Месец: декември 2023

ГЛАВА 6

Излязох замислена от банята и реших какво трябва да се направи. Машинално плъзнах поглед по котарака. Вече бях забравила за този малък пакостник, а нали той врещеше, че вратата уж сама се била отворила. А и името му…
– Ей, животно – повиках го аз и той присви уши, спомнил си, че трябва да бъде наказан за нещо.
– Не съм животно, а фамилиар! – Наглия характер на котарака не му позволи да си замълчи, но той и не бързаше да се приближи до мен. А зад гърба му Тимар тихо изхъмка.
– Не се страхувай де – аз се усмихнах. – Дай все пак да те кръстим, а? Все пак неудобно е да се обръщам към тебе по този начин. Щом ти не можеш да си избереш име, тогава аз ще ти дам – Филимон. Как ти се струва?
– Филимон? – Котаракът подъвка малко името.
– Ъхъ. Съкратено Филя, Филечка, Филка. Не знам защо, но мисля, че много ти прилича. Такова някакво черно и пухкаво на вкус.
– Филимон… Филя… – фамилиарът помисли още за миг. – Е, добре де, май ми харесва.
– Чудесно. А сега хайде да се върнем към оня разговор, който водния прекъсна. Какво се е отворило там самичко, а? Разкажи по-подробно!
– Ами аз исках да се почеша в нея, натиснах я, а тя, скръц и се отвори – заяви Филимон.
– Коя тя? – намеси се Тимар.
– Как коя? Ами вратата.
– Фил, каква врата? Обясни по-разбираемо! – Потърках челото си. Нещо ме заболя главата от всичките тия общувания.
– Ама как така каква? – Филя плесна с лапи. – Нали ви казах – врата. Тази, която беше заключена, на втория етаж. Аз я натиснах, а тя се отвори. Но не си мисли, че съм влизал вътре.
– Врата, казваш? – Бързо погледнах Тим. – Отиваме ли?
Вратата, за която ние с Тимар вече бяхме забравили – така се бяхме увлекли с оградата и облагородяването на терена – сега беше леко открехната. Дръпнах я към себе си и ключът се оказа поставен отвътре в ключалката.
– Ето го и ключето! – Измъкнах го внимателно и го поставих вече откъм коридора. Погледнах вътре.
А там се оказа, че има стълби за нагоре. Как така! Какво е това? Тук и трети етаж ли има? Не бързах да влизам вътре и да се изкачвам по стълбите. Всичко там беше ужасно мръсно и оплетено с паяжини.
– Тимка – обърнах се към върколака, пристъпващ от крак на крак зад гърба ми – ще се изкачиш, нали? Страх ме е от паяци, а тук паяжини много. Брр! – потръпнах аз. – И хайде, качвайки се нагоре, да ги изчистиш всичките, а?
– Браво бе! – Изсумтя Тимар. – От водния не се уплаши, а те е страх от паяци.
– Ами… Толкова са гадни тези техни крака… И паяжината, пфу, гадост! – Разсмях се смутено. – Хайде цялата тая гадост направо в прахосмукачката, а? А пък аз ще вървя подире ти.
Тимар сви философски рамене, промърмори под носа си нещо от рода на „всички момичета са странни“ и отиде за прахосмукачката. А аз за пореден път се порадвах на избора си – прахосмукачката ми е същата такава адска машина като парочистачката. Така засмукваше, че едва успявах да откъсна четката от пода.
Във върволица се отправихме по стълбите нагоре. Напред вървеше Тимар с включена прахосмукачка, след него Филимон и накрая аз. Стълбищните площадки се оказаха две. При това имахме сигурното усещане, че се изкачваме в кула – прекалено тясна и стръмна се оказа стълбата. И един Бог знае преди колко години е минавано тук за последен път. Паяците добре се бяха постарали. Всичко беше не просто в паяжини, а като във филми на ужасите: паяжините висяха като завеси от тавана до пода и от стена до стена. Самата аз за нищо на света не бих се промъкнала. Но като стъпвах по вече почистеното пространство, само преглъщах гнусливо и гледах към поклащащите се от течението сиви парцали. Каква гадост!
Тимар спря, изключи прахосмукачката и аз надникнах иззад рамото му. Охо! Стигнахме до стаята, която се намираше в кулата, както и предполагах. Или по-точно куличката, тъй като стълбата не беше много дълга. Кръгла двадесетметрова стая, висок сводест таван, три стрелковидни прозореца по периметъра и, единият от тях висок от пода до тавана и водещ към малка тераса с ковани перила. Стените обшити със светло дърво, подът също дървен, но от много тъмно, почти черно дърво. На стената стар гоблен, но толкова избледнял и покрит с прах, че е невъзможно да се разбере какво изобразява. До единия прозорец писалищна маса и кожено кресло. До тях тясна библиотечка със стъклени вратички. На верига от тавана виси кристален полилей, а от полилея – парцали паяжина. Всъщност паяжината беше навсякъде, също като на стълбата, затова не бързах да влизам в стаята.
Целият този интериор завършваше с легло до стената. Старинно, покрито с вишнев балдахин*. По-точно някога е бил вишнев, а сега не е ясно какъв цвят е, толкова много прах го покриваше. Пространството между колоните, крепящи балдахина, също покрито с паяжини и аз за пореден път се сгърчих от отвращение. На самото легло, застелено с покривало в цвета на балдахина, лежеше нещо едро и продълговато, покрито с чаршаф. От прага не можеше да се определи какво е, ясно беше, че върху покривалото се беше наслоил дебел слой прах и честно казано, даже ме беше страх да си представя колко много от него ще се вдигне, ако трябва да се махне покривалото.

– Охо – наруши тишината Филимон. – Каква интересна куличка.
– Ъхъ – измучах аз. – Тим, хайде да се преоблечем и да се опитаме да почистим тук, а? Само че трябва да вържем нещо на главите си и на лицето, че иначе ще се задушим.
– Това със сигурност… – върколака също гнусливо се намръщи. – Тук трябва или веднага да се изхвърлят всички парцали, или да се изнесат навън и вече там да се изтупват и да се минават с прахосмукачката.
И пак се захванахме с чистенето. Докато Тимар минаваше с прахосмукачката и обираше паяжините, ние с Филка чакахме на прага. После върколака стигна до леглото и тогава влязох и аз.
– Е, захващаме ли се? – Ние с Тим дръпнахме балдахина от двете страни и колкото се може по-внимателно го смъкнахме долу.
Вдигна се стълб от прах и котаракът на прага се закашля.
– Ей вие, по-внимателно там де – промърмори недоволно той.
– Фил, недей да ни се месиш със съветите си – злобно изсъсках аз. – И без това се стараем да не вдигаме прах.
Изгнилият кадифен балдахин, който едва не се разпадна от старост в ръцете ни, сгънахме и напъхахме в голям чувал, който замъкнахме до вратата. Тим отново мина с прахосмукачката и кимайки един на друг, се захванахме за чаршафа, който покриваше леглото. Смъкнахме го, аз извиках от изненада и отскочих назад, а Тимар измърмори под носа си някаква ругатня.
Платнището падна на пода, вдигна стълб прах и докато той бавно падаше на пода, ние се втренчихме с нямо изумление в леглото. А там лежеше едър и висок мъж в черни панталони и риза, която някога е била бяла. Светлите му коси, дълги чак до петите му, бяха разпръснати в безпорядък по покривалото. Ръцете му бяха сложени на гърдите, като на покойник. Спокойното му лице можеше да се каже, че е красиво – волева брадичка, високи скули, веждите и ресниците малко по-тъмни от косата. Едно такова породисто лице, не миловидно, но определено красиво. Очите затворени. И целият той – лицето, косите и дрехите му – беше покрит с вездесъщия прахоляк. Изглежда, че дори покривалото, скрило мъжа, не го бе спасило от него.
А ето го и трупа в мазето, за който бе споменала тогава във форума Авантюристка. В този случай не е в мазето, но това не го правеше по-малко ужасно. И косите са светли… Ами ако това е неговият призрак, който ми се явяваше тогава и всъщност въоще не е било сън? Ужас!
– Тим… – преминах на шепот. – Мъртъв ли е?
– Не знам – преглътна той.
– Тимочка-а-а – разтеглих аз.- А можеш ли да провериш? Страх ме е да го доближа.
Тимар ме погледна жално-жално и мен чак ме досрамя. Мамка му, голямо момиче съм, а карам момъка да иде да провери, жив ли е този мъж или не. Безсрамна и безсъвестна. Върколакът пристъпваше от крак на крак и също не бързаше да отиде.
– Филимоне – обърнах се към фамилиара. – Филя, ти си тука единственото вълшебно същество. И си единствения възрастен мъж, макар и котешки. Ще провериш ли, а?
– Че защо веднага аз? – Котаракът също не гореше от желание да оглежда трупа и се дръпна назад.
– Фил, ама длъжен си да правиш все нещо. Ето ние с Тимар очистихме мръсотията. А утре и при водния ще трябва да идем и да му помогнем да очисти езерото.
– Ето, винаги е така… – промърмори недоволно той. – Щом трябва да ми налееш сметана, дебелогъзест съм бил, а за да се провери труп, видиш ли, единствения възрастен мъж станах.
– Добре де, уговори ме. Днес ще получиш цял пакет сметана – усмихнах се едва-едва и боязливо хвърлих поглед на спокойно лежащия мъж.
Филимон замърмори нещо под носа си и се прокрадна към леглото. Изправи се на задните си лапи и предпазливо подуши рамото на мъжа. След това скочи на възглавницата и подуши и лицето му. Сложи едната си лапа на врата му там, където обикновено пулсира вена. После със същата тая лапа надигна клепача на мъжа и го разгледа. Как го направи с лапата си – нали все пак е котка? – Не знам, но го направи.
– Фил, какво има? – Първа не издържах аз.
През това време, докато Филимон изследваше тялото, Тимар се приближи и вече стоеше до леглото. А аз никак не бързах да се приближавам.
– Той ми спи, представяте ли си! – Обърна се към нас фамилиарът.
– Как така спи? – Не разбрах аз.
– Ами как? Ей така, съвсем нормално. Жив е и спи.
– И сега какво ще правим?
– Какво, какво – измърмори котаракът, скочи от леглото и гръмко се разкиха. – Да се изхвърлят всички тези парцали, а мъжът да се измие и преоблече. Можете и косата му да подстрижете – вижте колко е пораснала, явно от доста време спи.
– Да бе да! Не ми е ясно: да не би да съм някоя почистваща фирма**? Защо вечно съм длъжна да мия и чистя? Омръзна ми вече! – Изпуснах нервите си аз.

Приближих се до леглото, боязливо дръпнах яката на ризата на спящия мъж, за да разгледам що за верижка на врата му хвърля отблясъци. А яката така и остана между пръстите ми – тъканта беше изгнила и съхраняваше формата си, докато не я пипахме, но се разпиля от докосването. Мда! Страшно е да си представиш от колко време лежи тук! Явно не е обикновен сън. Никой човек не може да проспи толкова време, че да изгният дрехите на него. А мъжът си го бива, даже много добре е запазен, не можеш да му дадеш повече от тридесет години.
– Така, добре – обърнах се към притихналия Тимар. – Хайде сега да изхвърлим всички дрипи по дяволите, иначе тук можем и да се задушим. Този пич засега ще го оставим тук, само ще го покрием с чист чаршаф. Щом спи, още някой и друг ден няма да го объркат. А после ще решим какво да го правим.
Точно така и направихме. Натъпкахме в чували всичките парцали, които имаше в стаята, и ги изнесохме навън. Наложи се мъжа върху постелята да го преобръщаме, за да измъкнем прашните и изгнили чаршафи изпод него. Изхвърлихме и дрехите му, защото в процеса на преобръщането те се разпаднаха под ръцете ни.
А само какво тяло имаше този „спящ красавец“… Даже съвсем не може просто да се каже, че ставаше, направо си беше супер яко! Релефните мускули привличаха вниманието и предизвикваха неприлични мисли. Широки рамене, дълги крака, тесни бедра, плочки на корема. Аа, стоп! Нещо мислите ми не отиват в правилната посока.
Вместо матрака, който също измъкнахме изпод мъжа и изхвърлихме навън от балкона, постелихме пухкаво одеяло, а самият мъж скромно прикрихме с малък чаршаф. При това се наложи това да го направи Тимар, защото на мен ми беше неудобно. Все пак спи си мъжът и то съвсем непознат, а долните му гащи бяха изгнили заедно с панталоните. Да можехме и да го умием, но тогава ще трябва да го мъкнем надолу, а после и да го стоварим някъде… После да го занесем обратно в кулата – направо ще си скъсаме задниците! Та това си е невъзможно за вдигане тяло, даже само на вид… В общи линии, почистихме праха от този спящ красавец, прикрихме го с чаршафчето и го оставихме да продължава да си почива.
– Е, народе – започнах аз, когато преместихме базата си в кухнята – какво ще правим? Какви идеи имате относно това, що за мачо спинка у нас там горе?
Навън вече беше съвсем тъмно, затова се наканихме да вечеряме. Филка си хапваше своята честно заслужена сметана, аз варях пелмени***, понеже вече нямахме сили за нищо друго. Коленете ми трепереха от умора.

– Какво имаме да му мислим? – Наддаде глас Филимон, като се откъсна от сметаната. – Трябва да го събудим. Щом спи, значи просто е омагьосан.
– Опасно е да го събудим – усмихнах се аз. – Ами, ако се окаже, че е вампир? Именно те в нашите приказки спят някъде, а после – бам!, събуждат се и край. Настъпва края на света в едно затънтено място и планини от трупове.
– Вика! – Разсмя се Тимар. – Ама ти какво! Вампирите са с криле. Той съвсем не е вампир.
– Аха, не е вампир… Защо тогава е целия в паяжини и лежи със скръстени ръце на гърдите?
– Стопанке, ти по-добре кажи как ще го събудиш? – Отново заговори котаракът.
– Фил, ама наричай ме по име, нали те помолих за това. Чувствам се ужасно глупаво, когато ме наричаш Стопанка. И изобщо… – помълчах. – Слушайте, ами ако този тип е истинския стопанин на къщата? Тогава ще трябва да напусна ли?
– Ъ, ъ – отново се обади Филимон. – Къщата призна тебе. Ти си стопанката. Пък и водният не дойде току така при теб – значи, че и всички останали знаят, че ти си важната тука.
– Вик, недей да се тревожиш по-рано от необходимото – проговори Тимар. – Там горе има някакви книги. Хайде после да ги прочетем. Ще събудим онзи мъж и всичко ще се изясни.
– Тогава се връщаме на въпроса: как да го събудим? Не, разбира се, че съм чела приказки. Но там имаше Спяща красавица и я целуна принц, който после се ожени за нея. А аз не съм принцеса, той не е красавица и нямам намерение да се омъжвам за него. Пък и да го целувам не ми се иска.
– Ами не се омъжвай за него. Никой не те кара насила да отидеш под венчилото – сви рамене Тим.
– Но това не отменя точката, че не искам да го целувам.
– Ей, ама не ти ли е все едно? – Отново се намеси Филя. – Какво толкова, цункаш го и край.
– Не искам! – Нацупих се аз.
– Че защо? Той май е симпатичен според човешките мерки – котаракът ме погледна неразбиращо.
– Е, да… симпатичен е, няма спор! Но въпреки всичко е някак си неправилно. Да намериш на тавана някакво мъжко тяло и да го целунеш. Пфу! Ами ако реши, че му досаждам?
– А ние ще бъдем до тебе, не се притеснявай. И ако се събуди, ще му обясним, че целувката е била необходима само за да го събуди.
– Хм. Добре де, после ще го измислим. А сега… Тимка, дай ми картинката, която си избра за твоята стая.
След вечерята минах по стаите и разположих картинките от списанията. Тимар беше избрал за себе си интериор в стил хай-тех****, толкова много му беше харесал. За гостната също бях избрала няколко картинки. Да има камина – много обичам живия огън. А всичко останало бе запланувано да е в смесен стил – вариации на тема осъвременена класика, но с елементи от модерната. Цветова гама – чернобяла. За да може мебелите да не се цапат лесно – все пак е гостна, но да е светла като цяло. А за бъдещата си стая дълго се мъчих. Все не се получаваше. А после намерих няколко картинки и ги отделих. Ако Къщата успееше да го осъществи, щях ужасно много да се радвам.

– Къщичке – притиснах буза до стената на бъдещата си стая. – Ако ти се получи и ти стигат магическите сили, моля те, направи ни стаите като на картинките. Но ако не можеш, няма страшно. Ние тогава ще купим мебелите. Да си призная, няма да ни стигнат парите за да обзаведем всички стаи. – Натъжих се аз.
Парите по сметката стремително намаляваха. И като се има предвид, че съм все още безработна, съвсем скоро ще бъде поставен ребром въпроса как ще преживяваме занапред.
Утрото започна отрано. С Тимар облякохме дрехи, които не се цапат лесно, аз също навлякох и банския под камуфлажните панталони и тениската, натоварихме се с необходимите вещи и се отправихме към водния. При вратата към Ферин се спрях на прага. Някак страшно беше за мен да излизам там. Едно е да знаеш, че този свят съществува зад оградата, а съвсем друго е да отидеш там, напускайки къщата. Плашещо е някак.
Но все пак излязох, като се стараех да стоя по-близо до Тимар, и се огледах. В Листянки къщата ми беше отдалечена от останалите. Някак си отделена. Всички останали къщи се виждаха, до тях имаше път, но в същото време нямаше нито един съсед наблизо. Между другото, за съседите. Все пак трябва да отида да разузная и да се запозная с хората в Листянки. Нали сега и аз съм жителка на това прекрасно място.
Покрай тия мисли така и не забелязах как ние с Тимар навлязохме в горичката и закрачихме по пътечката. Горичката беше най-обикновена, същата като на Земята, затова с нищо не поразяваше въображението. Аз от време на време си откъсвах от горските ягоди, които растяха от двете страни на пътечката.
– Тим, разбираш ли от гъби?
– Разбира се. Какво сложно има в това?
– А ще можеш ли да отидеш и да набереш? Много ми се яде гъбена супа…
– Ще отида – той сви рамене. – Ако ми беше казала по-рано, досега да съм отишъл.
– Въобще не ми е идвало наум. Тим, аз съм градска жителка. Целият тоя живот в отделна собствена къща, с парче земя, а и с вас, е нещо ново за мен. Не мога да свикна и въобще не осъзнавам, че всичко е наистина.
Покрай разговорите неусетно стигнахме до мястото. Дърветата се отдръпнаха и ние излязохме на езерото. Оказа се, че не е толкова малко, както се надявах, но наистина е ужасно мръсно.
– Дааа… Ще се наложи да поработим… А къде е водният?
Едва произнесох думите, водата до брега забълбука и се показа главата на вчерашния ни гостенин.
– Тук съм. Чакам ви. Какво ще правим, Стопанке?
– Като за начало престани да ме наричаш Стопанка и се обръщай към мен с името ми – Виктория. А по-нататък… Прочетох какво е написано по повод очистването на водоемите. Накратко, водни. Донесохме контейнери и лопатка за теб. Върви на дъното и започни да ги пълниш с тиня и мръсотия, а после ги донеси на повърхността. Ние ще отнесем всичко това настрани. После ще начупим брезови и върбови клонки, ще ги оплетем на венчета и ще ги закрепим по периметъра. Донесох също и няколко шишенца със зеленка, ще залеем с нея.
– А какво е това – зеленка? – Намръщи се водния. – Ти и вчера я спомена. И защо ще заливаме с нея?
– Ъмм, ами злите микроби ще убиваме. Слушай – намръщих се смутено – аз направо ти казах, че нищо не разбирам по този въпрос. Каквото прочетох в Интернет, това и ще направим.
И се захванахме. Тимар връчи на водния дълбока лопатка и два контейнера с капак, в който допълнително се отваряше още място и му обясни как да ги ползва. За да не се окаляме, ние с Тим се съблякохме. И докато водният пълнеше поредният контейнер с тиня, с Тим плетяхме брезови венчета и връзвахме снопчета от върбови клонки. Пълните контейнери носехме в гората и ги изливахме в една яма. И така цял ден, с почивка на обед.
На свечеряване не можех даже да се изправя. Цялото тяло ме болеше, дори и ония мускули, за чието съществуване не подозирах. Беше изнесено огромно количество мръсотия и тиня, всички венчета бяха разположени по брега и пуснати във водата надолу с листата.
– Край, момчета – паднах изнемощяла на тревата. – Шаро умря. Не мога повече…
– Виктория, а ще дойдете ли и утре? – Водния се беше измъкнал до пояс от водата и съчувствено ме оглеждаше.
– Ех, водни… Ако утре мога да се надигна от леглото и допълзя поне до ваната, ще е истинско чудо. Цялото тяло ме боли.
– Хайде да ти дам едно лекарство, а? Все пак, аз съм виновен…
– Давай – лениво завъртях глава към него и продължих да лежа по гръб.
– Тимар, я ми подай ония шишенца – водния кимна към празните шишета от зеленката и бутилката от студения зелен чай „Липтън“.
Като ги взе от върколака и грабна лопатката, водният се гмурна и известно време го нямаше. А аз бях толкова уморена, че въобще не проявих интерес, за какво му бяха тия празни шишета. След пет минути той изплува.
– Ето, Виктория – той постави на брега двете шишенца от зеленката и пластмасовата бутилка. В тях имаше вода. – Първо вземете вана, в която да добавите вода от тези две шишенца. – Зеленият показалец докосна двете миниатюрни бутилчици. – Полежете в нея, това е мъртва вода. Ще премахне всички болки в мускулите. После излейте водата и втората вана вземете с тази вода. – Показалецът се премести върху пластмасовата бутилка. – Това е жива вода. Утре ще сте в нормална кондиция.
– Жива и мъртва вода ли? – Аз даже седнах, като пъшках и простенвах. – Това е истина, така ли? Мислех, че само в приказките има такава вода. Макар че аз и това… Водните и върколаците също са само в приказките. – Усмихнах се на подигравателното изсумтяване на събеседниците си.
– В езерото ми извират два извора. Само че отдавна се замърсиха и нямаше как да се добера до тях. Едва днес успях да ги откопая – водния се облегна с лакти на брега и подпря главата си с ръце.
– Ами… Благодаря, надявам се да помогнат. Тим, ще ми подадеш ли ръка? Няма да мога да се изправя сама.
– Не се съмнявай, Виктория – водният изхъмка. – Бих ви предложил да се изкъпете, за да отмиете мръсотията, но само ще се изцапате още повече. Така че по-добре вкъщи.
– Ъхъ. Воден, ще тръгваме, вече се свечери. Ако водата ти помогне и утре сме наред, сутринта ще дойдем по същото време.
До вкъщи докретах вече на автопилот. Едва местех краката си, върколакът ме влачеше на буксир, а той се оказа учудващо силен. На външен вид само кожа и кости, а силите му явно са доста повечко от моите.
– Тим, на колко си години? – Влачех се унило аз.
– След няколко дни навършвам шестнадесет – погледна ме косо той. – Защо питаш?
– Просто ми е интересно. А това няколко, след колко е?
– След десет.
– Защо не ми каза по-рано? Трябва и подарък да успея да ти избера.
– Какъв подарък?
– Как какъв? За рождения ти ден.
– А защо? – В гласа му имаше толкова учудване, че аз даже не разбрах въпроса.
– В какъв смисъл? Ами подарък, за рождения ти ден. Ти какво искаш? Може би нещо конкретно?
– Ами не знам. Никога не са ми подарявали за рождения ден.
– Как така? Нали си живял с дядо си. Нима дядо ти не те е поздравявал?
– Не. При нас не е прието да се подарява за рождения ден – озадачено разтегли Тимар. – А при вас подаряват, така ли?
– Ами да. Подаряват. Канят гости, отрупват масата с вкусотии, торта и всякакви такива – тук вече аз се учудих. – Слушай, а ти никога ли не си получавал подарък за рождения си ден? И никога не си го празнувал?
– Не – Тимар сви рамене.
– Ама че работааа…

/* Балдахин – Красив навес от скъпа материя, обикновено над престол, легло и др./

/* *Има се предвид фирма за професионално почистване на сгради и помещения./

/***Пелмени – Варени дребни пирожки, приготвени от прясно тесто с пълнеж от месо, риба или зеленчуци (типични за източната и руската кухня)./

/****Хай-тех – Високи технологии (на английски: high technology, high tech, hi-tech) или на кирилица хай-тех е общо наименование на най-новите и усъвършенствани технологии на своето време./

Назад към част 6                                                               Напред към част 8

