Месец: октомври 2022

11

Тринадесетият ми рожден ден прекарваме в килера с Ким, като почистваме кръвта от мен. Ърл си тръгва, след като приключва. Отива да се види със своята приятелка, Сара. Не защото му липсва или защото иска да си вземе парче задник. Той го има от мен. Трябват му пари за бира, а тя е последният му банкомат.
Сара е зъболекарка. Тя ме харесва. Много. И то не по здравословен начин, възпитателен начин. Привличането и беше мигновено още първия път, когато Ърл я доведе
у дома, но тя го крие добре. И наистина харесва Ким. По здравословен начин, възпитателен начин. Затова я търпя. Тя ни готви и купува на Ким балончета за вана. Казва, че е и за двама ни, но аз вече съм твърде стар за бани с пяна.
В защита на Сара, не изглеждам на тринайсет. Или поне аз не мисля, че изглеждам.
По-възрастните момичета са привлечени от мен. По-младите момичета са привлечени от мен. Жени са привлечени от мен. За щастие повечето жени не действат според импулсите си.
Тези, които го правят, обикновено са развалини.
Но жените ме искат по различен начин от момичетата. Колкото по-възрастни стават, толкова по-наясно са с това какво искат. Момичетата, младите момичета, искат да се целуват. Да ме целуват. Да ме докосват. Искат да прокарат ръце по моите ръце, гръб и стомах. Жените искат същото, но и повече. Много повече. Много момчета също искат да се целуваме, но аз не искам. Не съм по момчетата. И когато мъжете ме искат, много ясно показвам, че не съм отворен за бизнес. Получавам достатъчно от тези глупости вкъщи. Общо взето, уморявам се от желанието им. От тежестта му. Всеки иска нещо от мен и това е изтощително. И така, аз
обикновено се крия под качулка. Като днес. Понякога се получава. Понякога не работи.
След като Ърл си тръгва, Ким ми помага да се изправя. Вземам дълъг душ, въпреки че горещата вода трае само около три минути. След това се измъкваме от апартамента през празното пространство под къщата. Трябва да стигна до
парка. Чаках този ден със седмици и няма да позволя на
странните апетити на Ърл да ми го развалят.
Докато стигнем до парка, се чувствам малко по-добре. Денят е топъл за сезона, така че свалям суичъра си и три момичета веднага забелязват това.
Те започват да флиртуват с мен. Това отвлича вниманието ми от Ърл, така че аз отвръщам на флирта. Само един поглед тук. Половин усмивка там.
Ким потъва на заден план, търси люлките, когато момичетата
набират смелост да се приближат. Те са в гимназията. Казват, че са свободни докато размахват косите си. Говорят, смеят се и играят обичайните игри.
Едната прилича на Дъч. Може би това е истинската причина
да ги забавлявам. Тя е като нейна по-възрастна версия, тъй като Дъч е само на десет години. Това момиче не е чак толкова красиво, но има същия цвят на косата, тъмно
кафяв. И очите и са с подобна форма, бадемови и котешки, макар че нейните са синьо-сиви, а на Дъч – златни. Но това е нормално. Аз не мисля за Дъч по този начин. Или поне не мисля, че мисля така. Чувствам се привлечен от това момиче, заради приликата. Не съм сигурен какво ме прави това.
Те ме питат дали ще им помогна в един облог. Искат да знаят коя е най-добра в целуването.
Това е лъжа. Те никога не са се обзалагали. Но аз нямам нищо против. Те са хубави, особено тъмната. А целуването може да бъде забавно при правилните обстоятелства.
Тъй като така или иначе убивам време, отиваме до една група дървета точно след люлките. Ким ме гледа притеснено. Избягвам изпитателния и поглед. Тя прехапва устните си
и оставя люлката да се поклаща напред-назад, докато ние изчезваме зад нея, до близките дървета.
Боли ме и се опитвам да не се превивам, когато се изкачваме по склона, където
пускам суичъра си на земята. Слагам ръце в джобовете на дънките си. Облягам се на едно дърво и чакам те да направят първата крачка. Защото те винаги правят първата крачка.
Първият участник се приближава. Красива блондинка с дебела очна линия и прозрачен гланц за устни.
– Готов ли си? – Пита тя. Сърцето и бие бързо. Удря се в ушите ми.
Кимвам.
По лицето и се разстила срамежлива усмивка и тя се навежда. Притиска устата си към моята. После тялото си. Не пропускам факта, че бедрата и се трият в моя разкрач по време на целувката. Целувка, която тя задълбочава, като плъзга езика си в устата ми. Вкусът и е на праскови. Оставям ръцете си в джобовете. Това е
тяхната игра. От тях зависи колко далеч искат да стигнат.
И тогава това се случва. Случва се всеки път. Падането.
Когато някой ме целува или опипва, или, по дяволите, дори се спуска върху мен, когато губи всякакво чувство за реалност, изпада в състояние на абсолютно блаженство. Изгубват себе си в акта. Отказват се от всички задръжки.
Мислех, че това е еднакво за всички, но не е така. Ърл не прави това когато целува Сара. Само с мен. Не че се целуваме. Майната му на това.
Гледал съм и други. Те се възбуждат, но никога не падат
напълно и се чудя дали това не е злата част от мен, която го прави с тях.
Така или иначе, това момиче е паднало. Дишането и се ускорява и тя се вкопчва в мен, иска още. Свивам се, когато ноктите и загребват по корема ми, но не я спирам. Тя прекъсва целувката само защото една от приятелките и я бута за да привлече вниманието и.
Тогава момичето започва да се кикоти.
– Това е състезание. Всички имаме право на ред.
Състезателката се отдръпва от мен, но не иска да ме остави. Нейните меки очи се вглеждат в моите. Пияна е. Плуваща от желание. Все още не е на 100 процента
готова да се откаже. Устните и са розови и набъбнали от възбудата. Приятелката и я избутва и тя се спъва встрани.
Следващата е другата блондинка. Тя е по-смела. По-уверена. Тя ме целува силно. Притиска ме по-силно. Кората драска гърба ми, но ноктите са по-лоши. Отначало се преструва. Играе най-доброто си шоу.
Опитва се да впечатли. Но скоро и тя прави нещо като падане. Тя вдишва бавно, наслаждавайки се на вкуса ми. Запленена, мускулите и се отпускат и главата и започва да се върти. Тя впива пръсти в косата ми и ме целува по-дълбоко и усещам как в корема и между краката и се появява топлина.
Зъбите ни се сблъскват няколко пъти, но тя не спира. Другата и ръка стиска дупето ми и ме придърпва към себе си. Движението е ритмично, докато тя
се притиска към мен. От устните и се изтръгва тих стон и аз започвам да се отпускам от цялото това нещо, когато първото момиче практически я издърпва от мен.
Хладен въздух се влива между нас. Изтръгва ме от момента.
Тя се обръща към приятелката си с оголени зъби и протегнати нокти. Приятелката и се захилва и посочва тъмната.
– Сега е ред на Селесте.
Тя се успокоява и поклаща глава, сякаш се опомня.
Селесте се приближава до мен, стъпките и са плахи. Тя прехапва устните си, после казва:
– Не знам дали мога да победя това.
Подавам и най-доброто си напълно безизразно изражение.
– Обзалагам се, че можеш. – Тя се разсмива тихо. След това отново се фокусира върху мен. – На колко си години?
– Седемнайсет.
Повдигам вежди.
– Почти. След две седмици ще стана на седемнайсет. А ти? –
Част от мен не иска да и каже. Тя ще се ужаси. Но част от мен иска да знае какво ще направи, когато научи истината. – На колко години мислиш, че съм?
Тя повдига рамо.
– Отначало мислех, че може би на осемнайсет, но сега
мисля, че е поне деветнайсет. Може би дори двадесет?
– Защо?
– Изглеждаш много… опитен.
Кимвам.
– Близо си. Днес е моят рожден ден. Аз съм на тринадесет години.
Да. Ужас. Тя се отдръпва, а лицето и е зашеметено. На
другите момичета също са.
– Подиграваш ли се с нас? – Пита една от блондинките.
– Иска ми се.
Наистина съжалявах, че съм само на толкова. Щях да си тръгна преди години. Щях да намеря начин да взема Ким и да си тръгна. Но Ърл се е погрижил да не мога да го направя. Ако си тръгна, той ще я убие. Ако я взема със себе си, ще каже, че съм я отвлякъл, и ще се увери, че лицата ни ще бъдат разлепени по цялата планета. Ако не направя това, което той иска, той и отказва храна, после вода, докато не се подчиня на исканията му. Ако отида в полицията и той бъде арестуван, тя ще се окаже в приемно семейство или в дом за деца.
Виждал съм много деца от тези домове. Никое от тези места не е страхотно.
Някои са по-лоши и от най-мрачните ми кошмари. В никакъв случай няма да рискувам.
Ако бях по-възрастен обаче, можех да измисля начин. Щях да имам повече възможности.
Щях да съм по-умен. По-хитър като Пътния бегач.
Селесте се отдръпва от мен.
– Чувствам се така, сякаш току-що сме посегнали на дете.
Навеждам глава и я поглеждам изпод миглите си.
– Ти все още не си направила нищо. Не се отказваш, нали?
Най-накрая вадя едната си ръка от джоба. Поглеждам часовника си. Имам още малко време, така че вкарвам пръст в колана на панталоните ѝ и я издърпвам към мен. Тя ми позволява. Навежда се към мен. Поставя брадичката си на рамото ми така че да мога да и прошепна в ухото.
– Покажи ми какво имаш.
По кожата и преминава тръпка. Чувствам я също толкова силно, колкото и тя. Тя приема предизвикателството ми, но не започва с целувката. Тя накланя челото си срещу моето. Повдига ръцете си към бедрата ми. Вдига ги под ризата ми.
Плъзга ги по гръдния ми кош. Моля се това да е всичко, което прави.
Тя се навежда към мен почти веднага. Огромните и сиви очи блестят. Погледът и е премрежен. Опиянен. Дъхът и се смесва с моя и още преди да ме целуне, тя прокарва език по устните ми. Горещо е. Тя е гореща. Особено когато прокарва ноктите си по ребрата ми и спуска едната си ръка към разкрача ми. Погалва дължината на ерекцията ми.
В нея се разгаря топлина. Залива корема ѝ и се стича по бедрата и.
Тя се приближава за целувка микросекунда преди да се откъсне от мен. Виждам как се спъва назад, но аз не помръдвам. Петимата гимназисти стоят около мен трябва да действам внимателно.
– Какво, по дяволите, правиш? – Крещи един от тях на Селесте.
Приятелките и помагат да се изправи. Тя все още е… замаяна.
Ким стои зад едно от момчетата, а очите и са широко отворени.
Трима от тях са облечени с якета с надпис на гърдите.
Другите двама са облечени така, че да впечатляват със скъпи маратонки, дънки, ниско стоящи на талията им, кожени ремъци и дебели вериги, които се простират от колана до
джобовете. Всички те изглеждат така, сякаш са току-що излезли от затвора. Не мога да не забележа и ножовете, които всеки от тях е закачил на коланите си.
Този, който крещи, се обръща към мен. Вдига брадичката си в знак на поздрав. Усмихва се.
– Здравей, куче. – Приближава се. – Заиграваш се с грешните момичета. В грешния парк. – Той има много косми по лицето. – Тези са заети.
Поглеждам към Ким, за да се уверя, че тя е добре, преди да се съсредоточа върху него.
– Те не са го споменавали.
– Остави го на мира, Гейбриъл. – Една от блондинките го дърпа за ръкава на якето.
Той я игнорира.
– Ами как биха могли? С твоя език в гърлата им.
– Всъщност техният беше в моето.
Очите на Селесте се превръщат в огромни кръгове върху красивото и лице. Тя се страхува за мен. Част от мен и е благодарна. Една част от мен се смущава. Но и друга част,
по-дълбока част, се чувства зле заради това, което ще види. Дойдох тук, за да убия някого и изглежда, че имам първия си доброволец.
Той протяга ръка, издърпва верижката, която нося на врата си, и я хвърля на земята. Явно предупреждение, че заяждането с тях е лоша идея.
Селесте се приближава.
– Гейбриъл, той е само на тринайсет години.
Той се смее. Всички се смеят.
– Глупости.
– Той е и аз ще се обадя на полицията, ако го докоснеш.
Гейбриъл се обръща към нея. Хваща я за ръката и я извива напред.
– Тогава каква по дяволите, те прави това? Да целуваш тринайсетгодишно момиче? Може би трябва аз да се обадя на полицията.
Тя пребледнява и се опитва да се отдръпне. Той не и позволява. Гледа я, докато тя навежда глава. Тя ме търси изпод миглите си. Изразът и е изпълнен с извинения.
Поглеждам покрай нея към друго момче, което е по-младо. Не съм сигурен дали е част от бандата или не. Гледа, но не прави нищо, за да се присъедини към нея.
Обръща глава и си седи, напълно спокоен. Но аз усещам вълните на напрежение, които са опънали кожата му върху мускулите. Той е всичко друго, но не и спокоен. На земята до него лежи кожено яке. Сякаш току-що го е свалил. Сякаш очаква неприятности.
– Може би тогава просто ще му наритаме задника – казва Гейбриъл. – Така ще се научи да не си играе в нашия пясъчник.
Преди да успея да реагирам, трима от тях ме хващат и ме повалят на земята. Ако не ме бяха изненадали, можех да ги отблъсна по-добре. Или поне да им направя по-добро шоу. Гейбриъл ме хваща за бедрата те ме притискат надолу.
Отначало просто се съгласявам с това. Имал съм и много по-лоши неща от удари в корема.
Но когато Гейбриъл пълзи отгоре ми, нещо в мен се пречупва. Омръзна ми да ме удрят. От това, че ме обработват и ме принуждават да се впускам в ситуации,
в които не искам да бъда. И съм адски уморен да бъда разпъван от мъже, които са по-възрастни от мен. По-големи.
Ърл знае на какво съм способен. Той се е научил да ме връзва или да ме упоява първо. Тези момчета нямат представа.
Но преди да направя каквото и да било, осъзнавам, че са спрели. Всичко е спряло. Ризата ми лежи разкопчана, краищата и са разкъсани, а всеки поглед е вперен към открития ми корем. Дори на момичетата. Устните им са отворени. Веждите им са свити от ужас.
Унижението избухва в мен. Ким се опитва да стигне до мен, но едно от момчетата я задържа. Той не е като останалите. Усетих го в момента, в който те дойдоха.
– Какво става? – Пита Габриел, преди да скочи.
Хващам скъсаните краища на ризата си и се изправям на крака. Този който държи Ким, е преминал от копнеж към откровено плътско желание. Той иска да ме вземе. Да ме спаси. Да целуне раните по корема ми и да ме държи докато не стана отново нов. Ако само това беше възможно.
Подобна реакция получавам и от момичетата. Те са преминали от желание към съпричастност за нула цяло и три секунди, а аз се опитвам да контролирам гнева който заплашва да ме завладее.
Момчето с коженото яке стои зад Ким. Той не зяпа
като останалите, и забелязвам нож в ръката му. Дали е дошъл да ми помогне? Или, може би, на Ким?
Борбата е отворила отново някои от по-неприятните порязвания. Две дълги, тънки кървави петна се разстилат по ризата ми. Всички погледи са приковани в тях.
Този, който държи Ким, най-накрая я пуска. Тя тича към мен. Хвърля ръцете си около врата ми, докато момчето хваща суичъра ми и го протяга към мен. Той иска да ме прегърне. Толкова силно, че чак ме боли.
Взимам суичъра и се обръщам. Той е адски красив, но
желанието му е нежелано. Ако бяхме сами, щях да му кажа, че правилният човек ще дойде. Въпреки, че това ще бъде лъжа. Правилният човек никога не се появява, а той се самоубива след по-малко от две години. Знам това, защото Габриел ще научи за неговите предпочитания. Пребива го много жестоко за това. Заклеймен е за ада заради него. Защото действията му водят до смъртта на един невинен.
Обръщам се към Гейбриъл. Той се намръщва срещу мен и аз осъзнавам, че мога да спася момчето. Мога да убия Гейбриъл точно сега и тук. Преди да е пребил приятеля си заради
нещо, което е напълно извън контрола на момчето. Момчето, което не знае, че е нормално да бъде привлечено от представители на същия пол. Това не е грях. Ако беше така, всеки гей, на когото попадна, щеше да бъде заклеймен за ада.
Рядко е така. Когато това се случи, то няма нищо общо с тяхния начина на живот.
Но кой знае дали момчето наистина ще се самоубие така или иначе? Тук ситуацията е твърде неизвестна. Твърде рискована. Днес имам друга работа, така че решавам да не се намесвам. Не мога да рискувам да бъда арестуван, преди да завърша първата ми цел.
Останалите гледат мълчаливо, докато Ким и аз се обръщаме да си тръгнем. Момчето с коженото яке прави същото. След няколко метра той нахлузва якето върху
раменете си. На гърба му пише AMADOR. Запомням го.
Селесте ми вика.
– Как се казваш?
– Александър – казвам през рамо.
Ким се обръща обратно към нея.
– Рейес – казва тя, а аз я питам с повдигнато чело. Тя ме притиска по-силно. – Името ти е Рейес. Рейес Александър Фароу.
Предполагам, че е така.

