ГЛАВА 13
Бях се подготвила, но никаква психическа подготовка нямаше да е достатъчна. Най-малкото, когато най-накрая повърнах, това съвпадна с реакцията, която всеки човек би имал, виждайки как демоните живеят в собствения си свят.
Отначало градът ми напомняше на средновековно феодално владение, с имението на владетеля, което се извисяваше над много по-грубите жилища на крепостните селяни. В този случай постройките от вигвами бяха разположени на плътни групи по най-ниската част на хълма. От отворените им върхове се стелеше дим, напомнящ на снимките, които бях виждала за живота на индианците през XVI век.
Изглежда, че в селото на вигвама имаше много малко хора, а тези, покрай които минахме, се обърнаха, когато видяха Ейдриън. Освен това бяха кльощави до степен да изглеждат изтощени, а дрехите им се състоеха от безформени кожени туники, които не можеха да бъдат достатъчно топли при тези мразовити температури.
– Тази зона е за работници, най-ниското ниво на човешките роби – отвърна Ейдриън. – След това са помещенията на надзирателите и на търговците.
Това трябваше да са обикновените, но здрави колиби, които бяха осеяли хълма на около стотина метра по-високо от селото на вигвамите. Сред тесните пътеки между тях бяха разпръснати факли, а вътрешността им светеше от това, което предполагах, че са огнища. Приличаха на древни югозападни къщи пуебло, с добавени кожени капаци, покриващи вратите и прозорците, за да задържат топлината. И отново никой не се опита да ни спре, докато минавахме през тях. Всъщност всеки, покрай когото минавахме, сякаш избягваше да гледа в очите Ейдриън, а той минаваше, сякаш мястото му принадлежи. На практика трябваше да тичам, за да не изоставам, а тъй като хълмът беше стръмен, това си беше истинска тренировка.
След като изминахме около триста метра, стигнахме до сиви каменни порти, които обграждаха това, което очевидно беше епицентърът на града. Факли бяха подредени от външната страна на портите, но аз усещах миризма на гориво и чувах безпогрешното бръмчене на генератори, което обясняваше как този район изглеждаше снабден с електричество. Добавеното осветление улесняваше видимостта и щом видях, се загледах.
Това не беше миниатюрен град, разположен на върха на хълм. Градът беше хълмът. Най-близкото нещо, с което можех да го сравня, беше гаргантюанска пирамида. Основата трябваше да е дълга километър, с дворове, които не можех да видя напълно от по-ниската си гледна точка. Масивни балкони със сложно издълбани каменни колони показваха хората, които се разхождаха вътре в пирамидата, а от едната ѝ страна сякаш се помещаваше огромен стадион.
По-нататък по ъглите бяха издълбани огромни лица. Едното беше на лъв, а другото – на орел, като устата на хищниците беше отворена, сякаш се готвеха да погълнат плячката си. Самият връх на пирамидата пламтеше от толкова много светлина, че изглеждаше сякаш там е кацнала звезда. Не можех обаче да разбера много подробности. Трябваше да е толкова високо, колкото сферата на Емпайър Стейт Билдинг.
Бях толкова замаяна, че не разбрах, че някой се е приближил до нас, докато не чух Ейдриън да говори на онзи поетичен гърлен език. Погледът ми се насочи към лявата му страна, където сега стоеше тъмнокос, мускулест мъж. Не металната броня върху кафявите му камуфлажни дрехи привлече вниманието ми, макар че тази модна грешка никога не бива да се повтаря. Беше лицето на мъжа. Светлината се търкаляше по очите му като преминаване на облаци, а мастиленочерните крила се издигаха и спускаха под скулите му, сякаш имаше татуировка, която можеше магически да се появява и изчезва.
Зяпането ми сякаш го дразнеше, затова погледнах встрани. Той каза нещо рязко на Ейдриън и след това ме хвана за китката достатъчно силно, за да ме посини. Ейдриън се движеше с онази светкавична бързина, като постави Камуфлажника в ключ за глава и ръка, огъната под неправилен ъгъл, преди още да успея да кажа: „Пусни“.
– Казах ти, че отива направо в Майхем – каза Ейдриън, като този път говореше на английски. – И ако още веднъж ме забавиш, ще ти откъсна главата.
Не знаех дали заради опасния тон на Ейдриън, или заради това колко бързо беше счупил ръката на Камуфлажника, но той измърмори нещо, което сигурно беше съгласие. Ейдриън го пусна, усмихна се, сякаш си бяха разменили приятелски поздрав, и после ме повлече наполовина през един от отворите в стената.
След много каменни стъпала стигнахме до долните дворове на пирамидата. На пръв поглед изглеждаше като обикновен уличен пазар. Продавачите предлагаха различни стоки в щандовете си, храната се готвеше на открити скари, а хората се разхождаха наоколо, купувайки или пазарувайки от витрини. Но всеки втори човек имаше странно светло петно над очите си и когато разгледах по-отблизо някои от стоките на продавачите, краката ми рязко спряха да работят.