***

Как се беше озовала тук, на това място, с тези хора?
Кенеди не беше сигурна.
Може би просто си пияна.
Истън и Дийн играеха бокс до музикалния автомат, като очевидно бяха забравили за острите думи, които си бяха разменили по-рано, и за баща им, лудият диригент на този малък оркестър, наблюдаваше от бара, където вземаше поредната кана бира.
Намираха се в някаква дупка, в която Били изглежда познаваше всички, въпреки че очевидно не беше ходил там от много дълго време.
Сега Истън държеше Дийн в хватка за главата и се опитваше да забие кокалчетата си в нея, докато Дийн протестираше и се опитваше да отблъсне ръката на Истън.
Кенеди отпи от топлата си, отвратителна бира, а после избърса устните си с обратната страна на ръката си.
Били се върна на масата, постави каната на нея и част от съдържанието се разпиля върху масата, като опръска ръката ѝ.
Били забеляза това, но не се извини.
– Виж моите момчета – каза той и се усмихна като горд татко. – Не мога да повярвам, че са пораснали толкова бързо.
– Да – съгласи се Кенеди неубедително. Тя не знаеше как да говори с бащата на Истън. Не беше израснала сред мъже като него – всъщност той беше точно този тип човек, от когото родителите ѝ се опитваха да я държат настрана.
– А какво ще кажеш за себе си, мила? – Попита Били, обръщайки към нея онези мънистени очи, отразени иззад очилата му. Въпреки че беше пил като риба, в погледа му нямаше нищо пиянско или компрометирано – той беше все още остър като прилеп.
– За мен ли? – Попита Кенеди, чувствайки се внезапно притеснена.
– Каква е твоята история? – Продължи Били, като отново вдигна каната и изсипа една порция бира първо в своята, а после в нейната чаша, без да я пита дали има нужда от още. – Нещо ми подсказва, че не си оттук.
– Не, аз съм от Бостън – каза Кенеди и изведнъж и се прииска да бъде навсякъде, но не и там, където се намираше в този момент.
– О, ти си фен на Ред Сокс?
– Не съвсем. Не съм спортна натура.
– Е, ние сме нещо като спортно семейство – отвърна небрежно Били и погледна към телевизора над бара. – Децата ми са активни, винаги са били такива. Още в ранна възраст ги запалих по бокса.
– Истън спомена това – каза тя, опитвайки се да скрие горчивината на чувствата си от бруталната история, която Истън ѝ беше разказал, когато баща му се беше опитал да го постави на ринга с най-опасния противник, който можеше да намери.
Но Били не пропусна нищо. Той я погледна назад с режещ поглед.
– Сигурен съм, че го е споменал. Истън винаги е изпитвал тежки чувства към моите постъпки и не беше съгласен с методите ми на възпитание. Но те работеха. Погледни го сега.
– Вярно е – промълви тя и се зачуди какво ли ще каже Били, ако спомене как се е развил Дийн. Беше станал пристрастен комарджия, който дължеше пари в целия град. Дали това също беше резултат от невероятните възпитателни методи на Били? Но тя си замълча.
– Ти не говориш много, нали? – Попита Били.
Кенеди сви рамене.
– Зависи.
– Значи не си се занимавала със спорт. Какво беше твоето занимание?
Кенеди погледна към музикалния автомат. Истън и Дийн вече се караха кой да избира песните. Тя отчаяно желаеше Истън да се върне на масата и да я спаси от този кръстосан разпит.
– Моето нещо беше академията – отговори тя.
– О, ти си книжен червей.
– Предполагам, че може да се каже така.
– Ученето на книги е доста безполезно – каза Били, изказване, което звучеше като факт, излизащ от устата му. – Дори казах на Истън, когато получаваше добри оценки, стипендии, всичко това. Казах му, че трябва да отиде в колеж, ако иска да играе играта, но нито една от тези глупости, на които те учат, не е достатъчна в реалния свят.
Кенеди усети как гръбнакът ѝ се сковава.
– Това е интересен поглед върху въпроса.
– Това е истината. Всички тези глупаци, забили нос в книгата, излизат на улицата за пет минути и портфейлът им е изчезнал, измамени са, нямат и най-малка представа как да оцелеят. После викат някой като мен да им помогне.
За пръв път тя погледна Били строго.
– А какво да кажем за всичко, което допринасят тези така наречени глупаци? Нямаше да имаш скъпоценните си оръжия, с които да стреляш, ако някой не ги беше изобретил, не беше разбрал физиката, инженерството, не беше проектирал машините, които ги произвеждат.
Били се усмихна.
– Мога да кажа, че си от онези, които контролират оръжията, още щом те погледнах.
– Тук не става въпрос за контрол на оръжията.
– Тогава за какво става дума? – Напъна се той и се усмихна. – На вас, яйцеглавите, не ви харесва, когато не можете да правите нещо, защото си мислите, че сте по-добри от всички останали. Но там, на стрелбището днес, едва не си напълни гащите.
– Ти си арогантен.
Усмивката му избледня.
– И си припряна… – Той не довърши изречението, но неизречената дума беше почти по-силна, отколкото ако я беше изрекъл.
Кенеди се насили да изпие още бира.
Точно тогава Истън и Дийн се върнаха на масата в добро настроение.
– Татко, той настояваше да пуснем цялата му скапана хип-хоп рап музика. – Оплака се Дийн, смеейки се. – Опитах се да го спра.
Били се изправи.
– Опиташ ли се да пуснеш тези глупости в къщата ми, ще те изхвърля на улицата.
Истън сви рамене, сякаш не му пукаше. Той изпи последната си бира от една от почти празните чаши. Очите му бяха кръвясали и стъклени.
– Хайде да се махаме оттук. Пиян съм.
– Ако се прибираме вкъщи – каза Били – ще се прибера с теб, Истън. Имам някой в хотелската си стая тази вечер, с когото не ми се иска да се виждам.
Истън се поколеба и погледна към Дийн, който бързо поклати глава с „не“, сякаш искаше да каже, че няма да позволи на баща си да остане при него.
– Наистина ли трябва да останеш при мен? – Попита Истън.
– Ей, не ми е нужно. Не е като да съм те хранил, обличал и подслонявал в продължение на осемнайсет години или нещо подобно.
И се опитал да го убиеш, помисли си Кенеди, но отвърна поглед, преди Били да види изражението на лицето ѝ.
– Добре, татко. Можеш да дойдеш с нас. Кенеди, готова ли си да тръгваме?
Никога през живота си не съм била по-подготвена.
Тя се усмихна по най-добрия възможен начин.
– Да. Хайде да вървим.
Те излязоха от бара и си взеха такси, което да ги откара до къщата на Истън. Той остави колата си на паркинг близо до бара, като реши, че е твърде пиян, за да шофира, и ще я вземе на сутринта.
По време на пътуването с таксито до вкъщи Кенеди седеше някак по средата. Истън беше от едната ѝ страна, а баща му – от другата. Само от това, че беше притисната до Били, че усещаше топлината на тялото му и властовото му присъствие, ѝ ставаше смътно гадно.
Искаше ѝ се да се откъсне от него – рамото му да докосва нейното беше като насилие.
Били говореше през целия път на връщане, като разсъждаваше за всякакви неща. Имаше много мнения и нямаше нищо против да ги споделя, като те предизвикваше да не се съгласиш.
Докато пристигнат в градската къща, тя вече се беше наситила на този мъж и трудно успяваше да сдържи гримасата от лицето си.
Част от това, което я притесняваше, беше колко малко Истън се интересуваше от това как се държи и говори баща му, особено около нея. Нима Истън не виждаше, че отношението и поведението на мъжа са груби, обидни и отвратителни?
Вътре в къщата Истън се насочи към банята.
– Татко, чувствай се като у дома си. Аз ще се върна веднага. – Той се отправи нагоре по стълбите, оставяйки я отново сама с баща ми.
Кенеди гледаше след него, чувствайки се изоставена.
– Боже, доста съм уморена – фалшиво се прозя тя. – Мисля, че ще се кача горе и ще си легна. – Тя помаха леко на Били. – Беше ми много приятно да се запознаем… ще се видим сутринта…
– Хей – каза Били, застана до дивана и взе малък хартиен предмет от близката маса. – Искам да кажа нещо за нашия малък разговор по-рано.
Тя се обърна и зачака с очакване. Бащата на Истън имаше изражение на лицето и тя разбра, че той най-накрая щеше да се извини за грубостта си. Изглеждаше тъжен, притеснен и сякаш маската му най-накрая е паднала.
– Знам, че ти и Истън се грижите един за друг, виждам това. – Той вдигна замислено хартиения предмет в ръката си.
– Наистина – каза тя.
Очите му се впиха в нейните.
– Но въпросът е, че ти не си подходящото момиче за него. Ти не си от нашия свят. – Той видя изражението ѝ и това го накара да се усмихне леко. – Знам, че си мислиш, че Истън е различен от мен. Е, не е. Той е от моята кръв и колкото и да се преструва, че е един от тези финансови боклуци от Уолстрийт, никога няма да стане такъв. Просто те предупреждавам, за да ти спестя много душевни терзания, скъпа.
– Не ме наричай „скъпа“ – каза тя, кипяща от ярост.
– Няма да ти хареса другата дума, която ми дойде на ум.
Искаше и се да му каже какво точно мисли за ума му, за личността му и за всичко останало, което беше показал толкова ясно за себе си. Но Кенеди не искаше да падне до неговото ниво, защото точно това искаше той.
– Е, благодаря ти, че изказа мнението си, Били. Лека нощ.
Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите.
Едва когато влезе в спалнята, осъзна, че трепери.

Назад към част 12                                                               Напред към част 14

