Глава 27
Когато Менчерес каза, че неговите „хора“ работят по дисковете, които бяхме донесли от комплекса на Мадиган, предположих, че има предвид вампири. Когато го последвахме в стаята, която беше превърнал в рай за любителите на техниката, чернокосото момче, което се въртеше пред компютъра му, беше човек. И изглеждаше на около седемнайсет години.
– Аз съм ше-то – каза тийнейджърът с певчески глас. После се извърна и се усмихна на почти петхилядолетния египетски вампир.
– Кой е гадняр, М?
Далеч от това да се обиди, Менчерес се приближи и безупречно изпълни ръкостискане в уличен стил, допълнено с пляскане с пръсти, удари с юмруци и висок финал.
– Ти си гадняр – тържествено се съгласи той.
Не можех повече да мълча.
– Използвал си тийнейджър, за да спасиш достатъчно чувствителна информация, за да предизвикаш световна война?
Менчерес ме погледна толерантно.
– Повечето вампири възприемат технологиите по-бавно от средностатистическия пенсионер. Тай е лоялен и пише кодове още преди ти да се научиш да пишеш текст.
Момчето ми се усмихна.
– Не се притеснявай, захарче, аз знам как да си мълча. Освен това М е една от основните ми задачи.
Боунс вдигна вежди при коментара за „захарчето“, но не каза нищо.
– Добре, Тай, покажи ни какво имаш.
Сякаш превключвател беше превключил, тийнейджърът стана изцяло делови.
– Трябваше да сглобя това, защото дисковете бяха толкова изгорели, че файловете бяха фрагментирани. След това пресях това, което М. каза, че не ти трябва, като например резултатите от генома и дневниците на експериментите. Много от тях…
– Непокътнати? – Прекъснах го. Те може и да не ни помогнат да намерим поддръжника на Мадиган, но биха могли да са полезни за информация за Кейти.
Едно похъркване.
– Сега са. Както и да е, към добрите неща. Сигурно са имали камери, разположени из цялата стая, в която се е биела, защото в този файл – пръстите му прелетяха по клавиатурата – има най-добрите снимки на твоята малка Годзила в действие.
Компютърният екран се изпълни с изкривено изображение, сякаш видеото беше прекарано през унищожител, а след това залепено обратно. Все пак Кейти беше лесна за забелязване. Тя беше детето с дългата до раменете червеникавокафява коса, изправено пред възрастен мъж, който беше насочил пистолет към нея.
-. … ис… да… за…“ – прозвуча на неразбираеми запъвания.
– Качеството на звука се разваля, но ако четеш по устните му, той казва, че не иска да я застреля – каза Тай.
От видеото се разнесе още звук, после се появи размазано действие. Ако не бях вампир, щях да имам нужда от забавен кадър, за да видя как Кейти се хвърля напред, избягвайки куршума, който мъжът изстреля, преди да подсече краката му изпод него и да забие лакътя си в гърлото му.
– Това и беше казано, да го неутрализира – добави мрачно Тай.
Знаех, че е убивала хора, но да знаеш и да виждаш бяха две различни неща. Не се бе поколебала нито за секунда и нищо не се промени в изражението на малкото момиче, когато скочи и застана нащрек, невъзмутимо към тялото, което се гърчеше в предсмъртните си гърчове до краката и. Това, че едно дете проявява такава безпристрастност, докато погубва живот, ме смрази до дъното на душата ми. Изглеждаше, че тя не осъзнава какво е направила.
Но от друга страна, как би могла? Единственото, което получи в отговор, бяха няколко кратки думи на похвала от Мадиган за бързината и. Той също беше във видеото, наблюдавайки Кейти иззад стъклена стена. Да гледам беше всичко, което можех да направя, за да не ударя по екрана, когато изкривяването се проясни достатъчно, за да видя самодоволното му изражение.
Възможно ли беше Кейти да се откаже от всяко насилствено, безсъвестно поведение, на което я беше научил Мадиган? Дори и да беше възможно, можеше ли да е прекалено твърдо навита да използва способностите си, за да ги потисне, като винаги се преструва на човек, както щеше да се наложи, ако искахме да я скрием на сигурно място? В края на краищата, освен ако не е била затворена в килия през целия си живот, Кейти щеше да излезе на публично място в някакъв момент. Една проява на свръхчовешка сила или скорост пред неподходящ човек и концертът щеше да приключи.
