***
От съзерцанието на каменния под я отвлече подозрителен шум, подобен на писукане на мишка, подхванато от съскане на змия.
Айра не обичаше мишки и се страхуваше от змии, така че перспективата да попадне в компанията и на двете моментално я накара да се опомни. Или поне я накара да вдигне глава и да се огледа наоколо забързано.
С изненада установи, че вместо гадните гризачи и злобните гадинки в средата на коридора се е спрял познат плъх, който вдига предния си крак и войнствено подушва въздуха.
Айра никога досега не беше виждала плъх, с едно изключение, но някак си ѝ се стори, че е същия. Нейният странен съсед, който по някакъв начин бе успял да я открие в огромната академия.
– Здравей – каза тя предпазливо, като изучаваше напрегнатата поза на гризача.
Плъхът изпищя тихо и се отдалечи на няколко крачки. После отново се спря и внимателно погледна момичето. Или чакаше да хвърли обувка по него, или мислеше какво да направи по-нататък, или просто се успокояваше.
Айра се изправи бавно.
– Това съм аз. Не си ли спомняш?
Плъхът отново изпищя и се отдалечи още малко.
– Аз, Айра…
Той отново отскочи пъргаво, но после се обърна и изхърка толкова изразително, че тя най-сетне разбра.
– Искаш да те последвам ли? – Зачуди се Айра.
Плъхът се обърна, вместо да отговори, и се отдалечи в галоп, толкова бързо, че разочарованото момиче едва имаше време да вземе нещата си от пода и да изтича след него.
Най-странното беше, че тя вече не се съмняваше в своя водач – плъха беше неин. Безспорно беше така. Айра можеше да го почувства. И също така знаеше, че той не само не се страхува, но и че упорито и уверено я води нанякъде. Защо и за какво – не беше ясно, но да го последва изведнъж ѝ се стори правилното решение.
Плъхът зави уверено в страничен тунел, толкова тесен, че дори кльощавата Айра трябваше да се промуши през него с труд. После се втурна по дългия, прашен коридор. Промъкна се под една изсъхнала врата, почти рухнала от старост. Докосна долния ръб с розовата си опашка, от което тя се наду с прогнил корпус и се разпадна на пепел. Накрая отново изпищя и изчезна вътре безследно.
Айра, дишайки тежко, спря пред вратата, която изглеждаше сто пъти по-зле от тази в стаята ѝ. Висяща на една-единствена панта, без ключалка или брава, скърцаща отчаяно, разядена от непознати буболечки… ако я духнеш достатъчно силно, тя ще се разпадне сама, без дори да е необходимо да бъде отваряна.
Наистина ли трябваше да влизам там?
Отвътре се разнесе нетърпеливо писукане.
– Е, добре – промърмори момичето, като се опита внимателно да бутне провисналото крило и да го отвори. Натискаше леко, просто за да опита, като всяка минута се страхуваше от ужасен грохот, ако единствената панта се провали. Но с лек натиск вратата неохотно поддаде и се отвори с оглушително скърцане.
Айра надникна през пролуката и с изненада установи, че зад вратата има друг коридор, а в него – мрачен плъх, който я гледаше с явно неодобрение.
– Съжалявам – каза тя и се промъкна през тесния отвор. – Просто не исках да вдигам шум. Ами ако е забранено да влизам тук?
Той изхърка презрително, сякаш наистина разбираше, и се втурна нанякъде.
Трябваше отново да тича след него, като се гърчеше, избутвайки настрани парчетата паяжина, които бяха изненадващо много. Айра, докато тичаше, успя да кихне три пъти и сто пъти да прокълне чистачите, които трябваше да поддържат академията чиста.
Защо плъха трябваше да идва тук?
Тя едва не падна във внушителната дупка в пода и след като я забеляза в последния момент, побърза да се отдръпне.
Мамо! Ако беше направила още половин крачка, щеше да падне вътре!
