* * *
Четвърт час по-късно мис Анабел Вайърти, придружена от своя коняр, един трансформиращ от Имперската гвардия, и вярната си икономка, напусна имението Арнел. Тя беше следвана от няколко души, както по-късно щеше да ме информира генерал ОрКолин, но аз успях да наблюдавам само един.
– Лола, имам нужда от цветя. – каза старата лейди Арнел, която имаше сили да стане от леглото и да погледне „моето отстъпление“.
Мисис МакАвърт, която стоеше на бюрото на личния секретар, ми хвърли предупредителен поглед – тя беше единствената, която беше научила за истинската ми самоличност. За всички останали мис Анабел Вайърти беше напуснала имението, използвайки връзките си сред имперските трансформиращи. Благодарение на безценното съдействие на самата мисис МакАвърт, професор Наруа вече пътуваше към истинската Лола Стоун, настанена в една от евтините частни гостилници в покрайнините на града. С малко магия мис Лола Стоун в моя образ щеше да бъде преместена в манастира „Сейнт Мартин“, под грижите на сестра Мариса, и щеше да „работи с архивите“.
Този театър на абсурда поне ще ми осигури един ден, най-много да ми позволи да разбера защо за лейди Арнел е било толкова важно да елиминира внука си чрез мен. И така, сега, следвайки с цялото си внимание и старание инструкциите на мисис МакАвърт, която беше изключително развълнувана от нашия маскарад, аз набързо взех един плик от лявата купчина и един бял лист с аромат на ванилия от дясното чекмедже на бюрото.
– До мистър Кейдън, улица „Елсън Гардънс“. – продиктува лейди Арнел, наблюдавайки „моето“ заминаване през много сложния си лорнет за откриване на кръв – Странното е, че си мислех, че е по-възрастна.
– Кой? – попита напрегнато мисис МакАвърт.
– Онази нахална мисис Макстън. – обясни драконицата – Признавам, че тя е доста плашеща личност. Чудно е, че Стантън я търпи толкова години.
Икономката на Арнел остана безмълвна, без да коментира заключението. Старата дама обаче изобщо не забеляза мълчанието и протегна ръка с почти змийско съскане:
– Бягай-бягай-бягай, мишко…
– Мишка? – отново се намеси мисис МакАвърт.
– О, да, една глупава, много глупава мишка, която толкова лесно се хваща в капана…
Икономката, сдържайки конвулсивна въздишка, отново ме погледна. Написах адреса послушно, поставих листа пред себе си и застанах неподвижно, като държах писалката на ръба на мастилницата, за да не правя петна по хартията. Бях спокойна както винаги, но нервното напрежение на мисис МакАвърт нарастваше.
– Моля за извинение, лейди Арнел, но ми се стори, че след случилото се би трябвало да сте благодарна поне на мис Вайърти, за… – тя се поколеба.
Спря се под погледа на лейди Арнел. Едва се сдържах да не потръпна, когато драконицата се обърна към нас със светкавично, хищно движение. Главата ѝ беше неестествено завъртяна, а човешкият врат едва ли би издържал на такова нещо, така че изглеждаше плашещо, а тъмните ѝ очи блестяха с матова, опасна светлина, но гласът ѝ беше много по-страшен.
– Мисис МакАвърт, – изсъска адското създание – вие не виждате по-далеч от собствения си нос! Защо трябва да съм благодарна на тази незначителна издънка?
Продължих да чакам лейди да продиктува писмо на мистър Кейдън, но нервите на мисис МакАвърт изведнъж се сринаха:
– Защо?! – възкликна тя – Тя е спасила внучката ви! Тя спаси внука ви! Тя ви спаси! Мисля, че това са поне три причини само за благодарност!
Но целият този емоционален изблик беше напразен, лейди Арнел само се усмихна и отговори подигравателно:
– Тя съсипва това, към което пътуваме вече повече от двеста години. Мога ли да ѝ бъда благодарна за това? Не, изобщо не. По никакъв начин!
Е, не чух нищо ново. Но това съм аз, а мисис МакАвърт, изглежда, окончателно си е изпуснала нервите:
– Четиристотин съсипани живота! Вие ли сте били това? – възкликна тя гневно.
– Защо четиристотин? – запита меланхолично лейди Арнел – Триста деветдесет и девет, четиристотната в този момент тича стремглаво към гибелта си. Бягай, бягай, бягай, мишко…
Мишок, не мишка.
И аз ще съчувствам на онези, които биха рискували да нападнат боен маг, особено като се има предвид, че той е маг от старата школа на всичкото отгоре. Това, което ме изненада обаче, беше, че аз по никакъв начин не бях човек с драконова кръв, а всички убити бяха поне отчасти с драконова кръв.
– Лейди Арнел, аз… аз… – мисис МакАвърт се мъчеше да се сдържи да не използва нецензурни думи.
– Ще отидете и ще се погрижите прислужниците да ми постелят. – каза лейди Арнел.
И икономката бе принудена да се подчини.
Изчаках безстрастно писмото да продължи и то продължи:
– „Мистър Кейдън, пригответе любимите ми цветя. Те ще бъдат взети от вас в полунощ.“ Без подпис, мис Лола.