Назад към част 10                                                     Напред към част 12

ОРИОН

Двамата задници, които ме измъкнаха от килията, ме преведоха през тъмни тунели, после ме натикаха в каменна стая с врата пред мен и зад мен, а единствената светлина беше синьото сияние на белезниците, които ограничаваха магията ми. Преди да си тръгнат, един от тях беше забил игла във врата ми и Орденът ми се беше събудил скоро след това. Бих се опитал да се измъкна от това място, но магията в него го правеше силно и без собствените си сили, които да го разгадаят, бях прецакан.
Всичко беше мълчаливо, твърде шибано мълчаливо за изострените ми сетива и предполагах, че ме държат в проклетия балон на заглушаване. Очаквах Лайънъл да се появи всеки момент с някакъв план, с някакво обяснение на това, което щеше да се случи. Но той не го направи.
Страхът от раздялата с Дарси беше задушаващ. Незнанието дали някога ще я видя отново ме караше да губя ума си от нещастие, страх, паника. Трябваше да се измъкна. Трябваше да я спася от всичко, което щеше да се случи.
Хвърлях тежестта си върху каменната врата пред мен отново и отново, опитвайки се да я принудя да поддаде и изведнъж цялата се отвори и аз излязох препъвайки се навън. Краката ми се удариха в пясъка и когато преминах през магическа бариера, върху мен се стовари шумотевица. Слънцето ме заслепи след толкова дълго време на тъмно и аз вдигнах ръка, за да защитя очите си, когато ме заобиколиха дивите възгласи на тълпата.
– Ланс Орион! – Гласът на Лайънъл избухна, когато зрението ми се изостри и открих, че стоя в дъното на огромен амфитеатър.
Клетките от нощно желязо обграждаха кръглото пространство, като всяка от тях държеше по една нимфа в променената и форма, а блестящите им червени очи ме гледаха жадно.
Ужасът заплете самите корени на съществото ми, когато забелязах Лайънъл на голям трон на трибуните, от едната му страна беше Тори, а от другата – Клара. Ксавие стоеше отвъд Тори, а Вард беше до него с кръвожадна усмивка на устните. Със студена яснота осъзнах къде се намирам. Това беше амфитеатърът, използван за изпитания и смъртоносни игри по време на управлението на Дивия крал. Място, което беше затворено от съветниците, забранено, забравено. Но разбира се, това чудовище щеше да го върне в употреба. Вероятно повече от половината феи, които бяха умрели тук по време на управлението на Крал Вега, бяха заради него.
Пулсът ми заби в главата, докато разглеждах тълпата от хора в изящни одежди и рокли, и на практика можех да усетя вкуса на желанието им за моето страдание.
Тори се дръпна напред, където стоеше до Лайънъл, но един поглед на сестра ми я принуди да се върне назад. По твърдата стойка на Ксавие предположих, че и той е задържан на място от сенките. Но къде беше Дариус?
– Изправен си пред съда за бягство от моя арест, осуетяване на затворническата ти присъда и сговор с враг на Акрукс – обяви Лайънъл и из стадиона се разнесоха освирквания. – Имаш ли какво да кажеш в своя защита?
– Да вървиш на майната си – изръмжах аз, плюейки на пясъка в краката си, а от тълпата се чуха освирквания.
Лайънъл ме изгледа с гримаса.
– Много добре. Като наказание ще се бориш за живота си. Орденът ти е върнат и можеш да използваш всяко от оръжията, с които разполагаш на ринга. – Той направи жест към средата на арената, където на земята лежаха ръждясал меч, нож и дървена бухалка.
Развълнуван смях прозвуча от наблюдаващите копелета и кожата ми настръхна по цялото тяло. Гняв и омраза се извиха в гърдите ми, обсебвайки всеки сантиметър от мен.
Стрелнах се към оръжията, вдигнах ръждясалото парче гаден меч и го изстрелях с цялата сила на Ордена си към самодоволното шибано лице на Лайънъл Акрукс. Той се разби в магическия щит, който защитаваше тълпата, и се чуха въздишки, преди всички да започнат да ръкопляскат и да се смеят.
Лицето на Лайънъл се промени в мрачна и яростна гримаса, която говореше за моето предизвикателство. Той мразеше, че никога не може да ме вкара истински под петата си. Но той не знаеше, че разполагаме с Имперската звезда, нито че от месеци го храня с глупави лъжи. Ако наистина планираше да ме убие сега, тогава беше ли загубил надежда да я намери?
– Ще страдаш за престъпленията си срещу мен – изръмжа Лайънъл и в тълпата настъпи приглушена тишина, докато слушаше.
– Така че ме убий! – Изръмжах. – Вземи си парчето месо, ти, парче лайно.
Той ме изгледа с познавателен поглед, от който по гръбнака ми полазиха тръпки.
– Аз не желая твоята плът.
Зад гърба ми се чу скърцане на камъни и аз се обърнах, за да видя как Дарси излиза от вратата по шорти и горнище на анцуг.
Тълпата се задъхваше и ръкопляскаше, сочейки между нас, докато обсъждаха какви ли не лъжи, в които вярваха за нас. Но те не знаеха нищо.
– Гуендалина Вега направи покушение срещу мен миналата нощ – обади се Лайънъл на тълпата, която се заливаше и крещеше гневно.
Сърцето ми се сви в гърдите, когато Дарси вдигна предизвикателно брадичката си, загледана в нищожния мъж, който се осмеляваше да се нарича крал. Стрелнах се към нея и ръцете ни автоматично се сключиха, което разгневи тълпата, която ни освирка и закле.
– Днес този предател на короната умира! – Изръмжа Лайънъл и Тори отново се дръпна напред с очи, пълни с ужас, но Клара я принуди да се върне обратно. – Смееш ли да говориш в своя защита, Гуендалина Вега?
Пръстите и се стегнаха върху моите и горната и устна се отлепи назад, а изражението и беше на безстрашен воин. Почти се пръснах от гордост, че стоя до нея. Ако тя умреше днес, аз също щях да умра. Нямаше да остана и секунда повече на този свят без нея. Но дори да помисля за тази съдба за нея беше непоносимо. И щях да направя всичко по силите си, за да я спра.
– Ти си не Фея и не си достоен да седнеш на трона на баща ми – обади се Дарси, а гласът и отекна в амфитеатъра. – Знам какво си направил, знам как с Тъмната принуда командваше Крал Вега, как отрови ума му и го настрои срещу собствения му народ.
Тълпата започна да мърмори, да разменя любопитни погледи и Лайънъл седна по-изправен на мястото си.
– Баща ти беше безсърдечен, безмозъчен глупак и никоя истинска фея никога повече няма да се преклони пред мръсната му кръвна линия – изръмжа Лайънъл.
– Да живее Кралят на драконите! – Извика Вард и отговорът на призива падна от устните на всички по трибуните.
– Слава на кралиците на Вега! – Изревах в отговор и паднах на колене, като се поклоних за моите кралици в акт на бунт, който вероятно щеше да бъде последният ми.
– Освободете нимфите! – Изръмжа Лайънъл и клетките се отвориха около нас, като звъннаха. Дарси ме дръпна за ръкава, за да се изправя, и аз се изправих, придърпвайки я към себе си, докато сърцето ми се блъскаше в гръдния кош.
– Има ли шанс да са събудили Ордена ти, красавице? – Промърморих, а тя поклати глава. Майната му. – Тогава по-добре се качи на гърба ми.
Тя се притисна към мен, повдигна се на пръсти и ме целуна ожесточено за две кратки, сладки секунди, преди да се завърти и да се качи на гърба ми. И нещо ми подсказваше, че това може да е последният ми хубав момент на този свят.
– Обичам те, Ланс – прошепна тя в ухото ми и думите и ме изпълниха със силата, от която се нуждаех, за да се изправя срещу петте нимфи, които ни заобикаляха.
Изстрелях се към центъра на арената, вдигнах бухалката в хватката си и прибрах ножа в колана си. Знаех, че шансовете им в тази игра са значително по-големи от нашите. Но аз щях да се боря до последния си дъх, за да опазя момичето си. Смъртта щеше да се опита да я изтръгне от ръцете ми, ако я искаше, и дори тогава нямаше да я пусна.

Назад към част 50                                                           Напред към част 52

