ГЕЙБРИЪЛ
– Събуди се, сине на съдбата – прошепна ефирният глас в съзнанието ми и очите ми се отвориха, но ме посрещна само мрак. – Съдбата ти виси на косъм.
Опитах се да стигна до мястото, където зъбите на Елис се бяха врязали в гърлото ми, но изобщо не усещах тялото си. Висях, увиснал в простора на вечността, и бавно мракът започна да се развява пред мен като воал.
– Гейбриъл? – Обади се една жена отвъд него и аз отчаяно се опитах да я видя, докато мракът продължаваше да се вълнува от вятъра, който не можех да усетя. Отвъд него имаше светлина, от дълбините му се носеше звук на течаща вода и смях.
– Здравей? – Обадих се, болката в душата ми ме привличаше към този глас.
– Светът ще се срине без теб, тези, които са в твоето бъдеще, се нуждаят от теб – говореха ми звездите, а силата им прозвуча в дълбините на душата ми.
– Тогава ме изпрати обратно – поисках аз, а в гърдите ми пламна паника. – Искам да бъда с Елис.
– Дъщерята на кръвта има много партньори.
– А аз съм нейната четвърт – изръмжах свирепо.
Звездите започнаха да шепнат на неразбираем за мен език, а сърцето ми се разтуптя яростно.
– Гейбриъл! – Извика отново жената отвъд завесата и нещо дълбоко в мен ме повлече към нея. Борих се упорито, не исках да помръдна и на сантиметър към онова вечно място, където Елис не съществуваше. – Трябва да се върнеш! – Извика тя и в гърлото ми се появи буца.
– Коя си ти? – Извиках, но преди тя да успее да отговори, гласовете на звездите отново изпълниха главата ми.
– Голямо бреме те очаква по пътя ти. След четири години заровете на съдбата ще бъдат хвърлени още веднъж. Достатъчно силен ли си, за да се справиш с изпитанията, поставени на пътя ти? Достатъчно силен ли си, за да спасиш семейството си?
Сърцето ми биеше яростно.
– Бих направил всичко за семейството си.
– Тогава се пази от повелителя на сенките и търси пламъците близначки.
– Какво означава това? – Помолих звездите, но изведнъж ме измъкнаха от тъмнината и болка прониза врата ми. Очите ми се отвориха и открих, че Елис ме лекува, държи ме близо до себе си, докато сълзи покриват бузите ѝ и тя ме моли да се върна при нея.
– Аз съм тук – промълвих аз, гърлото ми беше пресъхнало, а умът ми се въртеше от всичко, което бях чул. Тя се премести назад, за да погледне лицето ми, а погледът ѝ беше безумен, докато ме възприемаше и потвърждаваше, че наистина съм тук, при нея.
– Добре си – изсумтя тя, след което се наведе и притисна устните си до моите. Усетих вкуса на сълзите ѝ, на болката ѝ, на любовта ѝ. Всичко това беше забъркано в тази яростна целувка, която накара душата ми да се надигне до краищата на плътта ми в отчаян опит да се съедини с нейната.
Когато се отдръпна назад, в очите ѝ пламна невъобразима сила и видях как се бори срещу призива ѝ да остане тук с мен. Трябваше да я накарам да се отпусне.
– Пусни я, ангелче – помолих я, но тя поклати глава.
– Още не – каза тя, а очите ѝ се стрелнаха нагоре, за да погледнат към пътя, по който се движехме.
Измъкнах я от себе си, като седнах и проследих линията на погледа ѝ до мястото, където два фара пробиваха тъмнината в далечината. Можех да ги различа само с помощта на зрението си на харпия, но имах чувството, че са се насочили към нас.
– Какво е това? – Попитах, държейки я за ръка, страхувайки се, че всеки момент може да избяга. Ако я загубех отново, се страхувах, че никога няма да си я върна.
През ума ми премина видение, което отговори на въпроса, който бях задал – в тази кола бяха Небесните съветници: Мелинда Алтаир, Тиберий Ригел, Антония Капела и Лайънъл Акрукс. Те най-сетне бяха дошли да се разправят с Кинг, но вече беше твърде късно, нали?
Чух ги да разговарят напред-назад, непринудено като нищо, сякаш цялото ни кралство не беше изложено на риск.
– Наистина ли трябваше да вземем колата за този участък от пътуването, Лайънъл? – Втренчи се Мелинда.
