, въпреки че с тези флакони не се нуждаеше от него, за да запази сестра си здрава?
Нямаше значение – прошепна черната пустота. Каквото и да е било с Кира, никога не е могло да бъде. Единственото, което му оставаше, бе да се увери, че смъртта му е послужила най-добре на онези, за които е бил отговорен – и да попречи на Раджедеф.
– Сбогом, тъмна госпожо – промърмори Менчерес. После се хвърли в нощта.

Назад към част 8                                                      Напред към част 10

Глава 7

Всичко в Кира замръзна при усещането, че острите кътници пронизват кожата ѝ, но не беше подготвена за това, което се случи след това. Вместо болка през нея премина каскада от чисти усещания. Сладка, сочна топлина сякаш се разпространяваше бавно от шията ѝ, надолу по раменете и все по-надолу, докато не почувства, че тялото ѝ е потопено в нагорещен шоколад. Всичките ѝ притеснения се оттекоха в такъв прилив, че тя се почувства замаяна, осъзнавайки колко тежък е бил стресът, едва когато вече го нямаше, за да ѝ тежи.
Нещо дебело и копринено се промуши през пръстите ѝ. След един смътен момент Кира осъзна, че е вдигнала ръце и сега е хванала косата на Менчерес. Той издаде дълбок, гърлен звук, който вибрираше в шията ѝ, докато преглъщаше. Моята кръв. Менчерес поглъща кръвта ми.
Мисълта би трябвало да я уплаши или най-малкото да я накара да се притесни, но вместо това Кира откри, че се притиска по-близо до него. В нея се появиха парченца удоволствие, когато кътниците му се плъзнаха по-дълбоко в отговор. Разпространяващата се в нея топлина започна да се завихря и да се концентрира на едно място, карайки я да се задъхва от внезапната силна нужда в слабините ѝ. Ръцете ѝ се вплетоха по-плътно в косата му, докато тъмен, необясним порив накара Кира да търка шията си в устата му.
Удоволствието се впи в нея с достатъчна сила, за да я накара да изтръпне, когато кътниците му отново се плъзнаха в нея. Чу се как стене. Почувства още един замайващ прилив на топлина. Как можеше една ухапване да предизвика толкова много блаженство?
Менчерес вдигна глава твърде скоро, оставяйки хладен въздух върху гърлото ѝ вместо твърдия, чувствен натиск на устата си. Твърдата ласка на ръцете му върху гърба и главата ѝ също изчезна, което доведе до разочароваща празнота вместо усещането, че я държи.
Тя дори не се замисли, преди да дръпне главата му обратно към врата си.
– Не спирай – изпъшка тя.
Той издаде рязък звук, докато езикът му се плъзгаше по дългия, бавен път през мястото на гърлото ѝ, където я беше ухапал.
– Ти не искаш да кажеш това наистина.
По дяволите, не искаше. Нуждаеше се от още от тази прекрасна, търсеща топлина, която я заливаше. Повече от това той да я докосва. Гърдите ѝ се триеха в мускулестата стена на гърдите на Менчерес, докато тя стягаше хватката си за главата му, държейки го притиснат в шепата си.
Ръцете му се издигнаха нагоре, стиснаха китките ѝ в нежна, но неразрушима хватка, докато той вдигаше главата си от нея. Тази ноктеста нужда в нея започна да отшумява, оставяйки след себе си топла, лежерна летаргия, сякаш току-що бе излязла от гореща вана, след като бе вдишала азотен оксид.
Кира се поколеба, когато я заля изтръпваща вълна на замаяност. Менчерес я повдигна, после я постави върху нещо меко. Тя отвори очи и видя, че той ги е преместил на дивана. Очакваше устата му да е изцапана с червени петна или да види малинови следи, зигзагообразно спускащи се по лицето му, но нищо не бе помрачило поразително красивите му черти. Очите му все още бяха ярко изумруденозелени и се срещаха с нейните с интензивност, която тя не можеше да назове.
