ДАРИУС
Отворих уста, всички неща, които исках да кажа на Рокси, се изсипаха на езика ми, когато настъпи тишина, отбелязваща края на песента и края на времето, което бяхме откраднали твърде скоро.
Но преди да успея да изрека и една дума, в цялата завеса избухна сблъсък на сила, оглушителен бум накара основите на Вечния дворец да се разклатят под нас, а Рокси се спъна с крачка назад.
Хванах ръката ѝ, болката от раздялата ни се надигна в мен, докато се опитвах да уловя всичко в начина, по който изглеждаше и се чувстваше, искайки да запазя всеки миг с нея в сърцето си за безкрайното време, което щеше да последва без нея.
Хватката ми се затегна, когато някаква сила започна да я притиска, невъзможна сила, която се опитваше да я върне обратно по пътя, по който беше дошла, обратно в света без мен.
– Не – изпъшка Рокси, а пръстите ѝ се сключиха здраво около моите.
Светът трепна и се замъгли, ръката ми изгуби субстанция, преди да се материализира отново, а хватката ми отново се заздрави.
– Ще те чакам – заклех се пред нея, виждайки паниката в очите ѝ, и исках да я успокоя по какъвто и да е начин. – Точно тук. Ще те чакам толкова дълго, колкото е необходимо. И ще бдя над теб, Рокси. Ще бъда там, въпреки че няма да ме виждаш. Никога няма да те напусна истински. Кълна се в това. Ще те чакам, дори ако вечността ме подмине, докато го правя. Никога няма да те оставя.
– Това не е достатъчно – изхлипа тя, сълзите позлатиха тези яркозелени очи, болката ѝ отразяваше моята собствена. – Няма да си тръгна без теб.
Исках да се задържа, исках да се предам и да тръгна с нея, исках толкова много с нея, за което не можехме да претендираме, и нямах представа как да я пусна сега, когато тя беше тук.
Стените се пропукаха с пукнатини, докато тя отказваше да си тръгне, а аз също се борех да се задържа, без да знам докъде може да доведе това, но знаейки, че не мога просто да я пусна.
– Рокси – започнах аз. – Трябва да намериш камъните на гилдията и да реформираш зодиакалната гилдия. Майка ти и Азриел са видели обрат в хода на тази война, ако успееш да го направиш. Три от тях са скрити в музикални кутии… – думите ми секнаха, когато осъзнах, че тя не ме чува, Воалът се мяташе толкова бясно, че крадеше думите ми, задържайки от нея информацията, от която толкова отчаяно се нуждаеше. Опитах се да извикам името ѝ, но тя не се опитваше да ме слуша, фокусът ѝ се беше преместил нататък и тя извади от бедрото си кинжал от слънчева стомана, който изпрати в душата ми тръпка на пълен ужас.
Това острие беше нещото, което открадна живота ми от мен, кинжалът, който прониза сърцето ми и ме откъсна от нея веднъж завинаги, като се увери, че тялото ми не може да се излекува.
– Недей! – Изръмжах, докато разглеждах острието и намерението в дивите ѝ зелени очи. Тя щеше да сложи край на всичко, да се жертва, за да остане с мен, и независимо колко силно най-егоистичните части от мен копнееха за това, не можех да го допусна. Тя имаше твърде много неща, за които да живее, твърде много неща, които да постигне.
Хватката ѝ върху ръката ми отново стана неосезаема, но тя отказа да я пусне, вместо това се вкопчи в онази нишка, която свързваше душите ни, онази неразрушима връзка между нас, която нищо не можеше да разкъса.
Небето отвъд прозорците проблясваше в лилаво и оранжево, буря от чиста магия, която се блъскаше в границите на Завесата, тъй като нейното присъствие тук заплашваше стабилността на всичко това.
В далечината се чуваше сблъсък на остриета и рев на издигнати гласове, което ми даваше да разбера, че хората, които обичахме, се сражаваха, като ни купуваха този миг, задържайки мъртвите, които се втурваха към пролуката, която тя беше разкъсала във Воала. Те не можеха да преминат обратно в живота, не наистина, но каквото и да преминеше, можеше да предизвика непознат хаос, а ние не можехме да рискуваме това да се случи, независимо колко изкушаващ можеше да бъде зовът на живота.
– Не ме пускай – изръмжа Рокси.
Примигнах от суровата сила в гласа ѝ. Осъзнах, че ме е обзело осъзнаване, докато гледах тази тъмна богиня, която ми се беше отдала. Тя не се беше поддала на смъртта. Не, тя казваше на съдбата да се шиба отново и отново. И ако имаше някакъв шанс да успее да го направи, то аз бях точно там с нея, за да се кача.
Кимнах в знак на съгласие, без дори да разбирам напълно какво прави. Но познавах жена си. Знаех, че няма сили да се откаже, и с проблясък на отчаяна надежда разбрах, че и този път няма да се предаде.