ЕЛИС

Останалата част от седмицата премина твърде бавно. Данте и Леон не се върнаха в класните стаи, двамата бяха твърде потънали в скръбта и вината си, за да могат да се изправят пред нея. Аз присъствах само защото Гейбриъл настояваше да остане близо до мен и Райдър, за да може по-лесно да държи под око всички ни. Данте беше готов да даде собствената си сперма на Лайънъл следващия път, когато Джунипър се нуждаеше от оплождане, така че да има поне малък шанс Рори да бъде пуснат на свобода, ако бебето се появи като буреносен дракон, но Гейбриъл беше погледнал в това бъдеще и се кълнеше, че няма да се получи. И трябваше да призная, че това ми донесе облекчение. Мразех идеята някоя друга жена да носи детето на Данте, да не говорим за факта, че бях сигурна, че това щеше да го унищожи. Семейството на Данте беше целият му свят. Той нямаше да може да се справи, ако знаеше, че едно негово дете се отглежда от Лайънъл, шибания Акрукс.
Когато последното ни занятие в петък приключи и всички започнаха да се отправят към кафенето, за да вечерят, аз се оставих тълпата да ме понесе и се оказа, че вървя с Юджийн.
– Здравей, Елис, как вървят нещата? – Попита ме той с една от широките си усмивки и аз му отвърнах с най-добрия си опит да му се усмихна.
– Тази седмица Леон получи лоши новини от вкъщи, така че беше малко тежко – казах, за да обясня явно лошото си настроение. – Всъщност обаче не искам да навлизам в това. Ти как си?
– Добре съм – отговори той, кимайки с глава отново и отново, докато ровеше в чантата си за нещо. – Супер зает съм с всички тези неща, свързани с „Дръзки подлизурковци“ – разбираш ли? А и започвам да получавам отпор от някои задници на това място, на които не им харесва, че помагам на жертвите им да се борят.
– Надявам се да им дадеш урок, както направи с Фердинанд – казах аз. Грифонът подозрително отсъстваше от публичния си побой и бях чула слух, че си е взел лично време от училище.
– О, разбира се – съгласи се Юджийн, най-накрая извади лилавата си пелерина от чантата и я метна на раменете си, преди да я закопчае. – Но лилавата пелерина на справедливостта може да бъде тежко бреме. Налага се да се боря, за да запазя позицията си на защитник на D.U.D. почти ежедневно и вече не става въпрос само за моята гордост. Имам и други феи, които гледат към мен и се нуждаят от мен, за да им докажа, че наистина можем да отстояваме себе си и да променяме съдбите си. Едно изпускане на лош късмет може да бъде краят на моето царуване, още преди да е започнало.
– Не можем да допуснем това – съгласих се аз, тъй като споменаването на лошия късмет ме накара да се сетя за кристалите, които Леон ми беше дал с надеждата да запазя късмета в моя полза. – И в тази връзка имам нещо, което искам да ти дам.
– Подарък? – Изпищя Юджийн, като ме гледаше с големи очи, когато влязохме заедно в кафенето, а останалите ученици бързаха да се наредят на опашката за храна. – Така официално ме приемат в харема ли?
– При звездите, Юджийн, трябва да спреш с това – засмях се, извадих среднощния аметистов кристал от джоба си и му го подадох. – Харемът ми е пълен. Имам целия комплект и сериозно съм на предела на възможностите си за пениси.
Бузите на Юджийн пламнаха в черешовочервено, а аз си отдъхнах със смях, като хванах китката му и го накарах да вземе кристала от мен.
– Уау – въздъхна той, погледът му падна от лицето ми към кристала и очите му се разшириха от благоговение, докато изпитваше тежестта му в ръката си. – Това среднощен аметист ли е? – Носът му започна да трепери като луд и аз кимнах и се усмихнах на изражението на лицето му.
– Да. Солиден късмет, или поне така казват. Леон ми подари два, защото е лъвски задник и колкото и да го ценя, чувствам, че една бучка късмет трябва да е повече от достатъчна. А и след гадостите, през които премина, когато Брайс те надупчи и звездите те проклеха, смятам, че заслужаваш малко тежест в ъгъла си, що се отнася до късмета.
– Имаш два? – Попита ме той, като примигваше бързо. – Ти се отказа от двойния късмет заради мен?
– Не знам дали това, че имах два, наистина ми дава двоен късмет. Според мен или имаш късмет, или не. – Повдигнах рамене.
– О, не, не съм съгласен. Мисля, че два биха ти дали двоен късмет, а три – троен, а четири биха били…
– Пич, недей да правиш това странно – казах, като го побутнах закачливо, а той се усмихна широко, докато притискаше кристала към гърдите си.
– Ще го ценя завинаги – издиша той и ме гледа със сърдечни очи, а аз поклатих глава, без да мога да спра да се усмихвам на налудничавия му поглед.
– Извинете – прекъсна ни момичешки глас и една чанта се удари в ръката ми, когато тя застана толкова безумно близо до мен, че на практика беше на краката ми, принуждавайки ме да отстъпя назад и да я оставя да стои по-близо до Юджийн. Погледнах зелената ѝ коса с интерес, докато се опитвах да разбера дали я познавам, и тя отправи срамежлив поглед към мен, преди да се обърне към Юджийн.
– Тъкмо исках да те попитам дали искаш да се присъединиш към мен за обяд, Джини.
Трябваше ми един миг, за да осъзная, че Юджийн е Джини и че тя пристъпва, за да го поиска.
Усмихнах се на Юджийн над главата ѝ, докато отстъпвах още няколко крачки назад, позволявайки ѝ да има сцената.
– Не се притеснявай – казах аз. – Аз просто си тръгвах. Наслаждавай се на обяда си, Джини. – Намигнах на Юджийн, който изглеждаше напълно объркан, а момичето се втурна напред, целуна го по бузата и взе ръката му с дръзко движение, въпреки че по бузите ѝ се появи руменина. Тя го прегърна, преди да е осъзнал какво се случва, но по лицето му се разля ярка усмивка.
Погледнах към огромната опашка за храна и въздъхнах, осъзнавайки, че моето бавене току-що ми е коствало всякакъв шанс за приличен избор за вечеря и извадих парче черешова дъвка от джоба си, докато обмислях дали да не се откажа от храната изобщо. Последното място означаваше да получа няколко парчета от най-мръсната храна, а на мен не ми пукаше, че ще остана гладна, за да се храня така тази вечер след седмицата, която имах.
Вдигнах дъвката към устните си и започнах да се обръщам, но преди да успея, острото свиркане на Райдър ме хвана за ухото и аз се огледах, откривайки го да крачи покрай опашката от хора към предната част и да подръпва брадичката си към мен с ясна команда.
Изкривих вежди към него, което той добре знаеше, че е в отговор на свирката, и ъгълчето на устните му се изкриви в усмивка, докато той щракаше с проклетите си пръсти към мен.
О, по дяволите, не.
Направих крачка, за да се обърна, но се сблъсках с Гейбриъл, който само ми се усмихна и ме завъртя отново с лице към Райдър, като открадна от ръката ми несдъвканата дъвка и ме побутна, за да ме накара да се движа.
– Ако не тръгнеш доброволно, той ще те завърже с лиани и ще те размаха там като малка симпатична пинята – каза той, а очите му блеснаха от забавление при тази гледка и аз изръмжах под носа си.
– А може би искаш да се намесиш и да ме спасиш от тази съдба? – Предложих.
– Не. Ще ни намеря маса и ще изчакам двамата да си вземете храна.
Той ме побутна и аз изсумтях раздразнено, преди да се запътя към Райдър, който сега стоеше начело на опашката и задържаше всички останали докато чакаше мен.
– Е, това е невероятно грубо от твоя страна – подразних го, взех един поднос и го бутнах в ръцете му.
– Мислех, че ще ти позволя да избереш вечерята, за да компенсирам това – отговори той, а погледът му се спусна към голите ми бедра и бавно се върна обратно нагоре.
– Хм. – Погледнах масива от вкусно изглеждащи ястия и свих рамене. – Не. Дала съм ти цялото обучение, от което се нуждаеш на този етап. Мисля, че вече си способен сам да избираш хубавите неща.
Започнах да се отдръпвам от него, когато той постави подноса, извивайки вежди към мен, сякаш изобщо не беше съгласен, преди да посегне към купа с обикновен чудовищен ориз и да я вземе за нашата вечеря.
– Ех. – Почесах се по носа, когато той добави обикновени варени картофи и още зеленчуци – всичко това без подправки, а аз въздъхнах и се примирих, че ще се храня скучно и без хранителна стойност. Ужас.
Райдър продължаваше да прави лоши избори, а атласът ми иззвъня в джоба, давайки ми повод да отклоня погледа си от гадната вечеря, която беше избрал, и аз отговорих, без да си правя труда да проверя идентификатора.
– Еми, о, как се казваше, Елис – чу се гласът на директор Грейшайн от високоговорителя и аз изругах под носа си. Стараех се да го избягвам още от първия път, когато се опита да ме накара да дойда да си поговорим, но по някаква причина той изглеждаше решен да ме остави насаме.
– Здравейте – отвърнах бавно, движейки се, докато Райдър продължаваше да трупа вечерята ни, а аз престанах да му обръщам внимание.
– Надявах се, че ще можеш да се отбиеш в кабинета ми за онова говорене преди връзката ти с професор Титан? Страхувам се, че ако не го направиш, ще трябва да започна да разглеждам мястото ти в тази академия, Елис. Пропуснала си доста часове и ако не мога да прегледам няколко неща с теб, ще трябва да приема, че вече не отговаряш на критериите за настаняване в стипендията ти.
– Добре – изръмжах аз, чувайки допълнителната хапливост в тона си, и малко му изкрещях – това не беше точно най-добрият начин да го задържа на своя страна, ако мястото ми тук наистина беше застрашено. – Просто ще вечерям и после…
– Това ще бъде чудесно. Аз съм в кабинета си. Ела сама. Не казвай на никого.
– Какво? Защо не?
– О, ах, просто искам да кажа, че няма нужда. Няма какво да види тук. Само ти и аз си правим едно добро старо говорене, не е нужно да водиш някой друг със себе си или някакъв такъв джаз… хм, както и да е, ще те хвана на финала.
Грейшайн ми затвори слушалката и аз се намръщих на атласа си, като го пъхнах обратно в джоба, преди да се обърна и да погледна отново Райдър, точно когато стигнахме до края на линията за сервиране.
Той вече имаше и втора табла, тази с четири кутии пица, както и шепа бонбони и чиния с понички със захарно покритие.
– Оооо, вижте кой най-накрая е разбрал как да се храни като цар – подиграх се аз и посегнах да взема един поднос от него, но той продължи да държи и двата, като ми хвърли поглед.
– Няма да си толкова доволна от това, когато изгубя онова V, което толкова обичаш да облизваш надолу – подразни ме той в отговор, карайки очите ми да паднат към колана му, където за съжаление не можех да видя дори и следа от коремните мускули, да не говорим за много изкусителното V, за което беше споменал.
– Ами може би за десерт ще те накарам да се поизпотиш, за да изгориш калориите – предложих аз, следвайки примера му, докато той прекосяваше стаята и сядаше на масата, която Гейбриъл беше избрал за нас.
Никой друг не се осмели да се присъедини към него, въпреки че мястото беше претъпкано, и аз скочих, за да се настаня на края на масата, така че да седя между двамата. Погледите ни следваха навсякъде, където се движехме, и се разменяха шепоти. Откакто се върнахме в академията, непрекъснато ни гледаха, а новините за мен и приятелите ми все още бяха най-горещата тема за обсъждане навсякъде, където отидем. Не ми пукаше какво мислят за нас и си представях, че животът им трябва да е адски скучен, за да проявяват такъв интерес към нашия. Но както и да е. Гейбриъл се справяше чудесно, като ни помагаше да избягваме обажданията от пресата и дори ни беше насочил към Желязната гора, за да се скрием вчера по обед, когато един репортер някак си се беше промъкнал в кампуса, за да се опита да вземе интервю. Исках да обсъждам личните си дела със света толкова, колкото исках да си натъпча ананас в задника.
Райдър ме изгледа за дълъг миг, после ме хвана за кръста и ме издърпа от масата, така че паднах в скута му. Задъхах се от изненада и извърнах глава, за да го погледна, а в очите ми се четеше въпрос, на който той се наведе, за да ми отговори, като думите му бяха тихи и предназначени само за мен.
– От много време насам трябваше да се преструвам, че не си моя пред хората, бейби – изръмжа той, а ръката му се премести върху бедрото ми под масата, преди палецът му да проследи линия под ръба и. – Свърших с тези глупости. Искам всеки ебач тук да погледне и да види кой те притежава. Не искам някой от тях да си навлича луди идеи за това, че те споделям в смисъл, че може да съм готов да им позволя да се приближат и на сантиметър. Ние сме четиримата и това е всичко. Ние те притежаваме. Аз те притежавам. И искам да съм сигурен, че всеки един шибаняк, който те погледне, го знае.
– Тогава им покажи, бейби – издишах, очите ми срещнаха неговите в ясно предизвикателство и той не загуби нито секунда, за да улови устните ми с тях, а суровата хапка на целувката му ме изненада, докато ръката му се вдигна, за да хване брадичката ми и да ме задържи точно там, където ме искаше.
Поддадох му се, обичайки да ме владее по този начин, и му позволих да вземе от мен каквото искаше, докато студеният шип на езика му премина през езика ми.
Точно когато почувствах, че се разтапям в локва заради него, Райдър обърна брадичката ми от себе си, използвайки хватката си върху мен, за да ме накара да се обърна с лице към Гейбриъл, а той започна да движи устата си по шията ми, смучейки и хапейки.
Очите на Гейбриъл светнаха, когато той се изправи, постави дланите си на масата между нас и се наведе, за да ме целуне жестоко. За няколко изпълнени с блаженство мига забравих за заобикалящата ни стая, пълна с ученици, и се развихрих между тях, стенейки в устата на Гейбриъл и опитвайки го жадно.
Когато двамата се отдръпнаха, отворих очи и видях, че почти всички ученици в стаята ни зяпат, а във въздуха цари тишина. Бузите ми леко се зачервиха от цялото това внимание, но аз решително го пренебрегнах, протегнах ръка, за да взема кутията с пица, и отворих капака, като си взех парче.
Е, ако имаше някакви съмнения, че и Гейбриъл е замесен в тази връзка, сега вече нямаше.
Съсредоточих се върху яденето, докато шумът в стаята бавно се засилваше и когато погледът ми се откъсна от полупразната кутия с пица, почти всички се бяха върнали към собствените си дела. Взех от чинията една перфектна, сладка поничка, за да завърша храненето си, и се облегнах назад на Райдър, като започнах да я поглъщам бавно, въздишайки доволно от сладкия вкус на езика си.
Тримата братя Киплинг се приближиха към нас, докато приключвахме с храната, и Киплинг-старши подаде на Райдър запечатан плик, без да каже и дума.
– Има ли нещо друго, за което да знам? – Попита ги Райдър, като пусна плика в джоба си, без да го коментира.
– Всичко изглежда доста спокойно на територията на училището – отговори Киплинг-младши с вдигане на рамене. – Ушите ни ще останат отворени, както обикновено.
– Добре – измърмори Райдър. – Дай на моето момиче портокалова сода.
Младши подаде една толкова бързо, че сигурно я беше приготвил.
Усмихнах се, като грабнах кутията, отворих я и отпих дълга глътка преди да въздъхна с благодарност.
– Благодаря. Искаш ли поничка? – Подадох чинията към тях и лицето на Средния Киплинг затрептя от ярост, за което бях сигурна, че се случва за първи път, когато виждах някаква емоция по него.
– Можеш да си задържиш курвите, пълни с карбурати, много ти благодаря – изсумтя той, преди да се обърне рязко и да се измъкне от стаята.
– Не е фен на храната с дупки – коментира Киплинг старши, сякаш обсъждаше времето.
– Прекалено провокативно – съгласи се Младши.
– На практика го моли за това – каза Старши с кимване.
– Особено ако има глазиран топинг.
Младши кимна към поничките и двамата се обърнаха и си тръгнаха, без да кажат и дума повече, оставяйки ме да изплюя шибаната си поничка с потръпване.
– По дяволите, звезди – изстенах, а Гейбриъл се засмя за моя сметка, преди да си вземе поничка и да я отхапе с удоволствие.
Погледът му се плъзна към този на Райдър и можах да кажа, че между двамата все още има малко напрежение заради идеите на Райдър да използва тъмна магия, за да се опита да проследи Гарет, но за щастие никой от тях не беше почувствал нужда да спори отново оттогава.
– Е, колкото и да ми е приятно, имам среща с Грейшайн – въздъхнах аз.
– Не – изръмжа Райдър. – Имам среща с Шадоубрук и останалите относно бунтовниците и…
– Така че отивай – отвърнах аз. – Знаете, че ми харесва, че всички искате да ме държите под око през цялото време, но също така не мога да продължавам да се крия вечно. Кинг не е направил никакъв опит да ме отвлече отново и мисля, че би бил доста глупав да опита сега. Не само че имам четирима, луди, притежателни, убийствени приятели, които биха дошли да му отмъстят, но и съм Алтаир.
– Като стана дума за това, има ли информация дали новото ти семейство са успели да проследят това копеле или не? – Попита Райдър, като насмешката в гласа му беше ясна за всички ни.
– Не – въздъхнах аз. – Говорих с Кейлъб снощи и той каза, че няма никакви новини, но продължаваше да говори за това, че агентите на FIB, които са изпратени да се справят с него, са специални части и всякакви такива глупости, така че е сигурен, че ще успеят.
Очите на Гейбриъл се замъглиха от някакво видение и аз му дадох миг да го прозре, но той просто сви рамене.
– Не виждам как ще получиш новината, че Кинг е бил заловен. Така че нека приемем, че това няма да се случи скоро, и просто се придържаме към плана си да се държим заедно. Мога да те заведа да се видиш с Грейшайн, а след това и при връзката ти с Титан тази вечер. Леон се прибира у дома, за да говори с родителите си за Рори, а Данте също има работа с бандата.
– Добре – съгласих се с въздишка, станах и целунах Райдър по бузата за довиждане, преди той да се обърне и да тръгне към мястото, където седяха Итън и групата му.
Гейбриъл ме хвана за ръка, когато излязохме, и аз се опитах да не се бавя, докато се придвижвахме към офиса на Грейшайн.
Почуках на вратата, когато пристигнахме, и Грейшайн я отвори почти мигновено, а очите му се разшириха от облекчение, което бързо отпадна, когато забеляза и Гейбриъл там.
– О, ах, г-н Нокс. Какво, какво, какво правите тук? – Скръсти ръце Грейшайн, докато гледаше между нас, а аз свих рамене.
– Има ли някаква причина да не е тук? – Попитах.
– Ами да, наистина трябва да говоря с вас. Насаме. Така че, може би, господин Нокс, бихте могли просто да се върнете в общежитието си и…
– Оставам – каза твърдо Гейбриъл, а Грейшайн повяхна малко пред него, след което бързо кимна, когато той се отдръпна, за да ни пусне вътре.
– За какво става дума? – Попитах.
– Просто някакви формуляри, които трябва да подпишете. – Той се запъти към бюрото си. – И просто исках да се уверя, че не изпитвате затруднения по някои предмети след пропуснатите часове.
– Не сте я молил да дойде и да обсъди пропуснатите уроци. А и това беше преди седмици, така че не виждам защо сега е проблем. Гейбриъл се премести да застане зад мен, докато аз заемах място на единствения свободен стол от тази страна на бюрото, който не беше затрупан с книги.
– Не, ами, хм… Мис Калисто се съобразява с различни стандарти от вас, господин Нокс, защото тя е тук на стипендиантска основа, която има определени изисквания. Едно от тях е тя да присъства на минимум деветдесет и четири процента от занятията си и след като пропусна цял месец, се опасявам, че сега не може да изпълни…
– Чакай – прекъснах го аз. – Да не искаш сериозно да ми кажеш, че можеш да ме изгониш, нали?
Сърцето ми започна да бие учестено, докато го гледах с отчаяние в погледа.
С милионите и едно неща, за които трябваше да мисля в момента, да се тревожа и да се плаша, последното нещо, за което мислех, бяха шибаните правила за стипендиите.
– Не можеш да я изгониш – изръмжа яростно Гейбриъл. – Тя трябваше да си вземе този отпуск, защото не можеше да опазиш тази академия от шибаните банди. Когато хората се записват да дойдат на това място, едно от основните неща, които академията гарантира, е, че има магически защити и ключалки, които да ни пазят по време на обучението. Така че не се опитвай да заблуждаваш мен или нея, като казваш, че тя не е спазила своята част от споразумението, когато ти си сигурен, че не си спазил своята.
Грейшин падна на седалката си с твърд удар, примигна към Гейбриъл с воднисти очи и прочисти гърлото си няколко пъти, докато разбъркваше някакви документи на бюрото си.
– Не, не, не исках да намекна, че тя ще загуби мястото си… смекчаващи обстоятелства и всичко останало. Но аз, ах, трябваше просто да проверя дали тя…
– Аз съм тук – казах аз, като махнах с ръка в знак на раздразнение, за да върна вниманието му към мен и да го отклоня от замислената харпия, която се навеждаше над рамото ми. – Не говори за мен, сякаш ме няма в стаята.
– Разбира се, че не! – Запъна се Грейшайн, забелязвайки кътниците ми, които бяха изскочили от раздразнението ми, и сякаш си спомни, че сама по себе си съм доста дяволски силна. И проклетият Алтаир също, като се замисля.
– Просто трябва да знам дали имаш някакви затруднения или искаш да поискаш допълнителна помощ от учителите си или дори индивидуално време с приятел за учене или с учител?
– Справям се добре – отговорих, макар да знаех, че това е малко лъжа. Бях изостанала, докато пропускахме толкова много уроци, а и така или иначе бях изостанала почти от самото присъединяване към академията. Напоследък ми беше адски трудно да се концентрирам с всичко, което ми се случваше, така че това наистина не беше помогнало на ситуацията.
– С удоволствие бих я обучавал – добави Гейбриъл, докато Грейшайн смръщи вежди, сякаш не беше сигурен дали му вярва.
– Бихте ли? – Попита Грейшайн с надежда. Все пак Гейбриъл беше най-добре класираният ученик в класа ни, така че предположих, че бих могла да се справя много по-добре с него за учител.
– Да, така или иначе се интересувам от преподаването като възможна професия, така че това ще бъде добра практика за мен, за да видя дали наистина ми харесва, или не – отговори Гейбриъл.
– Чудесно! – Обяви Грейшайн, пляскайки с потните си ръце, след което отново ме погледна с надежда.
Погледнах към Гейбриъл и му се усмихнах в знак на благодарност.
– Ако кажа „да“, това покрива ли всичко? Добре ли е да приема, че стипендията ми е наред и мястото ми тук е сигурно тогава? – Попитах.
– Да. – Кимна силно Грейшайн, бършейки челото си, за да отмие капчица пот, а от начина, по който продължаваше да ме гледа, можех да се закълна, че има нещо друго предвид.
– Чувствате ли се нервен, сър? – Попитах го с любопитство, като насочих надарения си слух към сърдечния му ритъм и установих, че е ускорен.
– Не, не – отвърна той бързо. Прекалено бързо.
Отново погледнах към Гейбриъл, за да проверя дали не е видял нещо, което да ни тревожи, но той само сви рамене, явно също толкова в неведение, колкото и аз.
– Добре, ами ти каза, че трябва да подпиша нещо? – Добавих и Грейшайн пребледня, преди да кимне отново и да се разрови наоколо.
Накрая намери един лист хартия и го бутна към мен, като държеше ръката си плоска над страницата и се наведе, докато ми предлагаше химикалка.
Протегнах ръка напред, за да я взема, и се намръщих, когато усетих, че се плъзгам в малък балон за заглушаване, който той явно беше хвърлял набързо, за да изключи Гейбриъл.
– Трябва да дойдеш и да ме намериш насаме възможно най-скоро – изсъска той, но балонът се разтвори, преди да успея да го разпитам, и аз се намръщих още по-силно.
Грейшайн дръпна листчето, за да ми напомни да се подпиша, и объркването ми само нарасна, когато открих, че цялата страница е празна. Сигурна съм, че нямаше да подпиша нещо, което дори не можех да прочета. Макар че не останах с впечатлението, че това е измама, по-скоро наистина беше просто някаква хартийка, която той беше намерил. Погледнах нагоре, за да попитам какво, по дяволите, се случва, но той изглеждаше толкова ужасно нервен, тъй като просто отново посочи страницата, така че бързо я подписах. Името ми обаче със сигурност не беше адмирал Хардкок, така че това нямаше да ме обвърже с нищо.
– Добре, благодаря. Довиждане.
Грейшайн измъкна страницата, след което с много ръкомахания изведе мен и Гейбриъл от кабинета си.
Вратата рязко се затръшна и заключи зад нас, а аз се обърнах към Гейбриъл който изглеждаше също толкова объркан, колкото и аз.
– Той току-що ме накара да подпиша празен лист хартия, след което използва балон за заглушаване, за да ме помоли да дойда да го намеря сама. Дали планира нещо съмнително, или просто е шибан чудак? – Попитах Гейбриъл и той изръмжа, докато възприемаше тази информация.
Дадох му малко време да се опита да види нещо, което би могло да обясни странното поведение на нашия директор, но след няколко минути опити той просто поклати глава.
– Нямам представа за какво става дума. Не виждам обаче нищо, което да ни тревожи. Но ти няма да се срещнеш с него сама. Може би е под влиянието на Кинг или работи за него и използва някаква тъмна магия, за да блокира виденията ми. Няма да поемам никакви рискове с теб.
– Добре – съгласих се аз, хванах го за ръка и го поведох по дългия коридор към кабинета на професор Титан, където се провеждаше сеансът за връзка. – И така, никога преди не си ми казвал, че искаш да станеш професор.
Гейбриъл всъщност за момент изглеждаше някак смутен и усмивката ми нарасна, когато стиснах ръката му в своята.
– Не е окончателно – отговори той с вдигане на рамене. – Просто имах нужда от голяма помощ с „Прозрението“ и Мистик ми оказа огромна помощ. Научи ме как да живея с него, да го отключвам, да го разбирам и тълкувам и си помислих, че може би ще е готино, може би един ден, след като още по-добре разбера собствените си дарби, да помагам на другите да научат за тях.
– Искаш да промениш нещо така, както той го е направил за теб? – Попитах го, като го дръпнах да спре пред кабинета на Титан. Бяхме рано и вратата беше открехната, което ми показваше, че той още не е тук.
– Може би. Не знам. Не ми се иска да си изкарвам прехраната, като разгласявам видения на най-високата цена, а и никога не съм изпитвал влечение към друга кариера. Зрението е толкова голяма част от това, което съм, че просто имаше смисъл да се съсредоточа върху тази някак си. – Сви рамене тей, изглеждайки повече от неудобно, а аз се усмихнах на това колко страшно мил беше.
– Значи затова искаш да ми бъдеш учител? – Попитах. – Няма нищо общо с това да си играем на някаква палава ученическа фантазия или нещо подобно?
Очите на Гейбриъл се спуснаха по тялото ми и усмивката му стана с три нюанса по-мръсна.
– Искам да кажа, че това не ми е минавало през ума. Досега…
Той ме дръпна към себе си и ме накара да изпищя като идиотка, когато ме придърпа към себе си и доближи устата си до моята.
Но, разбира се, преди да успеем да изживеем поне малко от тази фантазия, професор Титан застана зад ъгъла и прочисти гърлото си гръмогласно.
Откъснах се от Гейбриъл с въздишка, последвах Титан в стаята и видях как погледът му обхожда неканената ми сянка.
– Знам, че господин Найт настояваше да бъде тук на предишните ти сесии, Елис, но наистина не виждам нужда още един ученик да присъства на тях сега – каза Титан, звучейки уморено, и аз спрях, преди аз и Гейбриъл да заемем местата си, поглеждайки към моята Харпия, докато в гърдите ми се въртеше чувство за вина.
– Той има право – казах бавно и се зачудих дали не мога да накарам Гейбриъл да се отдръпне малко. – Ще имаш ли нещо против да ме изчакаш отвън, вместо да седиш вътре? Все пак това не е особено интересно за теб и… – Замълчах, свих рамене и не исках да кажа на глас, че всъщност ми харесваха малките ми разговори с професор Титан. Защото, да, бях осъзнала, че донякъде се вживявам в ролята на човек, който разчита на него, и донякъде ми харесваше да имам тази връзка между баща и дъщеря с него, макар да знаех, че всъщност трябваше да се стремя към това с моя ДНК баща и всичко останало. Но с Титан беше някак по-лесно.
Гейбриъл се поколеба, разгледа ме за момент и накрая кимна.
– Ще чакам отвън – каза той и знаех, че го разбира повече от останалите, защото имаше подобен род отношения с Бил. – Няма да поставяш заглушащи балони.
Усмихнах му се, когато той се наведе, за да вземе бърза целувка от устните ми, след което излезе в коридора и затвори вратата след себе си, оставяйки ме да подаря на Титан неловка усмивка, докато се спусках на стола си.
– Липсваше ми… – Титан се прекъсна, когато атласът му започна да звъни и той го погледна бързо, преди да го заглуши с извинение към мен.
– И на мен ми липсваше – изтърсих аз, а той ме погледна с празен поглед за момент, преди да се засмее.
– О, просто исках да кажа, че съм пропуснал последната актуализация на г-н Плутон за напредъка ти в сесиите по консултиране – обясни той и лицето ми се разгорещи, когато осъзнах какво току-що му бях казал като шибан гаден чудак.
– Еми… – Засмуках устни между зъбите си и помолих дивана да ме погълне, но той, разбира се, не го направи като пълен задник. Дори нямах какво да кажа на това, защото не бях имала нито един сеанс с господин Плутон благодарение на това, че Райдър му плати за мен, така че сега просто гледах.
– Но и на мен ми липсваш, разбира се – каза Титан, като ме избави от страданието ми, макар че сега знаех, че това е само за да се опита да ме накара да се почувствам по-добре, което беше още по-унизително.
– Не знам защо го казах – промълвих аз, погледнах обувките си и се надявах на звездите, че Гейбриъл всъщност не слуша това гадно шоу.
– Е, мисля, че знам. Знам, че моята работа е да присъствам на тези сесии и да се грижа за теб, но двамата с теб създадохме… роднинска връзка, ако щеш. Свързва ни скръбта и повече от няколко общи интереса, които надхвърлят само ролята ни на учител и ученик. Аз също много те харесвам и ми е приятно да чуя, че чувстваш същото.
По някаква шибана причина очите ми се насълзиха от думите му и аз се размърдах като неловко пате, докато се опитвах да разбера какво да правя с тях.
– И така – продължи Титан, спасявайки ме от необходимостта да измислям някакъв отговор на това, защото нямах какво да кажа. – Много неща се случиха, откакто за последен път имахме подобна среща. Ти си сродена с още две феи и си изиграла важна роля в цялостното преустройство на културата на бандите в Алестрия, което има потенциала да промени масово начина, по който всички в този град живеят ден за ден. Това е доста голямо, Елис. Да не говорим за факта, че си открила баща си. И че сега си член на едно от най-могъщите семейства в цялото кралство.
Въздъхнах със смях и се преместих малко неудобно на мястото си.
– Искаш ли да говорим за това? От снимките, които видях по всички вестници, разбирам, че си се вглъбила в новото си семейство.
Устата ми се отвори и затвори като на риба няколко пъти, след което изведнъж се разплаках, заравяйки лицето си в ръце.
Опитах се да се скрия от света, докато стените ми се взривяваха и всичко това просто ме удари като тон тухли. Точно заради това се държах настрана от Марлоу и останалите от Алтаир. Те бяха новото ми семейство. Но не бях готова да се откажа от старото си семейство. Защо ми се струваше, че едното е толкова неразривно свързано с другото? Сякаш да си позволя да се впусна в идеята да бъда Алтаир, да имам повече хора, на които може да им пука за мен или да искат да бъдат нещо за мен, означаваше да се откажа от Гарет и всичко, което той беше.
Той дори не е имал същия баща като мен, така че е бил нищо за тях.
Буквално. Просто някаква тъжна история за момче, което никога не са познавали и за което са чували само от мен. Разбира се, можеше да им е тъжно за мен, но това беше всичко. А аз не бях готова да го оставя зад гърба си, за да се хвърля в техния свят.
Диванът потъна до мен и Титан несигурно обви ръка около раменете ми, потупвайки ме нежно, когато паднах на гърдите му и просто си позволих да плача.
Никога досега не бях била държана така. Не и от някой, който се интересуваше единствено от моето благополучие. Някой, който не искаше нищо друго от мен, освен да се почувствам по-добре. Разбира се, имах своите крале и Гарет винаги ме беше утешавал, когато се чувствах тъжна. И майка ми ме прегръщаше, когато бях малка, но с възрастта между нас се бе създала дистанция, която вече не позволяваше това. Тя винаги ме е наричала твърда и се е шегувала, че нямам нужда от никого. Но това не беше вярно. Имах нужда от родител. Просто не знаех как да я помоля да бъде повече такъв за мен, когато тя очевидно се бореше с толкова много собствена болка. Гарет винаги е бил този, който се е грижил за мен. Още от времето, когато бяхме малки. Но това никога не е трябвало да бъде негова работа.
– Марлоу изглежда мил – въздъхнах, след като успях да овладея плача достатъчно. – Искам да кажа, че не е напълно възстановен от времето, когато… се изгубил в джунглата.
Лъжата имаше горчив вкус на устните ми, но не можех да разкажа на Титан истината за това къде е бил и кой го е намерил. Официалната версия беше, че Марлоу е знаел, че майка ми е бременна, преди той да изчезне, и така са ме открили.
– Но той просто иска много от мен. Всичко наведнъж. Сякаш иска да си върне цялото изгубено време или нещо подобно, но аз не мога просто да му го предам. И не мога просто да се преструвам, че израстването без него не е означавало нищо, дори и да не е възнамерявал да си тръгне от мен, както си мислех…
Титан въздъхна тежко, като ме държеше достатъчно силно, за да знам, че няма да ме пусне, докато не се отдалеча, но и не ме стискаше прекалено силно.
– След като дъщеря ми умря… – Той прочисти гърлото си и продължи. – Взех решение да нямам повече деца. Разбира се, знаех, че ще ги обичам, ако ги имам, и че те няма да я заменят, но… – Той изпусна дълъг дъх. – Струваше ми се, че да го направя, щеше да означава да продължа живота си, да я оставя зад себе си. И в това няма нищо лошо, разбира се, в някои отношения. Животът продължава, светът продължава да се върти и не можем да живеем само за мъката си, но не е лесно да направиш избора да започнеш нещо различно, когато знаеш, че то никога няма да включва тях.
Кимнах, оставайки там, където бях, облегната на гърдите му, и знаейки, че трябва да се отдалеча, но крадях някаква утеха от него, а не бях способна да направя този избор точно сега.
– Не е като да не искам да ги опозная – казах аз. – Просто е много. И те са непознати за мен. Мелинда, Кейлъб и останалите са доста сдържани по отношение на това, държат се нормално и прочие. Но Марлоу е толкова интензивен и имам чувството, че той вече има представа в главата си за всички неща, които съм или ще бъда за него, и аз никога няма да мога да отговоря на това.
– Сигурен съм, че той ще те обича независимо от всичко – увери ме Титан, но аз леко поклатих глава.
– Не знам. Мелинда му подари Атлас и той ми съобщава, че не трябва да спирам, но… – Вината се извиваше в стомаха ми, защото в момента ме чакаха над петдесет непрочетени съобщения, някои от които бях видяла да мигат в известията ми и знаех, че питат за неща като храната, която обичам, или книгите, които чета, заедно с отговорите на тези въпроси от него. Просто всичко това беше толкова много наведнъж и знаех, че само бягам от проблемите си, като ги игнорирам, но не знаех какво друго да направя. Не бях готова. Дори още не бях преработила това, а Марлоу искаше да го наричам татко. – Чувствам се по-близка до теб, отколкото до този непознат – прошепнах аз и Титан се успокои.
– Чувствам се… много защитнически към теб, Елис – промълви той след няколко мига, в които усетих толкова много топлина да се надига по бузите ми, че се учудих, че не съм го подпалила. – Но ние имахме време да създадем тази връзка. И сме споделяли скръбта си. Без съмнение проектирам върху теб някои от желанията си за откраднатия живот на собственото ми дете, а ти винаги си била без баща, така че…
Никой от нас не го каза, но знаехме, че това е, което е между нас. Ние запълнихме известна част от празнотите, които всеки от нас притежаваше, но дали това наистина беше лошо? Титан го разбра. Той ме разбра. Беше лесно и се беше случило естествено. Исках това с мъжа, който беше допринесъл с ДНК-то си за моето създаване по някакъв начин, но какво, ако при него не беше толкова естествено?
Не беше като да съм дете, което се нуждае от татко. Бях пораснала жена, която е преживяла безброй неща, които той не можеше да разбере, и която беше напълно способна да избере собствената си съдба сега. Не знаех какво щеше да означава това, след като се дипломирам, защото фокусът ми все още беше върху свалянето на Кинг и откриването на това какво се е случило с Гарет, но след това щях да реша сама. Това, което исках от баща, беше… това. Някой, на когото му пука, на когото мога да се разтоварвам и който просто ме разбира. Наистина ли трябваше да се опитвам да го наложа на непознат, след като вече го бях намерила?
– Какво ще кажеш за едно обещание? – Предложи Титан, като се облегна малко назад и аз също седнах, избърсах сълзите си и му се усмихнах смутено, докато се отдалечавахме един от друг.
– Какво обещание?
– Мисля, че трябва да се опиташ да се свържеш с Марлоу Алтаир. Човекът явно е преминал през много неща и разбирам, че те претоварва, но имам чувството, че цял живот ти е липсвала бащината любов и сега той е точно там и те чака. Ако текстовете са прекалено много, кажи му го, не е нужно да игнорираш всички. Може би просто отговори на един и обясни, че имаш нужда от известно време, за да се адаптираш, преди да отговориш на всички.
– Може би – промълвих аз, мачках подгъва на полата си и избягвах погледа му.
– А моето обещание към теб е, че… все още ще бъда тук. Грижа се за теб, Елис, и няма да отида никъде. През цялото време, докато желаеш да имаш такива отношения с мен, аз ще го приветствам. Не знам защо, но имам чувството, че ти и дъщеря ми бихте могли да бъдете приятелки и виждам много от нея в теб. Чувствам много от привързаност към теб за това… но аз не съм ти баща. Без значение какво би желал някой от нас. Така че… аз все още съм тук. Но не искам заради мен да пропуснеш възможността да се свържеш с мъжа, който наистина е твоя кръв.
– Добре – въздъхнах аз, като успях да го погледна и да му се усмихна леко. – Но знам, че той няма да е толкова готин като теб.
– О-хо, сега съм готин, нали? Е, благословете звездите, може би трябва да организирам някакво парти в чест на това!
Изхлипах от смях, а той се засмя, хвана ме за рамото и кимна към вратата.
– Вярваш ли, че и Габриел Нокс ще стане твой Елисейски партньор след време? – Попита той, но това беше по-скоро констатация.
– Обичам го също толкова силно, колкото и останалите – отвърнах аз. – Сребърни пръстени или не. Той е мой и аз съм негова.
Титан издаде ниско свистене.
– И те наистина са добри с теб? Всички? Дори Данте Оскура и Райдър Драконис?
– Добри са – съгласих се твърдо. – Те са по-добри мъже, отколкото повечето хора биха могли да осъзнаят.
Титан абсолютно не изглеждаше убеден от това твърдение, но просто си пое дъх и сви рамене.
– Чувствам, че в червата ми се заражда строг разговор, така че може би е време да приключим с тази сесия?
– Добре – казах аз и се изправих на крака. – Не е нужно да завършваме с това, че ще крещя предизвикателно и ще затръшвам вратата пред лицето ти.
– Не позволявай на съдбата – съгласи се той с кикот.
Придвижих се до вратата, пръстите ми се свиха около дръжката, преди да погледна назад през рамо към него, когато той отново зае мястото си зад бюрото.
– Благодаря ти – издишах. – И за всеки случай смятам, че дъщеря ви е имала голям късмет да ви има, докато е била жива.
Титан ми се усмихна тъжно, като за момент очите му се напълниха със сълзи преди да кимне и да ми пожелае лека нощ с груб глас.
Излязох навън в коридора и в момента, в който затворих вратата, ръцете на Гейбриъл ме обгърнаха и аз вдишах вкусния свеж аромат на кожата му, докато си поемах бавно дъх.
– Видях – обясни той. – И мисля, че имаше нужда от това.
– Имах – съгласих се аз.
– И какво сега?
– Сега мисля, че искам да отида на някое тихо място и да отговоря на едно от съобщенията на Марлоу.
Гейбриъл ме бутна нежно назад и постави нежна целувка на устните ми.
– Тогава да вървим, ангелче. – Той ме хвана за ръка и ме поведе по коридора, а аз се почувствах по-лека за първи път от много време насам, тъй като поне няколко от притесненията ми сякаш се изплъзнаха.

Назад към част 33                                                               Напред към част 35

„Аса Грифит не изглежда като твоя тип“

ГЛАВА 11

ТАЛУЛА

Влязохме в колата на господин Дейс, без да си говорим. Все още не бях сигурна какво да очаквам. Дали смяташе да каже на майка ми за партито, или не. Не ми се струваше много честно, като се има предвид, че не бях пила нищо. И не бях се качила в колата с шофьор, който е пил. Мама знаеше, че съм била с Аса на събирането на Райкър, за да развеселя Неш.
Това беше огромен провал. Неш изобщо не се беше развеселил. Изглеждаше нещастен. И никой от приятелите му не разбираше защо. Това трябваше да го разстройва.
– Накъде да завия? – Попита господин Дейс.
– Наляво – отговорих аз.
Той завъртя малката си кола наляво и след това отново ме погледна.
– Аса Грифит не изглежда като твой тип.
Току-що се бях запознала с този човек. Беше ме видял за един час днес. Намръщих се.
– Защо мислите така? – Попитах, като се опитвах да не бъда хаплива. Не исках да го превърна във враг и да му дам повод да отиде да говори с майка ми.
Той сви рамене и отново насочи вниманието си към пътя.
– Изглеждаш по-сериозна, по-зряла, интересуваш се от оценките си. Аса е звяр на футболното игрище, но той не е сериозен по отношение на нищо друго.
Нямах причина да не бъда честна.
– Ти си нов. Не знаеш коя съм била. Нито как съм изглеждала преди лятото. Отслабнах. Много килограми. Преди нямах много приятели, нито пък каквито и да било приятели. Социалният живот е нещо ново за мен. Приспособявам се към всичко това.
– Как отслабна? – Попита той. Това не беше нещо, което другите бяха попитали. Не ги интересуваше. Просто резултатите им харесваха.
– Ходех всеки ден. Пиех вода и се хранех здравословно. – Почти добавих, че съм направила всичко това, защото съм била ядосана, наранена и съм искала да си отмъстя. Но не го направих.
– Това е впечатляващо. Но си права. Миналата година не бях тук. Не те познавах. Това, което видях, беше днес. А момичето, което забелязах, не беше от тези, които прекарват понеделнишката си вечер на парти с пияни футболисти.
Това не беше негова работа. Не се нуждаех от житейски консултации от учителя си по английска литература.
– Аз се отнасям сериозно към оценките си. Обичам да чета. Но мога да имам и социален живот.
Той кимна.
– Да, можеш. Но ти просто си… по-зряла, или аз предполагах, че си, от това, на което току-що станах свидетел там. На тези момчета им остават години, преди да пораснат.
Никога не съм имала баща. Никакъв мъж в живота ми, който да ми дава съвети. Може би това беше нормално. По-възрастните мъже обичаха да ти казват какво да очакваш от по-младите. Не бях сигурна, затова се опитах да не се дразня.
– Коя е любимата ти книга? – Попита той.
– Нямам една любима. Имам обаче рафт с любими книги и се съмнявам, че сте прочели някоя от тях.
Тогава той се усмихна. Ъглите на устата му се повдигнаха, когато го погледнах. Стигнахме до кръстовището, което, ако се следваше направо, щеше да ви отведе до гимназията.
– Завийте надясно – казах му аз.
– Аз също чета – отвърна той.
Не се усъмних в това. Изглеждаше читателски тип.
– Сигурна съм, че четете. Но знам, че не четете книгите, които са ми любими.
– И защо?
Облягайки се назад, най-накрая се отпуснах, откакто се качих в тази кола. Сега той се държеше много по-приятно.
– „Здрач“, „Хари Потър“ – всичките седем книги, „Красиви създания“, „Игрите на глада“, „Град от кости“, „Съвпадение“, „Селекцията“, „Преди да падна“… – Направих пауза, сега се усмихвах. – Чел ли сте някоя от тези книги, г-н Дейс?
Той ме погледна бързо, а очите му бяха изключително приятни, когато се усмихваше. Бях забелязала това днес в клас. Но на лунната светлина те бяха почти… спиращи дъха. Както и усмивката му. Беше различна. Стомахът ми се почувства малко нервен.
– Чувал съм за няколко от тях. Тъй като много от тях са превърнати във филми. Но имай предвид, че и преди съм преподавал в гимназия. Случва се тези да са популярни сред много читатели в гимназията. А и аз съм чел „Игрите на глада“.
От всички книги, които споменах, не се изненадах да чуя, че е чел тази поредица.
– Но не и „Здрач“? – Подразних го.
Той се засмя и поклати глава.
– Не, тази книга не ме заинтересува.
– Не мога да си представя защо – изрекох аз. После посочих напред. – Синята пощенска кутия с изрисуваните върху нея облаци. Те… светят в тъмното. – Мразех дори да се налага да обяснявам това. Обичах майка си, но тя беше капризна. Глупава. И обичаше неща, които светят в тъмното.
– Виждам това. Лесно се забелязва. – Той изглеждаше развеселен.
– Да… Предполагам, че е така.
Той забави ход, преди да се наложи, и макар да бях сигурна, че просто внимава, осъзнах, че искам да вярвам, че е така, защото се наслаждава на компанията ми толкова, колкото и аз на неговата.
– Трябва ли да вляза вътре и да обясня на родителите ти, че съм те довел у дома? – Попита той.
– Не – отговорих бързо.
– Да не би да видят колата ми и да се чудят кой съм?
Знаех, че майка ми щеше да е будна във всекидневната и да гледа новините. Но тя нямаше да погледне навън.
– Това сме само аз и майка ми. Тя ми се доверява. Няма причина да не ми вярва. Тя знаеше къде съм. Ще и обясня какво се е случило и че сте ме докарали, ако тя се усъмни в това. Но тя няма да го направи.
Той изглеждаше изненадан.
– Много спокойна майка.
Кимнах в знак на съгласие.
– Да. Която боядисва нещата, за да светят в тъмното, пече сладкиши, които не ядем, и украсява за Коледа на следващия ден след Хелоуин.
– Изглежда, че животът с нея никога не е скучен.
– Нито за миг. – Така и не можах да разбера защо мъжът, който беше доставил спермата, за да ме създаде, не остана наоколо. Майка ми беше забавна. Тя предизвикваше усмивки и щастие само с това, че беше такава. Защо един мъж да не иска да бъде близо до нея? Сигурно е бил злобно копеле. Само това можех да разбера.
– Къде е баща ти? – Попита господин Дейс.
– Нямам такъв – отвърнах леко, след което посегнах към дръжката на вратата, когато колата спря на алеята ми.
– Съжалявам. – Той звучеше така, както всички, когато им казвах, че нямам баща. Тъжно, загрижено, сякаш им се е искало да не ме питат.
– Не се притеснявайте. Животът ми е хубав точно такъв, какъвто е. – Погледнах го назад, преди да изляза от колата му. – Благодаря за пътуването.
Той ме проучи за момент.
– Няма за какво – отвърна той.
– Ще се видим в клас – добавих аз, след което излязох от колата.
– Очаквам го с нетърпение.
Този коментар ме накара да спра. Само за секунда. Затворих вратата след себе си и отидох до предната веранда. Последните му пет думи ме дразнеха. Сякаш означаваха нещо, което знаех, че не означават. Но защо беше казал това? Защо по този начин?
Когато стигнах до входната врата, погледнах назад и видях как той излиза от алеята. Това беше… много неочаквано. Всичко това.