На екрана Мадиган усвободи Кейти. Една скрита врата се отвори и момиченцето изчезна през нея. Тя не хвърли и един поглед назад към тялото зад себе си. Толкова бях смазана от шансовете да превърна Кейти в донякъде нормално момиченце, че ми трябваше секунда, за да потъна в коментара на Тай:
– Този старец може да е този, когото търсиш.
Някой друг се появи зад стъклената стена, където Мадиган беше наблюдавал Кейти. Отначало успях да различа само един петдесетгодишен мъж – предполагам, че беше стар за тийнейджър – със смолисто черна коса, който беше висок колкото Мадиган, макар и с по-едро телосложение. Боунс издаде съскане, когато размазаните образи се разчистиха и лицето му стана отчетливо. Задъхах се, разпознавайки го. Тай се усмихна.
– Както си мислех. Виждал съм го по телевизията преди.
Както и по-голямата част от Америка. Ричард Трейв беше бивш началник на канцеларията на Белия дом и настоящ политически съветник. По време на последните президентски избори не можеше да превключиш каналите, без да попаднеш на него, но имаше само една причина, за която се сещах, защо би бил в тайно подземно съоръжение и би наблюдавал как се обучава генетично създадено тривидово дете. Той е бил поддръжник на Мадиган в сянка.
Съмнявахме се, че има някой над Трейв, макар че за да се увери, Денис се преобрази в негово копие и влезе в килията на Мадиган. Както и при Дон, Мадиган го разпозна веднага и изглеждаше доволен да говори с него. След няколко часа, в които се говореха предимно глупости, измъкнахме достатъчно любопитни факти, за да се убедим, че вината е на Ричард Трейв. Той е бил на поста си, когато е започнала операцията на Дон, и макар че оттогава е напуснал правителството, широко се смяташе, че е силата, която стои зад няколко настоящи сенатори и поне един бивш президент. Освен това беше достатъчно богат, за да финансира операциите на Мадиган сам, ако не искаше да управлява разходите чрез марионетен политик.
След известно ровене Тай откри, че този уикенд Трейв ще бъде в Ню Йорк на вечеря за набиране на политически средства. Не знаехме къде ще бъде след това, което означаваше, че трябва да изберем дали да преследваме него, или Кейти. Трейв спечели, тъй като вече имахме двама вампири и един призрак, които следяха Кейти. Изпратихме на Иън информацията, която Тими беше предал за потенциалното и местоположение, след което внесохме астрономическа сума пари, за да получим резервации за вечерята за набиране на средства. Накрая отидохме да пазаруваме.
При петнайсет хиляди долара за чиния не можехме да се появим с дънки и тениски.
Два дни по-късно се настанихме в „Уолдорф Астория“ на Парк Авеню. Точно в 19:00 ч. на следващата вечер застанахме на опашка, за да влезем в Голямата бална зала. Сигурността беше затегната, тъй като се очакваха повече от няколко видни политически фигури. Това не беше проблем; Боунс имаше няколко псевдонима, които от десетилетия бяха граждани, спазващи закона. Достатъчно беше Тай да хакне няколко бази данни, за да актуализира снимките, след това да накара доверен фалшификатор да отпечата документите и воала.
– Господин и госпожа Чарлз Тинсдейл – заяви Боунс на агента от Сикрет сървис, който проверяваше присъстващите на вечерята. След това подаде поканата и портфейла си, новата шофьорска книжка беше обърната навън. След като те бяха проверени, той премина през металния детектор, като зелената светлина означаваше, че няма оръжие у себе си.
Бях изненадана, че не се наложи да махна разкошното диамантено колие и обеци, които Кира ми беше дала назаем, нито сватбения си пръстен, преди да мина през тази машина. Друг агент от Сикрет сървис обаче ме накара да изпразня малката си чанта, като откри червило, пресована пудра и мобилния ми телефон. Усмихнах се, когато приех чантата обратно от него, преди да свържа ръката си с тази на Боунс.
Разбира се, бяхме тук, за да убием някого, но нямаше да го правим явно.
След това се отправихме към основния етаж на Голямата бална зала. Екстравагантната зала на три нива в бяло и златисто се къпеше в меко синьо сияние, което бавно преминаваше в лилаво, оранжево, а после в розово, докато си проправяхме път покрай богато украсените маси. Високи стойки със свещи и рози се редуваха между тях, а формата им ми напомняше за легендарните дървета Труфула на д-р Сюс. Цветята и полилеите отразяваха различните нюанси на непрекъснато сменящите се светлини, добавяйки красиво сияние към и без това елегантната обстановка.