А тя нямаше ни най-малка представа какво да каже. Необузданите чувства, които я бяха накарали да забие главата на Менчерес в гърлото си и да поиска да я ухапе отново, бяха избледнели и оставиха Кира разкъсана. Дали нейната страстна реакция беше точно това, което се случваше с всеки ухапан от Менчерес? Затова ли той беше казал, че тя не е имала предвид това, когато му беше казала да не спира?
Или пък не бе искала да спре, защото ухапването на вампира бе повод да действа според желанието, което изпитваше към него? Със сигурност не би дала воля на нездравото си привличане при никакви други обстоятелства. Без значение колко добронамерени са били действията му, той все още беше неин похитител – нечовешки похитител. Не искаше да усложнява допълнително и без това заплетената ситуация.
– Чувстваш ли се по-добре сега? – Попита Менчерес, без да се притеснява от смущението ѝ.
Кира погледна настрани, поемайки си дълбоко дъх. Забеляза, че сърцето ѝ вече не биеше учестено. Всъщност то имаше същия спокоен каданс, сякаш току-що се беше събудила.
– Добре съм. – След това се насили да попита: – Цялата тази реакция „още, още!“ обичайна ли е, когато ухапеш някого? Или ти дължа извинение?
Менчерес се отдалечи от нея, преди да отговори.
– Това е много често срещано.
Тонът му беше толкова твърд, че Кира го погледна. Лицето му беше напълно затворено, безизразно като статуя. Защо очакваш нещо различно – запита се тя. Може би това беше ново преживяване за нея, но Менчерес сигурно всеки ден захапваше различен човек. Единствената причина, поради която не се прозяваше, вероятно беше, че не му се налагаше да диша.
После внезапно коленичи пред нея, ръката му стискаше лицето ѝ, а зелените му очи пламтяха в нейните.
– Нищо не се е случило, Кира. Не съм те ухапал. Не си се връщала в къщата ми. Прибрала си се от работа във вторник сутринта и оттогава си болна в леглото си.
Странна дебелина притисна съзнанието ѝ, докато гласът му сякаш вибрираше в нея. За част от секундата Кира се почувства въодушевена. Сигурно най-сетне работи! Но също толкова бързо я обхвана ужас. Ако беше така, тогава тя щеше да забрави Менчерес. Дори нямаше да разбере, че го е срещнала…
Тя примигна и този настойчив натиск изчезна от съзнанието ѝ. Очите на Менчерес все още бяха втренчени в нея, толкова ярки, че дори не изглеждаха истински; но тя вече не изпитваше желание да попадне в блясъка им.
– Не се получава. – Обхвана я най-странното чувство. Съжаление? Успокоение? Кира го пусна, преди да успее да определи кое точно.
Менчерес беше в другия край на стаята с гръб към нея преди следващото ѝ мигване. Нищо от квадратното разположение на раменете му не ѝ подсказваше какво мисли.
– Опитваме отново след два дни – каза той.
Така щеше да мине една седмица от онази фатална сутрин в склада. Максималното време, което според Менчерес трябваше да мине, за да отшуми ефектът от изпиването на кръвта му. Кира преглътна въпроса, който веднага изникна в съзнанието ѝ.
Ами ако след два дни той все още не можеше да изтрие спомените ѝ? И ако Менчерес не успее да я накара да забрави всичко, което беше научила за него и другите вампири. … дали някога щеше да я пусне?
Менчерес лежеше на дъното на басейна, а лъчите на късното следобедно слънце проникваха приглушено през непрозрачното стъкло. Вече повече от час се намираше тук, в изкуствено затоплената вода, но дори това обикновено релаксиращо занимание не го успокояваше. Не спираше да мисли за това как вчера бе почувствал кожата на Кира под устата си, какъв бе вкусът ѝ и как ароматът ѝ придобиваше по-богат и дълбок вид с възбудата ѝ.