Направих всичко точно.
После сгънах листа хартия, грижливо го пъхнах в плик, запечатах го с восъчен печат и като звъннах на звънеца, го подадох на прислужницата, която влезе.
– За днес вие можете да бъдете освободена. – лейди Арнел любезно ме освободи от необходимостта да търпя присъствието ѝ.
Надигнах се, придвижих стола си назад, прибрах бюрото, прибрах хартията в чекмеджето, приклекнах в поклон и мълчаливо се опитах да напусна драконицата.
Опитът се провали.
Вратата се отвори, преди да стигна до нея, и разкри сумрачния, разгневен лорд Давернети. И… той не беше единственият.
След него в салона на дамата влезе лорд Арнел и не знам кой от двамата беше по-ядосан в момента. Изглеждаше, че Давернети – яростта му беше отворена книга, докато лицето на лорд Арнел оставаше безучастно, но в тъмните му очи имаше нещо наистина ужасяващо.
– А сега вие… мис как ви е името – старши следователят ме погледна – изчезвайте!
С голямо… неудоволствие. Наложи се да напусна театъра веднага след началото на представлението и това беше най-неприятното за мен – и като зрител, и като човек, който се опитва да осмисли всичко.
Но уви, трябваше да приседна отново на поклон и след това да напусна салона, промъквайки се покрай лорд Арнел.
Маневра, която не ми донесе нищо добро.
Лорд Арнел стоеше на крачка от отворената врата, мрачен, строг и ядосан като самия дявол. Цялото му същество сякаш беше погълнато от опита да изпепели с поглед своята роднина и едва ли имаше нещо, което да го разсее от процеса, но уви, той не беше погълнат и докато се опитвах да мина, погледът на дракона се премести върху мен.
И…
Вертикалната зеница се разшири, конвулсивна въздишка, която накара ноздрите на хищния нос да потрепнат, мигновено стеснени очи и свирепост по лицето на дракона…
Измъкнах се в коридора и затръшнах вратата след себе си с ясното съзнание, че са ме разкрили. Току-що ме бяха разкрили! И това беше съкрушително поражение. Наистина съкрушително.
Спрях, притиснах студените си длани към бузите и срещнах изненадания поглед на генерал ОрКолин.
– Бел! – прошепна генералът учудено.
Наистина, ако знаех, че всичко ще се развие по този начин, нямаше да хабя енергията си за трансформация!
Но това, което имам, за мое огромно съжаление, е онова, което вече имам… Какъв срам!
Бързо оглеждайки коридора, в който, за щастие, беше само ОрКолин, попитах шепнешком:
– Миризма?
Трансформиращият кимна. Той постоя за момент, поклати отчаяно глава, а после се приближи и ми подаде флакон, който трябваше да използвам по-рано – неутрализатор на миризми. Използваше се на местопрестъпленията, когато трансформиращите не искаха да притесняват разследващите трансформиращи, затова се стараеха да се отърват от миризмата.
Аз излях върху себе си половината от флакона и след това го протегнах към генерала, но ОрКолин поклати отрицателно глава и едва чуто ми напомни за нещо, което трябва да знам:
– Драконите също са трансформиращи по някакъв начин.
Да, и аз напълно арогантно и глупаво бях забравила за това.
– Ще ти донеса още няколко. – опита се да ме развесели ОрКолин.
– Не съм сигурна, че ще ми се наложи. – ужасно се смутих и засрамих, че осъзнах провала си.
– Знаеш ли, визуално илюзията е съвършена. – усмихна се генералът, но и това беше само приятелски опит за окуражаване.
Въздъхвайки тежко, аз попитах:
– Нещо не е наред? Защо лорд Давернети е тук?
ОрКолин ме хвана за лакътя, деликатно и замислено ме заведе зад ъгъла, направи жест на двама от своите да застанат на стража и едва след като се увери, че наоколо не се чува никой друг освен неговите трансформиращи, тихо ми каза:
– Заради теб, бейби. След покушението срещу теб в гостилницата „Драконовият полет“ старши следователят претърсва града за разсадник на снежни виолетки. Намери го. Унищожи го. И беше тръгнал на път за тук в ярост, веднага след като разпита собственика на оранжерията. И… именно неговото име беше върху плика, който лорд Давернети беше грабнал от подноса на прислужницата, носеща го за изпращане по стълбите.
Като си спомни, тя каза въпросително:
– Мистър Кейдън, Елсейн Гардънс?
– Да. – кимна трансформиращия – Погребението е утре.
– Какво? – гледах върколака в шок.
Генералът сви мощните си рамене и отговори:
– Драконова ментална магия, Бел, мистър Кайдън почина, веднага щом започна разпитът.
И в този момент зловещ рев разтърси имението, последван от яростна заповед на старшия следовател:
– ОрКолин, двама полицаи до мен!
Добре, че генералът предвидливо ме беше завел зад ъгъла, та не ми се наложи отново да се покривам с позор.
– Разбрах. – каза трансформиращия и даде знак на един от хората си.