Афродита

– Светая светих. Танатос, ти имаш топки. Големи – каза Афродита.
Танатос повдигна вежди.
– Ще пренебрегна вулгарността и ще приема комплимента, пророчице.
– Само да знаеш, че това е огромен комплимент – каза Афродита и сведе почтително глава пред Танатос.
– Ти наистина се застъпи за нас. Благодаря, върховна жрице – каза Стиви Рей.
Калона и Зоуи си размениха погледи.
– Така че оставаме сами да се справим с Неферет и местните власти – каза той.
– Отново – добави Зоуи. – Не е като да е за първи път, когато Върховният съвет ни оставя да висим така.
– Те искат да са добри – каза Танатос, като звучеше нещо средно между тъга и цинизъм. – Мислят, че правят най-доброто за вампирската общност като цяло, а Съветът е създаден преди векове именно за това.
– Те са заседнали в Тъмните векове! – Избухна Зоуи.
Афродита я наблюдаваше внимателно. Да, Висшият съвет беше задник, но те все още имаха Танатос – силата на своя кръг – две пророчици (въпреки че Шейлин беше болка в задника), едно момче-бик и един безсмъртен на тяхна страна.
– Казвам, че е добре дошло. Те са купчина стари жени – без да се обиждаш, Танатос – каза Афродита. – Зи, единственото нещо, което наистина биха могли да направят за нас, е може би да отърват полицията от гърба ни. Не се нуждаем от тяхното разрешение, за да си създадем собствено място в света. Това е и нашият свят и ние ще си създадем собствено място.
– Да, точно това мисля и аз – съгласи се Стиви Рей.
Зоуи скръсти ръце на гърдите си.
– И така, всички сме заклещени тук заедно и не правим нищо.
– Докато не хванем Неферет, се опасявам, че сме – каза Танатос.
– Да я хванем? Каква полза от това? – Каза Зоуи.
Афродита видя, че не е единственият човек, който наблюдава внимателно Зоуи. Веждите на Танатос се вдигнаха и тя наклони глава настрани.
– Жрице, всички се съгласихме, че Неферет е отговорна за смъртните случаи, които се случиха снощи, нали?
– Неферет го направи – каза Зи.
– Така че Неферет трябва да бъде открита и предадена на властите. Дотогава истината е, че човешките власти няма да намерят доказателства, които да обвинят когото и да било от нас, тъй като ние сме невинни.
– Почакайте. Означава ли това, че ще позволите на нашите професори да започнат да правят ДНК тестове? – Попита Зоуи.
– Не. Това означава, че ще намерим Неферет и ще предоставим съвпадащата ѝ ДНК на човешките власти.
– Неферет е могъщ безсмъртен. Тя няма да ни позволи да я хванем, камо ли да я заведем в полицията.
– Зоуи, ти казваш това, но ти и твоят кръг успяхте да победите това могъщо безсмъртие и да спасите баба си от нея.
– Ние я победихме и преди. Ще я победим отново. – Стиви Рей звучеше много по-позитивно от Зи.
– Всъщност всичко, което трябва да направим, е да намерим Неферет. Да я заведем на някое обществено място и да започнем да я засипваме с трудни въпроси. Тя ще изгуби самообладание и ще направи нещо безумно, особено ако някой детектив я помоли за ДНК проба – каза Афродита. – Да, ще ни е гадно, когато тя се взриви в паяци или изяде някой местен жител, или каквото и да е друго, и хората започнат да разбират, че тук става нещо повече от борба на вампири срещу хора, но това няма да е толкова гадно, колкото да сме под домашен арест и да ни обвиняват в глупости, които никой тук не е правил.
– Вярвам, че е време хората да разберат, че тук действат повече сили, отколкото само тези на хората и вампирите. – Калона изненада Афродита, като се съгласи с нея. – Злото винаги е по-силно, когато е подценявано.
– Ще позволиш на хората да те видят? – Попита Зоуи, Калона.
– Ще предам Неферет на правосъдието и ще защитя това училище. Ако това означава да се покажа на хората, нека бъде така.
– Имам въпрос. – Вдигна ръка наполовина Стиви Рей.
– Да? – Каза Танатос.
– Как ще намерим Неферет?
– Това ще е лесната част. Ще останем тук, ще се придържаме към пътя на нашата богиня и ще чакаме Неферет да се разкрие – каза Танатос.
– Това е глупост! – Зи звучеше така, сякаш беше готова да избухне. – Когато Неферет отвлече баба, аз седях в тунелите в кухнята. Просто чаках и хленчех на Никс да ми помогне да спася баба. И, познайте какво? Богинята ми се яви и в общи линии ми каза, че едно дете седи и плаче. Върховната жрица всъщност прави нещо. И сега ми казваш, че нашето голямо решение е да седим и да чакаме?
– Не, това, което ти казвам, е, че ще проявим мъдрост и ще действаме с търпение. Имаме да погребваме един от нашите, а след това ще възобновим занятията и живота си, няма да позволим училището ни да бъде превзето от разгневени местни жители или ние самите да потънем в мрака на Неферет. Очаквам от теб и Стиви Рей да покажете лидерските си умения и да помогнете на мен и на останалите преподаватели да поддържате спокойствие и да изпълнявате задачите си. А сега, ако сте приключили с опитите си да ме поучавате за богинята, на която съм служил вярно в продължение на векове, имам погребение, което трябва да ръководя. – Тонът на Танатос подсказа, че е чула достатъчно от всички – особено от Зоуи – и тя се изправи. Калона я последва в сянката ѝ и тя излезе от стаята.
Афродита застана между Зоуи и вратата.
– С риск да прозвучи повече като теб, отколкото ми се иска, ще ти кажа, че трябва да коригираш отношението си.
Зи присви очи.
– Тази ситуация не те вбесява?
– Разбира се, че ме вбесява, но да се нахвърляш върху единствената възрастна върховна жрица, която всъщност е на наша страна, е просто глупаво.
– Зи, звучиш доста хапливо. – Стиви Рей изглеждаше неловко, но това не ѝ попречи да говори.
Зоуи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, като докосна с пръсти камъка на ясновидката, който изглеждаше като спасител и висеше на дълга сребърна верижка на врата ѝ.
– Просто е адски неприятно, че Неферет отново върши глупости, а ние просто се мотаем и чакаме следващия ѝ ход.
– Добре, ти каза „проклета“ и „глупост“ в едно изречение, така че започвам да се чувствам обнадеждена, че може би психическият срив, който очевидно имаш, може да доведе до обновяване на скучните ти некръчмарски ругатни – каза Афродита. – Освен това все още казвам, че трябва да провериш отношението си. Това не е същото като преди, същото старо нещо с Неферет. Тя е била отхвърлена от Върховния съвет.
– Да, дори и да са твърде страхливи, за да я преследват сами, това, че са я отблъснали, е голяма крачка – добави Стиви Рей.
– Бих ги нарекла нещо по-описателно от страхливци, но смисълът все пак е налице. И имаме цяло училище, което върви срещу нея. Неферет не може да се крие вечно – както всички вече казахме, ако не друго, тя е прекалено дяволски луда, за да остане незабелязана много дълго.
– Не – каза Зи. – Това е част от проблема – цялото училище не е против нея. Далас и приятелите му определено са на нейна страна и определено не са с нас.
– Но, Зи, Неферет, която убива бащата на Афродита, променя всичко. – Стиви Рей погледна Афродита. – Още веднъж съжалявам. – Афродита вдигна рамене и Стиви Рей продължи нататък. – Това, което тя направи този път, беше наистина публично. Тя изяде кмета. Полицаите са замесени. Танатос ще се погрижи да получи доказателства, които да докажат какво е направила, а Далас няма да иска да бъде обвинена в убийство или дори в подпомагане на убиец – каза Стиви Рей.
– Далас и отвратителните му приятели няма да се справят добре в затвора. Те ще си седят на място и ще си мълчат. Разбира се, ще бъдат досадни за околните, но това всъщност не е по-различно от нормалното училище – каза Афродита.
– Да, предполагам, че сте прави – каза Зи. – Съжалявам за това, че съм негативна натура. Наистина просто искам да направя нещо, което ще оправи всичко. Знаете ли, да накарам всички да бъдат мили и да спрат да ни наричат Тъмнина и какво ли още не.
– Това не е отрицателна нация. Това е да си заблудена Деби. Хората са гадни. Те правят глупости и не са мили. Край – каза и Афродита. – Като доказателство за моята теза, нека отидем на погребението на Ерин. Тя не постъпи правилно и съм дяволски сигурна, че погребението ѝ ще е гадно.
На Афродита сериозно ѝ беше писнало да ходи на погребения. Не само че беше лошо, когато умираше някой достоен човек, като Дракон Ланкфорд или бедния малък гей Джак, но и беше тъжно и гадно и дори не можеше да се подобри с носенето на страхотни дрехи. Черно. Скучно. Депресиращо.
И за да сложи черешка на гадното сладоледче на събитието, Зоуи определено имаше проблеми с контрола на гнева. Беше избухнала пред Висшия съвет. Беше избухнала срещу Танатос. Това не беше поведение, подобно на това на Зоуи. И не беше споменала на собствената му дъщеря малката подробност, че полицаите имат ДНК доказателства за този, който е убил баща ѝ. Афродита погледна към Зи. Тя вървеше до Стиви Рей и кимаше на нещо, което тъпанарката бълнуваше, но на лицето ѝ нямаше обичайното изражение „Усмихвам се на най-добрата си приятелка“. Зи се мръщеше. Изглеждаше уморена. Не, всъщност тя не изглеждаше уморена. Изглеждаше раздразнена. Или ядосана. Да, Зи определено изглеждаше ядосана.
Афродита не знаеше какво да прави.
Може би Зоуи трябваше да чуе за последното ѝ видение, онова, в което участваше излязлата от контрол ядосана Зи и което завърши с нея в затвора и куп изядени хора.
Но инстинктът на Афродита все още ѝ подсказваше, че това не е Зоуи, с която може да се разсъждава – или поне точно сега не можеше да се разсъждава.
Може би след като приключи погребението. Може би Зоуи просто беше супер напрегната, защото погребенията бяха ужасни.
Трите бяха стигнали до средата на кампуса – твърде познатата зона за палене на огън/погребение в центъра на гигантските дъбове, които обграждаха училището. Танатос и Калона бяха начело на кладата, застанали до Далас, който изглеждаше с каменна физиономия, но кимаше на всичко, което Танатос му казваше. Приятелите му бяха направили малък полукръг от модни бедствия зад него.
Махането на Дарий привлече вниманието ѝ.
– Ето ги и нашите момчета – каза тя и те промениха посоката си, за да се срещнат със своите Воини, с останалата част от кръга им и с червените новаци на Стиви Рей, които бяха направили друг полукръг от противоположната страна на кладата.
Дарий я прегърна и Афродита се отпусна в прегръдките му, като и се искаше вече да са сами.
– Танатос и Калона изглеждат мрачно. Срещата с Върховния съвет не мина ли добре? – Прошепна той в ухото ѝ.
– Влакова катастрофа. Ще обясня по-късно – прошепна тя в отговор и тогава професорите бяха там, запълвайки липсващите части на полукръговете, за да образуват един пълен кръг, който да изглежда така, сякаш училището е една обединена група. Което, разбира се, съвсем не беше вярно.
Танатос заговори първа. Гласът ѝ беше силен и ясен – всъщност тя беше доста добър оратор, но когато започна молитва, която се римуваше, вниманието на Афродита се отклони.
Тя наблюдаваше Далас. Що се отнася до нея, той винаги е бил твърде нисък, а очите му са изглеждали мънистени – дори преди да си изгуби ума и да почервенее. Тази вечер той се взираше в кладата и забуленото тяло на Ерин, като от време на време избърсваше очите си в ръкава. Технически погледнато, той плачеше, но най-вече изглеждаше обезумял. Погледът на Афродита се насочи към червените новаци зад Далас. Никой от тях не плачеше. Повечето гледаха или към кладата, или към Танатос. Е, няколко зяпаха Калона, но децата винаги зяпаха Калона.
Очите на Афродита обиколиха кръга и тя забеляза, че Никол не се е присъединила към групата на Далас. Тя стоеше до Ленобия и Травис в средата на купчината професори. Сякаш усетила погледа ѝ, Никол погледна към Афродита. Това не беше заядлив поглед, но не беше и приятелски. Афродита си помисли, че ако погледът можеше да говори, щеше да каже: WTF?
Афродита задържа погледа ѝ още малко, после остави очите си да продължат да се движат из кръга. Погледът ѝ отново спря, когато стигна до Шейлин. Тя стоеше до копелето Ерик. Фактът, че Шейлин винаги се оказваше до Ерик, я накара да се замисли за преценката на момичето. Ерик безспорно беше секси. Ако не беше секси, Афродита нямаше да е била гадже с него, да го прави, но и тя беше продължила напред. Разбира се, не беше видяла Шейлин и Ерик да правят лицеви опори. Той дори не беше държал ръката ѝ на публично място. Може би не Шейлин преследваше Ерик. Може би Ерик се въртеше около нея, защото тя беше първият младеж, когото беше проследил. Това беше възможно.
Предполагаше се, че Шейлин може да чете аурите или цветовете на хората, или както там ги наричаше, и да казва какъв е човекът отвътре, така че имаше и възможност Ерик да не става толкова задник и Шейлин да вижда това, макар че тази възможност изглеждаше малко вероятна.
Афродита отметна косата си назад. Шейлин беше разчела цветовете ѝ. Беше ядосала Афродита и отначало се беше държала като кучка, но после се беше извинила. И истината беше, че Шейлин беше права, когато беше казала на Афродита: Това е част от твоята уникалност – твоята топлина… Тя е малка и скрита, защото през повечето време криеш колко си топла и добра. Но това не променя факта, че тя все още е там. Спомняйки си, Афродита отново отметна косата си назад. Колкото и да беше досадно, инстинктът ѝ подсказваше, че Шейлин е истинска – че наистина има Истинско зрение и дадена от богинята способност да го тълкува.
Афродита погледна към мястото, където Зоуи стоеше до Стиви Рей и Репхайм, между Старк и Шейлин. Естествено, Шоуни и Стиви Рей бяха изцъклили очи. Зоуи обаче не беше и това изглеждаше странно. Обикновено Зи плачеше на погребения, а и колкото и да беше объркана Ерин преди смъртта си, тя беше част от първоначалния кръг на Зи.
Когато Афродита погледна обратно към Шейлин, момичето вече не гледаше Танатос. Гледаше Зоуи и изражението ѝ говореше, че не харесва това, което вижда.
В този момент Афродита взе решението си.
След това вниманието ѝ бе привлечено обратно към погребението, когато Далас вдигна пламтящата факла, а Танатос вдигна ръце и глас, заповядвайки:
– Далас, на теб е поверено да запалиш кладата на Ерин, а моето решение е Шоуни да използва дарбата си от богинята, за да помогне на тялото на падналата ни дъщеря, докато то се връща към пепелта и земята. – Танатос направи жест на Шоуни да се присъедини към нея до кладата.
Бузите на Шоуни бяха измити от сълзи, но тя не се поколеба. Тя отиде до кладата и докато Далас докосваше факлата до сухите трупи, извика в нощта:
– Огън, ела при мен! – Дългите ѝ тъмни коси се вдигнаха от топлинните кълба, които я заобикаляха. – Освободи тялото на моя близнак! Така искам и така трябва да бъде! – Чу се силно свистене и огнището избухна в огън. Всички, с изключение на Шоуни, бяха принудени да направят няколко крачки назад от пламъците. Афродита закри очите си с ръце, без да може да откъсне поглед от Шоуни. Тя все още плачеше, но и се усмихваше, докато стихията ѝ изпълняваше нарежданията ѝ.
Афродита си помисли, че прилича на огнена богиня. Не че някога щеше да каже това на Шоуни, но все пак…
Докато Танатос затваряше кръга и нареждаше на всички да бъдат благословени, Афродита прошепна на Дариус:
– Трябва да направя нещо много бързо. Ще се срещнем в нашата стая. – Тя го целуна, а после се промъкна през тълпата, като се опитваше да зърне Шейлин и ѝ се искаше момичето да не е толкова ниско.
Разсеяна, тя едва не се блъсна в едно проклето дърво. Добре, че не го направи, защото от другата му страна Репхайм държеше Стиви Рей, която продължаваше да плаче и напълно изцапа предната част на тениската му.
– Знам, че е трудно, но Ерин е с Никс – казваше Репхайм на Стиви Рей. Той погледна нагоре, когато Афродита се препъна около големия дъб.
Тя сложи пръст на устните си и имитираше движение „шшшшш“, като поклащаше глава. Само от това се нуждаеше – Стиви Рей да очаква Афродита да се включи в бълнуването и. За щастие Репхайм не ѝ обърна внимание и се върна към прехласването по Стиви Рей, докато Афродита се отдалечаваше на пръсти.
Тя усети треперещо, не на място чувство и замръзна. Погледът ѝ веднага намери Далас. Той обаче не можеше да види Афродита. Дървото му пречеше, но Афродита не мислеше, че той щеше да забележи, ако тя тупнеше непривлекателно като юница. Беше прекалено зает да се взира в Репхайм и Стиви Рей. Омразата в погледа му беше плашеща. Мълчаливо Афродита си проправи път около дървото, приближавайки се до Далас. Той говореше нещо, мърмореше си. Афродита се съсредоточи, наблюдаваше твърде тънките му устни и слушаше с цялото си внимание.
– Това не е правилно. Моят е мъртъв, а нейният дори не е човек. Не е правилно…
Това беше всичко. Това беше всичко, което Далас промълви. Афродита чакаше, наблюдаваше, готова да предупреди Репхайм и да извика Дарий, ако Далас наистина се опита да направи нещо, но момчето просто продължаваше да повтаря едни и същи глупости, дори когато се отдалечаваше.
Афродита поклати глава. Далас сериозно не беше наред. Може би Зи имаше психически срив, но тя имаше право, че не иска да се застоява в Дома на нощта с него.
– Добре, ще се видим утре, Ерик!
Чувайки гласа на Шейлин, Афродита въздъхна с облекчение и побърза да я настигне, докато тя махаше за довиждане на Ерик и тръгваше към женското общежитие.
– Псст! – Извика след нея Афродита.
Шейлин се огледа въпросително.
– Ето. Там. – Афродита посочи сенките извън трептящите газови лампи, които осветяваха част от тротоара.
Те стигнаха заедно до тъмната част на пътеката. Шейлин скръсти ръце на гърдите си.
– Не можеш да ме командваш.
– И въпреки това току-що направи това, което ти казах да направиш.
Без да каже нищо, Шейлин се завъртя и започна да се отдалечава.
– Чакай! Аз просто се шегувах. Върни се. – Когато Шейлин не спря да върви, Афродита въздъхна и добави: – Моля те.
Шейлин веднага се върна при нея.
– Моля, това беше всичко, което трябваше да кажеш. Следващия път опитай първо.
– Добре. Добре. Както и да е.
Афродита погледна Шейлин. Шейлин я погледна обратно. Афродита разроши косата си. Очите на Шейлин се разшириха. – Изнервена ли си?
– Никога не се притеснявам.
– Ти си бъркаш в косата.
– Подръпвам косата си.
– Имаш нужда от нещо от мен. – Усмихна се Шейлин.
– Не. Не ми трябва нищо от теб. Афродита, пророчицата на Никс, има нужда от нещо от теб.
– Ако започнеш да говориш за себе си в трето лице, много ще се уплаша.
– Просто млъкни и слушай: Имах видение и то беше свързано с това, че Зоуи губи контрол над настроението си и заради това се случват лоши неща.
Усмивката на Шейлин изчезна.
– Каза ли на Зи?
– Не мисля, че трябва да го правя. Или поне не мисля, че трябва точно сега.
– Молила ли си се за това и наистина ли си слушала за отговор от Никс?
– Да, глупачке. Разбира се, че съм. Отговорът, който получих, е причината да стоя тук и да говоря с теб, а не със Зоуи.
– Не ме наричай глупачка – каза Шейлин.
– Тогава не звучи като такава. Вече знаеш, че нещо се случва със Зи.
Шейлин сдъвка устните си.
– Ами? – Афродита натисна. – Не ми е удобно да говоря за това с теб.
– Забрави, че говориш с мен. Престори се, че сме една пророчица, която разговаря с друга пророчица за нашата върховна жрица, защото всъщност сме точно такива. – Афродита срещна погледа ѝ. – Това не са клюки. Това не е подлост. Това сме ние, които си вършим работата.
– Цветовете ѝ стават все по-странни и по-странни – каза тихо Шейлин.
– Все по-странни? Като че ли това се случва?
– Да, говорих с нея за това в тунелите. Забелязах, че цветовете ѝ стават мътни, завихрят се заедно, и ѝ казах, че ми се струва, че е объркана за нещо.
– И какво тогава?
– Тя каза, че съм донякъде права и че по принцип не бива да разправям за делата ѝ на всички.
– Да, разбирам защо е казала това – каза Афродита.
– А сега съм го разказала и се чувствам зле заради това.
– Няма да кажа нищо на никого – дори на Зоуи. Шейлин, все още ли цветовете на Зоуи са мътни?
– Много, и се вихрят, почти като началото на водовъртеж или върха на торнадо.
– Какво, по дяволите, означава това?
– Гняв. Объркване. Разочарование. В общи линии не са добри неща. Добре, ето един пример: Цветовете на Далас винаги се вихрят.
– По дяволите! А цветовете на Зоуи винаги ли са завихрени?
– Не, това току-що започна и не продължава. Тя беше завихрена, когато за пръв път дойде в кръга тази вечер, но докато Танатос говореше и се молеше, ставаше все по-спокойна и ясна. Когато Шоуни запали огъня, тя се върна към нормалния си лилав цвят със сребърни петънца. Съжалявам, знам, че е супер объркващо – каза Шейлин и поклати глава.
– Всъщност смятам, че се справяш добре с описанието му. – Когато Шейлин премигна изненадано, Афродита добави: – Казах ти, че в момента е Афродита, пророчицата на Никс.
– Трето лице – страшно.
– Свикни с него. Ето какво иска от теб Пророчицата – наблюдавай Зоуи и ми кажи, когато започне да се вихри.
– Като например веднага?
– Да, глупачке. Веднага.
– В момента приличаш много повече на Афродита, отколкото на Пророчицата – каза Шейлин.
– Това е така, защото тя и аз сме се слели с ума си. Просто прави това, което ти казваме, и никой няма да пострада – каза Афродита.
– Ти си толкова странна – каза Шейлин.
– Нормалното е надценено. Имаме ли уговорка?
– Обещаваш ли да не казваш на никого, освен на Зоуи и Никс, това, което ти казвам?
Афродита се поколеба, после кимна.
– Обещавам. Имаш моята клетва за това. Няма да разправям за Зоуи.
Шейлин я изучаваше.
– Вярвам ти. И на двете ви.

