Глава 10
Огромните прозорци отпред на къщата на Арла светеха весело. Нощта беше паднала преди половин час и пълната луна светеше точно над върховете на дърветата, когато паркирах пикапа си на чакълената алея. Потиснах прозявката си, докато проверявах часа. Малко след десет. Обикновено се приготвях да си лягам по това време.
Късният час не беше проблем за Арла. Тя имаше политика на отворени врати за целия ковен. Можехме да се появим по всяко време, дори посред нощ.
Когато тръгнах към вратата, Рикр се понесе на безшумните криле на писклив бухал, пожелавайки ми телепатично късмет. Вероятно за добро. Той твърде много обичаше да прави хапливи прекъсвания, за да го включвам в сериозни разговори.
Звъннах на звънеца, за да съобщя за пристигането си, след което набих кода си в ключалката на вратата. Електрическата брава се отвори с бръмчене и аз влязох. Изчаках малко, за да видя дали някой ще ме поздрави, след което тръгнах по коридора покрай официалната трапезария и влязох в основното помещение с отворена концепция – голяма кухня от едната страна и хол от другата.
– Ти.
Седнала на бледосивия диван с роман с твърди корици в ръце, Лейни ме стрелна с предсмъртен поглед. Погледнах я обратно безчувствено. Арла се отнасяше към членовете на завета като към семейство; можехме да се появяваме по всяко време, когато пожелаем, независимо дали на Лейни ѝ харесва или не.
– Какво правиш тук? – Изиска тя, като преметна дългата си, руса като слънце коса през рамо. – И то толкова късно?
– Дойдох да видя Арла.
– Тя е заета с документите. – Тя върна вниманието си към книгата си. – Включително доклада за предсрочното ти освобождаване. Видях го на екрана ѝ, когато бях там, преди четиридесет минути? Твърде късно е да я спреш да отчете отсъствието ти на ритуала.
Тръгнах нагоре по стълбите.
– Движи се бързо. Искам да си легна, а не мога да спя с теб и твоя нож наоколо.
В горната част на стълбите плъзнах ръка в джоба си, където се беше сгушило ножчето ми. Носех го навсякъде, макар че бях прекъснала навика да си играя с него още преди години. Лейни обаче никога не го беше забравила.
През седемте години, откакто бях член на завета, бях видяла половин дузина други „предсрочно освободени“ да идват и да си отиват. Лейни мразеше всички тях – с изключение на онзи, с когото се срещаше шест месеца, преди той да се откаже и да избяга по средата на рехабилитацията – но най-много мразеше мен. Само мен обсипваше с непрестанна злоба.
Спрях пред затворената врата на офиса на Арла и се замислих как да се обърна към лидерката на завета. Жената, която спокойно беше изтърпяла леденото ми отношение и заплахите ми, когато за пръв път бях пристигнала при нея. Която нежно ме насърчаваше да участвам, без значение колко пъти съм хвърляла исканията ѝ в лицето. Която ми даваше втори, трети и десети шанс, когато не успявах да изпълня изискванията на рехабилитацията.
Повечето хора щяха да се откажат от мен. Щяха да ме изпратят обратно в поправителен център, а това, което беше останало от способността ми да функционирам сред други хора, щеше да се влоши до нула. Арла вероятно беше спасила живота ми.
Но тя не ме познаваше. Не ме разбираше. Нямаше представа, че не съм се променила отвътре. По-добре се сливах с околните. Преструвах се. Играех мило. Но истинската ми същност все още искаше да забие ножа си между ребрата на хората, които ме предизвикваха. Истинското ми аз все още се радваше да ги види как кървят.
Почуках на вратата.
– Арла? Това е Сейбър. Можем ли да поговорим?
Когато не получих отговор, почуках отново и завъртях дръжката. Все пак политиката на отворени врати.
Офисът имаше несъответстващи рафтове за книги, облицовани на едната стена, и евтино ъглово бюро до прозореца, с два компютърни монитора, обърнати към стаята. Арла седеше на стола си, подпряла глава на бюрото.
– Арла, събуди се – извиках, когато влязох.
Погледът ми попадна на мониторите ѝ. Единият показваше същата страница на полицията, която бях разгледала на телефона си този следобед: обявата за наградата за Закария Андрий, Кристалния друид. Другият показваше сателитен изглед на пресечена планинска долина, осеяна с малки червени маркери. Когато се приближих, прочетох етикета на единствения създаден от човека маршрут на картата: Пътека на върха.
Задъхах се безмълвно – и ръката ми полетя към лицето ми, покривайки носа ми. Стаята миришеше на урина. Огледах се, очаквайки да видя бъркотия, причинена от домашен любимец, но Арла нямаше домашни любимци.
Дръпнах се към жената.
– Арла!
Ръката ѝ лежеше на работния плот. Хванах китката ѝ и я разтърсих. Разтърсих рамото ѝ. Дъхът ми премина през гърлото ми, бърз и трескав. Не.