– Ще се бориш с това – нареди ми тя. – Ще се бориш с всичко, което имаш, и ако цената на тази борба е краят и на двама ни, тогава с удоволствие ще приема това пред смъртта или живота без теб.
Челюстта ми се закова, докато възприемах заповедта ѝ, а клетвата, която току-що ѝ бях дал, пееше в душата ми. Аз бях нейното създание, на което тя можеше да заповядва във всяко отношение, и ако това беше, което моята кралица изискваше от мен, тогава тя щеше да го получи.
– Ще ти дам всичко, което имам – заклех се аз.
Пръстите ми стиснаха нейните достатъчно здраво, за да се посинят, а пълната мощ на магията ми се надигаше в мен, докато от гърдите ми не се изтръгна рев, достатъчно силен, за да разтърси звездите в небето, и моят дракон се изтръгна от плътта ми, като се освободи от мен с нокти и се пресегна да прокара път около нас с огромните си криле.
Рокси се задъха и погледна между мен и звяра, като се вгледа в лудостта да ни вижда като две отделни същества.
Тя избухна в пламъци, бронзовите криле се откъснаха от гърба ѝ, след което удариха веднъж и излетяха, оставяйки тялото си на фея като птица от пламък и ярост, която се втурна да се присъедини към Дракона.
Бяхме заобиколени от нашите зверове, съществата, които живееха заедно с душите ни, се бореха със законите на магията вместо нас, докато ние стояхме между тях в кълбо от мощна сила, ръцете ни все още заключени в едно, докато див вятър разкъсваше дрехите и косите ни, почти ни събаряше от краката.
Покривът на Вечния дворец се разцепи над главите ни, преди да се откъсне, сякаш беше хванат в юмрука на гигант, и ние погледнахме нагоре към злобните звезди, а те ни отвърнаха с всемогъщата си сила, която ни обливаше, обещавайки гнева си, ако Рокси не спре.
Тя им се усмихна, една дива, красива усмивка, която открадна дъха от дробовете ми. Тя разряза ръката си, а от раната се разля кръвта на истински крал.
Рокси се протегна към мен, стисна с юмрук ризата ми точно над мястото, където трябваше да е сърцето ми, и разкъса плата, за да разкрие мастилената кожа там.
– Рокси – изръмжах аз и хванах китката ѝ, когато тя вдигна два окървавени пръста, като страхът ми за нея надделя над нуждата да позволя това да продължи. Трябваше да знам каква цена плаща тя, за да се случи това, каква е цената на тази велика и ужасна магия. – Какво ще ти струва това?
– Нищо не е по-скъпо от загубата на теб – отговори тя, докато светът съскаше, а киселият шепот на звездите се приближаваше към нас.
Крадец на живот.
Изкривяване на съдбата.
Пази се от цената.
Отклони се от този път.
Спри, преди да нарушиш баланса на везните.
Неговото издигане ще има цена.
– Не ми пука – изръмжа тя и истинността на думите ѝ ги накара да замлъкнат мигновено.
Сега вече нямаше как да я отрече.
Отпуснах китката ѝ и тя се хвърли в тъмната сила на етера, като го призова от самата земя, въздуха, пламъците, далечния дъжд, всичко това се стече към нея и откликна на призива ѝ, без сред него да има и намек за звездна светлина.
Тази магия я изпълни, накара кожата ѝ да заблести от нея, а по крайниците ѝ да се разпръснат искри от сила.
Рокси я пусна като камшик, замахна с него към небето далеч над себе си и удари самите звезди с многоока атака.
Те изкрещяха, когато етерът се вряза в тях, а тя се усмихна мрачно, най-накрая успяла да изпълни проклятието, което бе заклела срещу тях.
Нокти от етер се врязаха в силата им и с прилив на воля тя открадна частица магия от всяка една от тях. Взе онова, което те отказваха да дадат доброволно, и не обръщаше внимание на ужасените им писъци, които разлюляваха небето, докато изкривяваше волята им към своята и ги принуждаваше да подхранват магията ѝ.
Краката на Рокси се подкосиха, но аз я хванах и я държах изправена, за да може да продължи, за да може да отмъсти за това, което и се полагаше, и да си върне това, което и принадлежеше по право.
Рокси съскаше от болка, когато започна да рисува руна върху мястото, където трябваше да бъде сърцето ми, но не забави ход.
– Душата ми е негова – каза тя, а думите ѝ бяха изпълнени с магия, тъй като декларацията се превърна в неоспорима истина, сякаш беше вписана в тъканта на света, както всеки друг природен закон. – Сърцето ми е негово.
Задъхах се, когато усетих тежестта на нейната сила да се разбива в мен, а коленете ми почти се подкосиха. Залитнах към нея, но тя беше там, чакаше да ме хване и аз също я хванах, като и двамата се държахме за другия. Притиснах лицето ѝ между ръцете си, челото ми се притисна към нейното и се държахме един друг като съвпадащи каменни стълбове, всеки от които не можеше да падне, докато имаше другия, по-силни заедно.