Назад към част 14                                                               Напред към част 16

Глава 18

Сам не спеше през нощта. През деня, докато работех, той спеше чудесно, но вечер не можеше да заспи. Джесика сякаш беше изпаднала в някаква депресия и когато влязох през вратата, тя ми подаде Сам, отиде в стаята си и заплака. Госпожа Мери каза, че това е нормално. Джесика страдаше от „бебешкия блус“, така че не се притеснявах за това, твърде много, освен че ми се спеше. Джесика спеше цяла нощ и ако се опитах да я събудя, тя избухваше в сълзи. Когато тя плачеше, плачеше и Сам, така че просто я оставях сама. Той и аз се сближихме през това време. Говорех му за всичко, което не можех да кажа на никой друг. Казах му за живота с Джесика и как ще я обича, но да не очаква никога нормална майка. Уверих го, че ще се справи, защото аз винаги ще бъда до него, ако има нужда от мен. Разказах му за Джакс. Изпразних душата си пред новороденото бебе, но ми беше по-лесно да дишам отново свободно, когато говорех за него. Сам гукаше, усмихваше се и риташе. Харесваше му да говоря, така че го правех. Правех го щастлив и това ми помагаше да се справям.
Без значение колко специални бяха тези моменти в малките часове на сутринта, все още ме изморяваха. Борех се с желанието да се сгуша в някой ъгъл на работа и да заспя. Някои нощи Сам спеше по два часа, ако го сложа до леглото си. Тези нощи винаги функционирах по-добре, след като бях спал поне пет часа. Джесика и аз не си говорехме много. Когато се прибирах, тя отиваше в стаята си да плаче и да слуша музика от 80-те години. Всяка сутрин, преди да си тръгна, винаги водех Сам при нея, нахранен с чиста пелена и дрехи за деня. Обаждах и се от работа и ѝ напомнях за времето за хранене, защото тя просто не изглеждаше да се е съвзела. Започвах да се притеснявам, че ще го оставя вкъщи при нея, но си напомнях, че тя е майката, а не аз.
Училището започна отново. Маркъс си беше тръгнал преди две седмици, а аз стоях на двора и му махах, докато си тръгваше. Отначало се паникьосах, защото се притеснявах какво ще стане, ако се озова отново в тъмното одеяло. Но после си спомних за Сам и за нестабилното поведение на Джесика и знаех, че този сценарий не може да се случи. Сега имах за кого да се грижа. Не можех да го загубя отново. Животът ми вече не ми принадлежеше. Понякога ми се струваше, че времето ми с Джакс се е случило в друг живот. Но тогава спомените за усмивката и смеха му ми напомняха колко близо бяхме до щастието. Въздъхнах, грабнах чантата с книгите си и погледнах надолу към Сам, който спеше непробудно. Оставих вратата отворена и го оставих в кошарката до леглото ми. Отворих вратата на Джесика, а тя се обърна и ме погледна със зачервени подути очи.
– Ще закъснея, ако не отида. Нахраних го преди час и той е с чиста пелена. Той спи в моята стая. – Спрях дотук и се насилих да не и давам никакви указания как да се грижи за детето си.
Тя се прозя и се протегна.
– Добре, благодаря, Сейди. Знам, че напоследък имам голяма нужда от теб. Просто не мога да се съвзема. – Звучеше почти наранена.
Кимнах и я оставих там. Не знаех какво да и кажа, защото това, което исках да и кажа, беше: „Порасни! Имаш дете!“, но знаех, че не мога, затова просто си тръгнах.
Пътуването ми с колело до училището беше кратко и бях там и в сградата за достатъчно време, за да намеря новото си шкафче и първия си час. Хората ме гледаха, а някои си шепнеха, но аз ги игнорирах и се съсредоточих върху задачата си. Тази година получих горно шкафче в средата на коридора. Очевидно на старшите класове се даваше по-добро място за шкафчета.
– Здравей, непозната – каза познат глас зад мен и аз се обърнах, за да видя Аманда.
Не бях прекарвала много време с нея, защото тя не излизаше с брат си и неговите приятели.
– Здравей, Аманда, как си?
Тя се усмихна и сви рамене.
– Чудесно! Най-накрая старшина!
Усмихнах се и ми се прииска да ми пука.
– Да, най-накрая старша възраст – казах аз, преструвайки се на развълнувана.
Очите и изглеждаха съчувствени.
– Съжалявам за всичко, което се случи, и за всичко останало. Маркъс ми разказа част от него, преди да си тръгне, защото иска да се грижа за теб и да му се обадя, ако имаш нужда от него.
Не можех да не се усмихна на думите и.
– Брат ти е много добър приятел, когото не заслужавам – признах и се обърнах, за да прибера останалите си книги в шкафчето, преди да закъснея за час.
Тя се засмя.
– Да, ама това е, защото той би искал да се грижиш за него, както се грижиш за Джакс Стоун. – Тя замръзна и прехапа устни, когато ме видя да се мръщя. – Много съжалявам, аз… Маркъс ми каза да не говоря за Джакс….
Поклатих глава.
– Не, всичко е наред. Хората ще говорят за него и аз ще се науча да се справям с това.
Тя кимна, но не изглеждаше много сигурна.
– Е, по-добре да отида в клас. Може би ще се видим по-късно. Може би ще имаме някакви уроци заедно.
Усмихнах се и кимнах.
– Това би било хубаво.
Тя се усмихна и се обърна да си тръгне, но спря и ме погледна.
– Аз, ами, е… добре, не знам дали е забранено да се говори за това, но дали „Не плачи“ е за теб?
Гърлото ми се стегна, когато си спомних песента, която бях слушала безброй пъти, свих се на кълбо, докато оставях спомените да ме връхлетят. Напоследък бях спряла да я слушам, защото ме вкарваше в настроение, от което трудно можех да избягам. Сам се нуждаеше от мен, а аз не можех да му сторя това. Искаше ми се да вярвам, че песента е за мен, но не знаех със сигурност. Знаех акордите, бях го чувала да работи върху тях, когато бяхме заедно. Но не бях сигурна дали има нещо общо с мен.
Повдигнах рамене.
– Не знам.
Тя въздъхна тъжно и си тръгна. Отне ми малко време да се успокоя, докато думите изпълваха главата ми. Трябваше да се овладея и да отида в клас. След няколко дълбоки вдишвания се обърнах и отидох в стая 223. Тази година започнах деня си с тригонометрия. Колко вълнуващо.
След два класа, в които хората ми задаваха въпроси за Джакс, на които не исках да отговарям, мисълта, че отивам в кафенето, където щях да бъда основният източник на информация за Джакс Стоун, ме накара да изтръпна. Постоях до шкафчето си по-дълго от необходимото и вместо това отидох в библиотеката. Можех да ям, когато се прибера. Щях да започна с домашните си. Промъкнах се до масите, извадих учебника си по тригонометрия и започнах да работя. Очите ми обаче трудно се фокусираха и трябваше да се боря, за да не се затворят.
– Сейди! Събуди се! Сейди! – Вдигнах глава и видях Аманда, която се мръщеше надолу към мен.
– Добре ли си? – Попита тя, като ми напомни за по-големия си брат.
Разтърках очи и кимнах.
– Да, предполагам, че трябва да поспя повече. – Знаех, че трябва да поспя повече. Но нямаше да го направя, докато не накарам Сам да спи през нощта.
– Е, хайде, закъсняваш за литература, а господин Харис почти не ми позволи да дойда да те взема. Казах му, че мислиш, че следващият ти урок е по испански, и той се съгласи да ми позволи да дойда да те намеря.
Усмихнах се на въображението и.
– Благодаря.
Тя взе книгите ми и ме дръпна за ръката.
– Не ми благодари сега. Ако не побързаш, и двете може да си имаме неприятности. И се отърви от погледа „току-що си се събудила“. Това ще ме изложи на показ.
Разтрих лицето си и кимнах.
Първо трябваше да отидем до шкафчето ми и да сменим книгите ми.
– Защо изобщо беше в библиотеката? – Попита тя, докато грабвах правилните книги.
– Защото не исках да се изправя пред обяда и въпросите на всички – промълвих.
Тя кимна.
– Е, липсваше ми. Единствената причина, поради която не те бомбардираха в библиотеката, беше, че докато всички разберат къде си, обядът беше свършил.
Въздъхнах и затворих вратата на шкафчето си.
– Искам да се върна към това да бъда невидима – измърморих и се запътих към Аманда.
Аманда се намръщи и поклати глава.
– Това няма да се случи. Трябва да се подготвиш. Абитуриентският бал е следващия месец и ще бъдеш засипана с големи молби да те вземат.
Това дори не беше вариант. Нямаше да се срещам с никого. Отказвах да ходя на каквито и да било танци.
– Е, помогни ми да разглася, че не танцувам – промълвих, когато тя отвори вратата на класната стая и влязохме вътре. За щастие г-н Харис само ме погледна строго, но не каза нищо. Вмъкнах се в единственото свободно бюро, зад един висок, тъмнокос човек, чиято глава закриваше гледката ми към дъската. Бях се навела, за да напиша номерата на страниците, които трябваше да прочетем за домашно, когато високият човек пред мен се обърна.
– Ти си Сейди Уайт, нали? – Попита той с усмивка.
Кимнах и ми се искаше да излъжа и да му кажа НЕ. Той прочисти гърлото си.
– Аз съм Деймън Уолъс. – Усмихнах му се учтиво и потърсих страницата, която трябваше да четем.
– Неговориш ли, или имаш нещо против мен?
Въздъхнах и погледнах нагоре. Той сигурно беше разгърнал това, което предполагаше, че е очарователна усмивка. Всъщност не беше лоша. Беше достатъчно привлекателен. На сините му очи липсваше интензивността на стоманено сините очи на Джакс. Усмивката му не изглеждаше наистина искрена. По-скоро уверена в себе си и нахакана, може би.
– Просто закъснях за час и се опитвам да наваксам.
Той ми хвърли крива усмивка, която очевидно също смяташе за мила.
– Не се притеснявай, не си пропуснала много. И така, пак ли си свободна?
Стомахът ми се сви. Усмихнах му се и кимнах, преди да се върна към книгата си.
– Какви са плановете ти след училище? Мислех да отидем да пийнем по нещо и да се разходим до плажа. – Той звучеше толкова уверен в себе си и в предложението си, че трябваше да си припомня, че съм добър човек, а не злобен.
Усмихнах се и казах:
– Работя след училище, съжалявам. – Върнах се към опита да прочета страницата си.
– След работа? – Сега той изглеждаше малко несигурен в себе си.
– Съжалявам, но трябва да се прибера направо вкъщи, да си напиша домашните и да помогна на майка ми с малкия ми брат. – Исках да добавя, че няма да се срещам с никого, така че ме оставете на мира, но се въздържах и се върнах към четенето.
Той ме гледаше още няколко секунди, след което го чух да въздъхва и да се обръща обратно на мястото си. Опитах се да разбера какво чета, но не можех да задържа ума си върху думите. Мразех да се чувствам като предмет, който трябва да бъде изучаван на витрина. Всички искаха да ме гледат и да видят какво ще направя. След като звънецът удари, взех учебниците си и се отправих към вратата възможно най-бързо. Трябваше да се махна. Далеч, далеч.
– Хей, Сейди, почакай – обади се Аманда зад мен.
Забавих ход и се обърнах, за да я видя как тича, за да ме настигне.
– Какво ти каза Деймън Уолъс? – Тя почти изпищя от радост.
Намръщих се и се опитах да си спомня нашия едностранен разговор.
– Ами, той ме покани на среща, аз му отказах и това беше всичко. – Не откъсвах поглед от коридора и не мислех за хората, които ме зяпаха.
– Той те покани на среща? – Попита тя с приглушено благоговение.
Аз просто кимнах.
– Той е абсолютно най-горещото момче в Морски бриз. Знаеш ли, че е куотърбек, и не само това, от него се интересуват няколко училища от Южноамериканската комисия за ценни играчи.
Нямах никаква представа, а и не ме интересуваше. Вдигнах рамене и отворих шкафчето си, за да извадя чантата си.
– Това е страхотно. Добре за него – отвърнах аз.
Тя стоеше и ме гледаше с отворена уста.
– Не мога да разбера как си му отказала. Никой не му казва „не“. Момичетата сънуват за него през нощта. Той е прекрасен. Видя ли ръцете му? – Тя се полюшваше. – Уау – добави тя за допълнителен ефект.
Извъртях очи.
– Наистина, Аманда, ако го харесваш толкова много, тогава се срещай с него. Аз просто не се интересувам.
Аманда въздъхна и се облегна назад на шкафчето.
– Ако той признае съществуването ми, тогава ще го потърся. Но до днес не съм го виждала да се интересува от някое момиче в това училище. Той се среща с момичета от колежа.
Прехвърлих чантата си през рамо.
– Е, явно е променил мнението си – промълвих аз.
– Той е толкова сладък. Не знам как си му отказала – продължи Аманда.
Харесвах Аманда, но не бях в настроение за това. Не се интересувах от това момче.
– Трябва да тръгвам за работа. Още веднъж благодаря, че ме събуди.
Тя кимна и аз се отправих към изхода. Първият ми ден обратно, а аз вече мразех училището. Ако можех просто да се слея и да остана незабелязана, това щеше да е поносимо. Погледнах нагоре и видях, че Деймън се насочва към мен, и ускорих крачка. Чудех се колко ли ще е очевидно, ако изтичам до велосипеда си. По-бързото ми темпо явно му подсказа, че не съм в настроение да говоря, защото той не се затича след мен. Трябваше да отида на работа, но първо исках да се обадя и да проверя какво става със Сам.
Цялата първа седмица не мина много добре. Единствената добра новина беше, че Деймън беше разбрал намека и ме остави на мира. Въпреки това, след като отново заспах в библиотеката по време на обяд, осъзнах, че ще трябва да спра да ходя там. Принудих се да се изправя пред тълпата по време на обяда. Наистина не беше толкова лошо, колкото си мислех. Аманда ми запази място до себе си, а и приятелите и ми харесаха. Дилън Маккоуви твърде много искаше да си спомня за партито си на 4 юли, но освен това беше добре. През повечето дни просто седях на масата и ги слушах как си говорят. От време на време някой ми задаваше въпрос или се опитваше да ме накара да се включа в разговора, но социалната ми неадекватност, примесена с изтощението ми, не ме правеше добър събеседник.
В петък Дилън най-накрая се престраши да ме попита за „Не плачи“ и аз се гордеех с начина, по който се справих. Успях да говоря ясно през буцата в гърлото си. Дишането ми не се стесни твърде много. По всички външни белези изглеждах нормална и невъзмутима. Успешно отговорих:
– Не знам за кого става въпрос. Той никога не я е пял на мен – без да се задавя нито веднъж. В понеделник бях изкарала първия си период, без да заспя, което се оказа чудо, защото Сам все още не успяваше да си нагласи дните и нощите, дори малко. Дори се бях обадила на госпожа Мери и я попитах какво трябва да направя, а тя каза, че трябва да го държим буден повече през деня. Проблемът с това беше, че Джесика искаше той да спи, за да не и се налага да се занимава с него. Мразех да си го призная, но майка ми не се държеше много добре като майка за Сам. В повечето случаи го игнорираше и все още често плачеше. Не можех да обясня всичко това на госпожа Мери, защото това караше Джесика да звучи зле, а аз не можех да се накарам да я съсипя в очите на когото и да било. Тя просто изглеждаше толкова крехка.
Както и да е, все още успявах да остана будна в училище и след като се преборих с тежките си клепачи по време на една много скучна лекция, се отправих направо към банята, за да наплискам лицето си със студена вода, за да се събудя. Трябваше да се боря с тази сънливост. Нямаше да получа оценките за стипендия, ако не оставам будна в часовете си. Заобиколих група момичета, за да премина през претъпкания коридор, и едно от тях ме посочи. Бях свикнала с това и го пренебрегнах, като не откъсвах поглед от банята.
Една от тях обаче се обърна.
– Сейди Уайт?
Спрях и се замислих дали да не излъжа за името си, като кажа, че не, всъщност съм Ивана, студентка на обмен, която не говореше добре английски. Но вместо това се обърнах и видях ниската червенокоса, с която се бях запознала на партито на 4 юли. Веднага разбрах онзи недружелюбен блясък в очите и.
– Здравей, аз съм Мери Ан Мур. Срещнахме се в къщата на Дилън това лято, но се съмнявам, че ме помниш, след като всички, които срещна онази вечер, са те забравили. – Тя направи пауза, сякаш се очакваше да кажа нещо, но аз продължих да я гледам в очакване какво иска да направи с мен. – Да, ами, хм, имам новото издание на „Teen Follower“ и там има снимка на Джакс Стоун с новата му приятелка, Алана Харви. Тя ще се снима в новия му музикален клип… нали знаеш този, който се казва „Не плачи“.
Сега вече разбирах какво иска това момиче и не знаех какво съм и направил, за да ме намрази толкова много. Гърлото ми пресъхна и започна да се затваря. Затова реших да не отговарям. Тя се усмихна, сякаш доволна от реакцията ми, и ми подаде списанието.
– Рок звездите са толкова непостоянни същества. Човек никога не знае кого ще искат следващия път. Вземи списанието, не ми трябва. – С това тя щракна с пръсти и групата, която я заобикаляше, я последва като ято риби.
Опитах се да преглътна, но нямаше смисъл. Не успях да се справя. Болката се върна отново, а аз нямах сили да я спра. Обърнах се, за да избягам, а Аманда беше там и препречваше пътя ми.
– Тя просто се държи зле с теб заради Деймън. А сега ела с мен и ще те оправим в банята.
Последвах я послушно.
– Какво общо има Деймън с това? – Попитах, държейки списанието, което тя ми беше сложила в ръцете.
Аманда ме издърпа в банята, а след това взе списанието от мен.
– Деймън и Мери Ан се срещаха това лято. Когато тя разбра, че той се интересува от теб, тогава ти се превърна в неин враг. Въпреки че тя знае, че си го отсвирила. Мисля, че това я кара да не те харесва още повече.
Намръщих се.
– Защо?
Аманда намокри една хартиена кърпа.
– Защото отблъскваш това, което тя толкова силно иска. Виж, въпросът е, че Деймън се срещаше с нея това лято и, е, след няколко седмици я изостави. Тя иска да си го върне, тъй като срещите с Деймън биха я направили най-популярното момиче в училището.
Въздъхнах и затворих очи.
– Гимназията е толкова глупава – промълвих аз.
Аманда отдръпна ръката ми и избърса лицето ми със студена мокра хартиена кърпа.
– Трябва да се вземеш в ръце. Ако всички си мислят, че могат да се доберат до теб, като ти покажат снимки на Джакс с други момичета, ще те набележат.
Пристъпих към захвърленото списание и го взех против волята си. Там, на страницата пред мен, беше Джакс на наградите Teen Choice Awards, а на ръката му беше прекрасна блондинка с къдрава коса. Вдишах дълбоко и се свлякох до стената.
– По дяволите, Сейди, за какво го гледаш? – Аманда тръгна да ми го отнема, но аз поклатих глава и го държах здраво.
– Не, дай ми да го прочета. – Знаех, че нещата, които пишат в тези неща, не са верни, но някак си исках да си навредя още повече.
– Не! – Каза твърдо Аманда и го издърпа от ръцете ми.
Пуснах го.
Тя го обърна.
– Пфу, поне къдриците ти са естествени – каза тя, преди да изхвърли списанието на боклука.
Затворих очи срещу болката и седнах на пода. Тъмното одеяло сякаш се приближаваше към мен и знаех, че ще трябва да се боря по-усилено, за да не ме застигне. В празнотата имаше покой, но тогава нямаше да мога да се грижа за Сам, ако вляза в нея, а Сам имаше нужда от мен. Поклатих глава и се изправих бързо, преди да ме достигне. Съсредоточих се върху отражението си в огледалото и успокоих чертите си, докато призрачният поглед не напусна очите ми. Аманда се приближи зад мен и ме хвана за ръката.
– Това беше просто рекламна снимка – каза тя тихо.
Кимнах, защото тя беше права. Снимката му с момичето не беше толкова тежка, колкото да го видя толкова щастлив на нея. Исках и аз да бъда щастлива. Той можеше да бъде щастлив. Защо аз да не мога? Защото аз бях тази, която обичаше прекалено много. Просто на мен щеше да ми отнеме повече време, отколкото на него, да се усмихна толкова ярко. Трябваше да работя върху това. Мисленето за тези около мен, които ме обичаха, трябваше да е първото място, от което да започна. И тогава имаше Сам, който се нуждаеше от мен. Трябваше да се науча да бъда силна. Някога бях повярвала, че съм много силна. Сега трябваше отново да намеря себе си.