Назад към част 12

Глава 19

– Вера, скъпа – провикна се Фауст. – Трябваше да те очаквам. Макар че може би ти си тази, която трябваше да ме очаква.
Малко хумор за ясновидците. Сладко.
Вера се изправи, докато бандата главорези я заобикаляше. Аз, за съжаление, нямаше да стоя, за да се присъединя към тях. Стаята се въртеше бавно и ми бяха нужни усилия, за да задържа очите си да не се завъртят в главата ми.
Може би бях прекалил със способностите си.
Фаустус, осъзнал, че не съм заплаха в момента, задържа половин око върху куцото ми размазано аз, докато разглеждаше Вера и пълната ѝ раница.
– Можем ли да предположим, че си откраднала от мен?
– Това нещо е мое – изсумтя тя.
– Страхувам се, че не сме съгласни по този въпрос.
– Не можеш да се сърдиш, че съм си взела обратно това, което е мое.
Усмивката му се изостри.
– Мога да бъда, аз съм и съм сигурен, че си наясно какво се случва с онези, които имат нещастието да попаднат на грозната ми страна.
От мястото, където седях, всяка страна беше грозна страна при този пич.
– Чъки – обърна се той към приличащия на орангутан готвач – искаш ли да имаш тази чест?
Човекът пристъпи напред, огледа я нагоре-надолу, после погледна шефа си с любопитство.
– Точно сега?
– Страхуваш ли се, Чъки? Тя е просто ясновидка. Въпреки че е полезна способност, тя няма истинска власт.
В този конкретен момент и аз нямах. Бях изчерпал психическия си сок и ми трябваха няколко минути, за да се възстановя достатъчно, за да си спася задника, особено ако трябваше да се насоча към целия този колектив от слисани митици.
Орангутанът обърна дланите си нагоре и над ръцете му се разгоря огън. Дали Фауст е карал враговете си да горят живи като салемските вещици?
Очите на Вера се разшириха, а погледът ѝ търсеше спасение, но такова нямаше. Пиромагът вдигна ръце, а пламъците се стрелнаха към тавана. Подобна на пещ топлина ме обля дори от масата ми в ъгъла.
Изправих се на мястото си.
– Какво ще кажеш за размяна, Фауст? Информацията ми струва повече от живота ни – и от лакомствата на Вера.
Фаустус направи жест на Чъки да изчака, после се завъртя с лице към мен.
– По-скоро се съмнявам в това.
– Откраднатият артефакт на Цербер. Знам къде е.
Той остана неподвижен.
– Невъзможно.
– Невероятно – поправих го. – Но знам и ще ти кажа веднага щом Вера и аз се измъкнем безопасно оттук.
Усмивката в три точки се върна.
– Аз не съм глупак, Кит. Ще ми кажеш, преди ти или Вера да сте стъпили извън това заведение.
Избутах се на крака. Стаята не се завихри като атракцион в увеселителен парк и аз наричах това победа.
– Тогава ще ти кажем от вратата. Какво ще кажеш за компромис?
Той го обмисли.
– Съгласен.
Отрядът от главорези развърза Вера и широкият ѝ уплашен поглед се впи в моя, докато отстъпвахме към вратата. Тя хвана дръжката, готова да дръпне вратата, за да избягаме. С гръб към изхода се изправих пред Фауст, който стоеше между телекинетичния си звяр и пиромагската маймуна.
– Къде е артефактът, Кит?
Преглътнах.
– Тайна група екстрасенси, водена от майстора на гилдията на ККК, го открадна. Той е заключен в трезор в един от офисите им.
– ККК? – В очите му блесна алчна, маниакална светлина. – Техният ГМ е мъртъв.
– Да. Почти всички, които знаят за хранилището и артефакта, са издъхнали. – Извих вежди. – Така че на този етап ще ги намерят само тези, които ги пазят.
По лицето на Фауст разцъфна предизвикваща тръпки усмивка и Вера дръпна вратата, за да можем да се измъкнем.
Или се опита да го направи. Вратата не помръдна.
Тя изкърти дръжката. Тя не беше заключена. Защо не се отваряше? Хванах дръжката над ръцете ѝ и дръпнах с всичка сила. Тя се разклати, но не се отвори.
Фауст се засмя.
Върнах се назад – и забелязах, че телекинетичният звяр беше протегнал едната си ръка. Той държеше вратата затворена със силите си и беше толкова силен, че Вера и аз, взети заедно, не можехме да преодолеем психическия му натиск.
– С удоволствие щях да те приобща, Кит – промърмори Фаустус. – Но не беше писано да се случи. Убий ги.
Пламъците се върнаха в дланите на пиромага, а останалите мъже вдигнаха ръце, изработиха артефакти или извадиха оръжия изпод дрехите си.
Вера измъкна от раницата си нещо с размерите на подложка.
– Вентос!
От артефакта се разнесе вятър. Воят на порива повали целия момчешки клуб от краката им и изпепели веждите на бедняка, който стоеше непосредствено зад пиромага.
Тя се хвърли към уплашените мъже. Предният ѝ ритник се заби в гърдите на пиромага и го прати да се размаже върху най-близките двама бедняци. Въртейки се, тя удари с кокалчетата си носа на друг мъж. Докато той се запъваше назад, в стената от митици се отвори пролука – път към кухнята и неохраняемата задна врата.
Добре. Имаше си път за бягство. Аз използвах предната врата – която беше точно зад мен.
Хванах дръжката и вратата се отвори. Дъждовен бриз с вкус на свобода ме връхлетя и аз прескочих прага.
Невидима сила се вкопчи в торса ми и ме издърпа назад. Прелетях във въздуха и се блъснах в гърдите на свръхголемия телекинетик. Ръцете му на Лу Фериньо ме обгърнаха, изтласквайки въздуха от дробовете ми. Целият ми скелет скърцаше от натиска.
С изпъкнали очи се вкопчих в съзнанието му и пуснах халюцинация в мозъка му – видението на пламъци, които оживяват по цялото ми тяло.
Той изръмжа и ме отхвърли от себе си. Аз се блъснах в друг човек и отскочих, нестабилен на краката си. Миг на движение – Вера спринтира към вратата на кухнята.
Изстрелях се през пролуката, която тя беше създала, като забих рамо в ребрата на случайния продавач на мазнини, който се изпречи на пътя ми. След мен се разнесоха стъпки и покрай главата ми профуча огнена топка.
Влязох в кухнята и грабнах първото нещо, което видях – чугунен тиган, покрит с мазнина, който стоеше до мивка, пълна с кафява вода. Когато вратата се отвори отново, замахнах с оръжието си. То попадна в рамото на преследвача ми – още един откачен човек. Той падна на плота, блокирайки вратата за ордата главорези, които влизаха точно зад него.
Спринтирах навътре в кухнята. Дълъг плот с вградена в него скара разделяше помещението наполовина, а моето спасение – изходът – беше от другата страна.
– Кит! – Вера изскочи иззад задния край на плота и ми махна с ръка. – Тук!
Впуснах се зад него, все още стискайки кулинарното си оръжие. Друго огнено кълбо прелетя покрай мястото, където бях, и се взриви в тенджерата. Отрядът главорези се втурна в кухнята, а ние имахме две секунди, преди да ни достигнат.
– Можеш ли да ни направиш невидими? – Попита тя отчаяно.
Може би – но не за дълго. Като си поех дъх, съсредоточих се върху Вера и себе си и изпратих невидимата бомба точно когато оранжевият орангутан заобиколи плота. Той погледна надолу към мястото, където бяхме приклекнали, с малоумно объркване.
– Върви! – Изсъсках на Вера, като отчаяно задържах проекцията с изпаренията в резервоара си с психичен газ.
Тя скочи, а аз я последвах, като отчаянието ми се увеличи, когато осъзнах, че зрението ми се замъглява – страничен ефект от психическото пренапрежение, който никога преди не бях изпитвал. Спринтирахме към изхода.
– Там! – Изкрещя някой.
Какво? Но моята халюци-бомба все още беше активна, нали?
Като стрелнах паникьосан поглед през рамо. Вера направи същото. Тя се задъха – и аз осъзнах три неща наведнъж.
Първо, не бях включил тигана, който носех, в моята халюци-бомба, което означаваше, че всички можеха да видят как той бяга през стаята съвсем сам.
Второ, зрението ми не се замъгляваше. Замъгляването се дължеше на това, че стаята се изпълни с буреносни облаци – странна гледка, която предизвика спомена ми за това какво е „темпемаг“ – маг на времето.
И трето, въздухът трещеше по тревожен начин – а аз държах метален проводник.
– Тиганът! – Изкрещя Вера, но предупреждението ѝ дойде твърде късно.
Електрическият ток удари тигана със силен пукот. Мъчителна енергия се разля по ръката ми и по цялото ми тяло. Мускулите ми се свиха, а челюстта ми се стисна неволно. След част от секундата, която ми се стори като проклета вечност, крайниците ми отслабнаха и аз се отпуснах назад, а тиганът се удари в плочките на пода. Вера ме хвана, преди да падна, и ме издърпа нагоре.
От другата страна Фауст се усмихваше с онази страховита, зловеща усмивка, напълно доволен от вътрешната си гръмотевична буря.
– Ето те.
Предполагам, че това, че съм получил електрошок, е убило халюцинацията ми.
Цялата му сила от главорези се беше наредила до него, а пиромагът стоеше само на няколко метра от него, а от стиснатите му юмруци прескачаха искри. Супертелекинетикът се извисяваше над Фауст и се надсмиваше нетърпеливо, докато чакаше команда да измъкне мен и Вера от вратата.
Подпрях краката си. Мозъкът ми беше като ударен от разярена горила – или може би като ударен от мълния – но събрах съсипаното си внимание. Умора, каквато не бях изпитвал никога досега, се стовари върху съзнанието ми. Никога досега не бях натоварвал психическата си издръжливост толкова.
И ми предстоеше да разбера колко още мога да стигна.
Извиках видение за това, което исках, разтегнах силите си, за да погълна всички умове, освен този на Вера, и отворих портал към ада.
Вратата на хладилника се превърна в черен разрив в тъканта на реалността и отвътре на този мрак пропълзя демон. Не истински демон – нямах представа как изглежда истински обитател на ада, а моята собствена версия, предизвикваща кошмари, вдъхновена от всеки филм на ужасите и средновековна картина, която някога бях виждал.
Очите му представляваха дълбоки ями, направени от слуз и пипала на октопод.
Кожата му представляваше сълзяща, струпейна, кървава каша, която скърцаше, докато се плъзгаше по пода на шест деформирани крайника.
Слюнката му беше разтопена лава, която изтичаше между жълтите му, подобни на кинжали зъби.
Цялостната му форма наподобяваше неудобно мускулест скорпион с хуманоидно тяло и шестметрова опашка, от която капеше отрова.
Демонът падна на лепкавия кухненски под с хрущене – и вкаменените главорези се втренчиха назад, лицата им бяха бледи, а челюстите – отпуснати. Не можеха да откъснат очи от чудовището. Нито един от тях не посмя да отдели и частица от вниманието си, за да провери крадците, които се готвеха да убият с ентусиазъм.
Единственият проблем беше, че толкова голяма част от съсипаната ми, изтощена концентрация беше нужна, за да задържа проекцията на „Създанието“, че не можех да отделя никаква мисъл за бягство.
Вера не можеше да види чудовището, но сигурно беше разбрала, че правя нещо. Тя ме хвана за ръката и ме поведе назад. Запътих се сляпо, втренчил поглед в съществото, задържайки го дори когато зрението ми за останалата част от стаята се разколеба и удвои.
Чудовището се надигна, разпервайки крайниците си. Гръдният му кош се разшири, докато вдишваше дълбоко. Фауст и главорезите се сковаха от паника.
Пантите на вратите заскърцаха. Влажният вятър ме удари в гърба, когато Вера ме прехвърли през прага.
Точно преди да прекъсна видимостта си, свих очи, задъхвайки се от усилие. Чудовището, готово да атакува, нададе раздиращ ухото рев и избълва струя магма в цялата кухня. Всички митици, включително и Фауст, се хвърлиха на пода, закривайки главите си с ръце.
После Вера и аз излязохме през вратата. Държейки лакътя ми в смъртоносна хватка, тя се затича по алеята, а аз тичах след нея, главата ми се въртеше, стомахът ми се свиваше, а крайниците ми трепереха от психическото и физическото изтощение.
Но, хей, моето демонично чудовище беше сериозно страшно, нали?

Назад към част 19                                               Напред към част 21

Глава 6

Беше седем сутринта, когато отново тръгнаха – без сън, но надъхани от хормоните на щастието, както Сара обичаше да мисли за тях, и въоръжени до зъби. Беше очевидно, че вампирите, които я следяха, подготвят нещо – нямаше причина да им дават лесна мишена.
Улиците все още бяха тъмни през зимата, когато излязоха, мъглата се извиваше над къщите като прошепната милувка. Дори сметището изглеждаше нормално и някак по-меко в приглушената светлина.
– Нека да поемем по другия път днес – предложи тя. – Ще кажа, че съм тук, за да го проверя по заповед на Саймън. – Дийкън кимна и спря мотора пред заключената с катинар врата. – Луси трябва да е тук всеки момент.
Но въпреки че чакаха, любимата хрътка на Дийкън не се появи. Лошо чувство разцъфна в стомаха на Сара.
– Чакай. – Слизайки, тя отвори ключалката и помаха на Дийкън да мине. Изкушаваше се да остави вратата отворена за лесен изход, но не искаше Луси да избяга и да тероризира квартала, а може би да тероризира себе си, ако не може да намери пътя към дома.
Вратата беше заключена, тя се върна на мотора и те се отправиха към къщат-барака на Тим, или възможно най-близо, като се имат предвид произволните купчини боклуци. Вътре имаше светлина.
– Той си е вкъщи. – Сваляйки каската си, тя я закачи на едната дръжка, докато Дийкън направи същото с Неговата на другата.
– Това не ми харесва. – Думите на убиеца бяха спокойни, очите му бяха изпълнени с намерение, докато си проправяха път през пролука в боклука, за да излязат в относително отворено пространство близо до дома на Тим. – Нещо не е наред.
Инстинктите ѝ се съгласиха.
– Нека направим кръг на къщата, увери се, че нещата са … – в този момент тя ги видя. Вампирите. Клекнал върху разбити коли, лежащ между метални кули, облегнат на бараката на Тим.
Знаеше, че този път няма да избяга.
– Трябва да влезем в къщата. – Това беше единствената защитна позиция. Арбалетът ѝ вече беше в ръцете ѝ.
– Те ще бъдат готови за това. – Гърбът на Дийкън се срещна с нейния, докато стояха обърнати в противоположни посоки. – Освен ако Тим не се е барикадирал вътре.
Дийкън не каза нищо, но тя знаеше какво прави. Слуша. Ако Тим беше жив и беше в къщата, щеше да им каже. Но чуваха Люси, внезапни остри лайове и после нищо. Вампирът, който беше най-близо до Сара, прокле достатъчно силно, че звукът се носеше.
– Проклетото дяволско куче изяде половината ми крак.
Това беше толкова обикновено нещо да се каже, но тя знаеше, че той по никакъв начин не е обикновен. Не само, че е натрупал векове опит, в очите му той се движеше като човек, който знаеше как да използва всяка смяна в своя полза. Но в ръцете му нямаше оръжие. Архангелите бяха честни. Разбира се, тяхната представа за справедливост означаваше двама ловци – може би трима – срещу нещо, което изглеждаше като петнадесет вампира.
– Някой вдигна залога – промърмори тя под нос.
– Не познавам нито един от тях, дори и стария. Значи не са на Рафаел.
Тя си мислеше същото.
– Добре е да знам, че моят Архангел не се опитва да ме убие. – Тя насочи арбалета към лидера на групата. – Мисля, че е време за тренировка.
Вампирът се усмихна, полиран и гладък.
– Искам само глътка, милейди. – Глас, който съдържаше ехо от галантност и жестокост. – Казват, че директорът на Гилдията наистина е сладък.
Тъй като много се съмняваше, че Саймън би позволил на някой да го дъвче, тя прие това със зрънце сол.
– Толкова ли си жаден за кръв? – Тя се приближи малко към къщата. Дийкън се премести с нея.
Вампирите се държаха на разстояние … за сега.
– Нараняваш ме, малък войн.
Малък войн? Сара почти го застреля по принцип.
– Искаш ли да бъдеш чипиран?
– Лъжи, сладки лъжи. – Той вдигна пръст. – Позволени са само оръжия, вградени с чипове, по време на лов. Ако използваш незаконни копия върху мен, не можеш да бъдеш директор на Гилдията.
Проклятие. Не бе очаквала блъфът да проработи, но отговорът му означаваше, че е умен. Умен плюс стар не беше добра комбинация за вампирски опонент.
– Наистина ще те застрелям, ако се приближиш още малко и ако пусна стрела в сърцето ти, той ще те остави безпомощен.
Вампирът протегна ръце.
– Уви, имам заповеди. Господарят ми не вижда как човешка жена може да ръководи гилдия от воини.
– Има жени архангели. – Тя усети тялото на Дийкън напрегнато, готово за битка.
– Но ти не си Архангел. – И тогава той се премести.
Както и Сара, така и Дийкън. Сякаш са го правили от години. Стреляйки с арбалета, докато бягаше настрани, тя уцели главния вампир в рамото – целеше се в главата му, по дяволите – и презареди супер бързо, използвайки патентованата технология на Дийкън. Ловците обичаха оръжията му с причина. Беше изстреляла още пет стрели, когато отново бяха блокирани. Но сега бяха на три секунди от къщата.
Дийкън беше останал с нея през цялото време, като се справяше с по-малката ѝ крачка с лекота, което ѝ казваше точно колко добър е в битка. От звуците, които беше чула, той използваше някакъв вид пистолет, но не и нещо, което изстрелваше куршуми. Вампирите бяха твърде близо, за да рискува с чек, но тя не мислеше, че той е ранен някъде.
– Достатъчно игра? – Попита тя вампира, който изглеждаше като говорител на цялата група.
Красивият мъж вече беше махнал стрелата и сега я беше хвърлил в краката ѝ.
– Това беше доста неприлично.
– Е, не беше точно джентълменско да ме нападнеш. – Тя можеше да усети ръба на изгрева в далечината. Жалко, че вампирите няма да се разпаднат на прах при първото докосване на слънчевите лъчи. Само във филмите нещата бяха толкова удобни. Някои вампири страдат от чувствителност към светлина, но тя се обзаложи, че всеки един от тази банда е способен да се разхожда под самата обедна светлина.
– Да – казал вампирът. – Това е така. Но ти имаш рицар, който да те пази.
– Не се нуждая от рицар – каза тя, знаейки много добре, че става дума за нещо повече от физическа сила. – Не съм кралица, за да се крия зад войниците си. Аз съм генерал.
Изражението на вампира стана странно тихо.
– Тогава ще престана да бъда джентълмен.
Този път не можа да презареди достатъчно бързо. Пускайки арбалета, тя започна да се бие с ножове, забивайки го в гърлото, хващайки втори вампир с ритник в корема. Зад нея, Дийкън убиваше вампири наляво, надясно и в центъра. Но те бяха силно числено превъзхождани. Това по никакъв начин не беше честна битка.
Който и да е организирал това, е искал Сара да умре. Защо? Преряза линия през врата на един вампир и кръвта, която я удари, беше гореща, свежа и отвратителна. Вампирът се отдръпна назад, притисна ръка към гърлото му. Тя продължи да се бори, рита и чупи колене. Нещо изгоря в рамото ѝ и тя заби нож в ухото на вампира, който беше решил да я превърне в бюфет за закуска.
Злият, нападателят падна. Тогава Дийкън изръмжа и никога не бе чувала по-смразяващ звук. Той извади още трима, които се приближаваха към нея, задържайки други двама от собствената си страна, докато тя грабна пистолета, който беше пъхнала в долната част на гърба си.
– Готови! – Тя изкрещя и започна да стреля, за да прикрие презареждането му.
Бяха по-близо до къщата. Но не достатъчно близо. Ако Тим беше там, или беше ранен, или мъртъв, или не му пукаше, че и той щеше да стреля. Което означава, че е време за драстични мерки. Саймън беше много ясен в инструкциите си.
– Вървим по несигурна линия. Ангелите имат нужда от нас. Но ако се окажем твърде силни, те с радост ще ни заличат от живота. Наранявай вампирите, които изпращат след теб, но се опитай да не убиваш. Защото ако го направиш, се превръщаш в заплаха, а не в актив.
Проблемът бил, че вампирите се лекували от нефаталните рани, само за да продължат безмилостно – и открито смъртоносни – нападения.
– Дийкън?
– Да.
– Споразумение.
Дори когато ръката ѝ се движеше, за да извади миниатюрния огнехвъргач, прикрепен към бедрото ѝ, нож удари вампира пред нея, прекъсвайки сънната му артерия. Докато се задавя със собствената си кръв и пада от атаката, друг нож се заби в окото на вампира, когото тя ударил с първата си стрела.
И ножът не беше на Сара.
Ножовете са отляво. Изстрели отдясно.
И ясен път към къщата. Това беше най-добрият избор в началото, място, от което можеха да застанат. Но сега шансовете се бяха променили.
– Мислиш ли това, което и аз?
– Бори се.
Усмихвайки се, тя извади втори пистолет от кобур и започна да стреля с две ръце.
Пет минути по-късно, те бяха с гръб към къщата и вампирите бяха окървавени и разбити, хванати между оръжията си и този, който хвърляше Ножове – и други неща – от околностите на оградата.
Главатарят на вампирите вдигна ръце, с длани навън.
– Предавам се.
Останалите вампири – все още живи – стенеха колективно, докато падаха на земята. Сара не можеше да повярва.
– Мислиш ли, че просто ще оставя това да си отиде?
Вампирът се усмихна.
– Политиката е най-нелюбезната любовница.
– Да очаквам ли други посещения от теб?
– Не. Тестът е преминат. – Той мигна, нараненото му око се излекува с феноменална скорост. – Архангелите нямат особен интерес към вътрешните дела на Гилдията.
– Цялото това нещо с опита да ме убиеш? Какво беше?
– Трябваше да бъде направено. – Свивайки рамене, той се обърна към войниците си. – Време е да тръгваме.
Още пет минути и нямаше нито един вампир, който да се види в хладната зора на зимната утрин. Най-накрая Сара свали оръжията си и погледна Дийкън. Беше окървавен, якето му разкъсано на няколко места, но погледът в очите му я разтърси до мозъка на костите. Беше ядосан.
– По дяволите, Сара. Не ми харесва да те нараняват. – И след това я целуна.
Беше горещо и диво и невероятно … докато Луси не започна да вие. И някой се изкашля.
Сара се отдръпна от целувката, вдигна пистолет – за да види висока жена с дълга бяло руса коса, издърпана на конска опашка, очите ѝ бяха откровено любопитни и тялото ѝ бе облечено с ножове.
– Е – каза Ели с огромна усмивка – ти и убиеца, а? Харесва ми. – Тя погледна Дийкън нагоре-надолу и подсвирна. – Най-добър приятел с печат за одобрение. Дори със златно фолио.
Усмихната, Сара отиде да я прегърне. Елена поклати глава.
– Обичам те, Сара, но си цялата в кръв от вампири.
– Уф. – Сара погледна подгизналите си дрехи. – Мисля, че ти казах да стоиш настрана.
– Щеше ли да направиш това? – Ели вдигна вежда. – Именно.
Когато се предаде, Сара вдигна ръце.
– Трябва да проверим Тим – ловеца вътре. – Тя се обърна към Дийкън. – Мислиш ли, че трябва да изпратим Ели? Не бихме искали да изцапаме пода на Тим с кръв.
Очите на Дийкън блестяха.
– Добра идея.
Елена погледна от единия към другия.
– Да не би на челото ми да пише „загубеняк“? Не мисля. Знам всичко за демоничния приятел на Тимъти.
Въпреки думите му, Дийкън вече беше на вратата.
– Тим?
– Добре съм – дойде стенещият отговор, когато Луси изпадна в лаеща ярост. – Лус, момиче, долу. – Няколко ръмжения, но кучето млъкна.
– Покрий ме – каза Дийкън и отвори вратата.
Сара беше готова да застреля Луси – да обезвреди, не да убие-но „проклетото куче с дяволски очи“ седеше внимателно до разперената форма на господаря си и се зъбеше, сякаш само чакаше възможност да отхапе лицата им. Тим имаше пистолет в ръка, гадна синина отстрани на лицето … и миришеше на дестилерия.
– Господи, Тим – измърмори Ели, размахвайки ръка пред чувствителния си ловджийски нос. – Какво, да не си се къпал с бира? – Тим потрепери.
– Бил си на гуляй? – Изкара гневен дъх Сара. – Мислехме, че си мъртъв. Или сериен убиец.
– Хей – промърмори той – достатъчно дълго бях в съзнание, за да ги застрелям, нали? И ми е позволено да отида на гуляй, след като намеря вампир, разкъсан на парчета от омразна група – дори му отрязаха пръстите един по един. Колко благородно.
Сара също имаше един от тези случаи. Тя пече нонстоп пет дни след това. Съседите я обичаха.
– Кой храни Луси?
– Аз, разбира се. – Той ѝ хвърли възмутен поглед. – Сякаш ще оставя бебето си без храна. – Той целуна краставата черна глава – тя знае къде е скривалището ѝ. Оставям прясна вода навсякъде.
– Тим – натисна Сара – това е важно. Можеш ли да докажеш къде си бил последните няколко дни?
Той ѝ хвърли странно ясен поглед.
– Криейки се в ъгъла на бара на Сал цяла нощ. Кибритът е на масата.
Дийкън се обади и потвърди историята на Тим. Щастлива от новината, но съзнаваща последиците, Сара потърка лицето си.
– Ели, ще се погрижиш ли Тим да се изчисти и да се погрижи за синината? Дийкън и аз трябва да се справим с нещо.
– Добре съм – измърмори Тим и се опита да се изправи. Само за да падне на задника си. – Или може би не. – Елена въздъхна.
– Не се поти. Имаш ли нужда от помощ?
Дийкън беше този, който отговори.
– Стой близо. Ако ни трябва подкрепление, ще се обадим.
– Хванах те. – Дърпайки направи странна физиономия зад гърба на Дийкън, докато той излизаше да се обади отново, Ели вдигна палец на Сара.
Беше невъзможно да не се усмихне, но тази усмивка изчезна, когато стигна до мотора и Дийкън.
– Трябва да е Марко, а ако не, сме затънали до гуша. – Защото това означаваше, че те имаха непознат луд там.
– Току-що говорих със Саймън. Шах е напуснал града преди два часа, така че, ако има друго убийство … – Той поклати глава. – Не можем да чакаме това. Време е да играем твърдо с Марко.
– Мислиш ли, че можеш да го пречупиш? – Лицето на Дийкън беше мрачна маска.
– Да.
Трябваше да го уплаши. Защото и тя знаеше как да играе твърдо.
– Да го направим. – Качвайки се на мотора, тя взе каската, която той подаде. – След като това свърши, искам душ в наистина голяма баня.
– Ще ни осигуря Пентхаус.
– Какво те кара да мислиш, че ще го споделиш с мен?
– Живея с надеждата.
О, тя определено искаше да го задържи, помисли си тя, тъй като те затвориха вратата зад себе си и се отправиха навън. Може би има начин да проработи? Но тя знаеше, че няма. Едва ли можеше да види Дийкън в смокинг за някое „да“. И директорът на Гилдията трябваше да играе политика. Никой не харесваше силното присъствие на гилдията в града, но тази предпазливост можеше да се превърне в уважение и дори да се приветства с малко фини маневри.
Преди много време Гилдията бе избрала завесата на секретността. Крайният резултат е поредица от изгаряния на гилдии, които изравняват със земята много сгради, убивайки опустошителен брой ловци. Никой не искаше това да се повтаря.
Внезапно осъзна, че Дийкън драстично е намалил скоростта си, тя се извърна, за да погледне около една мускулеста ръка.
– О, няма начин. – Сваляйки каската си, тя застана на гърба на мотора, използвайки рамото на Дийкън за баланс. – Ти се предаде – казала тя на вампира, стоящ по средата на пътя. – Този път ще се стремим да убиваме.