Плъхът, който ни най-малко не се смущаваше от препятствието, ловко скочи до един стърчащ от стената камък, после до втори, трети… и след това, без ни най-малко да се страхува от зейналата буквално под него пропаст, ловко се плъзна на другата страна. След това се обърна отново и погледна изразително към замръзналото момиче.
– Какво? – Айра се ужаси, срещайки изгарящия му поглед. – Ти луд ли си?!
Плъхът изпищя взискателно.
– Няма как!
Той скочи нетърпеливо на място.
– Не! Не ме убеждавай в това! Предпочитам да обикалям отвън! И изобщо, скоро ми започват часовете! Почти съм решила да не ходя там… – Айра прехапа устни, като си спомни за Асгрейв.
По дяволите, той щеше да я чака. Пред трапезарията, до учебната стая, точно по коридора… Не можеш да се криеш от него вечно. Освен ако не се заключиш в стаята си? Момичешките покои, както каза Де Сигон, са недостъпни за момчета. Но тогава вероятно самия куратор ще дойде за нея, а от него няма как да се скриеш.
Какво да правя?
Момичето погледна с надежда към нетърпеливо танцуващия гризач. Помисли си, че той има изненадващо умни очи. За миг се натъжи за лошия си късмет и… като се хвана за стената, решително се изправи над дупката.
Плъхът сякаш въздъхна с облекчение.
През цялото време, докато Айра се опитваше да не падне в ямата, той я наблюдаваше внимателно с черни мънистени очи, поклащаше войнствено мустаци и леко се поклащаше на разперените си крака. Веднъж дори се дръпна към нея, когато тя се спъна и едва не падна в ямата, но всичко беше наред – бледа и разчорлена Айра все пак се измъкна на твърдата повърхност и с трепереща ръка махна от лицето си един кичур, който беше изпаднал от плитката ѝ. Впрочем това беше същия лилав, който се беше опитала да скрие от сутринта.
– Къде да отидем по-нататък? – Попита тя с дрезгав глас.
Плъхът съскаше като ранена гад и без да изчака Айра да преодолее внезапната си уплаха, побягна, оглеждайки се и пищейки. Не бягаше дълго обаче – когато зави зад ъгъла, плъха спря и протегна взискателно нос към друга затворена врата. Но този път това беше добра, дебела врата, подплатена с широки железни ленти за сигурност и заключена със здраво резе.
След миг размисъл Айра го отмести, с известна трудност отвори тежкото крило и надникна през процепа с изключителна предпазливост. Няколко секунди тя се взираше учудено в пейзажа, а после се обърна смаяна.
– Това е вътрешния двор! И оранжерията!
Но нямаше с кого да разговаря: плъха беше изчезнал.
Айра се обърна, за да се увери, но после сви рамене и като промълви една благодарствена дума, отново погледна към пролуката – двора, за щастие, беше почти празен. Почивката на адептите отдавна беше приключила. Онези от тях, които искаха да я прекарат на живописната морава с ниски пейки, вече се бяха разотишли. Най-скучните от тях отдавна бяха седнали в класната стая с ръце пред себе си, а по-смелите тъкмо се бяха впуснали в оживена върволица от разговори към главния вход. Аранта и приятелките ѝ, Милера, Рева, няколко младежи… но Айра не беше видяла Грей и приятелите му и това беше облекчение.
Изчака, докато и последните ученици се изгубят от погледа ѝ, предпазливо излезе навън, като леко затвори тежката врата след себе си, и се опита да запомни местоположението на тайния проход. След това си пое дъх, поколеба се за миг, за да реши дали да отиде на хербалогия, или не, след което махна за довиждане и се отправи към близката оранжерия, където реши да изчака последния си час.
Въпреки края на почивката някой все още беше в оранжерията – Айра виждаше неясен силует, който се промъкваше между зеленината, и това не ѝ се струваше правилно: Госпожа дер Вага, ръководителката на курса по Хербалогия, би трябвало вече да е в учебната стая с учениците. Но в същото време според разписанието днес тя нямаше други ученици освен класа на Айра.