– Нека бият като едно – изрече тя, силата почти беше твърде голяма, за да я понесе тялото ѝ, но аз затегнах хватката си върху нея, давайки назаем силата, която имах. – Нека бъдат едно – поиска тя, рисувайки още една линия върху кожата ми, руната, която не приличаше на никоя друга, която някога бях виждал или изучавал, силата ѝ се впиваше в плътта ми и потъваше в същността ми.
– Моят живот е свързан с неговия. Неговата смърт е свързана с моята. Едно сърце…. – Издиша тежко Рокси, краката ѝ се подкосиха и нищо освен хватката ми върху нея не ме държеше изправен. Нямаше да я оставя да падне; нямаше да я оставя да се провали, след като е стигнала толкова далеч. – Един живот… Един път. Заедно – изсъска тя, с един удар на пръста си завърши руната и от устните и се изтръгна писък на невъобразима болка, когато я завърши.
– Не! – Изръмжах, погледът ми падна от лицето ѝ, откривайки стоманеното острие, което сега пронизваше гърдите ѝ. То отразяваше раната, която ме бе изтръгнала от живота, а ехото от агонията ѝ отекна в гърдите ми в отговор на това, което тя изпитваше.
Очите ѝ се затвориха, надеждата ме изостави, докато я привличах в обятията си, ревът изгаряше гърлото ми, цялата ни обединена магия се мяташе и извиваше, изисквайки заклинанието, което тя беше направила, да се задейства.
Очите на Рокси се отвориха и срещнаха ужасения ми поглед, но тя поклати глава в знак на отрицание.
Тя не ни беше свързала със смъртта. Беше ни свързала в живота и звездите просто се опитваха да и откажат.
Силата избухна от нея, рикошира в самото небе, времето се изкриви и се промени около нас, докато тя отново отказваше призива им, отказваше им, както го правеше вече толкова дълго време, отказваше им дори в смъртта.
С тази експлозия на сила те отстъпиха назад, а стоманеното острие на слънцето вече не пронизваше сърцето ѝ, а беше здраво стиснато в юмрука ѝ.
Рокси призова силата на своя Феникс към юмрука си и острието се разтопи, а на пода между нас се изсипа локва сребро, докато то се унищожаваше и силата на нашето свързване потъваше.
Рокси хвана предмишниците ми, където все още я държах, и срещна очите ми, когато в гърдите ми започна да се разнася най-удивителният удар. Едно сърце. Нейното и моето. Свързани в безкраен ритъм едно с друго, биещи отново, неподвластни на смъртта.
– Има само той – закле се тя и с тази клетва силата ѝ се пречупи, разбивайки се от нея, през мен и в самото сърце на самата смърт. Тя затегна хватката си върху мен и ме изтръгна обратно към пламтящата светлина на царството на живите.
Погледнах мъртвите, които се бореха да ни дадат този шанс, докато тичахме покрай тях, а Хамиш махаше диво с викове:
– Талихо, сине мой! Дай на този подъл драгун какво да прави!
Хидрата на Хейл изрева, към която се присъедини свирепият рев на дракона на Радклиф, а зверовете изпяха прощалното си слово за моето собствено златно влечуго, преди да се сблъска с мен и да потъне обратно в съществото ми, където му беше мястото.
– Издигнете гилдията на зодиите! – Извика Азриел.
– Съдбата се променя. Дъщерите ми могат да се издигнат, Дариус. Кажи им това – кажи им, че чакаме техния зов при последната порта и дори адът ще се преклони пред гласа на истинските кралици! – Обади се Мериса.
Времето сякаш се забави, докато минавах последно покрай майка си – ръката ѝ се протягаше, за да вземе моята, а очите ѝ блестяха от сълзи на гордост, любов и щастие.
– Живей дълго, живей добре и обичай силно, смело момче. Ще бдя над вас двамата във всеки следващ ден.
– Обичам те – извиках аз. – Толкова съжалявам за всичко, което сме пропуснали. Обичам те, мамо. Обичам те…
Завесата се счупи между нас, когато единствената истинска любов на живота ми ни хвърли обратно в земята на живите и аз се блъснах в запазеното в лед тяло, а сърцето, което никога не трябваше да може да бие отново, оживя отново, туптейки в мелодията на собствената любов на жена ми.
Засмуках рязко дъх, когато огънят в сърцевината ми ме нагорещи докрай, ледът се разтопи и разкри живописния ръб на планината, където се родих отново за живот. Оставих този дъх да се търкулне в мен, докато се взирах в тъмното небе, зимното слънцестоене, което приключваше над мен, и всички звезди, които се оглеждаха с яростни, отмъстителни погледи.
На устните ми се появи бавна усмивка, докато се взирах право в тях, а бушуващата в сърцето ми непокорност беше изцяло за тях. Ако искаха да се бият, можеха да го направят, защото аз току-що си бях върнал съдбата от лапите им и нямаше да се откажа от нея за нищо на света.
Назад към част 43 Напред към част 45