Знаеше, че тази възбуда се дължи единствено на начина, по който я бе ухапал. Реакцията на Кира беше същата, с която Менчерес се беше сблъсквал от безброй жени и мъже, от които се беше хранил преди. Това, което беше толкова различно, беше неговата реакция. Когато Кира изстена, за да не спира, за миг той се изкуши. Можеше да пие от нея през цялото време, докато я вземаше, да изцежда само най-малкото количество кръв, но да ѝ дава същите невероятни усещания от захапката си – и повече. Желанието му беше толкова голямо, че му причини физическа болка, за да отдели Кира. Менчерес не можеше да си спомни кога за последен път бе искал някого с такава сила. Може би никога.
И все пак това беше нещо повече от желание. Когато за пореден път не успя да проникне в съзнанието ѝ, облекчението, което го изпълни, беше неоспоримо. Не можеше да не се запита дали нежеланието му не е изиграло роля в неспособността му да изтрие паметта на Кира. Да, имаше и друга възможна причина за неспособността му да промени мислите ѝ, но истината беше, че той не искаше тя да си тръгне. Беше удоволствие да вижда лицето на Кира всеки ден. Гласът ѝ беше нещо, което той се напрягаше да чуе, независимо дали му говореше, или не, а близостта ѝ занимаваше мислите му много повече, отколкото някога би ѝ позволил да разбере.
Беше иронично – той я държеше в плен, но тя го бе пленила.
Менчерес се надигна от басейна, изоставяйки това безсмислено търсене на спокойствие. Едно нещо щеше да го накара да се почувства по-добре и то нямаше нищо общо с къпането под водата. Той щеше да накара Горгон да изтегли цялата информация за Кира, дискретно и задълбочено. Менчерес вече беше решил да я обяви за своя, така че тя щеше да остане на грижите на Боунс, след като той си тръгне. Сега оставаше само да се увери, че Боунс знае за кого да се грижи, когато този ден настъпи.
Фактът, че това беше едно от малкото неща, които поставяше на първо място, не убягна от вниманието му, но не го интересуваше. Можеше да се престори, че Кира не е станала важна за него, или да го приеме и да намери начин да продължи независимо от това. Отричането никога не му беше помагало в миналото.
– Горгон! – Извика Менчерес. Той дори не изчака другият вампир да излезе от стаята си, преди да заговори отново. – Имам задача за теб.
Менчерес чу как Кира се разхожда в стаята си. Тя правеше това през последните два часа. Несъмнено отново се терзаеше от обстоятелствата, за което той не можеше да я вини. Времето, което бе прекарала с него, бе продължило по-дълго, отколкото някой от двамата бе очаквал. И все пак, на шестия ден, откакто бе изпила кръвта му, той не долавяше и най-малкия проблясък на мислите на Кира, което би трябвало да е в състояние да направи досега.
Вече не можеше да се преструва, че кръвта му просто отнема необичайно дълго време, за да се отдели в организма ѝ. Беше време да вземе решение. И той се страхуваше от това.
– Майната му – чу Менчерес да мърмори Кира, преди да затвори вратата и да слезе по стълбите. Той остана седнал във всекидневната, като запази спокойното си изражение, сякаш през последните няколко часа не се беше настроил за всеки неин нюанс.
– Трябва да се обадя на сестра си – каза Кира, щом го видя.
Той вдигна вежди от спешността в гласа ѝ.
– Нещо не е наред ли?
– Надявам се да не е – промълви Кира. – Телефонът на библиотеката отново ли е добре?
– Да – отвърна Менчерес, наблюдавайки Кира, която почти тичаше към него. Какво я беше накарало да се разтревожи толкова? Когато снощи беше затворила телефона на сестра си, Кира се беше почувствала добре. Притеснена, но иначе спокойна. А сега се държеше така, сякаш току-що е стъпила на гроба на сестра си.
Менчерес чу механичните звукови сигнали, които сигнализираха, че Кира набира номера, а след това напрегнатото ѝ дишане, докато чакаше. След десетина позвънявания Кира изпусна проклятие, след това затвори слушалката и набра номера отново.
Той влезе в библиотеката точно когато Кира изрече още едно проклятие и отново сложи слушалката. Лицето ѝ беше бледо.
– Тя не отговаря. Нещо не е наред.
Менчерес не посегна към нея, но за негово недоумение първото му желание беше да я погали утешително.