– Обичам да се наслаждавам на пейзажа. – Сви рамене той. – През по-голямата част от пътя бяхме в звезден прах. Не знам защо толкова бързаш.
– Тапицерията е доста приятна тук – коментира Тиберий, като подскочи малко на седалката си. – Не е ли така, Антония?
Антония се усмихна с кимване и се втренчи в Тиберий.
– Не съм пътувала с кола от години, доста е ново, нали?
– Ако тази фея е превзела цял град, може би е по-притеснително, отколкото очакваме – каза Мелинда с намръщена физиономия.
– Силно се съмнявам в това. Говориш за Алестрия, Мел, тя е по-скоро помийна яма, отколкото град – каза Лайънъл и всички се разсмяха точно преди да се изтръгна от видението. Шибани политици.
– Мога да довърша повелителя на драконите – отхапа тя, изправи се на крака и ме повлече след себе си.
Сърцето ми биеше яростно при тези думи, страхът обземаше сърцето ми.
– Твърде опасно е.
Тя се обърна към мен с вече взетото решение в очите си.
– Аз съм достатъчно силна, Гейбриъл. Бих могла да се справя с всички тях тази вечер и да не се изпотя.
– Елис – започнах да протестирам, но тогава в очите ми се появи видение на тази съдба. Лайънъл Акрукс щеше да умре, ако Елис го удареше сега, и безбройните зверства щяха да бъдат избегнати. Хиляди ужасни пътища се затвориха пред очите ми и вместо това пред мен се простираше видение на мир.
Вълнението се надигна в мен, когато звездите ме освободиха от този образ и аз подтикнах Елис напред. Тя можеше да направи това, преди да се наложи да освободи тази сила, можеше да промени най-мрачната съдба, ако можеше да издържи още малко, тогава щях да я привлека обратно при себе си и тя щеше да освободи най-сетне бурята в себе си.
– Върви, ангеле. С тази една смърт ще спасиш цялото кралство – казах тежко аз.
Не можех да схвана подробностите за това какво точно щеше да направи Лайънъл, ако оцелее тази нощ, но бъдещето беше като огромна стена от чернота всеки път, когато се опитвах да се съсредоточа върху него. Можех да чуя писъци, да усетя ужасния страх по цялата земя. И знаех, че всичко това се дължи на него.
Елис се изстреля от мен нагоре по пътя, засилвайки се към колата, и усмивка се разцепи по бузите ми, докато тя изграждаше огромна буря от магия около себе си. Торнадо се разрази по пътя, като се разтегна така, че с приближаващата кола се оказахме в сърцето му. Силата ѝ беше огромна, ревящ пламък, който никога не можеше да угасне. Но веднага щом свършеше с Лайънъл, трябваше да съм готов да я уловя, да ѝ помогна да освободи тази сила. А преди това трябваше да се погрижа съветниците никога да не видят кой е нанесъл удара, за да не може тя да бъде наказана за това. Щяхме да ги накараме да повярват, че това е бил Титан, и всички наши неприятности можеха да умрат тази нощ като един.
Разперих криле и се издигнах във вихъра на въздуха, като я преследвах и изхвърлих длан, за да я хвърля в сянка, докато работех, за да скрия собственото си тяло. Тя се приближи до автомобила, когато той спря и Лайънъл Акрукс излезе от колата с пламъци в дланите, а очите му се присвиха в недоумение към сенчестото петно, което се движеше към него.
Сърцето ми биеше като военен барабан в гърдите ми, защото се страхувах за моето момиче, но имах вяра и в нея, а звездите ми показаха нейната сила, колко лесно можеше да го унищожи точно сега.
Едно изтръпване по гръбнака ме накара да вдигна глава и да погледна към небето далеч над тунела на бушуващото торнадо, а погледът ми попадна върху звездите. Сърцето ми сякаш се забави и аз примигнах, докато губех всякаква мисъл, всеки ход на времето.
Върнах погледа си обратно надолу към Елис и торнадото се разпадна в един въздушен взрив, който изпрати бурята по земята във всички посоки. Тя скочи в небето на порива на въздуха под нея и времето отново се измести, карайки съзнанието ми да се разсейва и да губи представа за всичко.
Елис изведнъж застана пред мен във въздуха и не можех да откъсна поглед от красивото ѝ лице. Вятърът падаше неподвижно в гърбовете ни, съвършен мехур от абсолютно спокойствие, който ни заобикаляше, докато аз бавно биех крилата си, за да остана във въздуха.