Назад към част 19                                                           Напред към част 21

Глава 12

Още на следващия ден се събудих рано, Ракша разтърси раменете ми.
– Бриел! – Пошепна тя в лицето ми.
Със замъглени очи и все още с доста болка седнах. Демонът-лечител беше излекувал основните неща, като счупените ми крила и изгорения ми с киселина гръб, но тялото ми все още беше покрито със синини. Всеки един мускул ме болеше.
– Какво има? – Попитах тихо.
Тя дишаше учестено.
– Тъмният принц планира да… с теб тази вечер. Помоли ме да те поканя на вечеря. Насаме.
Очите ми се разшириха, а жлъчката пропълзя в гърлото ми.
– Тази вечер? – Надявах се да имам още един ден. Трябваше ми план, за да изведа Сера с мен.
– Трябва да си тръгнеш днес. На закуска ще откраднеш един кухненски нож, а после ще тръгнем на разходка към червената врата. Ще ме нападнеш, а когато червената врата се отвори, ще убиеш Матиас и ще си тръгнеш.
Не исках нищо повече от това да се измъкна от това място от момента, в който попаднах тук, но сега, когато ми беше представена тази възможност, бях нервна и несигурна дали мога да го направя.
Ракша отново разтърси раменете ми. Силно.
– Свести се, Бриел! Искаш ли да имаш дете от Дявола?
О, Боже. Когато тя го каза така, едва не повърнах.
„Харесвам я“ – промълви Сера в ума ми.
Сера. Трябваше да намеря начин да я доведа. Трябваше да го направя.
„Не можеш и това е нормално. Аз съм съгласна с това.“
В очите ми се появиха сълзи, докато кимах на Ракша.
– Мога да го направя. – Затвърдих решимостта си. – И когато премина през портала, ще отида направо при семейството ти. Ако трябва, ще ги пренеса през граничната стена.
Този път беше ред на Ракша да се разплаче. Тя кимна веднъж, а устните ѝ трепереха.
– Ти си добро дете, знаеш ли това? Опитах се да не те харесвам. Опитах се да остана… дистанцирана.
Преди да разбере какво я е ударило, я придърпах към себе си в смазваща прегръдка. Всяка синина в тялото ми крещеше в знак на протест, но аз я стисках колкото можех по-силно, знаейки, че щом излезем навън, няма да можем да се държим като приятели и това може би е последният път, в който успявам истински да ѝ покажа какво означава това за мен.
Когато я пуснах, по лицето ѝ се стичаха сълзи, които тя бързо избърса.
– Когато срещнеш жена ми, тя няма да ти се довери. Няма да тръгне с теб, освен ако не и кажеш, че съм ти казал да направиш това. – Ракша взе загорелия си показалец и го прокара от челото ми надолу до върха на носа ми. Това беше интимен жест, който двете жени сигурно бяха споделили заедно.
Кимнах в знак на разбиране.
– Израснала си в Града на демоните, нали? Познаваш ли жилищната сграда край Розекранс със зеления навес? – Попита тя.
Кимнах. Беше супер разнебитена.
– До бензиностанцията – потвърдих аз.
– Това е тя. Тя ще бъде в апартамент 3Б.
Сега, когато имах адрес и още двама души, които зависеха от мен, това повиши едновременно увереността и нервността ми.
– Ами Сера? Можеш ли да ми помогнеш да я намеря? – Трябваше да опитам.
Тя поклати глава.
– Оръжието ти е ключът към Рая. Той го пази с живота си. Няма начин да го получиш днес. Съжалявам.
Сигурността на думите ѝ разби сърцето ми. В гърдите ми избухна физическа болка, която удвои болката, която вече изпитвах.
„Всичко е наред. Ще се съберем отново. Не се съмнявам“ – прошепна Сера.
„Ще се върна за теб. Ще сформирам армия и ще дойда за теб“ – обещах на скъпата си приятелка.
„Не смей. Отиди там горе и живей най-добрия си живот. Не се притеснявай за мен. Чаках десет години сама в един кабинет заради теб. Мога да чакам още едно десетилетие, докато обстоятелствата се подобрят.“
При тези нейни думи се разплаках, защото тя напълно се сбогуваше с мен. Даваше ми разрешение да я оставя тук долу.
– Съжалявам, но нямаме време за това. – Ракша ме издърпа на крака, принуждавайки ме да се изправя.
„Не мисли за мен сега. Най-доброто нещо, което можеш да направиш за мен, е да се измъкнеш оттук“ – насърчи ме Сера.
– Когато излезем през тези врати, трябва да се държиш така, сякаш всичко е наред. Не можеш да плачеш или да се държиш нервно. Животът ни зависи от това. Разбираш ли? – Думите ѝ бяха отсечени, отново в типичния за Ракша режим.
Преглътнах трудно и кимнах.
– Мога да го направя. – Протегнах ръка нагоре, изтрих сълзите от очите си и изтласках всяка една емоция, която изпитвах.
– Добре тогава. Време е да се изкъпеш. – Тя отключи вратата, сякаш беше нормален ден.
Линкълн, прибирам се у дома.
Сините му очи бяха единственото нещо, за което мислех през следващия половин час.
След като се изкъпах, а Ракша извади стария ми бастун, отидохме до трапезарията, където останалите се хранеха.
Леко куцах от синините, но с всяка крачка уморените ми и скърцащи кости ставаха все по-подвижни. Нямах представа колко дни бях спала, след като бях предизвикала онова Небесно кълбо и бях изгубила съзнание, но демоничното лекуване беше закърпило най-лошото от побоя ми.
Докато минавахме покрай кабинета на Луцифер, установих, че се приближавам към вратата.
Сера.
Ракша бързо ме хвана под мишница и с твърда ръка ме насочи към трапезарията.
Просто трябваше да я пусна.
Когато влязохме в оживената зала за закуска, в групата настъпи затишие и всички погледи се спряха върху мен.
Вие, копелета.
Никога нямаше да забравя как ме нападнаха. Всеки един човек в тази зала беше гнусно създание, адски склонно да прави каквото поиска Тъмния принц. Без значение каква е цената.
Със стисната челюст и затворнически поглед се запътих към бюфета за закуска. Искаше ми се да протегна ръка и да ударя в гърлото най-близкия до мен демон на Абрус, но се замислих.
Ще се измъкна оттук. Днес.
Това беше мантрата ми.
Когато се приближихме до линията за храна, Ракша спря, претърсвайки масата, за да огледа различните продукти.
Когато погледът ѝ попадна на поднос с твърди на вид парчета шунка, тя натовари две от тях в чинията си.
– Ще ми трябва нож за месото – каза тя на готвача зад щанда.
Готвачът вдигна очи и се усмихна на Ракша.
– Разбира се.
Докато подаваше ножа на Ракша, видях как лилава мъгла от магия се изплъзва от дланта на Ракша и скача в тази на готвача.
Ракша бързо пъхна ножа под чинията си, балансирайки я с една ръка, и се усмихна на готвача.
– Нещата вървят добре, Мер? Как се чувстваш? – Попита я тя.
Мередит погледна за миг смаяно и поклати глава.
– О, здравей, Ракша. Добре съм. Какво става с теб?
– Всичко е наред. – Ракша отвърна, след което захлупи в чинията ми огромна лъжица яйца.
Какво, по дяволите, се е случило току-що? Нима Ракша накара тази жена да забрави, че ѝ е дала ножа за пържоли?
Нямах време да разбера, защото след това се преместихме. Ракша отиде до същата маса, на която винаги се хранехме – тази с надарения с демони тъмен маг, която ме беше нападнала. Рейвън. Тя изглеждаше най-малкото по-зле – ако това беше някаква утеха. Честно казано, бях изненадана, че е жива. Половината ѝ лице и дясната страна на ръката ѝ бяха изгорени, като и двете сега бяха покрити с дебели мехурчести белези.
Ето какво се случва, когато паднеш в Небесна сфера.
В момента, в който седнахме, Рейвън се изправи и ми хвърли епичен поглед.
– Изгубих апетит – заяви тя, преди да си тръгне драматично.
Загледах се в храната си, без да смея да вдигна поглед и да погледна в очите на враговете си. Трябваше да се държа хладно още няколко часа, а след това се измъквах оттук.
Ракша и аз ядяхме в другарско мълчание. С всяка хапка от дебелата си шунка тя местеше острия нож напред-назад, после го поставяше до салфетката си. Останалите водеха кратък разговор с нея, като казваха, че са чули, че демоните са превзели изцяло град Инферно.
Като чух за войната, се сетих за Линкълн и семейството ми. Всички ли бяха добре? Последния път, когато видях Линкълн, той имаше белези на китките си и изглеждаше в доста лошо състояние. Колко време беше минало? Тук долу времето беше различно, така че нямах представа какво се случва там горе.
Бях толкова зациклила в главата си, че едва не подскочих, когато Ракша потупа лявото ми бедро с основата на ножа. Очите ми се разшириха, когато посегнах надолу и стиснах пръстите си върху нейните, като взех острото назъбено острие под масата.
„Какво да правя с него?“ – Помислих си панически.
„Явно ще го пъхнеш в ботуша си!“ – Инструктира ме Сера.
О, да, точно така. Толкова отдавна не бях имала оръжие, че не знаех как да се справям с него. Теглото и усещането бяха добри в ръцете ми – леки и смъртоносни, точно като на Сера. Повдигнах крака под масата, за да не изглежда, че се навеждам, плъзнах острието в ботуша си и издърпах потния си панталон върху него, за да го прикрия.
„Не мисля, че мога да те оставя“ – казах ѝ отново. Трябваше да има друг начин, нещо, което бих могъл да направя.
„Бриел, ако се опиташ да ме вземеш и това ти коства шанса да се измъкнеш оттук, никога няма да си го простя.“
Въздъхнах и реших да не казвам нищо повече.
Седяхме там дълго време, Ракша разговаряше с хората непринудено, сякаш нямаше намерение да ми помогне да се измъкна оттук. Беше странно усещане да се опитвам да се държа спокойно, когато вътрешно се чувствах толкова бясна.
Какво щях да кажа, когато отново видя Линкълн или Шиа? „Хей, жива съм“?
„Това е началото“ – помисли Сера.
Боже, тя ще ми липсва в главата ми.
– Добре, дългът изисква. – Ракша се изправи внезапно, като грабна чинията си.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите, когато и аз се изправих.
Моля те, не позволявай на ножа да изпадне.
На излизане Ракша отиде при готвачката и ѝ подаде вилица – нещо, което тя никога не правеше, тъй като обикновено слагахме приборите и чиниите си в сапунени кофи до вратата.
– Благодаря, Мер.
Готвачката кимна и взе вилицата, като я хвърли в мивката зад себе си, преди да продължи със задълженията си.
Погледнах зад себе си и видях, че цялата маса ни наблюдава.
Те знаят. О, Боже.
„Не, не знаят. Успокой се“ – натисна Сера.
В момента, в който излязохме от кафенето, завихме по коридора и видяхме Луцифер да излиза от кабинета си. Всъщност подскочих и изтръгнах малък писък.
Той ме погледна и се ухили.
– Бриел, как се чувстваш? – Гласът му беше като мед и въпреки това ми се искаше да размахам откраднатия нож и да му прережа гърлото.
– Доста ужасно – признах, опитвайки се да се държа хладно.
Той кимна, като огледа тялото ми. Дланите ми започнаха да се потят под погледа му.
– Е, ще се видим на вечеря тази вечер. Имам малко бизнес предложение за теб, за да направя времето ти тук по-полезно – мърмореше той.
„Да родиш бебето на демона си е бизнес предложение?“
Грозно.
– Добре – беше всичко, което успях да кажа.
Той кимна и започна да се отдалечава, преди да спре и да се обърне с лице към нас.
– Къде отиваш, Ракша?
Ракша леко се стресна.
– Ежедневните задължения, господине. Червената врата, за да донеса пакетите ви, а след това ще заведа Бриел за дрямката и. Опитвам се да изградя отново фитнес издръжливостта ѝ след престоя.
Той кимна рязко, махна ни с ръка в знак на освобождаване, а после се завъртя назад и изчезна зад ъгъла.
В момента, в който си тръгна, Ракша тръгна, а аз бях по петите ѝ.
Планът ми за бягство официално беше в сила.
Бог да ми е на помощ.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