– И друг път не си успявала да се свържеш със сестра си, но нищо не е било не наред – отбеляза той.
– Но това е различно. От сутринта насам просто… усещах, че нещо не е наред. – Кира го погледна замислено. – Ще си помислиш, че е лудост, но понякога аз просто знам нещата. Наречете го инстинкт, инстинктивна реакция, каквото и да е, но аз съм го имала през целия си живот.
Напротив, той беше един от малкото хора на света, които можеха да се отнесат към това, че знаят нещата въз основа на необичайна вътрешна дарба. Или поне се е опитвал да го прави.
– Концентрирайте се върху това усещане. Съсредоточете се – заяви Менчерес.
Тя изглеждаше изненадана от указанието му, но след това веждите ѝ се смръщиха и тя започна да крачи с бавна крачка. Мълчанието и концентрацията бяха изострили дарбата на Менчерес, когато беше по-млад и не беше свикнал с нея. След това с течение на времето бе усъвършенствал способността си да предизвиква видения по желание. Дори бе успял да използва силата си, за да открива хора на безброй километри, особено ако бе опитал кръвта им.
Докато виденията му внезапно не свършиха и той видя само мрак. Символиката често беше част от виденията му, а Дуат, подземният свят, където душата му щеше да пътува, за да очаква съда на бог Анубис, беше място с равномерен мрак. Смъртта идваше за него, но Менчерес сам щеше да избере своя край. Такъв, който най-добре да служи на народа му.
– Ако съм права и се случи нещо лошо, Тина ще бъде в болница. Трябва да направя още едно обаждане – каза Кира. Отиде до телефона и започна да набира номера, без да чака да види дали Менчерес ще се възпротиви. Той не каза нищо, като гледаше как пръстите ѝ се свиват от вълнение.
– Болница и медицински център „Милосърдие“ – чу гласа на оператора да интонира.
– Проверявам дали сестра ми е приета – каза Кира, като си пое дълбоко дъх. – Името ѝ е Тина Грейсинг. Възможно е тя също да е в спешното отделение.
– Един момент. – Музика на изчакване изпълни линията за няколко секунди, след което отново се чу гласът на оператора. – Да, Тина Грейсинг е пациент тук. Моля, изчакайте, докато ви свържа с кабинета на медицинските сестри.
Менчерес не проговори, докато Кира беше прехвърлена и друг глас ѝ обясни, че сестра ѝ е в критично, но стабилно състояние. От това, което разбра, това не се дължеше на инцидент, а на повтарящо се медицинско заболяване.
– Благодаря ви – каза Кира, преди да сложи слушалката. После срещна погледа на Менчерес.
– Тя е в интензивното отделение. – Гласът ѝ беше суров, а в аромата ѝ се носеха страх, възбуда и вина. – Тя е получила кръвоизлив и е била докарана в болницата с линейка тази сутрин…
Нищо от това не би трябвало да има значение за него. Сестрата на Кира беше в болница, не можеше да направи нищо повече, за да ѝ помогне, а лошото здраве на една непозната смъртна наистина не беше негова грижа.
Но Кира се интересуваше и поради това и той се интересуваше. Независимо от всички причини, поради които тя не би трябвало да има значение за него, Менчерес установи, че не може да понесе да види Кира в болка.
Да, той се грижеше твърде, твърде много.
Първоначално бе държал Кира тук с намерението да опази тайната на своята раса, но с напредването на дните най-голямата заплаха за Кира не беше за света на вампирите – тя беше за него. Тя го караше да изпитва неща, които не можеше да си позволи да изпитва на този етап от живота си. Колкото и да му е трудно, беше време да премахне тази заплаха. Нямаше друг избор, ако искаше да запази курса, който беше поел.
– Ела – каза Менчерес и протегна ръка.
Веждите на Кира се смръщиха, но тя я пое. Красива тъмна дама, помисли си той. Иска ми се да не ми се налагаше да правя това.
Той беше заключил Кира в неразрушима хватка, преди тя да успее да издъхне.

Назад към част 7                                                              Напред към част 9