Звездите се пренаредиха специално за нас и шокът се разнесе из сърцевината ми, докато се взирах в съзвездието Везни, което седеше до съзвездието Скорпион в небето.
Толкова дълго бях копнял за този момент, че почти не ми се струваше реално той да се случва сега. Елис беше всичко, което исках, но бях приел, че никога няма да бъда нейният елински партньор, а сега се оказа, че… съм.
Елис ми се усмихна, приближи се до мен, докато почти се докоснахме, и аз видях цялото си бъдеще в очите ѝ. Но вихърът на силата в погледа ѝ пламна по-ярко за миг и видях как тя се изплъзва от мен, движейки се към ръба на този кръг, докато силата се опитваше да я поквари.
– Елис! – Извиках. – Ако си тръгнеш, ще ни прекръстиш със звездите! – Разкъса ме паника, докато я хващах за ръката, а лицето ѝ се изкривяваше от болка, докато се бореше с тъмната сила в тялото си. – Погледни ме – заповядах и очите ѝ се вдигнаха към моите, а дишането ѝ сякаш се изравни, докато оставаше в погледа ми. – Остани с мен, ангелче – казах аз с тих тон и тя бавно кимна.
Усмивка украси устните ѝ, докато се оглеждаше наоколо, и контролът се върна в изражението ѝ, когато се съсредоточи отново върху мен.
– Това е нашият Божествен момент, Гейбриъл.
Долетях по-близо до нея, докато приемах тази невъзможност, невероятно благословен да бъда тук пред нея под звездите.
– Искам да знаеш… Не ми трябваха сребърни пръстени в очите, за да те обичам с всичко, което съм или някога бих могъл да бъда, ангелче – казах, оголвайки пред нея своята истина. – И честно казано, след всичко, което направих, не се чувствам достоен да бъда тук, избран за теб.
– Гейбриъл. – Тя поклати глава към мен, протегна ръка, за да докосне бузата ми, и аз усетих как бушуващата буря на тази открадната сила бучи под кожата ѝ, но засега тя я контролираше. – Избрахме се един друг много преди звездите да го решат. Радвам се, че най-накрая се съгласиха, но това всъщност не променя нищо. Вече те желаех толкова силно, колкото и останалите, искам те по всеки начин, по който една жена може да иска мъж. И не бих променила пътя, който извървяхме, за да стигнем дотук, защото това беше нашата история. И аз обичам всяка дума – от суровата и болезнената до чистата и красивата. Ти си моята харпия, моят пазител, моят защитник. Ще те обичам винаги по всеки възможен начин, във всеки миг, който ни се предлага оттук нататък.
Притиснах ръката ѝ към бузата си, след това приближих пръстите ѝ към устните си, за да ги целуна, а сърцебиенето ми се забави до мелодия, която ми се струваше по-правилна от всичко, което познавах досега. Това беше истински мир. Абсолютно удовлетворение.
– Може би любовта в очите ти е повече, отколкото заслужавам – казах тихо. – Но знам, че на този свят няма фея, която да се бори повече от мен, за да я заслужи. Обичам те от първия миг, в който те видях. Обичам как разби стените ми, как ми даде семейството, за което толкова отчаяно копнеех. Обичам това, че ти ме направи мъжа, с когото се гордея, Елис. Но повече от всичко това… – Хванах я за кръста, придърпах я към себе си за да изрека последните си думи на устните и. – Обичам теб.
Силата пламна в очите ѝ и се разнесе по кожата ѝ, но имаше нещо още по-мощно от тази вихрена буря от магия, която тя държеше в капан в плътта си, и аз усещах дълбините на тази любов също толкова силно, колкото и тя. Тя се приближи на пръсти, за да съедини устните ни, и аз усетих как връзката ни завладява, докато прегръщаме този дар от звездите, а животът ни е неразривно свързан от този момент нататък. Божественият ни миг беше съвършенство, съвкупност от всичко, което бяхме заплели заедно, за да не се откъснем от него.
И знаех в дълбините на душата си, че ще обичам това момиче, докато от нас не остане нищо друго освен звезден прах и спомени. Щях да я следвам през живота, през доброто, лошото и накрая щях да я последвам в небето.
Светът сякаш започна да се върти около нас в мъглявина от звезди и изведнъж небето се върна към нормалното си състояние и ние останахме увиснали в облаците, докато държах в ръцете си моята Елисейска половинка.