Тогава кой се разхожда вътре? Дали е някой от старшия клас?
Любопитно, момичето тихо надникна вътре, но не видя никого. Чуваше само звук от стъпки и неразбираемо мърморене.
Но оранжерията беше красива: Мека трева под краката, идеално равни редици от равномерно подрязани храсти, които се простираха в далечината… до тях растяха по-високи, по-луксозни храсти. А между тях се виждаха най-невъобразимите цветя, които можеш да си представиш – бели, жълти, червени, пурпурни…
– Здравейте! Има ли някой там? – Обади се колебливо Айра, след като толкова дълго се възхищаваше на тази красота.
– Разбира се, че има! – Възмутено ехо се чу някъде отдясно. – Естествено, че има – цветята не могат да бъдат без грижи!
Айра потръпна и отстъпи крачка назад, когато от гъсталака излезе висока фигура. Тя беше толкова странна, че момичето дори се уплаши в първия момент. Но после разбра, че разрошеното гнездо на главата не е нищо друго освен заплетена червена коса, стърчаща в различни посоки под невъобразими ъгли, странните кръгли монети на носа ѝ изобщо не бяха монети, а обикновени очила с дебели лещи, дългия нос отдолу съвсем приличаше на елхова шишарка. Широкополата зелена пелерина всъщност не беше покрита с листа и иглички, а само причудливо оцветена, а дрезгавия глас не принадлежеше на градинар, както тя си помисли в началото, а на напълняла, разчорлена и много раздразнена жена на средна възраст, която държеше в ръка вяло, увиснало и откровено умиращо растение.
– Е? Какво искаш? – Попита с неудоволствие странната дама, като внимателно вдигна жълтеникавите корени, от които земята бавно се разпадаше.
Айра въздъхна конвулсивно.
– Л-леди дер Вага?
– Да. Защо?
– Вие ли сте нашата учителка по хербалогия? – Осмели се да попита тя, въпреки колоритния външен вид на жената, който не ѝ даваше право да се съмнява в истинността на това предположение.
– Да – повтори магьосницата с нескрито раздразнение. – Матис дер Вага. Това съм аз, разбира се. А вие коя сте? По работа ли сте тук, или не? Ако не, тогава ви моля да не ме разсейвате: Листовикът е много придирчиво растение и не може да остане дълго време извън местообитанието си. А аз стоя тук с вас вече две минути и не знам къде да го сложа.
– Съжалявам, лереса – Айра я погледна изненадано. – Но не трябваше ли да сте в клас в момента?
– В кой клас?
– Имаме час по Хербалогия. Първият. И вие сте тази, която е посочена в графика като наш учител.
Лейди дер Вага погледна гостенката си за миг, после погледна към пясъчния часовник на рафта до входа. Накрая погледна към капризното растение, което толкова много искаше да пресади, и изведнъж плесна с ръце.
– Божията майка! Отново забравих! Този листовик е при мен от три години вече, живее и не иска да пусне корени, затова аз и… Благодаря ти, че ми напомни, момиче! А сега, чакай, ще го сложа някъде… – Жената се огледа, без да смее да сложи финия храст просто на земята. – Или не, по-скоро ще го заровя… ах, демонично семе… не обичаш обикновената светлина! Всемогъщи Боже, къде да те сложа?! Ще се наложи да те пресадя, но няма никакво време, няма да те оставя, разбира се, и аз трябва да се преоблека, да ти приготвя контейнер, да изсипя отгоре пръст, желязо, вода….
– Позволете ми аз да го задържа – предложи Айра и протегна ръка.
Листовикът внезапно се поклати към нея, раздвижи се и пусна три тънки пипала, които се опитаха да се увият около показалеца ѝ.
Момичето потръпна, когато едно от тях докосна кожата ѝ, и за всеки случай направи крачка назад, като предпазливо скри ръката си зад гърба.
Какво ще стане, ако ме ухапе!
Назад към част 9 Напред към част 11