Назад към част 6                                                   Напред към част 8

Глава 7

На сутринта усетих интензивния поглед върху себе си, но не дадох да се разбере, че съм будна. Отворих леко едното си око, опитвайки се да открия неочаквания посетител. Добре, че лежах настрани и стаята се виждаше ясно от моя ъгъл. Честно казано, очаквах да видя Вейстейн след всичките му странни погледи и тайни планове за мен. Но професор Валгордом седеше в креслото и ме гледаше замислено, като от време на време поглеждаше към лилавия гущер, който мърмореше насън, докато се мяташе и обръщаше в мекия стол до него.
– Ти си будна – констатацията, без въпросителни. Гласът на мрачния тип предизвика позната вълна от студени тръпки по тялото ми. – Не е нужно да се преструваш. Трябва да поговорим.
– Защо всички толкова много искат да говорят с мен? – Промърморих тихо под носа си и с тежка въздишка заех седнало положение, взирайки се косо към завесения прозорец.
Не исках да ставам, въпреки че слънцето вече се бе издигнало от хоризонта и осветяваше острова. Птиците пееха на висок глас, както обикновено правят сутрин, когато хората започват да се приготвят за работа. Тялото ми, въпреки че вече беше осъзнало, че сънят вече не е опция, не се съгласяваше с този факт. Искаше ми се да поспя още час-два, а след това да премина направо към разговора с арханида. Нямаше да ми навреди да събера мислите си, но кой би ми дал време за това? Съдейки по външния вид на мъжа, той беше сериозен и решителен.
– Разбрах коя си ти – прозвуча като гръмотевица.
Поколебах се и се загледах подозрително в брюнета с отпусната поза. Нито гласът, нито външният му вид подсказваха, че блъфира. Хрумна ми коварната мисъл, че смъртният наистина е отгатнал истинската ми същност само за няколко дни наблюдение, но после си спомних за поведението и действията си и се отпуснах, изчаквайки го да продължи. Зачудих се за кого ме смята учителят, че дори не се съмнява в теорията си. Взех се в ръце и се отпуснах напред, като наблюдавах всяка емоция по лицето на съществото.
– И коя съм аз? – Попитах тихо с глас, изпълнен с очакване, подтиквайки го да продължи.
– Ти си жрица на Забравената богиня – разочаровах се от отговора. Изглежда, че всички емоции дори се отразиха на лицето ми, защото в следващата секунда получих недоверчив въпрос: – Какво? Не познах ли? Тогава как можеш да си толкова сигурна, че нашата богиня ще се притече на помощ на адепта Вазард, ако той я помоли? Никой човек не би си и помислил да предложи такова решение на един дроу, при положение че добре си спомня как се отнася забравената богиня към всички елфи. Но ти беше абсолютно сигурна, че тя ще помогне, и нито за миг не се усъмни в собствените си думи. Значи или я познаваш лично, или не знаеш какво предлагаш.
– Хм… – казах замислено, като погледнах чернокосия мъж. – Вие бихте могли да кажете, че съм богиня, която тайно се е спуснала в Антазел.
– Не, не приличаш на богиня. Защо една създателка би влязла в академия и би се държала толкова глупаво и нестандартно, след като знае всичко за света, който е създала? – Подсмръкнах в отговор, като дори за секунда не взех думите насериозно. Но осъзнах, че никой никога няма да ме помисли за божество. – Забравената богиня никога повече не би слязла в нашия свят, но едва ли някога щеше да се заинтересува от обучението на смъртни в академията и представител на омразна раса. Ти също не си кой знае каква жрица, но откъде знаеш? Или това е просто глупаво убеждение?
– Дошъл сте при мен толкова рано сутринта, без разрешение, за да говорим за това? – Попитах скептично, без да възнамерявам да отговарям на каквито и да било въпроси. – Тогава нямаме за какво да говорим.
– Не, не за това. По време на първия ми сеанс с вашата група, адептка Дарвадар, забелязах, че гледате твърде внимателно аурата ми, и дори успяхте да преодолеете умствения блок, за да погледнете по-дълбоко и да видите повече, отколкото трябва…
– И после какво? – Не се въздържах от очевидното. – Питате ме какво съм видяла. Или как успях да премина през умствената ви защита, която дори не усетих?
– В нашия случай ме интересува повече първият въпрос – каза магът студено, като пренебрегна саркастичната нотка в тона ми. – Как изглежда?
– А вие как мислите?
– На проклятие? – Предположи с голямо съмнение кураторът на нашата група. – Разваляне?
– Хм… Не бих го нарекла пълноценно проклятие. По-скоро е наследствен недъг, който се предава по мъжка линия или просто от поколение на поколение – свих равнодушно рамене, като реших да помогна на арханида в това отношение. – Можеш да отидеш и до храма на Забравената богиня и да поискаш съвети как да се справиш с болестта си. Това може да ти помогне в близко бъдеще. Най-малкото, инфекцията няма да те убие веднага, а след доста дълго време. Тя е като отрова, която бавно, но постепенно трови тялото и душата ти. Никога не съм се сблъсквала с нещо подобно. В архивите на моето семейство почти не мога да открия нищо за вашия проблем, така че не мога да ви помогна повече.
– Но някак си сте успели да разберете, че това не е пълноценно проклятие – опита се да намекне нещо мъжът. – Значи сигурно се досещате или сте виждали подобни случаи, въпреки увереността ви в обратното.
– Казах ви, че не съм – казах твърдо, като упорито се взирах в черните очи, които се опитваха да ме обвинят в лъжа. – Какво се опитваш да измъкнеш от един първокурсник с въпросите си? Логично, един маг с дългогодишен опит в академията и професорска степен би трябвало да има повече опит и знания от един съвсем зелен студент, не мислиш ли?
– Не бих казал, че сте много зелена и неопитна. Така например първият ми клас и създадената от теб светулка, която адептите от твоето ниво не приемат сериозно и не могат да задържат дълго. Бойни изкуства, които са на нивото на уменията на учителите от академията. И след всичко това продължаваш да твърдиш, че си толкова неопитна и невежа? А какво да кажем за тайната на клана и пълната информация за вас? Или може би фамилията Дарвадар не съществува в действителност и цялата информация, която научих, е просто фалшива? Мога дори да предположа, че си беглец от вражеска държава и се криеш от родителите си, но имаш помощници.
– Ами брат ми? – С насмешка ти напомням за пропуснатия факт. – Той също ли е беглец? Или изобщо не е като мен? Това е глупав разговор. Мисля, че е време да затворя магазина и да се приготвя за приключението в гробището. Нещо ми подсказва, че изобщо няма да се забавляваме – сложих окончателна точка на досадната тема и дадох да се разбере, че няма да се връщам към нея.
Излязохме заедно от стаята и веднага се натъкнахме на Алвасдин, облегнат на стената срещу нас. Той ни погледна замислено, като се спря на недоволното ми лице. Дроу беше напрегнат и отдалечен в мислите си, сякаш решаваше една от най-трудните стъпки в живота си. А аз можех да отгатна точно върху какво размишляваше. Нямаше никаква гаранция, че Забравената богиня ще се притече на помощ на елфа толкова лесно. Думите ми звучаха подозрително, но бяха подкрепени и с факти, а и не можех да намекна за нищо друго, иначе щеше да е твърде подозрително.
Отидохме в трапезарията, където ни чакаше неприятно доволен Вейстейн. Той буквално потриваше ръце в очакване на нещо, което предстоеше да се случи и за което още не знаехме. В този момент остро почувствах, че на гробището ни чака подарък, подарък от „гения“. Не напразно той беше оставил там откраднатата реликва на сирените. И така, чакаме друга страшна и зловеща гадост, която ще приеме гробището с гробовете за свое законно владение. По-разумно би било да се запитаме какво на един необитаем остров прави едно гробище и кой е погребан там. Може би отговорът се крие в загадката на предпоследната ни задача в списъка.
– Добро утро, скъпи мои – посрещна ни собственикът на къщата с обичайната си напрегната усмивка и опасен блясък в очите. – Моля, заповядайте на моята скромна маса.
Не бих могла да я нарека скромна. Тя почти се чупеше от количеството горещи, прясно приготвени ястия. Като се има предвид, че не забелязах в къщата никаква прислуга, освен костеливи ръце, откъде и с каква цел толкова много гозби – предизвика голям въпрос и вътрешно напрежение. Дори проверих всяко едно от тях с магическото си око за отрова, докато магьосникът бърбореше пред арханида. От секунда на секунда ставах все по-напрегната, особено с благоуханния и доволен поглед на учения.
– Яжте, не се срамувайте! – Подкани ни той.
Дори галантно изтегли един стол пред мен, а след това го преместиха заедно с мен към масата. Какво означаваше всичко това? Но вместо да задам въпроса, който се въртеше в главата ми, трябваше да се върна към ролята си на глупачка и да слушам инструкциите на Вейстейн. Той не се скъпеше на детайлите, описваше всяка малка подробност, подчертаваше всеки важен момент, но все пак имах чувството, че има нещо, което не ни е казано.
Към края на закуската бях готова да се обзаложа, че лудият професор е успял да изгуби реликвата на сирените в споменатото гробище и се страхува да се върне. А може би беше сключил сделка със съществото, чиято цена беше червеното кълбо. Сега магът се нуждаеше от него за нещо, но не и за да убие божеството на острова. Започвах да си мисля, че планът ми да подменя артефакта може да проработи и никой да не забележи фалшификата. Остава ми само да измисля как да го направя, без вездесъщият и всезнаещ куратор и твърде проницателният дроу да го забележат. Последният, макар и мълчалив, подозира нещо, наблюдавайки ме през цялото време. Дори сега…
Оказа се, че сме изпратени на гробището, за да хванем една-единствена птица с пъстър и ярък цвят, която по някаква причина е решила да заживее сред мрачните гробове на съществата от острова. Да… Някой събира труповете на някои от видните чудовища и ги погребва на едно място, като дори поставя надгробни плочи. Подобна перспектива накара окото ми да потрепне нервно. Картината на собственика на острова, който стои на задните си копита, взема лопата в предните си копита и започва да копае гроб, а след това прави всички последващи стъпки на погребението. Отърсих се от подобни мисли и започнах да мисля логично. Или Вейстейн беше създателят на гробището, или освен него на острова се криеше и някой друг.
Бързо приключихме с храната и се отправихме към стаите си, за да се срещнем при мен след десет минути. Защо смъртните толкова харесваха стаята ми, можеше само да се гадае.
Бяха се подготвили за предстоящото излизане с голямо внимание. Без да знаем колко време ще ни отнеме да стигнем дотам и да се върнем, предвид търсенето и лова, взехме със себе си храна и вода. Сложихме си защитна магия, заклинание за тихи стъпки и заклинание за отклонени очи. Последното, разбира се, не представляваше проблем за повечето хищници, които се ориентираха повече по звука, топлината или миризмата, но учителят беше непреклонен, затова ни научи на няколко заклинания от този тип и ни накара да ги повтаряме отново и отново, докато не започнахме да ставаме повече или по-малко нормални. Той обаче ни заплаши, че през останалото време ще ни научи на много неща, особено по време на пробния период на сирените под вода, където няма какво да правим.
– Времето трябва да се изразходва по полезен начин – каза единствено брюнетът, като ме погледна укорително.
Самата мисъл, че той, арханида, който можеше да се движи под вода без никакви проблеми, защото беше водоплаващ, ще трябва да си отгледа рибешка опашка и да прекара няколко дни под водата, го ядосваше и дразнеше. Въпреки това той никога не каза и дума за природата си, продължавайки да пази расата в предполагаема тайна от нашата двойка. Дроу изобщо не се интересуваше от куратора, предпочиташе да наблюдава всяко мое движение и да чака неизвестното. Изненадващо цветът на боядисаната му коса започваше да избледнява с всеки изминал ден. Започвах да се чудя дали срокът на годност на серума ми е изтекъл, или брат ми се е намесил и ме е ядосал по време на тренировката, най-малкото поради липса на друг начин да се сближим. Сега бледолилавата коса почти е възвърнала естествения си цвят само за няколко дни. След още ден-два шегата ми щеше да изчезне, което беше жалко.
Трябваше да измисля начин да си отмъстя за съсипаните мебели в стаята ми, иначе новият шеф на академията можеше да реши да ми издаде и сметка за нанесените материални щети.
Трябваше да минем през едно блато с отровни изпарения.Увериха ни обаче, че в него няма нищо смъртоносно, така че нямаше за какво да се притесняваме, както и да се подготвим предварително за битката. Излишно е да казвам, че не вярвах на такива съмнителни сладки приказки. Звучеше добре, но като се има предвид естеството на пазителя на острова, изглеждаше като лъжа. Макар че на практика всеки участък си има свой господар, това няма да попречи на местното божество да ни тормози навсякъде в собственото си владение.
Не се съмнявам, че съществото ще ни наблюдава през цялото време и няма да пропусне възможността да се отърве от неканените гости в най-кратки срокове. Не мога да си представя колко внимателни трябва да бъдем, за да държим под око дори най-безобидната на вид муха.
И как да издържим още няколко дни в тези условия, а след това да почиваме два дни в компанията на сирени? Не съм сигурна, че те ще бъдат толкова дружелюбни към нас, когато компанията ни убие пазителя на острова.
– Той е малко подозрителен – каза Алвас за лудия професор. – Не ми харесва този старец.Има нещо, което не ни казва.
– Не бих казала, че е стар – казах замислено, като се огледах внимателно. – В тази реалност историята продължава да се повтаря след определено време.
Ето защо възрастта на човека е застинала и не се променя нито нагоре, нито надолу. Щом настъпи последният етап от сюжета, пръстенът се затваря и историята започва отначало.
– За човек, който за първи път се сблъсква с реалностите, ти знаеш много… – арханида се изпъна подозрително, като ме погледна с черните си очи.
– Удивителна способност да сравняваш фактите въз основа на собствените си наблюдения и предположения.
– Не беше трудно да стигна до това – свих равнодушно рамене, без да откъсвам поглед от заобикалящата ме среда. – Особено като се има предвид, че в книгата става дума за измислена реалност, което означава, че историята рано или късно ще приключи. Надявам се само да успеем да свършим всичко, което трябва да направим, преди това.В противен случай рискуваме да заседнем тук за дълго време и да станем част от непознат свят или да бъдем заличени, защото всъщност не сме част от него. Има два варианта за по-нататъшните събития и не знам кой от тях би бил по-добър.
– Не е трудно за наблюдателни и сериозни личности – поправиха ме небрежно. – Повечето адепти възприемат практиката като малко приключение и нещо несериозно, което може да се премине без проблеми и перипетии. Не знам дали всички са имали късмет като нас, или началникът на академията наистина е решил да ни погребе тук, забравяйки за последствията, или просто е имал със себе си влиятелен магьосник, който би могъл да го спаси от съд и сериозно наказание. Забелязах, че от самото начало бяхме решени да преминем практиката и да унищожим по пътя си всички препятствия, които биха попречили на целта.
Сега ми се струва, че тази цел се е превърнала във въпрос на принцип, от който няма да се откажете при никакви обстоятелства. Дори и да не можеш да кажеш, но претегляш всяка стъпка, независимо колко съмнителна и заблуждаваща може да изглежда на другите. Контролираш ситуацията, въпреки че не знаеш какво ти предстои и как може да завърши практиката ни.
– Колко много знаете за мен. И това също се дължи само на наблюдение, професор Валгордом – отвърнах аз, без да очаквам толкова точно описание на поведението си. – А какво ще кажете за последната задача?
– Решихте да използвате Вейстейн за собствените си цели и да го използвате, за да свалите Пазителя. Нали затова си се насочила към него и затова си била толкова съсредоточена върху него, играейки глупавото момиче, което не знае нищо? Успяхте, но имаше моменти, когато маската падаше и се проявяваше твърдият ви характер. И това не беше случайност, а поредният добре обмислен ход. Това беше твоят начин да покажеш, че говориш сериозно за последния въпрос, въпреки че ми беше казала в очите на брега на острова, че е невъзможно да се убие такова могъщо същество с невъобразими способности. А след това беше атаката на водния паяк – дясното ъгълче на устните му се повдигна подигравателно, но черните му очи все още блестяха със стомана. – Всяка друга жена на твое място щеше да замръзне от страх, нямаше да има време да измисли каквото и да било, щеше да бъде шокирана. Но ти не само защити партньора си от нападението със собственото си тяло, но и след сериозната рана не изпадна в паника, а започна да търсиш причината за регенеративните неуспехи и подозрителната жизненост на нападателя. Само на мен ли ми се струва, или неведнъж сте попадали в подобни ситуации? В такъв случай възникват два много интересни въпроса – учителят спря и се обърна изцяло към мен, приближавайки се на метър от мен. – Защо хората не са чували за такъв умел воин? И защо ти, с твоя потенциал и мигновено приспособяване към най-сложните заклинания, си постъпила в академията, след като можеше просто да си наемеш учител у дома?
– Мога ли просто да не отговоря на това? – Попитах с лигава усмивка, гласът ми беше леден, надявайки се на положителен отговор.
– Пф – подсмръкна Лакомника. – Просто някой не иска да признае, че е избягал от брака, защото не е харесвал младоженеца – промълви драконът и всички го погледнаха в очакване да продължи. Опитах се да му хвърля поглед. Можеше да се справиш по-добре от това! – Какво? Не ми казвай, че това не се е случвало! Или че онзи аристократ толкова се е нуждаел от теб, че дори е успял да изкопае заклинателна отвара, която може да сломи волята ти, а после те е затворил в имението си, за да не избягаш, ако те освободят.
– Била си насилствено задържана? – С гневни очи – уточни второкурсникът, като ме погледна в очите.
Някак си ми се струваше, че ако отговоря утвърдително и си измисля несъществуващо име, човекът ще хвърли всичките си сили да намери онзи аристократ, за да си отмъсти. Този сценарий изобщо не ми харесваше. Самата мисъл, че някой ще тръгне да отмъщава за мен заради думите, които гущерът беше хвърлил по мен, беше негативна.
– Не, не се е случило – отговорих без особен интерес и продължих по пътя си към блатото.
– Да, случило се е – продължи да спори малкият.
– Ако кажеш още една дума, ще ти изтръгна езика – предупредих с отчетливо ръмжене, като дори не удостоих гадината с поглед.
Бях ядосана и възмутена до неузнаваемост. Легендите са си легенди, но кой би повярвал, че съм избягала от бъдещия си съпруг и той все още не ме е потърсил? Хората около мен виждат характера ми и осъзнават, че никога не бих избягала в подобна ситуация, като истински страхливец. Дори кураторът погледна подозрително към мен и гущера, без да знае на кого да вярва.
Гневът ми беше неоправдан, а от гледна точка на наблюдателите приличаше по-скоро на нежелание да се признае очевидното. При това „очевидното“ е странно и силно съмнително. Не желая да продължавам темата, така че няма от какво да направят категоричен извод. Освен да правят собствени предположения въз основа на вече формираното за мен мнение.
За щастие гущерът млъкна, вслушвайки се в заплахата, без да се съмнява и за секунда в способността ми да я изпълня. Жалко, че нежеланието ми да говоря по темата не стигна до дроу, който веднага преодоля разстоянието между нас и се приближи до мен. Учителят, недоволен от отказа ми да отговоря на зададените въпроси, се взираше в гърба ми и явно нямаше намерение да отстъпи, така че рано или късно щеше да започне да пита отново.
Поех си въздух, издишах тежко, превключих на животинско зрение и рязко спрях, усещайки приближаващата опасност. Протегнах дясната си ръка, спирайки тъмния елф, който се бе вкопчил в изказаната от Лакомника теория. Блатото се разстилаше точно пред нас – кален водоем, почти сливащ се по цвят с почвата. Дори миризмата беше трудна за различаване. Щяхме да паднем в отворените му обятия и кой знае дали щяхме да успеем да се измъкнем.
– Мисля, че той каза: „Няма от какво да се страхувате?“ – Каза скептично аристократът, като извади сдвоените си остриета. – Отново предстоят трудности.
– Доколкото си спомням, никой не е казал, че ще спрат дотук – изсъсках аз, увеличавайки ноктите си. Изненадана съм, че Абуру още не се е появил, за да се отърве от проблема на главата си.
– Просто днес някой е толкова страшен, че през следващите няколко часа няма да сме в компанията на пазителя на острова – каза малката гадинка. – Ако бях на ваше място, щях добре да си помисля кого да спася първо, когато се изправим пред могъщия крал тук – каза той, като погледна към дроу и арханида. – Тя ще го разкъса на парчета, обзалагам се, че ще го направи!
– Някой силно ме надценява – отвърнах язвително, като се вторачих в лилавия труп. – Избрал си неудобен момент да спориш. Можем да решим въпроса по-късно, в по-благоприятна обстановка.
– Права сте, адептка Дарвадар, сега нямате време за това – коментира мрачният мъж. – Така че се залавяйте за работа, деца. Или предпочитате да контролирате магията си по време на битката?
Дроу и аз приковахме погледи към непоклатимия професор Валгордом. Но това нямаше никакъв ефект, така че се приготвихме да преминем през блатото и да се преборим с всяка гадост, която може да ни се изпречи на пътя. Все още глупаво се надявах, че мехурчетата във водата са направени от риба или някое безобидно същество. Сега беше моментът да натрупам сили за битка с пазителя на острова, а не да ги хабя за подчинените му.
Започнахме да се придвижваме напред, след като бяхме уплътнили заклинанията, които бяхме направили върху себе си от съображения за сигурност. По този начин повечето от чудовищата нямаше дори да ни усетят, нито да ни чуят или видят, благодарение на сенките за очи и още няколко заклинания, които кураторът ни беше накарал да научим. Той отново беше невидим за нас и аз се престорих, че не го забелязвам, въпреки че буквално ми дишаше във врата, което ме дразнеше безкрайно. Едва се сдържах да не се обърна и да не изгоря смъртния с пренебрежителен поглед.
Забелязах странно движение от лявата си страна и автоматично посегнах с ръка по диагонал, убивайки безобидна мутирала риба, която случайно бе изскочила от водата и реши да захапе от прелитащата над нея муха. Гледайки как капките кръв се стичат по ръката ми и падат в блатото, едва сега осъзнавам колко напрегната съм била. Явно фактът, че Лакомника беше измислил това, ме беше изкарало от равновесие дотолкова, че вече нямах пълен контрол над собственото си тяло и то започна да се движи самостоятелно. Чувствата ми престанаха да делят съществата на безобидни и опасни, приемайки всеки като потенциален враг, който трябва да бъде унищожен незабавно.
– Добре ли си? – Попита колебливо Алвас, като погледна ръката ми.
– Ако кажа не, какво ще правиш? Ще започнеш да ми говориш, сякаш съм психично болна? – Изхърках надменно и поклатих ръка, като внимателно погледнах в краката си. – Знаеш ли как да контролираш равновесието на тялото си? – попитах сериозно. – Трябва да ходим по повърхността на водата. В случай че под нас спи нещо огромно… Ако не, ще трябва да ми пораснат криле и да прелетя над блатото с теб.
– Не си ли достатъчно силна, за да се пребориш с чудовището тук, или онова заклинание за пълно унищожаване на блатото беше еднократно? – Саркастично каза партньорът ми, с което си спечели поглед, който изразяваше единствената мисъл, която ми минаваше през главата в момента: „Ти идиот ли си?“.
– Ако искаш, можеш да се бориш с него сам. Чувствам се зле, че си губя времето и енергията, за разлика от някои хора, които са решили да проявят темперамента си в неподходящ момент. Мислех, че снощи сме уредили всичко и сме намерили общ език. Предполагам, че за пореден път съм сгрешила за теб. Ако искаш да избиеш враговете си, давай. Можеш да започнеш още сега и не чакай аз да застана от другата страна.
Обърнах се и след като сгъстих аурата под краката си, така че професорът, който следеше всяко мое движение, да не забележи нищо, започнах да вървя напред с уверена, невъзмутима стъпка. Водата под мен не се вълнуваше, не се усещаше напълно докосната. Опитах се да стъпвам върху плаващите листа, за да не изглежда ходенето ми подозрително. Гореспоменатият баланс на тялото сега ми помагаше повече от всякога, иначе с такъв тънък, почти прозрачен слой уплътнена аура щях да започна малко по малко да потъвам под водата.
Сега два чифта очи изгаряха гърба ми, но аз не реагирах. Само ускорих малко ход, за да не се налага да търпя твърде дълго неприятния сърбеж между лопатките си. Опитах се да не размахвам рязко ръце, издавайки недоволството и нервността си. Запазих изправената си стойка и тръгнах напред, оглеждайки се внимателно под краката си. Всичките ми мисли бяха заети с поредните странни промени в настроението на ушатия, който вече беше ухапан от странна муха. Не можех да намеря друго обяснение за поведението му и поредния пристъп на недоволство в моя посока. Опитах се, честно!
Струваше ми се, че вчера наистина бяхме намерили разбирателство и бяхме изградили малко доверие, макар и доста крехко. Какво можеше да го наруши сега и да накара тъмния елф отново да ми се разсърди? Дали това бяха думите на Лакомника и моето нежелание да продължа с глупавата и напълно безполезна тема? Защо винаги се държи като малко дете, на което са му взели любимата играчка, а после пред очите му са изяли един бонбон?! Няма никакъв смисъл!
С такива мисли не забелязах как прекосих блатото, без да се сблъскам с нито едно същество. Коронованият блондин не беше наоколо. Въздъхнах тежко, като овладях емоциите си, макар че в този момент ръцете ме сърбяха да хвана ушатия за врата и да го разтърся добре. Поех си отново дъх и плавно се обърнах назад, за да прикрия лицето си с ръка от случващото се. Херцогът на тъмните елфи бе решил да се бие срещу огромно блатно същество, покрито с гадни брадавици и плюещо отвратителна миризлива зелена течност.
Ушаткото скачаше като скакалец от една буца на друга, опитвайки се неефективно да посече противника си, но не и да го убие, сякаш искаше да излее гнева си, за да не нарани другите. Кураторът стоеше недалеч от него и ме гледаше така, сякаш аз бях виновна за случващото се, както и за състоянието на второкурсника. Гледаше ме и чакаше по-нататъшни действия, докато аз недоволно се взирах в бледия малинов цвят на главата му и мислех как да не удуша гадината точно сега.
Кой можеше да предположи, че след като съм слязла в собствения си свят, ще се притеснявам за поведението на представител на раса, която толкова много мразя! Аз, богинята, се притеснявам за Дроу и едва се сдържам да не го убия, но изобщо не искам да го убивам – тук определено има нещо нередно! А най-лошото е, че имам това странно усещане от толкова дълго време, че не мога да си спомня кога точно е започнало и защо.
– Какво, по дяволите, правиш? – Свъсих вежда и скръстих ръце на гърдите си, докато Алвасдин отново отскочи настрани, изненадващо изплъзвайки се през водата под огромния нокът на блатния звяр. – Изглежда, че по този начин няма да стигнеш до никъде.
– Забравих да те попитам как, какво и къде да правя! – Раздразнено ми подаде доза отрова и ме възнагради с изпепеляващ гневен поглед.
– О, извинявам се, сгреших, наш съвършен нечовек – поклоних се шеговито и небрежно се сринах на земята край езерото.
– Шегуваш ли се с мен? – Изсъска ушатия. – Винаги ли си такава, или днес е специален случай? – Звучеше като обида, но аз не се обидих, а само свих устни в доволна усмивка.
– И ти сякаш винаги си полезен, но днес реши да оставиш всичките си способности, талант и ум вкъщи, тъй като този нещастник все още диша и се движи.
Сиво-лилавите му очи се свиха от гняв, обещавайки ми много неприятности в бъдеще. Посинелият благородник развъртя сдвоените остриета в един дълъг меч с два бързи замаха, а после с плъзгащо се движение и един скок се озова в муцуната на блатното чудовище. Не долових следващото движение. Сякаш дори не беше там – дроу просто прескочи чудовището и се озова зад него, но с по един кинжал във всяка ръка. Главата на съществото първо падна във водата, а след това обезглавеното тяло се разпръсна на съвършено гладки кубчета в различни посоки, без да се появи дори една струя кръв.
С грациозно движение херцогът почисти кръвта и мръсотията от неизменните си двойки оръжия, погледна ме злобно, после прибра остриетата в ножницата и мина покрай мен, излъчвайки уверената си аура. В момента, в който той мина до мен и погледите ни се пресякоха, сърцето ми прескочи. Само за миг ми се стори, че край мен минава тъмен бог с невероятно силна воля и голям потенциал.
Очите ми се разшириха от изненада, в мозъка ми се появи тревожен сигнал, а след това се появи и вълна от съмнения. Не искаше да повярва, че ръководителят на Съвета на боговете е прав и партньорът ми е бог. Стиснах юмруци и се обърнах веднага щом осъзнах този факт, но от чувствата ми не остана нищо. Дроу беше просто смъртен без заклинанията и блокиращите бариери, които скриваха същността му.
– Наистина ли си го въобразих? – Попитах тихо Лакомника, надявайки се, че той знае какво имам предвид. Като част от мен, той не можеше да пропусне подобно нещо и просто да замълчи. – Или той наистина е този, когото търсим?
– И какъв е интересът ти към този смъртен? – Измърмори драконът, сякаш нищо не се е случило. – Способността да прерязва враговете си? Ти имаш ужасен вкус!
– Забрави за това.
Стиснах устни от неудовлетвореност, взирайки се в гърба на аристократа и все още опитвайки се да зърна наскоро усетената му аура и същност. Напразно. Колкото и да се стараех, вече не усещах нищо подобно. И не знам дали да се радвам, или да съм разочарована.
– Ти си странна. Ти наистина си влюбена в него, нали?
– Продължавай да упражняваш чувството си за хумор, то все още е в начален стадий – посъветвах мрачно доволния гущер.
Погледнах към обикновените камени гробове и последвах дроу, като се преструвах, че слушам възмущението на малката гадинка. Но мислите ми бяха далеч от реалността. Сигурно затова не забелязах веднага как изминах разстоянието до гробището с мълчаливата си компания и малкото човече на рамото ми, а после не усетих как нещо ме хвана за глезена и се опита да ме издърпа под земята.