Глава 27

Когато Менчерес каза, че неговите „хора“ работят по дисковете, които бяхме донесли от комплекса на Мадиган, предположих, че има предвид вампири. Когато го последвахме в стаята, която беше превърнал в рай за любителите на техниката, чернокосото момче, което се въртеше пред компютъра му, беше човек. И изглеждаше на около седемнайсет години.
– Аз съм ше-то – каза тийнейджърът с певчески глас. После се извърна и се усмихна на почти петхилядолетния египетски вампир.
– Кой е гадняр, М?
Далеч от това да се обиди, Менчерес се приближи и безупречно изпълни ръкостискане в уличен стил, допълнено с пляскане с пръсти, удари с юмруци и висок финал.
– Ти си гадняр – тържествено се съгласи той.
Не можех повече да мълча.
– Използвал си тийнейджър, за да спасиш достатъчно чувствителна информация, за да предизвикаш световна война?
Менчерес ме погледна толерантно.
– Повечето вампири възприемат технологиите по-бавно от средностатистическия пенсионер. Тай е лоялен и пише кодове още преди ти да се научиш да пишеш текст.
Момчето ми се усмихна.
– Не се притеснявай, захарче, аз знам как да си мълча. Освен това М е една от основните ми задачи.
Боунс вдигна вежди при коментара за „захарчето“, но не каза нищо.
– Добре, Тай, покажи ни какво имаш.
Сякаш превключвател беше превключил, тийнейджърът стана изцяло делови.
– Трябваше да сглобя това, защото дисковете бяха толкова изгорели, че файловете бяха фрагментирани. След това пресях това, което М. каза, че не ти трябва, като например резултатите от генома и дневниците на експериментите. Много от тях…
– Непокътнати? – Прекъснах го. Те може и да не ни помогнат да намерим поддръжника на Мадиган, но биха могли да са полезни за информация за Кейти.
Едно похъркване.
– Сега са. Както и да е, към добрите неща. Сигурно са имали камери, разположени из цялата стая, в която се е биела, защото в този файл – пръстите му прелетяха по клавиатурата – има най-добрите снимки на твоята малка Годзила в действие.
Компютърният екран се изпълни с изкривено изображение, сякаш видеото беше прекарано през унищожител, а след това залепено обратно. Все пак Кейти беше лесна за забелязване. Тя беше детето с дългата до раменете червеникавокафява коса, изправено пред възрастен мъж, който беше насочил пистолет към нея.
-. … ис… да… за…“ – прозвуча на неразбираеми запъвания.
– Качеството на звука се разваля, но ако четеш по устните му, той казва, че не иска да я застреля – каза Тай.
От видеото се разнесе още звук, после се появи размазано действие. Ако не бях вампир, щях да имам нужда от забавен кадър, за да видя как Кейти се хвърля напред, избягвайки куршума, който мъжът изстреля, преди да подсече краката му изпод него и да забие лакътя си в гърлото му.
– Това и беше казано, да го неутрализира – добави мрачно Тай.
Знаех, че е убивала хора, но да знаеш и да виждаш бяха две различни неща. Не се бе поколебала нито за секунда и нищо не се промени в изражението на малкото момиче, когато скочи и застана нащрек, невъзмутимо към тялото, което се гърчеше в предсмъртните си гърчове до краката и. Това, че едно дете проявява такава безпристрастност, докато погубва живот, ме смрази до дъното на душата ми. Изглеждаше, че тя не осъзнава какво е направила.
Но от друга страна, как би могла? Единственото, което получи в отговор, бяха няколко кратки думи на похвала от Мадиган за бързината и. Той също беше във видеото, наблюдавайки Кейти иззад стъклена стена. Да гледам беше всичко, което можех да направя, за да не ударя по екрана, когато изкривяването се проясни достатъчно, за да видя самодоволното му изражение.
Възможно ли беше Кейти да се откаже от всяко насилствено, безсъвестно поведение, на което я беше научил Мадиган? Дори и да беше възможно, можеше ли да е прекалено твърдо навита да използва способностите си, за да ги потисне, като винаги се преструва на човек, както щеше да се наложи, ако искахме да я скрием на сигурно място? В края на краищата, освен ако не е била затворена в килия през целия си живот, Кейти щеше да излезе на публично място в някакъв момент. Една проява на свръхчовешка сила или скорост пред неподходящ човек и концертът щеше да приключи.
На екрана Мадиган усвободи Кейти. Една скрита врата се отвори и момиченцето изчезна през нея. Тя не хвърли и един поглед назад към тялото зад себе си. Толкова бях смазана от шансовете да превърна Кейти в донякъде нормално момиченце, че ми трябваше секунда, за да потъна в коментара на Тай:
– Този старец може да е този, когото търсиш.
Някой друг се появи зад стъклената стена, където Мадиган беше наблюдавал Кейти. Отначало успях да различа само един петдесетгодишен мъж – предполагам, че беше стар за тийнейджър – със смолисто черна коса, който беше висок колкото Мадиган, макар и с по-едро телосложение. Боунс издаде съскане, когато размазаните образи се разчистиха и лицето му стана отчетливо. Задъхах се, разпознавайки го. Тай се усмихна.
– Както си мислех. Виждал съм го по телевизията преди.
Както и по-голямата част от Америка. Ричард Трейв беше бивш началник на канцеларията на Белия дом и настоящ политически съветник. По време на последните президентски избори не можеше да превключиш каналите, без да попаднеш на него, но имаше само една причина, за която се сещах, защо би бил в тайно подземно съоръжение и би наблюдавал как се обучава генетично създадено тривидово дете. Той е бил поддръжник на Мадиган в сянка.
Съмнявахме се, че има някой над Трейв, макар че за да се увери, Денис се преобрази в негово копие и влезе в килията на Мадиган. Както и при Дон, Мадиган го разпозна веднага и изглеждаше доволен да говори с него. След няколко часа, в които се говореха предимно глупости, измъкнахме достатъчно любопитни факти, за да се убедим, че вината е на Ричард Трейв. Той е бил на поста си, когато е започнала операцията на Дон, и макар че оттогава е напуснал правителството, широко се смяташе, че е силата, която стои зад няколко настоящи сенатори и поне един бивш президент. Освен това беше достатъчно богат, за да финансира операциите на Мадиган сам, ако не искаше да управлява разходите чрез марионетен политик.
След известно ровене Тай откри, че този уикенд Трейв ще бъде в Ню Йорк на вечеря за набиране на политически средства. Не знаехме къде ще бъде след това, което означаваше, че трябва да изберем дали да преследваме него, или Кейти. Трейв спечели, тъй като вече имахме двама вампири и един призрак, които следяха Кейти. Изпратихме на Иън информацията, която Тими беше предал за потенциалното и местоположение, след което внесохме астрономическа сума пари, за да получим резервации за вечерята за набиране на средства. Накрая отидохме да пазаруваме.
При петнайсет хиляди долара за чиния не можехме да се появим с дънки и тениски.
Два дни по-късно се настанихме в „Уолдорф Астория“ на Парк Авеню. Точно в 19:00 ч. на следващата вечер застанахме на опашка, за да влезем в Голямата бална зала. Сигурността беше затегната, тъй като се очакваха повече от няколко видни политически фигури. Това не беше проблем; Боунс имаше няколко псевдонима, които от десетилетия бяха граждани, спазващи закона. Достатъчно беше Тай да хакне няколко бази данни, за да актуализира снимките, след това да накара доверен фалшификатор да отпечата документите и воала.
– Господин и госпожа Чарлз Тинсдейл – заяви Боунс на агента от Сикрет сървис, който проверяваше присъстващите на вечерята. След това подаде поканата и портфейла си, новата шофьорска книжка беше обърната навън. След като те бяха проверени, той премина през металния детектор, като зелената светлина означаваше, че няма оръжие у себе си.
Бях изненадана, че не се наложи да махна разкошното диамантено колие и обеци, които Кира ми беше дала назаем, нито сватбения си пръстен, преди да мина през тази машина. Друг агент от Сикрет сървис обаче ме накара да изпразня малката си чанта, като откри червило, пресована пудра и мобилния ми телефон. Усмихнах се, когато приех чантата обратно от него, преди да свържа ръката си с тази на Боунс.
Разбира се, бяхме тук, за да убием някого, но нямаше да го правим явно.
След това се отправихме към основния етаж на Голямата бална зала. Екстравагантната зала на три нива в бяло и златисто се къпеше в меко синьо сияние, което бавно преминаваше в лилаво, оранжево, а после в розово, докато си проправяхме път покрай богато украсените маси. Високи стойки със свещи и рози се редуваха между тях, а формата им ми напомняше за легендарните дървета Труфула на д-р Сюс. Цветята и полилеите отразяваха различните нюанси на непрекъснато сменящите се светлини, добавяйки красиво сияние към и без това елегантната обстановка.
Разминахме се с няколко сенатори и конгресмени, които разпознах от C-Span, но освен учтиво кимване и усмивка, не им обърнах внимание. Опитах се също така да се вслушам в мислите им, тъй като подобряването на положението на избирателите им не беше на първо място в съзнанието им. Това, което се изплъзваше покрай бариерите ми, бяха различни вариации на същата тема „Кой си ти и какво можеш да направиш за мен?“, с примеси на завист, омраза и похот.
Вместо това, докато не се появи Трейв, предпочетох да се съсредоточа върху съпруга си. Костюмът на Боунс беше черен като въглен, а плътно подстриганата му къдрава коса беше възвърнала естествения си тъмнокафяв оттенък. Радвах се, че се е отървал от онзи бял шок; той ми навяваше твърде много лоши спомени. Вместо да е чисто избръснат, той беше оставил тънък слой набола брада да засенчи брадичката и челюстта му, придавайки суров ръб на перфектно изсечените му черти. Можеше никой да не знае кой е, но най-големият му недостатък беше, че не беше незабравим, щом го видиш.
Като символична маскировка бях боядисала косата си, като избрах черно в чест на тъмните си намерения. Беше вдигната на сложен възел, за който стилистът в този хотел се бе погрижил в продължение на час. Сини контактни лещи прикриваха сивите ми очи, а роклята ми беше бледо розова, а подложката и покриващата я дантела бяха само с няколко нюанса по-розови от бледата ми кожа. Бледият цвят не съответстваше на настроението ми, но се опитвах да се слея с обстановката, а не да изпъкна, като носех червено, което крещеше ще те убия.
Сервитьорите разнасяха вино, шампанско и изискани предястия. Вечерята беше чак след час, а Трейв все още не се беше появил, така че с Боунс отпивахме шампанско, докато разговаряхме с всеки, който се приближеше към нас, представяйки се за богата двойка, преселила се от Лондон. Никой не попита защо само Боунс имаше английски акцент. Всъщност почти не ме заговаряха, освен че ми правеха комплименти за външния вид. Феминизмът ми беше възмутен, а практичността ми – благодарна. Беше трудно да виждам в празните мисли заплаха. Планът ни беше да се смесим с Ричард Трейв, щом пристигне, да го вкараме в една от частните ниши, да го накараме да ни каже дали има някакви други тайни съоръжения, а след това да накараме Боунс да го стисне телекинетично за сърцето, докато не падне. Без шум, без суета, а аутопсията щеше да покаже обикновен сърдечен арест. Случва се всеки ден, няма какво да се види тук, хора.
Проблемът беше, че се оказа, че в Трейв има нещо повече, отколкото разкриваше видеото.
Докато балната зала се пълнеше със стотици гости, парфюмите, одеколоните и афтършейвовете се наслагваха с миризмата на храна, телесна миризма, алкохол и дим от тези, които си угаждаха. Резултатът беше химически рог на изобилието, който стана толкова гъст, че не забелязах веднага другата миризма.
Боунс го направи. Цялото му тяло се напрегна точно преди аурата му да се затвори с достатъчна сила, за да ме изхвърли от емоциите си.
– Какво става? – Прошепнах.
Отговорът му беше нисък, резонен и изпълнен с ледена омраза.
– Демон.
Когато проследих погледа на Боунс, песимизмът ми не се изненада, че той свършваше в Ричард Трейв. Онази позната, отвратителна вълна от сяра проникна през другите аромати, когато излъсканият възрастен мъж с вид на Джак Кенеди започна да се разхожда в нашата посока. Хората около Трейв сякаш не осъзнаваха миризмата, която се излъчваше от него, а той сигурно беше скрил под контактни лещи червените точици в погледа си.
Част от мен се забавляваше дивашки, че един демон е успявал да заблуди Мадиган, че е човек през цялото време, но останалата част се чудеше какво, по дяволите, ще правим. Демоните не можеха да бъдат хипнотизирани, а аз все още не бях срещала такъв, който да се съгласи да дойде тихо.
Трейв пръв забеляза тялото ми. Очите му се задържаха върху него, сякаш роклята ми изведнъж беше станала прозрачна. Когато най-накрая пренесе погледа си към лицето ми и видя, че това, което прави, не е останало незабелязано, той се усмихна по очарователно рогатия начин, от рода на „хванахте ме“.
След това усмивката му избледня, докато се взираше в мен. Очите му се свиха и той изрече една дума, която не трябваше да чувам, за да разбера, че ме е разпознал.
Крауфийлд.
Толкова за това, че съм го направила по незабележим начин.