Междувременно в апартамента на старата лейди Арнел назряваше скандал:
– Как смееш, кутре! – извика старата драконица.
– Как? – попита Давернети с насмешка – В името на закона, милейди!
Разярената драконица съскаше:
– Как, в името на закона…
И бе спряна от внука си:
– Вие преминахте границите, лейди бабо. Доверих ви дома си, уважавах ви, мислех, че сте глава на семейството, жена, която има отговорност поне към семейството… Както се оказа, напразно. Триста деветдесет и девет живота, а, лейди Арнел?
Той каза последната фраза по такъв начин, че едва успях да потисна желанието да се скрия зад ОрКолин. Но броят? Откъде? Откъде го знаеше.
И тогава зашеметената мисис МакАвърт се появи на стълбите като блед призрак. А лицето ѝ беше по-бяло от бялата яка на униформата ѝ. Е, мисля, че мога да отгатна кой е казал на лорд Арнел.
И от всекидневната се разнесе опустошителното:
– Ейдриън, аз… Ейдриън, излъгаха ме, аз…
– Била сте излъгана?! – въпросът беше зададен с леден и убийствено спокоен тон, но сякаш имението Арнел беше разтърсено из основи – Бяхте оклеветена? – драконът каза с много по-тих тон, но по начин, който режеше до костите – Милейди, вярвах ви от години. Вярвах. Минало време. Вие преминахте границата. Без съмнение няма да опетня името на цялото семейство заради една… очевидно непоправима жена, която е загубила ума, срама и съвестта си, и няма да има присъда, но ще прекарате остатъка от живота си в изолация.
– Не… – изрева шокирано тя.
– Да. – тонът на Арнел беше непоколебим – Всичките ви задължения временно ще бъдат поверени на мисис МакАвърт. Разполагате с четвърт час, за да съберете всичко, което сметнете за необходимо. Всичко с изключение на мастило и хартия. Ще изгубите правото си да кореспондирате. Побързайте.
И под звука от стъпките си Арнел напусна апартамента на дамата, която току-що бе отстранил от длъжност. Но го направи само той. А от всекидневната се чу напрегнат глас:
– Ейдриън, триста деветдесет и девет. Коя е четиристотната? Анабел?! – гласът на лорд Давернети потрепери при последната дума.
И аз съвсем спрях да дишам.
И тогава Арнел каза:
– Мис Вайърти не е напускала имението, Крисчън, така че тя е напълно наред. Повече от добре. Аз унищожих заклинанието ти.
Шокиран поглед към мен от страна на генерал ОрКолин, безгрижно свиване на рамене от моя страна и….
– А мисис Макстън? – внезапно попита лорд Давернети.
Единствената причина, поради която не се притеснявах за мисис Макстън, беше, че професор Наруа беше с нея, но очевидно драконите не знаеха това.
– По дяволите! – изсъска лорд Арнел.
Шумът от отварянето на щорите на прозореца се разнесе, а леденият вятър прониза краката ми с леден хлад.
– Икономката?! – писъкът на лейди Арнел проряза ухото – Ейдриън, притесняваш се за икономката ли?
Изведнъж и на мен ми се стори нещо странно, но нямаше време да разсъждавам върху мотивите на управителя на Уестърнадан.
– Петнайсет минути, лейди! – изсъска лорд Давернети.
И втори порив на вятъра показа, че и той е оставил всички ни.
– ВТОРИ ДРАКОН? – старата драконица премина към писък, който демонстрираше последното ѝ емоционално сътресение.
Но тя беше дама и се съвзе много бързо.
– Мис Лола! – изкрещя тя – Елате тук! Веднага!
Уплашената мисис МакАвърт ме погледна развълнувано, ОрКолин поклати глава в знак на отрицание, но аз….
– Неутрализатор на миризми. – попитах най-близкия върколак.
– Ти каза, че няма да имаш нужда от него. – напомни ОрКолин нервно.
– Страхувам се, че вече не съм сигурна в нищо. – казах аз и протегнах ръка към пазача.
Той мълчаливо извади една бутилка и ми я подаде.
– Бел, какво правиш?! – изсъска генералът.
– Импровизирам. – отвърнах аз, като набързо поставих бутилката в корсажа си.
И, усмихвайки се виновно, забързах към лейди Арнел.
И тъкмо навреме – драконицата не се интересуваше от вещи или бижута, тя бързо забърса материали за писане, хартия, а след това и няколко книги от един рафт с монографии, които толкова си приличаха една на друга, че си помислих, че рафтът е просто украса.
– Облечи се, глупаво момиче! – изръмжа ми лейди Арнел.
Втурнах се към съблекалнята и взех незабележимо, тъмно, топло наметало и топло, тъмно палто от очевидно скъпа кожа.
Когато пристигнах във всекидневната, драконицата ме погледна сърдито и ми изсъска:
– Вземи палтото, замръзнала кокошка!
Аз не спорих, особено след като палтото беше много по-леко, подадох наметалото на дамата, а после трябваше да я последвам, като набързо закопчавах прекалено дългата дреха.
Назад към част 31 Напред към част 33