– Продължавай да се движиш – прошепна Ейдриън, като ме повдигна наполовина, за да не си личи, че шокът ме е замразил там, където стоях.
Принудих внезапно изтръпналите си крайници да продължат да работят. Помогна ми фактът, че Ейдриън ни преведе бързо през пазарната част и влезе в една странична ниша, която имаше отводнителен канал в пода. Въпреки че голямата му фигура блокираше по-голямата част от гледката ми към двора, все още не можех да спра ужасните картини да се повтарят в съзнанието ми.
Наред с няколко части от крави и прасета, продавачите на храна продаваха и части от човешки тела. За клиентите, които искаха по-свежо месо, избраните от тях хора бяха заклани на място.
– Защо? – Задъхах се, без да мога да кажа повече, защото думите не можеха да преминат през жлъчката в гърлото ми.
– Тук няма слънчева светлина. – Въпреки че тонът на Ейдриън беше вещ, в изражението му проблясваше нещо призрачно. – Това означава, че няма трева, зърно, растителност или животни. Миньоните и разглезените човешки любимци получават редовно храна, внесена от другата страна, но робите имат само едно нещо за ядене. Един друг.
Тази жлъч се превърна в повръщане, което не можех да задържа. В същото време се тресях от ярост. Сега вече знаех от какво вероятно са направени и всички кожени дрехи и капаци на вратите.
Ейдриън не ми се подигра за това, че повръщам, нито ми каза да се съвзема. Той задържа косата ми, а другата му ръка се движеше по раменете ми в успокояваща ласка.
– Можем да си тръгнем – каза той ниско. – Кралството няма да отиде никъде. Ще се върнем друг ден, за да го претърсим.
Смехът се носеше от един от балконите на пирамидата, а звукът му беше отвратителен. Никой не биваше да се смее тук. Не биваше да се издава никакъв звук, освен писъци на ужас от това, което се случваше в тази безпросветна яма на злото. Искаше ми се да избягам обратно в моя свят колкото се може по-бързо и никога, никога да не се връщам, но ако го направех, щях да осъдя Жасмин да прекара остатъка от живота си в подобна адска дупка. Предпочитах да умра, отколкото да направя това.
Решителността се смеси с яростта ми и ми помогна да овладея стомаха си. Избърсах устата си с ръкавица и погледнах Ейдриън с поглед, който отразяваше новата твърдост, прокрадваща се в душата ми.
– Заведи ме по-навътре в това място. Няма да си тръгна, докато не проверя всяка проклета стена за това оръжие.
* * *
Научих повече за живота на демоните, отколкото някога съм искал да знам, докато Ейдриън ме водеше през многото нива на пирамидата. Първо, генераторите осигуряваха топлина, както и светлина на масивната структура, така че допълнителните ми дрехи сега бяха преметнати през ръката ми. Второ, вътрешността изглеждаше така, сякаш някой е взел Голямата пирамида в Гиза и я е обзавел с модерни – макар и варварски – удобства.
Голямата част на стадиона беше предназначена за гладиаторски битки до смърт – популярна форма на забавление тук. „Домашните любимци“ – така Ейдриън наричаше хората, които са хванали окото на демоните – живееха над дворовете. Слугите живееха над тях в апартаменти и, разбира се, най-добрите, най-луксозните помещения бяха запазени за свръхестествено садистичните владетели на това царство. Ейдриън каза, че ще избягваме тези места, освен ако не усетя нещо, но досега не бях доловила и намек за нещо свястно в този разкошен, изпълнен с камъни и тухли кошмар.
Разбрах също така как Ейдриън е успял да ме придружи, без да събуди подозрение. От една страна, той говореше езика и всеки светлоок пазач, който ни спираше, използваше само това, за да общува. От друга страна, прикритието на Ейдриън беше, че съм новопристигнал „домашен любимец“ за Майхем. Познавателните погледи, които ми хвърляше, показваха, че който и да е Майхем, той има много „домашни любимци“.
Бях разбрала последния трик на Ейдриън, след като забелязах как бързо всеки човек отвръщаше поглед от него, когато се разминавахме. Единствените други хора, към които се отнасяха така, бяха пазачите, а тъй като не всички се обличаха еднакво, оставаше само едно друго нещо.
– Зак омагьоса очите ти, за да блестят като очите на стражите, нали? – Прошепнах, когато останахме сами на едно от многото стълбища на пирамидата.
Устата му се усмихна едва забележимо.
– Точно така.
– Защо техните го правят? – Също прошепнах, но по-сипкаво. Досега сигурно бях изкачила две мили по стъпалата.
– Част от предимствата на това да си слуга. Наред с увеличената сила и издръжливост, демонските знаци им дават свръхестествената версия на tapetum lucidum. – При вдигнатите ми вежди той добави: – Допълнителният слой тъкан в очите на животните, който им позволява да виждат в тъмното.