Назад към част 28                                                                   Напред към част 30

Глава 11

В продължение на цяла вечност изпадах в безсъзнание, като само смътно осъзнавах Ракша, а понякога и Сера. Изтощението не приличаше на нищо, което бях изпитвала досега. Нито пък болката. Болеше ме цялото тяло, от главата до петите, чак до костите.
Накрая една сутрин се събудих в пълно съзнание. Очите ми помръкнаха, отдръпнаха се от силната светлина и се насочиха към стола в ъгъла на стаята.
Ракша.
Тя плетеше нещо дълго и сиво.
– Жива съм – промълвих аз. Гласът ми беше толкова дълбок, а гърлото толкова сухо, че се зачудих колко ли време е минало, откакто не бях пила нищо.
Ракша пусна иглите за плетене и скочи от стола си.
– Бриел! – Изкрещя тя, тичайки към мен. Очите ѝ бяха зачервени, сякаш беше плакала, а косата ѝ беше разбъркана. Беше безредно събрана в странична конска опашка, която стърчеше навсякъде.
Чувствах се така, сякаш ме бяха разкъсали наполовина, а после набързо зашили обратно. От устните ми се откъсна болезнен стон, а Ракша се намръщи.
– Каза, че не ми е позволено да ти давам никакви лекарства. Много съжалявам. Аз… опитах се да го спра, но…
Стиснах ръката ѝ, за да спра бълнуването ѝ.
– Той не може да бъде контролиран – успях да кажа аз.
Сега вече осъзнавах това. Той беше дипломиран лунатик и нямаше как да го контролираш или измамиш.
Тя дръпна подгъва на ризата си, дъвчейки долната си устна. Нещо друго я тревожеше; познавах я достатъчно дълго, за да видя това.
– Какво? – Попитах в прав текст.
Тя въздъхна дълбоко и сълзи напълниха очите ѝ.
Господи, това беше лошо. Никога не я бях виждал да плаче, а бяхме преживели много гадости.
– Линкълн? Шиа? – Преглътнах.
Ако ги нарани, ще умра. Буквално щях да спра да дишам точно сега и никога нямаше да възвърна желанието си за живот.
Тя махна с ръка, като поклати глава.
– Не. Става въпрос за теб.
Сърцето ми се сви в гърдите и страхът се просмука в мен.
Парализирана ли съм? Бързо размърдах пръстите си за добра мярка.
– Просто ми кажи! – Изпищях.
Ракша се наведе близо до мен, като взе ръката ми в своята.
– Аз… чух Тъмния принц да казва, че иска… да ти направи дете.
Какво. Мамка му. Тя това което чук ли каза?
Бях почти сигурна, че сърцето ми спря.
– Той каза, че не си послушна и че си опетнена от Небесната магия, но че детето, родено между вас, може да бъде надарено с цялата му сила – промълви тя.
Това болно копеле.
– Силите, които получихме в деня на падането, не бяха предадени на децата ни. Ние бяхме създадени, а не родени такива. В това няма смисъл.
Тя кимна.
– Той каза, че бойният ти дух ще бъде предаден, а за останалото може да се погрижи той.
В гърлото ми се надигна жлъчка и очите ми паднаха в разкрача ми. Той ли…?
Тя поклати глава.
– Бях с теб всяка секунда. Не съм те напускала.
Слава Богу.
Ракша прокара трепереща ръка през косата си.
– Направих някои ужасни неща тук долу, но никога, никога не бих допуснала това.
Тя се държеше така, сякаш имаше избор.
– По-скоро бих умряла, отколкото да имам негово дете – заявих аз.
Ракша потърка успокоително ръка по ръката ми.
– Ще ти помогна да се измъкнеш оттук, но трябва да направиш всичко, което ти кажа. И не можеш да вземеш ножа си със себе си.
Вълнението, примесено с опасения, ме разкъса.
– Какво?
Тя наистина ще ми помогне да се измъкна? Но не можех да оставя Сера тук долу. Бях го направил веднъж преди и никога повече.
„Можеш и ще го направиш“ – намеси се Сера.
„Никога“ – възразих аз.
„Искаш ли да носиш бебето на Сатаната!“ – Изкрещя тя, звучейки полуистерично.
„Добре, добре, но…“
„В крайна сметка ще дойдеш за мен. Знам, че ще го направиш.“ – Тогава гласът на Сера прозвуча тъжно и сърцето ми се разкъса на две. Да бъда без нея беше все едно да съм без част от себе си.
– По-късно днес Тъмният принц ще покани лекар, за да провери плодовитостта ти и да види в кой етап от цикъла си. Ще бъде под претекст, че проверява нараняванията ти – обясни тя.
Вагината ми не беше наранена. Това беше единственото нещо, което не ме болеше, но не спорих.
– Когато го направи, ще знам повече за времето ни. Трябва да се оправиш, за да можеш да ходиш с мен на сутрешните разходки до червената врата.
Ноа изникна в съзнанието ми.
– Мога да направя малко самолечение, за да ускоря процеса.
Тя се усмихна.
– Добре. Тогава в първия ден, когато започнем разходките си, ще ме нападнеш.
Устата ми се отвори.
– Какво говориш? – Може би сънувах.
Лицето ѝ стана сурово и Ракша, която познавах, се върна.
– Трябва да го направиш така, че да изглежда истинско, да изглежда така, сякаш си ме нападнала. Открадни нож по време на вечерята и ме намушкай, направи каквото трябва, стига да изглежда, че си ме повалила бързо, преди да стигнеш до червената врата.
Преместих се, за да седна, и изтръпнах, когато през тялото ми премина болка.
– Няма как! Ела с мен.
Устните ѝ се свиха в тънка бяла линия.
– Не мога да си тръгна. Буквално. Обвързана съм с Принца на мрака. Той е този, който купи договора ми за робство.
Изтръгна дъха ми, изненадана от изявлението ѝ.
Тоест, предполагах, че е нечия робиня, но неговата? Нямах представа, че това изобщо е възможно.
– Отивам там, където отива той, и така ще бъде винаги. – Гласът ѝ беше глух.
– Но… – Опитах се да възразя и не успях.
Тя протегна ръка и прибра кичур коса зад ухото ми.
– Но има нещо, което можеш да направиш, за да ми се отплатиш.
– Всичко – издишах. Ако ми помогнеше да избягам, щях да и дам бъбрека си, ако ми го поиска.
– За да минеш през портала, ще трябва да убиеш Матиас. След като преминеш на Земята, ще се окажеш в Града на демоните, Лос Анджелис. Трябва да вземеш жена ми и сина ми и да ги прехвърлиш в Ангелския град. Вземи им гражданство.
Рафаел щеше да ми помогне. Знаех, че ще го направи.
– Считай, че е готово. – Кимнах.
Тя изпусна дъха си, който беше задържала.
– Добре, тогава трябва да направиш всичко, което ти кажа. Ще те измъкна оттук.
Исках да ми го каже, откакто бях пристигнала тук, но да чуя думите точно тогава нямаше голям ефект върху мен. Това място беше убило някаква емоционална част от мен и сега не можех да се чувствам добре. Или може би защото знаех, че ще напусна Сера – нещо, което вече бях преживяла и не можех да си представя, че някога ще се справя отново.
„Всичко е наред, любов. Обещавам“ – увери ме Сера.
Не, не беше наред. Не можех ли да я измъкна по някакъв начин?
„Мисля, че отрязването на пръста му би го предупредило за бягството ти“ – сухо добави Сера.
Хрумна ми една мисъл.
– Ами ако взема кутията, в която е Сера, но не я отворя. Да измисля някакъв начин да я отворя, след като съм там горе. – Посочих към тавана, който също мислех за Земята.
Ракша сви рамене.
– Може и да успеем да го измъкнем, но никога няма да успееш да го отвориш, а той ме накара да ѝ сложа проследяващо заклинание.
Въздъхнах.
– Ами не можеш ли да го махнеш?
Тя повдигна една вежда.
– Ако искаме той да разбере, че съм те пуснала оттук, да.
О. Добра забележка.
– Няма ли да разбере, когато разбере, че семейството ти е преместено?
Тя сви рамене.
– Може, но той знае, че съм благосклонна към теб и че ти на свой ред си се сближила с мен. Коментирал е това. Ти си добра, затова се надявам, че той ще подозира, че си го направила по своя воля, за да оправиш нещата, след като ме прободе. За да облекчиш вината си.
Потръпнах.
– Няма да те пробода. Просто ще те ударя и ще те нокаутирам.
Тя кимна.
– Ще направиш и това.
О, Боже мой, колко реално искаше да бъде това? Нима искаше да я убия?
Не искам да я пробождам с нож, по дяволите.
Изведнъж на вратата се почука. Замръзнах, но Ракша се изправи и изглади ризата си, преди да отиде да я отключи.
– Добър ден, докторе – каза тя на някого, когото не можех да видя.
Доктор. Стиснах краката си, докато сърцето ми биеше лудо в гърдите.
Ракша открехна вратата и влезе демонът-лечител, когото бях виждала само веднъж досега. В деня, в който Луцифер ми преряза гърлото.
Той огледа посинялото ми и смазано тяло, после вдигна в ръцете си клипборда.
– Бриел Атуотър. Двадесет и една години?
Дали рожденият ми ден беше минал на Земята? Само тази мисъл ме погълна.
– Да – промълвих.
– Каква е кръвната ти група? – Той ме погледна с отвратителните си жълтеникави очи.
– Нямам представа – отвърнах честно.
Той се намръщи, преди да запише нещо.
– Кога беше последната ти менструация? – Попита той тогава и очите на Ракша се разшириха.
– Тя трябва да дойде всеки момент – прекъсна го Ракша.
Трябваше ли? Бях имала две менструации, докато бях тук – спомних си, защото ми се наложи да помоля Ракша за тампони.
Той повдигна една вежда.
– Повдигни ризата си. Трябва да те прегледам за вътрешни наранявания и други подобни неща.
Такива неща, задника ми!
Претърколих се по гръб и усетих остра болка между лопатките си, докато го правех. Тогава си спомних за киселинното изгаряне там и за бедните ми крила.
– Ще я излекуваш ли? – Провикна се Ракша, заставайки защитно до мен.
Той я погледна.
– Възможно е.
Разкопчах ризата си, за да разкрия корема си, и ръцете му излязоха, с широко разтворени длани и разперени пръсти. Топъл червеникаво-оранжев цвят се излъчваше от дланите му, докато ги спускаше по тялото ми, като спираше да виси над областта на таза ми.
Погледът ми срещна този на Ракша и двете се спогледахме. Демоните-лечители по принцип можеха да ви видят като на рентген.
След миг той ни се усмихна.
– Да, мога да я излекувам днес. – Той надраска нещо на клипборда си и Ракша го погледна.
Когато прочете написаното от него, цветът на лицето ѝ изчезна.
О, дяволите.
„Ако докосне вагината ти, удари го в гърлото“ – нареди ми Сера.
„О, ще направя нещо повече от това.“ – Не бях сигурна дали този конкретен демон има топки, но ако имаше, щях да ги намеря и да ги отделя от тялото му.
Богата миризма на канела се процеждаше във въздуха, когато лечебните му сили заливаха тялото ми; беше като да се увиеш в топло одеяло. Нямах представа как демоните могат да лекуват, макар че някои казваха, че това е така, защото са създадени от ръката на Луцифер, и тъй като Луцифер някога е бил ангел, той може да дарява тази сила. Миризмата на магията на демоните-лечители винаги ми напомняше за баща ми и за това, през което преминахме, опитвайки се да го спасим.
Мускулите ми започнаха да се отпускат, болката от тях се отдръпна и се отдалечи от тялото ми. Въздъхнах доволно, осъзнавайки колко много болка съм изпитвала преди, а сега тя си отиваше.
След като лежах дълго време, оставяйки изцелението да се случи, той най-накрая свърши.
– До края на деня ще има нужда от почивка на легло, но до утре са разрешени леки упражнения – каза той на Ракша, преди да си тръгне.
Тя кимна и го изпроводи от стаята. Едва когато се върна и заключи вратата, видях истинския ужас в погледа ѝ.
– Какво е? – Изпищях.
Сядайки до мен на леглото, тя отметна един кичур коса зад ухото ми.
– След два дни ще имаш овулация. Имаме по-малко от четиридесет и осем часа, за да те измъкнем оттук.
Сърцето ми заби в гърдите при мисълта, че Луцифер се опитва да има дете от мен. Предполагах, че тук долу няма изкуствено оплождане и той щеше да се опита да се наложи над мен.
– Страх ме е – измърморих аз.
Тя се протегна и хвана двете страни на лицето ми, принуждавайки ме да погледна в стабилния ѝ поглед, а червеният ѝ белег на демонична робиня практически светеше.
– Ще направя всичко по силите си, за да се уверя, че това няма да ти се случи.
Тогава нещо тъмно премина през лицето ѝ и аз се зачудих дали някой не се е опитвал да я насилва по някое време.
Не знаех какво да кажа. Чувствах се зле, но и обнадеждена, че след цялото това време в Ада може би наистина ще се прибера у дома.