Спомените за това, което бяхме правили преди това, се върнаха и аз погледнах надолу към пътя, като установих, че не сме близо до пътя, където беше колата на съветниците, а вместо това Леон, Данте и Райдър стоят под нас и гледат нагоре към звездите.
– Семейството ни чака, ангелче – казах, а ръката ѝ се плъзна в моята, сякаш беше създадена, за да пасне там.
Елис се успокои и сред безкрайното сребро на очите ѝ видях онази вечна сила, която отново я призоваваше, развращаваше я и я изкушаваше да се отдалечи от мен. Тя примигна силно и усетих как налага волята си над нея, но тя все още беше там, изгаряща от желание да се освободи. Времето, в което можеше да я освободи, изтичаше.
Паднахме от небето, приземявайки се на пътя пред тях, а Леон се задъха, взирайки се от мен към Елис, преди погледът му да се забие в очите ми.
– О, мои звезди, това се случи! – Той се втурна към мен, сблъска се с мен толкова силно, че ме повали на задника ми. Започна да ближе лицето ми и да мърка толкова силно, че целият му гръден кош се разтресе.
– По звездите, Леон – изръмжах, опитвайки се да го отблъсна, но той беше решителен задник.
Елис беше дръпната в купчината и Райдър и Данте бързо се присъединиха към нас. Райдър почука с кокалчетата си по бузата ми, а Данте разроши косата ми и аз просто започнах да се смея, докато се поддавах на любовта на хората си и ги прегръщах обратно.
– Семейство създадено и семейство обвързано – прошепнаха звездите и начинът, по който всички се спряха и вдигнаха поглед, ме накара да разбера, че и те са го чули. – Дар за разбита душа, за жестоки съдби и още по-жестоки пътища. Когато светът стане тъмен, потърсете един друг, за да откриете светлината.
– Виж! – Извика Леон, когато тежестта на този глас се вдигна и аз вдигнах глава, за да го открия да сочи знака на половин осмица между свивката на показалеца и палеца си. – Ти също имаш такава! – Той сграбчи ръката ми, дръпна я нагоре, за да я съедини с моята, и когато знаците ни се свързаха, за да образуват символа на безкрайността, усетих как връзката ми с него пламва и изгаря.
– Не го разваляй, тъпако – казах аз, а той се усмихна.
– Свята работа, имам две – каза Елис, поглеждайки ръцете си, които и двете бяха белязани със символа, но когато протегнах ръка, за да докосна едната от тях, усетих изгарящата сила в кожата ѝ и разбрах, че се бори да я овладее. Бузите ѝ все още бяха белязани от следи от сълзи и макар да ме гледаше с отчаяна и безкрайна любов в погледа си, знаех, че болката и скръбта също се борят в нея.
– Можем да направим кръг на безкрайността – каза Леон, а очите му изскочиха от главата.
Преди да успее да ни накара да го направим, хванах задната част на шията на Елис, повлякох я в свирепа целувка, като в мен бушуваше нуждата да затвърдя тази нова връзка между нас. Тя се разтопи срещу мен, стенейки тихо, и ми трябваше всичко, за да не разкъсам дрехите ѝ точно тук, насред пътя. Но тъй като въздухът около нас сякаш бръмчеше и жужеше от силата, която тя се бореше да задържи, знаех, че има по-важни неща, които трябва да правим точно сега. Тя трябваше да сложи край на това. Тази открадната магия трябваше да бъде върната на звездите или нашето щастливо съществуване нямаше да продължи след този момент.
Притиснах я здраво, давайки и част от силата си, а Елис изсмука рязко дъх, силата се разля по тялото и, докато се преобръщаше, за да легне до мен, и аз знаех, че е дошъл моментът да прогони тази сила.
Чудех се дали звездите винаги са планирали ние петимата да се окажем тук, или всяка съдба винаги е просто въртяща се монета, която чака да падне. Докато звездите ни намигаха и блестяха, в мен се спусна видение за бъдещето, което сега се откриваше пред нас, за съвършената сладост, която ни очакваше в живота ни. Но в периферията на зрението си виждах как Лайънъл води цялото кралство към някакъв непроницаем мрак, който караше сърцето ми да се свива неприятно. И знаех, че в крайна сметка ще настъпи моментът, в който ще трябва да вляза във война, за която все още не знаех нищо. Но когато погледнах към моето момиче и силата, която се криеше в очите му, разбрах, че сега трябва да се изправим пред собствена война. Тя трябваше да се освободи от тази безкрайна магия, иначе щяхме да я загубим завинаги.
Назад към част 56 Напред към част 58