Назад към част 6                                                   Напред към част 8

Глава 5
ПРИГОТОВЛЕНИЯ

– Дракони? – Повторих.
Г-н Кадъм се засмя съчувствено.
– Сигурен съм, че те ще ни помогнат. Не мисля, че трябва да се бием с тях.
– С цялото си сърце се надявам, че сте прав. Предполагам, че вече сте проучили какви са някои от тези неща?
– Права сте, мис Келси. За някои знам, но за други се изисква още проучване. Бихте ли искали да ми съдействате?
– Със сигурност. Това ще е добър начин да се разсея.
– Страхотно! Но първо ми разкажете какво каза Фет.
Говорихме почти два часа. По някое време Кишан надникна в стаята, но когато ме видя, мълчаливо излезе.
Господин Кадам най-накрая забеляза напрежението.
– Братята ли ви разстроиха по някакъв начин, мис Келси?
– Не го ли правят през цялото време? – Попитах сухо.
– Какво е станало?
Размърдах се на стола си смутено.
– Всъщност нищо особено. Рен и аз се скарахме за неговата амнезия. Имахме ужасна кавга и Кишан чу последната част от караниците ни. Фет каза, че и двамата са възглавници, което е вярно, но това не улеснява нещата.
Г-н Кадам забарабани с пръсти по бедрата си. Сигурно несвързаните ми думи го озадачиха много, но той не го показа и се опита да се проправи път през обърканите ми думи:
– Какво е искал да каже Фет? Как нашите тигри се оказаха възглавници?
– Строго погледнато, той ги нарече възглавници в свят на камъни, което очевидно трябва да означава, че и двамата са хубави и бих била щастлива с всеки от тях.
– Разбирам… Отдавна забелязах, че Кишан не е безразличен към вас. Скарали ли сте се с Рен за това?
– Не. Кишан просто… просто беше удобна мишена. Ядосах се на Рен, че ме блокира, че ме е забравил.
– Г-це Келси, все още не знаем защо се е случило това.
– Знам. – Прокарах пръсти през ръба на ръкава си и въздъхнах тежко. – Но всичките ми стари съмнения отново се събудиха и изгубих самообладание. Виждате ли, този Рен… Въпреки че загуби паметта си, той е запазил невероятната си дарба да дърпа правилните конци в мен. Понякога ме вбесява толкова много, че бих го убила със собствените си ръце!
– Ако той предизвиква толкова силни чувства във вас, за мен е съвсем очевидно кого трябва да изберете.
– Така е! – Въздъхнах. – Трябва да избера Кишан. С него животът ми ще е много по-спокоен.
Господин Кадъм се наведе към мен.
– Изобщо нямах това предвид, но всичко зависи от вас. Фет, доколкото разбирам, е сигурен, че не можете да направите грешен избор.
Кимнах мрачно.
– Хм. Любопитно. Да, посещението е било бурно. Ако мога да бъда честен, бих ви предложил да се опитате да загърбите различията си и да се научите да се доверявате и на двамата братя. За всички нас ще бъде много по-лесно да се съсредоточим върху задачата си, ако действаме заедно. Вече сме на половината път към премахването на проклятието. Намирането на третия дар на Дурга трябва да бъде нашата основна задача.
С въздишка отпуснах глава в ръцете си.
– Прав сте. Ще се извиня и на двамата за избухването си – но чак утре. Трябва ми време да се успокоя.
– Е, добре. Сега ми кажете какво искате за вечеря?
– Какво ще кажете за обикновен пай от бодливо свинче? – И аз и господин Кадън се разсмяхме.
На следващата сутрин намерих Кишан във фитнеса да прави набирания. Това беше любимото му място в къщата, след кухнята и моята веранда. Гледах го през прозореца, тайно се възхищавах на развитите му мускули и се замислих върху думите на Фет.
Ще мога ли да обичам Кишан? Не е толкова трудно. Много по-трудно е да забравя Рен. Може би никога няма да мога да го направя. Родителите ми бяха идеалната двойка, никога някой от тях не беше излизал с друг. Възможно ли е да забравиш първата си любов? Други хора успяват някак… Ще мога ли да изпитвам към Кишан със същото чувство, което изпитвам към Рен?
Много хора минават през това. Хората се разделят със стара любов, срещайки нова. Винаги съм знаела това, просто не съм предполагала, че ще съм сред тях. Мислех, че след като срещнах Рен, никога няма да търся друг. Но Фет сякаш усети, че скоро ще трябва да направя избор. От друга страна, Рен може да си спомни за мен. И ако не? Ами ако никога повече не може да ме докосне, без да се гърчи от болка? И най-важното, какво трябва да направя? Просто да му обърна гръб и и да кажа „Благодаря за хубавите спомени“? Как мога да бъда с един от братята, когато другият винаги ще е там?
Кишан изсумтя от усилието и аз отново започнах да мисля за него.
Защо страдам? Какъв ми е проблемът, че аз не мога да избера между двамата най-красиви мъже на света? Освен това и двамата са мили, нежни, честни и предани и без съмнение и двамата ще ме обичат искрено. Да избирам чежду двама красиви принцове! Много момичета никога не са мечтали за такъв избор. Трябва да си напомням това по-често.
Решително бутнах плъзгащата стъклена врата и седнах на един стол. Кишан скочи от хоризонталната лента. Толкова едър мъж, но го направи тихо, като котка!
– Здравей – поздравих кротко.
Той дръпна един стол срещу мен и седна, втренчил се в мен с пиратските си златни очи.
– Здравей и на теб.
– Исках да се извиня, че ти се развиках. Аз… е, беше отвратително и съжалявам.
– Няма за какво да се извиняваш. Ти беше разстроена. През последните седмици разбрах добре това чувство.
– Искам да съсредоточим всичките си усилия върху премахването на проклятието. Разбираш ли, ако има неразрешени проблеми между нас, това ще попречи на общата кауза… да не говорим, че някой ще бъде наранен.
– Хм, кажи ми, моля, как смяташ да разрешиш тези проблеми?
– Мисля, че е най-добре да говорим за тях откровено.
– Сигурна ли си, че искаш да направиш точно сега?
– Да. Мисля, че това е най-добрият начин.
– Чудесно. Нека започнем. – Той скръсти ръце на гърдите си. – Какво чувстваш към мен?
Поех си дълбоко въздух и прошепнах:
– Е, защо просто не влезем в гнездото на стършелите? Добре. Открито и честно. – Прибрах косата си зад ухото и се изправих на стола си. – Ето как стоят нещата. Вярвам ти. Харесва ми, когато си наоколо. Изпитвам към теб… нещо повече, отколкото е редно. Имам повече чувства към теб, отколкото искам, заради което постоянно ме измъчва чувство за вина. Фет каза…
– Продължи.
– Фет каза, че ще бъда щастлива с всеки от вас и че много скоро ще трябва да направя избор.
Кишан се засмя, без да сваля очи от мен.
– Вярваш ли му?
Сплетох пръсти и измърморих:
– Е да.
– Добре. Радвам се да знам, че мога да те направя щастлива. Сега е мой ред?
– Да
– Чудесно. Честно казано – желая те. Искам да бъда с теб повече от всичко, което съм искал в живота си. Но виждам как гледаш на Рен. Дори и сега. Ти го обичаш. Много. Не искам да съм резервното ти гадже. Ако ме избереш, искам да го направиш поради една единствена причина, че ме обичаш. Не защото не можеш да имаш брат ми.
Той продължи да ме гледа в лицето с горещите си златисти очи, а аз сведох очи под пронизващия му поглед.
– Ами ако отхвърля и двама ви? – Попитах тихо.
– Мисля, че мога да чакам толкова дълго, колкото е необходимо, за да спечеля сърцето ти. И още нещо… – Той хвана ръката ми в дланите си, галейки невидимите шарки на опакото на ръката ми. – Ако избереш Рен, така да бъде. Важното е… Искам да си щастлива.
– Значи край със споровете, с котешките битки?
– С Рен станахме много близки напоследък – отговори Кийшан, като сви рамене. – Той ми прости за Джесубай и за всичко, което бях направил в миналото. Ако двамата се съберете, ще трябва да го преживея.
– Рен е прав. Ти наистина си се променил.
– Харесва ми да мисля, че просто съм станал по-дъбър с възрастта.
– Е, наистина си.
Когато станах, за да си тръгна, Кишан прегърна кръста ми и ме дръпна към себе си. Той прокара пръсти по ръката ми и тя настръхна.
– Но това не означава, че съм готов да се откажа от теб. Решен съм да те спечеля, bilauta.
Целуна върховете на пръстите ми и ме пусна. Тръгнах обратно, събирайки сили да срещна Рен.
Проблемът беше… че не можах да го намеря. Търсих край басейна, в градината, в кухнята, в музикалната зала и библиотеката. Никъде го нямаше. Тогава почуках на вратата на спалнята му.
– Рен! Тук ли си?
Тишина.
Завъртях дръжката и се оказа, че вратата не е заключена. След това влязох и седнах на масата на Рен. Навсякъде имаше стихове на английски и хинди. Отворена книга с цитати от Шекспир, обърната надолу. Седнах в дълбокия кожен стол и извадих лист хартия със стихотворение, върху което Рен работеше.

СПОМНЯЙКИ СИ

Къде е ЗНАКЪТ?
Съкровище пиратско някъде лежи,
но картата е сгъната,
а краищата обгорени покрити са със сажди и са нечетливи
Сандъкът е заключен и ключът е изгубен.
Корабът плава без рул,
Островът не се вижда.
Как да го намериш?
Как да стигнем до съкровището?
Целунати от слънцето скъпоценни камъни:
Пурпурни рубини на устните,
златисто кафяви коси,
Които леко се спускат през пръстите ти,
Копринени тъкани, готови да се увият около перлена кожа,
Момичен руж с нотка на нар,
Блестящи топазови очи горят
И пронизват като диамантени искри
И нежен, чист и привлекателен аромат
Очевидно той беше приказно богат,
Който имаше всичко
Избрах тайната.