Назад към част 10                                                                  Напред към част 12

Глава 26

Мадиган разпозна Дон. Веднага щом го видя, издаде развълнуван писък:
– Дони! – Чичо ми изсумтя – или от съчувствие към това, в което се беше превърнал заклетият му враг, или от отвращение към ужасния прякор.
Нямаше значение. Дони си беше Дони и си остана Дони, ден и нощ, докато Мадиган бълнуваше за безсмислени неща, като например колко е тъжен, че сладоледът тук е ужасен (не беше; вкусовите рецептори на Мадиган обичаха само сурово месо, факт, който умът му още не беше проумял) или как иска да играе на двора (не се случи; не искахме да изяде съседите на Менчерес). След първите няколко дни на безсмислие, което измъчваше черепа, нямаше да си правя труда да подслушвам, освен ако от време на време, като светкавица в затъмнена стая, не изскачаше нещо ясно.
– Много съм недоволен от напредъка им, Дони – беше казал Мадиган на другия ден. – Досега трябваше да са успели да възпроизведат нейната ДНК.
– Искаш да кажеш, на Крауфийлд? – Дон отговори с внимателно неутрален тон.
– Нейната също. – Мадиган звучеше намусено. – Но след седем години – нищо! Не мога да си слагам всичките яйца в една кошница… хехе. Яйца. Трябва да чакам с години за още от тях…
Въпреки че Дон се опита да го върне към темата, Мадиган се отклони от яйцата, за да бъде отново гладен, а щом това се случи, нищо друго нямаше значение. Когато приключи с яденето, той заспа. Доколкото знам, сега той спеше, докато смучеше палеца си. Не можех да кажа, защото никога не съм влизал в стаята му за заключване. В разбитото му съзнание бях станала синоним на Боунс, а Боунс предизвикваше хлипащ, несвързан ужас.
Дон обаче сякаш успокояваше Мадиган, понякога като другият мъж си спомняше за минали жестокости.
– Откраднах ти работата, след като умря – каза вчера Мадиган с радостен шепот. – Откраднах и войниците ти. Скоро и те ще са мъртви.
Преди Дон да успее да отговори на това, Мадиган започна да играе на „Аз шпионирам“. Това не би трябвало да отнеме много време, тъй като стаята му беше бетонна без прозорци, но Мадиган я разтегли с часове. Ако Дон беше солиден, можеше да си удари главата в стената, само за да блокира безкрайното говорене. Исках да го направя, и то само след двайсет минути.
Истината беше, че нямах какво друго да правя. Тейт, Иън и Фабиан все още не бяха намерили Кейти. Нямах представа как едно дете без пари и без опит в нормалния свят може да избегне двама вампири и един призрак, но тя го беше направила. Хората на Менчерес все още не бяха открили нищо на изпържените твърди дискове, така че и там нямаше следи, които да преследват. Боунс едва издържаше да бъде под един покрив с Дон, камо ли да слуша как той и Мадиган си говорят глупости с часове, така че не можех да го помоля да ме замести. Освен това малкото разумни брътвежи, които Мадиган казваше, вероятно щяха да накарат Боунс да го пребие отново.
След шест дни, в които не научихме нищо повече от това, което вече знаехме, ми беше писнало. Мадиган изглеждаше мъртва следа за извличане на информация за сенчестия му поддръжник, но може би имаше нещо друго, което можехме да направим, за да открием Кейти. Познавах човек, който беше много добър в проследяването на паранормална дейност, а като бонус не беше член на нито един род на немъртви.
Ето как с Боунс се озовахме на Comic Con в Сан Диего.
Бях виждала много необичайни неща през живота си, но тази феерия от научна фантастика и фентъзи все още успяваше да ме изненада. Нека си го кажем направо: трупове, превърнати с магия в неубиваеми убийци, бледнеят до това да се търкаш с Върколака, Зена, Чубака, Жокера, Жената чудо и облечената в железни бикини принцеса Лея – и то само докато чакахме на опашката, за да получим значките си.
След като влязохме в огромния комплекс на няколко нива, си проправихме път през още хиляди хора, облечени като любимите си герои от филми, телевизионни предавания, видеоигри или комикси. Някои костюми бяха прости, като например боядисване на тялото, а други бяха толкова сложни, че имаха работещи роботизирани аксесоари.
– Аз съм вампир – казах на Боунс, а гръмотевичният фонов шум ме накара да крещя дори с неговия слух. – Никой няма да забележи.
– Вероятно не – помислих си, че отговори той, но не можех да бъда сигурна. От близката будка започна да се разнася ексклузивен трейлър на филм. Ако това не беше достатъчно, мигновените възгласи и аплодисменти заглушиха всичко останало.
Може и да нямах нужната отдаденост, за да прекарвам часове в гримиране и протезиране, за да приличам на любимия си измислен герой, но идеята да оставя грижите си зад гърба, като се преоблека като някой друг за един следобед, определено ми допадаше. Да го направя с над сто хиляди съмишленици сигурно допринесе за това, че енергията в залата беше почти осезаема. Чувствата ми се раздвижиха от карнавала от гледки, миризми, звуци и непрекъснат контакт с хората, които се разминаваха с нас по пътя си към панелите, щандовете, автографите или изложбите. От бръмченето, което започна да се генерира под кожата ми, почти бих се заклела, че това място е свръхестествена гореща точка.
За съжаление, не бяхме тук, за да получим контактно опиянение от цялата тази неистова енергия. Трябваше да намерим репортера, а според текста му той се намираше в раздела за видеоигри.
Достатъчно лесно, само че между нас имаше еквивалент на осем футболни игрища, пълни с фенове и изложители. Трябваше или да се покажем като вампири, прелитайки над всички, или да се провираме през хората колкото се може по-бавно и учтиво.
Избрахме второто, въпреки че тук летенето можеше да се приеме като леко забавен трик. Отне ни повече от трийсет минути, докато стигнем до зоната за видеоигри, а след това трябваше да търсим сред тълпите от хора там. Най-накрая, към задната стена, видях един строен, пясъчнокос мъж, чиято набола брада по лицето придаваше по-груб вид на естествено момчешката му външност. Слава богу, че не се беше маскирал с костюм; нямаше как да проследя хората по миризмата в тази обонятелна шведска маса.
– Тими! – Изкрещях.
Съседът ми от студентските ми години не вдигна поглед. В края на краищата аз бях само един повишен глас сред хиляди. Още няколко минути учтиво бутане по-късно и най-сетне го достигнахме.
– Защо, по дяволите, не ни посрещна отвън? – Бяха първите думи на Боунс.
Тими се стресна от твърдия му тон. След това ме погледна и сви рамене, сякаш си спомни, че никога не съм позволявала на Боунс да го нарани.
– Аз съм на работа тук. Освен това си мислех, че това ще ти хареса. Скоро започва панелът на „Истинска кръв“.
– Наистина? – Изригнах.
Повдигнатото чело на Боунс ме накара неохотно да добавя: – Не сме тук за забавление. Дойдохме да те попитаме дали ще ни помогнеш да намерим някого.
Усмивка дръпна устните на Тими.
– Не че не ми е приятно да те виждам, Кейти, но можеше да ме попиташ това с SMS.
– Няма да записваме нищо от това в писмен вид – казах малко мрачно. – Или да се доверяваме по телефона.
– А, свързано с паранормални явления. – Тими направи снимка на някой, който минаваше покрай него, след което остави фотоапарата да виси на каишката на врата му.
– Безопасно ли е да се говори на обществени места?
– На това място? Да. Всеки, който чуе, няма да повярва на нито една дума – отвърна пренебрежително Боунс.
Вярно, но досега тук бях виждала само хора. Срам. На немъртвите им липсваше добре прекарано време.
– Ако ти помогна да намериш този човек, имам ли право да съобщавам за нещо от него? – Попита Тими с глас, изпълнен с надежда.
– Не просто не, а по дяволите не – казах твърдо аз.
Той въздъхна тежко.
– Ти си гадна, Кейти.
– Ти наистина ли си мислиш това? – Попитах, като се усмихвах.
Тими се усмихна в отговор.
– Съжалявам. Понякога забравям, че си… знаеш.
– Трябва да намериш момиче на възраст около десет години – заяви Боунс, пристъпвайки към работа. – Започни със слуховете за дете със светещи зелени очи или с телата на хора със счупени вратове, които за последно са били видени с малко момиченце.
Устата на Тими се отвори. След това се загледа в нас.
– Изгубили сте малък вампир? – „Защо ви е нужна МОЯТА помощ, за да я намерите?“ Мина през ума му.
– Не можем да помолим нормалните си съюзници, защото не искаме хората в нашия свят да знаят за нея. – Хванах ръката му, а усмивката ми изчезна. – Не мога да обясня защо, но те биха я убили, Тими. Или ще я използват, за да се случат наистина ужасни неща.
От мислите му личеше, че е заинтригуван, но и колеблив. Трябваше да си намери още една работа като фотограф на свободна практика, за да си плати наема този месец. Освен това беше малко гадно да разследва нещо, за което не можеше да каже на никого…
– Ще ти дадем двайсет и пет хиляди долара като хонорар – каза Боунс и замрази мислите на Тими в един хор от ДА! – И още двадесет и пет, ако информацията ти ни доведе до момиченцето.
– Кога да започна? – Успя, зашеметен да заекне Тими.
Боунс скъса каишката около врата на Тими с едно небрежно движение, като изпрати камерата на пода.
– Сега, няма да имаш нужда от това повече.
Знаехме, че Тими е добър. Беше докарал главоболия на Дон, а след това и на Тейт, когато продължаваше да разкрива паранормални тайни пред обществеността чрез своя разследващ електронен вестник. Освен това заслужаваше доверие, както беше доказал преди повече от година, когато го привлякохме за помощ при проследяването на разбойнически духове. Когато напуснахме Калифорния, имах големи надежди, че в крайна сметка ще успее да надуши следите на Кейти.
Това, което не очаквах, беше текстът само два дни по-късно:
– Провери за твоя пакет в източната част на Детройт.
– Уау, Тими смята, че има следа, и то никъде близо до мястото, където са търсили Иън и Тейт – казах на Боунс.
Той погледна текста.
– Източната част на Детройт е едно от най-престъпните места в Америка.
Колкото и да е странно, той прозвуча одобрително и в емоциите ми се промъкнаха нотки на възхищение.
– Радваш се, че едно малко момиченце е самотно в този район, защо?
– Там е по-безопасно – отвърна Боунс, извивайки вежди. – Може да избира между хиляди изоставени сгради в район, където хората не ти се бъркат в работата и където случайното тяло на някой, който се опита да се гаври с нея, няма да предизвика обществен интерес.
Толкова хладнокръвно логичен анализ. Боунс трябваше стотици години да се бори за живота си, за да мисли по този начин. Кейти беше само на десет, но демонстрираше същия манталитет, ако беше избрала Детройт по тези причини, а не беше попаднала там случайно.
– Ако е било умишлено, това също показва сдържаност от нейна страна – продължи Боунс. Този път нещо ледено се допря до емоциите ми. – Това е добре. Има по-малък шанс да се наложи да я убием, ако е склонна да остане скрита.
В продължение на няколко секунди не можех да говоря, съзнанието ми отхвърляше, че той наистина е казал такова нещо.
– Трябва ли да бъде убита? – Повторих накрая. – Ти луд ли си?
Погледът, който ми хвърли, беше толкова смразяващ, че ми напомни, че Боунс е бил наемен убиец почти два века преди да се запознаем.
– Опасността от войната не е намаляла заради възрастта и. Това е причината, поради която съм готов да оставя Кейти жива, ако тя ни позволи да я скрием до края на живота и. В противен случай, от наша или от чужда ръка, тя ще трябва да умре.
Изражението ми сигурно предаваше категоричния ми отказ, защото той ме хвана за раменете и почти ме разтърси.
– Отвратително ми е, но ти знаеш, че съм прав! Превърнала си се в пълен вампир, защото самата възможност да добавиш атрибути на гул към полувампирската си природа едва не предизвика война. Кейти е тази добавка и ако това някога стане общоизвестно, тя ще започне войната, от която всички се страхуваме. Или ще бъде убита, за да я спре.
– Но не е нужно да остане скрита завинаги – прошепнах аз, все още разсъждавайки над мрачното бъдеще, което Боунс бе очертал за детето. – Когато порасне достатъчно, тя може да избере да се превърне в единия или другия вид…
– Твърде късно е – каза Боунс с далеч по-мек тон. – Кейти вече е комбинация от вампир и гул. Загубата на човешката и същност няма да я унищожи, а само ще я увеличи.
Нямах думи, с които да опровергая това. Твърде добре си спомнях стотиците загинали, когато в началото на въстанието на видовете вампири без господар започнаха да ги изтребват. После още стотици, и от двете страни, които загинаха при потушаването на конфликта. Боунс беше прав; само моята промяна беше спряла тези стотици да се превърнат в милиони, тъй като десет процента от световното население беше немъртво. Това, както и нелекото ни примирие с новата кралица на гулите, Мари Лаво, която вече беше заявила, че ако ние не спрем тази нова заплаха, тя ще го направи.
Поех си накъсано дъх, по-скоро заради познатото действие, отколкото заради надеждата, че то ще ме успокои.
– Прав си. – Проклет да си, Мадиган! – Най-доброто, на което Кейти може да се надява, е скрит живот. Може би няма да е твърде ужасен. Поради това, че нейната демонично подобрена кръв е наркотик за вампирите, Денис също трябва да се крие.
Боунс ме пусна, като само погледът му приковаваше моя, докато говореше.
– И ако се окаже невъзможно да се скрие, няма да можем да я предпазим от това, което ще се случи по-нататък.
Изпуснах дъха си с горчива въздишка.
– Не. Предполагам, че няма да успеем.
Кейти беше един живот срещу милиони. Няколко милиона, като добавим и факта, че хората щяха да бъдат съпътстващи жертви, ако вампирите и гулите някога влязат в тотална война. Не само щяхме да се борим с враговете си, опитвайки се да я запазим жива. Щяхме да се борим и със съюзниците си. Щях да направя всичко по силите си, за да предотвратя жертването на младото момиче в името на по-голямото добро, но както доказва дългият ми списък със съжаления от миналото, понякога най-доброто от мен не е достатъчно добро.
Моля те, Боже, нека този път да е достатъчно добро.
Менчерес се възползва от този момент, за да влезе в стаята. Със своите уши на прилеп той щеше да чуе всичко, което бяхме казали, но не изказа никакви аргументи, а това приличаше на пълно съгласие.
– Възстановихме някои данни – заяви той. – Елате и вижте.

Назад към част 27                                                                    Напред към част 29