Не, не, не, не.
Хванах я за раменете и я издърпах нагоре. Тя се свлече на стола, ръцете ѝ паднаха от плота, а главата ѝ увисна назад. Стъклените ѝ очи гледаха.
Мъртва. Тя беше мъртва. Арла беше мъртва.
И в мига, в който го осъзнах, ме връхлетя един-единствен, ослепителен, всепоглъщащ порив: ИЗЛИЗАЙ.
Трябваше да изляза. Просто да бутна Арла обратно на бюрото, както я бях намерила, да изляза и да затворя вратата. Да кажа лека нощ на Лейни. Да се прибера вкъщи и да си легна както обикновено. Никой никога нямаше да разбере, че тя не е била жива, когато съм била тук.
Но ако си тръгнех, щях да изглеждам още по-виновна. Кой щеше да повярва, че тя вече е била мъртва, когато съм влязла? Арла е била жива преди четиридесет минути, а сега е мъртва. Моята дума срещу тази на Лейни.
Не можех да си тръгна. Трябваше ли да крещя? Да извикам линейка? Да извикам Лейни на горния етаж сама? Но бях тук твърде дълго. Крясъкът сега щеше да изглежда фалшив. Лейни щеше да се чуди защо съм стояла три минути, преди да разбера, че майка ѝ е мъртва.
Не можеха да ме обвиняват. Арла не е била убита. Нямаше наранявания. Никакви признаци на страдание. Изглеждаше така, сякаш просто се е свлякла на бюрото си и е умряла.
Никой нямаше да повярва, че не съм замесена. Никой не би повярвал на осъден убиец.
Дъхът ми идваше все по-бързо и по-бързо. Бях обречена. Бях прецакана.
По-добре да избягам.
Завъртях се към вратата – точно когато Лейни влезе през нея, а устата ѝ беше намръщена.
– Свършихте ли с говоренето… – Тя се вгледа в майка си, която се беше свлякла на стола, а главата ѝ беше неестествено увиснала. – Мамо?
Писъкът ѝ ме прониза, докато тя се втурна през стаята. Запътих се назад, когато тя зае мястото ми.
– О, Боже мой! Мамо? Мамо? О, Боже мой!
Отстъпих още една крачка назад и заекнах:
– Извикай линейка.
Паникьосани сълзи се стичаха по лицето на Лейни, докато тя бъркаше в телефона си и набираше номера. Слушах я как заеква и хлипа в телефона си.
– Искаш да п-пулси? Да проверя…
Тя почти изпусна телефона си, докато протягаше трепереща ръка към оголеното гърло на Арла. Пръстите ѝ увиснаха, сякаш се страхуваше да докосне тялото. Щом докоснеше кожата на майка си, щеше да усети, че е твърде късно.
Отново се отдръпнах назад.
Замъгленият поглед на Лейни се стрелна към мен. Ръката ѝ се отпусна и телефонът ѝ се строполи на пода.
– Ти – изхърка тя хрипливо. – Ти!
– Не съм…
– Ти я уби! – Изкрещя тя. – Допреди няколко минути беше добре!
Спънах се.
– Не…
– Уби я, защото те е докладвала!
Стаята се завъртя.
– Не съм…
– Ти ни заплаши този следобед!
Не можех да си поема въздух.
– Каза, че ще ни накараш да си платим, ако провалим предсрочното ти освобождаване!
– Аз не съм го направила! – Високият ми глас изпълни стаята. Вбесен. Страшен. На ръба на истерията.
– Ти си убиец! – Изкрещя тя, а очите ѝ бяха изпъкнали. – Ти си психопат убиец!
Думите ѝ ме удариха като удари. Поклатих се. Завъртях се.
– Къде отиваш? Не можеш да избягаш!
През вратата. По коридора.
– С теб е свършено, Сейбър! Този път ще те екзекутират!
Войният ѝ писък ме преследваше надолу по стълбите. Прелетях през къщата и се блъснах във входната врата.
– Рикр!
Крясъкът ми огласи тихата нощ. Тръгнах към пикапа си и отворих вратата. От тъмните дървета се измъкна бял бухал с бързо биещи криле.
„Сабя! Какво става?“
– Влизай!
Той профуча покрай мен, когато скочих зад волана. Пикапа се втурна по дългия път и аз завих към главния път с висока скорост, гумата изскърца. На половината път по Кариерния път мигащи светлини осветиха тротоара. Зад завоя се появи линейка, а сирените засвириха. Стиснах челюстта си и дишах тежко през носа, докато тя минаваше покрай мен.
„Сейбър?“ – Тихо попита Рикр.
Не можех да говоря. Не можех да формулирам достатъчно смислени мисли, за да ги споделя с него. Знаех само, че животът ми, такъв какъвто го познавах, е приключил. Отново. Погледът ми се стрелна към хоризонта.
Майната ѝ на Розовата луна.
Назад към част 10 Напред към част 12