Преди да имам време да препрочета стихотворението, листът беше грубо изтръгнат от ръцете ми.
– Мислех, че мразиш поезията. Кой изобщо те покани тук? – Гласът на Рен прозвуча рязко, но той повдигна вежди и се усмихна, сякаш предчувстваше нова словесна престрелка.
– Вратата беше отворена – отвърнах. – Търсих те.
– Е, намери ме. Какво искаш? Дошла си да запалиш нещо?
– Не. Казах ти, че няма да изгоря стиховете ти.
– Умно. – Рен хвърли бърз поглед на хартията в ръката ми и видимо се отпусна. – Това е първото стихотворение, което успях да напиша след освобождаването си.
– Наистина ли? Вероятно защото Фет те излекува от посттравматичното стресово разстройство – предположих.
Рен взе хартията от мен и я скри в тетрадка с кожена подвързия.
– Може би, но не мисля, че това е причината.
– Какво те подтикна да започнеш да пишеш отново?
– Може би съм намерил своята муза. Сега ти ми кажи какво правиш в стаята ми?
– Исках да поговорим. Да се изясним.
– Всичко е ясно. – Той седна на леглото и потупа с ръка до себе си. – Добре, седни да поговорим.
– Хм, не мисля, че трябва да сме толкова близо един до друг.
– Нека се опитаме да убием с един куршум два заека. Трябва да тествам издръжливостта си. – Той отново потупа одеялото. – По-близо, моя subhaga jadurami.
Скръстих ръце на гърдите си.
– Не ми харесва този псевдоним.
– Тогава ми кажи как да те наричам.
– Преди ме наричаше прия, раджкумари, ядала, камана, сундари, но най-често хридая патни.
Рен ме гледа няколко секунди с непроницаемо лице.
– Наричал съм те с всички тези имена?
– Да. Може би не съм запомнил всички.
Той ме погледна замислено. След това каза тихо:
– Ела тук. Моля те.
Покорно се приближих. Той обви ръце около кръста ми, опитвайки се да не докосва голата ми кожа, повдигна ме и ме настани от другата страна на леглото.
– Може би трябва да ти измисля нов прякор – каза той.
– Какво? Само не вещица или магьосница, нали?
Той се засмя.
– Какво ще кажеш за „стримани“? Това означава „най-добрата жена“ или „скъпоценна жена“. Ще пасне ли?
– Как ти хрумна това?
– Осени ме вдъхновението. И така, за какво искаш да говорим?
– Искам да поговорим откровено, за да бъде по-лесно да общуваме. Тогава ще можем да работим по- добре, ситуацията ще се успокои.
– Искаш откровен разговор? Но за какво точно, Келси? – Той ме гледаше с вълшебните си сини очи. Неволно се протегнах към него, но се опомних навреме и се отдръпнах, като леко ударих тила си в таблата.
– Хм… Ъ-ъ… Може би не трябва да го правя. С Кишан се получи, но нещо ми подсказва, че с теб няма да се получи толкова добре.
Подигравателното изражение моментално изчезна от лицето му и той скръцна със зъби:
– Какво се е получило с Кишан?
– Ами… говорихме за чувствата си.
– И той какво каза?
– Не мисля, че трябва да споделям това с теб.
Той изсумтя тихо и измърмори нещо на хинди.
– Добре, Келси. Ако искаш да говориш, говори.
Размърдах се на леглото с въздишка, сложих възглавница под главата си. Миришеше на Рен – водопад и сандалово дърво. Усмихвайки се от ухо до ухо, вдишах дълбоко и се изчервих, когато улових заинтересования поглед на Рен.
– Какво правиш?
Изгаряйки от срам, промърморих:
– Ако държиш да знаеш, възглавницата ти мирише на теб. И случайно харесвам аромата ти.
– Наистина? – Рен се ухили широко.
– Да. Доволен ли си? Всичко излиза наяве!
– Не всичко. Предлагам ти сделка. Кажи ми какво каза Кишан и в замяна можеш също толкова честно да му предадеш всичко, за което ще говорим с теб. Без тайни.
Чудех се как би приел Кишан това. Вероятно би се съгласил с Рен.
– Добре.
Започнах отдалече, постепенно се приближавах към основното. Предадох на Рен нашия разговор с Кишан. Стана ми приятно, защото и преди можех да говоря с него за каквото и да било и сега той ме слушаше със същото внимание. Окуражена, дори казах на Рен за нещо, което се случи между Кишан и мен по време на неговото отсъствие, и после млъкнах, давайки му време да осмисли информацията.
Накрая казах:
– Също така съжалявам, че ти се развиках в джунглата. Знам, че бях отвратителна и се извинявам. Бях обидена и ядосана, и те обвинявах за всичко.
– Може би заслужавам тези обвинения. – Рен повдигна вежда и лицето му се разля в широка усмивка. – Значи си дошъла да се целунем и да се сдобрим?
– Хм, да се опитаме да се сдобрим.
– Много добре, но бих искал да изясня нещо. Значи Кишан е обещал, че няма да те целуне, докато пътищата ни не се разделят?
– Да
– Кажи ми, обещавала ли си ми нещо, докато бяхме заедно? Като да не целуваш други мъже?
– Не съм ти обещавала нищо за целувки. Но когато бяхме заедно, не исках да целувам никого освен теб. И за да бъда напълно честна, преди да те срещна, също не исках да целувам никого.
– Добре. Да продължим по-нататък. Аз обещавал ли съм ти нещо?
– Да, но сега няма значение, защото вече не си същият човек.
– Кажи ми всичко! Искам да знам с какво те обидих, освен с амнезията си.
– Добре. – Издишах шумно. – Помниш ли рождения ми ден?
– Да
– Ти ми даде чорапи.
– Чорапи?
– За Свети Валентин ти ми подари обиците на майка си. Казах ти, че това е твърде луксозен подарък и че си можел да ми подариш чорапи. Ти каза: „Чорапите не са ни най-малко романтични.“ На моя рожден ден ти каза, че не харесваш сладолед с прасковен крем, въпреки че когато бяхме Tillamook ти избра праскови и сметана, защото каза, че това е моят аромат. Също на моя рожеден ден каза, че парфюмът на Нилима ти харесва повече от естествения ми аромат!
– Нещо друго?
– Да! Ти ми обеща, че никога повече няма да танцуваш с Нилима, защото ужасно ревнувах, когато говореше за нея! Говорейки за ревност – напълно си спрял да ме ревнуваш. Преди беше ужасно ревнив, но сега дори не те интересува, че Кишан флиртува с мен. Между другото, той се опитва да ме откъсне от теб, откакто се върнахме от Шангри-ла! Преди това щеше да бъдеш ужасно разстроен. А сега не ти пука… И това ме измъчва от деня, в който те освободиха. Веднъж ти казах, че съм избрала теб, а не Кишан. Но сега Фет ми каза, че мога да бъда щастлива и с него и че много скоро отново ще трябва да избирам между вас. В известен смисъл не е лошо – хубаво е да знам, че ако все още не мога да бъда с теб и да те направя щастлив, то поне мога да направя Кишан щастлив, но точно сега не мога да си представя, че мога да бъда щастлива без теб.
Гласът ми изневери.
– И… тъй като се разбрахме да бъдем напълно откровени… харесвам твоите стихове. Те са ми по-скъпи от всичко, което притежавам. И ти ми липсваш. Тежко, болезнено и мъчително е да си наоколо – и в същото време да не съм с теб. Да, ето още нещо: тази песен, която не можа да си спомниш и да изсвириш… ти я написа за мен. И аз обещах… Обещах никога да не те изоставям.
Сведох очи. Когато събрах смелост да го погледна през миглите си, срещнах проучващ син поглед.
Няколко мига той мълча.
– Е, това беше откровено признание. Предполагам, че сега е мой ред. – Той въздъхна. – Усещам, когато си близо.
– Какво?
– Искам да кажа, че през повечето време се чувствам вцепенен. Съживявам се само, когато си близо до мен. Когато те няма, не мога да свиря, да чета или да уча нещо, камо ли да пиша поезия. Ти си моята муза, streamani. Струва ми се, че без теб нямам за какво да живея. И понеже си говорим откровено, мога да кажа с пълна сигурност: изглежда, че отново се влюбвам в теб. Що се отнася до ревността, това чувство също бавно се завръща. Съжалявам за чорапите, съжалявам, че е станало така. В последния момент ми казаха за предстоящия ти празник и Кишан просто ми подаде някакъв пакет, което сега ме навежда на мисълта, че най-вероятно го е направил нарочно. Харесвам аромата ти. Сега ми се струва, че наистина миришеш на праскови и сметана. Съжалявам за сладоледа, но все пак много повече харесвам шоколад и фъстъчено масло. Обещавам да не танцувам с Нилима. Харесвам те, мисля че си красива, ако не ми вярваш препрочети стиховете. В тях теб описвах. Намирам те за интересна, сладка, умна и чувствителна. Дори характерът ти ми харесва, макар и с резерви. И ако не беше страхът, че ще изпитам ужасна болка, бих искал да те целуна точно сега.
– Наистина ли?
– Да, бих те целунал. Това покрива ли всичко?
– Да – прошепнах едва чуто.
– Сигурна ли си, че не съм ти дал други обещания? Сърдиш ли ми се за нещо друго?
Поколебах се.
– Не съвсем… Имаше още нещо. Ти обеща, че никога няма да ме изоставиш.
– Но аз не те изоставих! Бях отвлечен. Не помниш ли?
– Да, но ти избра да забравиш.
– За да спася живота ти.
– Не прави това отново. Искам да се бия заедно с теб!
– Едва ли мога да ти дам такова обещание. Животът ти е много по-важен от желанието ми да бъда с теб. Но обещавам, че ще остана с теб толкова дълго, колкото мога. Става ли?
– Звучи като цитат от „Мери Попинз“ – „ще останеш, докато вятърът се промени“! Но предполагам, че това е всичко, на което мога да разчитам.
– Има още един въпрос, на който бих искал да знам отговора.
– Какъв е? – Попитах небрежно.
– Още ли ме обичаш?
Погледнах красивото му лице и почти загубих главата си. Сълзи бликнаха от очите ми. Поколебах се само за момент, след което кимнах.
– Да, все още те обичам.
– В такъв случай, по дяволите с последствията! – Рен хвана брадичката ми с трепереща ръка и докосна устните ми със своите.
След това ме прегърна и ме придърпа към себе си. Шепнейки тихо, той започна да ме целува, държейки гърба ми с ръце.
– Ако… не докосвам… кожата ти… не е толкова… лошо…
Той започна да целува разстоянието от устните до ухото ми.
Плахо го погалих по косата.
– Боли ли те, когато докосна косата ти?
– Не. Той се усмихна и долепи устни до рамото ми, скрито под тениската ми.
– А ако те целуна ще те боли ли повече?
Целунах косата му, спуснах се към челото му и положих няколко леки целувки там.
– Когато целуваш косата ми, изобщо не ме боли, но щом устните ти докоснат кожата ми, тя започва да гори. Все пак е почти приятно.
Той се усмихна иронично. Сведох очи към устните му, а той ме хвана в прегръдка, притисна ме към гърдите си и ме целуна отново. Целувката беше страстна и нежна и аз с радост ѝ отвърнах. Но скоро – твърде скоро – по тялото му пробягаха тръпки. Рен изхриптя от болка и дръпна устните си от моите.
– И-извинявай, Келси – ахна той. – Аз… не мога… с теб…
Бързо се отдръпнах още повече на леглото. Рен скочи, изтича на верандата и пое няколко пъти дълбоко въздух. Лицето му беше бяло като тебешир, ръцете и краката му трепереха.
– Ти… ще се оправиш ли?
Той кимна.
– Съжалявам, но по-добре да стоя далеч от теб сега. – С тези думи той изчезна.
Поседях известно време, вдишвайки аромата на възглавницата му. Не видях Рен отново този ден, но преди да си легна намерих бележка на леглото си. Само два реда: „Кой би издържал, в чието сърце има любов и смелост да я покаже?“
Всъщност кой?
Г-н Кадам, който не се отказа от надеждата да намери ключа към заключената памет на Рен, прекара много време в опити да намери нещо. Рен реагира на това с ентусиазъм, който не беше показвал от дълго време. Кишан се възползва от възможността да остане насаме с мен. Обикновено с него гледахме филм, разхождахме се или плувахме.
Когато прекарвах време с Рен, най-вече четехме или си говорихме. Той крадешком ме поглеждаше и лицето му се озаряваше от усмивка всеки път, когато срещах очите му. Много често той се превръщаше в тигър и идваше при мен, за да подремне до мен след вечеря. Тогава можех да го прегърна без страх. Той слагаше главата си в скута ми и аз го галих. Рен обаче никога повече не се опита да ме целуне. Очевидно преживяването е било толкова болезнено, че не е готов да го повтори. И аз упорито се опитвах да не слушам гадния глас в главата си, който ме питаше какво бих направила, ако страданието на Рен никога нямаше да свърши.
През следващите няколко седмици помагах на г-н Кадам с декодирането на пророчеството. Скоро ни стана ясно, че трябва да отидем до следващия храм на Дурга и да намерим още две оръжия – тризъбец и камандала. С г-н Кадам прочетохме на глас информацията, която успяхме да съберем, като аз записвах най-важното. По време на една от тези сесии се натъкнах на нещо любопитно.
– Г-н Кадам, в тази книга се казва, че Камандала е съд за съхранение на питейна вода, но според някои митове понякога съдържал еликсира на живота или светена вода и затова се смята за символ на плодородието. Тук дори се казва, че свещената река Ганг извира от него. хм Г-н Кадам, имаме ли вода от Ганг тук? В книгата се казва, че в повечето индийски домове има съд с такава вода, която се смята за свещена.
Г-н Кадам се облегна на стола си.
– Нямам такава вода, но жена ми винаги държеше у дома вода от Ганг. Виждаш ли, Ганг е от голямо значение за народа на Индия. От религиозна гледна точка Ганг е за индусите това, което е Йордан за християните. За икономиката Ганг е също толкова важна, колкото Мисисипи за Америка или Нил за Египет. Индийците вярват в лечебната сила на Ганг, обичайно е пепелта на кремираните мъртви да се разпръсква над водите на тази свещена река. Когато жена ми почина, прахът ѝ също беше разпръснат над Ганг и винаги съм си мислил, че и с мен ще бъде същото, но това беше отдавна …
– Родителите на Рен също ли бяха кремирани?
Господин Кадам се изправи на стола си и бавно потри длани.
– Не. Когато Раджарам умря, Дешен изпадна в траур. Исках да кремирам тялото на раджата и да отнеса праха му в Ганг, но кралицата не позволи. Тя не искаше да се раздели с любимия си. Виждате ли, госпожице Келси, индусите вярват, че в момента на смъртта душата веднага напуска починалия. Те се опитват да кремират мъртвите възможно най-скоро, за да не се изкуши душата да остане сред живите. Но Дешен беше будистка и в нейната религия мъртвото тяло не трябва да се докосва три дни с надеждата, че починалият дух ще промени решението си и ще се върне в изоставеното тяло. Така че Дешен и аз чакахме и се молихме за Раджарам и три дни по-късно изкопах гроб и погребах моя Раджа близо до градината на жена му.
– Оттогава нататък Дешен прекарваше цялото си време в градината, грижейки се за растенията и говорейки на Раджарам, сякаш той можеше да я чуе. Когато Кишан не ходеше на лов, той лягаше до майка си и я гледаше. Скоро нашата царица се разболя, аз се погрижих за нея, а в свободното си време издълбах от дърво знак за гроба на мъжа й. Когато свърших, стана ясно, че скоро ще трябва да направя втори знак.
– Погребах ги до нашата къща. Знаеш ли, не е далеч от онзи водопад, където Рен те заведе. Малко след това тръгнах да търся Рен. Джунглата, госпожице Келси, е красиво място. Няколко пъти се връщах да поднасям цветя на гробовете на царя и царицата, при едно от тези посещения смених дървените знаци с каменни надгробни плочи. Въпреки че лорд Раджарам не беше погребан според вярата си, но аз знам, че той би дал всичко, само жена му да бъде щастлива. Подозирам, че ако можеше, самият той щеше да ме помоли да направя това, което направих, за да успокоя скръбта на жена му.
Г-н Кадам премигна, за да прогони сълзите и взе една книга, която лежеше на масата.
– О, съжалявам, госпожице Келси. Неволно се разчувствах.
– Ти ги обичаш.
– Да. Често си мисля, че бих искал да лежа до тях, когато умра… Разбира се, не смея да претендирам за такава чест, просто… това място е специално за мен. Често коленичех до гробовете им и им разказах за синовете им. В индуистката култура няма такъв обичай, но… това ме успокояваше.
Г-н Кадам се отърси и прогони тъжните си мисли.
– И така, мис Келси, говорихме за Ганг. Между другото, вярата в лечебните свойства на тази вода е оправдана!
– Не се обиждайте, г-н Кадам, но не бих искала да плувам в тази река, освен ако не е абсолютно необходимо!
– Струва ми се, че няма да ви се налага да се къпете в Ганг. Въпреки това, пророчеството е ясно за гмуркането и аз вече съм организирал уроци по гмуркане за вас.
– Сигурни ли сте, че тези думи трябва да се приемат буквално? Може би това е някаква метафора като с Океанския учител?
– Не. Сигурен съм, че този път ще плаваме по истински океан. Двете предишни пророчества бяха свързани със земята и въздуха, така че това е свързано с елемента вода – и вероятно подземния свят.
Изпъшках на глас.
– Имам лошо предчувствие, г-н Кадам! Най-малко ми харесва споменаването на страшни същества. Океанът е пълен с всякакви гадни неща, които предпочитам никога да не срещам в живота си. Да не говорим, че във водата всички сили на тигрите са безполезни и едва ли мога да стрелям със светкавица под вода!
– Трябва да призная, че и аз си мислих за това. Но не се обезсърчавайте, госпожице Келси! Добрата новина е, че изглежда знам какво търсим този път.
Г-н Кадам разлисти книгата и скоро намери правилния фрагмент.
– Ето го! – Обяви той тържествено. – Вижте шията ѝ!
Сведох очи към страницата. Г-н Кадам посочи много красиво изображение на Дурга. Шията на богинята беше украсена с широка огърлица от диаманти и черни перли.
– Огърлица? Мислите ли, че това търсим? Че е скрита някъде в океана? Няма нищо по-лесно – изрекох слисано.
– Но този път знаем какво да търсим. Според легендата преди много векове огърлицата на богинята е била открадната от ревнив бог, което от своя страна ме доведе до друго откритие.
– Какво?
– До мястото, от което да започне търсенето. Отиваме в града на седемте пагоди.
– Какво е това?
– А, не бързайте, госпожице Келси, ще разберете тази вечер – загадъчно отговори г-н Кадам. – Ще ви разкажа тази история след вечеря.
И колкото и да го молех незабавно да ми разкаже всичко, господин Кадам настоя да се върнем към дешифрирането на пророчеството. До вечерта работихме без да вдигаме глава. Господин Кадам търсеше информация за града, а аз четях всичко за дракони.
След като поставихме световния рекорд за най-бързо хранене, се събрахме в стаята на пауните. Кишан седна до мен. И когато Рен мълчаливо седна отсреща, той прехвърли ръката си на облегалката на стола ми и нарочно ме прегърна през раменете. Г-н Кадам влезе последен, седна и заговори за друга легенда за Дурга.
– Както знаете, Дурга има много имена – започна той бавно. – Една от тях е Парвати. Един ден бог Шива, съпругът на Парвати, се ядосал на жена си, вярвайки, че тя не му обръща достатъчно внимание. Искайки да я накаже, той я прогонва на земята и я обрича да стане обикновна смъртна в бедно рибарско селище. Бедните хора, които живеели в селото, били праведни и благочестиви хора, почитали боговете и построили много красиви храмове. Дори след като станала смъртна, Парвати запазила божествената си красота и много мъже я ухажвали. Скоро Шива горчиво съжалил за гнева си и започнало да му липсва любимата жена, а ухажването на други мъже събудила ревността му. В крайна сметка той не издържал и изпратил слугата си Нанди в селото, където живеела Парвати. Нанди откраднал нейната огърлицата и казал на селяните, че Черната перлена огърлица на Парвати е скрита на дъното на морето и се пази от свирепа акула. Който убие акулата и намери огърлицата, ще може да вземе Парвати за своя жена. Рибарите не знаели, че тази акула е самият Нанди. Той яростно пазел съкровището на своя господар Шива, който планирал да изчака, докато много мъже умрат във вълните, а след това под маската на рибар да потъне на дъното и да донесе огърлицата. Той се надявал с този акт да си върне любовта на красивата Парвати.
– Много смели мъже се опитвали да вземат огърлицата и загинали в бездната. Някои опитвали да успеят не чрез смелост, а чрез хитрост, те хвърляли окървавени трупове на животни във водата, опитвайки се да привлекат акулата и да я убият, за да могат да се гмурнат без страх. Но Нанди не бил обикновена акула. Той бил умен, хитър и знаел как да се крие. Той търпеливо изчакал поредния смелчага да влезе по-дълбоко и тогава се нахвърлил върху него. Скоро всички кандидати за ръката на Парвати или се удавили, или умрели от зъбите на акулата, или изоставили претенциите си.
Парвати горчиво скърбяла за тези безполезни смъртни случаи. Нанди, свирепата акула, царувал в крайбрежните води, сеейки страх и ужас в сърцата на селяните. Той разкъсвал рибарските мрежи и убивал всеки, който се осмели да стъпи във водата. Страданията на рибарите били неизмерими, в селото царяли глад и страх.
– За щастие друг, по-млад бог обичал и съжалил рибарите. В негова чест са построени много храмове. Това е богът на гръмотевиците и светкавиците, войната и дъжда, той е този, който е дал на Парвати магическата сила на светкавицата, която тя притежавала. Този бог се наричал Индра. И когато чул за ужасното нещастие, сполетяло селяните, решил да отиде при децата си и да разбере всичко сам.
– Индра видял красивата Парвати, но не разпознал в нея богинята. Трябва да кажа, че този бог винаги е бил гладен за женска красота, не е изненадващо, че той се влюбил в прекрасната рибарка, която не помнела коя е. Индра решил да получи ръката и. Той планирал да се превъплъти в простосмъртен и да убие акулата. Но Шива също планирал да направи това и бил раздразнен от появата на друг претендент, който също така е и бог.
– И така двете божества, приели формата на простосмъртни, тръгнали да търсят акулата и скъпоценната огърлица. Индра призовал силите на природата да му помогнат и предизвикал ужасна буря, а акулата Нанди трябвало да се бори с огромни вълни. Но докато Индра отклонявал вниманието на акулата, Шива претърсил океана, без никой да му пречи в търсене на огърлицата и скоро я намерил. Стискайки огърлица в ръката си, той излязъл на брега, но тогава от водата се появил Индра, който хвърлил тялото на акулата на брега и поискал обещаната награда за подвига си – ръката на красивата рибарка.
– Шива трябвало да разкрие кой е и да признае, че човекоядната акула е неговият слуга на име Нанди. В същия момент мъртвото тяло на акулата се превърнала в жив и здрав Нанди. Шива сложил огърлицата около врата на Парвати. Веднага щом докоснала гърдите ѝ, Парвати си спомнила коя е и прегърнала страстно съпруга си. Но Индра не искал да се примири с това. Пламнал от гняв, той настоял селяните да отсъдят спора му с Шива и да кажат кой да получи красавицата.
Рибарите били в затруднено положение. Но в крайна сметка Шива бил обявен за победител. Те били благодарни на Индра, че ги спасил от акулата, но само слепец не можел да види, че Шива и Парвати са луди един по друг. Шива искал да убие Индра и със сигурност щял да го направи, ако не била Парвати. Тя спряла ръката на съпруга си и го помолила да запази живота на Индра, като казала, че е уморена да скърби за хората, които са загинали заради нея. Шива с радост се съгласил и взел жена си обратно в рая. Що се отнася до рибарите, след смъртта на морското чудовище мирът и просперитетът се върнали в тяхното село.
– Но Индра не забравил своя срам и измамата, с помощта на която Шива постигнал победа. Решен да отмъсти, той се промъкнал в къщата на Шива и Парвати една нощ и откраднал огърлицата. Призовавайки силата на вълните и вятъра, той наводнил селото заедно с хората, които го предали, заедно с всички храмове, оставяйки на повърхността единствено храма, посветен на Шива и Парвати. Той го оставил да стои сред вълните като заплашително напомняне за гнева му. Каква е ползата от храм, в който никой никога няма да влезе! Каква чест е да си бог, без да имаш кой да ти се покланя! Индра отново скрил огърлицата в морските дълбини, а самият той се превърнал в акула, за да пази съкровището си ден и нощ и да се радва, представяйки си колко ядосан е Шива всеки път, когато погледне врата на жена си!
– Каква приказка! – Възкликнах аз. – Замайва ми се главата. Най-мистериозното нещо в индийската митология е постоянната смяна на имената. Вземете Дурга. За нея всичко се променя, дори цветът на кожата ѝ – ту е златен, ту черен, ту розов. Има и цял куп имена – тя е Дурга, и Кали, и Парвати. Дори не говоря за характера и – понякога любяща майка, понякога свиреп войн. Понякога тя е ужасна в гнева си, понякога красива в любовта, а понякога безпощадна в отмъщението. Днес тя е слаба смъртна, утре е непобедима богиня. Какво ще кажете за семейното положение? Или самотна девойка, или съпруга – няма да мога да разбера…
– Според мен – най-обикновената жена – изсумтя Рен.
Погледнах го заплашително, а Кишан се засмя, явно съгласен с брат си.
– Но акули! Моля, о, моля, моля, кажете ми, че няма да имаме работа с акулата, която пази огърлицата!
– Не знам с какво ще се сблъскаме. Но се надявам не с акула – каза г-н Кадам.
– Страхуваш ли се, Келси? – Попита Рен. Не си заслужава. Този път и двамата ще сме там.
– Нека ви отговоря с цитат от Шекспир! „Как живеят рибите във водата, а? Като хората на сушата – голямите изяждат малките“ Така че, аз съм малка риба. А тигрите не могат да се бият с акулите. От което следва, че ще трябва да разчитам само на собствените си сили и да тренирам да стрелям със светкавици под вода. – Прехапах устни замислено. – Ами ако се самоубия от токов удар?
– Хм, това е нещо, върху което трябва да се помисли – съгласи се г-н Кадам.
Сграбчих Кишан здраво за ръката. Когато той стисна моята в отговор, продължих:
– При избор бих предпочела да се изправя срещу пет дракона, отколкото срещу една акула.
Господин Кадам кимна мрачно. Рен и Кишан не казаха нито дума, затова г-н Кадам попита:
– Искате ли да знаете къде отиваме?
-Да – отговориха двамата братя в един глас.
– И така, отиваме в града на Индра. Наричат го Градът на седемте пагоди. Известен е със, както вероятно се досещате, седем пагоди, всяка от които е покрита със злато. Градът е построен през седемнадесети век, тогава е бил голямо пристанище. Намира се на източното крайбрежие на Индия, близо до Махабалипурам. Най-любопитното е, че много учени не вярваха в съществуването му до 2004 г., когато стана чудовищно земетресение в Индийския океан. Земетресението предизвика цунами, което отми пясъчните отлагания и разкри красив подводен град.
– Представете си цунами? Преди да се разбие в брега с цялата си ярост, водата се оттегля много навътре, разкривайки огромни пространства на морското дъно и хората, които били високо над морското равнище, имали време да видят руините на храмове и огромни камъни. Тогава водата бързо се върнала и отново погълнала мистериозния град. Разбира се, след това започнаха разкопки и проучвания. На около половин миля от брега бяха открити градски стени. Към днешна дата са открити статуи на слонове, коне, лъвове и различни божества. Единствената сграда, останала над водата, се нарича Крайбрежният храм. Векове наред местните рибари са предавали от уста на уста легенди за наводнения град, за хора, които уж са видели високи храмове под водата, огромни риби, които плуват сред руините, и искрящи скъпоценни камъни, които са останали недокоснати от векове, защото ужасно проклятие заплашвало всеки, дръзнал да се гмурне.
– Няма какво да кажа, луксозно място – отбелязах кисело.
– Откриването на наводнения град направи сензация, през последните години излязоха няколко книги по тази тема, провеждат се археологически проучвания. В една от книгите прочетох, че самият Марко Поло уж е посетил този град през 1275 г. и е оставил бележки за него, като споменава по-специално върховете на храмове, покрити с мед, които служели като фарове за моряците. Много учени обаче опровергават това предположение или твърдят, че Марко Поло е писал за друг град.
– Както и да е, сигурен съм, че оттам трябва да започнем да търсим огърлицата.
Поех си дълбоко въздух и се изправих.
– Добре. Тогава нека започнем да се гмуркаме.
– Мисля, че първото нещо, което трябва да направим, е да се преместим.
– Къде? – Попитах.
Г-н Кадъм плесна с ръце и небрежно отговори:
– На яхта, разбира се, къде другаде?

Назад към част 6                                               Напред към част 8

ГЛАВА 5

Не получих никакъв отговор от Къщата, затова побягнах при Тимар, понеже се сетих за това-онова. Каква ти ливада, когато трябва да поставяме ограда! Всичко ще изпотъпчат! А и доколкото ми бе известно, тревата трябваше да се посее на почва, която преди това е добре прекопана, разрохкана и оплевена. Всичко това го казах на Тим, който се намираше в плевнята и замислено разглеждаше пакета със семената.
Така че, като за начало огледахме беседката и решихме какво трябва за реанимирането* и. Байц** за дърво, лак, а може би и боя за пейките. Мястото, където да поставим мангала***. В този момент пристигнаха и камионите с тухли. Чичковците-строители на ограда, поцъкаха с език, гледайки към къщата, събориха старата ограда и се започна.

Успях да се върна в къщата чак привечер, когато вече коремът ми къркореше от глад – при цялата тая суетня забравихме за обяда. И в хола се сблъскахме с котарака.
– Стопа-а-унке! – Ушите му конвулсивно трепереха. – Там това…
– Какво? – Заковах се на място аз.
– Там това… – отново повтори той, вече и с трепереща опашка. Хвърли поглед към кухнята и сниши гласа си: – Там всичко се промени.
– Променило ли се е? – Нахлух стремително в кухнята и замрях на прага.
През прозореца се виждаше просторна остъклена веранда, която заемаше цялото пространство от тази страна на къщата. Еха!
– Виждаш ли? – Шепнешком попита иззад гърба ми котаракът.
– Виждам. Да идем да разгледаме, а?
Излязох от столовата на верандата и подсвирнах. Широка, подът от тъмно байцвано дърво навсякъде, с изключение на мястото при прага. Там около два квадратни метра бяха застлани със същите плочки като в кухнята. Вратата за навън е тежка с масивна кръгла дръжка, в ключалката на бравата е пъхнат ключ. Над бравата – резе. Долната част на стените е направена от байцвано дърво, а по-нагоре и до самия връх от стъкло. Под тавана – напречни греди. В общи линии, една такава стабилна веранда. Приближих се до прозореца и почуках по него с кокалчетата на пръстите си. Не съм специалистка, но кой знае защо имах чувството, че стъклото е или бронирано, или с някаква особена якост.
– Хммм… – замислено разтеглих аз.
Погледнах зад вратата, а там имаше площадка с навес. С две думи – истинска красота!
– Стопа-а-унке! Как така? – Следваше ме по петите котаракът, който с опасение надникна зад вратата.
– Ами така! – Усмихнах се аз и вдигнах котарака на ръце, като изпъшках от тежестта. – Ама че си се разплул, не може да те вдигне човек.
– На мен ми е позволено, нали съм са-умец – котаракът се намръщи от думите ми, но щом го почесах зад ухото, веднага си оправи настроението. – Обясни ми за верандата.
– А това е, понеже Къщата ни е забележителна. Помолих я да направи веранда, за да не могат всякакви там подозрителни типове, които скитат тук из Ферин, да вкарат мръсотия в столовата.
– Ясно. Значи вълшебство… – Котаракът пак забрави, че трябва да разтяга гласните.- Тогава всичко ми е ясно. Сметана ще ми дадеш ли?
– А ти огледа ли цялата къща?
– Има си хас! Обиждаш ме, Стопанке.
– Значи ще ти дам. Засега иди в кухнята.
Котаракът отиде, а аз още веднъж обиколих верандата и огледах всичко. Да, Къщата е юначина. Направи прекрасна веранда. За което и съобщих, погладих стената и ѝ благодарих. И отново топла вълна от емоции. След което заключих за известно време вратата от столовата. Сега тук толкова народ строи оградата, че по-добре проходът към Ферин да бъде затворен.
През следващите няколко дни работниците поставяха оградата. При това дълго недоумяваха защо са ми две врати, но понеже беше вече платено, си вършеха работата. И послушно поставиха вратите точно на онези места, на които си бяха преди това. А ние просто си почивахме, прелиствахме списанията и си избирахме интериори. Успоредно с това следяхме за строителството и периодично хранехме мъжете, трудещи се с тухлите. Гости от другия свят засега нямаше, но аз никого не пусках през вратата в столовата и самата аз се стараех да не се приближавам към тази страна на участъка, където се намираше вратата към Ферин. Че кой знае на какъв принцип работи този проход?
С Тимар си избрахме стаи на втория етаж. Аз – тази, която се намираше най-далеч от стълбището и имаше балкон. Обичам да седя на балкона и да гледам небето. Тимар – по-близо до стълбите. Но засега отложихме преустройването им. Не ни се искаше много-много да променяме нещо пред работниците, че кой ги знае. А така, щом е запусната къщата, нека си е запусната.
Но всичко рано или късно свършва и оградата придоби завършения си монументален вид, плашеейки съседите с кованите остриета по периметъра. В крайна сметка чичо Миша се впечатли. Хвана ме в момента на завръщането ми от магазина с поредната партида покупки.
– Вик, ти какво си намислила с това строителство? – той стоеше, пушеше и замислено оглеждаше оградата, която отсега нататък вече скриваше моята къща.
– Добър ден, чичо Миша. Ами ето, полека лека се занимавам с къщата. Вече и ограда поставих.
– Това го виждам, браво. Само че не разбрах кога успя да отремонтираш къщата? Нямаше и камиони… Преди два дена оглеждах наследството ти, а ти вече и покрива си възстановила, и прозорци си монтирала. Кого беше наела?
– Мм – разтеглих аз. – Ами не от тука.
– Ясно – той помълча, замислено превъртайки цигарата в ръката си. – Слушай, съседке, ти въобще как живееш в къщата? Нищо подозрително ли не се случва?
– Хм – напрегнах се аз. – Като че ли не, всичко е нормално. Защо?
– Ами тук си поговорих със съседите. Казват, че това място не е хубаво. Понякога се появявали някакви „неясно какви“ хора, а се случвало и хора да изчезват. И досега се носят слухове. Наистина, през последния половин век всичко е спокойно, но ти такова… по-внимателно. Много-много не вярвам в мистиката, но ти самата знаеш, че има такива места… Лоши. Както екстре… екстра… екстрансексите ги наричат.
– Екстрасенсите – поправих го автоматично. – Ще го имам предвид, благодаря ви, че ми казахте.
– Аха. Ако има нещо, намини по съседски. Ще помогна с каквото мога. – Усмихнах му се благодарно и кимнах. – А що за момче живее с теб?
– Братовчедче – реших да не обяснявам, че Тимар не ми се пада никакъв. Колкото по-малко знаят съседите, толкова по-спокойно ще спят, пък и няма да има излишни въпроси. Братовчедче като братовчедче.
– А, та това е добре. Макар че е малко неопитен още, ама все пак мъж в къщата.
Казахме си довиждане със съседа и се прибрах в къщи. Докато приготвях храната, разказах на Тимар всичко казано ми от чичо Миша, а и на вездесъщия котарак, че къде без него.
– Така че, Тимар, за всички земляни ти вече си мой братовчед. При жителите на Ферин тая легенда няма да мине, понеже сме от различни раси.
– Братовчед? – Тимар ме погледна някак странно и бързо се изчерви. Помълча, явно желаейки нещо да каже, но после метна глава, че е размислил. – Благодаря, Вика.
– За какво?
– Ами… – пристъпи от крак на крак той – че ме нарече свой брат. Аз… – гласът му трепна.
– Тимка, ама ти какво? – Усмихнах се. – Ти вече наистина си ми като по-малък брат. Още повече, че нямам нито братя, нито сестри – разсмях се, за да прикрия неудобството си.
– Ами аз? Ами аз? – Тутакси нададе глас пухкавия член на нашето трио, възползвайки се от паузата.
– Какво ти?
– Аз какъв съм ти на тебе?
– Ами ти си, слънце мое дебелогъзо, моят фамилиар от петдесето поколение – същото това „слънце“ се обърна и погледна упоменатата по-горе част от тялото си. Поклати опашка.
– Въобще не е дебелогъзесто – промърмори той и се нацупи. – Просто съм по-едър.
– Без съмнение – ние с Тим се спогледахме и едновременно прихнахме. – Я по-добре ми кажи какво име си избра най-накрая? Колко още да чакам? Нима не ти хареса нито едно от толкова голям списък?
Историята с кръщаването на фамилиара се проточи през всичките тези дни. Написах на листче цял списък с различни котешки имена, но това нагло вълшебно създание беше в еуфория от такова изобилие и все не можеше да се спре на едно от тях.
– Не. Не мога да избера! – Наду се той демонстративно.
А след това протегна напред лапа под укорителния ми поглед, извади един нокът с внушителни размери и започна да го оглежда.
– Ти какво пак вадиш нокти? И ти си ми един „Аз съм ужасът на нощта“****. Нали те предупредих, че трябва да не дереш по предметите?