Това обясняваше странния блясък, но…
– Ти нямаш това и виждаш толкова добре, колкото и те. – И се движиш по-бързо – добавих мислено.
Не успях да разчета погледа, който ми хвърли.
– Вече ти казах защо.
Точно така, мистериозното му родословие. Може и да ми беше казал някои от причините, но все още не беше разказал „какво“. Колкото повече тайни разкриваше, толкова повече изгарях от желание да узная най-голямата му.
– Това е подаръкът, който продължава да дава рода – казах, като се опитах да не звуча така, сякаш проучвам, което беше така.
Челюстта му се стегна, докато се кълна, че чух хрущял да се пука.
– Бих дал всичко, за да нямам този род. – Сапфирените му очи сякаш горяха, докато ме оглеждаха. – Особено след като те срещнах.
Ако не се намирахме в демонична версия на хотел „Луксор“, щях да поискам да обясни. Откакто пристигнахме, вече ми беше казал повече, отколкото през седмицата преди това, но „лошото време“ не започваше да покрива настоящата ни ситуация.
Разбира се, това означаваше, че ще стане още по-лошо.
Косъмчетата отзад на врата ми се изправиха, преди да я видя. Явно моят „свещен“ сензор можеше да улови и присъствието на чист мрак, защото с един поглед разбрах, че жената, която слизаше по стълбите, е демон.
Не че на челото ѝ беше изписано „Зло!“, нито пък имаше очевидни свръхестествени индикатори като променящите се сенки на Деметриус. Може би това беше начинът, по който се движеше, сякаш всеки мускул мигновено се координираше с останалите, превръщайки походката ѝ в грациозно, хищно плъзгане. Може би това беше косата ѝ, всеки вълнообразен кичур беше или среднощно черен, или с оттенък на изпепелена мед. Бледата ѝ кожа също беше показателна, но лицето ѝ беше това, което затвърди подозренията ми.
Никой не би могъл да бъде толкова невероятно, съвършено красив, освен ако не си е направил пластична операция за милион долара или не е сключил сделка с дявола, а аз залагах на вариант Б.
Дори Ейдриън не можеше да откъсне очи от нея, което ме нарани по начин, който дори не исках да си призная. Да, тя беше прекрасна, но трябваше ли той да спре да върви и да се взира, сякаш е заслепен? Не беше се засегнал достатъчно, за да спре в крачка, когато избиваха хора в дворовете!
Или издадох звук, или мигновената ми враждебност привлече вниманието ѝ, защото тъмните топазови очи се плъзнаха по мен, докато минаваше. Точно както при Деметрий, се преборих с желанието да избърша дрехите си, сякаш погледът ѝ бе оставил осезаема следа там, където бе кацнал. Тя каза нещо на език, който сега определях като демонски, и Ейдриън отговори, като гласът му беше много по-рязък от обикно.
Той дори не можеше да говори точно около Нейната Зла Горещина? тихо изригнах, но когато тя изчезна по стълбището, Ейдриън изпусна въздишка, която почти свали капака на гнева ми.
Той наистина въздъхна след нея. Предполагам, че когато е казал, че мрази демоните, е имал предвид само мъжките или грозните.
– Колко още земя трябва да изминем? – Прошепнах кисело, мразех го и още повече мразех себе си за това, че ме е грижа.
Вниманието му се върна към мен.
– Все още не усещаш нищо?
Само твърдата ти воля за въплъщение на злото.
– Нищо.
– Тогава сме готови. Усетила си гробището на половината разстояние от това, което сме изминали, така че то не трябва да е тук.
Добре, можем да си тръгнем. Но и не достатъчно скоро за моя вкус. Това царство не беше мястото, където беше скрито оръжието, вече сънувах кошмари от ужасите, които бях видяла, а сега исках да ударя единствения си съюзник в лицето. Загубих всичко.
Излязохме от пирамидата без инциденти и аз погледнах надолу, докато излизахме през дворовете. Никой не ни спря пред каменните порти и се движехме из приличащото на пуебло село без нито една дума, изречена в знак на признателност. След като стигнахме ръба на селището с вигвамите обаче, късметът ни се изчерпа.
– Хондалте – заповяда един властен глас.
Ейдриън направи пауза. Аз също се спрях, като направих безизразна маска, въпреки че косъмчетата се изправиха отзад на врата ми. Когато се обърнах, видях, че радарът ми за демони не е бил неизправен. Към нас се приближаваше слаб, русокос мъж, чиито две високи тъмни дъги се издигаха от гърба му.
Не дъги, осъзнах, когато се приближи. Черни крила. Тогава той заговори, като накара стомаха ми да се преобърне от страх.
– Ако тя е нов домашен любимец за мен – каза крилатият непознат на английски – кажете ми, защо тръгвате с нея?
Назад към част 13 Напред към част 15