Разминахме се с няколко сенатори и конгресмени, които разпознах от C-Span, но освен учтиво кимване и усмивка, не им обърнах внимание. Опитах се също така да се вслушам в мислите им, тъй като подобряването на положението на избирателите им не беше на първо място в съзнанието им. Това, което се изплъзваше покрай бариерите ми, бяха различни вариации на същата тема „Кой си ти и какво можеш да направиш за мен?“, с примеси на завист, омраза и похот.
Вместо това, докато не се появи Трейв, предпочетох да се съсредоточа върху съпруга си. Костюмът на Боунс беше черен като въглен, а плътно подстриганата му къдрава коса беше възвърнала естествения си тъмнокафяв оттенък. Радвах се, че се е отървал от онзи бял шок; той ми навяваше твърде много лоши спомени. Вместо да е чисто избръснат, той беше оставил тънък слой набола брада да засенчи брадичката и челюстта му, придавайки суров ръб на перфектно изсечените му черти. Можеше никой да не знае кой е, но най-големият му недостатък беше, че не беше незабравим, щом го видиш.
Като символична маскировка бях боядисала косата си, като избрах черно в чест на тъмните си намерения. Беше вдигната на сложен възел, за който стилистът в този хотел се бе погрижил в продължение на час. Сини контактни лещи прикриваха сивите ми очи, а роклята ми беше бледо розова, а подложката и покриващата я дантела бяха само с няколко нюанса по-розови от бледата ми кожа. Бледият цвят не съответстваше на настроението ми, но се опитвах да се слея с обстановката, а не да изпъкна, като носех червено, което крещеше ще те убия.
Сервитьорите разнасяха вино, шампанско и изискани предястия. Вечерята беше чак след час, а Трейв все още не се беше появил, така че с Боунс отпивахме шампанско, докато разговаряхме с всеки, който се приближеше към нас, представяйки се за богата двойка, преселила се от Лондон. Никой не попита защо само Боунс имаше английски акцент. Всъщност почти не ме заговаряха, освен че ми правеха комплименти за външния вид. Феминизмът ми беше възмутен, а практичността ми – благодарна. Беше трудно да виждам в празните мисли заплаха. Планът ни беше да се смесим с Ричард Трейв, щом пристигне, да го вкараме в една от частните ниши, да го накараме да ни каже дали има някакви други тайни съоръжения, а след това да накараме Боунс да го стисне телекинетично за сърцето, докато не падне. Без шум, без суета, а аутопсията щеше да покаже обикновен сърдечен арест. Случва се всеки ден, няма какво да се види тук, хора.
Проблемът беше, че се оказа, че в Трейв има нещо повече, отколкото разкриваше видеото.
Докато балната зала се пълнеше със стотици гости, парфюмите, одеколоните и афтършейвовете се наслагваха с миризмата на храна, телесна миризма, алкохол и дим от тези, които си угаждаха. Резултатът беше химически рог на изобилието, който стана толкова гъст, че не забелязах веднага другата миризма.
Боунс го направи. Цялото му тяло се напрегна точно преди аурата му да се затвори с достатъчна сила, за да ме изхвърли от емоциите си.
– Какво става? – Прошепнах.
Отговорът му беше нисък, резонен и изпълнен с ледена омраза.
– Демон.
Когато проследих погледа на Боунс, песимизмът ми не се изненада, че той свършваше в Ричард Трейв. Онази позната, отвратителна вълна от сяра проникна през другите аромати, когато излъсканият възрастен мъж с вид на Джак Кенеди започна да се разхожда в нашата посока. Хората около Трейв сякаш не осъзнаваха миризмата, която се излъчваше от него, а той сигурно беше скрил под контактни лещи червените точици в погледа си.
Част от мен се забавляваше дивашки, че един демон е успявал да заблуди Мадиган, че е човек през цялото време, но останалата част се чудеше какво, по дяволите, ще правим. Демоните не можеха да бъдат хипнотизирани, а аз все още не бях срещала такъв, който да се съгласи да дойде тихо.
Трейв пръв забеляза тялото ми. Очите му се задържаха върху него, сякаш роклята ми изведнъж беше станала прозрачна. Когато най-накрая пренесе погледа си към лицето ми и видя, че това, което прави, не е останало незабелязано, той се усмихна по очарователно рогатия начин, от рода на „хванахте ме“.
След това усмивката му избледня, докато се взираше в мен. Очите му се свиха и той изрече една дума, която не трябваше да чувам, за да разбера, че ме е разпознал.
Крауфийлд.
Толкова за това, че съм го направила по незабележим начин.
Назад към част 28 Напред към част 30