– Аз не съм и драл – той се изправи на задните си лапи, едната лапа сложи зад гърба си, а другата размаха демонстративно пред мен. – Не ме набеждавай. Това не съм бил аз!
– Слушай, Зоро*****, не ми размахвай нокътя си като шпага. Ти не си какво? – Ласкаво го попитах.

– Не съм аз… За всичко не съм аз – котаракът облещи очи, разбрал, че се е издал.
– А малко по-подробно? Какво именно не си? – Грабнах един пешкир.
– А-а-а, мен, потомствения фамилиар?! С пешкир?! – Котаракът се приготви да бяга.
– Признай си какво си сторил, фукльо, иначе ще стане по-лошо – ударих с пешкира по дланта си.
– Ама не съм я пипал, тя сама се отвори – заврещя котаракът. – Исках само… Ой – той осъзна, че пак е изтървал нещо излишно и хукна да бяга с подскоци към хола.
– Ей, стой! – Извиках аз, спогледах се с Тимар и побягнахме след фамилиара.
Котаракът бързо притича по стълбището към втория етаж и аз се втурнах след него, когато изведнъж чух шуртенето на вода в банята. Тази на първия етаж, под стълбището. Така-а-а, това пък сега какво е? Тръбата ли се е спукала? Изоставих за известно време преследването на котарака – все едно, няма къде да се дене – и влязох в банята. А там… Отначало се вцепених за секунда, а после се разкрещях с цяло гърло и се понесох обратно към кухнята. За тигана.
Влетях обратно вече бясна. В моята! Чиста! Баня! Някакво си мръсно същество! Няма да го изтърпя! Тим дотича след мен, а аз, въоръжена с тигана, като с бухалка, се приближавах към това чудовищно на вид същество.
То беше зеленикаво на цвят, чорлаво, с коса и брада в цвета на водораслите. Всъщност, тези вълма от косми предимно напомняха на водорасли. И всичко си е наред – след върколака и говорещият котарак на такъв гост нямаше да се учудя. Но! То беше проникнало в затворена къща, в затворена баня и беше невероятно мръсно. И тази мръсотия беше полепнала по фаянса и ваната. А точно това категорично не ме устройваше.
– Ах ти, мърляво прасе… Наумил си си да ми изпоцапаш всичко ли? Ще ти дам да се разбереш! – Нахвърлих се срещу него с тигана, напълно забравила и за електрошока, и за спрейовете с газ. – Какъв си такъв и как се промъкна тук?
– Полека, Стопанке, полека – неочакваният гост опули големи изцъклени очи и се дръпна от мен. – Аз съм по работа.
– Ей сега ще ти дам аз една работа! Какви ги вършиш бе, паразит такъв? Ти ли си почистил всичко тук, че да го цапаш отново? – Глупаво е, разбира се, но аз съвсем побеснях от такова своеволие.
Не, ама честно казано, аз като някоя каторжничка изчистих цялата тая къща, скапвах се от работа като куче и неочаквано незнайно кой си ми цъфва тук и отново изпоцапва всичко! И поне да бяха само кални стъпки. Ама не, буци кал и тиня по пода, отпечатъци от мръсни ръце по стената… Възмущението ми нямаше граници. И то не защото съм някаква маниакална защитничка на чистотата, съвсем не. Но нали все пак трябваше да има някакви разумни граници? Толкова се бях разлютила, че даже не се изплаших.
– Ама аз не нарочно – зеленият мъж, както вече бях забелязала, се оглеждаше като хванат натясно, търсейки пътища за отстъпление и се опита да се промъкне към вратата на банята.
– Ааа, не! И хола ли ще ми цапаш? Ще те пребия!
– Спокойно бе, Вика – изотзад на рамото ми легна ръката на Тимар и аз даже подскочих от уплаха. – Този е воден дух. Явно е, че има работа за теб.
– Хич не ме интересува работата му! – Пуснах тигана, но все още бях ядосана. – Слушай, воден, сега Тимар ще ти покаже как да си пуснеш душа и ще ти даде парцал. Докато не се измиеш и почистиш всичко след себе си, даже няма да разговарям с теб. Ясно ли ти е? – Последните думи повече приличаха на ръмжене.
Водният дух сви глава в раменете си, спогледа се с върколака и бързо закима.
– Действай! – Обърнах се и изскочих от банята.
Боже! За такива гости нямам никакви нерви!
Извикаха ме обратно в банята след двадесет минути. През това време вече бях успяла да се успокоя и даже да изпия чаша кафе. Така че отидох да изслушам напълно спокойно що за работа имаше водният дух за мен. Влязох, огледах се. Всичко беше изтъркано, парцалът изцеден и внимателно прострян на тръбата. Водният дух също се бе измил и сега изглеждаше съвсем прилично.
Ами да, кожата му е зеленикава, очите като чинийки, дългата коса и брадата също зелени и сякаш от водорасли, както ми се беше сторило в началото. Облекло му се явяваше само една бедрена превръзка.
– Е, що за работа имаш за мен? Слушам – влязох и седнах на поставената до пералнята табуретка.
Водния се смути от погледа ми, пристъпи с босите си ходила и седна на ръба на ваната.
– Имам нужда от помощ – каза той накрая, като хвърли бърз поглед към вратата на банята.
Там стоеше Тимар, облегнат на рамката на вратата, а иззад краката му надничаше завърналият се котарак.
– Каква? Слушам те. – Ех, прав беше Тимар, като казваше, че скоро ще започнат да се появяват поклонници.
– Ето каква е работата, Стопанке… Аз съм воден, от езерото недалече от Листянки. През последните години нещо се случи с него. И колкото и да се бъхтя, все не успявам да се справя. Водата се заблатява, това, което е на дъното, гние и ако всичко беше както преди, щях да се справя. Но ето, че се появи някаква напаст. Като че ли проклеха езерцето ми – той въздъхна опечалено. – Още малко и ще се превърне в блато. Русалките ми избягаха, казаха, че нямат намерение да живеят в блато.
– Съчувствам ти, но каква помощ очакваш от мен? Воден, ясно ли ти е, че аз нито съм биолог, нито водолаз, нито пък специалист по почистването на водоеми. Какво мога да направя?
– Не знам – той разпери ципестите си ръце. – Ако знаех, сам щях да се справя. Ала все пак – в беда съм и ми трябва помощ. А кой друг, ако не вещица или Стопанка, би могла да ми помогне?
– Стопанка! – Изхъмках аз. – Ама каква стопанка съм аз – от седмица, без даже цяла година да имам. Още с къщата не съм се оправила.
– Помогни ми, а? – Водния тъжно примигна с кръглите си очища. – Не си мисли, че няма да ти се отблагодаря. Няма да е със злато, но ще ти хареса.
– Че аз със радост бих ти помогнала, стига да знаех как… – Замислено подръпнах меката част на ухото си. – А ти как се промъкна тук?
– През подземните води.
– Ясно. Хайде да направим така. Ти сега ще обясниш на Тимар как да открием езерото ти. За да не се мотаем после. Тимка, ти нарисувай нещо като схема или просто го запомни, че аз с тази топография и ориетиране в някоя местност съм истинско бедствие – върколакът кимна. – А аз засега ще потърся информация в Интернет какво изобщо е прието да се направи при замърсяването на водоемите. Сигурно има някакви народни методи. Ще купя каквото е нужно, а каквото може да се набави от вас, ще си го доставиш сам.
Оставих водния с Тимар и отидох да потърся полезна информация.
Справих се доста бързо. Всъщност, нямах и голям избор. Като се върнах, заварих спокойна картина: водният до гърлото потопен във ваната, Тимар срещу него на табуретката, а котака върху пералнята.
– Значи така, воден, слушай. Картинката съвсем не е радостна, няма да можем бързо да очистим езерото ти. Има всякакви начини за очистване на водата, с дренажи, филтри и прочие глупости, от които нищо не разбирам. Пък и за тая цел трябва специална техника. Както разбираш, не мога да замъкна всичко това във Ферин. Остават народните начини.
– Така, а не може ли с вълшебство? – Вмъкна предложението си водният.
– Няма да стане с вълшебство. Нито съм вещица, нито пък магьосница.
Той отвори уста, за да уточни нещо, но се отказа.
– Затова я ми кажи… Можеш ли да накъсаш някакви клонки, венчета да направиш?
– Не – водния тъжно погледна ципестите си ръце и ни ги показа.
– Ясно. Следващият въпрос. На езерото ти растат ли перуника****** и рогоз*******?

– Не.
– Хм. А дафнии******** живеят ли в езерото?

– Кой?
– Разбрано, значи не живеят – прехапах си устната. – Значи така. Утре сутринта ние ще дойдем при теб. Ще огледаме всичко и ще начупим върбови клонки като за начало. Аз ще донеса зеленка*********, ще я разтворим и ще я излеем във водата. А относно филтрите или нещо по-радикално ще си помисля.

– Благодаря ти, Стопанке – водният стана и се поклони.
– Абе рано е още да ми благодариш. Но ще помогна с каквото мога. Виж – замислих се аз – А имаш ли много тиня и боклуци на дъното? Подводните извори не са ли задръстени?
– А ти как разбра? – Подскочи водния.
– Какво? – Не разбрах аз. – Ами просто ми се струва, че в затворен водоем трябва да има някакъв приток на вода. Според идеята са изворите, нали? Аз, за съжаление, много не му разбирам.
– Има извори. И те наистина са затлачени.
– Тогава… Ние с Тимар утре ще донесем живарници, лопатки и контейнери за тинята и мръсотията. Но на теб ще ти се наложи да поработиш на дъното, аз във водата не влизам. Пълниш ги, а ние по сушата ще ги замъкнем далеч от езерото.
– Добре, както кажеш – съгласи се водният. – Ти знаеш най-добре.
– Абе нищо не знам аз. Нямам си и представа как трябва да се почисти езерото. Но ще направим всичко, което е по силите ни.
– Благодаря.
– Хубаво, тогава това е за днес – аз се изправих.
– А на мен рибка ще ми дадеш ли? – Вклини се в разговора котаракът.
– Котьо, пак ли ти? Пак ли ми идваш от земята на гладниците? – Аз само поклатих глава.
– Няма риба, всичката измря – тъжно въздъхна водния. – Казах ви, умира езерото ми. Както върви, скоро ще се превърне в блато.
– Не се трево-о-ужи – удължи котаракът. – Тя ще ти по-у-помогне. Зна-а-уеш ли каква е? Уха!
– Това го забелязах вече – разсмя се водния. – С такава Стопанка няма да се разглезиш. Това е добре. – Той отново се поклони. – Доста време мина без здрава ръка наоколо.
Изхъмках и реших да си премълча. Водния през това време измъкна запушалката на сифона и се отече заедно с водата. Звучи диво, но въпреки това. При него по някакъв съвсем невероятен начин тялото се превърна във вода, започвайки отдолу и се просмука през сифона. Само гледах онемяла как това се случва. Остатъкът от водата също се оттече и от нашия гост остана само листенце от водорасло, залепнало за стената на ваната.

/* Реанимация (от лат. reanimatio „оживление“) – Мерките, които се вземат преди операция на болен, през време на операцията и след нея за предотвратяване на усложнения./

/** Байц (нем. Beize) – Водна или спиртна боя, с която дървеният материал се оцветява повърхностно, без да се скрива структурата му./

/*** Мангал (тур. mangal) – Разлат съд, в който се разгарят дървени въглища за отопление (на юг и югоизток в СССР)./

/****Реплика от анимационния сериен филм „Чернокрилия паток“ (1991 – 1995) на компанията „Уолт Дисни“ и номиниран за наградите Еми. Излъчван в САЩ в блока „The Disney Afternoon“ и неделните утрини на канал „ABC“. В България сериалът е излъчен по Канал 1 в програмата „Уолт Дисни представя“ през 1997 г./

/***** Зоро (исп. Zorro „лисугер, мъжка лисица“) – измислен герой от роман на Джонсън Маккъли, появил се през 1919 г. Зоро е защитник на бедните от своеволията на властимащи, престъпници и злодеи. Облеклото на героя включва изцяло черен костюм с развяващ се плащ, черна шапка в андалуски стил с голяма периферия и черна маска, която прикрива горната част на лицето му. Със своята рапира той оставя знак, който е негова запазена марка – голямо Z, изписано с три замаха на сабята./

/****** Перуника – Пролетно цвете с високо стъбло и нежни цветове; ирис./

/*******Рогоз – Висока трева из мочурливи места с меко стъбло, от което се плетат рогозки; папур./

/******** Дафния – Дафнията представлява голям род малки планктонни ракообразни, чиято дължина варира от 0,2 до 6 милиметра. Те наброяват над 200 вида. Тези живи организми са членове на отряда Cladocera и са едни от малкото водни ракообразни, наричани водни бълхи, заради стила им на плуване, наподобяващ движенията на бълхата. На вид тялото им е прозрачно, на главата си има 2 весла, с които плува, и едно око по средата. Размножава се безполово чрез клониране. Дафнията е интересен обект за наблюдение, защото може да се вижда биенето на сърцето на малкия жив организъм, както и останалите органи и системи. Самата дафния се храни като филтрира водата с помощта на специални власинки, способни да уловят едноклетъчните водорасли, наречени алги, бактериите, гъбичките и други микроорганизми, съставляващи зоо и фито планктона. Дафнията е способна да се храни и с утайка, това е детритът, който събира от дъното. Ако в един аквариум има цъфнали водорасли и водата е зеленясала, дафниите могат за дни да избистрят водата и да спрат цъфтежа на растенията. Това им качество ги прави перфектен филтър за всеки растителен аквариум, който може да бъде прочистен преди в него да се пуснат рибки. /

/********* Зеленка – Брилянтно зелено е лекарство, което се използва за дезинфекция на рани. Основата е анилиново багрило. Лекарството ефективно убива грам-положителните микроорганизми, има фунгициден ефект, като предпазва от редица щамове на патогенни гъбички. За лечение на рани, ожулвания, драскотини и други увреждания на кожата обикновено се използва 1% разтвор на брилянтно зелено. 10 ml разтвор на алкохолна основа съдържа 100 mg брилянтно зелено и етанол./

Назад към част 5                                                            Напред към част 7

***

Истън спря на чакълестия паркинг до ръждясала синя кола с пукнато предно стъкло.
На целия паркинг имаше само още една кола – голям пикап.
– Какво е това? – Попита Кенеди, докато той гасеше колата. – Къде е баща ти?
Истън беше зает, откакто получи обаждането от баща си.
– Той е някъде тук.
– Тук? Мислех, че отиваме на стрелбище.
– Да, това е полигонът. – Истън отвори вратата и излезе от колата.
Веждите на Кенеди се смръщиха и тя също излезе. Докато настигаше Истън, тя успя да хвърли последен поглед назад към синята ръждива кофа с напукано предно стъкло и случайно забеляза, че тя има „отхвърлена“ инспекционен стикер.
– Не го разбирам. Това не прилича на стрелбище – продължи тя нервно, когато започнаха да вървят по пътеката в един участък от дървета.
– Ами – каза Истън, без да я поглежда – това е по-скоро термин, който използваме, за да го опишем, не е задължително обаче да е напълно точен.
Тя не разбираше, но реши, че не си струва да разпитва. Излязоха от дърветата и навлязоха в голямо поле. Точно когато го направиха, силно КРАК КРАК КРАК КРАК прониза въздуха в бърза последователност.
Кенеди изтръпна и се скри.
Смехът отекна, изрева и се издигна в небето.
Истън сложи ръка на гърба ѝ.
– Добре ли си?
– Да, мисля, че да – каза тя, като се чувстваше разтърсена от шокиращия звук.
Обърна глава и видя двама мъже, които ги погледнаха. Двамата мъже държаха големи пистолети и стояха до маса, която изглеждаше странно поставена в средата на това обрасло поле, което беше осеяно с боклуци.
– Уплаши ли се? – Изкрещя единият от мъжете, след което двамата отново се разсмяха.
Кенеди и Истън си размениха погледи.
– Сигурно трябваше да те предупредя предварително – каза Истън. – Старецът е малко луд.
– Добре, сега вече знам.
– Просто се опитай да не го приемаш твърде сериозно. Така правя и аз, когато съм в състояние.
Когато се обърнаха, за да се приближат до двамата мъже и масата, мъжът, който сигурно беше бащата на Истън, прибра пистолета си в калъфа и след това започна да върви към тях. Той разпери широко ръце и се усмихна.
– Вижте това дете! – Извика той развълнувано.
Бащата на Истън беше слаб, с дълга посивяла коса, вързана назад на конска опашка. Беше по-висок от Истън, но много по-малко мускулест. Мускулите, които притежаваше, изглеждаха стегнати и силни, като тел. Носеше овехтяла тениска и дънки, работни обувки и кръгли очила с телени рамки.
Истън и баща му се прегърнаха за дълъг момент, а ентусиазмът и радостта на баща му да види сина си всъщност трогнаха Кенеди.
Тя неочаквано се просълзи.
После се откъснаха от прегръдката си и възрастният мъж обърна сините си очи към нея.
– Така че това е красивото младо момиче, за което всички говорят.
Той се усмихна и показа зъби, които бяха хаотични, с няколко липсващи, но привидно не се притесняваше от това.
– Всички говорят? – Попита Кенеди, някак уплашена от него.
– Ела тук, прегърни стария Били – каза той и отново разпери широко тези дълги ръце.
Тя се остави да бъде обгърната от ръцете му, които се оказаха силни и същевременно донякъде отблъскващи за нея. Той миришеше на дим и афтършейв.
– Здравей, Били, аз съм Кенеди – каза тя, отдръпна се и му подаде ръка.
Той се засмя и ѝ подаде своята.
– Е, леле, тя е симпатична – каза той и намигна на сина си.
Истън кимна с глава, изглеждайки неловко.
– От колко време стреляш, татко?
– Не от дълго – каза Били, сложи ръце на хълбоците си и погледна от Кенеди към Истън и обратно.
– Сид обаче донесе няколко изненади. Почакай да видиш артилерията. Тренирал ли си изобщо?
– Не – отвърна Истън и тръгна към масата.
– Разбира се, че не, прекалено си зает да си играеш на бизнесмен – изсумтя Били.
Той се обърна назад, за да погледне към Кенеди, който ги следваше несигурно.
– Случвало ли ти се е да стреляш по нещо, скъпа?
– Не, никога – призна тя.
– О, това е добре. Ще те научим. Аз ще ти покажа как се прави.
– Чудесно – каза тя, опита се да се усмихне и установи, че не и се получава.
Те се приближиха до масата. Наблизо имаше множество черни калъфи и торбички, като по всичко личеше, че всички те съдържат или оръжие, или боеприпаси. Недалеч от масата имаше различни и разнообразни предмети, които тези мъже очевидно използваха като мишени.
Имаше телевизор с голям екран, чийто екран беше издухан, няколко стола, диван, много стара кола и някои други стари боклуци. Освен това имаше различни бутилки и кутии, поставени върху различни плоски повърхности – плота на телевизора, капака на колата. А освен това имаше дървета и храсти, които явно също бяха разстреляни.
Това не може да е законно, помисли си Кенеди, но реши да не пита.
Докато Истън и баща му разглеждаха стоката, приятелят на Били – Сид, се взираше в Кенеди, сякаш я събличаше мислено. Той се усмихна, когато тя се почувства неудобно и се опита да го игнорира; нисък, дебел мъж със зелена жилетка и камуфлажни панталони.
– Чух, че си се забъркал с някакви приятели на Дийн – спомена Сид, когато най-сетне се откъсна от зяпането на Кенеди, плюейки нещо, което приличаше на тютюнев сок, в мръсотията в краката си.
– Приятели на Дийн? – Каза Истън, държейки пистолет и проверявайки го за патрони. – Не точно приятели. По-скоро момчета, които искаха да го убият.
– Това е напълно заредено – информира го Сид.
– Дийн казва, че ти си се погрижил за тях – добави Били, отиде до масата и взе пушката, погледна в мерника, а след това отстреля една бирена кутия от върха на счупения телевизор. Кутията с бира се взриви в дъжд от пръски, а двамата по-възрастни мъже изпищяха и се разкрещяха.
Истън насочи пистолета си и изстреля три бързи патрона, уцелвайки последователно три различни кутии.
– Ехаа! Сигурно е, че умее да стреля – възкликна Сид, а кафявите му зъбите се показаха.
– Казах ти, че моето момче е наследило зрението ми от двайсет и два – каза Били. – Разбира се, той не е толкова добър стрелец като мен, но може да се справи.
Истън извъртя очи, като се усмихна малко в полза на Кенеди.
– Значи искаш да се научиш да стреляш? – Попита я Сид.
– По дяволите, да, иска да се научи – отговори Били и тръгна към нея с протегната пушка. – Вземи това – нареди той.
Истън сложи оръжието си на масата, сгъна ръце и се загледа.
Когато Кенеди пое пушката, тя моментално изпита страх. Пушката беше тежка и силата ѝ сякаш се изливаше от нея на вълни, които тя усещаше в ръцете си.
– Сега дръж приклада до рамото си, точно така – каза бащата на Истън, имитирайки движението, което тя трябва да направи с невидимата пушка.
Кенеди се опита да го копира по най-добрия начин, докато Истън стоеше отстрани и гледаше, а Сид продължаваше да се усмихва и да се взира.
– Така ли? – Попита тя несигурно. Ръцете ѝ трепереха.
– Не е лошо, не е лошо. – Били облиза устните си и посочи. – Сега обърни главата си и се вгледай в мерника на пушката, и си набележи мишена. Съсредоточи се, а след това внимателно натисни спусъка, сякаш натискаш… – Той започна да се смее, както и останалите. – Просто си представете, че стискате плюшено животно или нещо подобно.
Кенеди се насочи към дивана. Изглеждаше безопасно и голямо. Започна да натиска спусъка, а после от цевта се чу силен изстрел и прикладът на оръжието се заби назад в рамото ѝ, като в последната секунда носът на пушката се придвижи нагоре.
Звукът беше оглушителен в ушите ѝ.
– Добре, не е толкова добре. Сега опитай отново – каза Били.
По челото ѝ беше избила пот и тя усети вълна от замайване.
Къде беше Истън? Защо той не ѝ показваше как да го направи? Щеше да се чувства много по-комфортно, ако той я докосваше, усмихваше се, а спокойният му глас направляваше движенията ѝ.
Тя не искаше да стреля с огнестрелно оръжие.
Не и харесваше това място, нито тези хора.
Този път Кенеди дори не се прицели, просто стреля, почти на сляпо, а приклада отново ритна и тя изкрещя, повече от уплаха, отколкото от нещо друго.
– Добре, мисля, че и е достатъчно – каза Истън.
– Глупости, тя дори не е уцелила нищо – отвърна баща му.
– Не, няма страшно – усмихна се Кенеди и му върна пушката.
Изражението му беше озадачено и малко разочаровано, докато вземаше пушката.
– Искаш ли да ти дадем по-малък пистолет? Някои дами обичат да стрелят с деринджъри, нали така, Сид?
– Да – каза Сид, плюейки в пръстта. – Правят мънички сладки дупчици.
– Не, благодаря. Просто ще гледам. – Опита се да се усмихне тя.
Били се обърна настрани от нея и само по присвитите му очи тя разбра, че той не я харесва – изобщо.
И тогава Кенеди разбра – чувството беше взаимно.

Назад към част 11                                                                Напред към част 13