18 юли 2020 г.
„Кой си ти?“
ГЛАВА 34
ЕЗМИТА
Музиката кънтеше в ушите ми, докато тичах. Колкото повече дни минаваха и не чувах нищо от Аса, толкова повече бягах. Само това ми пречеше да седя в стаята си и да плача. Бях глупава. Бях спала с едно момче, мислейки, че е нещо специално, но не. Клише, клише, Езмита. Това бях аз. Урок, научен по трудния начин.
Идеята да отида в същия град като него в колежа ме накара да се почувствам зле. Бях планирала колежа си около него още преди да разтворя крака за него. Кое момиче е направило това? Той ме караше да се държа жалко и аз мразех тази себе си. Бях по-силна от начина, по който се държах около него. Аса не ме направи по-добър човек. Около него се превърнах в момиче, което не исках да бъда.
Брет се беше обадил по-рано и аз го оставих на гласовата поща. Да се обърна към него, когато Аса ме игнорираше, също не беше решение. Това ме накара да не се харесвам още повече. Не се нуждаех от мъж, за да оцелея. Защо бях започнала да се държа така, сякаш е така?
Отново още неща, които не харесвах в себе си в момента. Списъкът се разрастваше. Не исках да ходя в Мисисипи, но ако не го направех, единственият ми избор беше да изкарам един семестър или да отида в общинския колеж за един семестър. И двата варианта ме задържаха тук, в Лоутън. Свободата ми беше отложена за още четири месеца.
Вътрешният дебат в главата ми за това погълна мислите ми, докато тичах. Да се откажа от стипендията, за която бях работила усилено, влошаваше положението. Можех да отида на толкова много места. Можех да отида в Калифорния! Или пък не… защото там не изглеждаше скоро да се връщат към занятията. Въпросът беше, че можех да бъда някъде далеч от Лоутън. Някъде, където исках да бъда и което нямаше нищо общо с момче.
Трябваше да има наръчник за тийнейджърки. Може би щях да напиша такъв след колежа. Бях сигурна, че уроците ми не са приключили. Трябваше да се съсредоточа върху бъдещето си. Нямаше повече да си губя времето с връзки.
Защо не бях послушала майка ми, когато ми беше казала:
„Момчетата не те интересуват в момента. Само неприятности са.“
Мъдри думи, които щяха да ми спестят много душевни терзания.
Забавих ход, когато стигнах до къщата, и погледнах към прозореца на спалнята си. Толкова дълго гледах през този прозорец, мечтаейки за деня, в който ще мога да се измъкна от това малко градче. Сега бях толкова близо до това да се измъкна, но щях да остана още малко. Дълбоко в себе си дебатът беше безсмислен. Нямаше да отида в Мисисипи. Не можех да го направя. Дори той никога да не узнаеше, че съм там, и никога да не се виждахме, щях да знам, че съм избрала този колеж заради него. Това винаги щеше да ме притеснява. Исках да избера колеж за себе си.
Спрях пред вратата и се наведох, като сложих ръце на коленете си. Да кажа на родителите си, че вече няма да напускам Лоутън следващия месец след голямото шоу, което бях провела, за да се махна оттук, не звучеше привлекателно. Те бяха подготвили нещата за това, че ще замина. Мама вече беше купила някои предмети, които щяха да ми трябват в стаята ми в общежитието. Беше се поддала и ме подкрепяше, само за да може сега това да и бъде хвърлено обратно в лицето с „Няма значение“.
Вратата на къщата се отвори и аз погледнах нагоре, за да видя майка ми.
– Пощата дойде за теб. Занятията се възобновяват по график. Влез вътре – обяви тя, като размахваше плика в ръката си. Обърна се назад, оставяйки вратата отворена, за да я последвам.
Аз се подчиних и започнах да се подготвям за този разговор.
Последвах я чак до кухнята. Тя пусна плика на масата, след което отиде да вземе нещо от печката.
– Трябва да се тестваш три дни преди да се нанесеш. Прочети го – каза тя, без да се обръща назад, за да ме погледне.
Вдигнах плика, но не ме интересуваше какво пише в него. Бях взела решение. Да последвам Аса Грифит в Мисисипи сега звучеше безумно. Така беше и преди, но едва сега разбрах колко преследващо е това. Той не ме искаше. Е, искаше да прави секс с мен, но освен това не се интересуваше. Беше се опитал да го каже много ясно, като ми казваше как не можем да бъдем изключителни. Как не го е правил. Беше честен. Аз бях тази, която беше с глава в облаците.
– Няма да отида, мамо – казах аз. Приключих с това. Да мисля повече за това и да го отлагам, го правеше още по-сложно.
Тогава тя се завъртя и ме зяпна, сякаш съм си изгубил ума. Всъщност беше точно обратното.
– Какво имаш предвид, че няма да отидеш? – Попита тя, след което продължи да говори на испански в продължение на една минута, преди да размаха ръце в широк жест, за да и обясня.
– Не искам да ходя в Мисисипи. Трябва ми повече време, за да помисля къде искам да отида. Засега ще отида в обществен колеж. Все още има време да се запиша там.
Очите ѝ се свиха.
– Заради това момче ли оставаш тук? – Тя почти изплю думите, сякаш бяха неприятни.
Поклатих глава. В известен смисъл останах тук заради това момче, но не по начина, по който тя имаше предвид.
– Не. Той заминава за колежа след две седмици. Съмнявам се, че ще се връща много, ако изобщо се върне.
Тя поклати глава.
– Не те разбирам. Цялата тази драма да си отидеш, да заминеш, да си сама, а сега искаш да останеш. – Тогава тя се обърна обратно към фурната и извади това, което беше приготвила. – Добре. Остани, отиди на място и работи тук.
– Само за този семестър, мамо – казах, когато осъзнах, че гласът ѝ звучи почти доволно. Не исках да решат, че оставам тук за постоянно.
Тя издаде звук на потвърждение, но аз се опасявах, че скоро може да ми се наложи да водя нова битка. Отказът ми от напускане не означаваше, че никога няма да си тръгна.
– Иди и кажи на баща си, че обядът е готов. Той е в склада. След това излез отпред, за да може сестра ти да отиде да довърши задължителното си четиво.
– Да, мамо – отговорих и излязох от стаята.
Тя беше приела това твърде добре. Нямаше да започна да се тревожа за това сега. Имах нужда да си почина от постоянното премисляне на нещата отново и отново. Бях твърде млада, за да се изтощавам толкова психически.
Складът не беше огромен, но в него имаше много неща. Кашони, подредени високо във всеки коридор. Не исках да претърсвам всеки един от тях. Вместо това извиках: „Татко!“, след като влязох вътре.
Иззад първия ред кутии с чипс се появи движение, а след това се появи и един човек. Човек, когото никога не бях срещала или виждала тук преди.
– Кой си ти? – Попитах.
Той свъси една вежда.
– Коя си ти? – Отвърна ми той.
Сложих ръце на хълбоците си и го погледнах.
– Това не е твоя работа. Кой сте вие и защо сте в склада ни?
Заплашителният ми тон не помогна на нещата. Той се огледа наоколо, сякаш не беше сигурен защо е тук, но това не го притесняваше.
– Значи това е вашият склад? Никога преди не съм ви виждал тук, така че не знаех, че принадлежи на вас. Може би ако ми кажете коя сте, тогава ще мога да ви помогна.
Той беше арогантен. Вече го мразех.
– Аз съм Езмита Рамос и търся баща си. Не ти е мястото тук.
Той се намръщи към мен.
– Наистина? Е, шефът ми каза да подредя чипса и да извадя датирани кутии. Ще трябва да му кажа, че си казала, че не ми е мястото тук.
Какво?
– Къде е г-н Дарън? – Поисках.
– Кой? – Попита той.
Тогава посочих към него, хващайки го в лъжа.
– Ха! Лъжеш. Господин Дарън отговаря за склада в магазина. Той ще е вашият шеф. Трябва да напуснете.
– Езмита – каза баща ми, когато влезе в склада от вратата, която водеше към магазина. – Защо не си отпред?
Погледнах от непознатия към татко, а той изобщо не изглеждаше притеснен от присъствието на човека.
– Трябва да ти кажа, че обядът е готов, и след това се отправям към предния етаж – обясних аз. После започнах да посочвам момчето, когато татко най-сетне го погледна.
– Малекон, имаме разлив на четвърта пътека. Почисти го – каза той, после се върна към мен и каза: – Отиди отпред.
Малекон ме погледна и се усмихна.
Мислеше, че е сладък. Можеше да се види в глупавата му усмивка. Може би беше симпатичен, но външната красота стигаше само дотам. Правеше всичко, което можеше, само и само да ме подразни. Аз не бях направила нищо, за да го помоля за това. Винаги ли момчетата щяха да са толкова объркващи?